Гост: Позитивната дискриминация – само за мъже

Гостува ни Йоана, авторка на блога Subandhu.

Министерство на образованието, подтикнато от справедливото опасение, че приемът по пол в гимназиите е проява на дискриминация, се опита да сложи край на тази практика – безуспешно. Оказва се, че педагогическият съвет на всяко училище има последната дума по този въпрос, а в повечето училища, които традиционно приемат определени бройки по пол, съветите си запазиха квотния принцип (поне за тазгодишния прием).
Доколкото разбрах, само във Варна квотите са масово премахнати, и то 3 години преди препоръката на Министерството (основанието обаче е същото).

„Квотният принцип не важи за професионалните гимназии и държавните училища, защото противоречи на Закона за защита от дискриминация”, твърдят от Министерство на образованието. (цитат от статия на Сега). Звучи напълно логично, но изненадващо (или по-скоро не) в коментарите под статиите, отразяващи новината, се вихри страстна и гневна кампания в подкрепа на квотите. Обикновено на същите тези места т. нар. „позитивна дискриминация” е универсално демонизирана като част от злокобните анти-български мерки, които ще затрият и дори вече затриват родината и особено родния мъж. Само погледнете коментарите под редакционната „Как отвлякоха феминизма”, в момента най-коментираната статия във форума на в. Сега.

Какво излиза? Позитивната дискриминация е ок – ако е в полза на мъжете. След като изяснихме елемента на безочливо лицемерие, върху който е изградена защитата на квотите, да видим първо защо всъщност те няма с какво да бъдат защитени и второ – защо *трябва* да бъдат премахнати.

Има още

Приносът на Розалинд Франклин

В новия си дом нямам Интернет, което е чудесно, защото ми отваря време за четене. Една от книгите, които чета напоследък, е „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън. Пасажът, в който се описва откриването на ДНК, хвърля светлина върху това как може да останеш в сянка, независимо от приноса си или уменията си. Съвсем земен пример за това как се пише историята. Без излишни предисловия, предлагам откъс от самата книга:

„Въпреки че Крик и Уотсън, според всеобщото мнение, се радват на почти всичките заслуги за разкриване на загадката на ДНК, пробивът им бил решително зависим от експерименталната работа, извършена от конкурентите им, резултатите от която били получени „случайно“ според тактичните думи на историчката Лайза Жардин. Доста пред тях, поне в началото, били двама учени от Кингс Колидж в Лондон — Уилкинс и Франклин.

Роденият в Нова Зеландия Уилкинс бил скромен човек до такава степен, като че ли бил невидим. В документален филм на PSB за откриването на структурата на ДНК — постижение, за което той получава Нобелова награда през 1962 г. заедно с Крик и Уотсън — той бива изцяло пренебрегнат.

Най-енигматичната личност от всичките била Франклин. В един изключително неласкателен портрет в Двойната спирала Уотсън изобразява Франклин като жена, която е неблагоразумна, потайна, винаги недружелюбна и, което най го дразнело — почти нарочно несексапилна. Той признава, че „не била непривлекателна и би могла да бъде доста впечатляваща, ако проявявала поне малко интерес към дрехите“ — но в това отношение разочаровала всички очаквания. Тя дори не използвала червило, отбелязва той в почуда, а усетът й към дрехите „показвал всичкото въображение на английските подрастващи интелектуалки.“ (През 1968 г. Харвард Юнивърсити Прес спряла публикация на Двойната спирала, след като Крик и Уилкинс се оплакали относно характеристиките в нея, които научната историчка Лайза Жардин описала като „неоснователно обидни“. Цитираните описания по-горе са след като Уотсън смекчил коментарите си. – бел.а.)

Франклин обаче притежавала най-добрите изображения по онова време на вероятната структура на ДНК, получени посредством рентгенова кристалография — техниката, усъвършенствана от Линус Полинг. Кристалографията била успешно използвана, за да се изучават атомите в кристалите (оттук „кристалография“), но ДНК молекулите били доста по-пипкава работа. Само Франклин успявала да получи добри резултати при процеса, но за безкрайно раздразнение на Уилкинс отказвала да споделя с него откритията си.

Франклин не трябва да бъде изцяло обвинявана за това, че не проявявала вежливост при съобщаване на откритията си. Жените учени в Кингс Колидж през 1950-те били третирани с официална надменност, която смайва съвременната чувствителност (всъщност, която и да е чувствителност). Колкото и старши или утвърдени да били тези жени, не им било позволявано да влизат в стаята на старшия преподавателски състав, а вместо това трябвало да се хранят в отделна стая, за която дори Уотсън признавал, че била „неприветлива и затънтена“. Отгоре на това, непрекъснато й бил оказван натиск — понякога била наистина тормозена — да сподели резултатите си с трио от мъже, чието отчаяно желание да хвърлят поглед върху тях рядко било съпроводено с по-приятни качества като уважение. „Страхувам се, че винаги показвахме, така да се каже, снизходително отношение към нея“, си спомня Крик по-късно. Двама от тези мъже били от конкурентна институция, а третият повече или по-малко бил открито на тяхна страна. Така че не е изненадващо, че Франклин съхранявала резултатите си заключени.

Комикс: Hark! A Vagrant

Че Уилкинс и Франклин не се разбирали било факт, който Уотсън и Крик очевидно са използвали в своя полза. Въпреки че Крик и Уотсън нарушавали доста безсрамно територията на Уилкинс, той заставал непрекъснато именно на тяхна страна — което не било съвсем изненадващо, тъй като самата Франклин започвала да се държи по определено странен начин. Въпреки че резултатите й показвали, че ДНК била категорично спираловидна по форма, тя настоявала пред всички, че не е така. За срам и ужас на Уилкинс през лятото на 1952 г. тя поставила подигравателно съобщение около департамента по физика в Кингс, което гласяло: „С голямо прискърбие съобщаваме за смъртта в петък на 18 юли 1952 г. на ДНК спиралата… Надяваме се, че д-р М. X. Ф. Уилкинс ще говори в памет на споминалата се спирала.“

Резултатът от всичко това бил, че през януари 1953 г. Уилкинс показал на Уотсън изображенията, получени от Франклин — „очевидно без нейно знание или съгласие.“ Би било омаловажаващо това да бъде наречено значителна помощ. Години по-късно Уотсън признал, че това „било най-значимото събитие… то ни мобилизира.“ Въоръжени със знанието за основната форма на ДНК молекулата и някои важни елементи на измеренията й, Уотсън и Крик удвоили усилията си. Сега всичко като че ли им потръгнало. По едно време Полинг бил на път за конференция в Англия, на която по всяка вероятност е щял да се запознае с Уилкинс и да научи достатъчно, за да поправи неправилните си схващания, които го били отправили в погрешна изследователска посока, но това била ерата „МакКартни“ и Полинг бил задържан на летище Айдълуайлд в Ню Йорк, като паспортът му бил конфискуван, поради това, че бил с твърде либерален темперамент, за да му бъде позволено да пътува в чужбина. Крик и Уотсън имали благоприятния и щастлив късмет, че синът на Полинг работел в „Кавендиш“ и невинно ги държал в течение на всички новини относно развитието или проблемите в къщи.

Все още изправени пред възможността всеки момент да бъдат поставени в неудобно положение, Уотсън и Крик се захванали трескаво с проблема. Знаело се, че ДНК имала четири основни компонента — наречени аденин, гуанин, цитозин и тиамин — и че те се чифтосвали по определени начини. Като си играели с парчета картон, изрязан във формата на молекули, Уотсън и Крик успели да открият как парчетата си пасвали. От това направили модел тип Мекано — вероятно най-известният в съвременната наука — състоящ се от метални плочи, затегнати с болтове в спирала, и поканили Уилкинс, Франклин и останалия свят, за да го разгледа. Всеки знаещ човек можел веднага да види, че са разрешили проблема. Несъмнено била брилянтна детективска работа, със или без помощта на изображенията на Франклин.

Изданието на Нейчър от 25 април 1953 г. включвало статия от 900 думи, написана от Уотсън и Крик и озаглавена „Структура на дезоксирибонуклеиновата киселина.“ Била съпроводена от отделни статии от Уилкинс и Франклин. Било забележително време за света — Едмунд Хилари щял точно тогава да се изкачи на върха на Еверест, а на Елизабет II й предстояло да бъде коронясана за кралица на Англия — така че откриването на загадката на живота останало до голяма степен незабелязано. Излязло малко съобщение в Нюз Кроникъл и било пренебрегнато другаде.

Розалинд Франклин не споделила Нобеловата награда. Починала от рак на яйчниците само на трийсет и седем години през 1958 г., четири години преди наградата да бъде връчена. Нобеловите награди не се дават посмъртно. Ракът със сигурност възникнал в резултат на постоянното излагане на рентгенови лъчи в работата й, и иначе не би трябвало да се случи. Във възхваляващата биография на Франклин от 2002 г. Бренда Мадокс отбелязва, че Франклин рядко носела оловна жилетка и често нехайно заставала пред лъчите. Осуалд Авери също никога не спечелил Нобелова награда и също до голяма степен бил пренебрегнат от следващите поколения, макар че той поне получил удовлетворението да живее достатъчно дълго, за да види откритията си доказани. Умира през 1955 г.“

Прахосница

Представям ви „Прахосница“ – перфектният подарък за вашето дете дъщеричката ви. На корицата можете да видите трите „муцунки“ – ключов елемент от играта, който ви помага или пречи да прахосвате пари на воля.

В по-красиво нарисуваната корица те са заменени от множеството дрънкулки, които би следвало да умирате да си купите.

Това там не е бормашина, а сешоар, да не се объркате нещо. Не забравяйте, че играта е „само за момичета“! (Последиците от това момичетата да не играят на правилните игри, могат да бъдат катастрофални).

Аз съм последния човек, който би проявявал носталгия по соца, но тогава игрите бяха просто за „деца и юноши“. Полово неутрални игри като „Лунапарк“, „Веселите мечета“, „Към върха“ и прочие. Това впрочем важи и за голяма част от игрите в „гнилия капитализъм“ по същото време. А преди 100 години една подобна игра би се казвала „Спестовница“ или „Къщовница“, защото животът не се е базирал на свръх-консумация и постоянно потребяване и изхвърляне на нетрайни, безполезни вещи. Като цяло обаче ще ви спестя разсъжденията си този път. Който има очи, да гледа, е казал Чийзъс.

Гост: Матриархат

Матриархат. Не бях се замисляла какво точно означава това. Мислех си, нещо като патриархата, само дето жените са шефовете. Но с една малка разлика. Една майка винаги е сигурна кои деца са нейни, затова няма нужда да държи под око, да затваря, или да обързва с обществени задължения за вярност мъжа си, за да е сигурна че децата, за които се грижи са нейни. Защото, няма какво да се лъжем, цялата структура на семейството и обществото идва от невъзможността на един мъж да е сигурен той ли е баща на детето, което жена му ще му роди. Оттам и прословутият двоен морал, девствените булки, оттам пък табутата в секса, които касаят и мъжете и жените, обвързването на семейството със секса и любовта. Цялата каша в която сме забъркани и понякога дори не забелязваме, било поради вродено лицемерие, било поради навика да правим компромиси. Знам че времената се менят, но традициите определено се менят много по-бавно от нравите. И лишените от съдържание обществени правила са още по-мъчителни и смазващи. Да, тъпо наистина, само дето не е измислено нещо по-добро. А може би е било измислено? Гледах някога си, сигурно преди година, един научно-популярен филм за живота и обществената организация в няколко малки села в Тибет, мисля. Оттогава не мога да си го избия от главата. А ето за какво се разказваше:

Тези няколко села се намират във висока и почти недостъпна част на планината. Допреди няколко години са живели в почти пълна изолация от останалия свят. Запазили са традициите и нравите си от столетия, може би хилядолетия… Там цари матриархат. Семействата са големи. задружни, както е в много бедните общества. Глава на семейството е майката. Тя живее със своите деца – синове и дъщери. Баща няма и няма такава институция като баща. Когато семейството се разрастне прекалено много, понякога едната дъщеря се отделя в ново семейство заедно с децата си и някои от братята си. В селото има една обществена постройка, за която се грижат всички, строят, поправят, обзавеждат. Живеят много много бедно, така че нямат нужда от кой знае какво. През деня работят много усилено, защото прехраната се изкарва трудно. Вечер всички които имат желание, се събират в тази постройка, говорят си, пеят, танцуват, веселят се, ухажват се. Мъжете ухажват, жените избират. В постройката има и много стаи, наречени стаи за любов. Двойките, които са се харесали се усамотяват в тези стаи, за да са заедно. Няма правило кой с кого да бъде всичко зависи от взаимното желание. Някои двойки се запазват с години, но е рядкост. Когато жената забременее, цялото и семейство се радва, понеже ще имат бебе. Братята и се радват защото го приемат като свое дете. Децата се отглеждат от цялото семейство, а ролята на бащата във възпитанието поемат вуйчовците. Жените в повечето случаи не знаят кой е бащата, а и това няма никакво значение . Семейството им се увеличава и укрепва, това е важно. Човек се ражда, живее и умира в едно семейство. Работи през деня за благото му, грижи се за останалите членове, които са му кръвни роднини и с които е порастнал. През нощта, ако има желание, се отдава на мимолетната си страст с друг човек, така естествена и разбира се, така нетрайна, че няма какво да се обсъжда. Разговаряха с една жена, попитаха я, добре де, ти се виждаш вечер с някого, правиш любов с него, не ти ли се иска понякога да живееш с него и през деня, да бъдете семейство? А тя погледна с такова изумление и каза: „Че защо? Аз си имам семейство! Освен това, за какво ми е през деня? През деня се работи.“ Хм, логично, нали? На колко от вас не се е случвало да се лутат в противоречията между работа, любов, желание за уют, страст, секс, нужда от спокойствие и какво ли не още, които семейството ни поднася?
И, последно, за тези на които им се изправиха косите от думата „матриархат“ ще кажа, че в това село основно работеха жените. Те носеха дърва, въртяха домакинството. Смееха се и казваха че техните братя са малко мързеливички, но такъв е обичаят. Пък и мъжете се уморявали повече вечер.
Хубаво нещо е матриархатът…

Текстът е препечатан от блога на Случайна

Двоен аршин

– Гейове, които се целуват, ме отвращават, а лесбийки, които го правят, ми се струват красиви.

– Защо според теб е така?

– Явно просто ни идва отвътре, от мъжествено мъжката ни природа. От Инстинкта, от тестостерона. Родени сме с това. Така ще да е.

***

ОК. Хайде да направим един експеримент със своя… инстинкт.
Ето едно обикновено smiley. Кръгче за глава, две точки за очи, чертичка за уста:

От какъв пол е смайлито? Мъжки ли? Не, то е безполово. Въпреки това няма нужда от нищо допълнително (пишка например), за да го приемеш като мъж. Достатъчно е да кажа „Това е Пешо“ и ще ми повярваш.

Но ако ти кажа „Това е Мими?“ Да приемеш това смайли като жена е несравнимо по-трудно, да не кажа невъзможно. За да бъде възприето като жена, трябва да му сложим още нещо: дълга косица, панделка, червени устни или нещо такова. Дори това не е достатъчно: за да го приемеш наистина като жена, често трябва да бъде пипнато от глава до пети. Тоест, да има тяло.

Това е така, защото в нашето общество мъжът (разбирай „човекът“) по дефиниция е асексуален и безполов, освен когато не поиска. А младата жена ЦЯЛАТА, от глава до пети, е олицетворение на секса, винаги.

Затова лесбийката действа правилно: иска секс и избира точно предмета, който е предназначен за това – друга жена.
Геят обаче действа неправилно: вместо правилния за употреба предмет (жената) той избира истински човек и го опредметява до нивото на жена, което е… деградиращо.

Или накратко:
Мъж
= човек.
Жена = секс.
Еба = експлоатирам, унижавам, пренебрегвам, наранявам.
Наебан = унизен, употребен, губещ.

Косвено следствие:
Мъж с мъж
= човек, унижаващ човек
Жена с жена = секс + още секс

Да си предмет за секс, да си в пасивната позиция, е смятано за унизително; За късмет като мъж ти не попадаш в тази „ебана“ категория; Но ако като мъж доброволно предпочиташ долното женско положение, значи се самоунижаваш.
И така, когато стане дума за гейове, нормалният мъж веднага реагира с отвращение или омраза, зад които просто се крие паническия му страх – че може да бъде сбъркан с това, че е един от тях!

***

Някои хора може би не биха искали да повярват, че тези „глупави, незрели, обидни, просташки и вулгарни“ представи стоят в тях. Но те стоят. Помисли честно, вгледай се в себе си и ще видиш, че е така.
Ето още няколко представи, които ни влияят:

Сексът е нещо „мръсно“, защото…? В него участват органите от отделителната система. Които отделят урина и други отпадъци. Може би колкото повече живеем в свят от нерециклиращи се материали като мрамор, плат, метал или пластмаса, толкова по-гнусни ни изглеждат слюнката ни, потта ни, всичко.

Сетих се за един мой съученик в първи клас, който беше убеден, че момичетата, тъй като са красиви като ангели, не ходят по голяма нужда. С известни уговорки беше принуден да приеме, че може би пишкат. Мъжете с техните натрапчиво висящи и стърчащи и еякулиращи полови органи, обаче, съвсем не са толкова „прибрани“ и дискретни в това отношение, колкото жените. А ти със сигурност отчиташ всичко това, когато гледаш мъжка целувка.

(Впрочем повечето органи е добре да си стоят вътре в тялото, и да бъдат изкарани навън е средство да нарисуваш гротеска. Тук не става дума за това как аз възприемам нещата, а за това как принципно се възприемат.)

Същите причини могат да накарат една по-консервативна двойка, мъж и жена, да приемат за нещо нормално кунилингуса, но не и фелациото: случва се или мъжа, или жената, да го намират за неудобно и унизително. По същата причина доста хетеро мъже приемат 69 с лесбийки за нещо готино, а 69 с мъже за нещо гадно. Или пък да си припомним лицемерието на мъжете, които не се целуват с жените си след орален секс.

Или накратко:
секс = удоволствие / мръсотия
кур = нещо неприятно, грозно, лошо, мръсно
(напр. „от всички путки уцели хуя“ е фраза, описваща лош късмет).

Така стигаме до въпроса: какво изгражда порното? Курът прави по-голямата част от порното. Ако го няма, в повечето случаи говорим за „еротика“.
Ласките са красиви, празнещият се кур е грозен, защото приравнява жената до тоалетна чиния, в която разтоварва цапащата сперма. И носи грубост и болка.

Тоест:

  • Лесбийското порно може да е нежно и „красиво“, защото в него няма истински хуйове.
  • Гейското е „грозно“, защото в него има хуйове на квадрат.

***

Няма значение дали вярваш в тези твърдения, или ги презираш. Защото те съществуват в езика, в историите и във всичко, което ни заобикаля. И влияят на мисленето ни, независимо дали това ни харесва или не.

Комплимент за жената е да й кажем „Ти работиш този занаят като мъж!“. Обида за мъжа е да му кажем: „Ти се държиш като жена“.

Макар че феминистките са постигнали много (например в една книга, която четох, вместо навсякъде да се казва „if the player does that, he…“ се казва „if the player does that, she“, т.е. видиш ли, и жената е човек и по закон поне на половината места трябва да пише „тя“ вместо „той“, когато се говори за неясен като пол читател) – това не решава езиковия проблем. Това всъщност изобщо не решава централния проблем, от който тръгва всичко, а няма как да се изправи нещо, което по начало е криво.

***

А кое е криво по начало? Откъде идват тези представи, за които разказах? От какво произтичат проблемите?

Според мен проблемът не идва нито от инстинктите ни, нито дори от обществото. Това, което лежи на дъното и което по начало е криво са правилата на секса, начинът, по който е проектиран да се прави: напр. единият забременява, другият – не, единият непременно трябва да се възбуди, другият – не и т.н. Аз ще спра дотук, но ако сами продължите списъка, ще изброите достатъчно предпоставки в дизайна на секса, които закономерно го превръщат в една курово-ебана шибания, която се разраства и обхваща живота ни. С такива правила не е учудващо защо и двата пола стигат до това да се експлоатират един друг.

А правилата на секса са такива просто защото светът не е правен за хора. Светът е просто купчина безчовечни, безсмислени закономерности, които изтъкават и изграждат всичко, дори самите нас. Но в Света няма нито едно късче доброта, нито едно парченце смисъл, и нито един атом човечност. Човечност има само в нас, и е хубаво да не помагаме на Света да ни я отнеме.

Photos taken from Hegre Archives

Пътешествието на Джесика Уотсън

16 годишната Джесика Уотсън, австралийска мореплавателка от град Бюдерим, завърши своето околосветско пътешествие преди около 3 седмици. То беше започнато на 18-ти октомври 2009-та година и стигна до успешен край на 15-ти май тази година.

Въпреки че Международната федерация по ветроходство няма да признае рекорда й, защото е непълнолетна, Джесика практически е най-младият ветроходец, който е извършил околосветско пътешествие, при това без да акостира в пристанище (т.е. без възможност за ремонт, закупуване на допълнителни провизии, отдих и т.н.). Подобни тийнейджърски начинания обикновено биват саботирани от обществото, така че в известен смисъл Джесика прокарва пътя за снижаване на възрастовата граница за тези плавания. Тя е предлагала на различни фирми да бъдат спонсори на начинанието й, като най-големият спонсор става фирмата за козметика Ella и сьответно яхтата е кръстена на нейно име.

Младата мореплавателка не се вълнува особено от това, че рекордът и няма да бъде официално признат (което впрочем е било ясно от самото начало). Официалният рекорд, поставен през 1999 г., принадлежи на 18-годишният австралиец Джеси Мартин.

Има още

Така е, защото е така

Когато си зададеш въпроса „Защо  хората се държат по този начин?”, най-лесният и немарлив възможен отговор, до който можеш да стигнеш, е: „Така се държат, защото са си такива. Така е, защото е така (и трябва да е така).”

Например: Защо циганите крадат метал? Ами явно са си такива, това им е в кръвта. (Жоро Пентаграм здравата ме разсмя с една своя статия, в която съвсем сериозно предполагаше, че ако му прелеят циганска кръв, сигурно и той ще започне да се кефи на циганска музика и да посяга да краде жица.)

Това е лесен и удобен начин да си отговорим на всеки въпрос. Защо за децата на викингите е било норма да проявяват хипер-активност? В днешни дни възприемаме това като болестно отклонение, което следва да се лекува с медикаменти или помощ от психолог. Както и да е, не е нужно да мислим, обяснението е просто – на тия деца явно им е било в кръвта. Дали и днес им е в кръвта? Това, че потомците на някогашните кръвожадни викинги сега живеят в държави с ниска престъпност, висока култура и жизнен стандарт (ето любопитни снимки от норвежки затвор), е пренебрежимо – винаги можем да скалъпим някакво увъртане и да се измъкнем от този факт.

Тъжното е, че подобни „обяснения“ са капитулация на интелекта пред това да обясни истински едно явление. Когато един фрашкан с тестостерон, агресивен и космат мъж като мен редовно нагъва шоколад, защото е живял в по-особени условия и това му е била социално достъпната дрога, докато алкохолът и цигарите ги е проспал и затова са му безинтересни, е много забавно да видиш жонглиранията, с които се обяснява защо мъж може да прояви *вроденото* желание на жените да се тъпчат с шоколад. Когато видим жена като съпругата ми, която се ориентира перфектно с карта и без карта, постоянно измисля и конструира мебели и най-различни сложни механизми по начини, напълно невьобразими и неразбираеми за мен, е много забавно отново да видиш невероятните огъвания и логически изкривявания, с които обясняват какво се е счупило, та жена да има „чисто мъжките“ качества да се ориентира и да бъде инженер. Това е просто жалко, приятели. Четенето е една от най-неестествените и неприродни (по вашите критерии) дейности на света, и все пак четете това изречение. Как изобщо и двата пола, че и децата, съумяват да правят нещо толкова неестествено?

Има още

Писмо в защита на Аревик

Някои чужденци идват в България с надеждата, че тя е демократична, европейска страна. Уви, за България може да се каже, че преди всичко е малка, затънала в проблеми, но за сметка на това е ГОРДА! И колкото по-зле е, толкова по-горда става. А ако нещо не е наред, виновен е заговора на анти-българските сили и четирите годишни времена.

Случаят с Аревик е само върхът на айсберга „Бусманци“ – там вече са умирали болни хора, невинни бежанци са били задържани с години, без да знаят колко време още ще ги държат и защо са там. Най-шокиращото за мен беше, че цялото зло, безчовечност и жестокост не идват от реално зли, безчовечни и жестоки хора. Просто на никой не му пука, няма система, няма механизъм, който да работи – и оттам невежеството, безразличието и безхаберието водят до това, че чужденците се намират във вакуум. Никой не знае какво да ги прави, и затова „замитаме проблема под килима“, за да не мислим за тях. Нямат възможност да се учат, да работят, не им се дава възможност дори да си отидат (макар че връщането обратно за някои от тях може да значи смъртна опасност), нито ясна процедура, по която да станат „легални“ – затова ги затваряме далече от очите, далече от ума.

Давид, приятелят на Аревик, не може да получи българско гражданство, въпреки, че живее тук от шест годишен, никога не е излизал от България и реално не познава Армения. Той бил длъжен да изкара 3 години казарма в Армения, преди да се сдобие с документи. Това е все едно моят приятел Сашо, който преди много години замина да живее в САЩ, беше обявен за нелегален в САЩ, защото не си е отслужил военния дълг в България (преди 12 години казармата в БГ беше задължителна). Съвсем реален сценарий в абсурдната ни държава е да живееш от дете в България и като навършиш 18, да се окажеш нелегален. Или да работиш дълги години наред тук и да плащаш данъци, и изведнъж да бъдеш арестуван.

Всеки един от нас също е мълчалив съучастник в това. А за да се случи промяна, натиск от страна на гражданите – дори писма – биха могли да постигнат чудеса. Да се върнем на ситуацията с Аревик, която е спешна и не търпи отлагане – тя трябва възможно най-скоро да бъде измъкната от затвора в Бусманци – състоянието й е много лошо, медицински грижи няма, а това  поставя под риск както  нейното здраве, така и това на нероденото й дете. Затова се присъединихме към писмото, което Светла Енчева е публикувала в блога си:

До
Комисар Валери Димитров
Директор на ОД на РДВР – Монтана

Уважаеми комисар Димитров,

В резултат на разпореждане на РДВР – Монтана, вече повече от месец арменската гражданка Аревик Шмавонян пребивава в СДВНЧ – Бусманци. Известно Ви е, че понастоящем Аревик е в третия месец на бременността си и в много тежко здравословно състояние, не е в състояние нито да се храни, нито да спи, непрекъснато има гадене и повръщане, откарвана е два пъти в болница в безсъзнание. Въпреки състоянието си, тя продължава да бъде затворена в „дома“ в Бусманци в стая с още десетина жени, без адекватна медицинска, а и всякаква, грижа.

Комисар Димитров, не бих искала да се съмнявам във Вашата добросъвестност. Вероятно сте решили, че по този начин се придържате към закона. Но придържането само към едни точки от закона и пренебрегването на други не означава спазване на закона. Знаете освен това, комисар Димитров, че международното законодателство е с приоритет пред българското.

Според Директива 2008/115/ЕО, принудителното задържане е крайна мярка, която се прилага, когато са изчерпани по-леките мерки, например подписка. Аревик не е извършила престъпление, не е заплаха за националната сигурност, не се е опитала да се укрие. Нещо повече – семейството на нейния приятел и е осигурило издръжка и адрес на пребиваване, а бащата на приятеля ѝ е подписал нотариална декларация, че е неин гарант. Кое, тогава, налага задържането ѝ? И то по време, когато тя е била с разрешение за две седмици да се движи свободно в страната от Агенцията за бежанците?

Това не е всичко – според решение на Съда на Европейския съюз в Люксембург от 30.11.2009г. по дело С-357/09 PPU (случаят „Саид Кадзоев“), принудителното настаняване на чужденци може да бъде единствено с цел депортиране. Аревик обаче не може да бъде депортирана, по няколко причини:

– чл.67, ал.1 от Закона за убежището и бежанците ясно показва, че до влизането в сила на съдебно решение процедурата по депортиране не може да се приложи
– Чл. 3 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, по коята България е страна, гласи: „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“ Да се държи затворена и без достъп до медицинска помощ една бременна жена в тежко здравословно състояние определено е нечовешко отношение, а също и наказание. Освен това е и унизително.
– депортирането на Аревик в този момент също би бил нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ – би било изтезание, ако тя бъде принудена да пътува в това тежко състояние
– чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България защитават правото на неприкосновеност на личния и семейния живот. Технически Аревик не може да сключи брак с бащата на детето си, тъй като той е без документи за самоличност, но принудителното й отделяне от него грубо би нарушило правото й на личен живот. А и семеен живот, тъй като тя има връзка с Давид Арутюнян, бащата на детето, от пет години, и откакто е в България, е живяла с него на семейни начала. В перспектива биха се нарушили и правата на детето, понеже принудително ще бъде разделено от баща му.

Поради гореизложените причини Ви призовавам приложите закона, като незабавно издадете заповед за отлагане на депортирането и за освобождаване на Аревик Шмавонян от СДВНЧ – Бусманци.

Комисар Димитров, от интернет страницата на РДВР – Монтана научих, че сте баща на две деца. Моля Ви, не рискувайте други два човешки живота – на Аревик Шмавонян и на нероденото й дете.

С уважение,
Светла Енчева

Ако искате да помогнете, можете да подпишете това писмо с името си, (можете и да променяте съдържанието му) и да го изпратите – за предпочитане в хартиен вид, с обратна разписка, защото това е начин институциите ни, намиращи се някъде далеч в миналия век, да ги приемат по-сериозно.

Адресът е:

ОД“Полиция“- Монтана
пощ.код 3400
гр.Монтана
бул.“Александър Стамболийски“№2

тел.: 096/ 396 396

Проверявайте блога на Светла, където може да научите повече за ситуацията.

Ние, екипът на ILLFB се включихме и всеки от нас прати хартиено писмо (защото и-мейлите лесно биват игнорирани, пък и конкретно тия тупани не признават мейли принципно), лично, подписано с имената ни. Може да е малко, може да е по-скоро жест, но от друга страна е пример, че толериране на откровеният тъпизъм, дебелокожие и глупост на администрацията на България няма да се търпи. А и всъщност от нас може да зависи доста повече, отколкото сме склонни да мислим… знае ли човек.

Писахме и пратихме, с надеждата, че следващият път, когато се случи нещо (а следващ път задължително ще има), ще бъде малко по-бързо и лесно задействан държавният апарат и по-малко хора ще бъдат премазани в колелцата му, писахме дори, с наивната надежда, че в някакъв момент машината в действителност ще заработи в полза на хората, а не през тях.

От Редакцията
Жилов, Енея, Дения, Биляна, Хел, Митко, Ани, Юлия

Животът на Хипатия

Този уикенд гледах „Агора“. Макар че някои събития във филма са украсени или преувеличени в името на сценария, като цяло той е достоверен и успя да ме развълнува. Филмът проследява най-драматичната част от живота на една забележителна жена – Хипатия.

Има още

Всеки да си знае мястото

Моето хоби и професия е да създавам видео-игри. Бих искал да предложа на вниманието ви една графика, която демонстрира съотношението мъже – жени в тази професия.

източник – gamecareerguide

Мъжете са 92%, жените са само 8%, при това средното им заплащане (в САЩ) е с близо 10 000 долара годишно по-малко от това на мъжете на същата позиция.

Това, че игрите се правят главно от мъже и за мъже, по мое мнение ги осакатява и им пречи да се развият като изкуство. Да вземем примерно фиксацията върху бързи коли, състезания или пък войни и оръжия, сякаш без оръжие не може да има игра (дизайнерката Ким Суифт направи оригиналния first person Portal, в който практически не си въоръжен и целта ти не е да избиваш врагове). Но да не задълбавам в тази тема – за нея може да видите другия ми блог, който е посветен специално на игрите.

Какво се случва с тези 8% жени, това е интересно.

Има още