Бързи мисли относно Св. Валентин

Трифон Зарезан и Св. Валентинт минаха вчера доста тихо и кротко.
Поздрави на всички именници и всички, които празнуват.

Св. Валентин е странен празник. Чисто социологически, е ужасно интересен за анализ и коментар, защото по перфектен начин ни демонстрира най-различни конструкти и социални схеми. Може да се спори дали ги задълбочава или ги изобличава.

С течение на годините съм събрала разни наблюдения и коментари, които мисля да споделя с вас, с надеждата да чуя и вашето мнение.

Целта ми не е да омаловажавам или подигравам хора, които се радват на този ден. А просто да коментиран едно културно явление.

Държа дебело да подчертая. Тези изводи са на база продажбата, рекламите и публичното демонстриране на празника, логично е да има отклонения и разлики. Не твърдя и че всички хора действат по този начин, а че пазаарът действа, сякаш това е така.

– Феминизирането на любовта
В нашата култура имаме феминизиране на любовта и масукилинизиране на секса. Иначе казано, любов, обич, близост, емоционалност, сантименталност, са приемани и третирани като женски неща. Секса, желанието за секс, похотта, сексуалността, сексуалната агресивност, „завоевания“, свалки и пр., са приемати и третирани като мъжки неща (на това се основова негативното отношение към сексуално активни жени също така).

И Св. Валентин е празникът на любовта… и как го разбираме:

Навсякъде е залято от сърчица, цветя, плюшки, шоколадови бонбони и всякакви такива. Тъй като това са неща, генерално маркирани като харесвани основно от жените, доста лесно се налага изводът, че празникът, който е в името на любовта, се слага като равенство с нещата, които се смята, че жените харесват. Иначе казано, под любов се възприема женственост и насочени към жени неща.
И то строго конкретни елементи.

Докато за Св. Валентин е пълно с продукти в розово с надписи относно любов и обич, насочени към жените, насочените към мъжете нито са в специален цвят, нито имат предварително поставени послания (както например са кожите за лаптопи продавани по магазини за Св. Валентин).
Обичайните подаръци: шоколад, цветя, плюшки, накити.
Тук възможните причини може да са няколко.

– целта на тези подаръци е да покажат внимание, съответно специален цвят и специално послание, би накарал евентуалния получател да се чувства специален. Евентуално.

– целта на тези подаръци е да бъдат видяни.  Както от другите мъже, така и от другите жени. Използването на празника, за трупането на социален статус, като демонстрация на мъжественост и доходи. И чак след това на реално празнуване на емоционална и социална привързаност. Т.е. желателно е да се води, че А е подарил (скъп) подарък на Б, но не е особено желателно да се демонстрира, че Б е подарила (скъп) подарък на Б.
В нашата култура е наложено, че мъжете купуват подаръци на жените, глезят жените и издържат жените, като нормалното състояние на нещата, а не наопаки. Чух може би стотина коментара от колеги как ще водят приятелките си някъде или как колежки разказват къде ще ги водят. Не чух обаче, нито една колежка да разказва, че ще води приятеля си някъде (отвъд – ще му сготвя вечеря вкъщи).
Със сигурност има изключения. Въпросът е, че ми направи впечатление.
Също така чух и много коментари коя, какво ще облече, ще се гримира и пр., но не си спомням да чух нещо аналогично от страна на колегите ми от мъжки пол.

– Обичат ли мъжете цветя? А накити?
Кога е последният път, когато сте видяли жена да подарява цветя на мъж? И аз не мога да се сетя (не говорим за концерт, публично събитие и пр. подобни) Което е интересно, защото да харесваш цветя не е биологично обусловено, но е културно и социално наложено. Един от символите на Св. Валентин е големият букет цветя. Който е насочен към жена получател, а не мъж получател. Ако пратите голям букет по куриер на приятелката си, това би било напълно нормално, но каква ще е реакцията, ако вие пратите на приятеля си цветя? Интересен експеримент, нали? Какво се приема за нормално да се подарява и кой, какво, на кого подарява също е културно обусловено, а не биологично. Подаряването на шоколад във формата на сърце, е в същия куп, както и голямата плюшена играчка. Да не споменаваме пък накити. 😉

Не съм видяла ЕДНА реклама до днес, която е насочена към жени, която говори за подаряване на накити на мъжете в живота им по ПОВОД Св. Валентин. Докато мъже, подаряващи накити на жени за Св. Валентин е напълно нормално и разпространено.
Всъщност това е далеч по-видимо в западни държави. При нас са все още основно неумело преведени плакати и рекламни щендери тук и там из моловете. Но се разпространяват и увеличават с течение на времето…

– Сексуалност като норматив
Това са две подточки. Едната е, хетеросексуалността на празника (впечатление ми направи чак след като сравних с други държави и култури) и второто е, демонстрацията за принадлежност във връзка.
Празникът е структуриран, рекламиран и консумиран изцяло като нещо случващо се в хетеросексуални двойки. Идеята, че има гей хора сякаш напълно не съществува. Нито като рекламни кампании, подаръци и пр.

– Предполагам, че едната причина си е класическата хомофобия (което според мен вреди на печалбите). Защото все още не се коментира и приема като нещо нормално, а во нещо, което се сочи с пръст и се зяпа с оцъклени очи. Най-елементарното доказателство: на Св. Валентин виждаме навсякъде целуващи се мъже и жени… само че като изключим един, единствен случай, не съм виждала гей двойки да се целуват на този празник. Държа да го отбележа, защото ми е втръснало и на шапката всяка година около парадите да слушам за „парадирането със сексуалността“ и „а кога ще има хетеросексуален парад“. Ами ето ни го парада на хетеросексуалните. 🙂

Другото основание е, объркването, което би причинило във вече изградените мрежи на ролите в половете. Кой, на кого подарява и какво подарява. В момента мъжете подаряват цветя на жените и розови плюшени сърчица. Но какво да се рекламира на гей жените или на гей мъжете? Май… не се знае 🙂
В хетеровръзките в света на комсумеризма, рекламите и пр. на този празник, имаме две роли и стилове. Само че припознаването на гей двойки, в тях нямаме И двете роли, съответно езикът би трябвало да се промени, което доста бързо би изяснило колко са измислени и наложени и ролите и в хетеросексуалните двойки.

– Точка две, демонстриацията, че А и Б имат връзка!!!
В нашата култура е важно да демонстрираме, че имаме връзка, толкова е просто.

– Размяна на подаръци
Най-комплексният елемент от темата, поне за мен.
Изключително импликирано, а не споделено директно е кой, какво получава на този празник.
Вече описах, че според мен е обмяна на внимание и жестове, по един или друг начин.
Но също така става дума и за секс. 🙂 При нас не е толкова ярко, но навън повече или по-малко обмяната е на подаръци, с обещанието за секс вечерта. Т.е. на жените им  подаряват (сърчиця, плюшки, накити) разни неща, водят ги на някакви места, а те се отплащат със секс.
Не виждам реален проблем хората да правят секс по каквито начини желаят, по каквито причини пожелаят (дотам, докъдето е по вазиамно съгласие, между можещи и даващи своето съгласие хора), но ме притеснява идеята за нормализирането на бартер. Секс СРЕЩУ внимание/подаръци/излизане/каквото и да е.

И така… честит Св. Валентин!?

Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

„Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни“

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

П.П. Петя също коментира колко е прихванало това отношение и при нас, цитирайки поредната жена, която приема мъжа си като слабоумен, твърдейки, че е неспособен да свърши активна домакинска работа. Ако това не е сексизъм, не знам какво е. Чудно обаче защо повече мъже не се оплакват от това отношение тип „той толкова си може?“

Силни женски персонажи – ????

Вече писахме защо разнообразието от персонажи и маниерът на представянето е важен и по какъв начин влияе и рефлектира на реалността и на нашите представи за нея.
Понеже темата се отклони към женските персонажи, нека все пак коментираме концепцията „силни женски персонажи“. Честно казано, не съм много сигурна, че имам идея какво означава… (всъщност знам, но давайте нататък).

Със сигурност знам какво си представя попкултурата под този израз.
Защо има значение какво мисли попкултурата, няма ли за мен инди кино? Ами, факт, има, въпросът е, че поп културата означава точно това – популярна култура. Тя е навсякъде, по всяко време, заливаща ни с „прави това, не прави онова, бъди такъв, не бъди онакъв, купувай това, облечи онова и пр.“ и чрез осмоза ние се просмукваме с писаните и неписаните правила на попкултурата. Тя ни влияе. Независимо дали правим умишлено усилие да я търсим или я избягваме, тя е навсякъде и влияе на нас, на хората около нас и понеже е навсякъде и постоянно, даже не усещаме кога приемаме дадена измислица на попкултурата като истина, просто защото ни е повторено достатъчно пъти, видели сме го достатъчно пъти и сме свикнали…
Затова нейното разбиране и развитие  И критика е важно, защото тя самата има много централна роля в нашите животи. Изяснихме ли тази точка? Добре, да продължим нататък.

За мен силен персонаж е такъв персонаж, който търси някакво развитие и не е просто deus ex machina или стереотип или просто елемент, за стимулиране на друг персонаж. Т.е. силен персонаж е такъв, който има някаква личност и цел, както и някакви недостатъци, а не е самоцелно цопната, колкото да се отчете присъствие.

Все пак, нека поговорим какво си мисли Холивуд (пък и не само те), когато чуят фразата [Силен Женски Персонаж].

Представа им е съвсем буквална. Видимо от женски пол, физически силна… и горе долу това е.
Определено недостатъчно и доста далече от персонаж.

Факт е, женските персонажи са изминали много дълъг път от „героиня в беда“ архетипа, с тяхната склонност да бъдат отвличани през пет минути, да падат от високи сгради, да се оказват сами в сграда с убиец/заплашени от ураган/сами в горяща сграда чакащи главния герой да дойде и да ги спаси, а те с влажен кравешки поглед да го гледат, след което некомфортно да притиснат брадички една в друга. В отделни случаи някои проявяват малко хъс или са по-интелигентни от средната тухла, до момента, в който ги схрабчат за ръката/косата, което ги прави напълно безпомощни или припадащи наоколо.
Такива персонажи често са ужасно досадни за гледане, точно защото са архетип. Знаем какво ще им се случи, кога ще им се случи, как ще им се случи и защо ще им се случи. Наистина, с тях или без тях, историята не губи нищо… но пък има драматизъм и романтика(!!!). Факт споменатите персонажи забърсваха секси (супер) герой, но … това не е достатъчно. 🙂

По (не)знайни причини в един момент започват да се промъкват идеи, че на публиката й е писнало от идентичните персонажи и Холивуд се мята в другата крайност, ето, сега ще ни покажат те, ще има [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ], та ушите ни ще шлющят. Разбира се, споменатите персонажи са винаги ужасно секси (не се сещам нито за едно изключение) и много млади, но имат някое качество, което ги прави СИЛНИ – например могат да боравят с оръжие, могат да поправят кола,  интелигентни са, могат да надпият останалите на масата и пр. И воала!!! [СИЛНИ ЖЕНСКИ персонажи]… всички трябва да са доволни!

Или не точно… всъщност тук даже е малко по-досадно. Преди имахме по-скоро карикатура, на която не й стигаше акъла да ходи и дъвче едновременно, но в случая ни се показва уж способен персонаж, която уж може да се грижи за себе си, което прави нуждата от спасяване в трето действие толкова по-неразбираемо и за която върхът на empowermenta е да се съблече по бельо…
Уф.

Не ме разбирайте погрешно, такива персонажи… бол и не е проблем, че ги има. Да, досадно е и да понякога ми разваля удоволствието от дадена история, но това няма значение. Това, което ме нервира е, че ми се рекламират като [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ] при положение, че всъщност покриват само ЖЕНСКИ персонажи (т.е. 1/3 от изискването). 🙂
(скорошен пример – Мегън Фокс и Тайлър Как-й-беше-името в „Трансформърс) –

„Both of the female characters in the movie were very strong characters. Rachel [Taylor]’s character is very intelligent. I thought that they were representing women very well.” – Мегън Фокс, в интервю относно филма.

Фактът, че от желание да покажат мократа фантазия като можеща, така че зрителят да си представя как е на мястото на главния герой и я забива, се стигна до леко безумния момент, в който имаме супер-умна, супер-красива, приличаща на модел, гениална математичка/програмистка/каквото е там/която има перфектни бойни умения помежедудругото. Мда… 🙂

Да обясня цялото това хаотично „искаме едно, не всъщност искаме друго, ама искаме и трето едновременно с това“. Като цяло, мисля че всички искаме и ще се радваме на повече „ИНТЕРЕСНИ ПЕРСОНАЖИ“, като „ИНТЕРЕСНИ“ обезсмисля конректизирането на пол и задълбава повече в комплексност на персонажа, имането на проблеми, стремежи, цели, недостатъци. Ако нямат недостатъци, то тези персонажи са просто едни пластмасови кукли, за които не ни интересува, не и наистина.

Просто… може да сравним Сара Конър и героинята на Мегън Фокс… едната е физически силна (до някаква степен), но няма никакви недостатъци и собствени цели, първата е икона в киното неслучайно.

Наистина, крайно време е да стане ясно, че под „СИЛЕН ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖ“ се разбира като персонажи, които имат собствени цели ( да забият главния герой/да се омъжат/да имат бебе НЕ Е достатъчно мотивация, нещо малко по-интересно, моля!), а не просто секси мацка, която искаме зрителят да иска да оправи. Нищо не пречи да е И секси, освен всичко останало, просто нека не е за сметка на „ПЕРСОНАЖА“. Нека е спасена от главния мъжки персонаж (или той е спасен от нея)… въпросът е това да не е ВСИЧКО, което и е позволено да бъде в историята.

И това е, надявам се темата за [ СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ ] и какво точно означава концепцията е изяснена и можем да продължим към малко по-сложните теми? 🙂

Могат ли мъжете да бъдат девствени?

Намираме темата за изключително интересна и наистина сме заинтригувана от вашите мнения и коментари по въпроса.

Когато приключи анкетата, ще използвам информацията и събраните отговори, за да поанализираме темата в детайл. 🙂

Ако не сте съгласни с възможните отговори или искате да добавите нещо, пишете ни, ако предпочитате коментар или на имейла на блога.

😉

Кино: The Girl with the Dragon Tatoo

Имам доста смесено отношение по отношение на серията Мillenium (трите книги: Момичето с драконовата татуйровка, Момичето, което си играеше с огъня, Момичето, което ритна стършелово гнездо). Сади e посочила доста успешно нещата, които никак не ми харесаха, но пък Мацката с мнение пък е подчертала нещата, които МИ харесаха.
Можем да синтезираме: не ми харесаха прекалената детайлност и честота на физическото и сексуално насилие над Лизбет Саландър, както и леката абсурдност на Бломквист. Хареса ми, че са зачесани теми като сексуалното и физическо насилие, начинът, по който хората с психични проблеми са безпомощни в системата, както и описанието на примерите на „съсипване“ на репутацията на човек в една сфера, за да се омаловажи неговото мнение в друга, несвързана с първата сфера.
Не ми хареса, че Ларсон пише от гледната точка на незапознат с тези неща, т.е. не усещаме ясно критичността му или пък коментарите му в дадени случай граничат със зловещо или са просто абсурдни.

Логично, за толкова популярна серия, бяха филмирани. Два пъти. Веднъж шведска версия, след това сега още веднъж, американска версия… (все още основната разлика при подобно преповторно филмиране е негативното, опростено и на моменти съсипано такова в американските версии). Все пак, на мен винаги ми е интересно как са интерпретирани и поднесени едни и същи събития, за различните публики.

За момента имаме плакатите на двете продукции и можем да ги сравним.
Създаването на кино плакатите спокойно можем да кажем, че е изкуство само по себе си. Те трябва да създават впечатление на зрителя към историята, която плакатът рекламира и често са и подсказки на историята/отношенията между персонажите показани на тях, синтезирани много, много накратко.
Никак не е лесно, защото трябва да привлекат интерес, но и да бъдат адекватни към историята, за да не се чувстват излъгани зрителите в последствие.

Шведска версия

Лисбет Саландър е на преден план, която изглежда заплашителна, агресивна, пънк, силно присъствие, всичко това, което персонажът е описан да бъде в книгите. На заден план имаме Бломквист (втория ни основен персонаж) и макар да има терен за дискусия, че тя е клекнала, докато той седи на стол, можем да го интерпретираме и като удобство в средата и кожата й.  Като по-близо до зрителя, се създава впечатление кой е по-важния и основен персонаж. Дистанцията между двамата говори не просто за самостоятелността на персонажите, но също така посочва и социалната им дистанцираност, не просто между тях, но и по принцип.
Цялостното впечатление е, че виждаме ДВА персонажа.

Американска версия

Американската версия обаче… Лисбет Саландър е гола (до кръста) и е в ръцете на Бломквист, който е сложил ръка над гърдите й (много хора се избиха да коментират колко е иновативно гола жена, която гледа директно към камерата, колко е смело и прочие, честно казано, не го виждам по този начин, в контекста на социалните роли, стереотипи и най-малкото, количеството филми, които имат на постерите си голи жени). Нейната ръка е върху неговата, вид прегръдка или за увереност… не мога да кажа с каква цел е, като цяло, усещането е за пасивност, сексуализиране (каквото няма в предния постер). И тук, както и в предната корица виждаме множество пиърсинги, които са с цел индикация на пънк и агресивно отношение и предизвикателство към социалните норми на Лисбет, тук обаче изглежда по-скоро като фасада, като добавяне на пикантност към сексуализацията й, а не като част от един комплексен и определено преживял неща персонаж.

Не мога да не подчертая безумно дебело, че героинята на Лисбет Сландър е жертва многократно на физическо и сексуално насилие в книгите, което превръща поставянето на една гола, пасивна Лисбет на постера в най-малкото проява на ужасно лош вкус и умишлено омаловажаване на зачекнатите проблеми, а в най-добрия случай, пълна липса на разбиране на критиките в серията Магнум по отношение на жените и начинът, по който са третирани в обществото ни.

Това не е ново, със заглавия от типа на Dead Girl и I spit on your grave, изключително детайлно физическо и сексуално насилие се показва на екраните с претенции да има за цел да се зачекнат фактически проблеми. Само че и трите филма страдат от едни и същи проблеми – крайна сексуализация на насилието и недостатъчно фактическа критика. Иначе защо имаме гола Лисбет на плаката, ако целта на американската версия беше да се зачекне и критикува сексуалното насилие над нея?

Като гледате плакатите, приличат ли ви като посветени на една и съща тема, разказващи една и съща история?

Академично

Живея и уча в България. Мисля, че това е важно уточнение и въведение към историята, която ще разкажа. Живея и уча в България, това е гаранцията ми, че казвам истината.

Надявам се това разказче по преживяно, да излезе след като си положа успешно изпита, защото в противен случай, не знам какво да очаквам. Става дума за едно академично величие, което е накичено с безброй титли, една, от които академик. Преподава лингвистични дисциплини във факултет с преобладаващо присъствие на момичета и жени от всички възрасти. Част от тях са негови колеги, началници, подчинени, студенти, приятели и дори съмишленици, но изглежда, въпросният академик носи в душата или съзнанието си (или и в двете) непоправима травма, която го мотивира да се държи и говори по адрес на жените неприемливо, меко казано. Ако горната мотивация липсва, това ме навежда на мисълта, че той е пълен гъз.

Едно от най-честите му прозрения, което споделя с нас момичета и момчета в съотношение 10:1 е, че „когато разбрах, че дават на жени професорски титли, прекръстих се“ и казал, че науката няма бъдеще. Всичко, което било подхванато от жени, приключвало с провал, разваляло се, вмирисвало се, повдига ръце, виждате какво става…

Жените, смятал той, били създадени с вродено естетическо чувство, защото били предопределени да „раждат новия живот“, но дори той, мъжът, превъзхождал колежките си в дебрите на естетичното, понеже той не харесвал един шкаф, който те нахално му натрапили в общия им кабинет. Дори с това единствено нещо, с което той благородно бе обдарил жените – естетическото чувство – те безпардонно го разочароваха.

В опит да ни заплени с разкази за славните си младежки години (макар че той не се смята за стар), когато е бил в една друга, малко по-напреднала по отношение на сексуалната революция страна, ни сподели, че днес в България било така, както преди n години в ХY. И поясни: взимаш една жена, живееш с нея, като ти омръзне, „захвърляш“ я и си взимаш „нова“. Така според академика живеем днес в България. Нито дума за това, че въпросните жени може сами да са определили съдбите си и бъдещето на връзките си. Това той не допуска. Умишлено.

Любопитно е как примерите му за „анкетирани“ или просто изпитвани студенти и случайни хора, които НЕ отговарят правилно на неговото многоостроумно питане, са винаги от женски пол. Винаги, без изключение. Много рядко ще опише някой мъж в негативна светлина и познайте, всички негативни епитети по негов адрес ще го описват като „жена“. Думата „жена“ в устата на академика е обидна дума. Като се замисля, не е само в неговата уста, бог да го поживи!

Най-тъжното от всичко е, че той е прав. И това, че се намира на мястото, на което се намира, сред пърхащите от умиление и стремеж да му се харесат студентки и всякакви други същества от женски пол, доказва правотата му. Доказва, че феминистките и еманципистки лозунги миришат на университетски нафталин, че клюките, сплетните и обикновената мърлявщина преобладават. Ако той не беше прав, нямаше да се намира на това място, нямаше да си позволява да говори по този начин. Ако вече сте се досетили кой е този академик, можете да прочетете бисерите му из интернет.

Колоритът и взаимното уважение не бива да бъдат в такава зловеща дисхармония, уважаеми академиче!

Така е, защото е така

Когато си зададеш въпроса „Защо  хората се държат по този начин?”, най-лесният и немарлив възможен отговор, до който можеш да стигнеш, е: „Така се държат, защото са си такива. Така е, защото е така (и трябва да е така).”

Например: Защо циганите крадат метал? Ами явно са си такива, това им е в кръвта. (Жоро Пентаграм здравата ме разсмя с една своя статия, в която съвсем сериозно предполагаше, че ако му прелеят циганска кръв, сигурно и той ще започне да се кефи на циганска музика и да посяга да краде жица.)

Това е лесен и удобен начин да си отговорим на всеки въпрос. Защо за децата на викингите е било норма да проявяват хипер-активност? В днешни дни възприемаме това като болестно отклонение, което следва да се лекува с медикаменти или помощ от психолог. Както и да е, не е нужно да мислим, обяснението е просто – на тия деца явно им е било в кръвта. Дали и днес им е в кръвта? Това, че потомците на някогашните кръвожадни викинги сега живеят в държави с ниска престъпност, висока култура и жизнен стандарт (ето любопитни снимки от норвежки затвор), е пренебрежимо – винаги можем да скалъпим някакво увъртане и да се измъкнем от този факт.

Тъжното е, че подобни „обяснения“ са капитулация на интелекта пред това да обясни истински едно явление. Когато един фрашкан с тестостерон, агресивен и космат мъж като мен редовно нагъва шоколад, защото е живял в по-особени условия и това му е била социално достъпната дрога, докато алкохолът и цигарите ги е проспал и затова са му безинтересни, е много забавно да видиш жонглиранията, с които се обяснява защо мъж може да прояви *вроденото* желание на жените да се тъпчат с шоколад. Когато видим жена като съпругата ми, която се ориентира перфектно с карта и без карта, постоянно измисля и конструира мебели и най-различни сложни механизми по начини, напълно невьобразими и неразбираеми за мен, е много забавно отново да видиш невероятните огъвания и логически изкривявания, с които обясняват какво се е счупило, та жена да има „чисто мъжките“ качества да се ориентира и да бъде инженер. Това е просто жалко, приятели. Четенето е една от най-неестествените и неприродни (по вашите критерии) дейности на света, и все пак четете това изречение. Как изобщо и двата пола, че и децата, съумяват да правят нещо толкова неестествено?

Дефиниции: Утвърден сексизъм

Автор: tekanji

Кратко определение: Утвърденият сексизъм представлява принудително възприемане на сексистки послания, присъстващи в общества и култури. Представлява също начина, по който мъжете и жените утвърждават сексизма чрез използване и разпространение на сексистките послания, които са възприели.

Ефектите на живота в сексистката култура

Живеем в общество, което ни бомбардира със сексистки послания, от денят, в който се родим до смъртта ни (виж статиите за патриархата, привилегията, и защо е нужен феминизмът за повече информация по темата). Начинът, по който тези послания ни влияят, зависи от отделния индивид, но също така и от други фактори – като времето, в което живее, характерът и дори настроението му. Когато сме изложени на определени послания, на съзнателно и подсъзнателно ниво ние ги тълкуваме по определен начин, след което решаваме как да ги възприемем (да ги приемем, отхвърлим или нещо по средата).

Джанет Томас обяснява повече за външния и вътрешен натиск:

Посланието на сексизъмът се проявява по два начина: като външен и вътрешен натиск. Външният сексизъм представлява послания и действия идващи отвън, от индивиди и от обществото, напр. “Жените са прекалено емоционални за да бъдат на отговорни постове.” Възприетия сексизъм е приемане и вяра в стереотипите и погрешната информация, които нашата сексистка култура ни дава, за това какво означава да си жена, напр. “Какво ли знам аз…” , “Коя съм аз, че да казвам…” Както външния, така и  вътрешния натиск е болезнен и ограничава жените като индивиди и като група и лишава света на най-добрите ни мисли, решения и действия.

[Janet Thomas (BREAKFREE): THEORY AND THOUGHTS.]

Взаимодействието между получаването на сексистки послания отвън и превръщането им във възприет сексизъм не е елементарна причинно-следствена връзка. Ако на едно малко момиче се каже да не говори високо, защото “добрите момиченца не правят така”, не е задължително да го възприеме буквално. То може да има произволен брой реакции, включително (но не само): “Искам да бъда добро момиче, затова няма да говоря високо” (приемане), “Ако ‘добрите’ момичета са тихи, тогава аз искам да бъда ‘лошо’ момиче” (смесица от приемане и отхвърляне), или “Аз съм добро момиче и не искам винаги да бъда тиха, значи това което ми казват, не е вярно” (отхвърляне). Важно е да разберем, че докато начините, по които възприемаме посланията се различават, всички ние, без изключение, сме повлияни от тези послания.

Друго, което трябва да вземем предвид е, че не става дума за едно-единствено съобщение при един определен случай. Въпросът не в това, че на малкото момиче веднъж някой му е казал “добрите момиченца са тихи”, а по-скоро, че то е изложено на същия вид идея от множество източници: както директни изказвания, така и да речем, разликата между това как са третирани малките момчета и момичета, когато дават израз на емоциите си, или начина, по който са представени момичетата в телевизията. Малкото момиче може също така да бъде изложено и на противоположен тип послания; някой, който й казва: „добрите малки момичета не се боят да изразят мнението си“, училищна среда, където съзнателно се отнасят с децата от двата пола по един и същ начин или телевизионни предавания, които показват момичета като активни и уверени. Всичко това ще допринесе за това, как малкото момиче ще възприеме съобщението и с възрастта и опита това възприемане ще се променя по съответен начин.

Ефектите на утвърдения сексизъм

Утвърденият сексизъм се отразява отрицателно както лично на нас, така и на жените около нас, което основно се проявява по следните начини:

Вътрешния натиск е неволна реакция на външния натиск, произхождащ извън групата, който кара членовете на тази група да ненавиждат себе си и останалите в групата и да обвиняват себе си за това, че са подтискани – вместо да осъзнаят, че подобни вярвания са им били натрапени от потиснически социално-икономически политически системи.

[Penny Rosenwasser (Proceedings of the 41st Annual Adult Education Research Conference, 2000): Tool for Transformation: Cooperative Inquiry as a Process for Healing from Internalized Oppression.]

Възприемането на външния сексизъм се влияе от различни фактори, но същото важи и за възприетия сексизъм. Когато Rosenwasser казва “членовете на групата ненавиждат себе си” тя не твърди, че всички жени се разхождат наоколо депресирани и паникьосани, мислейки си съзнателно колко са зле, понеже са жени. Същото важи и за “ненавистта към останалите в групата” – това твърдение не означава, примерно, че жените, които са възприели сексистки идеи, не могат да се сближат и не се сближават с други жени. Това, което означава е, че е много лесно за жените – дори и за жените, които са феминистки – да поддържат „мъжката“ гледна точка (виж статията за мъжката привилегия за това как „мъжкото“ се възприема като „нормално“) и по този начин обезценяват „женската“ гледна точка, както в себе си, така и в други жени или дори мъже.

Обяснено по друг начин:

Възприемането на тази роля се превръща в огромен източник на омраза към себе си. Това не означава, че себеомразата е разпозната или призната като такава; в действителност повечето жени биха отрекли да я изпитват. Самоомразата може да бъде изразена като неудовлетвореност от женската роля, като усещане за празнота, скованост, недоволство, като парализираща тревожност в центъра на съществото. Друг вариант е себеомразата да бъде изразена като крайна защита на славната и съдбовна женска роля. Но самоомразата винаги съществува, често на ръба на съзнателното, отравяща съществуването на жената, отчуждаваща я от самата себе си, от собствените и нужди, превръщайки я в чужденец сред другите жени. Жените се опитват да избягат, идентифицирайки се с подтисника, живеейки чрез него, получавайки статут и идентичност от неговото его, неговата сила, неговите постижения – и като избягват да се отъждествяват с подобни “празни съдове” като самите себе си. Жените отказват да взаимодействуват с други жени, които биха отразили собственото им подчинено положение, собствения им второстепенен статус, собствената им омраза към себе си. Защото за да се изправим лице в лице с друга жена означава да се изправим в лице със себе си – след като сме положили толкова усилия да избягаме от себе си. Изправени пред огледалото, ние знаем, че не можем наистина да уважаваме и обичаме това, в което сме били превърнати.

[Radicalesbians (Special Collections Library, Duke University):The Woman Identified Woman.]

Възприетият сексизъм се отразява зле на нас, на останалите жени/мъже и на цялото общество, дори не винаги да изглежда така. Безкрайно по-лесно е да приемем ролите, които обществото ни предлага, дори и на моменти да ни дразнят и да ни правят нещастни. Безкрайно по-лесно е да нападаме другите жени/мъже – които не са в позиция да ни наранят или да ни отнемат това, което имаме – и да твърдим, че те са “проблемът”, но това изобщо не ни помага да решим истинския проблем. В действителност, прехвърляйки вината и намирайки изкупителна жертва, ние просто помагаме за укриването на източника на проблема: сексистките убеждения и традиции.

Борба срещу утвърдения сексизъм

Така че, как можем да се борим срещу утвърдения сексизъм?

Първата стъпка е да приемем, че съществува:

Жените трябва да осъзнаят, че също участват в утвърдения сексизъм. Като си признаем, че сме част от системата, можем да започнем да я променяме.

[Katey Zeh (Women’s Ministries): We Asked a Young Feminist….]

Трябва да сме наясно не само за съществуването на външния сексизъм, но за начините, по който ние го възприемаме и допринесяме за него. Не можем да си позволим да мислим, че ние сме голямото изключение, че ние някак си сме достатъчно умни, достатъчно образовани или достатъчно бдителни, за да сме напълно независими от всички форми на възприетия сексизъм. Нужно е да разберем, че без значение колко съзнателни усилия полагаме да отхвърлим сексизма, ние в крайна сметка сме продукт на културата си и поради това имаме сексистки предположения и мисли, заложени в подсъзнанието си. Само след като приемем, че всички ние понякога сме част от проблема, можем да работим за минимализирането на този проблем.

След което съществуват много и различни неща, които можем да направим, за да се борим с възприетия сексизъм. По-долу ще намерите някои предположения, които други жени са направили.

Джанет Томас:

Да се освободим от вътрешния натиск означава първо, да осъзнаем как ограничаваме самите себе си, второ и също толкова важно, начинът по който реагираме на другите жени. Живея ли живота си, осъзнавайки какво наистина желая и коя наистина съм, или се опитват да приспособя към очакванията на околните? Поддържам ли жените, които нещо са постигнали и оценявам ли това, че те създават ново пространство за мен и всички останали жени, или реагирам  по правилата на вътрешния натиск, мислейки си и казвайки на глас: „Тя коя си мисли, че е ….“? […]

Нека имаме смелостта да чуем гласовете на възприетия сексизъм; решителността да ги отхвърлим като като глупости, породени от страха, каквито всъщност са; последователността да живеем живота си напълно с истината. Нека да подкрепим и да приветстваме всяка жена, която се държи като активно, весело, искренно, смеещо се от сърце, пълно с живот човешко същество. Кой казва, че не можем да имаме всичко и от какво се страхува? Ограничения не съществуват.

[Janet Thomas (BREAKFREE): THEORY AND THOUGHTS.]

Не е лесно да се борим с възприетия сексизъм без да станем негова жертва, а границата между критиката и нападките е доста тънка, както и не е лесно да се прави разлика между справедлив гняв и неоснователна атака (погледнете тази дискусия относно жените в игралната индустрия за пример на тези проблеми в действие). Но, въпреки всички клопки и проблеми е изключено да не и се опитваме. За да постигнат жените равенство трябва да се стремим към това с общи сили, което означава, че трябва да намерим начини да се справим с възприетият сексизъм и да го сведем до минимум, както нашият собствен, така и чуждият.

Изясняване на понятията:

• За живота, белязан от вътрешния натиск:

Осъзнахме, че всички ние споделяме подобно усещане за страх: усещане, че сякаш никога не сме съвсем на мястото си, че не можем да покажем своята истинска същност, защото сме или „прекалено“ или „недостатъчно“, че се опитваме се да бъдем перфектни, за да не бъдем нападнати или изоставени и се чувстваме отговорни за всяко нещо, защото ние ще бъдем обвинени, ако всичко не върви идеално.

[Penny Rosenwasser (Proceedings of the 41st Annual Adult Education Research Conference, 2000): Tool for Transformation: Cooperative Inquiry as a Process for Healing from Internalized Oppression.]

• Мисли по въпроса за възприетия сексизъм:

Смятам, че ние съдим по-строго собствения си пол, тъй като тези, които са се провалили ни припомнят, че собствената ни слаба позиция в социални кръгове, доминирани от мъже, ни е е подарена от мъжете и може лесно да ни бъде отнета; както и това, че сме  възприели същата идея като мъжете: мъжко – добро, женско – лошо.

[tekanji (The Official Shrub.com Blog):A deeper look into femininity.]

• Защо да обвиняваме другите жени не е от полза за никого:

Решението не е да възприемем съществуващата йерархия. Нито да посочим характерните черти на концепцията за “женственост” и да кажем: „Ето го виновника!”. И най-вече, не бива да обвиняваме жените, които възприемат тази концепция, дори в най-лошите й форми, и да ги обвиняваме за това. […]

Критикувайте концепцията за “женственост”. […] Но никога не забравяйте, че да си жена, означава да си “женствена” в очите на обществото. Смятам, че рано или късно концепцията за “женственост” ще се превърне в архаизъм (или най-малкото, тези нейни черти, които всъщност не са свързани с пола), но дотогава е наша отговорност да решим, дали ще позволим на етикета “женственост” да продължи да бъде стигма, или ще го превърнем в сила.

[tekanji (The Official Shrub.com Blog):A deeper look into femininity.]

• За възприемането на благосклонен сексизъм от жените:

Друго обяснение на факта, че жените приемат благосклонния сексизъм е, че това е форма на самозащита срещу мъжкия сексизъм. Smuts (1996) твърди че съществуването на моногамни двойки при човешките същества отчасти представлява еволюционния отговор на жените на заплахата от сексуално насилие (тоест, мъжът в моногамната двойка представлява защита от други мъже). По подобен начин, приемането на благосклонния сексизъм може да представлява начина на жените да се справят, когато много мъже в една култура са склонни да бъдат враждебни сексисти (сравни Jackman, 1994). Иронията е в това, че жените са принудени да търсят закрила точно от членовете на групата, която ги заплашва и колкото по-голяма е заплахата, толкова по-голям е стимулът за приемане на защитната идеология на благосклонния сексизъм. Това обяснява тенденцията жените в най-сексистките общества да подкрепят благосклонния сексизъм по-силно от мъжете. При това, страните където жените (сравнени с мъжете) отхвърлят благосклонния сексизъм по същия начин, по който отхвърлят и враждебния сексизъм, са тези където мъжете проявяват по-малко враждебен сексизъм. С намаляването на враждебния сексизъм жените се чувстват способни да отхвърлят благосклонния сексизъм без да се боят от враждебна реакция.

[Peter Glick, Susan Fiske (American Psychologist Volume 56(2), February 2001, p 109–118): „An Ambivalent Alliance: Hostile and Benevolent Sexism as Complementary Justifications for Gender Inequality“.]

източник: Finally, A Feminism 101 Blog

За четене:

Авторите сме малко, а темите толкова много.
Нямаме времето и възможностите, за да огреем навсякъде, затова от днес всяка седмица ще пускаме публикация с неща, които сме пропуснали да коментираме, интересни дискусии или просто публикации, които са ни попаднали и смятаме, че ще ви бъде интересно да погледнете.

Също така сме отворени за предложения, коментари и критики, както на имейла на блога itlookslikefeministblog[at]gmail[dor]com, така и в коментарите, стига да се спазвват простите ни правила за коментиране.

И така, за тази седмица четохме и харесахме:
Сади и нейните размишления относно успешните жени и склонността да бъдат сравнявани с мъже за успехите им, като похвала или откровеното спекулиране, че може би са мъже, заради същите тези постиженията.

Петя коментира порнификацията на жените и размишлява дали това е пример за освободеност или просто поредния начин да набутаме някого на рафтчето.

Епистемик анализира връзката омраза/образование/бедност и до каква степен нещата са свързани. Едновременно с нея, Дения разписва как стоят нещата с човешките права и че те са нещо, което всеки има, а не се получават за заслуги или натрупани точки от „социален конформизъм“.

Мая публикува чудесен текст относно връзката на съвременните момичета и жени с щастието и срещите.

Jezbel за пореден път дискутират темата за абортите и за различните начини, по които политици и групировки се опитват да отменят правото за контрол над собственото тяло на жени, този път, играейки на струната на „расизма“.

Лиса от любимите ни Socimages репоства видеото на Линдзи относно „Принципът на Смърфиета“.

Виктория разказва колко лесно е да бъдеш жертва.

И последно, Браян от That’s Gay има какво да каже относно фигурното пързаляне, един конкретен кънкьор, сексуалността и атлетизма.

Хубава седмица ви пожелаваме и приятно четене.

От Редакцията

SEX

Абе понеже имам редовния навик като чуя поредната феминистка теория да изръся „Абе какви са тия глупости ПАК!?“  държа да отбележа, че:
първо – понякога не са глупости,
второ – понякога не са теория,
трето – понякога аз съм чул-недочул,
четвърто – понякога са така представени, че просто ти се иска да напсуваш поредната „клатена-недоклатена пишман феминистка“ и да заебеш цялата история,
пето – между феминизъм, расизъм, снобизъм, сексизъм, анархизъм и т.н. няма нищо общо освен *.изъм-ите, така че преди да бъде коментирано понятието – хайде да погледнем, дали нямаме предвид нещо друго, което НИ СЕ ИСКА да бъде феминизмът.

Та. До колкото аз съм слушал за феминизъм от феминизиращи (за да не поясняваме, членувайки, кой феминизира) то цялото упражнение се отнася към това да направим света малко по-мислещ и малко по-равноправен. Демек – това че чураш изправен, не те прави по-прав в позициите ти от някой, който чурка седнал.

Стига глупости. В крайна сметка всичко се свежда до това, че като се роди лелеяното отроче – първото, което се отбелязва е – мъжко ли е, женско ли е. Пък като стане на 18 – то да си решава. Е да решава, ама не! До известно време – иди-дойди – расте отрочето и уж биде възпитавано. Мен поне ме възпитаваха. Обясниха ми доста отрано, че няма мъжка и женска работа и че както мама може да ходи от 8 до 17 на работа от понеделник до петък, така и тати може да пусне пералнята или да измие пода на кухнята.
Чувал съм и други теории – тати ходи на работа и вечер и носи вечерята в пещерата, мама се грижи пещерата да е топла и донесената сурова продукция да се приведе в годна за консумация.
Има и друга теория – тати се прибира към 2, 3 часа през нощта, къркан до безбожност поради поредната скапана глупост из скапания си живот, изкарва си го на мама, която не знае как да закрепи краищата на семейния бюджет, а през това време отрочето се прави, че нищо не вижда.

Искате ли още една? Лелеяното отроче всъщност изобщо не е лелеяно, а просто последствие от кърканите 15 годишни мама и тати, които и понятие нямат от това какво е да се погрижиш за някой друг, освен рибките или котето и са решили да понаправят малко секс помеждудругото. Та отрочето се озовава в дом „Майка и дете“ и става известно след това в различни криминални среди и контингенти. Примерно. По-рядко – различни научни среди (с надеждата да бъде извън кабината на експеримента).

Още теории? Имате ги. Получаваш завидното наследство на нечий чужд труд преизчислен във финикийската му стойност и започваш да измерваш всичко с фантастичния свят на дебитната карта. Мама и тати…. Е като можеш да си позволиш всичко с едно махване/плъзване на вълшебната пръчица, пардон – карта – е ще минем и без много много нежност обич и възпитание в строги християнски ценности.

Безбройни са случаите. Всякакви хора градят семейства и всякакви семейства се получават. Случват се какви ли не ситуации, инциденти, последствия, препирни и какво ли не още, за да можем просто да вдигнем лирическия пръст и да насочим всевластния нокът на мнението и да произнесем с неопровержим авторитет – ТОВА направи обществото такова, каквото е. Факт е, че практически не може да се намери всесилно и всеобхващащо решение. Има нееднократни опити да се измисли такова, но често се стига до „Липсват ти първите 7 години“, „На това ли те учат в училище“, „У вас така ли се държиш“ и безброй подобни светилници на житейска мъдрост, синтезирана в кратки и всепризнати форми на опит внушаване на вина. Наистина би ми харесало да можех да кажа за всичко – ами те родителите/училището/улицата/университета възпитават така хората и те хората, горките те, без горепосочените няма да се справят с обществото. Само дето трижди проклетото общество е това, което ни прави каквито сме. Парадоксче нали – ние сме обществото, но обществото ни присъединява към себе си!?

И стигаме до там откъдето започнах, а именно феминизъм.

Невъзможно е да говорим за равноправие в свят, в който още по рождение ни делят на мъжко и женско. Още от самото ни раждане ни се внушава разделение. Та това е почти като библейското, че си роден от грях и ще живееш в покаяние, само дето модерният грях е да се различаваш от общоприетото в обществото и модерното покаяние е да се стремиш да влезеш в общественото стадо. Колко удобно! Целият ни живот, АБСОЛЮТНО целият ни живот е асоцииран с „това е за жени“, „това е за мъже“. И изведнъж – ама мъжете и жените имат равни права?! Чакай малко?! ВСИЧКО друго е разделено, ама изведнъж започваме да приравняваме! Още един парадокс! Или може би се надяваме едно по едно да изравним всичко и така да получим идеалното вселенско или по-скоро човешко уравнение?! Е няма да стане!
Докато не успеем да се преборим с доста по-елементарни неща като розово за момиченца и синьо за момченца и за колички, ракети, кукли и т.н. пристрастия – няма да стане.
За да се получи това равноправие, за което един куп групировки, да де, организации апелират – трябва да погледнем малко по-различно на нещата. НЕ МОЖЕ ОЩЕ ОТ САМОТО РАЖДАНЕ НА ЕДИН БЪДЕЩ ЧЛЕН НА ОБЩЕСТВОТО ДА МУ СЕ ВНУШАВА, ЧЕ Е РАЗЛИЧЕН, А СЛЕД ТОВА ОТ НЕГО ДА СЕ ОЧАКВА ДА СЕ ДЪРЖИ КАТО РАВЕН! Няма как да стане. Невъзможно е да се родиш и всички да те олицетворяват с другите момченца/момиченца и да очакват от теб да бъдеш подобен на тях и след това да НЕ бъдеш. Естествено има и частни случаи – осъзнати дечица, или добре възпитани, или непукистчета, които си правят каквото искат и както искат, често се качват на главите на всички, но се справят по техния си начин. Но като цяло – живеем в стадно общество. Общество, което се гради на стадния инстинкт да се следва по-силния в дадена ситуация – независимо по-силен физически или интелектуално. Просто подсъзнателно се търси водач, и ако не бъде намерен, отделният индивид започва да се чувства объркан, изоставен, несигурен, започва на някакво ниво – осъзнато, или неосъзнато – да се страхува и се опитва да се причисли към готова група. Но то „да мислиш боли“ е казала една доста известна преподавателка. И е абсолютно права. Защо ти е да мислиш като вече всичко е измислено, всичко е направено и е уредено и от теб се иска само да си вдигнеш приматското задниче и да го занесеш до най-удобната и подхождаща теб група в човешката гмеж, да си се слееш в обществото и да не мислиш със собствената си главица.

О, че ще има мислене – ще има. Къде да се налееш с приятелчетата. Каква кариера да постигнеш. Как да се справиш с тази или онази задача. Но това е следобработено мислене. Всичко което решаваме в живота си, всички решения, нужди, капризи, страсти и подобно са провокирани от средата, в която сме израстнали и е доста трудно да се върнеш към причините да мислиш точно по този или онзи начин. За целта трябва да се самоанализираш доста дълбоко и да се опиташ да прецениш колко от настоящото ти поведение като личност се дължи на твой избор и колко е просто изкопирано от някой, някъде, нещо с цел да бъдеш харесан или приет, или успял, или каквото и да е и просто го следваш по навик.

Стана много объркано, много раздиплено и много неясно, затова ще го обобщя – докато го има това мъжко/женско – ще има и различен поглед върху мъжките и женските индивиди. Смятам, че ако този разделителен фактор се премахне – обществото ще се освободи от един куп ненужни скрупули, съмнения, подредби и не знам си още какви последици на възпитание, базирано на половете. Изглежда абсурдно, еретично, безсмислено, идиотско, не-знам-си-още-какви-епитети, но ако се замислим трезво върху нещата и след това премислим, ще видим как самата ни култура ни разделя и как ни ограничава. Как още от раждането ни, косвено или пряко, ни се налага стереотипност и в опитите си да излезем от нея се вкарваме в друга и така до безкрай.
Не можете да си го представите, нали… Именно за това говоря – твърде дълбоко е вкоренено, но ако искаме да претендираме, че сме разумни индивиди и че градим общество, което не е изградено на „Sex instructor – first lesson free“, то мисля, че трябва доста сериозно да обмислим варианта, в който сме наистина равни и не робуваме на скрупули.

И едно последно нещо – колко от вас могат спокойно да се преоблекат пред индивид от другия пол и защо?