“Mъж и жена не могат да бъдат само приятели”

Преди известно време получихме следния интересен коментар от Boyana:

Хмм, не съм сигурна дали темата би заинтересувала някого в блога, но ми е супер интересно всъщност какво мислите: Много често на мен като жена ми е било втълпявано от всякакви мъже (под всякакви разбирам от различни социални среди, различни държави, раси, с различни финасови, интелектуални и тн възможности) че видите ли приятелството между мъже и жени, истинското приятелство е невъзможно, че там винаги има един подмолен интерес, някакви сексуални мисли се намесват, няма го тоя филм с приятелството и аз съм някакво наивно момиченце да си мисля, че тези хора всъщност са ми приятели. Което на мен много ми намирисва на: те нямаше да си говорят с теб, ако не искаха да те е.бът. Доста жалка мисъл. И все пак, защо по дяволите толкова много хора са срещу междуполовите приятелства? Да не говорим за неоснователната ревност, която доста мъже проявяват към приятелите на жена си. Мен ми се струва обидно и нечестно, ма вечно ме вкарват в мантрата: “Ние сме мъже и затва ги разбираме по-добре от теб тея работи”. Дали?

Изкушавам се да кажа, че хората които сериозно вярват, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели” просто не умеят да бъдат приятели, дори със собствения си пол. Че подобни хора най-вероятно изобщо не са способни да си представят приятелство – или какъвто и да е тип отношения – където на първо място да не стои някаква изгодица за тях.

Но истината не е толкова проста. Хората са многопластови същества. Съвсем не е невъзможно един човек да смята хората от своя пол за истински хора и да е в състояние да поддържа нормални човешки взаимоотношения с тях, докато същевременно смята тези от другия пол за не-човеци, чието единствено релевантно качество е дали „стават за ебане“ – и логично, да не е в състояние да си представи връзка с тях, основана на доверие и взаимно уважение. Когато няма истинска равнопоставеност, не може да има и истинско приятелство. Приятелството по подразбиране е егалитарно, а когато не е, го наричаме по други начини – менторство, взаимна зависимост, взаимни интереси.

Много хора искренно вярват, че в основата на каквито и да е човешки отношения е задължително да стои сексуален елемент. Последствие от това вярване е хомофобната паника, която изпитват при перспективата за приятелство с хомосексуален човек от същия пол – та нали е невъзможно гей да не е привличан от всички мъже без изключение или лесбийка от всички жени. А бисексуалните – те направо не могат да имат приятели въобще.

Изисква се голяма доза късогледство, за да вярваш в това, при положение че в действителност огромната част от човешките взаимоотношения са не-сексуални – отношения с хора от пол, който не те привлича; отношения с хора, които са прекалено млади или стари, за да те привличат; отношения с роднини… и най-вече отношения с хора, които просто ей-така не те привличат. Ежедневния ни живот е пълен с тях.

(Забележете, как в теорията по-горе, под обобщеното название „жени“ всъщност се разбира млади, красиви, физически здрави жени под определени килограми. Никой не е заплакал, че баба му или комшийката леля Здравка не могат да има отношения с мъже, зад които да не се крие нищо друго. Т.е. болшинството жени на планетата не се броят.)

Но се върнем към изтърканата фраза “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”. Ситуацията по подразбиране е следната – имаме мъж и жена, които на пръв поглед са приятели, но в действителност за мъжа това е чисто сексуална връзка. Жената е или патологично наивна, или долна подмолна манипулаторка, която използва слабостта на мъжа, за да го върти – предполага се – на малкия си пръст. Две не особено ласкателни роли за теоретичната жена и една особено противна за теоретичния мъж, тази на първосигнален пръч.

Странно, но факт – на много мъже подобна роля изобщо не им изглежда обидна и унизителна и те първи ще побързат да ви уверят, че са точно такива. Дори съществува цяла субкултура от мъже, наричащи себе си Nice Guys™ („Добри“ момчета), чиято стратегия е да намерят жена, която ги привлича сексуално, но с която нямат никакви общи интереси и вкусове и да се преструват, че са нейни приятели, горчиво негодувайки, че срещу престореното си приятелство получават непресторено такова, а не секс.

Това е последствие от разпространеното вярване, че стига един мъж да се самопровъзгласи за „добър“, това автоматично му дава достъп до избрана от него вагина. Но коварното образование около вагината го разиграва, пробутвайки му някакво си приятелство. „Не ти ща тъпото приятелство! – гордо виква теоретичния мъж. – Ако не се ебеш, ще вървиш пеш!“ или пък се свива на кълбо и се самосъжалява.

(Не твърдя, че подобни мъже го правят съзнателно или със зла умисъл – обществото активно ги възпитава да не виждат в жените около себе си други човешки същества, а някакви мистериозни, лукави извънземни.)

Много жени – съзнателно или не – усещат, че мъжете в кръга на познатите им не ги възприемат като равностойни индивиди и не се и натискат да създават близки приятелства с тях. Което само затвърждава самоизпълващото се пророчество, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”.

Аз, като млада и глупава, смятах че мога да се сприятелявам с мъже по същия начин, по който се сприятелявам с жени – като ги търся, каня ги да излизаме и им предлагам различни съвместни социални дейности. Тъпо и упорито отказвах да променям начина на общуване в зависимост от пола на човека отсреща – и естествено, подобни опити за сприятеляване приключваха бързо и по не особено приятен начин. Най-често кандидат-приятелят тръгваше да се спaсява като на пожар от ‘обсебващата обожателка, която го преследва’ (сиреч мен), или гаджето му му забраняваше да ме вижда, или пък решаваше да приеме това, което е разбрал като оферта за неангажиращ секс.

Същото държание спрямо жени водеше до това, че или ставахме приятелки, или не. Логично, с времето мотивацията ми да се опитвам да създавам приятелства с мъже силно намаля и в резултат, близките ми приятелки са само жени. С тях не се чувствам под постоянно подозрение и не се налага да отмервам всяка дума и действие, да не би недай си боже, да излезе, че ги свалям.

Не твърдя, че опита ми е универсален, но е доста добър пример за това, че обществото в което живеем не създава благоприятни условия, за да разцъфтят чисти приятелства между мъже и жени. Ако повече мъже бяха в състояние да виждат жените около себе си като други хора, а не като второстепенни персонажи, чиято функция е да им предоставят секс или някакъв тип обслужване, щеше да има и повече платонични приятелства.

И най-вече, тъпата идея, че мъже и жени не могат да бъдат приятели, изключва възможността не-сексуалните отношения да имат стойност сами по себе си и да са желани или дори предпочитани от участниците в тях.

Advertisements

Но а е същото като б!!!

Заради коментара на Чергар в предната тема ми се наложи да поседна и да поразмишлявам над сексуалните отношения и взаимоотношения между хората. И да си дам сметка, че те всъщност са СЛОЖНИ!!!
Например, явно ужасно много хора не знаят как се различават изнасилването/некрофилията/педофилията и зоофилията, със сексуални актове между зрели възрастни индивиди, които активно и с желание, по своя воля правят секс помежду си и/или с трети хора, както хетеросексуални, така и хомосексуални.
Най-малкото, не мога да си обясня по друг начин, защо това са едни от най-разпространените коментари по отношение на гей парада и хомосексуалните сексуални взаимоотношения. Ако имате други идеи, които да са нещо друго отвъд „понеже си го изсмукват от пръстите и нямат реални аргументи, но все някак трябва да си защитят хомофобската позиция“, дайте ги насам, ще ми бъде интересно да ги прочета.

До тогава, приемам, че просто не знаят разликите.
Плашещ факт, нали? Излизането от вкъщи току що стана малко по-страшно.

Нейсе. Тъй като спешно се нуждаем от умението да различаваме всички тези контакти, измислих много лесен и кратък тест, който всеки може да приложи спрямо себе си и сексуалните си контакти… например може би точно в момента, докато чете тези думи??!!

(Понеже вече ми споделиха, че не съм била написала дефинициите на тези думи, а съм говорела за съгласие, което реално нямало нищо общо с дефинициите, явно е необходимо да помагам с пояснения. Този тест е подигравка към хора, които сериозно използват тези аргументи, целта ми не е да им пускам линкове и да им копирам дефиниции, защото тях очевидно ги е домързяло да ги направят сами или просто игнорират фактите, за да си защитят някакси тезата. Все пак, за улеснение вече ще има тагове.)

За да разберете дали участвате в изнасилвачески, педофилски, зоофилски или некрофилски акт, проверете следните няколко неща:

1. Дали е човек. Ако е от вида homo sapiens sapiens, а не е от някой вид от животинското царство, независимо от разреда, поздравления, вие НЕ участвате в зоофилия! Едно животно е неспособно да даде съгласие за участие в сексуален акт с човек и по тази причина, подобен акт се смята за насилие и злоупотреба.

2. Дали човекът от другата страна е жив. Ако е жив, поздравления, вие НЕ участвате в некрофилски акт. Мъртъвците са неспособни да дадат своето съгласие за участие в подобен акт. По тази причина, некрофилията е акт на насилие и злоупотреба.

3. Проверете възрастта на този човек. Ако този човек не е малолетен, поздравления, вие НЕ участвате в педофилски акт в момента. Това все пак би било вярно, ако вие самият НЕ сте малолетен, ако сте, за съжаление това, което се случва е педофилия, особено когато не сте близки по възраст от типа разлика година/две). Малолетните са неспособни да дадат съгласие за участие в сексуален акт на база развитие, опит и сексуално развитие, затова подобен акт е насилие и злоупотреба.
(Случаите, в които участниците са малолетни или непълнолетни се различава от педофилия, ако го правят по свое съгласие и желание, но е практически по-сложно да се опишат различните възможности, без този текст да се разводни. Проверете закона за повече детайли, ако ви е интересно.)

4. Ако сте издържали горните две точки успешно и правите секс с друг човек, който не е в безсъзнание или неспособен да даде съгласието си/оттелги съгласието си, освен това неговото/нейното/техните активно и ентусиазирано съгласие, както и вашето такова, поздравления, вие НЕ участвате в акт на изнасилване! Извършването на сексуален акт над човек, който не може/не ви е дал/оттеглил съгласието си, е насилие и злоупотреба с този човек.

Във всички останали случаи, например сексуален контакт с хора от същия пол или от другия пол, вие правите секс, който е различен от гореизброените актове, по това, че не е акт на НАСИЛИЕ от един индивид към друг, съответно не подлежи на сравняване на гореизброените актове.

Така… надявам се това да ви е било полезно упътване и от този момент нататък, ще можете да правите разлика между различните видове актове, които съществуват и ще сте наясно, че хомосексуални сексуални актове не са, не приличат и нямат нищо общо с гореизброените актове.
Приятна вечер.

Аз отивам да се опитам да изтласкам някак от мозъка си фактът, че има хора, които НЕ знаят каква е разликата между тези неща и са склонни да се объркват или да смесват понятията.

П.П. 1. Тъй като няколко пъти ми посочиха, че съм написала за редките случаи, в които малолетни и непълнолетни правят секс едни с други, го редактирах, защото имах предвид „редките случаи, в които сексуални актове между малолетни и непълнолетни стигат до съда/полицията“, а не редки, в смисъл, че не се случват. при нужда може да се провери и позицията на българските закони по темата. Благодаря за поправките.

Бързи мисли относно Св. Валентин

Трифон Зарезан и Св. Валентинт минаха вчера доста тихо и кротко.
Поздрави на всички именници и всички, които празнуват.

Св. Валентин е странен празник. Чисто социологически, е ужасно интересен за анализ и коментар, защото по перфектен начин ни демонстрира най-различни конструкти и социални схеми. Може да се спори дали ги задълбочава или ги изобличава.

С течение на годините съм събрала разни наблюдения и коментари, които мисля да споделя с вас, с надеждата да чуя и вашето мнение.

Целта ми не е да омаловажавам или подигравам хора, които се радват на този ден. А просто да коментиран едно културно явление.

Държа дебело да подчертая. Тези изводи са на база продажбата, рекламите и публичното демонстриране на празника, логично е да има отклонения и разлики. Не твърдя и че всички хора действат по този начин, а че пазаарът действа, сякаш това е така.

– Феминизирането на любовта
В нашата култура имаме феминизиране на любовта и масукилинизиране на секса. Иначе казано, любов, обич, близост, емоционалност, сантименталност, са приемани и третирани като женски неща. Секса, желанието за секс, похотта, сексуалността, сексуалната агресивност, „завоевания“, свалки и пр., са приемати и третирани като мъжки неща (на това се основова негативното отношение към сексуално активни жени също така).

И Св. Валентин е празникът на любовта… и как го разбираме:

Навсякъде е залято от сърчица, цветя, плюшки, шоколадови бонбони и всякакви такива. Тъй като това са неща, генерално маркирани като харесвани основно от жените, доста лесно се налага изводът, че празникът, който е в името на любовта, се слага като равенство с нещата, които се смята, че жените харесват. Иначе казано, под любов се възприема женственост и насочени към жени неща.
И то строго конкретни елементи.

Докато за Св. Валентин е пълно с продукти в розово с надписи относно любов и обич, насочени към жените, насочените към мъжете нито са в специален цвят, нито имат предварително поставени послания (както например са кожите за лаптопи продавани по магазини за Св. Валентин).
Обичайните подаръци: шоколад, цветя, плюшки, накити.
Тук възможните причини може да са няколко.

– целта на тези подаръци е да покажат внимание, съответно специален цвят и специално послание, би накарал евентуалния получател да се чувства специален. Евентуално.

– целта на тези подаръци е да бъдат видяни.  Както от другите мъже, така и от другите жени. Използването на празника, за трупането на социален статус, като демонстрация на мъжественост и доходи. И чак след това на реално празнуване на емоционална и социална привързаност. Т.е. желателно е да се води, че А е подарил (скъп) подарък на Б, но не е особено желателно да се демонстрира, че Б е подарила (скъп) подарък на Б.
В нашата култура е наложено, че мъжете купуват подаръци на жените, глезят жените и издържат жените, като нормалното състояние на нещата, а не наопаки. Чух може би стотина коментара от колеги как ще водят приятелките си някъде или как колежки разказват къде ще ги водят. Не чух обаче, нито една колежка да разказва, че ще води приятеля си някъде (отвъд – ще му сготвя вечеря вкъщи).
Със сигурност има изключения. Въпросът е, че ми направи впечатление.
Също така чух и много коментари коя, какво ще облече, ще се гримира и пр., но не си спомням да чух нещо аналогично от страна на колегите ми от мъжки пол.

Обичат ли мъжете цветя? А накити?
Кога е последният път, когато сте видяли жена да подарява цветя на мъж? И аз не мога да се сетя (не говорим за концерт, публично събитие и пр. подобни) Което е интересно, защото да харесваш цветя не е биологично обусловено, но е културно и социално наложено. Един от символите на Св. Валентин е големият букет цветя. Който е насочен към жена получател, а не мъж получател. Ако пратите голям букет по куриер на приятелката си, това би било напълно нормално, но каква ще е реакцията, ако вие пратите на приятеля си цветя? Интересен експеримент, нали? Какво се приема за нормално да се подарява и кой, какво, на кого подарява също е културно обусловено, а не биологично. Подаряването на шоколад във формата на сърце, е в същия куп, както и голямата плюшена играчка. Да не споменаваме пък накити. 😉

Не съм видяла ЕДНА реклама до днес, която е насочена към жени, която говори за подаряване на накити на мъжете в живота им по ПОВОД Св. Валентин. Докато мъже, подаряващи накити на жени за Св. Валентин е напълно нормално и разпространено.
Всъщност това е далеч по-видимо в западни държави. При нас са все още основно неумело преведени плакати и рекламни щендери тук и там из моловете. Но се разпространяват и увеличават с течение на времето…

Сексуалност като норматив
Това са две подточки. Едната е, хетеросексуалността на празника (впечатление ми направи чак след като сравних с други държави и култури) и второто е, демонстрацията за принадлежност във връзка.
Празникът е структуриран, рекламиран и консумиран изцяло като нещо случващо се в хетеросексуални двойки. Идеята, че има гей хора сякаш напълно не съществува. Нито като рекламни кампании, подаръци и пр.

– Предполагам, че едната причина си е класическата хомофобия (което според мен вреди на печалбите). Защото все още не се коментира и приема като нещо нормално, а во нещо, което се сочи с пръст и се зяпа с оцъклени очи. Най-елементарното доказателство: на Св. Валентин виждаме навсякъде целуващи се мъже и жени… само че като изключим един, единствен случай, не съм виждала гей двойки да се целуват на този празник. Държа да го отбележа, защото ми е втръснало и на шапката всяка година около парадите да слушам за „парадирането със сексуалността“ и „а кога ще има хетеросексуален парад“. Ами ето ни го парада на хетеросексуалните. 🙂

Другото основание е, объркването, което би причинило във вече изградените мрежи на ролите в половете. Кой, на кого подарява и какво подарява. В момента мъжете подаряват цветя на жените и розови плюшени сърчица. Но какво да се рекламира на гей жените или на гей мъжете? Май… не се знае 🙂
В хетеровръзките в света на комсумеризма, рекламите и пр. на този празник, имаме две роли и стилове. Само че припознаването на гей двойки, в тях нямаме И двете роли, съответно езикът би трябвало да се промени, което доста бързо би изяснило колко са измислени и наложени и ролите и в хетеросексуалните двойки.

– Точка две, демонстриацията, че А и Б имат връзка!!!
В нашата култура е важно да демонстрираме, че имаме връзка, толкова е просто.

– Размяна на подаръци
Най-комплексният елемент от темата, поне за мен.
Изключително импликирано, а не споделено директно е кой, какво получава на този празник.
Вече описах, че според мен е обмяна на внимание и жестове, по един или друг начин.
Но също така става дума и за секс. 🙂 При нас не е толкова ярко, но навън повече или по-малко обмяната е на подаръци, с обещанието за секс вечерта. Т.е. на жените им  подаряват (сърчиця, плюшки, накити) разни неща, водят ги на някакви места, а те се отплащат със секс.
Не виждам реален проблем хората да правят секс по каквито начини желаят, по каквито причини пожелаят (дотам, докъдето е по вазиамно съгласие, между можещи и даващи своето съгласие хора), но ме притеснява идеята за нормализирането на бартер. Секс СРЕЩУ внимание/подаръци/излизане/каквото и да е.

И така… честит Св. Валентин!?

Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни“

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

П.П. Петя също коментира колко е прихванало това отношение и при нас, цитирайки поредната жена, която приема мъжа си като слабоумен, твърдейки, че е неспособен да свърши активна домакинска работа. Ако това не е сексизъм, не знам какво е. Чудно обаче защо повече мъже не се оплакват от това отношение тип „той толкова си може?“

Силни женски персонажи – ????

Вече писахме защо разнообразието от персонажи и маниерът на представянето е важен и по какъв начин влияе и рефлектира на реалността и на нашите представи за нея.
Понеже темата се отклони към женските персонажи, нека все пак коментираме концепцията „силни женски персонажи“. Честно казано, не съм много сигурна, че имам идея какво означава… (всъщност знам, но давайте нататък).

Със сигурност знам какво си представя попкултурата под този израз.
Защо има значение какво мисли попкултурата, няма ли за мен инди кино? Ами, факт, има, въпросът е, че поп културата означава точно това – популярна култура. Тя е навсякъде, по всяко време, заливаща ни с „прави това, не прави онова, бъди такъв, не бъди онакъв, купувай това, облечи онова и пр.“ и чрез осмоза ние се просмукваме с писаните и неписаните правила на попкултурата. Тя ни влияе. Независимо дали правим умишлено усилие да я търсим или я избягваме, тя е навсякъде и влияе на нас, на хората около нас и понеже е навсякъде и постоянно, даже не усещаме кога приемаме дадена измислица на попкултурата като истина, просто защото ни е повторено достатъчно пъти, видели сме го достатъчно пъти и сме свикнали…
Затова нейното разбиране и развитие  И критика е важно, защото тя самата има много централна роля в нашите животи. Изяснихме ли тази точка? Добре, да продължим нататък.

За мен силен персонаж е такъв персонаж, който търси някакво развитие и не е просто deus ex machina или стереотип или просто елемент, за стимулиране на друг персонаж. Т.е. силен персонаж е такъв, който има някаква личност и цел, както и някакви недостатъци, а не е самоцелно цопната, колкото да се отчете присъствие.

Все пак, нека поговорим какво си мисли Холивуд (пък и не само те), когато чуят фразата [Силен Женски Персонаж].

Представа им е съвсем буквална. Видимо от женски пол, физически силна… и горе долу това е.
Определено недостатъчно и доста далече от персонаж.

Факт е, женските персонажи са изминали много дълъг път от „героиня в беда“ архетипа, с тяхната склонност да бъдат отвличани през пет минути, да падат от високи сгради, да се оказват сами в сграда с убиец/заплашени от ураган/сами в горяща сграда чакащи главния герой да дойде и да ги спаси, а те с влажен кравешки поглед да го гледат, след което некомфортно да притиснат брадички една в друга. В отделни случаи някои проявяват малко хъс или са по-интелигентни от средната тухла, до момента, в който ги схрабчат за ръката/косата, което ги прави напълно безпомощни или припадащи наоколо.
Такива персонажи често са ужасно досадни за гледане, точно защото са архетип. Знаем какво ще им се случи, кога ще им се случи, как ще им се случи и защо ще им се случи. Наистина, с тях или без тях, историята не губи нищо… но пък има драматизъм и романтика(!!!). Факт споменатите персонажи забърсваха секси (супер) герой, но … това не е достатъчно. 🙂

По (не)знайни причини в един момент започват да се промъкват идеи, че на публиката й е писнало от идентичните персонажи и Холивуд се мята в другата крайност, ето, сега ще ни покажат те, ще има [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ], та ушите ни ще шлющят. Разбира се, споменатите персонажи са винаги ужасно секси (не се сещам нито за едно изключение) и много млади, но имат някое качество, което ги прави СИЛНИ – например могат да боравят с оръжие, могат да поправят кола,  интелигентни са, могат да надпият останалите на масата и пр. И воала!!! [СИЛНИ ЖЕНСКИ персонажи]… всички трябва да са доволни!

Или не точно… всъщност тук даже е малко по-досадно. Преди имахме по-скоро карикатура, на която не й стигаше акъла да ходи и дъвче едновременно, но в случая ни се показва уж способен персонаж, която уж може да се грижи за себе си, което прави нуждата от спасяване в трето действие толкова по-неразбираемо и за която върхът на empowermenta е да се съблече по бельо…
Уф.

Не ме разбирайте погрешно, такива персонажи… бол и не е проблем, че ги има. Да, досадно е и да понякога ми разваля удоволствието от дадена история, но това няма значение. Това, което ме нервира е, че ми се рекламират като [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ] при положение, че всъщност покриват само ЖЕНСКИ персонажи (т.е. 1/3 от изискването). 🙂
(скорошен пример – Мегън Фокс и Тайлър Как-й-беше-името в „Трансформърс) –

„Both of the female characters in the movie were very strong characters. Rachel [Taylor]’s character is very intelligent. I thought that they were representing women very well.” – Мегън Фокс, в интервю относно филма.

Фактът, че от желание да покажат мократа фантазия като можеща, така че зрителят да си представя как е на мястото на главния герой и я забива, се стигна до леко безумния момент, в който имаме супер-умна, супер-красива, приличаща на модел, гениална математичка/програмистка/каквото е там/която има перфектни бойни умения помежедудругото. Мда… 🙂

Да обясня цялото това хаотично „искаме едно, не всъщност искаме друго, ама искаме и трето едновременно с това“. Като цяло, мисля че всички искаме и ще се радваме на повече „ИНТЕРЕСНИ ПЕРСОНАЖИ“, като „ИНТЕРЕСНИ“ обезсмисля конректизирането на пол и задълбава повече в комплексност на персонажа, имането на проблеми, стремежи, цели, недостатъци. Ако нямат недостатъци, то тези персонажи са просто едни пластмасови кукли, за които не ни интересува, не и наистина.

Просто… може да сравним Сара Конър и героинята на Мегън Фокс… едната е физически силна (до някаква степен), но няма никакви недостатъци и собствени цели, първата е икона в киното неслучайно.

Наистина, крайно време е да стане ясно, че под „СИЛЕН ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖ“ се разбира като персонажи, които имат собствени цели ( да забият главния герой/да се омъжат/да имат бебе НЕ Е достатъчно мотивация, нещо малко по-интересно, моля!), а не просто секси мацка, която искаме зрителят да иска да оправи. Нищо не пречи да е И секси, освен всичко останало, просто нека не е за сметка на „ПЕРСОНАЖА“. Нека е спасена от главния мъжки персонаж (или той е спасен от нея)… въпросът е това да не е ВСИЧКО, което и е позволено да бъде в историята.

И това е, надявам се темата за [ СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ ] и какво точно означава концепцията е изяснена и можем да продължим към малко по-сложните теми? 🙂

Силни персонажи или защо трябва да ни пука?

Телевизията, филмите, книгите, всички те са средство за разтоварване и забавление. Те са и нашият прозорец към света, сблъсък към светa, така, както някой друг го вижда/си го представя и си го обяснява на себе си или нас.

Ако изброя всички сериали и книги, наред с филми, които съм гледала, списъкът ще е засрамващо дълъг.
А ако изброя списъкът с произведения, които са ми повлияли или са ми дали нови идеи за обмисляне, списъкът също няма да е никак кратък. И това са тези, които мога да ги локализирам съзнателно, колко ли са тези, които са ми повлияли неосъзнато за мен?
Ние изграждаме представите си за нормалност чрез изкуството, факт. Тук няма терен за спор или алтернативни гледни точки.

Примери в картинки:

Ние живеем в общество, което основно консумира западно изкуство – музика, литература, комикси, мода и т.н., който си спомня деветдесетте и манията по марковите маратонки и касетофоните, идеализацията на Америка, е наясно за какво говоря. Ние променяхме представата си за нормалност и реалност чрез достъпът до единствените продукти, които стигаха до нас – поп-културата на западния (американския) свят. Факт е, че те не са единствените, но те са най-достъпни. Гледаме ги от билбордовете, по списанията, по новините и клюкарниците, също така. Разбира се, сериалите и филмите вече ги споменахме. И да, алтернатива има, просто, за да я намерим, трябва ние активно да я търсим, а не просто да погледнем през прозореца или да пуснем радиото.

Не е невъзможно да са подредени в такива пози, дрехи, височина и пр. случайно, наистина... може да е случайно, че и двете жени са под ъгъл и гледат Лайтман... главния герой, все пак.

В България все още има малко до липсващо расово и етническо разнообразие и то в никакъв случай не се появява в нашата собствена (поп) култура. Ние не виждаме такива музиканти, художници, писатели, които да НЕ са крайно дефинирани или като token примери на дадената си раса/сексуалност/етнос и прочие. Което ни влияе как приемаме и третираме хората около себе си, а и виждаме как гледат на нас самите и как ще интерпретират нашето поведение също така, в зависимост от контекста на расата ни/пола ни/сексуалността ни/етноса ни/образованието ни/материалното ни положение.
Не случайно вестниците продават със заглавие „Роми/Цигани направиха еди-какво-си“, но няма да срещнем „Българи направиха еди-какво-си“, когато са отразявани национални новини, нали?

Хм, второстепенен и главен герой, активна и пасивна позиция.

Зачекне ли се дискутирането на изкуството като такова, трябва да сме наясно, че абсолютно всяко нещо, което виждаме/чуваме/четем, е специално създадено, с цел да бъде чуто/видяно/прочетено и че всеки един момент е внимателно премислен, оформен от съзнателни и подсъзнателни причини като желание да се привлече внимание чрез стереотипи, вярвания, митове, предположения и символи, които са се наложили в съзнанието на публиката, за която е предназначен даденият продукт (защото така е по-лесно, използването на бързи способи за разпознаване, отколкото изграждане от нулата).
И тъй като в момента цари глобализация, има огромна маса хора, които виждат и възприемат един куп символи, стереотипи, предрасъдъци по един и същи начин, защото са расли/развивали в общо общество и са били облъчени от много строг и идентичен по вид набор послания и тяхното интерпретиране е било конкретно уточнено.

Ако мацката се беше напънала да е още малко по-секси, сигурно щеше да си скъса нещо от напрежението. И двамата са главни герои, все пак, кой е на преден, кой е на заден план, позиция на тялото, дрехи...

Когато гледаме филм, ние виждаме персонажи, дошли от главата на някой, който ги е измислил и ги е поставил в дадена ситуация. Ние не знаем първоначално в какво вярва този човек и как той/тя вижда света и как го интерпретира около себе си. В края на филма вече знаем.
Не случайно ако погледнем някои стари филми, те ще ни се видят расистки и сексистки. Сега ни се виждат пародийно такива, но тогава това отношение е било приемано за напълно нормално, поне от масовото общество, затова когато са създавани, те са били правени умишлено такива, за да се харесат на публиката или защото самите създатели са вярвали искрено в тези неща, което е влияело на публиката, че това е нормата и те са търсили в последствие още от същото. И така нататък.

активен/пасивен/сексуална символика, че и заплаха за физическо насилие, цветова схема

Уж се променяме и обществото ни се развива, осъзнава, че ние не сме ограничени и дефинирани от раса/пол/етнос/сексуалност/възраст, но от друга страна, най-процъфтяващата кино индустрия в западния свят е Холивуд, мястото, където една и съща история се повтаря отново и отново, и отново, и отново… с различни цветове, под различна форма, но казваща накратко едно и също, повтаряща едни и същи изтъркани идеи и клишета, затвърждавайки, че история А може да се развие само по един и същи начин.
Всъщност всички вече са отегчени от този маниер на разказване, а десетките и стотици интелигентни и гениални хора, които въждат света по различен начин, имат различен поглед над нещата… те не получават финансирането, защото макар всички да знаят, че историите, които сега ни се разказват са скучни, те са и по-лесни за правени, по-лесни за снимане, по-лесни за продаване… те са и по-безопасни, защото са познати, та тези чудесни хора, които обичат изкуството виждат, че ако не са конформисти, имат твърде малко шансове, да стигнат до масовата публика. Затова виждаме отново и отново красивата, но куха главна героиня, която си пада по главния мухлю, виждаме тъмнокожият персонаж, който умира първи, виждаме отрицателните герои задължително глупави, говорещи неправилен английски, необразовани, неадекватни, изпълнени с фанатичен плам, който е лесно победен от персонаж с емоционалната и интелектуална сложност на торен бръмбар.
Затова виждаме герой персонажи, чийто китки са толкова чупнати, че напомнят на махало, а всички жени са масово вманиачени да отслабнат, да се омъжат и да си родят деца, а тези, които са работещи, са представени като отчаяни, нещастни и тъжни.

цветова схема, подредба (макар че тук е доста по-приглушено)

И макар да знаем, че това не е света ни, ние го виждаме като символ на реалността отново и отново. Тези представи влияят на интересите ни, на предпочитанията ни, на предрасъдъците ни, ние виждаме дефинираната нормалност и виждаме различаващите се от нея имащи само строго конкретна форма, изглеждащи и звучащи по строго определен начин. Затова, когато видим/чуем хора в реалния ни свят, с които досега не сме се сблъсквали, нашата информация и представа за тях вече е изградена на базата на измислените и строго манипулираните образи, съответно, неосъзната дискриминация и предрасъдъци царят към тях.

И не ми казвайте, че изкуството е само изкуство, защото изкуството е отражение на живота. Не случайно отражение – променено, понякога изкривено, различно, наблягащо на един или друг аспект, влияещо и повлияно.

Квоти по пол, да или не?

Препоръчвам изключително горещо дискусията, която се вихри в „Капитал“ относно наличието или отсъствието на полови квоти (Имайте наум, че съм добавила линкове към всеки от кръговете).

Не мога да се сдържа да го препубликувам, защото дискусията е изключително интересна, а коментарите са ужасно показателни.

Петя Кирилова-Грейди защитава тезата, че ДА, има необходимост от квоти по пол, докато Красимира Джисова смята, че НЕ, такива квоти не са необходими.

Аргументите и на двете са изключително интересни, затова препоръчвам горещо да им хвърлите едно око. За съжаление дискусията е  дълга, за да я цитирам директно, но ще се опитам да сложа конкретни основни точки, които смятам за особено силни.
Предупреждавам, че това са частите, които на мен са ми хванали окото и които ми се струват синтез на позициите им, но определено има какво да прочетете още, затова искрено препоръчвам да разгледате и на сайта.

Петя:
[…]
Отношението към мъжете и жените мениджъри на работното място също е много различно. Едно и също поведение се възприема като положителна черта при мъжете шефове и като краен недостатък при жените. Прословутата „женска емоционалност“ е добър пример за това. В България все още масово цари разбирането, че жените не са добри в бизнеса, защото са прекалено емоционални, а мъжките емоционални изблици (сприхавост, гняв, гордост, прибързаност, инат) се тълкуват като признаци на „бизнес нюх“. С други думи, условията на работа са такива, че жените не само получават по-ниско възнаграждение от полагаемото в сравнение с колегите си мъже, но и нямат възможност да пробият стъкления таван. И точно затова е необходимо да се въвеждат конкретни програми, насочени към постигане на полов баланс, защото очевидно личните качества и възможности на отделните кандидати не са достатъчни.
[…]

Препоръчвам да погледнете остатъкът от коментара й в сайта на Капитал.

Красимира:
[…]
Полът не е гаранция за професионализъм и не трябва да бъде нито пречка, нито предимство. Въвеждането на квотите не само би било самоцелен институционален ход, а и предполага, че жените са неспособни на кариерно развитие. Едва ли не им се налага да се възползват от репресивни мерки спрямо мъжете, като едновременно с това се очаква повишаване на доверието в техните лидерски качества и конкурентноспособност.

Истинските лидери обаче не разчитат на квоти, те са неизбежни. И подобна дадена наготово власт не само не би предизвикала необходимото уважение и сериозна преоценка на йерархичните структури (оттам и на елита), но и жените ще трябва да я приемат като подарък, за който да са благодарни. Не е изключено промените да доведат и до обратен ефект, да предизвикат поредните интелектуални постановки на овластени мъже, които използват жените само като бизнес кукли в корпоративните си витрини, докато продължават да вярват в естествената им суобрдинация спрямо мъжете.

Прилагането на квотния принцип би обезсмислило също така изискваната и дълго отстояваната от феминистичните движения равнопоставеност на половете. С други думи, жените рискуват да повторят основателно критикуваните управленческите модели на онези мъже, които дълго са ги маргинализирали. А и какво следва да се предприеме в случай че кариерното развитие на една жена е възпрепятствано от друга жена?
[…]

Остатъкът от коментара тук.

Има мнение и на два гост-експерта – Роза Димова и Нели Христова.

Роза:
[…]
Статистиката показва, че жените в Европейския съюз все още са слабо представени в сравнение с мъжете на високи позиции във всички области и особено по отношение на представителството им в бордовете на големите компании. Съгласно Доклада на Европейската комисия за напредъка по отношение на равнопоставеността на жените и мъжете, през 2010 г., въпреки че жените са 45.4% от работещите през 2009 година, те представляват по-малко от една трета (32.8%) сред бизнес лидерите.

Последните данни за баланса по пол в бордовете на големите компании* в Европа показват, че типичният борд, състоящ се от десет члена има само една жена член и че в 97% от случаите борда се управлява от мъж. През 2010 г. жените наброяват под 12% от членовете на бордовете на най-големите компании в ЕС и едва 3% от председателите на бордовете. Повече информация може да се намери тук.
[…]
Вторият въпрос, който би поставил основи на дебата „за“ и „против“ квотите са причините за дисбаланса по пол в сферата на вземане на решения. Причините имат значително място в дискусията, тъй като изясняват до каква степен квотите представляват решение и с какви други мерки следва да бъдат комбинирани.

Най-общо причините често се делят на структурни и стереотипи. Към структурните спадат гореизброените законодателство, политики и насърчителни мерки.

Що се отнася до стереотипите по пол, то те следва да бъдат широко дискутирани, тъй като преодоляването им трудно се постига единствено чрез законодателство и санкции, а в същото време те могат да бъдат в основата на „организационната култура“ и „стил на управление“ на компаниите и да възпрепятстват значително женското кариерно развитие. За илюстрация може да послужи възприемането на професиите и работата като предимно „мъжка“ или предимно „женска“, разбирането, че жените имат водеща роля за полагане на грижи за децата, възрастните родители и зависимите членове на семейството. Стереотипите имат особено силно влияние върху изборът за професионално развитие.
[…]

Останалата част от текста: цък.

Нели:
[…]
Аз съм собственик на компания и търся професионалист, който да влезе на ключова позиция във висшия мениджърски екип. Важно е да назнача възможно най-правилния човек, който има качествата и знанията да се справи ефективно с предизвикателствата на работата. Най-подходящият от кандидатите се оказва мъж, но според квотата аз трябва да взема на работа жена. В такава ситуация бих изпаднала пред поне два възможни неблагоприятни сценария:

– да не назначавам директор и да продължавам да търся подходяща жена за позицията. През това време компанията няма лидер на съответната позиция, губи скорост и ефективност и в резултат – влошава финансовите си показатели.

– да назнача жена с компромис. Отново възможните последствия биха били недостатъчно добро представяне на компанията и влошаване на бизнес резултатите.

И двата сценария биха били безотговорни към служителите на компанията, тъй като по-слабите резултати биха довели до нестабилност, несигурност и възможна загуба на работни места. Особено в настоящата икономическа ситуация.
[…]

Остатъкът от мнението на Нели – тук.

Заключението на дискусията.

Петя:
В България, както и на много места по света, жените се трудят при различни условия от колегите си мъже. Учудих се, че доста от коментиращите поставят под въпрос тези ми твърдения, дори някой попита къде са ми статистиките. Това са базисни, не особено противоречиви факти, които са добре документирани. За справка можете да погледнете доклади на International Labour Organization, женската организация на ООН (UN Women), множество доклади и изследвания на ниво Европейски съюз и още, и още. Жените нямат достъп до същите ресурси, позиции и възможности за развитие. Работата им се оценява по-ниско: не само като заплащане, но и като значимост.

В по-лошите случаи става въпрос са откровена, директна дискриминация: „Моето момиче, омъжена ли си? Имаш ли деца? Кой ще ги гледа като се разболеят?!“ Или: „Нашият шеф някак си представяше мъж за тази позиция…“- точен цитат от интервю за работа в счетоводна къща! В добрите случаи, подобно на описаното от читателката, жените трябва да се блъскат многократно повече, за да се докажат и да покажат, че въпреки, че са жени, са сериозни, умни, рационални и могат да си вършат работата. И в двата случая става дума са сериозни загуби: в личен план (пари, време, стрес), от бизнес гледна точка (неефективно управление на човешки ресурс и произтичащите от това негативи) и от морално-етична гледна точка (как можем да се заблуждаваме, че сме цивилизовани, когато си позволяваме да третираме 50% от населението като хора втора ръка).

Точно това е причината за въвеждането на квоти. Предложението цели да промени състава на корпоративните бордове не просто „за цвят“. Целта на програмата е да се промени бизнес средата: да бъде по-демократична, по-балансирана, по-прогресивна и в крайна сметка (доказано) по-успешна.

Преследваната промяна не е диктувана от „криворазбрана еманципация“ или „феминистка жажда за власт“. Тази промяна се търси, защото очевидно настоящите условия за работа са неблагоприятни не само за жените по изброените вече причини, но и за мъжете, върху които се струпват нереалистични очаквания за професионални постижения, парична печалба и тотална отговорност за материалното благополучие на семействата им.
[…]
Подчертавам дебело, че квотният принцип е стратегия за подобряване на работната среда и by default изключва назначаването на неподходящи кандидати.
[…]

Остатъкът от коментара й също го прочетете. Тази част ми направи най-силно впечатление, но това не е всичко, което тя има да каже.

Красимира:
[…]
Разполагаме с твърде много примери за големи падения, но не и с големи примери за израствания (изброимите изключения очевидно не влияят правилото и не се радват на публично внимание). Така че за мен остава неприемливо участието на жените в управлението да се изразява в някакъв семпъл статистически реванш с инсцениран триумф, който ще украси пипалата на олигархията, вместо да се отстояват активно, целенасочено и необратимо платформи и идеи за самостоятелно развитие, противопоставящи се на добре контролирания произвол, привидна конкуренция и притъпяващи социалните рефлекси дози власт.

Заключението на Красимира е изключително интересно и на мен лично ми е много интересно начинът, по който тя гледа на живота и на нещата, особено с реализацията. Определено дочетете тук.

Моето мнение по темата го оставих като коментар в сайта на Капитал, но целта ми сега не е да споделям аз как виждам нещата, а по-скоро да посоча гледните точки, аргументите и основните проблеми. За толкова кратка дискусия, темата не може да се анализира в дълбочина, а по-скоро няколко широки, общи мазки, но целта ми е повече да се привлече вниманието по тази тема, отколкото да твърдя, че дават еднозначен отговор.

Все пак, какво е вашето мнение? В сайта масово се смятат за ненужни квотите, а аргументът, че който го бива винаги ще успее е масов, което е доста интересно, при положение, че повечето го заявили са мъже и е любопитен, най-малкото.