Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

Реклами

„Жертви на красотата“

ВНИМАНИЕ, ТЕКСТЪТ СЪДЪРЖА СНИМКИ, КОИТО Е ВЪЗМОЖНО ДА СА РАЗСТРОЙВАЩИ ИЛИ ПРОБЛЕМНИ ЗА ХОРА, КОИТО ИМАТ ПРОБЛЕМИ С ГРАФИЧНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ НА ЖЕНИ ЖЕРТВА НА ФИЗИЧЕСКО И/ИЛИ СЕКСУАЛНО НАСИЛИЕ ИЛИ СА БИЛИ ЖЕРТВА НА СЕКСУАЛНО И ФИЗИЧЕСКО НАСИЛИЕ

Има още

Силни женски персонажи – ????

Вече писахме защо разнообразието от персонажи и маниерът на представянето е важен и по какъв начин влияе и рефлектира на реалността и на нашите представи за нея.
Понеже темата се отклони към женските персонажи, нека все пак коментираме концепцията „силни женски персонажи“. Честно казано, не съм много сигурна, че имам идея какво означава… (всъщност знам, но давайте нататък).

Със сигурност знам какво си представя попкултурата под този израз.
Защо има значение какво мисли попкултурата, няма ли за мен инди кино? Ами, факт, има, въпросът е, че поп културата означава точно това – популярна култура. Тя е навсякъде, по всяко време, заливаща ни с „прави това, не прави онова, бъди такъв, не бъди онакъв, купувай това, облечи онова и пр.“ и чрез осмоза ние се просмукваме с писаните и неписаните правила на попкултурата. Тя ни влияе. Независимо дали правим умишлено усилие да я търсим или я избягваме, тя е навсякъде и влияе на нас, на хората около нас и понеже е навсякъде и постоянно, даже не усещаме кога приемаме дадена измислица на попкултурата като истина, просто защото ни е повторено достатъчно пъти, видели сме го достатъчно пъти и сме свикнали…
Затова нейното разбиране и развитие  И критика е важно, защото тя самата има много централна роля в нашите животи. Изяснихме ли тази точка? Добре, да продължим нататък.

За мен силен персонаж е такъв персонаж, който търси някакво развитие и не е просто deus ex machina или стереотип или просто елемент, за стимулиране на друг персонаж. Т.е. силен персонаж е такъв, който има някаква личност и цел, както и някакви недостатъци, а не е самоцелно цопната, колкото да се отчете присъствие.

Все пак, нека поговорим какво си мисли Холивуд (пък и не само те), когато чуят фразата [Силен Женски Персонаж].

Представа им е съвсем буквална. Видимо от женски пол, физически силна… и горе долу това е.
Определено недостатъчно и доста далече от персонаж.

Факт е, женските персонажи са изминали много дълъг път от „героиня в беда“ архетипа, с тяхната склонност да бъдат отвличани през пет минути, да падат от високи сгради, да се оказват сами в сграда с убиец/заплашени от ураган/сами в горяща сграда чакащи главния герой да дойде и да ги спаси, а те с влажен кравешки поглед да го гледат, след което некомфортно да притиснат брадички една в друга. В отделни случаи някои проявяват малко хъс или са по-интелигентни от средната тухла, до момента, в който ги схрабчат за ръката/косата, което ги прави напълно безпомощни или припадащи наоколо.
Такива персонажи често са ужасно досадни за гледане, точно защото са архетип. Знаем какво ще им се случи, кога ще им се случи, как ще им се случи и защо ще им се случи. Наистина, с тях или без тях, историята не губи нищо… но пък има драматизъм и романтика(!!!). Факт споменатите персонажи забърсваха секси (супер) герой, но … това не е достатъчно. 🙂

По (не)знайни причини в един момент започват да се промъкват идеи, че на публиката й е писнало от идентичните персонажи и Холивуд се мята в другата крайност, ето, сега ще ни покажат те, ще има [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ], та ушите ни ще шлющят. Разбира се, споменатите персонажи са винаги ужасно секси (не се сещам нито за едно изключение) и много млади, но имат някое качество, което ги прави СИЛНИ – например могат да боравят с оръжие, могат да поправят кола,  интелигентни са, могат да надпият останалите на масата и пр. И воала!!! [СИЛНИ ЖЕНСКИ персонажи]… всички трябва да са доволни!

Или не точно… всъщност тук даже е малко по-досадно. Преди имахме по-скоро карикатура, на която не й стигаше акъла да ходи и дъвче едновременно, но в случая ни се показва уж способен персонаж, която уж може да се грижи за себе си, което прави нуждата от спасяване в трето действие толкова по-неразбираемо и за която върхът на empowermenta е да се съблече по бельо…
Уф.

Не ме разбирайте погрешно, такива персонажи… бол и не е проблем, че ги има. Да, досадно е и да понякога ми разваля удоволствието от дадена история, но това няма значение. Това, което ме нервира е, че ми се рекламират като [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ] при положение, че всъщност покриват само ЖЕНСКИ персонажи (т.е. 1/3 от изискването). 🙂
(скорошен пример – Мегън Фокс и Тайлър Как-й-беше-името в „Трансформърс) –

„Both of the female characters in the movie were very strong characters. Rachel [Taylor]’s character is very intelligent. I thought that they were representing women very well.” – Мегън Фокс, в интервю относно филма.

Фактът, че от желание да покажат мократа фантазия като можеща, така че зрителят да си представя как е на мястото на главния герой и я забива, се стигна до леко безумния момент, в който имаме супер-умна, супер-красива, приличаща на модел, гениална математичка/програмистка/каквото е там/която има перфектни бойни умения помежедудругото. Мда… 🙂

Да обясня цялото това хаотично „искаме едно, не всъщност искаме друго, ама искаме и трето едновременно с това“. Като цяло, мисля че всички искаме и ще се радваме на повече „ИНТЕРЕСНИ ПЕРСОНАЖИ“, като „ИНТЕРЕСНИ“ обезсмисля конректизирането на пол и задълбава повече в комплексност на персонажа, имането на проблеми, стремежи, цели, недостатъци. Ако нямат недостатъци, то тези персонажи са просто едни пластмасови кукли, за които не ни интересува, не и наистина.

Просто… може да сравним Сара Конър и героинята на Мегън Фокс… едната е физически силна (до някаква степен), но няма никакви недостатъци и собствени цели, първата е икона в киното неслучайно.

Наистина, крайно време е да стане ясно, че под „СИЛЕН ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖ“ се разбира като персонажи, които имат собствени цели ( да забият главния герой/да се омъжат/да имат бебе НЕ Е достатъчно мотивация, нещо малко по-интересно, моля!), а не просто секси мацка, която искаме зрителят да иска да оправи. Нищо не пречи да е И секси, освен всичко останало, просто нека не е за сметка на „ПЕРСОНАЖА“. Нека е спасена от главния мъжки персонаж (или той е спасен от нея)… въпросът е това да не е ВСИЧКО, което и е позволено да бъде в историята.

И това е, надявам се темата за [ СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ ] и какво точно означава концепцията е изяснена и можем да продължим към малко по-сложните теми? 🙂

Angel-A

Отдавна не сме пускали ревюта на тема кино и то не поради липса на желание.
Denia пуликува това ревю преди време в блога си. прочетох го, много ми хареса (ревюто, не филма), мислех си да го споделя с някакви хора и после забравих.
И вчера пак се сетих, когато беше горещо препоръчано от мой приятел като „много красив и романтичен филм“.
Поговорихме си част от вечерта по отношение на филма и аз споменах отделни елементи, които ме притесняват (добре описани и от Denia), дори поспорихме малко, но в края на краищата ме убеди, че препубликуването на този текст е необходим.
Е.

Артистичен черно-бял филм със страхотна камера, чието действие се развива в Париж. Ревютата го описват като красива, сгряваща сърцето приказка, подобна на Амели Пулен. Режисьор е Люк Бесон. Какво може да звучи по-примамливо?

Нека да обобщим фабулата в няколко изречения. Главния герой Андре е смотан сульо, който не жали време и енергия в задачата да си съсипва живота. Главната героиня Анджела е Manic Pixie Dream Girl със свръхестествени способности, която го спасява. Големият, неочакван туист е, че тя е ангел (Angel-A – хаха, схванахте ли хитрата игра на думи) и се отказва от ангелството (ангелствуването?), за да е с него.

Ако не сте запознати с термина Manic Pixie Dream Girl, това е героиня от романтична комедия, която е извънредно луда и нестандартна и спасява от депресия главния герой – единствения важен персонаж във филма. Научава го да обича сам себе си и да се радва на живота, разрешава всичките му проблеми посредством “щури” приключения и пресилен смях, докато той лежи по гръб, безпомощно маха с крачета и мрънка колко е несправедлив живота. Главната черта на Manic Pixie Dream Girl е, че тя не е личност със собствени интереси, стремежи и желания. Единствената й функция в живота е да спасява главния герой, да го развеселява и да му вдъхва самочувствието, че е способен на велики дела. (Всъщност е перфектно описано и илюстрирано от Анита Саркеесиан и ви препоръчвам да погледнете видеото, за да добиете представа за какво точно иде реч и конкретни примери. Е.)

Андре дължи много пари (които безразсъдно е профукал) на някакви мафиоти. И те, наглеците гадни, си ги искат обратно! Нечувано нахалство. Горкия, нещастен Андре решава да се самоубие. Но преди да са ви рукнали сълзите, вече се е появила прекрасна блондинка с безкрайно дълги крака, която също ще скача от моста в Сена. Андре героично я спасява (плувайки с балтон и само една функционираща ръка – не знам как става този номер) и тя решава да му се отблагодари, ставайки негова. Точно така, негова – като робиня. Ще прави всичко, каквото й каже и ще му помага. Оптималната мастурбаторска фантазия.

Започва функцията си на робиня, съблазнявайки злия мафиот, на когото Андре дължи пари. Но той дължи пари и на други мафиоти, тъй че не може да се почувства щастлив и доволен! Как да зарадваме бедния човечец? Анджела намира някакъв бар/клуб/дискотека и започва да се продава на клиентите, за да събере пари. Предполага се, че във всяко заведение персоналът е повече от щастлив да ти предостави възможността да проституираш в тоалетните, докато сутеньорът ти прибира парите на бара.

През това време грабналия сърцето на публиката Андре се напива, буйства, лигави се, врещи – и за десерт, проиграва всички пари на някакво залагане. На красивата Анджела това не й прави никакво впечатление. Уверява го, че е прекрасен, че го обича и че той трябва да се научи да се обича сам, понеже е прекрасен. Прекрасния Андре й крещи да млъкне и при всеки удобен случай я праща по дяволите. После някакви горили го гонят, Анджела ги пребива, понеже е свръх-силна и се оказва, че тя всъщност не е проституирала, къде ти. Нещо в пъти по-почтено – примамвала е мъжете, вземала им парите, след което им блъскала главите в тоалетното гърне. Също така е пребила и окрала злия мафиот.

Тук възникват няколко необяснени въпроса в този иначе така логичен и правдоподобен сценарий – Анджела е показана как влачи в тоалетните десетки мъже, в продължение на часове. Как така в кабинките не са се натрупали купчини пребити? И през цялото време нито един не се е свестил и не вдигнал аларма? Нима в Париж посещават тоалетните само с цел секс – как така никой не е отишъл просто да се изпикае и не е забелязал какво се случва? В една от сцените в бара, клиент тика пари на Андре и той му отказва с репликата: “Не, стига толкова, ти беше с Анджела вече два пъти” – явно на човека толкова му е харесало да го бият по главата, че се е върнал за още.

Но да оставим тези подробности настрана – важното е, че Андре е страхотен, прекрасен и неповторим. Защо точно, не става ясно. Представя се като абсолютно лайно, прави всевъзможни глупости и се държи отвратително с Анджела, от което логично следва, че тя се влюбва в него. И понеже е ангел, падат й крилата, изгубва свръхестествените си сили и остава на земята, за да бъде с него. Бъдещия им съвместен живот се очертава в розови краски – тя ще млати случайни хора и ще им краде парите, той ще ги профуква на залагания и ще я използва като бодигард и проститутка. С две думи – живот-мечта.

Този приказен сюжет подозрително напомня което и да е порно – достатъчно е да имаш пенис и да присъстваш, за да се изпълнят съкровените ти желания. Всеки може да се идентифицира с главния герой (като под “всеки” се разбира истинските, важните хора, т.е. тези, притежаващи пенис). Не е нужно главният герой да притежава някакви качества, достатъчно е смътното подозрение, че в дъното на душата си всъщност е добър, без да е подкрепено с каквито и да е доказателства. Но доказателства не са нужни – той е Главния Герой, следователно всичко, което прави заслужава одобрение. Може да се държи като пълен гъз – това е правилно и се предполага всички да сме на негова страна. Когато има неприятности, те задължително са несправедливи и незаслужени. Ако някой му прави проблеми или просто се изпречва на пътя му, автоматично се превръща в гаден злодей. Главният герой просто има право да се лигави като разглезено дете и да чака решението на всичките му проблеми да падне от небето – и то буквално пада. Героинята не е друго човешко същество, а неговата награда, сбъдната мечта – тя е там, за да му служи.

Жалката лична мастурбаторска фантазия на Люк Бесон по-добре да си беше останала лична. Вместо това е получила бюджет няколко милиона и е заснета. Да видим какво казват зрителите; без да е огромен комерсиален успех, всички превъзнасят този филм до небесата. Вълшебно преживяване, модерна приказка, затрогваща любовна история, очарователна комедия, магичeски романс и определения от този сорт, се нижат до безкрайност. Най-негативните критици се ограничават да кажат, че сюжетът е скучен и не особено оригинален.

В света, в който живеем, вълшебните приказки изглеждат така.

Отвратителната сделка, която сме принудени да сключим

Автор: Melissa McEwan

Противно на репутацията на феминистките и моята собствена репутация, която общественото мнение си е създало в продължение на пет години, аз не мразя мъжете.

Ако играех по правилата на женомразците, за които е достатъчно една-единствена жена да направи нещо злобно или двулично или арогантно или незаконно или някакво друго Лошо Нещо, за да се чувстват в правото си да мразят всички жени, аз бих имала достатъчно оправдание да мразя мъжете, ако имах подобно желание.
Повечето от обидните, заплашителни мейли които получавам са от мъже. Най-настървените и неприятни тролове в блога ми са мъже. Безброй пъти са ми подвиквали от движещи се коли сексуални покани и обиди и съм била подложена на всякакви други форми на сексуален тормоз – както на улицата, така и на работа, винаги от мъже. Била съм подложена на сексуално насилие – ако броим изнасилването, опита за изнасилване, опипването на на гърдите, задника и/или гениталиите, натискането в градския транспорт и разголването – от десетки хора през живота си, както от познати, така и от непознати, всички мъже.

Но аз играя по различни правила и не мразя мъжете. Всъщност, има мъже на този свят, които много обичам.

Има определени мъже, които бих казала, че мразя или нещо доста подобно, мъже, към които изпитвам дълбоко презрение – но причината не е, че са мъже.

Не, аз не мразя мъжете.
По-правилно би било да се каже, че им нямам доверие.

Моето недоверие не е, както може да се предположи, резултат от насилието, извършено срещу тялото ми, или от униженията, на които е било подложено достойнството ми. Вместо това, е резултат от множеството банални предателства, които характеризират всичките ми взаимоотношения с мъже – тук шега за изнасилване, там “жена“ използвано като обида, небрежно очерняне на женското в ежедневен разговор, обвинения че преигравам, обръщане на очи и раздразнени въздишки в отговор на любезна молба да не се използват сексистки епитети в мое присъствие или предложение да не се  използва мъжкият род като неутрален.

Подразбиращото се предположение в нашите отношения – че ще приема като комплимент, че той ме смята за специална („ти не си като тези, другите жени“) и презумпцията, че съм негов съюзник срещу определени типове жени. Естествено, всички тук сме съгласни, че Бритни Спиърс е гадна курва, която не заслужава нищо друго, освен поток от грозни обиди всеки път, когато се спомене името й, нали? Непрестанно прокрадващия се натиск да предам принципите си и да оплюя тази жена или онази жена, сякаш не зная, че винаги има оправдание да се даде воля на мизогинията и някоя жена да бъде мразена по начин, запазен специално за жените. От мен се очаква да се включа в жестоката веселба, и когато откажа, аз се превръщам в неин обект. И така нататък.

Вицове за жени, съпруги, тъщи, за дъщери, за шефки. Те са разказвани в мое присъствие от мъже, които се предполага да са ми близки, с единствената цел да ме подразнят, сякаш би трябвало да смятам статута си на втора категория гражданин за забавен. Предполага се да не обръщам внимание, че това е тактика за доминиране и контрол, че за тези мъже забавлението се състои именно в това, да ме разстройват, вбесяват и нараняват. Разказват тези вицове и мога или да се засмея и те да се чувстват победители, или да не се засмея и те отново да се почувстват победители. Ези – те печелят, тура – аз губя. Използвана съм като реквизит в личното патриархално представление на мъжете, които се предполага да са ми близки.
Те се наслаждават на играта, в която представлявам тяхна пионка, след което трябва да им вярвам, когато кажат “Обичам те“. Обичам те, дъще. Обичам те, племенничко. Обичам те, приятелко. Аз се предполага да им вярвам.

Има случаи, когато мъже – интелигентни, проницателни, чувствителни мъже – се вживяват в ролята на “адвокат на дявола“ в желанието си да разискват някой аспект на феминистката теория или репродуктивните права, или някой от другите въпроси, обикновено класифицирани като Женски. Тези интелигентни, проницателни, чувствителни мъже искат да търсят до безкрайност слаби места в аргументите ми, да се препират за подробности, да спорят за забавление и се чудят защо гласът ми става все по-висок, защо лицето ми е пламнало и защо, след един час защитаване на позицията си, в очите ми горят ядни сълзи. Защо го приемаш толкова лично? питат интелигентните, проницателни, чувствителни мъже, на които никога не им е хрумвало, че темата на толкова забавното за тях интелектуално упражнение, представлява моят живот.

Гнева ми се смесва с объркване, че житейския ми ми опит не се брои за по-релевантен от самоуверените преценки на мъжете, които си убиват времето, снизходително наблюдавайки жените, сякаш са екзотично племе, представляващо златна мина за начинаещия етнограф. И високомерното  отхвърляне на моето твърдение, че да наблюдаваш отстрани не те прави по-обективен, просто предоставя различна перспектива.

После досадните повтарящи се твърдения, че преживяванията на жените и мъжете са сходни, агресивното настояване, че красивите мъже също са обективизирани от жените! че жените също понякога хващат за задника някой мъж! че от мъжете също се очаква да изглежда по определен начин на работното си място! че жените също изнасилват! и прочие приравнявания, които удобно и глупаво пренебрегват закоренени в обществото несправедливости, в резултат на които X рядко се равнява на Y. И изстрадалите стонове, с които е посрещнат всеки опит сексизмът да бъде поставен в контекст и отхвърлянето на идеята, че подобни проблеми, колкото и неприятни, не са задължително еднакво репресивни.

Да не забравяме стереотипите – изобилието от стереотипи! – за жените, не за мен разбира се, за онези жени, с тяхното лошо шофиране и непрекъснатото им пазаруване и предменструалния им синдром и отвратителната им суета и неспособността им да престанат да говорят и тяхната липса на интерес към Важни Неща, онези жени, които се опитват да уловят мъжете в капан, нарочно забременявайки, нечестно обвинявайки в изнасилване, които не могат да престанат да бъдат кучки, курви, путки… От мен се очаква да кимам одобрително, аз съм подбутвана и подсещана да се съглася. Очаква се да кажа, че аз не съм такава, но другите жени са (аз съм по-различна, нали?), да дам формалното си съгласие със стереотипите. Да, така е. Между нас да си остане, точно така е. Само това се иска от мен. Да захвърля принципите и самоуважението си и да бъда в услуга на патриархалната система, която ще използва моето съюзничество, за да ме покори още повече. Това е, което искат от мен от мъжете, които претендират да ме обичат.

После нежеланието да чуят, заинатения отказ да разберат толкова много неща, толкова много важни неща. И упоритото нежелание да повярват, да възприемат, че моето възмущение не е изфабрикувано и обидата ми не е престорена – и непреклонното отхвърляне на факта, че болката ми е истинска, в полза на удобното убеждение, че съм ядосана, защото аз съм феминистка (а не, че съм феминистка, защото съм ядосана).

Отричането на факта, че държанието им е сексистко, дори когато това е очевидно, дори когато е посочено тактично, любезно, внимателно, без лошо чувство и с презумпцията, че не е било нарочно. Твърдото, неизменно, непреклонно отричане – защото е много по-лесно да се заключи, че аз съм глупава или луда и си измислям, че някой на когото държа, ме е обидил (ей-така, за забавление!), отколкото просто да се признаят, че грешат. Не, по-добре да ме изкарат истеричка, отколкото просто да кажат Извинявай.

Не всеки мъж прави всички тези неща, или дори повечето от тях и със сигурност не ги прави постоянно. Но е достатъчно само един, от време навреме, да направи нещо такова, за да избухне облак от анимационни звездички, като неочакван удар в носа, който да ме запрати зашеметена встрани, чудейки се какво се е случило току-що.

Това определено не го очаквах…

Тези неща не са навици на умишлено жестоки мъже. Подобни навици имат някои от мъжете на този свят, които най-много обичам.

Всички от тях са ми дали причини да не им се доверявам, да използвам недоверието си като защитен механизъм и средство, необходимо за да преживея деня. Защото никога не знам кога нещо такова ще ме връхлети, ще ме изкара от равновесие и ще ме постави в положението да избирам, за пореден път, между достойнството си и разбирателството помежду ни.

Да преглъщам помията или да съсипя целия следобед?

Подобен удар обикновено идва буквално от нищото. И ме оставя изпълнена със оправдана предпазливост. Не съм уплашена; просто примирена – и нащрек. Да се доверя повече означава да позволя да ми нанесат рани, които не се лекуват. Рани по нашите взаимоотношения, непоправими поражения, след които не можеш да погледнеш в очите човекът, когото някога си обичал.

Но това е отвратителната сделка, която за съжаление сме принудени да сключим: Мъжете могат да си позволят удобството на непроверената привилегия, но моето отношение винаги ще бъде пропито с неспокойно, недоверчиво подозрение.

Отвратителна сделка от където и да се погледне. Но това е положението.

Има мъже, които ще прочетат този пост и ще си помислят, нацупено, пренебрежително, че всеки чернокож може да напише нещо доста подобно за белите хора, за мен. Което е абсолютно вярно. Същото могат да кажат и хомосексуалните, и бисексуалните, и асексуалните, и транссексуалните, и интерсексуалните хора (списъкът едва ли е пълен). Нямам проблем с това. Не се чувствам мразена. Чувствам се, сякаш не ми е гласувано доверие – нещо, което разбирам и уважавам. За мен това означава, че трябва да си направя труда да заслужа това доверие. Ден след ден.

Надявам се тези мъже да ме чуят, когато казвам отново, аз не ви мразя. Просто ви нямам доверие. Можете да си кажете, че е проблемът си е в мен, че това е лично мой недостатък, доказателство, че съм повредена и ненормална; можете да изберете да вярвате, че жените в живота ви не приличат по нищо на мен.

Или можете да си направите труда да докажете, че заслужавате доверие. Ден след ден.

В случай, че такива като мен са повече отколкото сте предполагали.

Източник : Shakesville

Защо психологията не винаги е отговорът

Всъщност понякога дори не е въпросът.

Много често хора използват думите „психология“ и „еволюция“, и „природно“, за да обяснят или защитят някакво тяхно мнение.
Много често обаче с тези думи се злоупотребява или хората съвсем сериозно не са потърсили алтернативна информация, защото това, които четат/чуват ги устройва и им харесва, доказва теорията им и не си правят труда да задълбават.

Ако се заровим в учебниците по психология, особено в старите издания, можем да попаднем на невероятни бисери. Това не означава, че психологията не върши работа нито, че тя трябва да бъде дискредитирана като наука.
Означава обаче, че психологията е изключително пипкава работа и че анализите винаги са следствие на културния и социалния живот на човека, който ги прави. Защото психологията анализира човешкото поведение и причините зад него, но никой не е извън човешкото общество и няма как да бъде напълно безпристрастен и това си личи в трудовете.

Например, в първи курс когато четях Фройд, бях изпълнена с искрен интерес, защото все пак, бащата на психоанализита и всичко останало. Давах си сметка, че е последствие на културната си среда и на възпитанието си и ме впечатляваше дори повече, защото се опитваше да погледне на „нещо, което всички знаят“ и да потърси де факто причините.
Първият път когато учебникът полетя към стената, беше когато Фройд изпадна в дългите си и объркани обяснения как жените са неспособни да творят, а способността им да шият, плетат и т.н и да измислят интересни, сложни и комплексни мотиви, беше обяснено с вкорененото им психиката им желание да повторят сложната плетеница на срамните устни, клитора и пр.
Не се шегувам ама на грам. Това го пишеше в учебника, черно на бяло, нещо, което четат и от което се учат студенти и бъдещи психолози или използващи психология. Чисто културно, бях напълно наясно последствие на какво са тези думи и твърдения. Чисто емоционално, баях наясно, че Фройд е също толкова пленник на предрасъдъците и страховете си, както и всички останали.

Автоматично става ясно на всеки, че достоверността на всяко едно психологическо изследване зависи от предрасъдъците, стереотипите, културните и личните психологически проблеми на човекът, който ги е писал/измислял/провеждал/анализирал.
Ние сме склонни да товарим причините защо хората правят едно или друго нещо с нашите очаквания. И сме склонни да виждаме поддържащите нашите предпочитания резултати. Его, какво да го правим.

Въпреки всичко, не можем да си позволим да се правим, че не знаем за тези проблеми на психологията. Не можем да се правим, че не ги виждаме или че не са близки до акъла.
Иначе казано, приемането на всяко изследване за чиста монета и тръбенето как „психологията доказва“ е просто избързване.

Съвременната психология има доста успехи в развенчаването на митове относно родителство, семейство, взаимноотношения между хора, трудове, които са писани с години, стотици изследвания, правени отново и отново, с цел да се прескочим сотици години културни и социални стереотипи.
За съжаление, едновременно с това става достъпна за абсолютно всеки и куцо, кьораво и сакато може да прави опити, без образование и понякога, дори без особено много здрав разум, да коментира и анализира теми, повтаряйки глупави неща, които, в дългосрочен план, не решават проблемите, а ги представят като нерешими.

Има какви ли не уебсайтове под електронното небе на уеб пространството, но някои са особено отровни.
Един от тях е „Психология днес'“.
Повечето неща публикувани там трябва да взимат не с лъжица, а с товар сол, толкова са… неаргументирани повечето.
По принцип нямам времето да го зачитам редовно, но напоследък се постарах да намеря.

Ако вярваме на онзи уебсайт, хората са безпомощни, абсолютно подчинени на гените си и първосигналните си реакции същества, които са неспособни на логически размисъл, които разделят своето време между мъчително сдържане от извършвеане на физическо насилие над околните и броене 1, 3, 1, 3. А и жените не обичат да правят секс. Освен това са чудовища, трябва да се върнат в кухнята и са нещастни, защото са излезли оттам и имат права.

Разбира се.
Така че, заради доста дебел списък от изстъпления от редовно публикуващи на онзи сайт, изследванията и публикациите им няма да бъдат взимани под внимание тук.
Иначе казано, текствоете публикувани там и цитирани тук в дискусии, ще бъдат игнорирани.
Защото идеята, че насилието е нормална част от сексуалния и физическия живот на хората е абсурдна и желанието да се аргументира със задълбаване колко ограничени и социално неспсообни са мъжете, мен лично ме вбесява до крайна степен и наистина не искам да чета подобни глупости, защото една от основните идеи на феминизма е полът да не се използва като причина за агресия към някого, а хората, които след малко ще цитирам го правят отново и отново.

Присхологията не винаги е отговорът и понякога често не е въпросът.
За да разберем психологията, често трябва да сме много, мноого ама много навътре в историята и да имаме завидни познания по антропология и по логика. Да не говорим за обширни знания относно културологията.
Неща, които самите говорещи за психология, както ще видите в цитираните текстове, не просто нямат понятие, но не са и чували за идеите.
Което мен ме кара автоматично да ги сложа в графа „бял шум“.
Проблемът е, че този бял шум се повтаря и се третира като сетаят светих и като пълното доказателство защо точно ти, да ти, не изпитваш удоволствие от секса, не те бива з анищо повече от самоходно произвеждащо бебета вагина и то може би, ако някой те надзирава.
Е, някъде трябва да му се тегли чертата.

Ако стен фен на споменатия сайт, то означава, че сте оставили мозъкът си на закачалката, а тук не харесваме хора, които не обичат да мислят.
Все пак, за да не бъда обвинена, че говоря без доказателства, моля:

1.) Why modern feminism is illogical, unnecessary, and evil by Satoshi Kanazawa

Modern feminism is evil because it ultimately makes women (and men) unhappy. In a forthcoming article in the American Economic Journal: Economic Policy, Betsey Stevenson and Justin Wolfers of the Wharton School of Business at the University of Pennsylvania show that American women over the last 35 years have steadily become less and less happy, as they have made more and more money relative to men. Women used to be a lot happier than men despite the fact that they made much less money than men.

2.) Don’t Take Your Daughter To Work by Walter E. Block

For one thing, why is it that there are so many mothers who have abandoned their children, many at very tender ages? If poverty has engendered this decision, well and good. But all too often this stems either from feminist ideology…Who should have preference in this regard, given that for some reason this must be done, males or females? Members of the feminist cult will froth at the mouth that such a question should even be raised (that’s no news; they have this emotional reaction to anything or anyone disagreeing with their party line) but they themselves started this by organizing a day at the office or factory for only one gender.

3.) Where Feminists Have Gone Wrong by Satoshi Kanazawa

Feminists unquestioningly assume that, if there are no legal and social obstacles to women’s achievement, women on the whole would want to pursue the same careers to the same degree as men do…modern feminism ultimately hurts women.

4.) Why Some People Have Issues With Men: Misandry by Anthony Synnott

This new sexism, reverse sexism, is widespread in feminist and pro-feminist literature – or propaganda, one might say, – but largely ignored. One does not criticize feminism! But a fair number of feminists have criticized men in sexist terms…Alice Walker’s „The Color Purple“ won the Pulitzer and is totally misandric, as are the best-sellers by Terry MacMillan. The movies were also were also very popular among women. Misandry sells. Why these black women should demonize black men, compounding sexism and racism, I don’t know. It just reinforces racism.

5.) Are All Women Essentially Prostitutes? by Satoshi Kanazawa

Prostitution is evolutionarily familiar, because mating is evolutionarily familiar and prostitutes (at least the classy ones) are no different from other women, whom men also have to pay – not in cash payments but in dinners and movies, gifts, flowers, chocolates, and motor oil – if they wanted to impress them enough to have sex with them.

6.) Men sexually harass women because they are not sexist by Satoshi Kanazawa (with the tagline „Sometimes „no“ means „try a little harder…“)

Abuse, intimidation, and degradation are all part of men’s unfortunate repertoire of tactics employed in competitive situations. In other words, men are not harassing women in this fashion because they are treating women differently from men (which is the definition of discrimination under which sexual harassment legally falls), but the exact opposite. Men harass women precisely because they are not discriminating between men and women. Men harass women because they are not sexist.

7.) The Triumph of Feminism: Porn Star Sex by Perry R. Branson, M.D.

Consider what has happened since women were first freed by the legal system. All of the pillars supporting the moderation of our drives, our sexual impulses, have been systematically stripped away by our prevailing culture. First, God and religion were abandoned as unnecessarily restrictive. Then the frightening consequences of the sex act were mitigated (first by Penicillin and then by the pill.) Then, the Women’s lib movement, in the hypomanic flush of their first bloom, realized that once free, women could be freed from all restraints. Why shouldn’t a woman be free to have any and all the sex she wanted? As with all revolutions, this went too far.

8.) How to Be Happy by Satoshi Kanazawa

Забравете идеята, че полът не е определящ за личността ви, всичко това е измислица. Или сте мъжествен мъж или може директно да идете да се застреляте.
Интересното е, че повечето от авторите на тези текстове, които споменах също не изглеждат особено мъжествени мъже, така че се чудя какво още се мотаят и още не са освободили света от мъката на съществуването си. 🙂

Further Reading:
Wonder Woman: Top or Bottom?
Do men want to rape? Do women want to be raped?
Underage girls in lingerie – why is that a problem?

Have We Taken Women’s Strength Too Far?
The power of female choice: Fat chicks get laid more

Големият въпрос към женските списания

Големият въпрос към женските списания описан по перфектен начин в едно изречение:

Ако сравним едно мъжко и едно женско списание, ще ни направи впечатление, че и двете се говори почти единствено и само за мъже.
За останалите, които имаме и други интереси отвъд ерекцията на А., мнението на Б. относно килограмите ни или последния писък на модата относно обувките за 500+ лева, които горе долу ни пазят краката сухи…. ами възможностите са малко (по-скоро липсващи), поне що се отнася до списания, което са таргетирани като женски.

Тук дори не е нужно да навлизаме в анализ защо женските списания изглеждат и звучат по този начин, това е повече от ясно: за да убедиш някой да прекарва повечето си съзнателно време в тревоги за външния си вид, харчене на кошмарни суми пари за грим и промени на този външен вид, то по някакъв начин трябва да им втълпиш в главата, че в живота им не може да има нищо друг освен мъжкото мнението относно тях и то във всеки аспект от личността им, обаче основно за външния, пък другия няма много значение.

Което е твърде тъжно, поне що се отнася до количеството качествена публицистика, която се таргетира към жени и по-лошо, се чете от жени, които се водят по този синдром.

Да видим… какво би било по-интересно за четене в едно списание насочено към жени.., не само към хетеросексуалните жени, но към всички жени?
Възможно ли е да съществуват такива списания изобщо, според вас? 🙂