Отвратителната сделка, която сме принудени да сключим

Автор: Melissa McEwan

Противно на репутацията на феминистките и моята собствена репутация, която общественото мнение си е създало в продължение на пет години, аз не мразя мъжете.

Ако играех по правилата на женомразците, за които е достатъчно една-единствена жена да направи нещо злобно или двулично или арогантно или незаконно или някакво друго Лошо Нещо, за да се чувстват в правото си да мразят всички жени, аз бих имала достатъчно оправдание да мразя мъжете, ако имах подобно желание.
Повечето от обидните, заплашителни мейли които получавам са от мъже. Най-настървените и неприятни тролове в блога ми са мъже. Безброй пъти са ми подвиквали от движещи се коли сексуални покани и обиди и съм била подложена на всякакви други форми на сексуален тормоз – както на улицата, така и на работа, винаги от мъже. Била съм подложена на сексуално насилие – ако броим изнасилването, опита за изнасилване, опипването на на гърдите, задника и/или гениталиите, натискането в градския транспорт и разголването – от десетки хора през живота си, както от познати, така и от непознати, всички мъже.

Но аз играя по различни правила и не мразя мъжете. Всъщност, има мъже на този свят, които много обичам.

Има определени мъже, които бих казала, че мразя или нещо доста подобно, мъже, към които изпитвам дълбоко презрение – но причината не е, че са мъже.

Не, аз не мразя мъжете.
По-правилно би било да се каже, че им нямам доверие.

Моето недоверие не е, както може да се предположи, резултат от насилието, извършено срещу тялото ми, или от униженията, на които е било подложено достойнството ми. Вместо това, е резултат от множеството банални предателства, които характеризират всичките ми взаимоотношения с мъже – тук шега за изнасилване, там “жена“ използвано като обида, небрежно очерняне на женското в ежедневен разговор, обвинения че преигравам, обръщане на очи и раздразнени въздишки в отговор на любезна молба да не се използват сексистки епитети в мое присъствие или предложение да не се  използва мъжкият род като неутрален.

Подразбиращото се предположение в нашите отношения – че ще приема като комплимент, че той ме смята за специална („ти не си като тези, другите жени“) и презумпцията, че съм негов съюзник срещу определени типове жени. Естествено, всички тук сме съгласни, че Бритни Спиърс е гадна курва, която не заслужава нищо друго, освен поток от грозни обиди всеки път, когато се спомене името й, нали? Непрестанно прокрадващия се натиск да предам принципите си и да оплюя тази жена или онази жена, сякаш не зная, че винаги има оправдание да се даде воля на мизогинията и някоя жена да бъде мразена по начин, запазен специално за жените. От мен се очаква да се включа в жестоката веселба, и когато откажа, аз се превръщам в неин обект. И така нататък.

Вицове за жени, съпруги, тъщи, за дъщери, за шефки. Те са разказвани в мое присъствие от мъже, които се предполага да са ми близки, с единствената цел да ме подразнят, сякаш би трябвало да смятам статута си на втора категория гражданин за забавен. Предполага се да не обръщам внимание, че това е тактика за доминиране и контрол, че за тези мъже забавлението се състои именно в това, да ме разстройват, вбесяват и нараняват. Разказват тези вицове и мога или да се засмея и те да се чувстват победители, или да не се засмея и те отново да се почувстват победители. Ези – те печелят, тура – аз губя. Използвана съм като реквизит в личното патриархално представление на мъжете, които се предполага да са ми близки.
Те се наслаждават на играта, в която представлявам тяхна пионка, след което трябва да им вярвам, когато кажат “Обичам те“. Обичам те, дъще. Обичам те, племенничко. Обичам те, приятелко. Аз се предполага да им вярвам.

Има случаи, когато мъже – интелигентни, проницателни, чувствителни мъже – се вживяват в ролята на “адвокат на дявола“ в желанието си да разискват някой аспект на феминистката теория или репродуктивните права, или някой от другите въпроси, обикновено класифицирани като Женски. Тези интелигентни, проницателни, чувствителни мъже искат да търсят до безкрайност слаби места в аргументите ми, да се препират за подробности, да спорят за забавление и се чудят защо гласът ми става все по-висок, защо лицето ми е пламнало и защо, след един час защитаване на позицията си, в очите ми горят ядни сълзи. Защо го приемаш толкова лично? питат интелигентните, проницателни, чувствителни мъже, на които никога не им е хрумвало, че темата на толкова забавното за тях интелектуално упражнение, представлява моят живот.

Гнева ми се смесва с объркване, че житейския ми ми опит не се брои за по-релевантен от самоуверените преценки на мъжете, които си убиват времето, снизходително наблюдавайки жените, сякаш са екзотично племе, представляващо златна мина за начинаещия етнограф. И високомерното  отхвърляне на моето твърдение, че да наблюдаваш отстрани не те прави по-обективен, просто предоставя различна перспектива.

После досадните повтарящи се твърдения, че преживяванията на жените и мъжете са сходни, агресивното настояване, че красивите мъже също са обективизирани от жените! че жените също понякога хващат за задника някой мъж! че от мъжете също се очаква да изглежда по определен начин на работното си място! че жените също изнасилват! и прочие приравнявания, които удобно и глупаво пренебрегват закоренени в обществото несправедливости, в резултат на които X рядко се равнява на Y. И изстрадалите стонове, с които е посрещнат всеки опит сексизмът да бъде поставен в контекст и отхвърлянето на идеята, че подобни проблеми, колкото и неприятни, не са задължително еднакво репресивни.

Да не забравяме стереотипите – изобилието от стереотипи! – за жените, не за мен разбира се, за онези жени, с тяхното лошо шофиране и непрекъснатото им пазаруване и предменструалния им синдром и отвратителната им суета и неспособността им да престанат да говорят и тяхната липса на интерес към Важни Неща, онези жени, които се опитват да уловят мъжете в капан, нарочно забременявайки, нечестно обвинявайки в изнасилване, които не могат да престанат да бъдат кучки, курви, путки… От мен се очаква да кимам одобрително, аз съм подбутвана и подсещана да се съглася. Очаква се да кажа, че аз не съм такава, но другите жени са (аз съм по-различна, нали?), да дам формалното си съгласие със стереотипите. Да, така е. Между нас да си остане, точно така е. Само това се иска от мен. Да захвърля принципите и самоуважението си и да бъда в услуга на патриархалната система, която ще използва моето съюзничество, за да ме покори още повече. Това е, което искат от мен от мъжете, които претендират да ме обичат.

После нежеланието да чуят, заинатения отказ да разберат толкова много неща, толкова много важни неща. И упоритото нежелание да повярват, да възприемат, че моето възмущение не е изфабрикувано и обидата ми не е престорена – и непреклонното отхвърляне на факта, че болката ми е истинска, в полза на удобното убеждение, че съм ядосана, защото аз съм феминистка (а не, че съм феминистка, защото съм ядосана).

Отричането на факта, че държанието им е сексистко, дори когато това е очевидно, дори когато е посочено тактично, любезно, внимателно, без лошо чувство и с презумпцията, че не е било нарочно. Твърдото, неизменно, непреклонно отричане – защото е много по-лесно да се заключи, че аз съм глупава или луда и си измислям, че някой на когото държа, ме е обидил (ей-така, за забавление!), отколкото просто да се признаят, че грешат. Не, по-добре да ме изкарат истеричка, отколкото просто да кажат Извинявай.

Не всеки мъж прави всички тези неща, или дори повечето от тях и със сигурност не ги прави постоянно. Но е достатъчно само един, от време навреме, да направи нещо такова, за да избухне облак от анимационни звездички, като неочакван удар в носа, който да ме запрати зашеметена встрани, чудейки се какво се е случило току-що.

Това определено не го очаквах…

Тези неща не са навици на умишлено жестоки мъже. Подобни навици имат някои от мъжете на този свят, които най-много обичам.

Всички от тях са ми дали причини да не им се доверявам, да използвам недоверието си като защитен механизъм и средство, необходимо за да преживея деня. Защото никога не знам кога нещо такова ще ме връхлети, ще ме изкара от равновесие и ще ме постави в положението да избирам, за пореден път, между достойнството си и разбирателството помежду ни.

Да преглъщам помията или да съсипя целия следобед?

Подобен удар обикновено идва буквално от нищото. И ме оставя изпълнена със оправдана предпазливост. Не съм уплашена; просто примирена – и нащрек. Да се доверя повече означава да позволя да ми нанесат рани, които не се лекуват. Рани по нашите взаимоотношения, непоправими поражения, след които не можеш да погледнеш в очите човекът, когото някога си обичал.

Но това е отвратителната сделка, която за съжаление сме принудени да сключим: Мъжете могат да си позволят удобството на непроверената привилегия, но моето отношение винаги ще бъде пропито с неспокойно, недоверчиво подозрение.

Отвратителна сделка от където и да се погледне. Но това е положението.

Има мъже, които ще прочетат този пост и ще си помислят, нацупено, пренебрежително, че всеки чернокож може да напише нещо доста подобно за белите хора, за мен. Което е абсолютно вярно. Същото могат да кажат и хомосексуалните, и бисексуалните, и асексуалните, и транссексуалните, и интерсексуалните хора (списъкът едва ли е пълен). Нямам проблем с това. Не се чувствам мразена. Чувствам се, сякаш не ми е гласувано доверие – нещо, което разбирам и уважавам. За мен това означава, че трябва да си направя труда да заслужа това доверие. Ден след ден.

Надявам се тези мъже да ме чуят, когато казвам отново, аз не ви мразя. Просто ви нямам доверие. Можете да си кажете, че е проблемът си е в мен, че това е лично мой недостатък, доказателство, че съм повредена и ненормална; можете да изберете да вярвате, че жените в живота ви не приличат по нищо на мен.

Или можете да си направите труда да докажете, че заслужавате доверие. Ден след ден.

В случай, че такива като мен са повече отколкото сте предполагали.

Източник : Shakesville

Реклами