Силни женски персонажи – ????

Вече писахме защо разнообразието от персонажи и маниерът на представянето е важен и по какъв начин влияе и рефлектира на реалността и на нашите представи за нея.
Понеже темата се отклони към женските персонажи, нека все пак коментираме концепцията „силни женски персонажи“. Честно казано, не съм много сигурна, че имам идея какво означава… (всъщност знам, но давайте нататък).

Със сигурност знам какво си представя попкултурата под този израз.
Защо има значение какво мисли попкултурата, няма ли за мен инди кино? Ами, факт, има, въпросът е, че поп културата означава точно това – популярна култура. Тя е навсякъде, по всяко време, заливаща ни с „прави това, не прави онова, бъди такъв, не бъди онакъв, купувай това, облечи онова и пр.“ и чрез осмоза ние се просмукваме с писаните и неписаните правила на попкултурата. Тя ни влияе. Независимо дали правим умишлено усилие да я търсим или я избягваме, тя е навсякъде и влияе на нас, на хората около нас и понеже е навсякъде и постоянно, даже не усещаме кога приемаме дадена измислица на попкултурата като истина, просто защото ни е повторено достатъчно пъти, видели сме го достатъчно пъти и сме свикнали…
Затова нейното разбиране и развитие  И критика е важно, защото тя самата има много централна роля в нашите животи. Изяснихме ли тази точка? Добре, да продължим нататък.

За мен силен персонаж е такъв персонаж, който търси някакво развитие и не е просто deus ex machina или стереотип или просто елемент, за стимулиране на друг персонаж. Т.е. силен персонаж е такъв, който има някаква личност и цел, както и някакви недостатъци, а не е самоцелно цопната, колкото да се отчете присъствие.

Все пак, нека поговорим какво си мисли Холивуд (пък и не само те), когато чуят фразата [Силен Женски Персонаж].

Представа им е съвсем буквална. Видимо от женски пол, физически силна… и горе долу това е.
Определено недостатъчно и доста далече от персонаж.

Факт е, женските персонажи са изминали много дълъг път от „героиня в беда“ архетипа, с тяхната склонност да бъдат отвличани през пет минути, да падат от високи сгради, да се оказват сами в сграда с убиец/заплашени от ураган/сами в горяща сграда чакащи главния герой да дойде и да ги спаси, а те с влажен кравешки поглед да го гледат, след което некомфортно да притиснат брадички една в друга. В отделни случаи някои проявяват малко хъс или са по-интелигентни от средната тухла, до момента, в който ги схрабчат за ръката/косата, което ги прави напълно безпомощни или припадащи наоколо.
Такива персонажи често са ужасно досадни за гледане, точно защото са архетип. Знаем какво ще им се случи, кога ще им се случи, как ще им се случи и защо ще им се случи. Наистина, с тях или без тях, историята не губи нищо… но пък има драматизъм и романтика(!!!). Факт споменатите персонажи забърсваха секси (супер) герой, но … това не е достатъчно. 🙂

По (не)знайни причини в един момент започват да се промъкват идеи, че на публиката й е писнало от идентичните персонажи и Холивуд се мята в другата крайност, ето, сега ще ни покажат те, ще има [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ], та ушите ни ще шлющят. Разбира се, споменатите персонажи са винаги ужасно секси (не се сещам нито за едно изключение) и много млади, но имат някое качество, което ги прави СИЛНИ – например могат да боравят с оръжие, могат да поправят кола,  интелигентни са, могат да надпият останалите на масата и пр. И воала!!! [СИЛНИ ЖЕНСКИ персонажи]… всички трябва да са доволни!

Или не точно… всъщност тук даже е малко по-досадно. Преди имахме по-скоро карикатура, на която не й стигаше акъла да ходи и дъвче едновременно, но в случая ни се показва уж способен персонаж, която уж може да се грижи за себе си, което прави нуждата от спасяване в трето действие толкова по-неразбираемо и за която върхът на empowermenta е да се съблече по бельо…
Уф.

Не ме разбирайте погрешно, такива персонажи… бол и не е проблем, че ги има. Да, досадно е и да понякога ми разваля удоволствието от дадена история, но това няма значение. Това, което ме нервира е, че ми се рекламират като [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ] при положение, че всъщност покриват само ЖЕНСКИ персонажи (т.е. 1/3 от изискването). 🙂
(скорошен пример – Мегън Фокс и Тайлър Как-й-беше-името в „Трансформърс) –

„Both of the female characters in the movie were very strong characters. Rachel [Taylor]’s character is very intelligent. I thought that they were representing women very well.” – Мегън Фокс, в интервю относно филма.

Фактът, че от желание да покажат мократа фантазия като можеща, така че зрителят да си представя как е на мястото на главния герой и я забива, се стигна до леко безумния момент, в който имаме супер-умна, супер-красива, приличаща на модел, гениална математичка/програмистка/каквото е там/която има перфектни бойни умения помежедудругото. Мда… 🙂

Да обясня цялото това хаотично „искаме едно, не всъщност искаме друго, ама искаме и трето едновременно с това“. Като цяло, мисля че всички искаме и ще се радваме на повече „ИНТЕРЕСНИ ПЕРСОНАЖИ“, като „ИНТЕРЕСНИ“ обезсмисля конректизирането на пол и задълбава повече в комплексност на персонажа, имането на проблеми, стремежи, цели, недостатъци. Ако нямат недостатъци, то тези персонажи са просто едни пластмасови кукли, за които не ни интересува, не и наистина.

Просто… може да сравним Сара Конър и героинята на Мегън Фокс… едната е физически силна (до някаква степен), но няма никакви недостатъци и собствени цели, първата е икона в киното неслучайно.

Наистина, крайно време е да стане ясно, че под „СИЛЕН ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖ“ се разбира като персонажи, които имат собствени цели ( да забият главния герой/да се омъжат/да имат бебе НЕ Е достатъчно мотивация, нещо малко по-интересно, моля!), а не просто секси мацка, която искаме зрителят да иска да оправи. Нищо не пречи да е И секси, освен всичко останало, просто нека не е за сметка на „ПЕРСОНАЖА“. Нека е спасена от главния мъжки персонаж (или той е спасен от нея)… въпросът е това да не е ВСИЧКО, което и е позволено да бъде в историята.

И това е, надявам се темата за [ СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ ] и какво точно означава концепцията е изяснена и можем да продължим към малко по-сложните теми? 🙂

Силни персонажи или защо трябва да ни пука?

Телевизията, филмите, книгите, всички те са средство за разтоварване и забавление. Те са и нашият прозорец към света, сблъсък към светa, така, както някой друг го вижда/си го представя и си го обяснява на себе си или нас.

Ако изброя всички сериали и книги, наред с филми, които съм гледала, списъкът ще е засрамващо дълъг.
А ако изброя списъкът с произведения, които са ми повлияли или са ми дали нови идеи за обмисляне, списъкът също няма да е никак кратък. И това са тези, които мога да ги локализирам съзнателно, колко ли са тези, които са ми повлияли неосъзнато за мен?
Ние изграждаме представите си за нормалност чрез изкуството, факт. Тук няма терен за спор или алтернативни гледни точки.

Примери в картинки:

Ние живеем в общество, което основно консумира западно изкуство – музика, литература, комикси, мода и т.н., който си спомня деветдесетте и манията по марковите маратонки и касетофоните, идеализацията на Америка, е наясно за какво говоря. Ние променяхме представата си за нормалност и реалност чрез достъпът до единствените продукти, които стигаха до нас – поп-културата на западния (американския) свят. Факт е, че те не са единствените, но те са най-достъпни. Гледаме ги от билбордовете, по списанията, по новините и клюкарниците, също така. Разбира се, сериалите и филмите вече ги споменахме. И да, алтернатива има, просто, за да я намерим, трябва ние активно да я търсим, а не просто да погледнем през прозореца или да пуснем радиото.

Не е невъзможно да са подредени в такива пози, дрехи, височина и пр. случайно, наистина... може да е случайно, че и двете жени са под ъгъл и гледат Лайтман... главния герой, все пак.

В България все още има малко до липсващо расово и етническо разнообразие и то в никакъв случай не се появява в нашата собствена (поп) култура. Ние не виждаме такива музиканти, художници, писатели, които да НЕ са крайно дефинирани или като token примери на дадената си раса/сексуалност/етнос и прочие. Което ни влияе как приемаме и третираме хората около себе си, а и виждаме как гледат на нас самите и как ще интерпретират нашето поведение също така, в зависимост от контекста на расата ни/пола ни/сексуалността ни/етноса ни/образованието ни/материалното ни положение.
Не случайно вестниците продават със заглавие „Роми/Цигани направиха еди-какво-си“, но няма да срещнем „Българи направиха еди-какво-си“, когато са отразявани национални новини, нали?

Хм, второстепенен и главен герой, активна и пасивна позиция.

Зачекне ли се дискутирането на изкуството като такова, трябва да сме наясно, че абсолютно всяко нещо, което виждаме/чуваме/четем, е специално създадено, с цел да бъде чуто/видяно/прочетено и че всеки един момент е внимателно премислен, оформен от съзнателни и подсъзнателни причини като желание да се привлече внимание чрез стереотипи, вярвания, митове, предположения и символи, които са се наложили в съзнанието на публиката, за която е предназначен даденият продукт (защото така е по-лесно, използването на бързи способи за разпознаване, отколкото изграждане от нулата).
И тъй като в момента цари глобализация, има огромна маса хора, които виждат и възприемат един куп символи, стереотипи, предрасъдъци по един и същи начин, защото са расли/развивали в общо общество и са били облъчени от много строг и идентичен по вид набор послания и тяхното интерпретиране е било конкретно уточнено.

Ако мацката се беше напънала да е още малко по-секси, сигурно щеше да си скъса нещо от напрежението. И двамата са главни герои, все пак, кой е на преден, кой е на заден план, позиция на тялото, дрехи...

Когато гледаме филм, ние виждаме персонажи, дошли от главата на някой, който ги е измислил и ги е поставил в дадена ситуация. Ние не знаем първоначално в какво вярва този човек и как той/тя вижда света и как го интерпретира около себе си. В края на филма вече знаем.
Не случайно ако погледнем някои стари филми, те ще ни се видят расистки и сексистки. Сега ни се виждат пародийно такива, но тогава това отношение е било приемано за напълно нормално, поне от масовото общество, затова когато са създавани, те са били правени умишлено такива, за да се харесат на публиката или защото самите създатели са вярвали искрено в тези неща, което е влияело на публиката, че това е нормата и те са търсили в последствие още от същото. И така нататък.

активен/пасивен/сексуална символика, че и заплаха за физическо насилие, цветова схема

Уж се променяме и обществото ни се развива, осъзнава, че ние не сме ограничени и дефинирани от раса/пол/етнос/сексуалност/възраст, но от друга страна, най-процъфтяващата кино индустрия в западния свят е Холивуд, мястото, където една и съща история се повтаря отново и отново, и отново, и отново… с различни цветове, под различна форма, но казваща накратко едно и също, повтаряща едни и същи изтъркани идеи и клишета, затвърждавайки, че история А може да се развие само по един и същи начин.
Всъщност всички вече са отегчени от този маниер на разказване, а десетките и стотици интелигентни и гениални хора, които въждат света по различен начин, имат различен поглед над нещата… те не получават финансирането, защото макар всички да знаят, че историите, които сега ни се разказват са скучни, те са и по-лесни за правени, по-лесни за снимане, по-лесни за продаване… те са и по-безопасни, защото са познати, та тези чудесни хора, които обичат изкуството виждат, че ако не са конформисти, имат твърде малко шансове, да стигнат до масовата публика. Затова виждаме отново и отново красивата, но куха главна героиня, която си пада по главния мухлю, виждаме тъмнокожият персонаж, който умира първи, виждаме отрицателните герои задължително глупави, говорещи неправилен английски, необразовани, неадекватни, изпълнени с фанатичен плам, който е лесно победен от персонаж с емоционалната и интелектуална сложност на торен бръмбар.
Затова виждаме герой персонажи, чийто китки са толкова чупнати, че напомнят на махало, а всички жени са масово вманиачени да отслабнат, да се омъжат и да си родят деца, а тези, които са работещи, са представени като отчаяни, нещастни и тъжни.

цветова схема, подредба (макар че тук е доста по-приглушено)

И макар да знаем, че това не е света ни, ние го виждаме като символ на реалността отново и отново. Тези представи влияят на интересите ни, на предпочитанията ни, на предрасъдъците ни, ние виждаме дефинираната нормалност и виждаме различаващите се от нея имащи само строго конкретна форма, изглеждащи и звучащи по строго определен начин. Затова, когато видим/чуем хора в реалния ни свят, с които досега не сме се сблъсквали, нашата информация и представа за тях вече е изградена на базата на измислените и строго манипулираните образи, съответно, неосъзната дискриминация и предрасъдъци царят към тях.

И не ми казвайте, че изкуството е само изкуство, защото изкуството е отражение на живота. Не случайно отражение – променено, понякога изкривено, различно, наблягащо на един или друг аспект, влияещо и повлияно.

Angel-A

Отдавна не сме пускали ревюта на тема кино и то не поради липса на желание.
Denia пуликува това ревю преди време в блога си. прочетох го, много ми хареса (ревюто, не филма), мислех си да го споделя с някакви хора и после забравих.
И вчера пак се сетих, когато беше горещо препоръчано от мой приятел като „много красив и романтичен филм“.
Поговорихме си част от вечерта по отношение на филма и аз споменах отделни елементи, които ме притесняват (добре описани и от Denia), дори поспорихме малко, но в края на краищата ме убеди, че препубликуването на този текст е необходим.
Е.

Артистичен черно-бял филм със страхотна камера, чието действие се развива в Париж. Ревютата го описват като красива, сгряваща сърцето приказка, подобна на Амели Пулен. Режисьор е Люк Бесон. Какво може да звучи по-примамливо?

Нека да обобщим фабулата в няколко изречения. Главния герой Андре е смотан сульо, който не жали време и енергия в задачата да си съсипва живота. Главната героиня Анджела е Manic Pixie Dream Girl със свръхестествени способности, която го спасява. Големият, неочакван туист е, че тя е ангел (Angel-A – хаха, схванахте ли хитрата игра на думи) и се отказва от ангелството (ангелствуването?), за да е с него.

Ако не сте запознати с термина Manic Pixie Dream Girl, това е героиня от романтична комедия, която е извънредно луда и нестандартна и спасява от депресия главния герой – единствения важен персонаж във филма. Научава го да обича сам себе си и да се радва на живота, разрешава всичките му проблеми посредством “щури” приключения и пресилен смях, докато той лежи по гръб, безпомощно маха с крачета и мрънка колко е несправедлив живота. Главната черта на Manic Pixie Dream Girl е, че тя не е личност със собствени интереси, стремежи и желания. Единствената й функция в живота е да спасява главния герой, да го развеселява и да му вдъхва самочувствието, че е способен на велики дела. (Всъщност е перфектно описано и илюстрирано от Анита Саркеесиан и ви препоръчвам да погледнете видеото, за да добиете представа за какво точно иде реч и конкретни примери. Е.)

Андре дължи много пари (които безразсъдно е профукал) на някакви мафиоти. И те, наглеците гадни, си ги искат обратно! Нечувано нахалство. Горкия, нещастен Андре решава да се самоубие. Но преди да са ви рукнали сълзите, вече се е появила прекрасна блондинка с безкрайно дълги крака, която също ще скача от моста в Сена. Андре героично я спасява (плувайки с балтон и само една функционираща ръка – не знам как става този номер) и тя решава да му се отблагодари, ставайки негова. Точно така, негова – като робиня. Ще прави всичко, каквото й каже и ще му помага. Оптималната мастурбаторска фантазия.

Започва функцията си на робиня, съблазнявайки злия мафиот, на когото Андре дължи пари. Но той дължи пари и на други мафиоти, тъй че не може да се почувства щастлив и доволен! Как да зарадваме бедния човечец? Анджела намира някакъв бар/клуб/дискотека и започва да се продава на клиентите, за да събере пари. Предполага се, че във всяко заведение персоналът е повече от щастлив да ти предостави възможността да проституираш в тоалетните, докато сутеньорът ти прибира парите на бара.

През това време грабналия сърцето на публиката Андре се напива, буйства, лигави се, врещи – и за десерт, проиграва всички пари на някакво залагане. На красивата Анджела това не й прави никакво впечатление. Уверява го, че е прекрасен, че го обича и че той трябва да се научи да се обича сам, понеже е прекрасен. Прекрасния Андре й крещи да млъкне и при всеки удобен случай я праща по дяволите. После някакви горили го гонят, Анджела ги пребива, понеже е свръх-силна и се оказва, че тя всъщност не е проституирала, къде ти. Нещо в пъти по-почтено – примамвала е мъжете, вземала им парите, след което им блъскала главите в тоалетното гърне. Също така е пребила и окрала злия мафиот.

Тук възникват няколко необяснени въпроса в този иначе така логичен и правдоподобен сценарий – Анджела е показана как влачи в тоалетните десетки мъже, в продължение на часове. Как така в кабинките не са се натрупали купчини пребити? И през цялото време нито един не се е свестил и не вдигнал аларма? Нима в Париж посещават тоалетните само с цел секс – как така никой не е отишъл просто да се изпикае и не е забелязал какво се случва? В една от сцените в бара, клиент тика пари на Андре и той му отказва с репликата: “Не, стига толкова, ти беше с Анджела вече два пъти” – явно на човека толкова му е харесало да го бият по главата, че се е върнал за още.

Но да оставим тези подробности настрана – важното е, че Андре е страхотен, прекрасен и неповторим. Защо точно, не става ясно. Представя се като абсолютно лайно, прави всевъзможни глупости и се държи отвратително с Анджела, от което логично следва, че тя се влюбва в него. И понеже е ангел, падат й крилата, изгубва свръхестествените си сили и остава на земята, за да бъде с него. Бъдещия им съвместен живот се очертава в розови краски – тя ще млати случайни хора и ще им краде парите, той ще ги профуква на залагания и ще я използва като бодигард и проститутка. С две думи – живот-мечта.

Този приказен сюжет подозрително напомня което и да е порно – достатъчно е да имаш пенис и да присъстваш, за да се изпълнят съкровените ти желания. Всеки може да се идентифицира с главния герой (като под “всеки” се разбира истинските, важните хора, т.е. тези, притежаващи пенис). Не е нужно главният герой да притежава някакви качества, достатъчно е смътното подозрение, че в дъното на душата си всъщност е добър, без да е подкрепено с каквито и да е доказателства. Но доказателства не са нужни – той е Главния Герой, следователно всичко, което прави заслужава одобрение. Може да се държи като пълен гъз – това е правилно и се предполага всички да сме на негова страна. Когато има неприятности, те задължително са несправедливи и незаслужени. Ако някой му прави проблеми или просто се изпречва на пътя му, автоматично се превръща в гаден злодей. Главният герой просто има право да се лигави като разглезено дете и да чака решението на всичките му проблеми да падне от небето – и то буквално пада. Героинята не е друго човешко същество, а неговата награда, сбъдната мечта – тя е там, за да му служи.

Жалката лична мастурбаторска фантазия на Люк Бесон по-добре да си беше останала лична. Вместо това е получила бюджет няколко милиона и е заснета. Да видим какво казват зрителите; без да е огромен комерсиален успех, всички превъзнасят този филм до небесата. Вълшебно преживяване, модерна приказка, затрогваща любовна история, очарователна комедия, магичeски романс и определения от този сорт, се нижат до безкрайност. Най-негативните критици се ограничават да кажат, че сюжетът е скучен и не особено оригинален.

В света, в който живеем, вълшебните приказки изглеждат така.

Кино: The Girl with the Dragon Tatoo

Имам доста смесено отношение по отношение на серията Мillenium (трите книги: Момичето с драконовата татуйровка, Момичето, което си играеше с огъня, Момичето, което ритна стършелово гнездо). Сади e посочила доста успешно нещата, които никак не ми харесаха, но пък Мацката с мнение пък е подчертала нещата, които МИ харесаха.
Можем да синтезираме: не ми харесаха прекалената детайлност и честота на физическото и сексуално насилие над Лизбет Саландър, както и леката абсурдност на Бломквист. Хареса ми, че са зачесани теми като сексуалното и физическо насилие, начинът, по който хората с психични проблеми са безпомощни в системата, както и описанието на примерите на „съсипване“ на репутацията на човек в една сфера, за да се омаловажи неговото мнение в друга, несвързана с първата сфера.
Не ми хареса, че Ларсон пише от гледната точка на незапознат с тези неща, т.е. не усещаме ясно критичността му или пък коментарите му в дадени случай граничат със зловещо или са просто абсурдни.

Логично, за толкова популярна серия, бяха филмирани. Два пъти. Веднъж шведска версия, след това сега още веднъж, американска версия… (все още основната разлика при подобно преповторно филмиране е негативното, опростено и на моменти съсипано такова в американските версии). Все пак, на мен винаги ми е интересно как са интерпретирани и поднесени едни и същи събития, за различните публики.

За момента имаме плакатите на двете продукции и можем да ги сравним.
Създаването на кино плакатите спокойно можем да кажем, че е изкуство само по себе си. Те трябва да създават впечатление на зрителя към историята, която плакатът рекламира и често са и подсказки на историята/отношенията между персонажите показани на тях, синтезирани много, много накратко.
Никак не е лесно, защото трябва да привлекат интерес, но и да бъдат адекватни към историята, за да не се чувстват излъгани зрителите в последствие.

Шведска версия

Лисбет Саландър е на преден план, която изглежда заплашителна, агресивна, пънк, силно присъствие, всичко това, което персонажът е описан да бъде в книгите. На заден план имаме Бломквист (втория ни основен персонаж) и макар да има терен за дискусия, че тя е клекнала, докато той седи на стол, можем да го интерпретираме и като удобство в средата и кожата й.  Като по-близо до зрителя, се създава впечатление кой е по-важния и основен персонаж. Дистанцията между двамата говори не просто за самостоятелността на персонажите, но също така посочва и социалната им дистанцираност, не просто между тях, но и по принцип.
Цялостното впечатление е, че виждаме ДВА персонажа.

Американска версия

Американската версия обаче… Лисбет Саландър е гола (до кръста) и е в ръцете на Бломквист, който е сложил ръка над гърдите й (много хора се избиха да коментират колко е иновативно гола жена, която гледа директно към камерата, колко е смело и прочие, честно казано, не го виждам по този начин, в контекста на социалните роли, стереотипи и най-малкото, количеството филми, които имат на постерите си голи жени). Нейната ръка е върху неговата, вид прегръдка или за увереност… не мога да кажа с каква цел е, като цяло, усещането е за пасивност, сексуализиране (каквото няма в предния постер). И тук, както и в предната корица виждаме множество пиърсинги, които са с цел индикация на пънк и агресивно отношение и предизвикателство към социалните норми на Лисбет, тук обаче изглежда по-скоро като фасада, като добавяне на пикантност към сексуализацията й, а не като част от един комплексен и определено преживял неща персонаж.

Не мога да не подчертая безумно дебело, че героинята на Лисбет Сландър е жертва многократно на физическо и сексуално насилие в книгите, което превръща поставянето на една гола, пасивна Лисбет на постера в най-малкото проява на ужасно лош вкус и умишлено омаловажаване на зачекнатите проблеми, а в най-добрия случай, пълна липса на разбиране на критиките в серията Магнум по отношение на жените и начинът, по който са третирани в обществото ни.

Това не е ново, със заглавия от типа на Dead Girl и I spit on your grave, изключително детайлно физическо и сексуално насилие се показва на екраните с претенции да има за цел да се зачекнат фактически проблеми. Само че и трите филма страдат от едни и същи проблеми – крайна сексуализация на насилието и недостатъчно фактическа критика. Иначе защо имаме гола Лисбет на плаката, ако целта на американската версия беше да се зачекне и критикува сексуалното насилие над нея?

Като гледате плакатите, приличат ли ви като посветени на една и съща тема, разказващи една и съща история?

Защо дискриминираме без печалба?

Спомняте ли си, когато си говорехме за The Bechdell Test? Правилото, което не толкова се отнася към това дали един филм е феминистки, дали е добър или какво изобщо представлява, а как третира персонажите и по-точно жените в него. Въможно е да се поспори, че една история може да няма жени в нея или да има само една или пък в името на историята, дори да има повече от една жена и да си говори с друг женски персонаж, да нямат друга тема освен даден мъж/мъже…
Но ако се загледаме в количеството филми, които не успяват да издържат теста възникват няколко въпроса… наистина ли в Холивуд вярват, че жените са по презумпция скучни персонажи и нямат какво да си кажат (само по себе си притеснителна идея) или смятат, че публиката не би била заинтересована от женски персонажи (също странна идея сама по себе си, защото жените са 51 процента от публиката им). Въпросът е отворен.

В предишна публикация относно жените и Game индустрията ни зададоха въпроса: „защо дискриминират ако от това губят пари?“ Логиката беше, че ние нещо трябва да сме се объркали, след като смятаме, че има дискриминация към мъже и жени, въпреки, че от нея всички губят.

Моето лично мнение е, че като култура, западното (всъщност не само то) общество е прекарало огромен процент от вековете като формиране и затвърждаване, игнорирайки жените или третирайки ги като украшения. Освен в редките случаи, в които са конкретно приемани като съществуващи, то е било относно крайно специфични теми, а именно – разкрасяване, деца и домакинска работа. Ограничена сфера, откъдето и да се погледне. Когато дадена иднустрия се е развивала, тя се е стараела да се хареса на възможните клиенти… които са били сто процента мъже. И това отношение се е запазило, дори и след трите вълни феминизъм и активните промени, които са настанали. Вкусът по дефиниция все още е мъжкият вкус и това си личи основно в сферата на забавленията. Ако все пак са включени жени (например в компютърните игри), то често са отново на рафтчето домакинство, разкрасяване, деца. Тъжно и крайно, крайно скучно.

Докато говорехме за филмовата индустрия, Жилов линкна Hathor Legacy, а аз си дадох сметка, че текстът е чудесен, така че ето го препубликуван тук и преведен.

„Всеки път, когато разказвам моята история как осъзнах, че Холивуд просто не иска сериали и филми от или за жени да е (са) печеливши, изскача един и същи въпрос. Накратко, това, което ме насочи, беше фактът, че винаги когато студенти по филмови изкуства коментират, че филми от/за жени са били успешни и печеливши, задължително някой филмов професионалист или експерт ще игнорира или омаловажи мнението им. Тези филми и сериали всъщност са били изключения! Или случайности… Или всъщност хората са отишли, за да видят Ханибал Лектър или Терминаторът или Извънземното, а не Рипли, Конър или Старлинг. И така нататък. Не може да се приеме, че тези всъщност са се насладили и са харесали филми и сериали направени от или за жени, защото това е принципно невъзможно. И край на дисксусията…

Въпросът, който изскача е: защо биха дискриминирали дадена група, когато печалбите им биха скочили, ако правеха нещата както трябва? Това е един много добър въпрос и той заслужава отговор.

В коментарите на предишната дискусия разясних, че според мен става дума за его. Его, което ознавава, че някой иска да се чувства уникален, важен, успешен. Елиминирайки още в началото части от неща, които то възприема като конкуренция и ситуацията е заварена. Това е същият въпрос, който е можело да се зададе на собствениците на заведения, които отказвали да сервират на тъмнокожи, макар че парите им били също толкова истински, колкото и на останалите клиенти. Губели са възможни печалби и то в името на едно, едиснтвено нещо. Его…

Но това не е задължително единственият отговор. Мързелът също е фактор в цялата галимация.

Извинете за отклонението, надявам се, че ще стане ясно защо сменям темата след един параграф, но аз имам естествено къдрава коса. Както книгата на Lorraine Massey Curly Girl обяснява, пък и повечето жени с къдрави коси могат да потвърдят от собствен опит, повечето фризьори са обучени да подстригват „срещу къдрицата“, което обяснява защо толкова време не можех да се сдобия с хубава прическа, освен ако не бях поискала изправяне на косата. Освен това споменатите фризьори даваха погрешни съвети, която не е „съвсем същата като правата коса“. Всъщност е толкова различна, че Мassey препоръчва силно къдравите коси да не се къпят с шампоан, има далеч по-добри начини да се поддържат косата и скалпа чисти, които не съсипват косата ти.

Защо толкова много стилисти и фризьори игнорират къдравите хора като сегемнт от техните клиенти? Макар в медиите да виждаме парад на правите коси, глобално погледнато, къдравите коси са мнозинство или достатъчно близко (все пак е доминиращ ген). Тогава… защо сме игнорирани? Най-накрая намерих фризьорка, която знае как да си свърши работата и й плащам доостатъчно щедро, но честно казано, нямам против, а и опции, понеже никъде другаде не можеше да се свърши работата както трябва.

Както Massey посочва в книгата си, отношението към къдриците е страничен ефект на расизма. Къдравата коса е нещо, което само хората от Африка имат, а те до не чак толкова отдавна са били асоциирани с робски труд. Също така ирландците, които пък са ставали единствено за тежка, зле платена работа, едновременно с което мразени, че взимат работата на добрите западняци. Също така е косата на евреите, които са мразени. Къдравата коса е асоциативно свързана главно с негативи, с хора, раси и групи, които  според западният свят е трябвало да бъдат контролирани, да не им се позволява да си забравят мястото и които създавали проблеми. Игнорирането на разликите не се различава много от подчертаването на тези разлики.

Къдрокосите жени често са представяни или карани да се чувстват скучни и немодерни, странни, нежелани. Убеждавани, че имат кофти коса, докато всъщност проблемът е в кофти грижата, която им се предлага. А постоянното изправяне на косата е изморително, съсипващо и скъпоструващо. Да не говорим неефективно. (Много подобна дейност е избелването на кожата, залепянето на клепача и други подобни практики, които и днес са изключително процъфтяващ бизнес. Разбира се, има много хора, които просто се харесват с права коса или обичат да експериментират. Но не това дискутираме.)

Егото е част от проблема – индустрията, която кара къдрокосите да смятат, че проблемът е в тях, а не в индустрията. Че ние трябва да се променим, за да отговаряме на техните стандарти и представи, а не че индустрията трябва да се съобрази с разнообразието от клиенти и да се адаптира.

Но егото не е всичко. Не смятам, че повечето стилисти изобщо осъзнават, че те просто не знаят как да се занимават с къдрава коса. Не чак толкова отдавна хората научаваха даден занаят чрез чиракуване, n на брой години работа се равняваха на диплома. А сега всички са зависими от висшето образование, за да разберем полето и за да можем да си намерим работа. А информацията, която е пропусната или недообяснена просто няма как да се появи в главите на тези хора. И така статуквото си остава на линия. Лошите стари дни продължават да се повтарят до края на вечността. И тук вече не си говрим само за фризьорски умения.

Независимо, че книгата на Massey съществува, индустрията, която се занимава с косите ни още не успява да осъзнае съществуването на разликите. Защото ако го направи, ще трябва да признаят, че всъщност трябва да направят много сериозни и основни промени. Много класики ще се превърнат просто в глупави брътвежи. Затова, игнориране на това, което би ги накарало да изглеждат глупави. Много по-лесно е. Мързел и его, невероятните злодеи, уникалният отбор.

Същите фактори – на мързел и его са на линия в телевизията и филмовата индустрия, защото в случая на рекламодателите, ще бъде по-трудно да се продава, ще трябва да се мисли повече, да се работи повече, ще им се наложи да спрат да третират зрителя като кучето на Павлов, (споменаването на обувки и боядисването на рекламата в розово няма да е достатъчна, за да продадат продукта). Ще трябва работа, изследвания, анализи… нещо, което е трудно. И стари класики ще се окажат всъщност глупави брътвежи. Колкото до чисто филмовата индустрия… ще се окаже, че жените са също толкова разнообразни и сложни характери, колкото и мъжките герои, които в момента се бълват или са избълвани. И ще им се наложи да се научат да пишат реалистични (или поне по-реалистични) образи от „отхвърлени от училищната клика, изгнонени да си подредят стаята, брак, развод и деца“. Освен това ще трябва да се остави настрана любимият дуализъм „секси мацка/грозна мацка“. Ще трябва да се постараят както с мъжките персонажи, които са иконични – секси и страхотни, защото имат невероятна личност и излъчване, характер и сложност, а не само защото изглеждат секси.

Може би най-плашещата част от проблема, освен егото и мързелът, би било допускането на хора в индустрията, които не мислят и творят в стереотипи. Било то за мъжете, жените или пингвините. Защото нещо, което необременените с предрасъдъци хора споделят са интелекта и самоувереността. Затова те успяват да се справят със собствените си провали и неуспехи, без да имат нужда от изкупителна жертва (в ролята – дадена класа/раса/пол). А ако не се справяш добре с провалите си, неуверен си и се чувстваш добре, само защото стоиш на върха на планина, която ти и приятелите ти  сте създали чрез игнориране на хора, че изобщо съществуват или сте им мацнали един етикет и сте ги прибрали на рафтчето, за когато ви потрябват – самата идея умни, уверени хора да ти бъдат конкуренти и всъщност да те накарат да се потрудиш и помислиш… сигурно разтреперва не един чифт гащи.

Мързел или его е това, което кара даден човек умишлено да се държи за предрасъдъите си и да ги обвинява или помпа самочувствието си върху цели групи от хора? Може би, в края на краищата, егото е гова, което подхранва мързела? Каквато и да е причината, не е чак толкова трудно да обясни защо хора, които твърдят, че почитат печалбата повече от всичко, всъщност почитат това, което на тях им се иска да вярват, че е печелившо, за сметка на реалността.“

Всъщност това дори не е толкова феминизъм, колкото просто здрав разум и наблюдение над проблемите на дадена система.

За четене

Традиционният линкфест, в който можете да видите всички интересни/важни/сериозни блогове, сайтове, публикации, коментари и новини, на които авторите попаднаха през последната седмица.

България е на трето място в Европа по трафик на жени.

В Ню Йорк таймс размишляват дали изнасилването е сериозна тема. Хм, вие как мислите??
За съжаление, изнасилването още се води за „мътна“ тема, съответно може спокойно да се озовете в тази ситуация.

Виктория разказва за обсебеността относно „кой е бащата“ на детето им с Беатриз

Мюсюлманското кино –  един интересен блог

Личен сблъсък на още един човек с гнусарите, които са убедени, че да се натрапваш някому си е съвсем нормално

Изключително… интересен текст публикуван през 1960 относно girls watchers, списък със съвети как да се оглеждат жени. Ако думата „жени“, бъде заменена с „птици“ или „вещи“, подозирам, че няма да има някаква разлика… жени=вещи през 1960… за съжаление, както се вижда от предния линк, явно отношението не се е променило чак толкова.

Последно, един от разкошните епизоди на Сара Хаскинс и рекламирането на охранителни фирми. Доста тенденциозни, неверни и наивни са рекламите, да не говорим за стереотипни, сексистки и внущаващи идеята, че жените са жертви по дефиниция, но пък Сара иим прави чудесен рабор.

Кино: The Bechdel test

Покрай предишните теми за компютърните игри стана на въпрос за изкуството и начинът, по който то съществува днес.
Някои хора не бяха съгласни, че проблемите, за които говориха Жилов и Даниел, са в следствие на сексизма, а просто „пазар“.
Насочвам се тогава към друг популярен и печелещ пари отрасъл, а именно киното.

Тестът за кино на Алисън Бечдел се появява 1985 година в комикса й Dykes to Watch Our For.

Той е доста прост по същество и има само три точки:

1. В един филм трябва да има поне две жени

2. Които говорят една с друга

3. За нещо друго освен за мъж

Да си призная, аз лично рядко гледам филми, които не покриват тези три точки.

Mоят въпрос към вас е: колко филма от излезлите през последната година успяват да издържат теста на Алисън? И какъв процент от филмите са те? Колко пари печелят те? Какви са реакциите към тях? (Добре, не въпрос, въпроси. 🙂 )
Също така ми се ще да обсъдим и защо е точно така.
Защото ако говорим чисто статистически, жените са по-голям процент от мъжете, съответно пазарът би трябвало да се съобразява с техните предпочитания, но това, вижда се, не е така.

Някакви идеи?