Моята къса пола

Отдавна не сме писали нищо ново, но не поради липса на желание. 🙂

Преди да се върнем към обичайната ни (не)редовност, би ми се искало да отворим една дискусия. По-долу съм пуснала едно видео, което се нарича „Моята къса пола“. Изгледайте го и ще ми бъде много интересно да чуя вашите коментари по темата. 🙂

Тъй като темата има разнообразие от гледни точки за възприемане, за мен е много интересно как я интерпретирате вие. Аз например съм съгласна с някои неща, докато с други не съм. Но не е ли винаги така. 🙂

Преди да сте скочили, това не е позиция, нито пък е „официална феминистка позиция“, която всички ние тук споделяме. Не, това е просто тема, която ми е интересна и ме вълнува и я споделям с вас. Благодаря предварително, че коментарите ви ще се съобразят с това.

Видеото е базирано на текста „My short skirt“, написан от Ева Енслър. Бонус точки за тези, които се сетят коя е тя. 🙂
За тези, които предпочитат да прочетат текста на български, ще го включа. Преводът е любителски.

Моята къса пола не е покана
провокация
индикация
че го искам
че го давам
или че съм проститутка. 
 

Моята къса пола
не си го проси
нито иска от теб
да я разкъсаш
или да я дръпнеш.

 
Моята къса пола
не е законово основание
да ме изнасилиш
макар в миналото да е било така
вече няма да се приеме
в новата система.
 
Моята къса пола, вярвай ако щеш 
няма нищо общо с теб. 
 
Моята къса пола 
е отноно откриването 
на силата в прасците ми 
на хладния есенен вятър движещ се 
по вътрешността на бедрата ми 
относно усещането на всичко, което видя 
или мина покрай или усещам, да го преживея. 
 
Моята къса пола не е доказателство 
че съм глупава 
или неориентирана 
или малко податливо момиченце. 
 
Моята къса пола е моята съпротива 
Няма да ти позволя да ме караш да се чувствам уплашена
Моята къса пола не е „парадиране“ 
аз съм това, което съм 
преди да настояваш да се покрия 
или да бъда по-скромна. 
Свиквай. 
 
Моята къса пола е щастие.
Да почувствам себе си, стъпила на земята

Аз съм тук.
 
Моята къса пола е освобождение 
флаг, в женската рмия 
Аз обявявам тези улици, всички уилици 
за държава на моята вагина. 
 
Моята къса пола 
е тюркоазена вода 
в пъстри цветни плуващи риби 
летен фестивал
в звездния мрак
птича песен
влак пристигащ в чужд град
моята къса пола е диво завъртане
глътка въздух
моята къса полае
инициация
оценяване
въодушевление.
 
Но най вече, моята къса пола
и всичко пд нея
е Мое.
Мое.
Мое.

Реклами

Отвратителната сделка, която сме принудени да сключим

Автор: Melissa McEwan

Противно на репутацията на феминистките и моята собствена репутация, която общественото мнение си е създало в продължение на пет години, аз не мразя мъжете.

Ако играех по правилата на женомразците, за които е достатъчно една-единствена жена да направи нещо злобно или двулично или арогантно или незаконно или някакво друго Лошо Нещо, за да се чувстват в правото си да мразят всички жени, аз бих имала достатъчно оправдание да мразя мъжете, ако имах подобно желание.
Повечето от обидните, заплашителни мейли които получавам са от мъже. Най-настървените и неприятни тролове в блога ми са мъже. Безброй пъти са ми подвиквали от движещи се коли сексуални покани и обиди и съм била подложена на всякакви други форми на сексуален тормоз – както на улицата, така и на работа, винаги от мъже. Била съм подложена на сексуално насилие – ако броим изнасилването, опита за изнасилване, опипването на на гърдите, задника и/или гениталиите, натискането в градския транспорт и разголването – от десетки хора през живота си, както от познати, така и от непознати, всички мъже.

Но аз играя по различни правила и не мразя мъжете. Всъщност, има мъже на този свят, които много обичам.

Има определени мъже, които бих казала, че мразя или нещо доста подобно, мъже, към които изпитвам дълбоко презрение – но причината не е, че са мъже.

Не, аз не мразя мъжете.
По-правилно би било да се каже, че им нямам доверие.

Моето недоверие не е, както може да се предположи, резултат от насилието, извършено срещу тялото ми, или от униженията, на които е било подложено достойнството ми. Вместо това, е резултат от множеството банални предателства, които характеризират всичките ми взаимоотношения с мъже – тук шега за изнасилване, там “жена“ използвано като обида, небрежно очерняне на женското в ежедневен разговор, обвинения че преигравам, обръщане на очи и раздразнени въздишки в отговор на любезна молба да не се използват сексистки епитети в мое присъствие или предложение да не се  използва мъжкият род като неутрален.

Подразбиращото се предположение в нашите отношения – че ще приема като комплимент, че той ме смята за специална („ти не си като тези, другите жени“) и презумпцията, че съм негов съюзник срещу определени типове жени. Естествено, всички тук сме съгласни, че Бритни Спиърс е гадна курва, която не заслужава нищо друго, освен поток от грозни обиди всеки път, когато се спомене името й, нали? Непрестанно прокрадващия се натиск да предам принципите си и да оплюя тази жена или онази жена, сякаш не зная, че винаги има оправдание да се даде воля на мизогинията и някоя жена да бъде мразена по начин, запазен специално за жените. От мен се очаква да се включа в жестоката веселба, и когато откажа, аз се превръщам в неин обект. И така нататък.

Вицове за жени, съпруги, тъщи, за дъщери, за шефки. Те са разказвани в мое присъствие от мъже, които се предполага да са ми близки, с единствената цел да ме подразнят, сякаш би трябвало да смятам статута си на втора категория гражданин за забавен. Предполага се да не обръщам внимание, че това е тактика за доминиране и контрол, че за тези мъже забавлението се състои именно в това, да ме разстройват, вбесяват и нараняват. Разказват тези вицове и мога или да се засмея и те да се чувстват победители, или да не се засмея и те отново да се почувстват победители. Ези – те печелят, тура – аз губя. Използвана съм като реквизит в личното патриархално представление на мъжете, които се предполага да са ми близки.
Те се наслаждават на играта, в която представлявам тяхна пионка, след което трябва да им вярвам, когато кажат “Обичам те“. Обичам те, дъще. Обичам те, племенничко. Обичам те, приятелко. Аз се предполага да им вярвам.

Има случаи, когато мъже – интелигентни, проницателни, чувствителни мъже – се вживяват в ролята на “адвокат на дявола“ в желанието си да разискват някой аспект на феминистката теория или репродуктивните права, или някой от другите въпроси, обикновено класифицирани като Женски. Тези интелигентни, проницателни, чувствителни мъже искат да търсят до безкрайност слаби места в аргументите ми, да се препират за подробности, да спорят за забавление и се чудят защо гласът ми става все по-висок, защо лицето ми е пламнало и защо, след един час защитаване на позицията си, в очите ми горят ядни сълзи. Защо го приемаш толкова лично? питат интелигентните, проницателни, чувствителни мъже, на които никога не им е хрумвало, че темата на толкова забавното за тях интелектуално упражнение, представлява моят живот.

Гнева ми се смесва с объркване, че житейския ми ми опит не се брои за по-релевантен от самоуверените преценки на мъжете, които си убиват времето, снизходително наблюдавайки жените, сякаш са екзотично племе, представляващо златна мина за начинаещия етнограф. И високомерното  отхвърляне на моето твърдение, че да наблюдаваш отстрани не те прави по-обективен, просто предоставя различна перспектива.

После досадните повтарящи се твърдения, че преживяванията на жените и мъжете са сходни, агресивното настояване, че красивите мъже също са обективизирани от жените! че жените също понякога хващат за задника някой мъж! че от мъжете също се очаква да изглежда по определен начин на работното си място! че жените също изнасилват! и прочие приравнявания, които удобно и глупаво пренебрегват закоренени в обществото несправедливости, в резултат на които X рядко се равнява на Y. И изстрадалите стонове, с които е посрещнат всеки опит сексизмът да бъде поставен в контекст и отхвърлянето на идеята, че подобни проблеми, колкото и неприятни, не са задължително еднакво репресивни.

Да не забравяме стереотипите – изобилието от стереотипи! – за жените, не за мен разбира се, за онези жени, с тяхното лошо шофиране и непрекъснатото им пазаруване и предменструалния им синдром и отвратителната им суета и неспособността им да престанат да говорят и тяхната липса на интерес към Важни Неща, онези жени, които се опитват да уловят мъжете в капан, нарочно забременявайки, нечестно обвинявайки в изнасилване, които не могат да престанат да бъдат кучки, курви, путки… От мен се очаква да кимам одобрително, аз съм подбутвана и подсещана да се съглася. Очаква се да кажа, че аз не съм такава, но другите жени са (аз съм по-различна, нали?), да дам формалното си съгласие със стереотипите. Да, така е. Между нас да си остане, точно така е. Само това се иска от мен. Да захвърля принципите и самоуважението си и да бъда в услуга на патриархалната система, която ще използва моето съюзничество, за да ме покори още повече. Това е, което искат от мен от мъжете, които претендират да ме обичат.

После нежеланието да чуят, заинатения отказ да разберат толкова много неща, толкова много важни неща. И упоритото нежелание да повярват, да възприемат, че моето възмущение не е изфабрикувано и обидата ми не е престорена – и непреклонното отхвърляне на факта, че болката ми е истинска, в полза на удобното убеждение, че съм ядосана, защото аз съм феминистка (а не, че съм феминистка, защото съм ядосана).

Отричането на факта, че държанието им е сексистко, дори когато това е очевидно, дори когато е посочено тактично, любезно, внимателно, без лошо чувство и с презумпцията, че не е било нарочно. Твърдото, неизменно, непреклонно отричане – защото е много по-лесно да се заключи, че аз съм глупава или луда и си измислям, че някой на когото държа, ме е обидил (ей-така, за забавление!), отколкото просто да се признаят, че грешат. Не, по-добре да ме изкарат истеричка, отколкото просто да кажат Извинявай.

Не всеки мъж прави всички тези неща, или дори повечето от тях и със сигурност не ги прави постоянно. Но е достатъчно само един, от време навреме, да направи нещо такова, за да избухне облак от анимационни звездички, като неочакван удар в носа, който да ме запрати зашеметена встрани, чудейки се какво се е случило току-що.

Това определено не го очаквах…

Тези неща не са навици на умишлено жестоки мъже. Подобни навици имат някои от мъжете на този свят, които най-много обичам.

Всички от тях са ми дали причини да не им се доверявам, да използвам недоверието си като защитен механизъм и средство, необходимо за да преживея деня. Защото никога не знам кога нещо такова ще ме връхлети, ще ме изкара от равновесие и ще ме постави в положението да избирам, за пореден път, между достойнството си и разбирателството помежду ни.

Да преглъщам помията или да съсипя целия следобед?

Подобен удар обикновено идва буквално от нищото. И ме оставя изпълнена със оправдана предпазливост. Не съм уплашена; просто примирена – и нащрек. Да се доверя повече означава да позволя да ми нанесат рани, които не се лекуват. Рани по нашите взаимоотношения, непоправими поражения, след които не можеш да погледнеш в очите човекът, когото някога си обичал.

Но това е отвратителната сделка, която за съжаление сме принудени да сключим: Мъжете могат да си позволят удобството на непроверената привилегия, но моето отношение винаги ще бъде пропито с неспокойно, недоверчиво подозрение.

Отвратителна сделка от където и да се погледне. Но това е положението.

Има мъже, които ще прочетат този пост и ще си помислят, нацупено, пренебрежително, че всеки чернокож може да напише нещо доста подобно за белите хора, за мен. Което е абсолютно вярно. Същото могат да кажат и хомосексуалните, и бисексуалните, и асексуалните, и транссексуалните, и интерсексуалните хора (списъкът едва ли е пълен). Нямам проблем с това. Не се чувствам мразена. Чувствам се, сякаш не ми е гласувано доверие – нещо, което разбирам и уважавам. За мен това означава, че трябва да си направя труда да заслужа това доверие. Ден след ден.

Надявам се тези мъже да ме чуят, когато казвам отново, аз не ви мразя. Просто ви нямам доверие. Можете да си кажете, че е проблемът си е в мен, че това е лично мой недостатък, доказателство, че съм повредена и ненормална; можете да изберете да вярвате, че жените в живота ви не приличат по нищо на мен.

Или можете да си направите труда да докажете, че заслужавате доверие. Ден след ден.

В случай, че такива като мен са повече отколкото сте предполагали.

Източник : Shakesville

Феминистките съсипват бащинството, освен когато всъщност не го правят

На сайта на Бг-Татко се появи наскоро един изключително интересен текст.
Цитирам със съкращения, защото целта на тази публикация не е анализът на родителството, а на идеята, че „модерният феминизъм“ е негативен към мъжете бащи:

Доц. Д-р Румен Бостанджиев е един от малцината експерти в областта на сексологията у нас. Завършил е медицина и е специализирал сексология и сексуално образование през 1993г. Холандия и Белгия. През 2007 – 2008 участва в първата международна Академия по сексуална медицина, проведена в Оксфорд, Лисабон и Рим. Съучеридител е на Българската асоциация по сексуална медицина и е член на УС.

Доц.Бостанджиев е лицензиран психотерапевт, преминал обучение в международна програма на Американската психологична асоциация по личностно центрирана терапия, проведена през 1990 – 1994г. в Чехия и Словакия, както и в програма по психодрама, осъществено през 1990 – 1998г. от екипи на Морено института в гр. Юберлинген (Германия).
_________________________________________

През последните години някои войнстващи феминистки все по-открито поставят под въпрос смисълът на бащинството. Тяхното верую (най-често изковано като защита от травматичен семеен опит в детството) гласи – Мъжете не са ни необходими, освен като източник на репродуктивен материал. Ние сами ще отгледаме и възпитаме децата си, без да ставаме жертва на мъжкия деспотизъм.

Революционния дух на тази позиция ясно изразява волята за освобождение от вековната хегемония на мъжете. По принципа на махалото обаче се отива в краен сексизъм, като всички мъже биват заклеймени или като „мухльовци” или като „насилници” и „тирани”.  Ясно е, че съзнателния избор на самотно майчинство, не е породен от грижа за детето, а от стремеж да се преодолеят лични проблеми, при използване на детето като средство.

[…]

Съществуват безспорни доказателства за трудностите, пред които се изправят деца, отгледани по неволя само от единия си родител. Поради това отговорният родител (независимо от това дали е мъж или жена), когато реши да поеме тази роля най-напред се пита с кого ще си партнира в грижата за детето.

У нас все още необезпокоявано битуват нагласи към родителството, които драстично противоречат с интересите на децата. Една от тях е толерирането на съзнателното самотно майчинство и дори приемането му като проява на героизъм.

Естествено е една жена, която по стечение на житейските обстоятелства е принудена сама да се грижи за децата си, да бъде обект на възхищение и подкрепа, но това няма нищо общо с криво разбраното „право” сам да си родиш и отглеждаш дете. В този случай е очевиден конфликтът между правото на жената да бъде единствен родител и правото на детето да се роди в семейство с двама родители, където може да се развива пълноценно при грижата както на майка си, така и на баща си.

[…]

Отсъствието на баща (не само при самотно майчинство, но и при липса на ефективно присъствие на бащата в семейството) много често води до заучена безпомощност при децата, чувство за неувереност, липса на инициативност и решителност при отстояване на собствените интереси, неясна идентичност и размити граници с майката.

Не случайно голяма част от самотниците или хората с провали в личните си отношения са израснали именно в непълни семейства. Счита се, че при момчетата важна роля за това има отсъствието на ефективен модел за мъжко присъствие и поведение, чрез който подрастващия се идентифицира и овладява типичните за мъжа роли.

[…]

Текстът е изключително интересен. В него се разказва за една интересна фигура, а именно митичната феминистка-мъжемразка. Тук описаната „модерна феминистка“ дори отнася своята омраза едно стъпало по-нататък, където нейното желание да се откъсне от „мъжката хегемония“, до степен нежелание за какъвто и да е контакт с мъже, освен употребата им като размножително средство и да отгледа своето дете (своите деца) сама (с ужасяващи последици за споменатото дете, както ни убеждава авторът).

Признавам си, подобни текстове съм чела десетки. Всичките, от мъже и жени убедени АНТИ-феминисти или дълбоко уверени, че феминизмът е ненужна и излишна идея. Нито един път не съм чела подобен текст с автор феминист. Възможно е да има феминисти, които вярват в такива идеи, не знам, но сексологът Румен Бостанджиев не е приложил каквито и да е доказателства, цитати, коментари, академични препратки, заглавия на книги и т.н… иначе казано, някакъв пример за неговите идеи, че „модерните феминистКИ“ са такива, каквито той ги описва.
Въпреки че авторът е подписана като ДОЦЕНТ сексолог, иначе казано, това не е просто неготово лично мнение, той поставя своята репутация, опит и академични постижения зад нея… но за разлика от един академичен текст, който се налага да бъде защитен и аргументиран, тук имаме само теза без доказателства.

Интересно ми е къде се развива действието на това повествование. Няма начин да е в България, защото жените тук все още печелят по-малко от колегите си мъже за същия труд, а майчинските трудно могат да се нарекат примамлив стимул, служещ като основна мотивация за раждането на дете. Всъщност отглеждането на дете все още е трудоемка задача за двама родители, камо ли пък за един родител и то жена.

Не съм чувала подобни идеи сред българските феминисти, които познавам, нито пък в дискусионните форуми и клубове, които знам. Отново подчертавам, не е невъзможно да има такива, просто сякаш са се старали да бъдат невидими, без да оставят каквито и да е електронни или документирани следи.

Идеята, че жените масово забременяват (подлагат се на процедури за изкуствено оплождане), с основната цел да докажат как могат напълно да се справят в живота си без мъже (чисто логически, доста по-реално е да очакваме, че подобна жена би предпочела да осинови дете, отколкото да роди), а не защото желаят да бъдат родители, за мен говори за доста наивна или непълна представа за родителството в България.

Да не говорим, че намеква за стандарт на живот, който е далеч над средното за държавата, в която живеем. В паралелната реалност, която обитава доцент Бостанджиев,  самотните майки не са такива, защото нямат друг избор или това е най-малкото възможно зло, а единствено от каприз и желание да накажат мъжете.

Това по нищо не припомня на България,  която познаваме – държава със силно патриархална култура. Докато растях масовото отношение към единични родители беше или агресивна критика и обвинение към жените, оказали се в такава ситуация (независимо дали разведена, с починал мъж или извънбрачно дете), а към мъжете беше съжалително/омаловажителното отношение, че трябва да си намерят час по-скоро нова жена (за мен поне, импликирайки, че са физически или интелектуално неспособни да бъдат родители и че отглеждането на деца е „женска работа“).

Може би най-интересният момент е, че именно феминизмът се бори  родителството да бъде нещо, в което участват и двамата родители, а не чисто женска отговорност, стремейки се родителите да бъдат насърчавани и подпомагани от държавата.
Отново феминизмът е и движението, което се опитва да подпомогне мъжете, които искат да имат по-пълна и директна роля в отглеждането на детето, да могат да взимат бащинство и т.н. Съвременните академични трудове посветени на родителство и отглеждане на деца писани от феминисти, почти винаги подкрепят създаването на връзка родител-дете и за двата пола, а не основно и единствено майка-дете.

Едновременно с това феминистката теория е силно критична към създаването или поддържането на връзки в името на детето, а не поради някаква обич или близост между родителите… или по-лошо, поддържането на връзки, основани на насилие от страх заради обществена критика или чисто икономическата неспособност да се отделят от такива връзки, заради неспособността да отглеждат сами дете. Да, ако г-н Бостанджиев е критичен или отхвърлящ феминизма, защото смята, че едно дете има нужда от двама родители, независимо какви са те, тогава искрено се притеснявам за идеите и представите му за здравословни взаимоотношения.

Основния въпрос за мен тук е: къде са бащите? Те изобщо не присъстват в неговия сценарий. Не просто нямат никакво влияние, те ИЗОБЩО НЕ УЧАСТВАТ. Едни зли жени решили да си отглеждат децата сами и бащите на тези деца вдигнали рамене, казали „Ми добре“ и се изпарили. Мнението на г-н Бостанджиев за пола му, за бащите в България, явно не е особено добро. Неговото решение? Засрамване на жените, вместо желание за дискусия с бащите, за които иде реч.
Според неговата теория мъжете просто се носят неконтролируемо накъдето ги отвее вятъра, без собствена воля и не упражняват никакъв контрол над събитията в живота си.

Как точно се повдига дискусия за положително отношение към бащите чрез прехвърляне на вината върху тези имагинерни феминистки? Наистина имагинерни, защото наскоро проведох кратка онлайн кореспонденция с доцент Бостанджиев, молейки го да ми цитира академичните текстове, линкове към форуми или просто да ми разкаже на какво обосновава твърденията си, че това е „модерен феминизъм“, факти, примери, конкретни цитати, заглавия на книги… нещо, каквото и да е.

Отговорът му? Че всъщност не може да ми цитира подобни текстове или книги. Че жените, за които говори не биха се идентифицирали като феминистки и че няма доказателства зад обвинението си. Накратко, прочетох умерено дълъг текст написан от човек с претенциите да се изказва професионално, критикувайки движение, което според него, е негативно настроено към бащинството и съвместното отглеждане на деца… който накрая сподели, че всъщност не е много запознат с концепцията и идеите на феминизма, че няма доказателства зад твърдението си и че не може да аргументира думите си.
Както казах… феминистките унищожават бащинството… ама всъщност не го правят.

Прехвърлянето на цялата отговорност за отглеждането на дете и изборите, които се поемам по необясним начин падат изцяло върху майката, родителката… независимо, че аргументът, който той защитава е, че мъжете са равни и пълноправни родители с всички отговорности и задължения и въпреки това, той не го вярва.
Не вярва, че тези бащи наистина искат децата си и да бъдат част от живота им, щом са готови да обърнат гръб и да си тръгнат толкова лесно.

Което на мен ми се вижда далеч по-голямо мъжемразство, отколкото някога съм срещала по феминистки блогове… интересно, че най-негативно отношение към мъжете имат точно тези, които най-активно критикуват и отхвърлят феминизма.

За четене

Привет, това е периодичният линкфест. Това са най-интересните, любопитните, важните или привлекли вниманието на екипа на „Феминисткия блог“ текстове из световната блогосфера.

Нашите две любимки от „Social Images“ са публикували изключително интересен текст за различните стратегии за ухажване в животинското царство. Картината е далеч по-сложна и по-разнообразна, отколкото до този момент се представя и вярва в културата и обществото ни. Нищо чудно. 🙂

Jezebel пишат сериозен текст относно реалностите за ракът на гърдата. Всичките розови панделки и финтифлюшки на света няма да променят сериозността и смъртоносността на тази болест за жените. И третирането й като сериозен и важен проблем трябва да надскочи публикуването на цвета на бельото във фейсбук или представянето на драмата като трагична мъжка загуба на мекички неща, с които те да си играят, да гледат, пипат, гушкат и т.н. (Личи ли си, че ми е писнало и на шапката от представянето на женски проблеми като важни само ако засягат fuckability-то ни? Да? Добре.)

ЕКСКЛУЗИВНО!!! НЕВЕРОЯТНА НОВИНА!!!! ЛЮБОВТА КЪМ ПАЗАРУВАНЕТО НЕ Е ГЕНЕТИЧНО,  НИТО ПОЛОВО ОБУСЛОВЕНА! Питайте Дарвин ако не ми вярвате. 🙂

В Интернет има информация за всичко. Включително за това да разберем дали сме бременни. Не, сериозно, наистина. Ако ви е прекалено страх или се притеснявате да проверите с тест или отивайки на лекар, може да проверите какви опции ви предлага Интернет.

Как реагираме към човешката голота? Ами доста различно, в зависимост от това дали е мъжка или женска. Защо? Прочетете още (бяхме сигурни, че социалните конструкти и полове, стереотипи и обществени представи имат пръст в това. Бяхме прави)

Мъжете и жените обичат да правят секс (за удоволствие). Шокиращо, знаем.

Отвличането на феминизма. Дори когато говорим за женски проблеми, всъщност не говорим за женски проблеми (или поредният пример). Ъх.

Ако имате идеи, предложения или въпроси, може да ни пишете на itlookslikefeministblog[at]gmail[dot]com

Back to business

Всяка ваканция си има начало и край. С този пост официално се завръщаме на линия и определено има за какво да говорим.
Лятото беше разнообразно, заето, горещо, изморително, влизането в релси си има и своите плюсове, ако и работа, учене, домашни задължения, да са малко… досадни на моменти.

Какво видяхме досега, все пак.
След като минахме и преживяхме обсебването на списания, предавания и пр. относно „лято!! море!! бански!!! обезкосмявай се, отслабвай, тен, коса, грим, гадже, дрехи!!“, попаднахме и на този прекрасен пост, който добре представя темата – Не Се Вманиачавайте, на онези хора им е работата да ни убедят, че без тях и вещите им, съветите и истерията им сме изгубени.

Петя твърди, че има светлина в края на тунела, поне по отношение на българската официална журналистика и коментирането на теми.

Близо до бебето зачекват тема, която силно ме вълнува – сурогатното майчинство. Мненията варират в двата края на  спектъра.
Аз не крия, че до голяма степен намирам концепцията и прилагането на сурогатното майчинство за грозен начин на манипулация на бедни жени и егоизъм, но всеки си има камбанарията, а и в линковете има зачекнати гледни точки, които аз не съм споменавала.

Музикалните летни изпълнения не носят нищо ново, но за сметка на това отдавна остаряло старо. Говоря за Еминем, Рияна и песента във възхвала на връзките изпълнени с насилие, представянето им като нещо романтично и страстно. И разбира се, ред сълзи, ред сополи относно Ким (не пееше ли за същото и преди десет години?). Хубавото е, че Сади е на линия, за да изкоментира на ниво събитието.

И като за последно днес, едно обяснение защо подвикването по улиците по адрес на някого всъщност не е приятно, нито пък е „комплимент“.

via Socimages

Успешно аклиматизиране на всички, ще се засичаме скоро.

Академично

Живея и уча в България. Мисля, че това е важно уточнение и въведение към историята, която ще разкажа. Живея и уча в България, това е гаранцията ми, че казвам истината.

Надявам се това разказче по преживяно, да излезе след като си положа успешно изпита, защото в противен случай, не знам какво да очаквам. Става дума за едно академично величие, което е накичено с безброй титли, една, от които академик. Преподава лингвистични дисциплини във факултет с преобладаващо присъствие на момичета и жени от всички възрасти. Част от тях са негови колеги, началници, подчинени, студенти, приятели и дори съмишленици, но изглежда, въпросният академик носи в душата или съзнанието си (или и в двете) непоправима травма, която го мотивира да се държи и говори по адрес на жените неприемливо, меко казано. Ако горната мотивация липсва, това ме навежда на мисълта, че той е пълен гъз.

Едно от най-честите му прозрения, което споделя с нас момичета и момчета в съотношение 10:1 е, че „когато разбрах, че дават на жени професорски титли, прекръстих се“ и казал, че науката няма бъдеще. Всичко, което било подхванато от жени, приключвало с провал, разваляло се, вмирисвало се, повдига ръце, виждате какво става…

Жените, смятал той, били създадени с вродено естетическо чувство, защото били предопределени да „раждат новия живот“, но дори той, мъжът, превъзхождал колежките си в дебрите на естетичното, понеже той не харесвал един шкаф, който те нахално му натрапили в общия им кабинет. Дори с това единствено нещо, с което той благородно бе обдарил жените – естетическото чувство – те безпардонно го разочароваха.

В опит да ни заплени с разкази за славните си младежки години (макар че той не се смята за стар), когато е бил в една друга, малко по-напреднала по отношение на сексуалната революция страна, ни сподели, че днес в България било така, както преди n години в ХY. И поясни: взимаш една жена, живееш с нея, като ти омръзне, „захвърляш“ я и си взимаш „нова“. Така според академика живеем днес в България. Нито дума за това, че въпросните жени може сами да са определили съдбите си и бъдещето на връзките си. Това той не допуска. Умишлено.

Любопитно е как примерите му за „анкетирани“ или просто изпитвани студенти и случайни хора, които НЕ отговарят правилно на неговото многоостроумно питане, са винаги от женски пол. Винаги, без изключение. Много рядко ще опише някой мъж в негативна светлина и познайте, всички негативни епитети по негов адрес ще го описват като „жена“. Думата „жена“ в устата на академика е обидна дума. Като се замисля, не е само в неговата уста, бог да го поживи!

Най-тъжното от всичко е, че той е прав. И това, че се намира на мястото, на което се намира, сред пърхащите от умиление и стремеж да му се харесат студентки и всякакви други същества от женски пол, доказва правотата му. Доказва, че феминистките и еманципистки лозунги миришат на университетски нафталин, че клюките, сплетните и обикновената мърлявщина преобладават. Ако той не беше прав, нямаше да се намира на това място, нямаше да си позволява да говори по този начин. Ако вече сте се досетили кой е този академик, можете да прочетете бисерите му из интернет.

Колоритът и взаимното уважение не бива да бъдат в такава зловеща дисхармония, уважаеми академиче!

Дневна доза глупости

Здравейте, хора!
Искам да споделя нещо важно: СуперХостинг.бг са покъртително забавни – освен, че си имат момиче* на СуперХостинг (Дени, която грам не отбира от програмиране, компютри или каквото и да е свързано с действителната работа на фирмата), явно това не е достатъчно.

Сега има и конкурс за момиче на СуперХостинг.бг за конференцията на Р2Р.

Цялата ситуация е изключително забавна, но и твърде показателна – дамите не са си отворили устата на конференцията, но и те не са били там в качеството си на нещо друго, освен на лица. И то на хубавички личица.
Защо? Кому е нужно да привлича внимание към фирмата си с мацки?
Да очакваме ли другия път да има и професионални стриптизьорки, както на една от последните комикс конференции (което беше посрещнато доста негативно от повечето посетители)?

СуперХостинг.бг – FAIL!

*Нямам против да ги представлява жена, била тя привлекателна или не, разбира се, но щеше да е приятно разнообразие поне да има представа с какво се знаимава фирмата или да е от същата среда, защото Дени и останалите девойки в бранша на рекламните лица са просто това – лица. Не личности, а лица, аксесоари и са третирани по съотвения начин. В интервюто мацката ни споделя рецепта, има я на снимка с пазарски торби и още доста стереотипни примери за женственост са включени. Защо? Наистина ли не можеха да намерят дама от средите, която би се съгласила да е рекламно лице? Естествено, че много дами биха отказали и без това отношението към тях все още е силно подозрително и едва ли би им се искало да рискуват. Което си е показателно и изборът на фирмата става още по очеизбождащ.

Разбира се, няма еквивалент на Мистър СуперХостинг.бг, хайде сега и вие. Кой ще хване да третира мъже като хубавички вещи, хм?

** допълнение. След като ми се наложи да повторя едно и също няколко пъти, ето го и тук.

На всички изпитващи желание да спорят с нас, моля ви, първо погледнете този линк https://illfb.wordpress.com/2010/01/29/women-in-game-design/
и после погледнете ето този http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=501657

Примерът с Джейд е много ключов какво е отношението към жените, особено в толкова типично „мъжка“ сфера, като IT и гейминга.
Вторият линк препоръчвам да се обърне внимание на коментарите под публикацията. Според мен самата идея, че понеже момичето е модел, това някак омаловажава или оправдава насилието над нея, е плашеща.

Разбира се, посочи се, че практиката е разпространена, особено в спортове и индустрии, които смятат, че основната им публика са мъже (това как е логична обосновка, не знам, маклко като – ама те всички леминги скачат от скалите, значи е нормално).

Макар да не съм особено сериозен фен на формула 1, се интересувам от игри, game design, както и принципно от компютри. Само че много рядко срещам някъде признато, че може и жени да се интересуват от тези теми или да бъдат признати като възможни потребители.
В повечето случаи женското присъствие е крайно специфично – украса. Добре, жените са там за удоволствие, те сами го решават, но ако сложа настрани пари за всеки път когато са ми разказвали за „жена програмист – морско свинче“ или са ми обяснявали как няма такова нещо като жени математици, жени програмисти, жени инжинери и пр., щях спокойно да си платя висшето образование в Англия.
Хуморът си е хумор, но защо изобщо някой се чувства длъжен да ми обяснява тези неща, защото съм проявила интереси в тези сфери? Дадено, едва ли ако бях продължила към образование с математическа насоченост, щях да бъда следващият Мьобиус, но никога не съм чувала или виждала подобен негативизъм към мъже в тази сфера.

Не знам дали сте били на comics con събития или пък сте обръщали внимание какви неща рекламират като игри насочени към жени, аз лично съм се ужасявала (пример сме дали тук, с Lady Popular) от стереотипния и абсурдния начин, по който са възприемани и третирани жените, техният начин на мислене и интереси (както и самата идея, че те имат някакъв ултра специфичен различаващ се начин на мислене и интереси).
Имам познати артисти (художници, аниматори) и съм чувала доста тъжни и неприятни истории колко е трудно да намериш работа и да пробиеш ако си жена в тази сфера и какво е отношението към тях.
Разбира се, ако не се интересувате, няма как да ги знаете тези неща.

По-сериозният проблем е, че жените, които са модели често са третирани отрицателно и почти винаги точно от хората, които спорят с хора като мен по блогове как „ама те сами си го избират, те се чувстват добре, плащат им“. Аз не критикувам техния избор, а отношението към тях, а както виждате в реакциите на втория линк, те са меко казано стряскащи.