Моята къса пола

Отдавна не сме писали нищо ново, но не поради липса на желание. 🙂

Преди да се върнем към обичайната ни (не)редовност, би ми се искало да отворим една дискусия. По-долу съм пуснала едно видео, което се нарича „Моята къса пола“. Изгледайте го и ще ми бъде много интересно да чуя вашите коментари по темата. 🙂

Тъй като темата има разнообразие от гледни точки за възприемане, за мен е много интересно как я интерпретирате вие. Аз например съм съгласна с някои неща, докато с други не съм. Но не е ли винаги така. 🙂

Преди да сте скочили, това не е позиция, нито пък е „официална феминистка позиция“, която всички ние тук споделяме. Не, това е просто тема, която ми е интересна и ме вълнува и я споделям с вас. Благодаря предварително, че коментарите ви ще се съобразят с това.

Видеото е базирано на текста „My short skirt“, написан от Ева Енслър. Бонус точки за тези, които се сетят коя е тя. 🙂
За тези, които предпочитат да прочетат текста на български, ще го включа. Преводът е любителски.

Моята къса пола не е покана
провокация
индикация
че го искам
че го давам
или че съм проститутка. 
 

Моята къса пола
не си го проси
нито иска от теб
да я разкъсаш
или да я дръпнеш.

 
Моята къса пола
не е законово основание
да ме изнасилиш
макар в миналото да е било така
вече няма да се приеме
в новата система.
 
Моята къса пола, вярвай ако щеш 
няма нищо общо с теб. 
 
Моята къса пола 
е отноно откриването 
на силата в прасците ми 
на хладния есенен вятър движещ се 
по вътрешността на бедрата ми 
относно усещането на всичко, което видя 
или мина покрай или усещам, да го преживея. 
 
Моята къса пола не е доказателство 
че съм глупава 
или неориентирана 
или малко податливо момиченце. 
 
Моята къса пола е моята съпротива 
Няма да ти позволя да ме караш да се чувствам уплашена
Моята къса пола не е „парадиране“ 
аз съм това, което съм 
преди да настояваш да се покрия 
или да бъда по-скромна. 
Свиквай. 
 
Моята къса пола е щастие.
Да почувствам себе си, стъпила на земята

Аз съм тук.
 
Моята къса пола е освобождение 
флаг, в женската рмия 
Аз обявявам тези улици, всички уилици 
за държава на моята вагина. 
 
Моята къса пола 
е тюркоазена вода 
в пъстри цветни плуващи риби 
летен фестивал
в звездния мрак
птича песен
влак пристигащ в чужд град
моята къса пола е диво завъртане
глътка въздух
моята къса полае
инициация
оценяване
въодушевление.
 
Но най вече, моята къса пола
и всичко пд нея
е Мое.
Мое.
Мое.

Отвратителната сделка, която сме принудени да сключим

Автор: Melissa McEwan

Противно на репутацията на феминистките и моята собствена репутация, която общественото мнение си е създало в продължение на пет години, аз не мразя мъжете.

Ако играех по правилата на женомразците, за които е достатъчно една-единствена жена да направи нещо злобно или двулично или арогантно или незаконно или някакво друго Лошо Нещо, за да се чувстват в правото си да мразят всички жени, аз бих имала достатъчно оправдание да мразя мъжете, ако имах подобно желание.
Повечето от обидните, заплашителни мейли които получавам са от мъже. Най-настървените и неприятни тролове в блога ми са мъже. Безброй пъти са ми подвиквали от движещи се коли сексуални покани и обиди и съм била подложена на всякакви други форми на сексуален тормоз – както на улицата, така и на работа, винаги от мъже. Била съм подложена на сексуално насилие – ако броим изнасилването, опита за изнасилване, опипването на на гърдите, задника и/или гениталиите, натискането в градския транспорт и разголването – от десетки хора през живота си, както от познати, така и от непознати, всички мъже.

Но аз играя по различни правила и не мразя мъжете. Всъщност, има мъже на този свят, които много обичам.

Има определени мъже, които бих казала, че мразя или нещо доста подобно, мъже, към които изпитвам дълбоко презрение – но причината не е, че са мъже.

Не, аз не мразя мъжете.
По-правилно би било да се каже, че им нямам доверие.

Моето недоверие не е, както може да се предположи, резултат от насилието, извършено срещу тялото ми, или от униженията, на които е било подложено достойнството ми. Вместо това, е резултат от множеството банални предателства, които характеризират всичките ми взаимоотношения с мъже – тук шега за изнасилване, там “жена“ използвано като обида, небрежно очерняне на женското в ежедневен разговор, обвинения че преигравам, обръщане на очи и раздразнени въздишки в отговор на любезна молба да не се използват сексистки епитети в мое присъствие или предложение да не се  използва мъжкият род като неутрален.

Подразбиращото се предположение в нашите отношения – че ще приема като комплимент, че той ме смята за специална („ти не си като тези, другите жени“) и презумпцията, че съм негов съюзник срещу определени типове жени. Естествено, всички тук сме съгласни, че Бритни Спиърс е гадна курва, която не заслужава нищо друго, освен поток от грозни обиди всеки път, когато се спомене името й, нали? Непрестанно прокрадващия се натиск да предам принципите си и да оплюя тази жена или онази жена, сякаш не зная, че винаги има оправдание да се даде воля на мизогинията и някоя жена да бъде мразена по начин, запазен специално за жените. От мен се очаква да се включа в жестоката веселба, и когато откажа, аз се превръщам в неин обект. И така нататък.

Вицове за жени, съпруги, тъщи, за дъщери, за шефки. Те са разказвани в мое присъствие от мъже, които се предполага да са ми близки, с единствената цел да ме подразнят, сякаш би трябвало да смятам статута си на втора категория гражданин за забавен. Предполага се да не обръщам внимание, че това е тактика за доминиране и контрол, че за тези мъже забавлението се състои именно в това, да ме разстройват, вбесяват и нараняват. Разказват тези вицове и мога или да се засмея и те да се чувстват победители, или да не се засмея и те отново да се почувстват победители. Ези – те печелят, тура – аз губя. Използвана съм като реквизит в личното патриархално представление на мъжете, които се предполага да са ми близки.
Те се наслаждават на играта, в която представлявам тяхна пионка, след което трябва да им вярвам, когато кажат “Обичам те“. Обичам те, дъще. Обичам те, племенничко. Обичам те, приятелко. Аз се предполага да им вярвам.

Има случаи, когато мъже – интелигентни, проницателни, чувствителни мъже – се вживяват в ролята на “адвокат на дявола“ в желанието си да разискват някой аспект на феминистката теория или репродуктивните права, или някой от другите въпроси, обикновено класифицирани като Женски. Тези интелигентни, проницателни, чувствителни мъже искат да търсят до безкрайност слаби места в аргументите ми, да се препират за подробности, да спорят за забавление и се чудят защо гласът ми става все по-висок, защо лицето ми е пламнало и защо, след един час защитаване на позицията си, в очите ми горят ядни сълзи. Защо го приемаш толкова лично? питат интелигентните, проницателни, чувствителни мъже, на които никога не им е хрумвало, че темата на толкова забавното за тях интелектуално упражнение, представлява моят живот.

Гнева ми се смесва с объркване, че житейския ми ми опит не се брои за по-релевантен от самоуверените преценки на мъжете, които си убиват времето, снизходително наблюдавайки жените, сякаш са екзотично племе, представляващо златна мина за начинаещия етнограф. И високомерното  отхвърляне на моето твърдение, че да наблюдаваш отстрани не те прави по-обективен, просто предоставя различна перспектива.

После досадните повтарящи се твърдения, че преживяванията на жените и мъжете са сходни, агресивното настояване, че красивите мъже също са обективизирани от жените! че жените също понякога хващат за задника някой мъж! че от мъжете също се очаква да изглежда по определен начин на работното си място! че жените също изнасилват! и прочие приравнявания, които удобно и глупаво пренебрегват закоренени в обществото несправедливости, в резултат на които X рядко се равнява на Y. И изстрадалите стонове, с които е посрещнат всеки опит сексизмът да бъде поставен в контекст и отхвърлянето на идеята, че подобни проблеми, колкото и неприятни, не са задължително еднакво репресивни.

Да не забравяме стереотипите – изобилието от стереотипи! – за жените, не за мен разбира се, за онези жени, с тяхното лошо шофиране и непрекъснатото им пазаруване и предменструалния им синдром и отвратителната им суета и неспособността им да престанат да говорят и тяхната липса на интерес към Важни Неща, онези жени, които се опитват да уловят мъжете в капан, нарочно забременявайки, нечестно обвинявайки в изнасилване, които не могат да престанат да бъдат кучки, курви, путки… От мен се очаква да кимам одобрително, аз съм подбутвана и подсещана да се съглася. Очаква се да кажа, че аз не съм такава, но другите жени са (аз съм по-различна, нали?), да дам формалното си съгласие със стереотипите. Да, така е. Между нас да си остане, точно така е. Само това се иска от мен. Да захвърля принципите и самоуважението си и да бъда в услуга на патриархалната система, която ще използва моето съюзничество, за да ме покори още повече. Това е, което искат от мен от мъжете, които претендират да ме обичат.

После нежеланието да чуят, заинатения отказ да разберат толкова много неща, толкова много важни неща. И упоритото нежелание да повярват, да възприемат, че моето възмущение не е изфабрикувано и обидата ми не е престорена – и непреклонното отхвърляне на факта, че болката ми е истинска, в полза на удобното убеждение, че съм ядосана, защото аз съм феминистка (а не, че съм феминистка, защото съм ядосана).

Отричането на факта, че държанието им е сексистко, дори когато това е очевидно, дори когато е посочено тактично, любезно, внимателно, без лошо чувство и с презумпцията, че не е било нарочно. Твърдото, неизменно, непреклонно отричане – защото е много по-лесно да се заключи, че аз съм глупава или луда и си измислям, че някой на когото държа, ме е обидил (ей-така, за забавление!), отколкото просто да се признаят, че грешат. Не, по-добре да ме изкарат истеричка, отколкото просто да кажат Извинявай.

Не всеки мъж прави всички тези неща, или дори повечето от тях и със сигурност не ги прави постоянно. Но е достатъчно само един, от време навреме, да направи нещо такова, за да избухне облак от анимационни звездички, като неочакван удар в носа, който да ме запрати зашеметена встрани, чудейки се какво се е случило току-що.

Това определено не го очаквах…

Тези неща не са навици на умишлено жестоки мъже. Подобни навици имат някои от мъжете на този свят, които най-много обичам.

Всички от тях са ми дали причини да не им се доверявам, да използвам недоверието си като защитен механизъм и средство, необходимо за да преживея деня. Защото никога не знам кога нещо такова ще ме връхлети, ще ме изкара от равновесие и ще ме постави в положението да избирам, за пореден път, между достойнството си и разбирателството помежду ни.

Да преглъщам помията или да съсипя целия следобед?

Подобен удар обикновено идва буквално от нищото. И ме оставя изпълнена със оправдана предпазливост. Не съм уплашена; просто примирена – и нащрек. Да се доверя повече означава да позволя да ми нанесат рани, които не се лекуват. Рани по нашите взаимоотношения, непоправими поражения, след които не можеш да погледнеш в очите човекът, когото някога си обичал.

Но това е отвратителната сделка, която за съжаление сме принудени да сключим: Мъжете могат да си позволят удобството на непроверената привилегия, но моето отношение винаги ще бъде пропито с неспокойно, недоверчиво подозрение.

Отвратителна сделка от където и да се погледне. Но това е положението.

Има мъже, които ще прочетат този пост и ще си помислят, нацупено, пренебрежително, че всеки чернокож може да напише нещо доста подобно за белите хора, за мен. Което е абсолютно вярно. Същото могат да кажат и хомосексуалните, и бисексуалните, и асексуалните, и транссексуалните, и интерсексуалните хора (списъкът едва ли е пълен). Нямам проблем с това. Не се чувствам мразена. Чувствам се, сякаш не ми е гласувано доверие – нещо, което разбирам и уважавам. За мен това означава, че трябва да си направя труда да заслужа това доверие. Ден след ден.

Надявам се тези мъже да ме чуят, когато казвам отново, аз не ви мразя. Просто ви нямам доверие. Можете да си кажете, че е проблемът си е в мен, че това е лично мой недостатък, доказателство, че съм повредена и ненормална; можете да изберете да вярвате, че жените в живота ви не приличат по нищо на мен.

Или можете да си направите труда да докажете, че заслужавате доверие. Ден след ден.

В случай, че такива като мен са повече отколкото сте предполагали.

Източник : Shakesville

Феминистките съсипват бащинството, освен когато всъщност не го правят

На сайта на Бг-Татко се появи наскоро един изключително интересен текст.
Цитирам със съкращения, защото целта на тази публикация не е анализът на родителството, а на идеята, че „модерният феминизъм“ е негативен към мъжете бащи:

Доц. Д-р Румен Бостанджиев е един от малцината експерти в областта на сексологията у нас. Завършил е медицина и е специализирал сексология и сексуално образование през 1993г. Холандия и Белгия. През 2007 – 2008 участва в първата международна Академия по сексуална медицина, проведена в Оксфорд, Лисабон и Рим. Съучеридител е на Българската асоциация по сексуална медицина и е член на УС.

Доц.Бостанджиев е лицензиран психотерапевт, преминал обучение в международна програма на Американската психологична асоциация по личностно центрирана терапия, проведена през 1990 – 1994г. в Чехия и Словакия, както и в програма по психодрама, осъществено през 1990 – 1998г. от екипи на Морено института в гр. Юберлинген (Германия).
_________________________________________

През последните години някои войнстващи феминистки все по-открито поставят под въпрос смисълът на бащинството. Тяхното верую (най-често изковано като защита от травматичен семеен опит в детството) гласи – Мъжете не са ни необходими, освен като източник на репродуктивен материал. Ние сами ще отгледаме и възпитаме децата си, без да ставаме жертва на мъжкия деспотизъм.

Революционния дух на тази позиция ясно изразява волята за освобождение от вековната хегемония на мъжете. По принципа на махалото обаче се отива в краен сексизъм, като всички мъже биват заклеймени или като „мухльовци” или като „насилници” и „тирани”.  Ясно е, че съзнателния избор на самотно майчинство, не е породен от грижа за детето, а от стремеж да се преодолеят лични проблеми, при използване на детето като средство.

[…]

Съществуват безспорни доказателства за трудностите, пред които се изправят деца, отгледани по неволя само от единия си родител. Поради това отговорният родител (независимо от това дали е мъж или жена), когато реши да поеме тази роля най-напред се пита с кого ще си партнира в грижата за детето.

У нас все още необезпокоявано битуват нагласи към родителството, които драстично противоречат с интересите на децата. Една от тях е толерирането на съзнателното самотно майчинство и дори приемането му като проява на героизъм.

Естествено е една жена, която по стечение на житейските обстоятелства е принудена сама да се грижи за децата си, да бъде обект на възхищение и подкрепа, но това няма нищо общо с криво разбраното „право” сам да си родиш и отглеждаш дете. В този случай е очевиден конфликтът между правото на жената да бъде единствен родител и правото на детето да се роди в семейство с двама родители, където може да се развива пълноценно при грижата както на майка си, така и на баща си.

[…]

Отсъствието на баща (не само при самотно майчинство, но и при липса на ефективно присъствие на бащата в семейството) много често води до заучена безпомощност при децата, чувство за неувереност, липса на инициативност и решителност при отстояване на собствените интереси, неясна идентичност и размити граници с майката.

Не случайно голяма част от самотниците или хората с провали в личните си отношения са израснали именно в непълни семейства. Счита се, че при момчетата важна роля за това има отсъствието на ефективен модел за мъжко присъствие и поведение, чрез който подрастващия се идентифицира и овладява типичните за мъжа роли.

[…]

Текстът е изключително интересен. В него се разказва за една интересна фигура, а именно митичната феминистка-мъжемразка. Тук описаната „модерна феминистка“ дори отнася своята омраза едно стъпало по-нататък, където нейното желание да се откъсне от „мъжката хегемония“, до степен нежелание за какъвто и да е контакт с мъже, освен употребата им като размножително средство и да отгледа своето дете (своите деца) сама (с ужасяващи последици за споменатото дете, както ни убеждава авторът).

Признавам си, подобни текстове съм чела десетки. Всичките, от мъже и жени убедени АНТИ-феминисти или дълбоко уверени, че феминизмът е ненужна и излишна идея. Нито един път не съм чела подобен текст с автор феминист. Възможно е да има феминисти, които вярват в такива идеи, не знам, но сексологът Румен Бостанджиев не е приложил каквито и да е доказателства, цитати, коментари, академични препратки, заглавия на книги и т.н… иначе казано, някакъв пример за неговите идеи, че „модерните феминистКИ“ са такива, каквито той ги описва.
Въпреки че авторът е подписана като ДОЦЕНТ сексолог, иначе казано, това не е просто неготово лично мнение, той поставя своята репутация, опит и академични постижения зад нея… но за разлика от един академичен текст, който се налага да бъде защитен и аргументиран, тук имаме само теза без доказателства.

Интересно ми е къде се развива действието на това повествование. Няма начин да е в България, защото жените тук все още печелят по-малко от колегите си мъже за същия труд, а майчинските трудно могат да се нарекат примамлив стимул, служещ като основна мотивация за раждането на дете. Всъщност отглеждането на дете все още е трудоемка задача за двама родители, камо ли пък за един родител и то жена.

Не съм чувала подобни идеи сред българските феминисти, които познавам, нито пък в дискусионните форуми и клубове, които знам. Отново подчертавам, не е невъзможно да има такива, просто сякаш са се старали да бъдат невидими, без да оставят каквито и да е електронни или документирани следи.

Идеята, че жените масово забременяват (подлагат се на процедури за изкуствено оплождане), с основната цел да докажат как могат напълно да се справят в живота си без мъже (чисто логически, доста по-реално е да очакваме, че подобна жена би предпочела да осинови дете, отколкото да роди), а не защото желаят да бъдат родители, за мен говори за доста наивна или непълна представа за родителството в България.

Да не говорим, че намеква за стандарт на живот, който е далеч над средното за държавата, в която живеем. В паралелната реалност, която обитава доцент Бостанджиев,  самотните майки не са такива, защото нямат друг избор или това е най-малкото възможно зло, а единствено от каприз и желание да накажат мъжете.

Това по нищо не припомня на България,  която познаваме – държава със силно патриархална култура. Докато растях масовото отношение към единични родители беше или агресивна критика и обвинение към жените, оказали се в такава ситуация (независимо дали разведена, с починал мъж или извънбрачно дете), а към мъжете беше съжалително/омаловажителното отношение, че трябва да си намерят час по-скоро нова жена (за мен поне, импликирайки, че са физически или интелектуално неспособни да бъдат родители и че отглеждането на деца е „женска работа“).

Може би най-интересният момент е, че именно феминизмът се бори  родителството да бъде нещо, в което участват и двамата родители, а не чисто женска отговорност, стремейки се родителите да бъдат насърчавани и подпомагани от държавата.
Отново феминизмът е и движението, което се опитва да подпомогне мъжете, които искат да имат по-пълна и директна роля в отглеждането на детето, да могат да взимат бащинство и т.н. Съвременните академични трудове посветени на родителство и отглеждане на деца писани от феминисти, почти винаги подкрепят създаването на връзка родител-дете и за двата пола, а не основно и единствено майка-дете.

Едновременно с това феминистката теория е силно критична към създаването или поддържането на връзки в името на детето, а не поради някаква обич или близост между родителите… или по-лошо, поддържането на връзки, основани на насилие от страх заради обществена критика или чисто икономическата неспособност да се отделят от такива връзки, заради неспособността да отглеждат сами дете. Да, ако г-н Бостанджиев е критичен или отхвърлящ феминизма, защото смята, че едно дете има нужда от двама родители, независимо какви са те, тогава искрено се притеснявам за идеите и представите му за здравословни взаимоотношения.

Основния въпрос за мен тук е: къде са бащите? Те изобщо не присъстват в неговия сценарий. Не просто нямат никакво влияние, те ИЗОБЩО НЕ УЧАСТВАТ. Едни зли жени решили да си отглеждат децата сами и бащите на тези деца вдигнали рамене, казали „Ми добре“ и се изпарили. Мнението на г-н Бостанджиев за пола му, за бащите в България, явно не е особено добро. Неговото решение? Засрамване на жените, вместо желание за дискусия с бащите, за които иде реч.
Според неговата теория мъжете просто се носят неконтролируемо накъдето ги отвее вятъра, без собствена воля и не упражняват никакъв контрол над събитията в живота си.

Как точно се повдига дискусия за положително отношение към бащите чрез прехвърляне на вината върху тези имагинерни феминистки? Наистина имагинерни, защото наскоро проведох кратка онлайн кореспонденция с доцент Бостанджиев, молейки го да ми цитира академичните текстове, линкове към форуми или просто да ми разкаже на какво обосновава твърденията си, че това е „модерен феминизъм“, факти, примери, конкретни цитати, заглавия на книги… нещо, каквото и да е.

Отговорът му? Че всъщност не може да ми цитира подобни текстове или книги. Че жените, за които говори не биха се идентифицирали като феминистки и че няма доказателства зад обвинението си. Накратко, прочетох умерено дълъг текст написан от човек с претенциите да се изказва професионално, критикувайки движение, което според него, е негативно настроено към бащинството и съвместното отглеждане на деца… който накрая сподели, че всъщност не е много запознат с концепцията и идеите на феминизма, че няма доказателства зад твърдението си и че не може да аргументира думите си.
Както казах… феминистките унищожават бащинството… ама всъщност не го правят.

Прехвърлянето на цялата отговорност за отглеждането на дете и изборите, които се поемам по необясним начин падат изцяло върху майката, родителката… независимо, че аргументът, който той защитава е, че мъжете са равни и пълноправни родители с всички отговорности и задължения и въпреки това, той не го вярва.
Не вярва, че тези бащи наистина искат децата си и да бъдат част от живота им, щом са готови да обърнат гръб и да си тръгнат толкова лесно.

Което на мен ми се вижда далеч по-голямо мъжемразство, отколкото някога съм срещала по феминистки блогове… интересно, че най-негативно отношение към мъжете имат точно тези, които най-активно критикуват и отхвърлят феминизма.

За четене

Привет, това е периодичният линкфест. Това са най-интересните, любопитните, важните или привлекли вниманието на екипа на „Феминисткия блог“ текстове из световната блогосфера.

Нашите две любимки от „Social Images“ са публикували изключително интересен текст за различните стратегии за ухажване в животинското царство. Картината е далеч по-сложна и по-разнообразна, отколкото до този момент се представя и вярва в културата и обществото ни. Нищо чудно. 🙂

Jezebel пишат сериозен текст относно реалностите за ракът на гърдата. Всичките розови панделки и финтифлюшки на света няма да променят сериозността и смъртоносността на тази болест за жените. И третирането й като сериозен и важен проблем трябва да надскочи публикуването на цвета на бельото във фейсбук или представянето на драмата като трагична мъжка загуба на мекички неща, с които те да си играят, да гледат, пипат, гушкат и т.н. (Личи ли си, че ми е писнало и на шапката от представянето на женски проблеми като важни само ако засягат fuckability-то ни? Да? Добре.)

ЕКСКЛУЗИВНО!!! НЕВЕРОЯТНА НОВИНА!!!! ЛЮБОВТА КЪМ ПАЗАРУВАНЕТО НЕ Е ГЕНЕТИЧНО,  НИТО ПОЛОВО ОБУСЛОВЕНА! Питайте Дарвин ако не ми вярвате. 🙂

В Интернет има информация за всичко. Включително за това да разберем дали сме бременни. Не, сериозно, наистина. Ако ви е прекалено страх или се притеснявате да проверите с тест или отивайки на лекар, може да проверите какви опции ви предлага Интернет.

Как реагираме към човешката голота? Ами доста различно, в зависимост от това дали е мъжка или женска. Защо? Прочетете още (бяхме сигурни, че социалните конструкти и полове, стереотипи и обществени представи имат пръст в това. Бяхме прави)

Мъжете и жените обичат да правят секс (за удоволствие). Шокиращо, знаем.

Отвличането на феминизма. Дори когато говорим за женски проблеми, всъщност не говорим за женски проблеми (или поредният пример). Ъх.

Ако имате идеи, предложения или въпроси, може да ни пишете на itlookslikefeministblog[at]gmail[dot]com

Back to business

Всяка ваканция си има начало и край. С този пост официално се завръщаме на линия и определено има за какво да говорим.
Лятото беше разнообразно, заето, горещо, изморително, влизането в релси си има и своите плюсове, ако и работа, учене, домашни задължения, да са малко… досадни на моменти.

Какво видяхме досега, все пак.
След като минахме и преживяхме обсебването на списания, предавания и пр. относно „лято!! море!! бански!!! обезкосмявай се, отслабвай, тен, коса, грим, гадже, дрехи!!“, попаднахме и на този прекрасен пост, който добре представя темата – Не Се Вманиачавайте, на онези хора им е работата да ни убедят, че без тях и вещите им, съветите и истерията им сме изгубени.

Петя твърди, че има светлина в края на тунела, поне по отношение на българската официална журналистика и коментирането на теми.

Близо до бебето зачекват тема, която силно ме вълнува – сурогатното майчинство. Мненията варират в двата края на  спектъра.
Аз не крия, че до голяма степен намирам концепцията и прилагането на сурогатното майчинство за грозен начин на манипулация на бедни жени и егоизъм, но всеки си има камбанарията, а и в линковете има зачекнати гледни точки, които аз не съм споменавала.

Музикалните летни изпълнения не носят нищо ново, но за сметка на това отдавна остаряло старо. Говоря за Еминем, Рияна и песента във възхвала на връзките изпълнени с насилие, представянето им като нещо романтично и страстно. И разбира се, ред сълзи, ред сополи относно Ким (не пееше ли за същото и преди десет години?). Хубавото е, че Сади е на линия, за да изкоментира на ниво събитието.

И като за последно днес, едно обяснение защо подвикването по улиците по адрес на някого всъщност не е приятно, нито пък е „комплимент“.

via Socimages

Успешно аклиматизиране на всички, ще се засичаме скоро.

Академично

Живея и уча в България. Мисля, че това е важно уточнение и въведение към историята, която ще разкажа. Живея и уча в България, това е гаранцията ми, че казвам истината.

Надявам се това разказче по преживяно, да излезе след като си положа успешно изпита, защото в противен случай, не знам какво да очаквам. Става дума за едно академично величие, което е накичено с безброй титли, една, от които академик. Преподава лингвистични дисциплини във факултет с преобладаващо присъствие на момичета и жени от всички възрасти. Част от тях са негови колеги, началници, подчинени, студенти, приятели и дори съмишленици, но изглежда, въпросният академик носи в душата или съзнанието си (или и в двете) непоправима травма, която го мотивира да се държи и говори по адрес на жените неприемливо, меко казано. Ако горната мотивация липсва, това ме навежда на мисълта, че той е пълен гъз.

Едно от най-честите му прозрения, което споделя с нас момичета и момчета в съотношение 10:1 е, че „когато разбрах, че дават на жени професорски титли, прекръстих се“ и казал, че науката няма бъдеще. Всичко, което било подхванато от жени, приключвало с провал, разваляло се, вмирисвало се, повдига ръце, виждате какво става…

Жените, смятал той, били създадени с вродено естетическо чувство, защото били предопределени да „раждат новия живот“, но дори той, мъжът, превъзхождал колежките си в дебрите на естетичното, понеже той не харесвал един шкаф, който те нахално му натрапили в общия им кабинет. Дори с това единствено нещо, с което той благородно бе обдарил жените – естетическото чувство – те безпардонно го разочароваха.

В опит да ни заплени с разкази за славните си младежки години (макар че той не се смята за стар), когато е бил в една друга, малко по-напреднала по отношение на сексуалната революция страна, ни сподели, че днес в България било така, както преди n години в ХY. И поясни: взимаш една жена, живееш с нея, като ти омръзне, „захвърляш“ я и си взимаш „нова“. Така според академика живеем днес в България. Нито дума за това, че въпросните жени може сами да са определили съдбите си и бъдещето на връзките си. Това той не допуска. Умишлено.

Любопитно е как примерите му за „анкетирани“ или просто изпитвани студенти и случайни хора, които НЕ отговарят правилно на неговото многоостроумно питане, са винаги от женски пол. Винаги, без изключение. Много рядко ще опише някой мъж в негативна светлина и познайте, всички негативни епитети по негов адрес ще го описват като „жена“. Думата „жена“ в устата на академика е обидна дума. Като се замисля, не е само в неговата уста, бог да го поживи!

Най-тъжното от всичко е, че той е прав. И това, че се намира на мястото, на което се намира, сред пърхащите от умиление и стремеж да му се харесат студентки и всякакви други същества от женски пол, доказва правотата му. Доказва, че феминистките и еманципистки лозунги миришат на университетски нафталин, че клюките, сплетните и обикновената мърлявщина преобладават. Ако той не беше прав, нямаше да се намира на това място, нямаше да си позволява да говори по този начин. Ако вече сте се досетили кой е този академик, можете да прочетете бисерите му из интернет.

Колоритът и взаимното уважение не бива да бъдат в такава зловеща дисхармония, уважаеми академиче!

Дневна доза глупости

Здравейте, хора!
Искам да споделя нещо важно: СуперХостинг.бг са покъртително забавни – освен, че си имат момиче* на СуперХостинг (Дени, която грам не отбира от програмиране, компютри или каквото и да е свързано с действителната работа на фирмата), явно това не е достатъчно.

Сега има и конкурс за момиче на СуперХостинг.бг за конференцията на Р2Р.

Цялата ситуация е изключително забавна, но и твърде показателна – дамите не са си отворили устата на конференцията, но и те не са били там в качеството си на нещо друго, освен на лица. И то на хубавички личица.
Защо? Кому е нужно да привлича внимание към фирмата си с мацки?
Да очакваме ли другия път да има и професионални стриптизьорки, както на една от последните комикс конференции (което беше посрещнато доста негативно от повечето посетители)?

СуперХостинг.бг – FAIL!

*Нямам против да ги представлява жена, била тя привлекателна или не, разбира се, но щеше да е приятно разнообразие поне да има представа с какво се знаимава фирмата или да е от същата среда, защото Дени и останалите девойки в бранша на рекламните лица са просто това – лица. Не личности, а лица, аксесоари и са третирани по съотвения начин. В интервюто мацката ни споделя рецепта, има я на снимка с пазарски торби и още доста стереотипни примери за женственост са включени. Защо? Наистина ли не можеха да намерят дама от средите, която би се съгласила да е рекламно лице? Естествено, че много дами биха отказали и без това отношението към тях все още е силно подозрително и едва ли би им се искало да рискуват. Което си е показателно и изборът на фирмата става още по очеизбождащ.

Разбира се, няма еквивалент на Мистър СуперХостинг.бг, хайде сега и вие. Кой ще хване да третира мъже като хубавички вещи, хм?

** допълнение. След като ми се наложи да повторя едно и също няколко пъти, ето го и тук.

На всички изпитващи желание да спорят с нас, моля ви, първо погледнете този линк https://illfb.wordpress.com/2010/01/29/women-in-game-design/
и после погледнете ето този http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=501657

Примерът с Джейд е много ключов какво е отношението към жените, особено в толкова типично „мъжка“ сфера, като IT и гейминга.
Вторият линк препоръчвам да се обърне внимание на коментарите под публикацията. Според мен самата идея, че понеже момичето е модел, това някак омаловажава или оправдава насилието над нея, е плашеща.

Разбира се, посочи се, че практиката е разпространена, особено в спортове и индустрии, които смятат, че основната им публика са мъже (това как е логична обосновка, не знам, маклко като – ама те всички леминги скачат от скалите, значи е нормално).

Макар да не съм особено сериозен фен на формула 1, се интересувам от игри, game design, както и принципно от компютри. Само че много рядко срещам някъде признато, че може и жени да се интересуват от тези теми или да бъдат признати като възможни потребители.
В повечето случаи женското присъствие е крайно специфично – украса. Добре, жените са там за удоволствие, те сами го решават, но ако сложа настрани пари за всеки път когато са ми разказвали за „жена програмист – морско свинче“ или са ми обяснявали как няма такова нещо като жени математици, жени програмисти, жени инжинери и пр., щях спокойно да си платя висшето образование в Англия.
Хуморът си е хумор, но защо изобщо някой се чувства длъжен да ми обяснява тези неща, защото съм проявила интереси в тези сфери? Дадено, едва ли ако бях продължила към образование с математическа насоченост, щях да бъда следващият Мьобиус, но никога не съм чувала или виждала подобен негативизъм към мъже в тази сфера.

Не знам дали сте били на comics con събития или пък сте обръщали внимание какви неща рекламират като игри насочени към жени, аз лично съм се ужасявала (пример сме дали тук, с Lady Popular) от стереотипния и абсурдния начин, по който са възприемани и третирани жените, техният начин на мислене и интереси (както и самата идея, че те имат някакъв ултра специфичен различаващ се начин на мислене и интереси).
Имам познати артисти (художници, аниматори) и съм чувала доста тъжни и неприятни истории колко е трудно да намериш работа и да пробиеш ако си жена в тази сфера и какво е отношението към тях.
Разбира се, ако не се интересувате, няма как да ги знаете тези неща.

По-сериозният проблем е, че жените, които са модели често са третирани отрицателно и почти винаги точно от хората, които спорят с хора като мен по блогове как „ама те сами си го избират, те се чувстват добре, плащат им“. Аз не критикувам техния избор, а отношението към тях, а както виждате в реакциите на втория линк, те са меко казано стряскащи.


За четене

Тазседмичният линкфест съдържа както винаги най-интересните, странни, важни, сериозни, смешни текстове, блогове и публикации, които са попаднали на екипа ни през последната седмица. Ако имате коментари, препоръки или критики, чувствайте се поканени да пишете на имейла на редакцията itlookslikefeministblog[at]gmail[dot]com

Има нещо изключително притеснително в идеята, че можем да изпратим ракета в космоса, но не и да измислим разумен начин за контрол на зачеването. История на противозачатъчните е плашеща и посочва много тъмни моменти, които някак рядко се чуват, а е добре колкото се може повече информация да има, по достъпен начин, за да може да се направи информиран избор.

Петя отваря чудесна дискусия относно имането (или нямането) на деца. Причини да се има (няма) деца и кому е нужно репликирането на гените на всяка цена. И като така или иначе сме в района, нека си поговорим за вагинопластиката, идеята, че пластамосвият външен вид ще ни донесе, щастие, удоволствие и самочувствие. А и че това е в името на еманципацията. Female magazines and social stereotypes about women -FAIL!

Сутиени с подплънки за седемгодишни, изтеглени от пазара.  Това е чудесно, наистина, но много по-прекрасно щеше да е изобщо да не бяха пускани. След токчетата за бебета, стриптизьорските пилони за над 5 годишните и блузите с пискюли за десет годишните, става все по-очеваден опитът да се сложи равенство между младост и сексуалност. Сексуализация на подрастващите и вдетиняване на порасналите, превръщайки ги в сексуален обект… ефектът е гротесков.

Young, sexy and fuckable… and what if you are not? Интересна публикация на Jezbel, които дискутират (gasp!) шокиращата идея, че сексуалният живот на хората не е подреден на рафтчета. Хммм.

За свободното време, препоръчваме чудесен комикс.

Историк + феминизъм + чувство за хумор + художнически умения = чудесно прекарано свободно време и някои стряскащи погледи към историята. :)

Историк + чувство за хумор + феминизъм + художнически умения = много забавни моменти в комплект със стряскащи ъгли за поглед към историята 🙂

Последно, за съжаление Сара Хаскинс вече не е част от Current.com, а Target Women is no more. Нямаме идея какви са й следващите планове, но ето нещата, които научихме през 2009 година от нейна гледна точка. 🙂

Гост: 8 Март

Всяка година се повтарят дадени празници. И всяка година дадени теми изплуват и се коментират отново и отново. Понякога, защото отношението към тях е нерсиозно, понякога защото това е подходящ момент да сепривлече вниманието към конкретни странни и факти.
Епистемик публикува чудесен текст, който коментира теми, често пропускани в обичайните текстове по повод тази дата и по тази причина го препубликуваме и при нас.

Международният ден на жената (ед.ч. в България, мн. ч. на английски) е един доста противоречив ден. Историята му е невероятно интересна: в този пост искам да опиша развитието на 8-ми март и да сравня сегашното с миналото му значение. Ключов период, особено за България, е комунистическият режим, когато значението на 8-ми март бива коренно променено. Днешната представа за 8-ми март всъщност има своите основи именно в периодът 1944-1989. Група студенти вчера направи опит да отвоюва това значение и да го натовари с нов смисъл и заряд, но всяко нещо по реда си.

Един бунт на тъкачки в Ню Йорк за по-човешки условия на работа през 1857-ма година е възприет като началото на женските движения за икономическа и политическа еманципация. А за 50-годишнината на бунта, на когреса на Втория Интернационал, се решава денят на бунта 8-ми март да бъде обявен за Международен ден на жената.

Този бунт, според изследователните Лилиан Кандел и Франсоаз Пик е всъщност измислен като “мит на произход” с цел разделяне на на 8-ми март от съветският му корен, придаването му на по-международен привкус и придаването му на необходима доза спонтанност на фона на Конгресното решение на жените-социалистки, които го правят формално като ден на жената. Годината – 1857 била избрана нарочно в чест на Клара Цеткин, която била родена тогава. Може би никога няма да разберем дали наистина се е случил бунтът на тъкачките или не. Разбулването на този мит не трябва да ни разочарова обаче – романтиката на спонтанния бунт е не по-малко важна и вдъхновяваща от систематичната борба и натиск на милиони жени по света за права и равенство. Към ранната история на този натиск се обръщам сега (по Temma Kaplan On the socialist origins of International Women’s Day, Feminist Studies 11, No. 1 (1985))

Първият Междунороден ден на жената (ед.ч.) е обявен на 23-ти февруари 1909 г. в САЩ. По някаква случайност, апокрифна история за “събитията” от 1857-ма започва да се разпространява сред френските комунистически кръгове. Историята е придружена с още една – че първият ден на жената е празнуван на 8ми март 1907 в чест на 50-годишнината на Ню Йорксия бунт. Този мит е смятан за израз на противоречията на феминистките и социалистките от началото на века и спорът дали жените трябва да имат други права освен като работнички.

Историята на 8-ми март е неразривно свързана с дейността на Клара Цеткин. Tя посещава Денят на Бастилията през 1889 в Париж, където се създава Вторият Интернационал. Тогава социалистите решават да поставят въпроса с 8-часовият работен ден и ограничаване на експлоатацията над жени и деца на първомайски демонстрации. Цеткин промотира интересите на жените-работнички, въпреки че е остра противничка на феминистките вътре и извън партията. След Първата световна война, Клара Цеткин става комунистка и довежда със себе си идеята за Международен ден на жената (ед.ч.) в Третият Интернационал. След Втората световна война денят придобива множенствено число и става комунистически празник, а феминистките го припознават и като свой и го натоварват с други смисли.

Изглежда малко странно, че феминистките и социалистките не се понасяли особено, но всъщност обяснението е просто: за социалистките най-важната борба била за правата на пролетариата (мъжете), където политическите права на жените заемали второстепенно значение. Не на последно място, и в Европа и в Америка, социалистките смятали жените за доста консервативни и се страхували, че ако им се даде право на глас, те ще гласуват само за десните партии.  Това разделение бива преодоляно на Вторият интернационал. През 1908 г. Социалистическата Партия на Съединените Щати създава Женски Национален Комитет за Суфражетни Кампании. Американските социалистки обявяват и последната неделя от февруари за Ден на жените. Европейците ги последват през 1911 г.

На 18 март 1911 г., на 40 годишнината от Парижката комуна, първият Международен ден на жените се обявава, за да се промотират исканията за политически и икономически права на жените. Американките продължили да отбелязват Денят на жените на 23 февруари обаче. В рядък жест на солидарност, социалистките от Бостън предложили на суфражетките да направят общо шествие до местното събрание на 23 февруари, когато в събранието обсъждали евентуалното право на вот на жените.
В Ню Йорк, на отбелязването на Международния ден на жените на 25 февруари 1911 в зала Карнеги Берта Фрейзър държи реч, с която възхвалява невъзможността на жените да се бият като положителен граждански аспект: “Когато жените придобият правото на глас, те ще го използват, за да направят войната невъзможна!”
Във Виена, първото европейско отбелязване на Международният ден на жените на 18 март 1911 преминал с марш по Рингщрасе в чест на мъчениците от Парижката комуна. Жените демонстрирали и в подкрепа на правото на глас. Из цялата Австро-Унгарска империя имало над 300 демонстрации. В същия ден, делегати социалисти в парламента открито подкрепили исканията за право на вот и за пръв път се отказват от дългогодишната си опозиция към борбата за политическо равенство на половете. За съжаление, войната прекъсва по-нанатъшни възможности за социални реформи.
Войната обаче радикализира женските движения. В Америка всички отбелязвания на Международния ден на жената организирани от социалистките са с анти-военна насоченост. В Европа Клара Цеткин събира жени от неутрални и от държави-участнички във войната на демонстрации. За последните, анти-военно демо било равно на държавна и партийна измяна, но това не спира жените. Социалистките от Берн разпространяват скришом манифест в страните им. Манифестът е адресиран до “жените на пролетариата” и пита “Къде са мъжете и синовете ви?” Обявява, че работниците няма какво да спечелят от войната, даже ще загубят всичко, което им е скъпо. Манифестът призовава жените да предприемат действия за спирането на войната.
Социалистките не успяват да спрат войната, но не спират и отбелязването на Международният ден на жената. Войната довежда до невероятно оскъпяване на основните хранителни продукти и реакцията на жените не закъснява: може би най-драматичните женски протести се провеждат през 1917 г. в Русия, където половин милион работещи жени излизат на демота в Петроград (Санкт Петербург). На 8ми март 1917 жените повеждат огромно демо от фабриките и от опашките за хляб, в което се включват и много мъже-металурзи, въпреки че болшевиките смятали акцията за прибързана. Два дни по-късно царят нарежда на генералите си да стрелят, ако е необходимо, за да прекратят бунта на жените. До 12 март, цар Николай Втори е принуден а абдикира. Временното правителство дава на жените право на глас.
Така събитията в Русия дават на Международния ден на жените неговата дата. С помощта на Клара Цеткин, Ленин прави от Международният ден на жените комунистически празник през 1922 г, когато и китайските комунисти започват да го празнуват. В Испания, след победата на Народния фронт в изборите от 1936 г. Ла Пасионариа, една от лидерките на Испанската комунистическа партия, повежда хиляди жени на демонстрация в Мадрид на 8-ми март, за да изискат защита на републиката срещу растящата заплаха на фашизма.
Откъдето и да го погледнем, този ден е политически зареден. По-скоро трябваше да напиша “е бил,” защото, особено в България по време на социализма, този заряд систематично е унищожаван, чрез превръщането на 8ми март от ден за борба в ден за празнуване на “постиженията на майките и колежките.” И не само: накратко, спуснатите отгоре права и свободи довеждат до тяхното изпаряване: първо, през соца с еманципацията на работничките, “женският въпрос” се обявява за окончателно решен, нещо далеч от истината. А самото “спускане” на права ги обрича малко или много на нетрайност, или поне на по-голяма нетрайност, отколкото ако бяха извоювани на едно grassroots ниво.
Разбира се, трябва да се признае нещо на комунистите, и то е че когато идват на власт до някаква степен еманципират жените, давайки им избирателни права (не че някой е имал реално такива права иначе), вкарвайки ги в производствената система и освобождавайки поне част от товара на семейството чрез създаването на детски градини и ясли, плюс общодостъпно здравеопазване и образование. Режимът има и грехове пред жените; деполитизирането на 8ми март е може би най-малкият от тях. Започвам с това, че комунистите като цяло са били твърде патриархални – всяка жена е карала “втора смяна” и вкъщи (т.е. т.нар. “женска работа” продължавала да бъде “непрестижна”); жените заемали както и сега по-ниско йерахичните длъжности (и следователно, по-ниско платените); про-наталистката националистическа политика на Живков дори няма да я коментирам.
Предполагам, че проблемите на жените през соца отчасти произхождат от самата му онтология или разбиране за света: за по-догматичните леви единственото важно нещо е “социалния проблем,” произхождащ от “главното” противоречие в обществото между труда и капитала (или между тези, които нямат нищо освен труда си, и тези, които имат всичко и купуват труд). Това тясно редуциране на всички проблеми и антагонизми в обществото до класовия конфликт е дълбоко мъжки начин на гледане на света: все пак повечето работници са били мъже. Превръщането на 8ми март в “ден на колежката” е израз именно на това: жените имаме права и (някаква форма на) равнопоставеност, само като добавка към работническата класа. Само като жени, ние не съществуваме в публичното пространство. Вчера примерно гледах някакви бистришки баби – “национална гордост” и пазителки на традициите, една от които каза “ние много се гордеем, че сме българи.” Как да го разбирам това изречение? Когато е навън, в публичното пространство, българката се превръща в българин. Да ви е познато? “Българинът” това, “българинът” онова – любимят ми метоним за “българите,” така удобно обобщаващ всички ни в мъжки род – нали мъжът е универсалния човек и неговият житейски опит е валиден за всички.
Всъщност, когато казвам, че противоречието труд-капитал не е единственото, аз имам предвид това, че съществуват и други отношения на неравност, власт и антагонизъм. Например, полово (все още живеем в подчертано патриархално общество с всичките му производни като сексуална дискриминация, хомофобия, насилие). С обедняването, миграцията и надигането на нео-фашизма и крайните национализми се наблюдават ‘расови’ и националистически антагонизми (въпреки че приемам расата по-скоро като метафора за икономически отношения на власт и расизмът като страничен продукт на колониалната капиталистическа експанзия). Така че не можем да се правим, че никакво друго съзнание освен класовото ни (произлизащо от позицията ни в производството) не съществува. Даже напротив: човешката идентичност е съвкупност от безкрайно много пластове в постоянен процес на развитие и изкристализиране. Затова и игнорирането на жените в публичното пространство освен като работнички затвърждава патриархалните обществени норми – жената и нейната роля продължава да бъде основно осмисляна като функция на женската биология.
Това затвърждаване на патриархалния модел стана дори още по-открито в периода след 1989 г., когато, както писах, деполитизирането на обществото и реабилитацията на старите религиозни и консервативни ценности допълнително легитимират ролята на жената като съпруга и майка като най-правилната.
Затова днес всички сме възпитавани да вярваме, че няма абсолютно никакъв повод от страна на жените за оплакване, всички права са дадени (а не извоювани), всичко е наред, а ако някоя жена бъде продадена в робство, я обвиняваме самата нея (както с всички несгоди и успехи в свръх-индивидуализираното либерално общество). Затова е повече от естествено 8ми март да се превърне в израз на свръх консервативната патриархална и кифленско-консуматорска нормалност какъвто е сега (за илюстрация, вижте този блог).
Например, вчера по новините казаха, че най-важното нещо за празника е избирането на букет, а според Ватикана, пералнята е най-големият фактор за еманципацията на жените. Перални (като някакъв технократски детерминизъм), букети и какво ли не, само да не е женски демонстрации и борби, че мирише на синдикализъм и е лошо. A по Нова ТВ дори имаше конкурс за красота, където под “интелектуални качества” водещите разбираха “скромност, сдържаност, мълчаливост” и подобни.
Затова вчера, група студенти се опитаха да върнат на 8ми март първоначалния му смисъл: като ден на борба за равноправие, а не като празнуване на патриархалните отношения. Те организираха демо в подкрепа на Костадина Кунева – синдикалистката, в чието гърло бе наливана сярна киселина с цел да я накарат да спре да говори (и буквално, и метафорично) и да се бори за правата на трудещите се жени. Костадина, видно е, обитава най-долното стъпало на социалната стълба – тя е емигрантка, жена, чистачка и синдикалистка. Сигурно затова не повече от 50 души имало на демото. За сметка на това то беше стегнато и носените банери фокусираха внимание върху най-упоритите проблеми от живота на почти всички, дръзнали да емигрират и да се преборят за по-добър живот (независимо от пола им):

  • Нелегални хора няма!
  • Не на евтиният женски труд: 15% разлика в заплатите!
  • Еманципация, а не експлоатация!
  • Равноправие сега!
  • Не на съвременното робство над жената!

И подобни.
За тези, които мислят, че тези искания подхождат повече на протест от индустриалната революция в Англия слагам линк към тези мнения на жени от блога на Петя, жертва на нечовешка експлоатация

Коментар от Виктория и от анонимна потребителка.

Условия на работа като от началото на 19 век продължават да съществуват тук. Нека припомня, че само преди 2 години две жени от фабриката за обувки “Еврошуз” починаха от изтощение.

Още няколко брутални примера: тук и тук.
С други думи, борбата не е свършила, както ни убеждаваха през соца и след него. Тя тепърва предстои: не само в сферата на производството, но и в семейството, и в политическия живот. Патриархатът, експлоатацията, робството не са само женски проблеми. Те са също толкова и мъжки проблем. Може да звучи странно патриархатът да е проблем за мъжете, при положение, че им дава власт, но ето този разказ от Джордж Оруел илюстрира колко малко власт може да има човек, когато се намира на върхa на йерархията. Прочете го и ще видите какво имам предвид.

И разбира се, този блог нямаше да е себе си, ако не спомена и още един важен елемент от борбата: а именно, срещу нео-нацистите. (които също се кефят на де-политизираната сладникава патриархална версия на 8-ми март) В събота, на 7 март, в урунгелмедия излезе съобщение за “безмислено” демо за 8 март, придружено от заплахи за саморазправа с организаторите и лозунги “Солидарност с Костадина Кунева.” Фашистите не случайно заплашват прогресивната проява за права и равенство на жените, защото те не искат еманципация на жените. Искат жените да станат ходещи утроби и чистачи за без пари. Но явно се усетиха, че няма как да претендират за солидарност с Костадина, пребивайки хората организирали шествието и изтриха поста си. На другия ден излезе същото съобщение, пак с грешна карта, само че без заплахите (които, както разбирам са останали просто празни заплахи и не е имало фашисти) Ето и скрийншот от 7 март:

Горещо препоръчвам следните репортажи и размисли за 8ми март:
На Селин.
На Мавракис.
На Василена.
На Размисли (от по-миналата година) и от миналата.
Снимки от индимедия.

SEX

Абе понеже имам редовния навик като чуя поредната феминистка теория да изръся „Абе какви са тия глупости ПАК!?“  държа да отбележа, че:
първо – понякога не са глупости,
второ – понякога не са теория,
трето – понякога аз съм чул-недочул,
четвърто – понякога са така представени, че просто ти се иска да напсуваш поредната „клатена-недоклатена пишман феминистка“ и да заебеш цялата история,
пето – между феминизъм, расизъм, снобизъм, сексизъм, анархизъм и т.н. няма нищо общо освен *.изъм-ите, така че преди да бъде коментирано понятието – хайде да погледнем, дали нямаме предвид нещо друго, което НИ СЕ ИСКА да бъде феминизмът.

Та. До колкото аз съм слушал за феминизъм от феминизиращи (за да не поясняваме, членувайки, кой феминизира) то цялото упражнение се отнася към това да направим света малко по-мислещ и малко по-равноправен. Демек – това че чураш изправен, не те прави по-прав в позициите ти от някой, който чурка седнал.

Стига глупости. В крайна сметка всичко се свежда до това, че като се роди лелеяното отроче – първото, което се отбелязва е – мъжко ли е, женско ли е. Пък като стане на 18 – то да си решава. Е да решава, ама не! До известно време – иди-дойди – расте отрочето и уж биде възпитавано. Мен поне ме възпитаваха. Обясниха ми доста отрано, че няма мъжка и женска работа и че както мама може да ходи от 8 до 17 на работа от понеделник до петък, така и тати може да пусне пералнята или да измие пода на кухнята.
Чувал съм и други теории – тати ходи на работа и вечер и носи вечерята в пещерата, мама се грижи пещерата да е топла и донесената сурова продукция да се приведе в годна за консумация.
Има и друга теория – тати се прибира към 2, 3 часа през нощта, къркан до безбожност поради поредната скапана глупост из скапания си живот, изкарва си го на мама, която не знае как да закрепи краищата на семейния бюджет, а през това време отрочето се прави, че нищо не вижда.

Искате ли още една? Лелеяното отроче всъщност изобщо не е лелеяно, а просто последствие от кърканите 15 годишни мама и тати, които и понятие нямат от това какво е да се погрижиш за някой друг, освен рибките или котето и са решили да понаправят малко секс помеждудругото. Та отрочето се озовава в дом „Майка и дете“ и става известно след това в различни криминални среди и контингенти. Примерно. По-рядко – различни научни среди (с надеждата да бъде извън кабината на експеримента).

Още теории? Имате ги. Получаваш завидното наследство на нечий чужд труд преизчислен във финикийската му стойност и започваш да измерваш всичко с фантастичния свят на дебитната карта. Мама и тати…. Е като можеш да си позволиш всичко с едно махване/плъзване на вълшебната пръчица, пардон – карта – е ще минем и без много много нежност обич и възпитание в строги християнски ценности.

Безбройни са случаите. Всякакви хора градят семейства и всякакви семейства се получават. Случват се какви ли не ситуации, инциденти, последствия, препирни и какво ли не още, за да можем просто да вдигнем лирическия пръст и да насочим всевластния нокът на мнението и да произнесем с неопровержим авторитет – ТОВА направи обществото такова, каквото е. Факт е, че практически не може да се намери всесилно и всеобхващащо решение. Има нееднократни опити да се измисли такова, но често се стига до „Липсват ти първите 7 години“, „На това ли те учат в училище“, „У вас така ли се държиш“ и безброй подобни светилници на житейска мъдрост, синтезирана в кратки и всепризнати форми на опит внушаване на вина. Наистина би ми харесало да можех да кажа за всичко – ами те родителите/училището/улицата/университета възпитават така хората и те хората, горките те, без горепосочените няма да се справят с обществото. Само дето трижди проклетото общество е това, което ни прави каквито сме. Парадоксче нали – ние сме обществото, но обществото ни присъединява към себе си!?

И стигаме до там откъдето започнах, а именно феминизъм.

Невъзможно е да говорим за равноправие в свят, в който още по рождение ни делят на мъжко и женско. Още от самото ни раждане ни се внушава разделение. Та това е почти като библейското, че си роден от грях и ще живееш в покаяние, само дето модерният грях е да се различаваш от общоприетото в обществото и модерното покаяние е да се стремиш да влезеш в общественото стадо. Колко удобно! Целият ни живот, АБСОЛЮТНО целият ни живот е асоцииран с „това е за жени“, „това е за мъже“. И изведнъж – ама мъжете и жените имат равни права?! Чакай малко?! ВСИЧКО друго е разделено, ама изведнъж започваме да приравняваме! Още един парадокс! Или може би се надяваме едно по едно да изравним всичко и така да получим идеалното вселенско или по-скоро човешко уравнение?! Е няма да стане!
Докато не успеем да се преборим с доста по-елементарни неща като розово за момиченца и синьо за момченца и за колички, ракети, кукли и т.н. пристрастия – няма да стане.
За да се получи това равноправие, за което един куп групировки, да де, организации апелират – трябва да погледнем малко по-различно на нещата. НЕ МОЖЕ ОЩЕ ОТ САМОТО РАЖДАНЕ НА ЕДИН БЪДЕЩ ЧЛЕН НА ОБЩЕСТВОТО ДА МУ СЕ ВНУШАВА, ЧЕ Е РАЗЛИЧЕН, А СЛЕД ТОВА ОТ НЕГО ДА СЕ ОЧАКВА ДА СЕ ДЪРЖИ КАТО РАВЕН! Няма как да стане. Невъзможно е да се родиш и всички да те олицетворяват с другите момченца/момиченца и да очакват от теб да бъдеш подобен на тях и след това да НЕ бъдеш. Естествено има и частни случаи – осъзнати дечица, или добре възпитани, или непукистчета, които си правят каквото искат и както искат, често се качват на главите на всички, но се справят по техния си начин. Но като цяло – живеем в стадно общество. Общество, което се гради на стадния инстинкт да се следва по-силния в дадена ситуация – независимо по-силен физически или интелектуално. Просто подсъзнателно се търси водач, и ако не бъде намерен, отделният индивид започва да се чувства объркан, изоставен, несигурен, започва на някакво ниво – осъзнато, или неосъзнато – да се страхува и се опитва да се причисли към готова група. Но то „да мислиш боли“ е казала една доста известна преподавателка. И е абсолютно права. Защо ти е да мислиш като вече всичко е измислено, всичко е направено и е уредено и от теб се иска само да си вдигнеш приматското задниче и да го занесеш до най-удобната и подхождаща теб група в човешката гмеж, да си се слееш в обществото и да не мислиш със собствената си главица.

О, че ще има мислене – ще има. Къде да се налееш с приятелчетата. Каква кариера да постигнеш. Как да се справиш с тази или онази задача. Но това е следобработено мислене. Всичко което решаваме в живота си, всички решения, нужди, капризи, страсти и подобно са провокирани от средата, в която сме израстнали и е доста трудно да се върнеш към причините да мислиш точно по този или онзи начин. За целта трябва да се самоанализираш доста дълбоко и да се опиташ да прецениш колко от настоящото ти поведение като личност се дължи на твой избор и колко е просто изкопирано от някой, някъде, нещо с цел да бъдеш харесан или приет, или успял, или каквото и да е и просто го следваш по навик.

Стана много объркано, много раздиплено и много неясно, затова ще го обобщя – докато го има това мъжко/женско – ще има и различен поглед върху мъжките и женските индивиди. Смятам, че ако този разделителен фактор се премахне – обществото ще се освободи от един куп ненужни скрупули, съмнения, подредби и не знам си още какви последици на възпитание, базирано на половете. Изглежда абсурдно, еретично, безсмислено, идиотско, не-знам-си-още-какви-епитети, но ако се замислим трезво върху нещата и след това премислим, ще видим как самата ни култура ни разделя и как ни ограничава. Как още от раждането ни, косвено или пряко, ни се налага стереотипност и в опитите си да излезем от нея се вкарваме в друга и така до безкрай.
Не можете да си го представите, нали… Именно за това говоря – твърде дълбоко е вкоренено, но ако искаме да претендираме, че сме разумни индивиди и че градим общество, което не е изградено на „Sex instructor – first lesson free“, то мисля, че трябва доста сериозно да обмислим варианта, в който сме наистина равни и не робуваме на скрупули.

И едно последно нещо – колко от вас могат спокойно да се преоблекат пред индивид от другия пол и защо?