Промяна на името

В България (а и по света) все още е традиция след брака жените да взимат името на съпрузите си.
Традицията е следствие на идеята, че мъжът е носител на фамилията/рода, а жената е прикачваща се към рода му, губеща собствената си родова идентичност, следствие от период, в който фамилията на жените е била символ чия собственост са.

Смяната на имената е тромав и неудобен процес, който твърде често поставя хора, които са изградили име/репутация/да не говорим за документи и собственост, в ситуация да трябва да променят, редактират и да разбъркват сериозно живота си без особено смислена причина зад това. За сега, това основно се случва на жени.

И така, въпросът ми е – какво мислите? Има ли смисъл и нужда от нея?
Нека игнорираме „традиция е“ и „така се прави“, иска ми се да зачекнем днешния смисъл на идеята.
Бихте ли си сменили името (приели името на съпруга с чертичка) след брака?
А бихте ли приели името на съпругата си (приели името с чертичка), както хиляди жени са правели до този момент със съпрузите си?
Или бихте си запазили и двамата собствените имена?

И въпрос с повишена трудност, какво да правят хомосексуалнтие двойки, в които и двмата са мъже/жени?
Да де, при нас още не могат да се женят, но въпросът си остава.

Последните години мен много започна да ме привлича приемането на трето име, напълно различно, индикиращо нова формация, каквато вече не е имала. Не задължително, но ако една двойка иска да си смени фамилното име различно от нейното и неговото, това би бил интересен компромис, не смятате ли? И вместо да имаме А Балова, омъжваща се за Б Лозев и да се казват Лозеви или Балова-Лозева или Лозев-Балова, да имаме семейство АБ Долкови…
Например.

Е?

Реклами

За четене

Най-интересните, странните, сериозни и важни неща, които са направили впечатление на авторите.

Честитим новороденото бебе на нашия любим колега и автор Жилов. Да са живи и здрави и да се обичат.

И сурогатството и религията третират жените просто като удобен урод, който носи „бебето!!!!!“, което очевидно е много по-ценно, отколкото един индивид, и някак си, с много по-малко право на живот от нещо, което дори не съществува. Кой трябва да взима решенията за бебето? Това е изключително комплексна тема, защото докато бебето генетично е на други хора, то се намира в тялото на трети човек и този човек има право да контролира какво се случва с тялото му и как то е третирано. Затова, когато генетичните родители искат сурогатната майка да направи аборт, става сложно.

Много често чуваме цикълът да бъде използван като аргумент срещу жените. Имаш цикъл, значи не можеш да бъдеш съдия, значи не си пълноценен човек или то е символ на безпмощността ти или, любимото ми, вечния аргумент с жена, с която се спори, че е в цикъл и затова е емоционална и нелогична. Забавното е, че почти винаги, когато мен са ме обвинявали, че съм ядосана или афектирана заради нещо защото съм ви цикъл, никога не съм била. Или е по-скоро тъжния момент? Хареса ми алтернативния поглед, как щяха да звучат доводите защо жените не могат едно или друго, ако мъжете имаха цикъл.

Нищо особено не искат мъжете – само една Real Doll или fembot, ама да е жива. Понякога си мисля, че мъжете ги третират в западното общество дори по-ужасно, отколкото жените… по-ужасното е, че се приема за нормално.

Разликите между двата пола и хилядите клишета свързани с тях. Миналата година ни прочетоха списък с клишета за поведение и умения на база пол и нашата задача беше да решим кое за кой пол се отнася. При сравнение на отговорите между различните групи, резултатите бяха равни. Петнадесет души смятаха, че клише А се отнася само за мъжете. И петнадесет души смятаха, че клише А се отнася само за жените.

Видовете коментари, които задължително ще има, ако пишеш за теми като секс, взаимоотношения и насилие. Защо ли ми звучи толкова познато…

Любимият рефрен на всички религиозни и хомофобски откачалки е колко лоши родители са гей хората. Само дето изследване показва, че нула процента от анализираните не подлагат децата си на тормоз. Като всяко изследване, трябва да се проучи внимателно и да не се взима на сто процента доверие, без да се запознаем с методите, но е интересно как отново и отново хомофобията и науката се разминават толкова сериозно.

Защо дискутирането на насилие над жени и начинът по който е третирано изнасилването в публичното пространство са важни? Защото когато отношението е по-скоро автоматично извинително, се стига идеята да се дефинира какво е „изнасилване изнасилване“. Сещате се, да е само такова, в което задължително са ти скочили в тъмна уличка от непознат субект и са те пребили до кървава купчина. Иначе не се брои.

А сега, за десерт, some abortion sadies.

За четене

Уле пише интересен коментар и лично мнение за предстоящият прайд в София. Прайд трябва да има, защото идеята, че трябва да се срамуваш от себе си, заради сексуалността си и идеята, че обичаш и си обичаш, споделено, между зрели хора, доброволно, трябва да изчезне от съзнанието на хората.

Детето уведомява над и всички останали – Забраната за демонистрация на ориентации беше отхвърлена като антиконституционна. Честито. 🙂

Критиките за Сексът и Градът. Филмът може и да е абсурден, но голяма част от критиките бяха класически мизигонистки, вманиачени във външния вид на актрисите и фактът, че остаряват. Това не е стъпка в правилната посока.

„Омръзна ми да ме третират като талисман“.Интересен текст относно изкуството и кой къде е в него.

Сталик коментира темата с убийството на студента в Борисовата градина. Една от допусканите причини е, че бил убит защото приличал на гей. Макар това да не е доказано сто процента, самата възможност причината за убийството да е това, определено повдига тема, която е важна – престъпленията омраза съществуват и НЕ трябва да бъдат толерирани.

Повишава се критичността към дискриминационното поведение в страната. Миши стъпки в правилната посока.

Коментар за побоя преди протеста пред Бусманци. Яна критикува масовото отношение, че „и едните и другите са маскари, да ходят да се избиват“. И нападателите и нападнатите са първо хора и след това всичко останало. Техните действия и последствията от тях, трябва да бъдат гледани и анализирани през този ъгъл и заради фактът, че нарушават законите на държавата ни.

Макар в България да я нямаме американската идея за „walk of shame“, когато жена се прибира сутринта със съите дрехи, с които е била снощи, че някак си, това е унизително за нея (защото вероятно е правила секс! Оу!!!), намирам този комикс за страхотен. Твърдо вярвам, че абсурдните стереотипи и тесногръдие трябва да бъдат борени с хумор и да бъдат оглеждани в цялата им абсурдност. Ice Cream for the win! Кому му влиза в работата дали снощи сте правили секс, яли сте сладолед или сте заспали на маратона на „Изгубени“ (или друга подобна боза)? Точно така, на никой. 🙂

Самоотричането като себеутвърждаване

Most women don’t think they’re women. They’re People, like men, and all other women are Women.

В един форум попаднах на следната дискусия – обсъждаше се как тъпите жени не оставяли мъжете си да си поиграят на спокойствие компютърни игри (които те, по подразбиране, не играят). Намеси се една потребителка, която се изказа в смисъл, че всеки разумен човек би трябвало да даде на партньора си пространство за собствените му интереси и да не го задушава. Естествено, останалите дискутиращи не допуснаха, че подобна свръх-мъдра мисъл може да произлиза от жена и заявиха, че според нейните изказвания, тя е мъж със женски псевдоним. Прекалено разумно говорела, за да е жена.

Как реагира на тези обвинения потребителката? Поруменя, запърха с мигли (образно казано) и безкрайно поласкана, се зае да доказва, че тя наистина е “едно от момчетата” (най-големият възможен комплимент!). Да, тя имала мъжко мислене! Много хора и били казвали, че е все едно мъж в женско тяло! (Трябва да са били мъжки хора, иначе мнението им нямаше да има тежест) Всичките и приятели били мъже! Сигурно защото била израснала с брат!

„Аз не съм жена“

От най-ранна възраст сме бомбардирани от съобщения, представящи жените като слаби, глупави, лигави, мрънкащи, повърхностни, лицемерни, кавгаджийки, клюкарки и използвачки. Нищо чудно, че много жени в детството и младостта си не искат да бъдат жени – или направо отказват да повярват, че са жени.

Вместо да си направят извода „аз съм жена и не съм такава, значи дефиницията която ми пробутват е невярна“, чрез някаква пробойна в логиката си стигат до заключението „аз не съм такава, следователно не съм жена“. Oтъждествяват се с мъжете до такава степен, че сами започват да вярват, че не са “някакви си жени”. Съответно не чувстват съпричастност с тези, които доброволно се признават да са жени и активно ги дискриминират, посвещавайки живота си на усилия да убедят околните, че те са „повече като мъж“. Типичен пример съществува в лицето на американската журналистка и политическа коментаторка Ан Коултър, която отговорно заявява, че жените не би трябвало да имат право да гласуват.

Още примери ще откриете в безбройните дискусии на тема “приятелство между жени” в които множество жени бързат да кажат, че жените са подли, завистливи материалистки и затова всичките им приятели са мъже (”с които може да се води нормален разговор, а не само сплетни и клюки”) или “типичната женска злоба” (“да, наистина съществува! и наистина е типично женска!”) или “женски колектив” (“змийско гнездо, където всички плюят отрова”).

Рядко обаче се анализира какви са причините за това. Приема се за нормално, че нещо в женските мозъци (хормони, най-вероятно) ги кара да мразят другите жени. Докато мъжете са окуражавани да създават приятелства и да се подкрепят (което е основния сюжет на множество книги и филми), женските взаимоотношения винаги са били неясна материя. Стереотипът повелява: там, където се появи мъж, женското приятелство свършва. Намеси ли се в разговора мъж, женският разговор заглъхва.

Понеже каква друга цел в живота могат да имат жените, освен да се харесат на мъжете? Това е логично последствие на митът за красотата и издигането на женската външност като основна черта, която определя всичко останало, чрез което една жена получава място в обществото (признание от мъжете). Което е причината жените по-рядко да създават връзки с други жени – те са възприемани като заплаха и конкуренция в състезанието, чиято цел е заветното мъжко признание.

Омразата към собственият си пол не е нужно да се крие – тя е обществено приета и дори похвална. Да се парадира с “типично мъжки” интереси като автомобили, оръжия, хардуер и компютърни игри е престижно и почти задължително. Не и обратното обаче – мъжките качества са нещо готино, от което е похвално всички да се ползват; женските качества са нещо непрестижно, запазено само за жените.

Появи ли се някой нарцистичен мъж, който поголовно плюе по женския пол, подобни жени започват да го поздравяват и възторжено да се съгласяват, че да, жените не струват.

Мотивация на себеотричането

Да си представим същата ситуация в различен контекст. Седят едни бели расисти и разправят гнусотии за чернокожите: че са тъпи маймуни, а не хора; колко жалко че робството е отменено и т.н. В разговора се включва един чернокож и се съгласява: “Колко вярно, колко остроумно! Колко смело от ваша страна да кажете на глас непопулярната истина!”. Неговото намерение вероятно е да покаже, че не от тези, лошите чернокожи, а от “добрите” и да се хареса на расистите. Само че това просто няма как да стане – за расистите не съществуват “добри” и “лоши” чернокожи, те мразят цялата група. Но естествено, тези представители на групата, които са съгласни с тях (т.е. не се смятат за човешки същества) са им далеч по-удобни.

Пример за това са Джон МакКейн и други американски консерватори, които са настроени расистки. Те одобряват такъв род чернокожи, защото когато подобни твърдения идват от тях, това един вид, вече не е расизъм.

По този начин индивидът, който се идентифицира с привилегированата група и доброволно се включва в оплюването на собствената си общност, печели определени краткосрочни изгоди. Цената, която плаща, е загубата на идентичност и достойнство.

Синдром на старото куче

Това е същия метод за справяне с травмата, който прилагат голяма част от децата, които са били малтретирани – отхвърлят ролята на жертва, отъждествявайки се с насилника. „За да не ме бият, трябва да бия аз“ – тоест, изграждат си черно-бял модел на света, където единственият възможен начин да не бъдеш жертва, е да бъдеш насилник. Типичен пример за което имаме в несъществуващата вече казарма, където е било напълно в реда на нещата да бъдеш малтретиран като млад войник, с идеята, че  когато бъдеш стар, можеш да си го върнеш на новите.

Мизогинията като себеомраза

Жените, отхвърлящи женският пол, изпадат в същото шизофренично противоречие, както да речем, славяните нео-нацисти. Общоизвестен факт е, че Хитлер е имал за славянските народи горе-долу същото мнение, както за евреите или ромите. Смятал ги е за не-хора, които трябва да бъдат изтребени или в най-добрия случай, да бъдат роби на арийците. Следователно, логичният път на действие за всеки славянски нео-нацист би бил да се самоубие (изчиствайки света от поне един недостоен славянин) или да кандидатства за роб на първият срещнат ариец. Причината това да не се случва е, че на хора, които купуват наготово идеологии, логиката не им е силната страна.

Същото важи и за жените, чието кредо е “жените са тъпи”. Единствената логична алтернатива би била да се откажат от правото си на глас, кариера, образование, собствени доходи, личен живот и самостоятелност във всеки смисъл на думата. Само по такъв начин биха могли да останат верни на собствената си идеология и да убедят околните в правотата си чрез личен пример.

Личен опит

Откъде ли познавам толкова добре този защитен механизъм? Като по-млада поддържах същата теза – беше много по-лесно и безболезнено да си запазя самоуважението и представите за света, приемайки че когато чувам „жените еди-какво си“, това не се отнася за мен. Стиховете на Хиподил „жената е притурка към мъжа“ се отнасят за едни други жени – едни прости изтривалки, които нямат нищо общо с мен, моите приятелки и роднините ми от женски пол. Да се оправят „онези жени“ – аз не съм от тях, защо да си създавам допълнителни проблеми, като си имам достатъчно собствени? Защо да се ядосвам за глупости?

Осъзнавайки постепенно начина, по който функционира обществото, открих колко голяма грешка съм правила. Да, отнася се именно за мен и за жените, които познавам, обичам и уважавам. Отнася се за всички жени. В собственото си съзнание мога да разграничавам колкото си искам между „себе си и другите свястни жени“ и „онези жени“, но никой друг не прави тази разлика. Жените – ние сме в един кюп.

Съществени разлики

Мъжете са преценявани като индивиди със собствени уникални качества и недостатъци. Жените – като представители на групата “жени”. Същият принцип важи за всички отхвърляни и подценявани групи. Ако сте източноевропеец в западна държава, трудно ще се отървете от автоматичното предположение, че сте мафиот, проститутка – или в най-добрият случай, чистачка или строителен работник.

Не ви харесват подобни стереотипи? Тогава постарайте се да ги промените, започвайки от себе си.


Представяне: Биляна

Феминизъм: Моите причини

Не обичам определенията, обичам свободата, равноправието и баланса. Когато неправдата (какъв прекрасен архаизъм) се опитва да ми избоде очите с тъничките си като иглички нокти – опитвам се да направя нещо. Някои понякога наричат това феминизъм.

Ще се съглася с тях за понякога, през останалото време просто сеопитвам да казвам истината (своята? цялата?), а истината не е -изъм, тя я само истина. Често е неприятна, неудобна, грозна, често предизвиква бурни реакции, а още по-често, единствено мълчание.
Хубаво е да знаем какво се случва в нашия свят и да говорим за него. Той постоянно се променя – на места по-бързо, на други по-бавно. Може би по света има места, където феминизмът не е нужен за защита правата и свободите на жените, може да е нужен за мъжете (знае ли се, винаги е имало много гледни точки), но у нас това не е така. Жените както и мъжете, ако щете и в обратен ред, имат нужда да се огледат хубаво едни други и с чужди очи, да комуникират и да решават проблемите си. Да живеят, не за да се контролират, омаловажават, дискредитират, унижават, бият, експлоатират (физически и емоционално), подиграват и като цяло да си гледат само гърбовете, а да живеят заедно.
Да излязат от постпатриархалната черупка на взаимоотношенията си, да говорят с истинските си гласове, да се чувстват комфортно в телата си и да разчитат на толерантно и човешко отношение на работа, на улицата, в институциите, независимо от своя пол, религия, цвят, сексуалност и външен вид.
Това са моите прични да съм тук.