Пресечност (intersectionality)

Когато започнах да пиша за преживяванията си като човек с видимо физическо увреждане, често мои читатели ме изненадваха с добронамерени изказвания от типа на „Няма страшно! И на мен в гимназията ми се подиграваха, задето бях пълна/имах акне/очила, но сега всичко е наред!“

Като оставим настрана факта, че увреждането ми някак си не отшумя от самосебе си след пубертета, остава едно очевидно несъответствие в приравняването на „видимо физическо увреждане“ с „козметичен дефект“, а именно, че тези неща не се изключват взаимно. Невероятно, но факт – напълно е възможно едновременно да куцаш, да имаш излишни килограми и акне и да носиш очила. Има още

Продавачи и купувачи

автор: Аманда Маркоти

Ние, поддръжниците на феминизма, обичаме да говорим за двойни стандарти, като особено популярно е противопоставянето „мъж с много партньорки е пич/жена с много партньори е курва“ и всъщност, за него дори често се говори като за Двойният стандарт. Но един от тези двойни стандарти, около който сме склонни да кръжим в дискусиите по въпросите за секса, съгласието за секс, секс индустрията и т.н. е начина, по който съществуващият модел на хетеросексуалност е базиран на модела „той купува/тя продава“. Това е най-очевидно, когато става дума за секс индустрията, където мъжете буквално купуват и жените буквално продават, но според мен предположението, че мъжете избират, а жените са избирани продължава да функионира и в по-либералните кръгове.

(А в кръговете на женомразците, това предположение не е завоалирано със спретнати малки евфемизми и идеологията на свободния пазар ги кара да се жалват, че малолетните момичета не се продават легално). Но, общо взето, не виждам поддръжниците на феминизма да подхващат този проблем директно – освен ако не се казват Twisty Faster – и очевидно тя си говори в една експериментален плоскост, която е интересна и провокира към размисъл, но няма особено отражение върху живота на тези от нас, които не флиртуват с идеята за сепаратизъм.

Определено бих искала да видя този двоен стандарт да се обсъжда по-често като такъв. Мисля, че той е в основата на голяма част на културата на изнасилването и на страховитите изисквания на така наречените “Добри момчета“™, защото като странично последствие, моделът „жените продават/мъже купуват“ създава убеждението, че мъжете имат изконно право на секс с партньорка. В края на краищата, в нашата икономическа система, стига да имате пари, е нечувано да ви отхвърлят като клиент, често заради законите против дискриминацията. Цената в хетеросексуалната икономика не винаги е парична — говорим за метафорична, не за истинска икономика — затова нека да се замислим над жалбите на така наречените „Добри момчета“ ™. Те са платили цената, обръщали са внимание на жената и са се престрували, че я слушат и сега тя трябва да изпълни своята част от сделката, нали така? Най-интересното е, че тъй като жените се считат за продукт, а мъжете за купувачи, жените съответно стават ресурс, при което в играта влиза аргументът за справедливото разпределение.

Жените, от друга страна, са продавачи в хетеросексуалната икономика. Наша работа е да направим така, че продуктът ни да си заслужава да бъде купен. Ние имаме право на секс с партньор толкова, колкото една компания има право да изтегли всичките си джаджи, ако клиентите не ги купуват.

Съветите, отправяни към двата пола, отговарят на това виждане. Когато жените нямат особен успех с мъжете, стандартния съвет, който им е даван е, да се погледнат и да преценят дали не искат прекалено висока цена за продукта, който предлагат. Оттам нататък съветите са или да подобрят качеството на продукта си, или да смъкнат цената. Разбира се, тъй като американското общество е оптимистично настроено, повечето от съветите насочени към жените, са за повишаване на качеството на продукта.

Но определено ще се намерят и достатъчно такива, които смятат, че жените са прекалено надути и си мислят, че заслужават кой знае какво, т.е. искат твърде висока цена за боклучавия си продукт. Съветите да занижат изискванията си не са чак толкова разпространени, колкото съветите как да се научат да правят по-добри свирки и как да се сдобият с плосък корем, но определено ги има. Предположението, от пазарна гледна точка е, че продавачът трябва да продава, но купувачът не е длъжен да купува. Тоест, в хетеросексуалния модел на връзките, жените често са представяни като отчаяни да накарат мъжът да се подпише на пунктирана линия и да потегли с новата си кола-жена. Мъжете, разбира се, са купувачите и съответно са представени като двоумящи се дали да си похарчат парите. И така, обвързването ни се представя като напрегнати преговори между жена, която се опитва да се отърве от продукта си и мъж, притеснен, че плаща твърде много. Мнозина консерватори предупреждават, че след като жените вече правят секс преди брака, сега е много по-лесно за мъжете изобщо да не купуват, също както би било много по-трудно да се продаде нова кола на запален колоездач.

Съветите по отношение на секса и запознанствата, насочени към мъжете, са повече на тема как да бъдем по-хитър потребител. Книгите и сайтовете за пикап нямат интерес да учат мъжете как да подобрят продукта си, за да искат да го купят повече жени. Сериозно, PUA ръководствата са като ръководства за изгодно купуване на кола – дайте си вид, че имате пари, демонстрирайте пред продавача, че изпълнявате изискванията, за да притежавате автомобил, пазарете се за цената (което тези наръчници ви предлагат да направите, обиждайки жените и надявайки се, че смъквайки самочувствието им, ще ги накарате да смъкнат и цената) и готово. Истинско самоусъвършенстване им е толкова чуждо, колкото предположението, че трябва да имате добър характер или тънка талия, за да си купите кола. Нужно е само да имате пари, кредитен рейтинг и солидна способност да се пазарите.

Това, което предизвиква такива разногласия в дискусиите за хетеросексуалните връзки с по 500 коментара е, когато поддръжниците на феминизма оспорват този модел, въпреки че – отново – смятам, че обикновено само докосваме повърхността на различните проявления на това явление, вместо да го атакуваме пряко. Това беше причината за спорът около Elevatorgate*. В пазарния модел за запознанства на мъжете е позволено грубо да се пазарят, точно като купувачи. Когато им се каже, че това плаши, се обиждат по същия начин, както биха се обидили заради някого, изгонен от автокъща, защото не носи костюм — ей, ама откъде знаеш, че той няма пари! Остави го поне да направи оферта! Причината ние, феминистките, да не обичаме да използваме стратегията „Имам приятел/съпруг“, за да се отървем от досадници е, защото всъщност по този начин казваме, че не сме за продан, понеже някой вече е платил за нас.

И разбира се, причината темите за мъжете, които купуват секс, да бъдат раздухвани до епични пропорции е, че винаги се намират една шепа хора, които да пробутват мита за Горкия Нещастен Клиент , т.е. убеждението, че мъжете, които плащат за сексуални услуги са просто нещастни типове, които не могат да си осигурят секс по нормалният начин и съответно са принудени  — защото на мъжете им се полага секс с партньор  — да плащат за него. Фактът, че жените не си купуват секс, ако не могат да го получат по нормалния начин, въобще не се споменава. В крайна сметка, жените са продавачи, а продавачите не разполагат с правото да продават по начина, по който купувачите имат право да купуват, стига да разполагат с парите. На поддръжниците на феминизма се заявява, че трябва да съчувстваме на предимно митичният Нещастен Клиент (в действителност, повечето клиенти имат съпруги или приятелки и не купуват секс толкова заради удоволствието от самият него, колкото за да се почувстват по-мъжествени, доказвайки си, че могат да се купят и контролират жени), защото както знаем, жените са ресурс и като добри либерали би трябвало да искаме по-справедливо разпределение.

Много от нас, поддръжниците на феминизма онлайн, сме за насърчаването на модел на сексуалността, наречен „ентусиазирано съгласие“ и по мое мнение, един от начините този модел да бъде постигнат е, като отхвърлим пазарния модел на хетеросексуалността. Защото, да се превъплътя за момент в Twisty Faster, ако отредим на мъжете ролята на купувачи и на жените ролята на продавачи, това означава, че се предполага жените да са в постоянно състояние на съгласие, също както галон мляко в магазина е на разположение на всеки, който може да събере 5 долара, за да си го купи. Докато действа пазарния модел на хетеросексуалността, представата, че сексът трябва да бъде взаимен обмен между две личности, няма да е разбираема за повечето хора.

Това, което ме подтикна към тези размисли, беше анализът на Трейси Кларк-Флори за това, кога „грубия секс“, известен още като секс, включващ насилие без ентусиазираното съгласие на партньора, е в реда на нещата. За онези от нас, които не вярват в пазарния модел на хетеросексуалността, отговорът е очевиден: никога. Сексът с човек, който не казва „да“, особено ако се страхува и е под натиск, никога не е ОК. Ако един мъж не може да получи ентусиазирано съгласие за груб секс от равностоен партньор, толкова по-зле за него. Кларк-Флори стига до същото заключение, но е направо покъртително да се види доколко идеята, че на мъжете им се полага секс с партньор, оказва влияе на способността ни да преценим етиката на подобна ситуация.

Какъв е начина грубия (или „брутален“) секс да бъде договорен? Как да го наречем в случай, когато жестокостта и доминирането не са желани, но и не е възразено срещу тях? Дали по-агресивният е длъжен да получи разрешението на партньора си, или трябва „пасивния“ партньор да се противопостави, ако не му харесва?

За тези от нас, които не вярват, че на мъжете им се полага секс с партньор, а че секса трябва да бъде взаимен обмен между ентусиазирани партньори, това не са сложни въпроси: 1) Чрез отворена комуникация между двама души, за които безопасността на другия е приоритет. 2) Никога не е ОК и често си е направо изнасилване. 3) Отговорността винаги е на активния партньор. Добре е хората да се защитават, но не е задължително. Този, който настоява за повече, е длъжен да се увери, че не насилва другия.

Всичко това е очевидно, ако не вярвате, че мъжете са купувачи, а жените продавачи. Идеята, че тя е съгласна, стига да не казва „не“, е абсурдна ако я приложим в други социални ситуации. Например, ние каним хората да парти, не им казваме да бъдат еди-къде си по еди-кое си време, очаквайки сами да съберат куража да ни откажат. Не примамваме хората в домовете си под фалшив претекст и не заключваме вратата, настоявайки те да ни се помолят, за да ги пуснем. Не се появяваме неканени в къщите на хората с чанти в ръка и не започваме да се настаняваме, освен ако не ни вдигнат скандал и не ни изхвърлят. Сексът е социална ситуация и трябва да се третира като такава. Но вместо това е смятан за пазарен процес и трябва да се чудим, дали е приемливо да се оказва натиск върху неохотен човек, стига да не се съпротивлява.

Разбира се, хората са пословично некадърни в общуването по време на секс – независимо дали става дума за това, открито да заявяват какво искат или да попитат какво иска партньора им.

Мисля, че това изречение е ясен пример за това, как дори поддръжниците на феминизма могат да прихванат идеята, че на мъжете им се полага секс с партньор. Някои мъже не умеят да преговарят! Трбва да ги съжаляваме! Определено не бива да им казваме, че ако не могат да убедят никого да се съгласи да прави секс с тях доброволно, толкова по-зле за тях, защото това би означавало, че секс с партньор не им се полага по право. Всъщност, Трейси съвсем не казва това. Но импулса да съчувстваме на мъж, който не може да схване идеята, че трябва да получи съгласие, до голяма степен се корени във факта, че не подлагаме на съмнение правото на мъжете да разполагат с времето и вниманието на жените.

Всъщност бих казала, че в моят идеален свят всеки би бил малко нещо продавач и никой не би бил купувач. В действителност, приятелствата вече работят на такъв принцип. Хората не трябва да се чувстват в правото си да разполагат с времето или вниманието на околните и да осъзнаят, че е тяхна отговорност да ги очароват толкова, че да им ги дадат по собствено желание. Смятам, че малко по малко нашата култура се обръща в тази посока и мъжете започват да мислят как да бъдат това, което искат жените, вместо как да платят метафоричния етикет с цената, която им е втълпено да мислят, че виси на всяка жена. Но ни предстои още дълъг път.

Източник


 

*Elevatorgate – на Световния конгрес на атеистите през юни 2011, блогърката Рабека Уотсън говори за сексизма в движението на атеистите. По-късно във видеоблога си тя описва как след речта й и продължителната дискусия с група от участници, един от тях я последвал в асансьора и я поканил в хотелската си стая. Тя обяснява защо това е неуместно и приключва със съвета: „… мъже, не правете така“. В отговор на този клип, Рабека Уотсън получава безброй вулгарни обиди и заплахи за изнасилване и за живота си.

 

Разликата между добронамерен и недобронамерен човек

Когато се говори за насилие, най-вече сексуално насилие, често се чува следният аргумент: „Ами ако агресорът е просто объркан, самотен човек с добри намерения, който се опитва да установи човешки контакт, но не знае как?“. (Същото често се използва, за да бъдат оправдани хора, демонстриращи ксенофобни, расистки, сексистки или хомофобни и пр. настроения – че може би го мислят като шега или просто не разбират, че обиждат или активно вредят на други хора.)

Да, на всекиго се е случвало да не прецени добре някоя социална ситуация – да се прояви като натрапник, да навлезе прекалено в нечие лично пространство или да направи нетактична шега. Случва се. Но има една много съществена разлика между добронамереният, искрено объркан човек и този, който се чувства в правото си да тормози околните.

Разликата е следната: ако кажете „Моля те, остави ме на мира. Караш ме да се чувствам неудобно (досаждаш ми, обиждаш ме, нараняваш ме и т.н.), добронамереният човек ще реагира с нещо от сорта на „Оппа, извинявам се. Веднага преставам“. Този, който смята, че просто има право да ви тормози, ще отговори някое от следните неща:

„Само ти се струва, че се чувстваш неудобно, всъщност ти е приятно.“

„Хайде сега, не се преструвай.“

„Това беше само шега, не схвана ли? Какви прости хора има, без капка чувство за хумор.“

Аз те обиждам/наранявам/дискриминирам?! Всъщност ти ме обиждаш/нараняваш/дискриминираш с наглото си искане да те оставя на мира!“

„Аз съм толкова нещастен и самотен, всички нещастия все на мен се случват, а сега и ти ме отрязваш. Защо направо не ме застреляш, да не се мъча?“

„Ще повярвам, че се чувстваш неудобно, само ако успееш да ми докажеш, че имаш обективни причини да се чувстваш неудобно. Кои причини са обективни и кои не, определям аз. Собствените ти чувства по въпроса не се броят.“

„С нахалното си искане да не те тормозя, ти ограничаваш правото ми на свободно изразяване! Цензура! Подтисничество! Деспотия!“

„Правя ти услуга. Би трябвало да се радваш, че някой ти обръща внимание.“

…или някаква друга подобна манипулация, така че накрая може вие да се почувствате виновни и да повярвате, че сте агресорът в ситуацията и че сте нападнали и жестоко оскърбили невинен човек.

Един пример: като 15-годишна пътувах в междуградски автобус, от онези с тясната пътечка по средата. Стоях на пътечката, тъй като нямаше места, пък и пътувах за кратко. Бях единственият правостоящ, останалата част от пътеката беше свободна. Контрольорът, възрастен мъж, дойде и под претекст, че усърдно продава билети се притисна гърбом към мен, буквално залепяйки задника си за моят.

Без да кажа дума, се преместих крачка встрани. Контрольорът се разкрещя, надвиквайки шума от движещия се автобус: „Това момиче тука си мисли, че му се натискам! Ало, момиченце, за перверзник ли ме смяташ? Реши, че те опипвам, така ли? Я, ето, пак ще ти се натисна, поне да има за какво да се хванеш…“, при което отново зае поза „прилепен гъз“ към мен. Аз отново мълчаливо се преместих, което го настърви още повече и съответно, не спря да кряска, докато не слязох. Бидейки млада и наивна, не само че се почувствах безкрайно неудобно, но и наистина се усъмних, дали с преместването си не съм съсипала живота на горкия човек.


Сега вероятно вие се чувствате кофти, защото сте осъзнавали, че някога, поне веднъж, сте били в ролята на недобронамереният човек. Че упорито сте настоявали някой да ви обърне внимание или да ви допусне в личното си пространство, понеже сте смятали, че сте в правото си. Че не сте били способни да приемете ясен отговор и упорито сте се надявали, че ако много настоявате, отговорът ще се промени. Или нечий отрицателният отговор толкова ви е наранил, че сте искали да си го върнете. Или сте направили грешка, след което от първосигнален човешки егоизъм сте се справили с чувството на неудобство, прехвърляйки го върху този, който е посочил грешката ви. Всички сме го правили, много повече пъти, отколкото сме в състояние да си спомним.

Каква е вашата реакция на това откритие? Дали си казвате „Сега като зная, трябва да внимавам да не повтарям тази грешка“ или „Никой няма право да ми казва какво да правя! Ще се държа както си искам!“? Какъвто и да е отговорът, веднъж научил подобно нещо, човек може да го забрави само нарочно.

Защо трябваше да престана да правя хардкор порно

автор: Sam Benjamin

Когато бях на 20 и няколко си изкарвах прехраната като порнограф. Повече от пет години професионалния ми живот се състоеше в изсцениране на публични съвкупления. Бутал съм камери и микрофони в жилища, където никакви машини не би трябвало да влизат. Имах запазено място на първия ред на сцени на изумителна интимност. Вдигал съм от пода хиляди употребявани мокри кърпички. В течение на всичко това спечелих финансова стабилност, която – в светлината на доста ограничения творчески мироглед на филмите, в чието създаване участвах – вероятно не заслужавах.

Но след половин десетилетие бъхтене на сексуалната тръстика, реших че стига толкова. Защото въпреки, че влязох в секс-бизнеса с най-добри намерения, огромната част от порното, което снимах, не беше „секс-позитивно“ по своя характер. Вместо това, сексът който установих, че филмирам беше Гонзо порно: онзи тип прекалено ярко осветени сцени, които смърдят на мазе в долината Сан Фернандо и неизбежно свършват изконсумирани и забравени след 15 минути. Ако „кариерата“ ми като режисьор е забележителна с нещо, единствено с това, че съм играл и за двата отбора – тоест, макар да съм снимал стотици хетеро сцени, снимал съм почти толкова хомосексуални.

Трябва да дадем им каквото искат

Въпреки, гей и хетеро порното може да изглежда различни, най-вече заради различните отвори, които получават по-голямата част от вниманието на камерата, за мен най-важната разлика беше, че усещах едва доловимо различие в моралните им принципи.

Нека да започнем с хетеро порното, защото аз започнах оттам. Захванах се с порно като загоряло 23-годишно еврейско хлапе, надявайки се да зяпам и да се надяваме, да свалям добре сложени жени, които не смятат търкалянето в сеното за твърде абсурден начин за изкарване на наема. Може би бях благословен с прекалено педантичен ум, но в представите ми най-добрият начин да изпълня сексуалните си фантазии беше, ами, да се включа в секс-индустрията. Това не беше толкова лесно, както бързо установих: множество мъже споделяха същата мечта.Трудно беше да се намери добра работа, но след месеци убийствено разочарование, най-накрая намерих сравнително доходна позиция – да снимам за един уеб сайт. Естествено, бях във възторг.

Не след дълго установих, че в контекста на хетеросексуалната порно индустрия в Лос Анджелис, докато официалната ми задача беше да се уверя, че момичетата са голи, истинската ми задача беше да се погрижа момичетата да бъдат наказани. Сцени, които се открояваха и съответно изкарваха повече пари, бяха тези, в които женските „жертви“ бяха вербално и понякога физически унижавани.

Нищо от това не фигурираше в договора ми, разбира се; подразбираше се от контекста. Един вид: всички го правят. . . значи и ние ще го правим. Различните ми шефове през годините разглеждаха въпроса от гледната точка на бизнесмени, напомняйки ми съвсем открито, че трябва да сме в крак с конкуренцията. Anabolic стават все по-гадни? Значи ние трябва да бъдем още по-гадни. Друг от техните трикове беше „Дължим го на нашите зрители“. Трябва да им дадем това, което искат! (И какво искат „те“? Унижения, разбира се. Дупки в стените на тоалетната и гангбанг. Кадърът с еякулация върху лицето стана задължителен по някое време през  осемдесетте, но от 2000 нататък, буквално трябваше да го включите във всяка сцена или да рискувате да не изкарате нищо.)

Това, което ме изненада най-много обаче, беше фактът, че открих в себе си една щастлива готовност да насилвам, желание да унижавам. Въпреки, че шефовете ми нареждаха да организирам и да снимам сцените на унижение, аз изпълнявах техните нареждания не без удоволствие. Нещо страхливо вътре в мен, вътрешно пространство, изпълнено със слабохарактерен гняв, изпитваше удоволствие да види някоя жена „да си получи наказанието“. Вкопчвах се във временното усещане за сила, което получавах от малтретирането. Агресията, напоена с похот и удовлетворението, че изкарвам „добри пари“, ме напътстваше сцена след сцена.

Разбира се, всички участващи в порно са съучастници, както активните, така и пасивните. И двата пола доброволно участват в хетеросексуалното порно и до известна степен и двата са дискриминирани: буквално ми беше забранено да снимам мъже над кръста, освен ако не може да се избегне. И докато мъжете представляват по-голямата част от аудиторията на порното, жените също гледат хетеросексуално порно – вероятно повечето от тях без особено възмущение или недоволство. Въпреки това, хетеросексуалното порно безспорно продължава да бъде царство на неограничените мъжки фантазии.

Но нищо от това не ни приближава към истината. В края на краищата, всички сме виждали „кофти“ порно, порно, изпълнено с омраза и мисля, че повечето от нас имат известна представа каква е причината. Мъжете се чувстват разочаровани, когато не могат да получат секс. Чувстват се засрамени, че са принудени да опрат до порно. Заедно с либидото си отприщват разочарование и омраза. Върху актьорите в порното се излива разочарование и презрение. Те заразяват и снимачния екип.

Повратният момент, в който този трактат става смислен обаче е, когато се вгледаме отблизо в гей порното – точно каквото аз трябваше да направя насред своята порно одисея.

Дзен на гей порното

След три години снимане, бях готов да напусна света на Гонзо порното. Просто бях видял твърде много. Това беше взело своя дан под формата на разбити отношения, вина и постъпки, за които съжалявах. Стигнах до извода, че животът ми щеше да бъде много по-свестен, ако можех да спра да изкарвам пари, филмирайки как смачкват жени пред очите ми и просто се махнех от този бизнес. Кандидатствах за магистърска степен и бях приет. Учех, говорех много в час и ми харесваше. Но бях беден. Бях много, много беден.

Затова се обадих на бившия си шеф, доста засрамен и поисках старата си позиция. „Вече е заета“ – каза той – „но стартираме нов сайт. Имаш ли проблем да снимаш гей порно?“

Замислих се. Никога не бях виждал мъже да го правят и отначало идеята не ме вдъхнови. Въпреки, че се смятах за много разкрепостен, кой знае защо, идеята до безкрайност да снимам секс между мъже, от първия ред, ме подтискаше. Може би все още виждах своето порно приключение отчасти като удовлетворяване на сексуалните си фантазии: при положение, че нямаше какво да спечеля, сцените губеха от блясъка си. Или може би е по-честно да кажа, че просто бях уплашен.

Но в края на краищата, това нямаше значение: желанието ми да изкарам лесни пари надделя и приех работата. И се оказа, че съм направил добре – от морална гледна точка се оказа съвсем различно. Сценариите бяха все така измислени, не отричам, и оргазмите (ако изобщо имаше такива) бяха доста анемични. Наемах множество мъже, които – няма смисъл да се лъжем – го правеха само заради парите; и без изключение, качеството на продукцията си остана аматьорско. Но срама, гнева и сексуално насилие, което бях свикнал да свързвам с порното, почти напълно отсъстваше. Това беше важното.

В действителност, гей-порното е нещо толкова просто, че почти се доближава до красотата на Дзен. Mъже, правещи всички възможни видове секс с други мъже, обикновено с добро чувство и похотлива разсеяност. Те може да се придържаха към ролите на „активни“ и „пасивни“, но в съблекалнята всички бяхме равни, един отбор. Всички ми се смееха, че съм хетеро, а снимам гей порно. Някои на шега се опитаха да ме примамят да се проявя пред камерата. Всички го намирахме за забавно. Всички се чувствахме като приятели.

Тъгата и унижението, които бях свикнал да свързвам със своята професия, с филмирания секс за пари, изведнъж липсваше. Но ме натъжава мисълта, че единственият начин да премахнем всичката неприязън и гняв от порното, е да извадим жените от уравнението. Това не предвещава нищо добро, особено за свят, където мъжете и жените трябва да продължат да съжителстват. През първата половина на моята порно-живот бях живял в един свят, където изглеждаше, че смисълът на упражнението е именно целият женски пол да бъде опозорен – където съвсем млади жени бяха задавяни и шамаросвани и по тях се пишеше с червило, изглежда само заради престъплението да са жени. Трябваше да преспиш с мен, беше неизказаното послание. Виж сега какво ме караш да ти причиня.

Избирам снимката

Семиотичката Сюзън Зонтаг пише: „Фотографията по същество е акт на ненамеса“. Тя се позовава на известната снимка на виетнамско дете, бягащо по пътя с изгорен от напалм гръб: „Част от ужаса на подобни журналистически хитове на съвременната фотожурналистика (…) идва от осъзнаването колко приемливо е станало в ситуация, когато фотографът може да избира между снимката и живота, да избере снимката“. Всеки ден виждах хора, на които причиняват болка. И въпреки това, аз винаги избирах снимката.

Въпреки това не съжалявам за решението си да работя в порно-индустрията. Съжалявам за това, как съм се държал и ми се иска по-често да ме беше мотивирала емпатия, отколкото инстинктивна жестокост. Но в основата си, порнографията не е нито нещо лошо, нито нещо добро. Тя е просто сексуално средство за постигане на самотна цел и общо взето, порното представлява безвреден начин да прекарате половин час: еротична глупотевина, която направена добре, може да бъде много полезна.

Освен това е ясно, че в света на хетеросексуална порнография не всяка сцена е унизителна. Някои от тях са режисирани от жени, а други от алтернативни типове, които предпочитат прически на розов гребен или малко повече сценарий, отколкото в средностатистическия  банален гангбанг; много филми, за щастие, са правени от хора, чиято мотивация не е гняв.

В най-лошия случай обаче, порното разкрива с шокираща яснота неспособността на модерно общество да изпитва емпатия. Живеем във все по-индивидуалистично, прекалено приватизирано, разпокъсано общество и това едва ли има изгледи да се промени към по-добро. Може би характера на нашето поколение ще бъде преценяван според това, как реагираме на образите, които се движат на нашите екрани: дали искаме обектите на нашето желание да бъдат наказвани, унижавани? Или третирани с уважение? Отговорът е в нашето колективно съзнание. От нас зависи.

източник

Диджейка

jena chovek

Седя си аз един ден търся в Google „жени мъжки професии“. Така си прекарвам аз свободното време, пускайки търсения като „жените са“ (депресивно) и „жена човек“ (още по-депресивно). Защо ли, може би се питате? За да оглавя някоя класация за откачени търсения? Не, защото предимно аз поддържам Фейсбук страницата на ILLFB и се опитвам отвреме-навреме да пускам нещо на теми, близки до феминизъм и социална справедливост, което да не е писано от мен или от Енея.

Та ровейки за жените в мъжки професии, попадам на следният очарователен разговор:

djka_01

На пръв поглед „няма значение от какъв пол си, важен е само таланта“ изглежда като много либерално, напредничаво мнение, нали? Само дето изказващите се в такъв смисъл явано живеят в някаква алтернативна вселена , където всички стартират от една и съща позиция, таланта и труда щедро се възнаграждават и са единствен критерий за успех.

Според тази логика, жени диджейки няма просто защото жените са мързеливи и некадърни. Но не им се сърдете, то им е заложено генетично. Едно време жените по цял ден се излягали из пещерите и хапвали боровинки, докато храбрите мъже загивали, ловейки мамути и от това следва, че днес жените не умеят да миксират. Еволюционно обусловено е! (Не знаехте ли, че „еволюция“ означава „нищо никога не може и не трябва да се променя“ и е синоним на „аз пък така си го знам“ и „баба ти все на опера е ходила“?)

Информацията, че от жена диджей не става, леко ме хвърля в оркестъра. Досега съм смятала чешката алтернативна електронна сцена за сексистка, тъй като диджейките са едва 1/10. Съществуват дори специални партита, рекламирани като „женски вечери“, където пускат само диджейки. За разлика от „мъжките вечери“, които са … ами нормални партита. А е трябвало да се радвам, че изобщо има такива. (Та нали постоянно ни уверяват, че трябва да сме благодарни, че добрите мъже са ни „дали права“ и дори ни оставят да ходим без фереджета!)

Първите страници от търсенето на български с „диджейка“ ме посрещат вариации на тема „гола диджейка“ като „диджейка се развя по „катерица““ „диджейка изби конкуренцията с цици“ и „гола диджейка чекне прелести“. Кажете, че съм наивна, но до този момент бях чувала термина „гола диджейка“ само във връзка с някакви долнопробни дискотеки. Но се оказва, че в България термина „диджейка“ е синоним на „стриптизьорка“ и български диджейки или няма, или ако не са голи, никого не интересуват.

DJka

На първите 3 страници срещам само голи и топлес диджейки, между които се промъква невероятния куриоз, че британски диджейки ще пускат на Spirit Of Burgas – любопитна новина  от сорта на „куче губи предните си крака, ходи на задните“.

Тук-таме се появява и някаква Marika Rossa – украинска дижейка, известна най-вече с това, че се облича в стил Harajuku. Е, поне не е гола!

Чак на четвърта страница – в сайт за „шокиращи новини“ – намирам първата българска диджейка, която не „кърши снага“ и не „демонстрира уменията си без дрехи“. Тя се нарича Ренета Петрова… и е станала известна в Италия. Естествено, че няма да е в България, където жените не умеят да миксират облечени.

“Mъж и жена не могат да бъдат само приятели”

Преди известно време получихме следния интересен коментар от Boyana:

Хмм, не съм сигурна дали темата би заинтересувала някого в блога, но ми е супер интересно всъщност какво мислите: Много често на мен като жена ми е било втълпявано от всякакви мъже (под всякакви разбирам от различни социални среди, различни държави, раси, с различни финасови, интелектуални и тн възможности) че видите ли приятелството между мъже и жени, истинското приятелство е невъзможно, че там винаги има един подмолен интерес, някакви сексуални мисли се намесват, няма го тоя филм с приятелството и аз съм някакво наивно момиченце да си мисля, че тези хора всъщност са ми приятели. Което на мен много ми намирисва на: те нямаше да си говорят с теб, ако не искаха да те е.бът. Доста жалка мисъл. И все пак, защо по дяволите толкова много хора са срещу междуполовите приятелства? Да не говорим за неоснователната ревност, която доста мъже проявяват към приятелите на жена си. Мен ми се струва обидно и нечестно, ма вечно ме вкарват в мантрата: “Ние сме мъже и затва ги разбираме по-добре от теб тея работи”. Дали?

Изкушавам се да кажа, че хората които сериозно вярват, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели” просто не умеят да бъдат приятели, дори със собствения си пол. Че подобни хора най-вероятно изобщо не са способни да си представят приятелство – или какъвто и да е тип отношения – където на първо място да не стои някаква изгодица за тях.

Но истината не е толкова проста. Хората са многопластови същества. Съвсем не е невъзможно един човек да смята хората от своя пол за истински хора и да е в състояние да поддържа нормални човешки взаимоотношения с тях, докато същевременно смята тези от другия пол за не-човеци, чието единствено релевантно качество е дали „стават за ебане“ – и логично, да не е в състояние да си представи връзка с тях, основана на доверие и взаимно уважение. Когато няма истинска равнопоставеност, не може да има и истинско приятелство. Приятелството по подразбиране е егалитарно, а когато не е, го наричаме по други начини – менторство, взаимна зависимост, взаимни интереси.

Много хора искренно вярват, че в основата на каквито и да е човешки отношения е задължително да стои сексуален елемент. Последствие от това вярване е хомофобната паника, която изпитват при перспективата за приятелство с хомосексуален човек от същия пол – та нали е невъзможно гей да не е привличан от всички мъже без изключение или лесбийка от всички жени. А бисексуалните – те направо не могат да имат приятели въобще.

Изисква се голяма доза късогледство, за да вярваш в това, при положение че в действителност огромната част от човешките взаимоотношения са не-сексуални – отношения с хора от пол, който не те привлича; отношения с хора, които са прекалено млади или стари, за да те привличат; отношения с роднини… и най-вече отношения с хора, които просто ей-така не те привличат. Ежедневния ни живот е пълен с тях.

(Забележете, как в теорията по-горе, под обобщеното название „жени“ всъщност се разбира млади, красиви, физически здрави жени под определени килограми. Никой не е заплакал, че баба му или комшийката леля Здравка не могат да има отношения с мъже, зад които да не се крие нищо друго. Т.е. болшинството жени на планетата не се броят.)

Но се върнем към изтърканата фраза “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”. Ситуацията по подразбиране е следната – имаме мъж и жена, които на пръв поглед са приятели, но в действителност за мъжа това е чисто сексуална връзка. Жената е или патологично наивна, или долна подмолна манипулаторка, която използва слабостта на мъжа, за да го върти – предполага се – на малкия си пръст. Две не особено ласкателни роли за теоретичната жена и една особено противна за теоретичния мъж, тази на първосигнален пръч.

Странно, но факт – на много мъже подобна роля изобщо не им изглежда обидна и унизителна и те първи ще побързат да ви уверят, че са точно такива. Дори съществува цяла субкултура от мъже, наричащи себе си Nice Guys™ („Добри“ момчета), чиято стратегия е да намерят жена, която ги привлича сексуално, но с която нямат никакви общи интереси и вкусове и да се преструват, че са нейни приятели, горчиво негодувайки, че срещу престореното си приятелство получават непресторено такова, а не секс.

Това е последствие от разпространеното вярване, че стига един мъж да се самопровъзгласи за „добър“, това автоматично му дава достъп до избрана от него вагина. Но коварното образование около вагината го разиграва, пробутвайки му някакво си приятелство. „Не ти ща тъпото приятелство! – гордо виква теоретичния мъж. – Ако не се ебеш, ще вървиш пеш!“ или пък се свива на кълбо и се самосъжалява.

(Не твърдя, че подобни мъже го правят съзнателно или със зла умисъл – обществото активно ги възпитава да не виждат в жените около себе си други човешки същества, а някакви мистериозни, лукави извънземни.)

Много жени – съзнателно или не – усещат, че мъжете в кръга на познатите им не ги възприемат като равностойни индивиди и не се и натискат да създават близки приятелства с тях. Което само затвърждава самоизпълващото се пророчество, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”.

Аз, като млада и глупава, смятах че мога да се сприятелявам с мъже по същия начин, по който се сприятелявам с жени – като ги търся, каня ги да излизаме и им предлагам различни съвместни социални дейности. Тъпо и упорито отказвах да променям начина на общуване в зависимост от пола на човека отсреща – и естествено, подобни опити за сприятеляване приключваха бързо и по не особено приятен начин. Най-често кандидат-приятелят тръгваше да се спaсява като на пожар от ‘обсебващата обожателка, която го преследва’ (сиреч мен), или гаджето му му забраняваше да ме вижда, или пък решаваше да приеме това, което е разбрал като оферта за неангажиращ секс.

Същото държание спрямо жени водеше до това, че или ставахме приятелки, или не. Логично, с времето мотивацията ми да се опитвам да създавам приятелства с мъже силно намаля и в резултат, близките ми приятелки са само жени. С тях не се чувствам под постоянно подозрение и не се налага да отмервам всяка дума и действие, да не би недай си боже, да излезе, че ги свалям.

Не твърдя, че опита ми е универсален, но е доста добър пример за това, че обществото в което живеем не създава благоприятни условия, за да разцъфтят чисти приятелства между мъже и жени. Ако повече мъже бяха в състояние да виждат жените около себе си като други хора, а не като второстепенни персонажи, чиято функция е да им предоставят секс или някакъв тип обслужване, щеше да има и повече платонични приятелства.

И най-вече, тъпата идея, че мъже и жени не могат да бъдат приятели, изключва възможността не-сексуалните отношения да имат стойност сами по себе си и да са желани или дори предпочитани от участниците в тях.

Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни“

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

П.П. Петя също коментира колко е прихванало това отношение и при нас, цитирайки поредната жена, която приема мъжа си като слабоумен, твърдейки, че е неспособен да свърши активна домакинска работа. Ако това не е сексизъм, не знам какво е. Чудно обаче защо повече мъже не се оплакват от това отношение тип „той толкова си може?“

Angel-A

Отдавна не сме пускали ревюта на тема кино и то не поради липса на желание.
Denia пуликува това ревю преди време в блога си. прочетох го, много ми хареса (ревюто, не филма), мислех си да го споделя с някакви хора и после забравих.
И вчера пак се сетих, когато беше горещо препоръчано от мой приятел като „много красив и романтичен филм“.
Поговорихме си част от вечерта по отношение на филма и аз споменах отделни елементи, които ме притесняват (добре описани и от Denia), дори поспорихме малко, но в края на краищата ме убеди, че препубликуването на този текст е необходим.
Е.

Артистичен черно-бял филм със страхотна камера, чието действие се развива в Париж. Ревютата го описват като красива, сгряваща сърцето приказка, подобна на Амели Пулен. Режисьор е Люк Бесон. Какво може да звучи по-примамливо?

Нека да обобщим фабулата в няколко изречения. Главния герой Андре е смотан сульо, който не жали време и енергия в задачата да си съсипва живота. Главната героиня Анджела е Manic Pixie Dream Girl със свръхестествени способности, която го спасява. Големият, неочакван туист е, че тя е ангел (Angel-A – хаха, схванахте ли хитрата игра на думи) и се отказва от ангелството (ангелствуването?), за да е с него.

Ако не сте запознати с термина Manic Pixie Dream Girl, това е героиня от романтична комедия, която е извънредно луда и нестандартна и спасява от депресия главния герой – единствения важен персонаж във филма. Научава го да обича сам себе си и да се радва на живота, разрешава всичките му проблеми посредством “щури” приключения и пресилен смях, докато той лежи по гръб, безпомощно маха с крачета и мрънка колко е несправедлив живота. Главната черта на Manic Pixie Dream Girl е, че тя не е личност със собствени интереси, стремежи и желания. Единствената й функция в живота е да спасява главния герой, да го развеселява и да му вдъхва самочувствието, че е способен на велики дела. (Всъщност е перфектно описано и илюстрирано от Анита Саркеесиан и ви препоръчвам да погледнете видеото, за да добиете представа за какво точно иде реч и конкретни примери. Е.)

Андре дължи много пари (които безразсъдно е профукал) на някакви мафиоти. И те, наглеците гадни, си ги искат обратно! Нечувано нахалство. Горкия, нещастен Андре решава да се самоубие. Но преди да са ви рукнали сълзите, вече се е появила прекрасна блондинка с безкрайно дълги крака, която също ще скача от моста в Сена. Андре героично я спасява (плувайки с балтон и само една функционираща ръка – не знам как става този номер) и тя решава да му се отблагодари, ставайки негова. Точно така, негова – като робиня. Ще прави всичко, каквото й каже и ще му помага. Оптималната мастурбаторска фантазия.

Започва функцията си на робиня, съблазнявайки злия мафиот, на когото Андре дължи пари. Но той дължи пари и на други мафиоти, тъй че не може да се почувства щастлив и доволен! Как да зарадваме бедния човечец? Анджела намира някакъв бар/клуб/дискотека и започва да се продава на клиентите, за да събере пари. Предполага се, че във всяко заведение персоналът е повече от щастлив да ти предостави възможността да проституираш в тоалетните, докато сутеньорът ти прибира парите на бара.

През това време грабналия сърцето на публиката Андре се напива, буйства, лигави се, врещи – и за десерт, проиграва всички пари на някакво залагане. На красивата Анджела това не й прави никакво впечатление. Уверява го, че е прекрасен, че го обича и че той трябва да се научи да се обича сам, понеже е прекрасен. Прекрасния Андре й крещи да млъкне и при всеки удобен случай я праща по дяволите. После някакви горили го гонят, Анджела ги пребива, понеже е свръх-силна и се оказва, че тя всъщност не е проституирала, къде ти. Нещо в пъти по-почтено – примамвала е мъжете, вземала им парите, след което им блъскала главите в тоалетното гърне. Също така е пребила и окрала злия мафиот.

Тук възникват няколко необяснени въпроса в този иначе така логичен и правдоподобен сценарий – Анджела е показана как влачи в тоалетните десетки мъже, в продължение на часове. Как така в кабинките не са се натрупали купчини пребити? И през цялото време нито един не се е свестил и не вдигнал аларма? Нима в Париж посещават тоалетните само с цел секс – как така никой не е отишъл просто да се изпикае и не е забелязал какво се случва? В една от сцените в бара, клиент тика пари на Андре и той му отказва с репликата: “Не, стига толкова, ти беше с Анджела вече два пъти” – явно на човека толкова му е харесало да го бият по главата, че се е върнал за още.

Но да оставим тези подробности настрана – важното е, че Андре е страхотен, прекрасен и неповторим. Защо точно, не става ясно. Представя се като абсолютно лайно, прави всевъзможни глупости и се държи отвратително с Анджела, от което логично следва, че тя се влюбва в него. И понеже е ангел, падат й крилата, изгубва свръхестествените си сили и остава на земята, за да бъде с него. Бъдещия им съвместен живот се очертава в розови краски – тя ще млати случайни хора и ще им краде парите, той ще ги профуква на залагания и ще я използва като бодигард и проститутка. С две думи – живот-мечта.

Този приказен сюжет подозрително напомня което и да е порно – достатъчно е да имаш пенис и да присъстваш, за да се изпълнят съкровените ти желания. Всеки може да се идентифицира с главния герой (като под “всеки” се разбира истинските, важните хора, т.е. тези, притежаващи пенис). Не е нужно главният герой да притежава някакви качества, достатъчно е смътното подозрение, че в дъното на душата си всъщност е добър, без да е подкрепено с каквито и да е доказателства. Но доказателства не са нужни – той е Главния Герой, следователно всичко, което прави заслужава одобрение. Може да се държи като пълен гъз – това е правилно и се предполага всички да сме на негова страна. Когато има неприятности, те задължително са несправедливи и незаслужени. Ако някой му прави проблеми или просто се изпречва на пътя му, автоматично се превръща в гаден злодей. Главният герой просто има право да се лигави като разглезено дете и да чака решението на всичките му проблеми да падне от небето – и то буквално пада. Героинята не е друго човешко същество, а неговата награда, сбъдната мечта – тя е там, за да му служи.

Жалката лична мастурбаторска фантазия на Люк Бесон по-добре да си беше останала лична. Вместо това е получила бюджет няколко милиона и е заснета. Да видим какво казват зрителите; без да е огромен комерсиален успех, всички превъзнасят този филм до небесата. Вълшебно преживяване, модерна приказка, затрогваща любовна история, очарователна комедия, магичeски романс и определения от този сорт, се нижат до безкрайност. Най-негативните критици се ограничават да кажат, че сюжетът е скучен и не особено оригинален.

В света, в който живеем, вълшебните приказки изглеждат така.

В памет на Яна Кръстева

Удушиха момиче в Борисовата градина

Ето какво има да каже българската преса за едно жестоко убийство. На първо място – да очерним жертвата и да търсим под дърво и камък „с какво си го е заслужила“. Защото няма начин да не си го е заслужила, нали? Позволила си да пие (шокиращо!), да скитосва (т.е. отишла е на концерт), имала обожатели (какво нахалство от нейна страна!) и след като е била изнасилена и удушена, от това логично следва, че си пада по секс с душене. Ако беше убита чрез удавяне, разследващите полицаи най-вероятно щяха да заключат, че си е падала по секса под вода. Защо да се занимаваме с факти, като можем да си измисляме пикантерии?

Не, нямам сили да продължа да иронизирам. Понякога просто няма място за ирония. От този и подобни текстове със заглавия като „Клошарка удушена в Борисовата градина“ близките на Яна Кръстева са научили за смъртта й.

Начинът, по който трагедията е представена в медиите е гнусен и унизителен. Никъде не се споменава истинския виновник – човекът или хората, които са я убили. Затова пък подробно са разчепкани ужасните детайли на убийството и не са пестени спекулации по адрес на жертвата и неподложени обвинения, от които тя вече не може да се защити.

Повечето хора пият алкохол, еле пък на концерт. Но това, че човек се е напил, не води автоматично до насилствената му смърт. Убийствата се случват не когато присъства алкохол, а когато присъства убиец.

Повечето млади жени имат обожатели. Има хора, които водят „скитнически начин на живот“ – каквото и да означава това. Също така има хора със сериозни проблеми с алкохола и нестандартни сексуални предпочитания (няма доказателства, че Яна Кръстева е била от тях). И въпреки това повечето от тези хора не стават жертва на убийство. В какво се състои разликата между тях и мъртвото момиче? Те са имали късмета да не срещнат убиец.

Да търсим отговорност у жертвата на подобно ужасно престъпление, означава единствено към мъката на близките й да прибавяме и обида.

Още по темата: Яна беше добър човек, Заглавия и незаглавия, Да спасим децата си от убийците на Яна, Изнасилването – никой, никога не си го проси, Полет над кукувиче гнездо, Убийството като жълта новина

Отвратителната сделка, която сме принудени да сключим

Автор: Melissa McEwan

Противно на репутацията на феминистките и моята собствена репутация, която общественото мнение си е създало в продължение на пет години, аз не мразя мъжете.

Ако играех по правилата на женомразците, за които е достатъчно една-единствена жена да направи нещо злобно или двулично или арогантно или незаконно или някакво друго Лошо Нещо, за да се чувстват в правото си да мразят всички жени, аз бих имала достатъчно оправдание да мразя мъжете, ако имах подобно желание.
Повечето от обидните, заплашителни мейли които получавам са от мъже. Най-настървените и неприятни тролове в блога ми са мъже. Безброй пъти са ми подвиквали от движещи се коли сексуални покани и обиди и съм била подложена на всякакви други форми на сексуален тормоз – както на улицата, така и на работа, винаги от мъже. Била съм подложена на сексуално насилие – ако броим изнасилването, опита за изнасилване, опипването на на гърдите, задника и/или гениталиите, натискането в градския транспорт и разголването – от десетки хора през живота си, както от познати, така и от непознати, всички мъже.

Но аз играя по различни правила и не мразя мъжете. Всъщност, има мъже на този свят, които много обичам.

Има определени мъже, които бих казала, че мразя или нещо доста подобно, мъже, към които изпитвам дълбоко презрение – но причината не е, че са мъже.

Не, аз не мразя мъжете.
По-правилно би било да се каже, че им нямам доверие.

Моето недоверие не е, както може да се предположи, резултат от насилието, извършено срещу тялото ми, или от униженията, на които е било подложено достойнството ми. Вместо това, е резултат от множеството банални предателства, които характеризират всичките ми взаимоотношения с мъже – тук шега за изнасилване, там “жена“ използвано като обида, небрежно очерняне на женското в ежедневен разговор, обвинения че преигравам, обръщане на очи и раздразнени въздишки в отговор на любезна молба да не се използват сексистки епитети в мое присъствие или предложение да не се  използва мъжкият род като неутрален.

Подразбиращото се предположение в нашите отношения – че ще приема като комплимент, че той ме смята за специална („ти не си като тези, другите жени“) и презумпцията, че съм негов съюзник срещу определени типове жени. Естествено, всички тук сме съгласни, че Бритни Спиърс е гадна курва, която не заслужава нищо друго, освен поток от грозни обиди всеки път, когато се спомене името й, нали? Непрестанно прокрадващия се натиск да предам принципите си и да оплюя тази жена или онази жена, сякаш не зная, че винаги има оправдание да се даде воля на мизогинията и някоя жена да бъде мразена по начин, запазен специално за жените. От мен се очаква да се включа в жестоката веселба, и когато откажа, аз се превръщам в неин обект. И така нататък.

Вицове за жени, съпруги, тъщи, за дъщери, за шефки. Те са разказвани в мое присъствие от мъже, които се предполага да са ми близки, с единствената цел да ме подразнят, сякаш би трябвало да смятам статута си на втора категория гражданин за забавен. Предполага се да не обръщам внимание, че това е тактика за доминиране и контрол, че за тези мъже забавлението се състои именно в това, да ме разстройват, вбесяват и нараняват. Разказват тези вицове и мога или да се засмея и те да се чувстват победители, или да не се засмея и те отново да се почувстват победители. Ези – те печелят, тура – аз губя. Използвана съм като реквизит в личното патриархално представление на мъжете, които се предполага да са ми близки.
Те се наслаждават на играта, в която представлявам тяхна пионка, след което трябва да им вярвам, когато кажат “Обичам те“. Обичам те, дъще. Обичам те, племенничко. Обичам те, приятелко. Аз се предполага да им вярвам.

Има случаи, когато мъже – интелигентни, проницателни, чувствителни мъже – се вживяват в ролята на “адвокат на дявола“ в желанието си да разискват някой аспект на феминистката теория или репродуктивните права, или някой от другите въпроси, обикновено класифицирани като Женски. Тези интелигентни, проницателни, чувствителни мъже искат да търсят до безкрайност слаби места в аргументите ми, да се препират за подробности, да спорят за забавление и се чудят защо гласът ми става все по-висок, защо лицето ми е пламнало и защо, след един час защитаване на позицията си, в очите ми горят ядни сълзи. Защо го приемаш толкова лично? питат интелигентните, проницателни, чувствителни мъже, на които никога не им е хрумвало, че темата на толкова забавното за тях интелектуално упражнение, представлява моят живот.

Гнева ми се смесва с объркване, че житейския ми ми опит не се брои за по-релевантен от самоуверените преценки на мъжете, които си убиват времето, снизходително наблюдавайки жените, сякаш са екзотично племе, представляващо златна мина за начинаещия етнограф. И високомерното  отхвърляне на моето твърдение, че да наблюдаваш отстрани не те прави по-обективен, просто предоставя различна перспектива.

После досадните повтарящи се твърдения, че преживяванията на жените и мъжете са сходни, агресивното настояване, че красивите мъже също са обективизирани от жените! че жените също понякога хващат за задника някой мъж! че от мъжете също се очаква да изглежда по определен начин на работното си място! че жените също изнасилват! и прочие приравнявания, които удобно и глупаво пренебрегват закоренени в обществото несправедливости, в резултат на които X рядко се равнява на Y. И изстрадалите стонове, с които е посрещнат всеки опит сексизмът да бъде поставен в контекст и отхвърлянето на идеята, че подобни проблеми, колкото и неприятни, не са задължително еднакво репресивни.

Да не забравяме стереотипите – изобилието от стереотипи! – за жените, не за мен разбира се, за онези жени, с тяхното лошо шофиране и непрекъснатото им пазаруване и предменструалния им синдром и отвратителната им суета и неспособността им да престанат да говорят и тяхната липса на интерес към Важни Неща, онези жени, които се опитват да уловят мъжете в капан, нарочно забременявайки, нечестно обвинявайки в изнасилване, които не могат да престанат да бъдат кучки, курви, путки… От мен се очаква да кимам одобрително, аз съм подбутвана и подсещана да се съглася. Очаква се да кажа, че аз не съм такава, но другите жени са (аз съм по-различна, нали?), да дам формалното си съгласие със стереотипите. Да, така е. Между нас да си остане, точно така е. Само това се иска от мен. Да захвърля принципите и самоуважението си и да бъда в услуга на патриархалната система, която ще използва моето съюзничество, за да ме покори още повече. Това е, което искат от мен от мъжете, които претендират да ме обичат.

После нежеланието да чуят, заинатения отказ да разберат толкова много неща, толкова много важни неща. И упоритото нежелание да повярват, да възприемат, че моето възмущение не е изфабрикувано и обидата ми не е престорена – и непреклонното отхвърляне на факта, че болката ми е истинска, в полза на удобното убеждение, че съм ядосана, защото аз съм феминистка (а не, че съм феминистка, защото съм ядосана).

Отричането на факта, че държанието им е сексистко, дори когато това е очевидно, дори когато е посочено тактично, любезно, внимателно, без лошо чувство и с презумпцията, че не е било нарочно. Твърдото, неизменно, непреклонно отричане – защото е много по-лесно да се заключи, че аз съм глупава или луда и си измислям, че някой на когото държа, ме е обидил (ей-така, за забавление!), отколкото просто да се признаят, че грешат. Не, по-добре да ме изкарат истеричка, отколкото просто да кажат Извинявай.

Не всеки мъж прави всички тези неща, или дори повечето от тях и със сигурност не ги прави постоянно. Но е достатъчно само един, от време навреме, да направи нещо такова, за да избухне облак от анимационни звездички, като неочакван удар в носа, който да ме запрати зашеметена встрани, чудейки се какво се е случило току-що.

Това определено не го очаквах…

Тези неща не са навици на умишлено жестоки мъже. Подобни навици имат някои от мъжете на този свят, които най-много обичам.

Всички от тях са ми дали причини да не им се доверявам, да използвам недоверието си като защитен механизъм и средство, необходимо за да преживея деня. Защото никога не знам кога нещо такова ще ме връхлети, ще ме изкара от равновесие и ще ме постави в положението да избирам, за пореден път, между достойнството си и разбирателството помежду ни.

Да преглъщам помията или да съсипя целия следобед?

Подобен удар обикновено идва буквално от нищото. И ме оставя изпълнена със оправдана предпазливост. Не съм уплашена; просто примирена – и нащрек. Да се доверя повече означава да позволя да ми нанесат рани, които не се лекуват. Рани по нашите взаимоотношения, непоправими поражения, след които не можеш да погледнеш в очите човекът, когото някога си обичал.

Но това е отвратителната сделка, която за съжаление сме принудени да сключим: Мъжете могат да си позволят удобството на непроверената привилегия, но моето отношение винаги ще бъде пропито с неспокойно, недоверчиво подозрение.

Отвратителна сделка от където и да се погледне. Но това е положението.

Има мъже, които ще прочетат този пост и ще си помислят, нацупено, пренебрежително, че всеки чернокож може да напише нещо доста подобно за белите хора, за мен. Което е абсолютно вярно. Същото могат да кажат и хомосексуалните, и бисексуалните, и асексуалните, и транссексуалните, и интерсексуалните хора (списъкът едва ли е пълен). Нямам проблем с това. Не се чувствам мразена. Чувствам се, сякаш не ми е гласувано доверие – нещо, което разбирам и уважавам. За мен това означава, че трябва да си направя труда да заслужа това доверие. Ден след ден.

Надявам се тези мъже да ме чуят, когато казвам отново, аз не ви мразя. Просто ви нямам доверие. Можете да си кажете, че е проблемът си е в мен, че това е лично мой недостатък, доказателство, че съм повредена и ненормална; можете да изберете да вярвате, че жените в живота ви не приличат по нищо на мен.

Или можете да си направите труда да докажете, че заслужавате доверие. Ден след ден.

В случай, че такива като мен са повече отколкото сте предполагали.

Източник : Shakesville