Пресечност (intersectionality)

Когато започнах да пиша за преживяванията си като човек с видимо физическо увреждане, често мои читатели ме изненадваха с добронамерени изказвания от типа на „Няма страшно! И на мен в гимназията ми се подиграваха, задето бях пълна/имах акне/очила, но сега всичко е наред!“

Като оставим настрана факта, че увреждането ми някак си не отшумя от самосебе си след пубертета, остава едно очевидно несъответствие в приравняването на „видимо физическо увреждане“ с „козметичен дефект“, а именно, че тези неща не се изключват взаимно. Невероятно, но факт – напълно е възможно едновременно да куцаш, да имаш излишни килограми и акне и да носиш очила.

Помощ за Сърбия – как и къде

Предполагам знаете, в момента има чудовищни наводнения, които са засегнали сериозно Балканите, Сърбия е силно пострадала.
До момента има не малко загинали и изчезнали. За съжаление заплахата от нови наводнения все още е сериозна.

В моментаСърбия в момента бедства и имат нужда от помощ.
– дрехи (топли, чисти)
– обувки
– вода (бутилирана)
– памперси (в пакет)
– медицински пособия и лекарства (в срок на годност)
– пакетирана храна (в срок)
– одеала
– спални чували

Могат да бъдат директно носени в посолството на Сърбия, което се намира на адрес София, Велико Търново 3, отворено до 21:00.

С директна парична помощ през дарителски сметки:
СЪБИРАНЕТО НА ПАРИЧНИ ПОМОЩИ
-НОВЧАНИ ДАРЕНИЯ САБЕЗЛИХВЕНИ-
EUR
IBAN: BG 67 UNCR 7000 15 21 67 34 63
BIC: UNCRBGSF

BGN
IBAN: BG 24 UNCR 7000 15 21 67 34 61
BIC: UNCRBGF

През PayPal
http://sofia.mfa.gov.rs/cir/

Има и поне ДВЕ facebook групи, където има допълнително информация
Да помогнем на бедстваща Сърбия
и
България солидарна с народа на Сърбия

Продавачи и купувачи

автор: Аманда Маркоти

Ние, поддръжниците на феминизма, обичаме да говорим за двойни стандарти, като особено популярно е противопоставянето „мъж с много партньорки е пич/жена с много партньори е курва“ и всъщност, за него дори често се говори като за Двойният стандарт. Но един от тези двойни стандарти, около който сме склонни да кръжим в дискусиите по въпросите за секса, съгласието за секс, секс индустрията и т.н. е начина, по който съществуващият модел на хетеросексуалност е базиран на модела „той купува/тя продава“. Това е най-очевидно, когато става дума за секс индустрията, където мъжете буквално купуват и жените буквално продават, но според мен предположението, че мъжете избират, а жените са избирани продължава да функионира и в по-либералните кръгове.

(А в кръговете на женомразците, това предположение не е завоалирано със спретнати малки евфемизми и идеологията на свободния пазар ги кара да се жалват, че малолетните момичета не се продават легално). Но, общо взето, не виждам поддръжниците на феминизма да подхващат този проблем директно – освен ако не се казват Twisty Faster – и очевидно тя си говори в една експериментален плоскост, която е интересна и провокира към размисъл, но няма особено отражение върху живота на тези от нас, които не флиртуват с идеята за сепаратизъм.

Определено бих искала да видя този двоен стандарт да се обсъжда по-често като такъв. Мисля, че той е в основата на голяма част на културата на изнасилването и на страховитите изисквания на така наречените “Добри момчета“™, защото като странично последствие, моделът „жените продават/мъже купуват“ създава убеждението, че мъжете имат изконно право на секс с партньорка. В края на краищата, в нашата икономическа система, стига да имате пари, е нечувано да ви отхвърлят като клиент, често заради законите против дискриминацията. Цената в хетеросексуалната икономика не винаги е парична — говорим за метафорична, не за истинска икономика — затова нека да се замислим над жалбите на така наречените „Добри момчета“ ™. Те са платили цената, обръщали са внимание на жената и са се престрували, че я слушат и сега тя трябва да изпълни своята част от сделката, нали така? Най-интересното е, че тъй като жените се считат за продукт, а мъжете за купувачи, жените съответно стават ресурс, при което в играта влиза аргументът за справедливото разпределение.

Жените, от друга страна, са продавачи в хетеросексуалната икономика. Наша работа е да направим така, че продуктът ни да си заслужава да бъде купен. Ние имаме право на секс с партньор толкова, колкото една компания има право да изтегли всичките си джаджи, ако клиентите не ги купуват.

Съветите, отправяни към двата пола, отговарят на това виждане. Когато жените нямат особен успех с мъжете, стандартния съвет, който им е даван е, да се погледнат и да преценят дали не искат прекалено висока цена за продукта, който предлагат. Оттам нататък съветите са или да подобрят качеството на продукта си, или да смъкнат цената. Разбира се, тъй като американското общество е оптимистично настроено, повечето от съветите насочени към жените, са за повишаване на качеството на продукта.

Но определено ще се намерят и достатъчно такива, които смятат, че жените са прекалено надути и си мислят, че заслужават кой знае какво, т.е. искат твърде висока цена за боклучавия си продукт. Съветите да занижат изискванията си не са чак толкова разпространени, колкото съветите как да се научат да правят по-добри свирки и как да се сдобият с плосък корем, но определено ги има. Предположението, от пазарна гледна точка е, че продавачът трябва да продава, но купувачът не е длъжен да купува. Тоест, в хетеросексуалния модел на връзките, жените често са представяни като отчаяни да накарат мъжът да се подпише на пунктирана линия и да потегли с новата си кола-жена. Мъжете, разбира се, са купувачите и съответно са представени като двоумящи се дали да си похарчат парите. И така, обвързването ни се представя като напрегнати преговори между жена, която се опитва да се отърве от продукта си и мъж, притеснен, че плаща твърде много. Мнозина консерватори предупреждават, че след като жените вече правят секс преди брака, сега е много по-лесно за мъжете изобщо да не купуват, също както би било много по-трудно да се продаде нова кола на запален колоездач.

Съветите по отношение на секса и запознанствата, насочени към мъжете, са повече на тема как да бъдем по-хитър потребител. Книгите и сайтовете за пикап нямат интерес да учат мъжете как да подобрят продукта си, за да искат да го купят повече жени. Сериозно, PUA ръководствата са като ръководства за изгодно купуване на кола – дайте си вид, че имате пари, демонстрирайте пред продавача, че изпълнявате изискванията, за да притежавате автомобил, пазарете се за цената (което тези наръчници ви предлагат да направите, обиждайки жените и надявайки се, че смъквайки самочувствието им, ще ги накарате да смъкнат и цената) и готово. Истинско самоусъвършенстване им е толкова чуждо, колкото предположението, че трябва да имате добър характер или тънка талия, за да си купите кола. Нужно е само да имате пари, кредитен рейтинг и солидна способност да се пазарите.

Това, което предизвиква такива разногласия в дискусиите за хетеросексуалните връзки с по 500 коментара е, когато поддръжниците на феминизма оспорват този модел, въпреки че – отново – смятам, че обикновено само докосваме повърхността на различните проявления на това явление, вместо да го атакуваме пряко. Това беше причината за спорът около Elevatorgate*. В пазарния модел за запознанства на мъжете е позволено грубо да се пазарят, точно като купувачи. Когато им се каже, че това плаши, се обиждат по същия начин, както биха се обидили заради някого, изгонен от автокъща, защото не носи костюм — ей, ама откъде знаеш, че той няма пари! Остави го поне да направи оферта! Причината ние, феминистките, да не обичаме да използваме стратегията „Имам приятел/съпруг“, за да се отървем от досадници е, защото всъщност по този начин казваме, че не сме за продан, понеже някой вече е платил за нас.

И разбира се, причината темите за мъжете, които купуват секс, да бъдат раздухвани до епични пропорции е, че винаги се намират една шепа хора, които да пробутват мита за Горкия Нещастен Клиент , т.е. убеждението, че мъжете, които плащат за сексуални услуги са просто нещастни типове, които не могат да си осигурят секс по нормалният начин и съответно са принудени  — защото на мъжете им се полага секс с партньор  — да плащат за него. Фактът, че жените не си купуват секс, ако не могат да го получат по нормалния начин, въобще не се споменава. В крайна сметка, жените са продавачи, а продавачите не разполагат с правото да продават по начина, по който купувачите имат право да купуват, стига да разполагат с парите. На поддръжниците на феминизма се заявява, че трябва да съчувстваме на предимно митичният Нещастен Клиент (в действителност, повечето клиенти имат съпруги или приятелки и не купуват секс толкова заради удоволствието от самият него, колкото за да се почувстват по-мъжествени, доказвайки си, че могат да се купят и контролират жени), защото както знаем, жените са ресурс и като добри либерали би трябвало да искаме по-справедливо разпределение.

Много от нас, поддръжниците на феминизма онлайн, сме за насърчаването на модел на сексуалността, наречен „ентусиазирано съгласие“ и по мое мнение, един от начините този модел да бъде постигнат е, като отхвърлим пазарния модел на хетеросексуалността. Защото, да се превъплътя за момент в Twisty Faster, ако отредим на мъжете ролята на купувачи и на жените ролята на продавачи, това означава, че се предполага жените да са в постоянно състояние на съгласие, също както галон мляко в магазина е на разположение на всеки, който може да събере 5 долара, за да си го купи. Докато действа пазарния модел на хетеросексуалността, представата, че сексът трябва да бъде взаимен обмен между две личности, няма да е разбираема за повечето хора.

Това, което ме подтикна към тези размисли, беше анализът на Трейси Кларк-Флори за това, кога „грубия секс“, известен още като секс, включващ насилие без ентусиазираното съгласие на партньора, е в реда на нещата. За онези от нас, които не вярват в пазарния модел на хетеросексуалността, отговорът е очевиден: никога. Сексът с човек, който не казва „да“, особено ако се страхува и е под натиск, никога не е ОК. Ако един мъж не може да получи ентусиазирано съгласие за груб секс от равностоен партньор, толкова по-зле за него. Кларк-Флори стига до същото заключение, но е направо покъртително да се види доколко идеята, че на мъжете им се полага секс с партньор, оказва влияе на способността ни да преценим етиката на подобна ситуация.

Какъв е начина грубия (или „брутален“) секс да бъде договорен? Как да го наречем в случай, когато жестокостта и доминирането не са желани, но и не е възразено срещу тях? Дали по-агресивният е длъжен да получи разрешението на партньора си, или трябва „пасивния“ партньор да се противопостави, ако не му харесва?

За тези от нас, които не вярват, че на мъжете им се полага секс с партньор, а че секса трябва да бъде взаимен обмен между ентусиазирани партньори, това не са сложни въпроси: 1) Чрез отворена комуникация между двама души, за които безопасността на другия е приоритет. 2) Никога не е ОК и често си е направо изнасилване. 3) Отговорността винаги е на активния партньор. Добре е хората да се защитават, но не е задължително. Този, който настоява за повече, е длъжен да се увери, че не насилва другия.

Всичко това е очевидно, ако не вярвате, че мъжете са купувачи, а жените продавачи. Идеята, че тя е съгласна, стига да не казва „не“, е абсурдна ако я приложим в други социални ситуации. Например, ние каним хората да парти, не им казваме да бъдат еди-къде си по еди-кое си време, очаквайки сами да съберат куража да ни откажат. Не примамваме хората в домовете си под фалшив претекст и не заключваме вратата, настоявайки те да ни се помолят, за да ги пуснем. Не се появяваме неканени в къщите на хората с чанти в ръка и не започваме да се настаняваме, освен ако не ни вдигнат скандал и не ни изхвърлят. Сексът е социална ситуация и трябва да се третира като такава. Но вместо това е смятан за пазарен процес и трябва да се чудим, дали е приемливо да се оказва натиск върху неохотен човек, стига да не се съпротивлява.

Разбира се, хората са пословично некадърни в общуването по време на секс – независимо дали става дума за това, открито да заявяват какво искат или да попитат какво иска партньора им.

Мисля, че това изречение е ясен пример за това, как дори поддръжниците на феминизма могат да прихванат идеята, че на мъжете им се полага секс с партньор. Някои мъже не умеят да преговарят! Трбва да ги съжаляваме! Определено не бива да им казваме, че ако не могат да убедят никого да се съгласи да прави секс с тях доброволно, толкова по-зле за тях, защото това би означавало, че секс с партньор не им се полага по право. Всъщност, Трейси съвсем не казва това. Но импулса да съчувстваме на мъж, който не може да схване идеята, че трябва да получи съгласие, до голяма степен се корени във факта, че не подлагаме на съмнение правото на мъжете да разполагат с времето и вниманието на жените.

Всъщност бих казала, че в моят идеален свят всеки би бил малко нещо продавач и никой не би бил купувач. В действителност, приятелствата вече работят на такъв принцип. Хората не трябва да се чувстват в правото си да разполагат с времето или вниманието на околните и да осъзнаят, че е тяхна отговорност да ги очароват толкова, че да им ги дадат по собствено желание. Смятам, че малко по малко нашата култура се обръща в тази посока и мъжете започват да мислят как да бъдат това, което искат жените, вместо как да платят метафоричния етикет с цената, която им е втълпено да мислят, че виси на всяка жена. Но ни предстои още дълъг път.

Източник

---

 

*Elevatorgate – на Световния конгрес на атеистите през юни 2011, блогърката Рабека Уотсън говори за сексизма в движението на атеистите. По-късно във видеоблога си тя описва как след речта й и продължителната дискусия с група от участници, един от тях я последвал в асансьора и я поканил в хотелската си стая. Тя обяснява защо това е неуместно и приключва със съвета: „… мъже, не правете така“. В отговор на този клип, Рабека Уотсън получава безброй вулгарни обиди и заплахи за изнасилване и за живота си.

 

Разликата между добронамерен и недобронамерен човек

Когато се говори за насилие, най-вече сексуално насилие, често се чува следният аргумент: „Ами ако агресорът е просто объркан, самотен човек с добри намерения, който се опитва да установи човешки контакт, но не знае как?“. (Същото често се използва, за да бъдат оправдани хора, демонстриращи ксенофобни, расистки, сексистки или хомофобни и пр. настроения – че може би го мислят като шега или просто не разбират, че обиждат или активно вредят на други хора.)

Да, на всекиго се е случвало да не прецени добре някоя социална ситуация – да се прояви като натрапник, да навлезе прекалено в нечие лично пространство или да направи нетактична шега. Случва се. Но има една много съществена разлика между добронамереният, искрено объркан човек и този, който се чувства в правото си да тормози околните.

Разликата е следната: ако кажете „Моля те, остави ме на мира. Караш ме да се чувствам неудобно (досаждаш ми, обиждаш ме, нараняваш ме и т.н.), добронамереният човек ще реагира с нещо от сорта на „Оппа, извинявам се. Веднага преставам“. Този, който смята, че просто има право да ви тормози, ще отговори някое от следните неща:

„Само ти се струва, че се чувстваш неудобно, всъщност ти е приятно.“

„Хайде сега, не се преструвай.“

„Това беше само шега, не схвана ли? Какви прости хора има, без капка чувство за хумор.“

„Аз те обиждам/наранявам/дискриминирам?! Всъщност ти ме обиждаш/нараняваш/дискриминираш с наглото си искане да те оставя на мира!“

„Аз съм толкова нещастен и самотен, всички нещастия все на мен се случват, а сега и ти ме отрязваш. Защо направо не ме застреляш, да не се мъча?“

„Ще повярвам, че се чувстваш неудобно, само ако успееш да ми докажеш, че имаш обективни причини да се чувстваш неудобно. Кои причини са обективни и кои не, определям аз. Собствените ти чувства по въпроса не се броят.“

„С нахалното си искане да не те тормозя, ти ограничаваш правото ми на свободно изразяване! Цензура! Подтисничество! Деспотия!“

„Правя ти услуга. Би трябвало да се радваш, че някой ти обръща внимание.“

…или някаква друга подобна манипулация, така че накрая може вие да се почувствате виновни и да повярвате, че сте агресорът в ситуацията и че сте нападнали и жестоко оскърбили невинен човек.

Един пример: като 15-годишна пътувах в междуградски автобус, от онези с тясната пътечка по средата. Стоях на пътечката, тъй като нямаше места, пък и пътувах за кратко. Бях единственият правостоящ, останалата част от пътеката беше свободна. Контрольорът, възрастен мъж, дойде и под претекст, че усърдно продава билети се притисна гърбом към мен, буквално залепяйки задника си за моят.

Без да кажа дума, се преместих крачка встрани. Контрольорът се разкрещя, надвиквайки шума от движещия се автобус: „Това момиче тука си мисли, че му се натискам! Ало, момиченце, за перверзник ли ме смяташ? Реши, че те опипвам, така ли? Я, ето, пак ще ти се натисна, поне да има за какво да се хванеш…“, при което отново зае поза „прилепен гъз“ към мен. Аз отново мълчаливо се преместих, което го настърви още повече и съответно, не спря да кряска, докато не слязох. Бидейки млада и наивна, не само че се почувствах безкрайно неудобно, но и наистина се усъмних, дали с преместването си не съм съсипала живота на горкия човек.

---

Сега вероятно вие се чувствате кофти, защото сте осъзнавали, че някога, поне веднъж, сте били в ролята на недобронамереният човек. Че упорито сте настоявали някой да ви обърне внимание или да ви допусне в личното си пространство, понеже сте смятали, че сте в правото си. Че не сте били способни да приемете ясен отговор и упорито сте се надявали, че ако много настоявате, отговорът ще се промени. Или нечий отрицателният отговор толкова ви е наранил, че сте искали да си го върнете. Или сте направили грешка, след което от първосигнален човешки егоизъм сте се справили с чувството на неудобство, прехвърляйки го върху този, който е посочил грешката ви. Всички сме го правили, много повече пъти, отколкото сме в състояние да си спомним.

Каква е вашата реакция на това откритие? Дали си казвате „Сега като зная, трябва да внимавам да не повтарям тази грешка“ или „Никой няма право да ми казва какво да правя! Ще се държа както си искам!“? Какъвто и да е отговорът, веднъж научил подобно нещо, човек може да го забрави само нарочно.

Защо трябваше да престана да правя хардкор порно

автор: Sam Benjamin

Когато бях на 20 и няколко си изкарвах прехраната като порнограф. Повече от пет години професионалния ми живот се състоеше в изсцениране на публични съвкупления. Бутал съм камери и микрофони в жилища, където никакви машини не би трябвало да влизат. Имах запазено място на първия ред на сцени на изумителна интимност. Вдигал съм от пода хиляди употребявани мокри кърпички. В течение на всичко това спечелих финансова стабилност, която – в светлината на доста ограничения творчески мироглед на филмите, в чието създаване участвах – вероятно не заслужавах.

Но след половин десетилетие бъхтене на сексуалната тръстика, реших че стига толкова. Защото въпреки, че влязох в секс-бизнеса с най-добри намерения, огромната част от порното, което снимах, не беше „секс-позитивно“ по своя характер. Вместо това, сексът който установих, че филмирам беше Гонзо порно: онзи тип прекалено ярко осветени сцени, които смърдят на мазе в долината Сан Фернандо и неизбежно свършват изконсумирани и забравени след 15 минути. Ако „кариерата“ ми като режисьор е забележителна с нещо, единствено с това, че съм играл и за двата отбора – тоест, макар да съм снимал стотици хетеро сцени, снимал съм почти толкова хомосексуални.

Трябва да дадем им каквото искат

Въпреки, гей и хетеро порното може да изглежда различни, най-вече заради различните отвори, които получават по-голямата част от вниманието на камерата, за мен най-важната разлика беше, че усещах едва доловимо различие в моралните им принципи.

Нека да започнем с хетеро порното, защото аз започнах оттам. Захванах се с порно като загоряло 23-годишно еврейско хлапе, надявайки се да зяпам и да се надяваме, да свалям добре сложени жени, които не смятат търкалянето в сеното за твърде абсурден начин за изкарване на наема. Може би бях благословен с прекалено педантичен ум, но в представите ми най-добрият начин да изпълня сексуалните си фантазии беше, ами, да се включа в секс-индустрията. Това не беше толкова лесно, както бързо установих: множество мъже споделяха същата мечта.Трудно беше да се намери добра работа, но след месеци убийствено разочарование, най-накрая намерих сравнително доходна позиция – да снимам за един уеб сайт. Естествено, бях във възторг.

Не след дълго установих, че в контекста на хетеросексуалната порно индустрия в Лос Анджелис, докато официалната ми задача беше да се уверя, че момичетата са голи, истинската ми задача беше да се погрижа момичетата да бъдат наказани. Сцени, които се открояваха и съответно изкарваха повече пари, бяха тези, в които женските „жертви“ бяха вербално и понякога физически унижавани.

Нищо от това не фигурираше в договора ми, разбира се; подразбираше се от контекста. Един вид: всички го правят. . . значи и ние ще го правим. Различните ми шефове през годините разглеждаха въпроса от гледната точка на бизнесмени, напомняйки ми съвсем открито, че трябва да сме в крак с конкуренцията. Anabolic стават все по-гадни? Значи ние трябва да бъдем още по-гадни. Друг от техните трикове беше „Дължим го на нашите зрители“. Трябва да им дадем това, което искат! (И какво искат „те“? Унижения, разбира се. Дупки в стените на тоалетната и гангбанг. Кадърът с еякулация върху лицето стана задължителен по някое време през  осемдесетте, но от 2000 нататък, буквално трябваше да го включите във всяка сцена или да рискувате да не изкарате нищо.)

Това, което ме изненада най-много обаче, беше фактът, че открих в себе си една щастлива готовност да насилвам, желание да унижавам. Въпреки, че шефовете ми нареждаха да организирам и да снимам сцените на унижение, аз изпълнявах техните нареждания не без удоволствие. Нещо страхливо вътре в мен, вътрешно пространство, изпълнено със слабохарактерен гняв, изпитваше удоволствие да види някоя жена „да си получи наказанието“. Вкопчвах се във временното усещане за сила, което получавах от малтретирането. Агресията, напоена с похот и удовлетворението, че изкарвам „добри пари“, ме напътстваше сцена след сцена.

Разбира се, всички участващи в порно са съучастници, както активните, така и пасивните. И двата пола доброволно участват в хетеросексуалното порно и до известна степен и двата са дискриминирани: буквално ми беше забранено да снимам мъже над кръста, освен ако не може да се избегне. И докато мъжете представляват по-голямата част от аудиторията на порното, жените също гледат хетеросексуално порно – вероятно повечето от тях без особено възмущение или недоволство. Въпреки това, хетеросексуалното порно безспорно продължава да бъде царство на неограничените мъжки фантазии.

Но нищо от това не ни приближава към истината. В края на краищата, всички сме виждали „кофти“ порно, порно, изпълнено с омраза и мисля, че повечето от нас имат известна представа каква е причината. Мъжете се чувстват разочаровани, когато не могат да получат секс. Чувстват се засрамени, че са принудени да опрат до порно. Заедно с либидото си отприщват разочарование и омраза. Върху актьорите в порното се излива разочарование и презрение. Те заразяват и снимачния екип.

Повратният момент, в който този трактат става смислен обаче е, когато се вгледаме отблизо в гей порното – точно каквото аз трябваше да направя насред своята порно одисея.

Дзен на гей порното

След три години снимане, бях готов да напусна света на Гонзо порното. Просто бях видял твърде много. Това беше взело своя дан под формата на разбити отношения, вина и постъпки, за които съжалявах. Стигнах до извода, че животът ми щеше да бъде много по-свестен, ако можех да спра да изкарвам пари, филмирайки как смачкват жени пред очите ми и просто се махнех от този бизнес. Кандидатствах за магистърска степен и бях приет. Учех, говорех много в час и ми харесваше. Но бях беден. Бях много, много беден.

Затова се обадих на бившия си шеф, доста засрамен и поисках старата си позиция. „Вече е заета“ – каза той – „но стартираме нов сайт. Имаш ли проблем да снимаш гей порно?“

Замислих се. Никога не бях виждал мъже да го правят и отначало идеята не ме вдъхнови. Въпреки, че се смятах за много разкрепостен, кой знае защо, идеята до безкрайност да снимам секс между мъже, от първия ред, ме подтискаше. Може би все още виждах своето порно приключение отчасти като удовлетворяване на сексуалните си фантазии: при положение, че нямаше какво да спечеля, сцените губеха от блясъка си. Или може би е по-честно да кажа, че просто бях уплашен.

Но в края на краищата, това нямаше значение: желанието ми да изкарам лесни пари надделя и приех работата. И се оказа, че съм направил добре – от морална гледна точка се оказа съвсем различно. Сценариите бяха все така измислени, не отричам, и оргазмите (ако изобщо имаше такива) бяха доста анемични. Наемах множество мъже, които – няма смисъл да се лъжем – го правеха само заради парите; и без изключение, качеството на продукцията си остана аматьорско. Но срама, гнева и сексуално насилие, което бях свикнал да свързвам с порното, почти напълно отсъстваше. Това беше важното.

В действителност, гей-порното е нещо толкова просто, че почти се доближава до красотата на Дзен. Mъже, правещи всички възможни видове секс с други мъже, обикновено с добро чувство и похотлива разсеяност. Те може да се придържаха към ролите на „активни“ и „пасивни“, но в съблекалнята всички бяхме равни, един отбор. Всички ми се смееха, че съм хетеро, а снимам гей порно. Някои на шега се опитаха да ме примамят да се проявя пред камерата. Всички го намирахме за забавно. Всички се чувствахме като приятели.

Тъгата и унижението, които бях свикнал да свързвам със своята професия, с филмирания секс за пари, изведнъж липсваше. Но ме натъжава мисълта, че единственият начин да премахнем всичката неприязън и гняв от порното, е да извадим жените от уравнението. Това не предвещава нищо добро, особено за свят, където мъжете и жените трябва да продължат да съжителстват. През първата половина на моята порно-живот бях живял в един свят, където изглеждаше, че смисълът на упражнението е именно целият женски пол да бъде опозорен – където съвсем млади жени бяха задавяни и шамаросвани и по тях се пишеше с червило, изглежда само заради престъплението да са жени. Трябваше да преспиш с мен, беше неизказаното послание. Виж сега какво ме караш да ти причиня.

Избирам снимката

Семиотичката Сюзън Зонтаг пише: „Фотографията по същество е акт на ненамеса“. Тя се позовава на известната снимка на виетнамско дете, бягащо по пътя с изгорен от напалм гръб: „Част от ужаса на подобни журналистически хитове на съвременната фотожурналистика (…) идва от осъзнаването колко приемливо е станало в ситуация, когато фотографът може да избира между снимката и живота, да избере снимката“. Всеки ден виждах хора, на които причиняват болка. И въпреки това, аз винаги избирах снимката.

Въпреки това не съжалявам за решението си да работя в порно-индустрията. Съжалявам за това, как съм се държал и ми се иска по-често да ме беше мотивирала емпатия, отколкото инстинктивна жестокост. Но в основата си, порнографията не е нито нещо лошо, нито нещо добро. Тя е просто сексуално средство за постигане на самотна цел и общо взето, порното представлява безвреден начин да прекарате половин час: еротична глупотевина, която направена добре, може да бъде много полезна.

Освен това е ясно, че в света на хетеросексуална порнография не всяка сцена е унизителна. Някои от тях са режисирани от жени, а други от алтернативни типове, които предпочитат прически на розов гребен или малко повече сценарий, отколкото в средностатистическия  банален гангбанг; много филми, за щастие, са правени от хора, чиято мотивация не е гняв.

В най-лошия случай обаче, порното разкрива с шокираща яснота неспособността на модерно общество да изпитва емпатия. Живеем във все по-индивидуалистично, прекалено приватизирано, разпокъсано общество и това едва ли има изгледи да се промени към по-добро. Може би характера на нашето поколение ще бъде преценяван според това, как реагираме на образите, които се движат на нашите екрани: дали искаме обектите на нашето желание да бъдат наказвани, унижавани? Или третирани с уважение? Отговорът е в нашето колективно съзнание. От нас зависи.

източник

Диджейка

Седя си аз един ден търся в Google „жени мъжки професии“. Така си прекарвам аз свободното време, пускайки търсения като „жените са“ (депресивно) и „жена човек“ (още по-депресивно). Защо ли, може би се питате? За да оглавя някоя класация за откачени търсения? Не, защото предимно аз поддържам Фейсбук страницата на ILLFB и се опитвам отвреме-навреме да пускам нещо на теми, близки до феминизъм и социална справедливост, което да не е писано от мен или от Енея.

Та ровейки за жените в мъжки професии, попадам на следният очарователен разговор:

На пръв поглед „няма значение от какъв пол си, важен е само таланта“ изглежда като много либерално, напредничаво мнение, нали? Само дето изказващите се в такъв смисъл явано живеят в някаква алтернативна вселена , където всички стартират от една и съща позиция, таланта и труда щедро се възнаграждават и са единствен критерий за успех.

Според тази логика, жени диджейки няма просто защото жените са мързеливи и некадърни. Но не им се сърдете, то им е заложено генетично. Едно време жените по цял ден се излягали из пещерите и хапвали боровинки, докато храбрите мъже загивали, ловейки мамути и от това следва, че днес жените не умеят да миксират. Еволюционно обусловено е! (Не знаехте ли, че „еволюция“ означава „нищо никога не може и не трябва да се променя“ и е синоним на „аз пък така си го знам“ и „баба ти все на опера е ходила“?)

Информацията, че от жена диджей не става, леко ме хвърля в оркестъра. Досега съм смятала чешката алтернативна електронна сцена за сексистка, тъй като диджейките са едва 1/10. Съществуват дори специални партита, рекламирани като „женски вечери“, където пускат само диджейки. За разлика от „мъжките вечери“, които са … ами нормални партита. А е трябвало да се радвам, че изобщо има такива. (Та нали постоянно ни уверяват, че трябва да сме благодарни, че добрите мъже са ни „дали права“ и дори ни оставят да ходим без фереджета!)

Първите страници от търсенето на български с „диджейка“ ме посрещат вариации на тема „гола диджейка“ като „диджейка се развя по „катерица““ „диджейка изби конкуренцията с цици“ и „гола диджейка чекне прелести“. Кажете, че съм наивна, но до този момент бях чувала термина „гола диджейка“ само във връзка с някакви долнопробни дискотеки. Но се оказва, че в България термина „диджейка“ е синоним на „стриптизьорка“ и български диджейки или няма, или ако не са голи, никого не интересуват.

На първите 3 страници срещам само голи и топлес диджейки, между които се промъква невероятния куриоз, че британски диджейки ще пускат на Spirit Of Burgas – любопитна новина  от сорта на „куче губи предните си крака, ходи на задните“.

Тук-таме се появява и някаква Marika Rossa – украинска дижейка, известна най-вече с това, че се облича в стил Harajuku. Е, поне не е гола!

Чак на четвърта страница – в сайт за „шокиращи новини“ – намирам първата българска диджейка, която не „кърши снага“ и не „демонстрира уменията си без дрехи“. Тя се нарича Ренета Петрова… и е станала известна в Италия. Естествено, че няма да е в България, където жените не умеят да миксират облечени.

“Mъж и жена не могат да бъдат само приятели”

Преди известно време получихме следния интересен коментар от Boyana:

Хмм, не съм сигурна дали темата би заинтересувала някого в блога, но ми е супер интересно всъщност какво мислите: Много често на мен като жена ми е било втълпявано от всякакви мъже (под всякакви разбирам от различни социални среди, различни държави, раси, с различни финасови, интелектуални и тн възможности) че видите ли приятелството между мъже и жени, истинското приятелство е невъзможно, че там винаги има един подмолен интерес, някакви сексуални мисли се намесват, няма го тоя филм с приятелството и аз съм някакво наивно момиченце да си мисля, че тези хора всъщност са ми приятели. Което на мен много ми намирисва на: те нямаше да си говорят с теб, ако не искаха да те е.бът. Доста жалка мисъл. И все пак, защо по дяволите толкова много хора са срещу междуполовите приятелства? Да не говорим за неоснователната ревност, която доста мъже проявяват към приятелите на жена си. Мен ми се струва обидно и нечестно, ма вечно ме вкарват в мантрата: “Ние сме мъже и затва ги разбираме по-добре от теб тея работи”. Дали?

Изкушавам се да кажа, че хората които сериозно вярват, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели” просто не умеят да бъдат приятели, дори със собствения си пол. Че подобни хора най-вероятно изобщо не са способни да си представят приятелство – или какъвто и да е тип отношения – където на първо място да не стои някаква изгодица за тях.

Но истината не е толкова проста. Хората са многопластови същества. Съвсем не е невъзможно един човек да смята хората от своя пол за истински хора и да е в състояние да поддържа нормални човешки взаимоотношения с тях, докато същевременно смята тези от другия пол за не-човеци, чието единствено релевантно качество е дали „стават за ебане“ – и логично, да не е в състояние да си представи връзка с тях, основана на доверие и взаимно уважение. Когато няма истинска равнопоставеност, не може да има и истинско приятелство. Приятелството по подразбиране е егалитарно, а когато не е, го наричаме по други начини – менторство, взаимна зависимост, взаимни интереси.

Много хора искренно вярват, че в основата на каквито и да е човешки отношения е задължително да стои сексуален елемент. Последствие от това вярване е хомофобната паника, която изпитват при перспективата за приятелство с хомосексуален човек от същия пол – та нали е невъзможно гей да не е привличан от всички мъже без изключение или лесбийка от всички жени. А бисексуалните – те направо не могат да имат приятели въобще.

Изисква се голяма доза късогледство, за да вярваш в това, при положение че в действителност огромната част от човешките взаимоотношения са не-сексуални – отношения с хора от пол, който не те привлича; отношения с хора, които са прекалено млади или стари, за да те привличат; отношения с роднини… и най-вече отношения с хора, които просто ей-така не те привличат. Ежедневния ни живот е пълен с тях.

(Забележете, как в теорията по-горе, под обобщеното название „жени“ всъщност се разбира млади, красиви, физически здрави жени под определени килограми. Никой не е заплакал, че баба му или комшийката леля Здравка не могат да има отношения с мъже, зад които да не се крие нищо друго. Т.е. болшинството жени на планетата не се броят.)

Но се върнем към изтърканата фраза “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”. Ситуацията по подразбиране е следната – имаме мъж и жена, които на пръв поглед са приятели, но в действителност за мъжа това е чисто сексуална връзка. Жената е или патологично наивна, или долна подмолна манипулаторка, която използва слабостта на мъжа, за да го върти – предполага се – на малкия си пръст. Две не особено ласкателни роли за теоретичната жена и една особено противна за теоретичния мъж, тази на първосигнален пръч.

Странно, но факт – на много мъже подобна роля изобщо не им изглежда обидна и унизителна и те първи ще побързат да ви уверят, че са точно такива. Дори съществува цяла субкултура от мъже, наричащи себе си Nice Guys™ („Добри“ момчета), чиято стратегия е да намерят жена, която ги привлича сексуално, но с която нямат никакви общи интереси и вкусове и да се преструват, че са нейни приятели, горчиво негодувайки, че срещу престореното си приятелство получават непресторено такова, а не секс.

Това е последствие от разпространеното вярване, че стига един мъж да се самопровъзгласи за „добър“, това автоматично му дава достъп до избрана от него вагина. Но коварното образование около вагината го разиграва, пробутвайки му някакво си приятелство. „Не ти ща тъпото приятелство! – гордо виква теоретичния мъж. – Ако не се ебеш, ще вървиш пеш!“ или пък се свива на кълбо и се самосъжалява.

(Не твърдя, че подобни мъже го правят съзнателно или със зла умисъл – обществото активно ги възпитава да не виждат в жените около себе си други човешки същества, а някакви мистериозни, лукави извънземни.)

Много жени – съзнателно или не – усещат, че мъжете в кръга на познатите им не ги възприемат като равностойни индивиди и не се и натискат да създават близки приятелства с тях. Което само затвърждава самоизпълващото се пророчество, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”.

Аз, като млада и глупава, смятах че мога да се сприятелявам с мъже по същия начин, по който се сприятелявам с жени – като ги търся, каня ги да излизаме и им предлагам различни съвместни социални дейности. Тъпо и упорито отказвах да променям начина на общуване в зависимост от пола на човека отсреща – и естествено, подобни опити за сприятеляване приключваха бързо и по не особено приятен начин. Най-често кандидат-приятелят тръгваше да се спaсява като на пожар от ‘обсебващата обожателка, която го преследва’ (сиреч мен), или гаджето му му забраняваше да ме вижда, или пък решаваше да приеме това, което е разбрал като оферта за неангажиращ секс.

Същото държание спрямо жени водеше до това, че или ставахме приятелки, или не. Логично, с времето мотивацията ми да се опитвам да създавам приятелства с мъже силно намаля и в резултат, близките ми приятелки са само жени. С тях не се чувствам под постоянно подозрение и не се налага да отмервам всяка дума и действие, да не би недай си боже, да излезе, че ги свалям.

Не твърдя, че опита ми е универсален, но е доста добър пример за това, че обществото в което живеем не създава благоприятни условия, за да разцъфтят чисти приятелства между мъже и жени. Ако повече мъже бяха в състояние да виждат жените около себе си като други хора, а не като второстепенни персонажи, чиято функция е да им предоставят секс или някакъв тип обслужване, щеше да има и повече платонични приятелства.

И най-вече, тъпата идея, че мъже и жени не могат да бъдат приятели, изключва възможността не-сексуалните отношения да имат стойност сами по себе си и да са желани или дори предпочитани от участниците в тях.

Приятелства

Какво не е наред с тази серия от фотографии?

Отделете малко време, за да разгледате тази галерия и кажете какво не е наред в нея. 😉

Изкуството на избора

„изборът“ също е социален конструкт, заради начинът, по който изобщо разбираме значението на идеята за „избор“.

По-долу има интересно и любопитно видео с лекция на Шийна Йенгър.

Днес ще ви отведа около света за 18 минути. Моята оперативна база се намира в САЩ, но нека почнем от другата страна на картата, от Киото, Япония, където живях с японско семейство, докато пишех дисертацията си преди 15 години. Знаех, още тогава, че ще се сблъскам с културни разлики и неразбирателства, но те се появяваха, когато най-малко очаквах.

На първия ми ден отидох на ресторант и поръчах чаша зелен чай със захар. След малка пауза сервитьора каза, „Зеленият чай не е прието да се сервира със захар““Знам“ – отговорих. „Зная за този обичай.“ „Но обичам чая си сладък.“ В отговор, той ми даде дори още по-учтива версия на същото обяснение. „Не е прието зеления чай да се пие със захар“ „Разбирам“ – казах, „че японците не слагат захар в своя зелен чай. Но бих искала да сложа малко захар в моя зелен чай.“ (Смях) Удивен от моята настоятелност, сервитьорът отнесе проблема до управителя. Съвсем скоро, след продължителна дискусия, най-накрая управителят дойде и каза, „Толкова много съжалявам, но нямаме захар.“ (Смях) И … тъй като не можех да пия чая по начина, по който исках си поръчах чаша кафе, която сервитьорът сервира незабавно. На чинийката имаше две пакетчета захар.

Моят провал да си осигуря чаша сладък, зелен чай не беше в следствие на обикновено неразбирателство, а на фундаментална разлика в нашето възприятие за избор. От моята американска гледна точка, когато клиентка, която си плаща, има резонно искане, базирано на предпочитанията си, тя има пълно право то да бъде удовлетворено. Американският начин, ако цитирам Бъргър Кинг, е да „стане по твоя начин,“ защото, както Старбъкс казва, „щастието е твоят избор.“ (Смях) Но от японска гледна точка, е техен дълг да защитават тези, които нищо не разбират, (Смях) в този случай, невежия гай-жин, да направи грешен избор. Да го кажем така: начинът, по който исках чая си, беше неподходящ, според културните стандарти и те положиха всички усилия да ми спестят срама.

Американците обичайно мислят, че са достигнали просветление по отношение на избора. Те мислят, че избора такъв какъвто е за тях, най-добре отговаря на вътрешното и универсално желание за избор във всички хора. За нещастие, това вярване е базирано на предположения, които не винаги са верни в много страни, в много култури. Понякога не са верни дори и в границите на самите Щати. Бих искала да говоря за някои от тези предположения и проблемите свързани с тях. Докато го правя се надявам, че ще се замислите за своите собствени предположения и как те са оформени от средата ви.

Първо предположение: Ако избор ми се отразява, тогава аз трябва да го направя.Само така мога да подсигуря, че предпочитанията ми и интересите ми ще бъдат удовлетворени най-добре. Това е съществено за успеха. В Щатите първичния фокус на избора е върху индивида. Хората трябва да избират за себе си, понякога вадейки и оръжие, без значение какво искат останалите или препоръчват. Нарича се „да си верен на себе си.“ Но печелят ли всички индивиди от този подход към избора? Марк Липър и аз направихме серия проучвания, с които потърсихме отговор на този въпрос. В едно от тях, което проведохме в Японския квартал в Сан Франсиско,събрахме седем до девет годишни англо и азиатско-американски деца в лаборатория,и ги разделихме на три групи.

Първата група влезе, бяха поздравени от мис Смит, тя им показа шест големи купчини от пъзели-анаграми. Децата трябваше да изберат коя точно купчина искат да направят. Беше им дадено дори да изберат с какъв маркер да си напишат отговорите.Когато втората група деца влезе, в същата стая им бяха показани същите анаграми,но този път мис Смит им каза, кои анаграми трябва да направят и с кой маркер да напишат отговорите. На третата група, която влезе им беше казано, че техните анаграми и маркери са избрани от майките им. (Смях) По своята същност на децата, на които им се каза какво да правят, от мис Смит или от майка им, им беше дадено една и съща дейност, като на другите от първата група, които избираха свободно.

С това си подсигурявахме, че децата и от трите групи ще правят едно и също, за да можем лесно да сравним изпълнението. Тази малка разлика в начина, по който се състоя избора, доведе до удивителни разлики в начина, по който те изпълниха задачата. Англо-американците, те направиха два и половина пъти повече анаграми,когато можеха да ги изберат, сравнено с когато бяха избрани за тях от мис Смит или майките им. Нямаше значение кой ги е избрал, ако задачата бе диктувана от друг, тяхното изпълнение страдаше. Даже някои деца бяха видимо засрамени, когато им се каза, че сме питали майките им. (Смях) Едно момиче на име Мери каза, „Питали сте майка ми?“

(Смях)

В контраст, азиатско-американските деца изпълняваха най-добре, когато вярваха, че майките им са направили избора. На второ място, когато избираха за себе си и най-лошо, когато избора беше на мис Смит. Момиче на име Натсуми дори отиде до мис Смит, която излизаше от стаята, дръпна я за полата и попита, „Може ли да кажете на мама, че направих точно както тя ми каза?“ Първото поколение деца бяха силно повлияни от техните родители и техния подход към избора. За тях, избора не е просто начин за дефиниране и налагане на индивидуалността им, но и начин за създаване на общество и хармония, като разчиташ на изборите на хора, на които вярваш и уважаваш. Ако при тях имаше концепция да бъдеш верен на себе си, то това себе си, може да се каже, е композирано не само от един индивид, а цял колектив. Успех е да угодиш и на ключовите хора около себе си, не сама да удовлетвориш своите предпочитания. Или, може да се каже, предпочитанията на индивида са оформени от предпочитанията на специфични други индивиди.

Предположението, че се справяме най-добре когато индивидуалното ни аз избира, е вярно, само когато това аз е отделено от останалите. Когато, за разлика, двама или повече индивида, виждат изборите си и изхода от тях интимно свързани, то тогава те могат да увеличат взаимния успех като превърнат избора в общо действие. Да настояват да избират независимо, би могло да компрометира изпълнението и на двамата и тяхната връзка. Но това е точно, което американската парадигма изисква.Тя оставя малко въздух за взаимозависимост или признаване на провала на индивида. Изисква всеки да третира избора като частен и личностно утвърждаващ акт. Хора, които са израснали с тази парадигма го намират за мотивиращо. Но е грешка да приемаме, че всеки разцъфва под напрежението да избираш сам.

Второто предположение, което е част от американския възглед върху избора е нещо такова: Колкото повече избора имаш, толкова по-вероятно е да направиш най-добрия избор. Да влезе Уолмарт със 100 000-те си различни продукта, Амазон с 27 милиона книги и Match.com с – колко бяха? – 15 милиона възможности за връзка. Със сигурност ще намерите перфектната половинка. Да проверим това предположение в Източна Европа. Тук интервюирахме хора от бивши комунистически страни, всички от които се бяха изправили лице в лице с предизвикателството на прехода към демократично и капиталистическо общество. Едно от най-интересните разкрития дойде не от отговора на въпрос, но поради прост жест на гостоприемство. Когато участниците пристигаха за интервюто им предлагахме набор питиета – Кола, Диетична Кола, Спрайт – седем, да сме точни.

По време на първата сесия, която беше в Русия, един от участниците направи коментар, който ме хвана неподготвена. „Ох, няма значение. Просто газирано. Това е само един избор.“ (Шепнене) Бях толкова изненадана от този коментар, че от тогава започнах да предлагам на всички участници тези седем газирани напитки. И след това ги питах, „Колко избора са това?“ Отново и отново, те считаха тези седем различни газирани напитки, не като седем избора, но като един: газирано или не.Когато сложих и сок, и вода в добавка към тях, сега за тях изборите бяха три – сок, вода и газирано. Сравнете това с посвещаването на много американци, не просто на определен вид газирано, но и на определена марка. Знаете, проучванията показват постоянно, че всъщност не можем да посочим разликата между Кола и Пепси. Разбира се, и вие и аз знаем, че Колата е по-добрия избор.

(Смях)

За модерните американци, които са изложени на повече опции и повече реклами, асоциирани с опции, отколкото всеки друг на света, избора е точно толкова кои са те точно, колкото е и, за какво е точно продукта. Комбинирайте това с възприятието – колкото повече толкова по-добре и ще получите група хора, за които всяка малка разлика има значение и всеки избор има значение. Но за източно европейците,внезапната възможност да избират между продуктите на пазара е като наводнение.Те са до шия в избори, преди да могат да протестират, че изобщо не могат да плуват. Когато ги питахме, „Кои думи и образи асоциирате с избор?“ Грегорш от Варшава каза: „Ах, за мен е страшно, има толкова много колебания, виждате ли. Свикнал съм да няма избор.“ Будин от Киев каза, в отговор на въпроса какво мисли за новите пазари: „Прекалено много е. Не ни трябва всичко, което е там.“ Социолог от варшавска агенция за проучвания обясни, „Старото поколение скочи от нищо във всичко. Не им беше даден шанс да се обучат как да реагират.“ Томас, млад поляк каза, „Не са ми нужни двайсет вида дъвка. Не казвам, че не искам никакъв избор, но много от тези избори са изкуствени.“

В действителност, много избори са между неща, които не са чак толкова различни.Стойността на избора зависи от нашата възможност да оценяваме разликите между опциите. Американците, тренират целия си живот „забележи разликата“. Те го практикуват от толкова ранна възраст, че започват да вярват, че всеки е роден с тази възможност. Всъщност, въпреки че всички хора споделят базисни нужди и желания за избор, не всички го виждаме по същия начин или дотолкова обширен. Когато някой не може да види как един избор се различава от друг, или когато има твърде много избори за сравнение, процеса на избиране може да бъде объркващ и изнервящ.Вместо да правим по-добри избори, биваме надмогнати от избора, дори понякога ни е страх от него. Избора вече не предоставя възможности, а налага ограничения. Не е маркер на свободата, а на задушаване от безсмислени подробности. С други думи,избора може да се развие обратно на всичко, което представя тук в Америка, когато е възложен на тези, които не са подготвени за него. Но не само други хора, на други места чувстват напрежението на нарастващия избор. Самите американци откриват, че неограничения избор изглежда по-атрактивен на теория, отколкото на практика.

Всички ние имаме физически, психически и емоционални граници, които правят невъзможно да обработваме всеки малък избор, с който се срещаме дори и в магазина, да не говорим през целия ни живот. Част от моите проучвания ми показват,че когато дадете на хората десет или повече опции, когато избират, те взимат по-лоши решения, без значение дали е здравеопазване, инвестиции или други критични области. И въпреки това много от нас вярват, че трябва да правим всички свои избори и да търсим колкото се може повече.

Това ме води към третото, може би най-проблематично предположение: „Никога не трябва да отказваш избор.“ За да проучим това нека се върнем в САЩ и след това да прескочим до Франция. Близо до Чикаго, млада двойка, Сюзан и Даниел Мичел,скоро ще им се роди първото дете. Те вече са избрали името й, Барбара, кръстена на баба й. Една вечер, Сюзан е бременна в седмия месец, тя получава контракции и е отведена в спешно отделение. Бебето се ражда с цезарово сечение, но Барбара пострадва от недостатък на кислород в мозъка. Не може да диша сама и е сложена на обдишване. Два дни по-късно лекарите дават на семейство Мичел избор. Могат да спрат животоспасяващите процедури на Барбара, в който случай тя ще почине за часове. Или могат да продължат, в който случай тя пак може да умре за дни. Ако оцелее, тя би останала в постоянен вегетативен статус, без да може да ходи, говори и общува с други хора. Какво направили те? Какво би направил, който и да е родител?

В проучване, което проведох със Симона Боти и Кристина Орфали, бяха интервюирани американски и френски родители. Тя бяха преживели една и съща трагедия. Във всички случаи  животоспасяващите процедури бяха спрели и децата им починали. Но имаше една голяма разлика. Във Франция лекарите решили дали и кога това да стане, докато в Щатите крайното решение е било върху родителите.Зачудихме се: отразило ли се е това върху начина им на справяне със смъртта на обичните им? Открихме, че да. Дори и една година по-късно американските родители изразяваха негативни емоции в сравнение с френските. Френските родители казваха по-скоро, „Ноа беше тук за толкова малко време, но ни научи на толкова много. Даде ни нов поглед върху живота.“

Американските родители бяха по-склонни да казват, „Ами ако? Ами ако?“ Един родител се оплака, „Почувствах се сякаш нарочно ме изтезаваха. Как така ме накараха да направя това?“ Друг каза, „Чувствах се като участник в екзекуция.“ Но когато американските родители бяха попитани, дали биха искали лекарите да бяха взели решението, всички те казаха, „Не.“ Не можеха да си представят да предоставят избора на някой друг, въпреки, че взимането на това решение ги беше накарало да се чувстват в капан, виновни и ядосани. В някои случаи дори бяха клинично депресирани. Тези родители не биха могли да приемат да предадат избора, защото това е в противоречие на всичко, което са били възпитавани и всичко, в което вярват за силата и смисъла на избора.

В есето си, „Белият Албум,“ Джоан Дидион пише, „Ние си разказваме истории, за да живеем. Интерпретираме това, което виждаме и избираме най-работещия от много избори. Живеем изцяло под представата на наратива, над безподобни картини, по идеята, с която свикваме да спираме постоянно накланящата се фантасмагория,която е нашето реално изживяване.“ Историята, която американците разказват,историята, от която зависи американската мечта е историята на изборът без граници.Този наратив обещава много: свобода, щастие, успех. Слага света в краката ти и казва: „Може да имаш всичко.“ Това е чудесна история и е разбираемо защо те не желаят да я променят. Но когато погледнеш отблизо почваш да виждаш дупките,почваш да виждаш, че историята може да се разкаже и по други начини.

Американците често се опитват да разпространят техните идеи за избор, вярвайки, че те ще бъдат, или трябва да бъдат, приети с отворени сърца и умове. Но историческите книги и всекидневните новини ни казват, че не винаги се получава така. Фантасмагорията, истинското преживяване, което се опитваме да разберем и да организираме чрез наратив, варира от място на място. Нито един наратив не служи на нуждите на всички навсякъде. Още повече, американците биха се възползвали да приемат нови перспективи в своя собствен, който движи техните избори вече толкова време.

Роберт Фрост веднъж каза, „Поезията се губи в превода.“ Това предполага, че което е красиво и въздействащо, което ни дава нов начин да виждаме, не може да се предаде на тези, които говорят различен език. Но Джоузеф Бродски казва, „Поезия е това, което се добива чрез превода.“ предполагайки, че превода може да бъде креативен, трансформиращ акт. Когато става въпрос за избор имаме много повече да спечелим, отколкото да изгубим, участвайки в многото преводи на различни наративи. Вместо да заместваме една история с друга, можем да се учим от много версии, които съществуват и многото, които тепърва ще се пишат. Без значение от къде сме или какъв е вашият наратив всички имаме отговорността да се отворим към по-широк спектър на това, какво изборът може да направи и какво представя. И това не води към парализиращата морална дилема. По-скоро ни учи кога и как да реагираме. Събира ни по-близо така, че да осъзнаем пълния потенциал на избора,вдъхновява надеждата и постигането на свободата, която избора обещава, но не винаги доставя. Ако се научим да говорим един с друг, дори и през превода тогава можем да видим избора в цялата му странност, сложност и красота.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Бруно Гиусани: Благодаря ти. Шийна, има детайл относно твоята биография, който не сме написали в програмата. Но сега е видно за всички в залата. Ти си сляпа. И предполагам един от въпросите на всички тук е: Как се отразява това на твоите изследвания, защото това е дейност, която повечето хора асоциират с визуални страни като естетика, цвят и т.н.?

Шийна Йенгър: Да, интересно е, че питаш за това, защото едно от нещата, които са интересни относно да си сляп е, че добиваш различна гледна точка, когато наблюдаваш начина, по който зрящите взимат решения. И както току що спомена има много избора навън, които са много визуални. Да, аз – както се предполага – се ядосвам за някои избори, като какъв лак да си сложа, защото трябва да разчитам на предложенията на други хора. И не мога да реша. Един път бях в салон за красотa и трябваше да реша между два оттенъка на розово. Единият се казваше „Балетни пантофки,“ другият „Сладък.“ (Смях) И затова попитах две жени. Едната ми каза, „Ами, трябва да изберете Балетни пантофки“ „Ами, как изглежда?“ „Ами, много елегантна отсянка на розовото.“ „Добре, чудесно“ Другата ми каза „Сладък.“ „Как изглежда?“ „Един много изящен цвят розово.“ И тогава ги попитах, „Добре, как да ги различа?“ „Кое им е различното?“ И те казаха, „Ами единия е елегантен, другия изящен.“ Добре, това го разбрах. Единственото, за което се съгласиха бе, че ако можеше да ги видиш би ги различила.

(Смях)

Това, което се зачудих бе дали те се влияят от името на цвета. Затова си направих експеримент. Взех тези две бутилки лак в лабораторията и им свалих етикетите. Доведох жени в лабораторията и ги питах, „Кой бихте избрали?“ 50 процента от жените ме обвиниха, че се опитвам да ги изиграя и че съм сложила един и същи цвята в двете бутилки. (Смях) (Аплодисменти) В този момент почваш да се чудиш, кой точно кого се опитва да изиграе. Другите жени, които ги различиха без етикети, те избраха Сладък, а с етикети Балетни пантофки. Така че бих могла да кажа, че розата под всяко друго име вероятно изглежда различно и може би дори мирише различно.

БГ: Благодаря ти. Шийна Йенгър. Благодаря ти, Шийна.

(Аплодисменти)