Кино: The Girl with the Dragon Tatoo

Имам доста смесено отношение по отношение на серията Мillenium (трите книги: Момичето с драконовата татуйровка, Момичето, което си играеше с огъня, Момичето, което ритна стършелово гнездо). Сади e посочила доста успешно нещата, които никак не ми харесаха, но пък Мацката с мнение пък е подчертала нещата, които МИ харесаха.
Можем да синтезираме: не ми харесаха прекалената детайлност и честота на физическото и сексуално насилие над Лизбет Саландър, както и леката абсурдност на Бломквист. Хареса ми, че са зачесани теми като сексуалното и физическо насилие, начинът, по който хората с психични проблеми са безпомощни в системата, както и описанието на примерите на „съсипване“ на репутацията на човек в една сфера, за да се омаловажи неговото мнение в друга, несвързана с първата сфера.
Не ми хареса, че Ларсон пише от гледната точка на незапознат с тези неща, т.е. не усещаме ясно критичността му или пък коментарите му в дадени случай граничат със зловещо или са просто абсурдни.

Логично, за толкова популярна серия, бяха филмирани. Два пъти. Веднъж шведска версия, след това сега още веднъж, американска версия… (все още основната разлика при подобно преповторно филмиране е негативното, опростено и на моменти съсипано такова в американските версии). Все пак, на мен винаги ми е интересно как са интерпретирани и поднесени едни и същи събития, за различните публики.

За момента имаме плакатите на двете продукции и можем да ги сравним.
Създаването на кино плакатите спокойно можем да кажем, че е изкуство само по себе си. Те трябва да създават впечатление на зрителя към историята, която плакатът рекламира и често са и подсказки на историята/отношенията между персонажите показани на тях, синтезирани много, много накратко.
Никак не е лесно, защото трябва да привлекат интерес, но и да бъдат адекватни към историята, за да не се чувстват излъгани зрителите в последствие.

Шведска версия

Лисбет Саландър е на преден план, която изглежда заплашителна, агресивна, пънк, силно присъствие, всичко това, което персонажът е описан да бъде в книгите. На заден план имаме Бломквист (втория ни основен персонаж) и макар да има терен за дискусия, че тя е клекнала, докато той седи на стол, можем да го интерпретираме и като удобство в средата и кожата й.  Като по-близо до зрителя, се създава впечатление кой е по-важния и основен персонаж. Дистанцията между двамата говори не просто за самостоятелността на персонажите, но също така посочва и социалната им дистанцираност, не просто между тях, но и по принцип.
Цялостното впечатление е, че виждаме ДВА персонажа.

Американска версия

Американската версия обаче… Лисбет Саландър е гола (до кръста) и е в ръцете на Бломквист, който е сложил ръка над гърдите й (много хора се избиха да коментират колко е иновативно гола жена, която гледа директно към камерата, колко е смело и прочие, честно казано, не го виждам по този начин, в контекста на социалните роли, стереотипи и най-малкото, количеството филми, които имат на постерите си голи жени). Нейната ръка е върху неговата, вид прегръдка или за увереност… не мога да кажа с каква цел е, като цяло, усещането е за пасивност, сексуализиране (каквото няма в предния постер). И тук, както и в предната корица виждаме множество пиърсинги, които са с цел индикация на пънк и агресивно отношение и предизвикателство към социалните норми на Лисбет, тук обаче изглежда по-скоро като фасада, като добавяне на пикантност към сексуализацията й, а не като част от един комплексен и определено преживял неща персонаж.

Не мога да не подчертая безумно дебело, че героинята на Лисбет Сландър е жертва многократно на физическо и сексуално насилие в книгите, което превръща поставянето на една гола, пасивна Лисбет на постера в най-малкото проява на ужасно лош вкус и умишлено омаловажаване на зачекнатите проблеми, а в най-добрия случай, пълна липса на разбиране на критиките в серията Магнум по отношение на жените и начинът, по който са третирани в обществото ни.

Това не е ново, със заглавия от типа на Dead Girl и I spit on your grave, изключително детайлно физическо и сексуално насилие се показва на екраните с претенции да има за цел да се зачекнат фактически проблеми. Само че и трите филма страдат от едни и същи проблеми – крайна сексуализация на насилието и недостатъчно фактическа критика. Иначе защо имаме гола Лисбет на плаката, ако целта на американската версия беше да се зачекне и критикува сексуалното насилие над нея?

Като гледате плакатите, приличат ли ви като посветени на една и съща тема, разказващи една и съща история?

Реклами

Приносът на Розалинд Франклин

В новия си дом нямам Интернет, което е чудесно, защото ми отваря време за четене. Една от книгите, които чета напоследък, е „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън. Пасажът, в който се описва откриването на ДНК, хвърля светлина върху това как може да останеш в сянка, независимо от приноса си или уменията си. Съвсем земен пример за това как се пише историята. Без излишни предисловия, предлагам откъс от самата книга:

„Въпреки че Крик и Уотсън, според всеобщото мнение, се радват на почти всичките заслуги за разкриване на загадката на ДНК, пробивът им бил решително зависим от експерименталната работа, извършена от конкурентите им, резултатите от която били получени „случайно“ според тактичните думи на историчката Лайза Жардин. Доста пред тях, поне в началото, били двама учени от Кингс Колидж в Лондон — Уилкинс и Франклин.

Роденият в Нова Зеландия Уилкинс бил скромен човек до такава степен, като че ли бил невидим. В документален филм на PSB за откриването на структурата на ДНК — постижение, за което той получава Нобелова награда през 1962 г. заедно с Крик и Уотсън — той бива изцяло пренебрегнат.

Най-енигматичната личност от всичките била Франклин. В един изключително неласкателен портрет в Двойната спирала Уотсън изобразява Франклин като жена, която е неблагоразумна, потайна, винаги недружелюбна и, което най го дразнело — почти нарочно несексапилна. Той признава, че „не била непривлекателна и би могла да бъде доста впечатляваща, ако проявявала поне малко интерес към дрехите“ — но в това отношение разочаровала всички очаквания. Тя дори не използвала червило, отбелязва той в почуда, а усетът й към дрехите „показвал всичкото въображение на английските подрастващи интелектуалки.“ (През 1968 г. Харвард Юнивърсити Прес спряла публикация на Двойната спирала, след като Крик и Уилкинс се оплакали относно характеристиките в нея, които научната историчка Лайза Жардин описала като „неоснователно обидни“. Цитираните описания по-горе са след като Уотсън смекчил коментарите си. – бел.а.)

Франклин обаче притежавала най-добрите изображения по онова време на вероятната структура на ДНК, получени посредством рентгенова кристалография — техниката, усъвършенствана от Линус Полинг. Кристалографията била успешно използвана, за да се изучават атомите в кристалите (оттук „кристалография“), но ДНК молекулите били доста по-пипкава работа. Само Франклин успявала да получи добри резултати при процеса, но за безкрайно раздразнение на Уилкинс отказвала да споделя с него откритията си.

Франклин не трябва да бъде изцяло обвинявана за това, че не проявявала вежливост при съобщаване на откритията си. Жените учени в Кингс Колидж през 1950-те били третирани с официална надменност, която смайва съвременната чувствителност (всъщност, която и да е чувствителност). Колкото и старши или утвърдени да били тези жени, не им било позволявано да влизат в стаята на старшия преподавателски състав, а вместо това трябвало да се хранят в отделна стая, за която дори Уотсън признавал, че била „неприветлива и затънтена“. Отгоре на това, непрекъснато й бил оказван натиск — понякога била наистина тормозена — да сподели резултатите си с трио от мъже, чието отчаяно желание да хвърлят поглед върху тях рядко било съпроводено с по-приятни качества като уважение. „Страхувам се, че винаги показвахме, така да се каже, снизходително отношение към нея“, си спомня Крик по-късно. Двама от тези мъже били от конкурентна институция, а третият повече или по-малко бил открито на тяхна страна. Така че не е изненадващо, че Франклин съхранявала резултатите си заключени.

Комикс: Hark! A Vagrant

Че Уилкинс и Франклин не се разбирали било факт, който Уотсън и Крик очевидно са използвали в своя полза. Въпреки че Крик и Уотсън нарушавали доста безсрамно територията на Уилкинс, той заставал непрекъснато именно на тяхна страна — което не било съвсем изненадващо, тъй като самата Франклин започвала да се държи по определено странен начин. Въпреки че резултатите й показвали, че ДНК била категорично спираловидна по форма, тя настоявала пред всички, че не е така. За срам и ужас на Уилкинс през лятото на 1952 г. тя поставила подигравателно съобщение около департамента по физика в Кингс, което гласяло: „С голямо прискърбие съобщаваме за смъртта в петък на 18 юли 1952 г. на ДНК спиралата… Надяваме се, че д-р М. X. Ф. Уилкинс ще говори в памет на споминалата се спирала.“

Резултатът от всичко това бил, че през януари 1953 г. Уилкинс показал на Уотсън изображенията, получени от Франклин — „очевидно без нейно знание или съгласие.“ Би било омаловажаващо това да бъде наречено значителна помощ. Години по-късно Уотсън признал, че това „било най-значимото събитие… то ни мобилизира.“ Въоръжени със знанието за основната форма на ДНК молекулата и някои важни елементи на измеренията й, Уотсън и Крик удвоили усилията си. Сега всичко като че ли им потръгнало. По едно време Полинг бил на път за конференция в Англия, на която по всяка вероятност е щял да се запознае с Уилкинс и да научи достатъчно, за да поправи неправилните си схващания, които го били отправили в погрешна изследователска посока, но това била ерата „МакКартни“ и Полинг бил задържан на летище Айдълуайлд в Ню Йорк, като паспортът му бил конфискуван, поради това, че бил с твърде либерален темперамент, за да му бъде позволено да пътува в чужбина. Крик и Уотсън имали благоприятния и щастлив късмет, че синът на Полинг работел в „Кавендиш“ и невинно ги държал в течение на всички новини относно развитието или проблемите в къщи.

Все още изправени пред възможността всеки момент да бъдат поставени в неудобно положение, Уотсън и Крик се захванали трескаво с проблема. Знаело се, че ДНК имала четири основни компонента — наречени аденин, гуанин, цитозин и тиамин — и че те се чифтосвали по определени начини. Като си играели с парчета картон, изрязан във формата на молекули, Уотсън и Крик успели да открият как парчетата си пасвали. От това направили модел тип Мекано — вероятно най-известният в съвременната наука — състоящ се от метални плочи, затегнати с болтове в спирала, и поканили Уилкинс, Франклин и останалия свят, за да го разгледа. Всеки знаещ човек можел веднага да види, че са разрешили проблема. Несъмнено била брилянтна детективска работа, със или без помощта на изображенията на Франклин.

Изданието на Нейчър от 25 април 1953 г. включвало статия от 900 думи, написана от Уотсън и Крик и озаглавена „Структура на дезоксирибонуклеиновата киселина.“ Била съпроводена от отделни статии от Уилкинс и Франклин. Било забележително време за света — Едмунд Хилари щял точно тогава да се изкачи на върха на Еверест, а на Елизабет II й предстояло да бъде коронясана за кралица на Англия — така че откриването на загадката на живота останало до голяма степен незабелязано. Излязло малко съобщение в Нюз Кроникъл и било пренебрегнато другаде.

Розалинд Франклин не споделила Нобеловата награда. Починала от рак на яйчниците само на трийсет и седем години през 1958 г., четири години преди наградата да бъде връчена. Нобеловите награди не се дават посмъртно. Ракът със сигурност възникнал в резултат на постоянното излагане на рентгенови лъчи в работата й, и иначе не би трябвало да се случи. Във възхваляващата биография на Франклин от 2002 г. Бренда Мадокс отбелязва, че Франклин рядко носела оловна жилетка и често нехайно заставала пред лъчите. Осуалд Авери също никога не спечелил Нобелова награда и също до голяма степен бил пренебрегнат от следващите поколения, макар че той поне получил удовлетворението да живее достатъчно дълго, за да види откритията си доказани. Умира през 1955 г.“

Прахосница

Представям ви „Прахосница“ – перфектният подарък за вашето дете дъщеричката ви. На корицата можете да видите трите „муцунки“ – ключов елемент от играта, който ви помага или пречи да прахосвате пари на воля.

В по-красиво нарисуваната корица те са заменени от множеството дрънкулки, които би следвало да умирате да си купите.

Това там не е бормашина, а сешоар, да не се объркате нещо. Не забравяйте, че играта е „само за момичета“! (Последиците от това момичетата да не играят на правилните игри, могат да бъдат катастрофални).

Аз съм последния човек, който би проявявал носталгия по соца, но тогава игрите бяха просто за „деца и юноши“. Полово неутрални игри като „Лунапарк“, „Веселите мечета“, „Към върха“ и прочие. Това впрочем важи и за голяма част от игрите в „гнилия капитализъм“ по същото време. А преди 100 години една подобна игра би се казвала „Спестовница“ или „Къщовница“, защото животът не се е базирал на свръх-консумация и постоянно потребяване и изхвърляне на нетрайни, безполезни вещи. Като цяло обаче ще ви спестя разсъжденията си този път. Който има очи, да гледа, е казал Чийзъс.

Гост: Матриархат

Матриархат. Не бях се замисляла какво точно означава това. Мислех си, нещо като патриархата, само дето жените са шефовете. Но с една малка разлика. Една майка винаги е сигурна кои деца са нейни, затова няма нужда да държи под око, да затваря, или да обързва с обществени задължения за вярност мъжа си, за да е сигурна че децата, за които се грижи са нейни. Защото, няма какво да се лъжем, цялата структура на семейството и обществото идва от невъзможността на един мъж да е сигурен той ли е баща на детето, което жена му ще му роди. Оттам и прословутият двоен морал, девствените булки, оттам пък табутата в секса, които касаят и мъжете и жените, обвързването на семейството със секса и любовта. Цялата каша в която сме забъркани и понякога дори не забелязваме, било поради вродено лицемерие, било поради навика да правим компромиси. Знам че времената се менят, но традициите определено се менят много по-бавно от нравите. И лишените от съдържание обществени правила са още по-мъчителни и смазващи. Да, тъпо наистина, само дето не е измислено нещо по-добро. А може би е било измислено? Гледах някога си, сигурно преди година, един научно-популярен филм за живота и обществената организация в няколко малки села в Тибет, мисля. Оттогава не мога да си го избия от главата. А ето за какво се разказваше:

Тези няколко села се намират във висока и почти недостъпна част на планината. Допреди няколко години са живели в почти пълна изолация от останалия свят. Запазили са традициите и нравите си от столетия, може би хилядолетия… Там цари матриархат. Семействата са големи. задружни, както е в много бедните общества. Глава на семейството е майката. Тя живее със своите деца – синове и дъщери. Баща няма и няма такава институция като баща. Когато семейството се разрастне прекалено много, понякога едната дъщеря се отделя в ново семейство заедно с децата си и някои от братята си. В селото има една обществена постройка, за която се грижат всички, строят, поправят, обзавеждат. Живеят много много бедно, така че нямат нужда от кой знае какво. През деня работят много усилено, защото прехраната се изкарва трудно. Вечер всички които имат желание, се събират в тази постройка, говорят си, пеят, танцуват, веселят се, ухажват се. Мъжете ухажват, жените избират. В постройката има и много стаи, наречени стаи за любов. Двойките, които са се харесали се усамотяват в тези стаи, за да са заедно. Няма правило кой с кого да бъде всичко зависи от взаимното желание. Някои двойки се запазват с години, но е рядкост. Когато жената забременее, цялото и семейство се радва, понеже ще имат бебе. Братята и се радват защото го приемат като свое дете. Децата се отглеждат от цялото семейство, а ролята на бащата във възпитанието поемат вуйчовците. Жените в повечето случаи не знаят кой е бащата, а и това няма никакво значение . Семейството им се увеличава и укрепва, това е важно. Човек се ражда, живее и умира в едно семейство. Работи през деня за благото му, грижи се за останалите членове, които са му кръвни роднини и с които е порастнал. През нощта, ако има желание, се отдава на мимолетната си страст с друг човек, така естествена и разбира се, така нетрайна, че няма какво да се обсъжда. Разговаряха с една жена, попитаха я, добре де, ти се виждаш вечер с някого, правиш любов с него, не ти ли се иска понякога да живееш с него и през деня, да бъдете семейство? А тя погледна с такова изумление и каза: „Че защо? Аз си имам семейство! Освен това, за какво ми е през деня? През деня се работи.“ Хм, логично, нали? На колко от вас не се е случвало да се лутат в противоречията между работа, любов, желание за уют, страст, секс, нужда от спокойствие и какво ли не още, които семейството ни поднася?
И, последно, за тези на които им се изправиха косите от думата „матриархат“ ще кажа, че в това село основно работеха жените. Те носеха дърва, въртяха домакинството. Смееха се и казваха че техните братя са малко мързеливички, но такъв е обичаят. Пък и мъжете се уморявали повече вечер.
Хубаво нещо е матриархатът…

Текстът е препечатан от блога на Случайна

Пътешествието на Джесика Уотсън

16 годишната Джесика Уотсън, австралийска мореплавателка от град Бюдерим, завърши своето околосветско пътешествие преди около 3 седмици. То беше започнато на 18-ти октомври 2009-та година и стигна до успешен край на 15-ти май тази година.

Въпреки че Международната федерация по ветроходство няма да признае рекорда й, защото е непълнолетна, Джесика практически е най-младият ветроходец, който е извършил околосветско пътешествие, при това без да акостира в пристанище (т.е. без възможност за ремонт, закупуване на допълнителни провизии, отдих и т.н.). Подобни тийнейджърски начинания обикновено биват саботирани от обществото, така че в известен смисъл Джесика прокарва пътя за снижаване на възрастовата граница за тези плавания. Тя е предлагала на различни фирми да бъдат спонсори на начинанието й, като най-големият спонсор става фирмата за козметика Ella и сьответно яхтата е кръстена на нейно име.

Младата мореплавателка не се вълнува особено от това, че рекордът и няма да бъде официално признат (което впрочем е било ясно от самото начало). Официалният рекорд, поставен през 1999 г., принадлежи на 18-годишният австралиец Джеси Мартин.

Има още

Така е, защото е така

Когато си зададеш въпроса „Защо  хората се държат по този начин?”, най-лесният и немарлив възможен отговор, до който можеш да стигнеш, е: „Така се държат, защото са си такива. Така е, защото е така (и трябва да е така).”

Например: Защо циганите крадат метал? Ами явно са си такива, това им е в кръвта. (Жоро Пентаграм здравата ме разсмя с една своя статия, в която съвсем сериозно предполагаше, че ако му прелеят циганска кръв, сигурно и той ще започне да се кефи на циганска музика и да посяга да краде жица.)

Това е лесен и удобен начин да си отговорим на всеки въпрос. Защо за децата на викингите е било норма да проявяват хипер-активност? В днешни дни възприемаме това като болестно отклонение, което следва да се лекува с медикаменти или помощ от психолог. Както и да е, не е нужно да мислим, обяснението е просто – на тия деца явно им е било в кръвта. Дали и днес им е в кръвта? Това, че потомците на някогашните кръвожадни викинги сега живеят в държави с ниска престъпност, висока култура и жизнен стандарт (ето любопитни снимки от норвежки затвор), е пренебрежимо – винаги можем да скалъпим някакво увъртане и да се измъкнем от този факт.

Тъжното е, че подобни „обяснения“ са капитулация на интелекта пред това да обясни истински едно явление. Когато един фрашкан с тестостерон, агресивен и космат мъж като мен редовно нагъва шоколад, защото е живял в по-особени условия и това му е била социално достъпната дрога, докато алкохолът и цигарите ги е проспал и затова са му безинтересни, е много забавно да видиш жонглиранията, с които се обяснява защо мъж може да прояви *вроденото* желание на жените да се тъпчат с шоколад. Когато видим жена като съпругата ми, която се ориентира перфектно с карта и без карта, постоянно измисля и конструира мебели и най-различни сложни механизми по начини, напълно невьобразими и неразбираеми за мен, е много забавно отново да видиш невероятните огъвания и логически изкривявания, с които обясняват какво се е счупило, та жена да има „чисто мъжките“ качества да се ориентира и да бъде инженер. Това е просто жалко, приятели. Четенето е една от най-неестествените и неприродни (по вашите критерии) дейности на света, и все пак четете това изречение. Как изобщо и двата пола, че и децата, съумяват да правят нещо толкова неестествено?

Има още

Самоотричането като себеутвърждаване

Most women don’t think they’re women. They’re People, like men, and all other women are Women.

В един форум попаднах на следната дискусия – обсъждаше се как тъпите жени не оставяли мъжете си да си поиграят на спокойствие компютърни игри (които те, по подразбиране, не играят). Намеси се една потребителка, която се изказа в смисъл, че всеки разумен човек би трябвало да даде на партньора си пространство за собствените му интереси и да не го задушава. Естествено, останалите дискутиращи не допуснаха, че подобна свръх-мъдра мисъл може да произлиза от жена и заявиха, че според нейните изказвания, тя е мъж със женски псевдоним. Прекалено разумно говорела, за да е жена.

Как реагира на тези обвинения потребителката? Поруменя, запърха с мигли (образно казано) и безкрайно поласкана, се зае да доказва, че тя наистина е “едно от момчетата” (най-големият възможен комплимент!). Да, тя имала мъжко мислене! Много хора и били казвали, че е все едно мъж в женско тяло! (Трябва да са били мъжки хора, иначе мнението им нямаше да има тежест) Всичките и приятели били мъже! Сигурно защото била израснала с брат!

„Аз не съм жена“

От най-ранна възраст сме бомбардирани от съобщения, представящи жените като слаби, глупави, лигави, мрънкащи, повърхностни, лицемерни, кавгаджийки, клюкарки и използвачки. Нищо чудно, че много жени в детството и младостта си не искат да бъдат жени – или направо отказват да повярват, че са жени.

Вместо да си направят извода „аз съм жена и не съм такава, значи дефиницията която ми пробутват е невярна“, чрез някаква пробойна в логиката си стигат до заключението „аз не съм такава, следователно не съм жена“. Oтъждествяват се с мъжете до такава степен, че сами започват да вярват, че не са “някакви си жени”. Съответно не чувстват съпричастност с тези, които доброволно се признават да са жени и активно ги дискриминират, посвещавайки живота си на усилия да убедят околните, че те са „повече като мъж“. Типичен пример съществува в лицето на американската журналистка и политическа коментаторка Ан Коултър, която отговорно заявява, че жените не би трябвало да имат право да гласуват.

Още примери ще откриете в безбройните дискусии на тема “приятелство между жени” в които множество жени бързат да кажат, че жените са подли, завистливи материалистки и затова всичките им приятели са мъже (”с които може да се води нормален разговор, а не само сплетни и клюки”) или “типичната женска злоба” (“да, наистина съществува! и наистина е типично женска!”) или “женски колектив” (“змийско гнездо, където всички плюят отрова”).

Рядко обаче се анализира какви са причините за това. Приема се за нормално, че нещо в женските мозъци (хормони, най-вероятно) ги кара да мразят другите жени. Докато мъжете са окуражавани да създават приятелства и да се подкрепят (което е основния сюжет на множество книги и филми), женските взаимоотношения винаги са били неясна материя. Стереотипът повелява: там, където се появи мъж, женското приятелство свършва. Намеси ли се в разговора мъж, женският разговор заглъхва.

Понеже каква друга цел в живота могат да имат жените, освен да се харесат на мъжете? Това е логично последствие на митът за красотата и издигането на женската външност като основна черта, която определя всичко останало, чрез което една жена получава място в обществото (признание от мъжете). Което е причината жените по-рядко да създават връзки с други жени – те са възприемани като заплаха и конкуренция в състезанието, чиято цел е заветното мъжко признание.

Омразата към собственият си пол не е нужно да се крие – тя е обществено приета и дори похвална. Да се парадира с “типично мъжки” интереси като автомобили, оръжия, хардуер и компютърни игри е престижно и почти задължително. Не и обратното обаче – мъжките качества са нещо готино, от което е похвално всички да се ползват; женските качества са нещо непрестижно, запазено само за жените.

Появи ли се някой нарцистичен мъж, който поголовно плюе по женския пол, подобни жени започват да го поздравяват и възторжено да се съгласяват, че да, жените не струват.

Мотивация на себеотричането

Да си представим същата ситуация в различен контекст. Седят едни бели расисти и разправят гнусотии за чернокожите: че са тъпи маймуни, а не хора; колко жалко че робството е отменено и т.н. В разговора се включва един чернокож и се съгласява: “Колко вярно, колко остроумно! Колко смело от ваша страна да кажете на глас непопулярната истина!”. Неговото намерение вероятно е да покаже, че не от тези, лошите чернокожи, а от “добрите” и да се хареса на расистите. Само че това просто няма как да стане – за расистите не съществуват “добри” и “лоши” чернокожи, те мразят цялата група. Но естествено, тези представители на групата, които са съгласни с тях (т.е. не се смятат за човешки същества) са им далеч по-удобни.

Пример за това са Джон МакКейн и други американски консерватори, които са настроени расистки. Те одобряват такъв род чернокожи, защото когато подобни твърдения идват от тях, това един вид, вече не е расизъм.

По този начин индивидът, който се идентифицира с привилегированата група и доброволно се включва в оплюването на собствената си общност, печели определени краткосрочни изгоди. Цената, която плаща, е загубата на идентичност и достойнство.

Синдром на старото куче

Това е същия метод за справяне с травмата, който прилагат голяма част от децата, които са били малтретирани – отхвърлят ролята на жертва, отъждествявайки се с насилника. „За да не ме бият, трябва да бия аз“ – тоест, изграждат си черно-бял модел на света, където единственият възможен начин да не бъдеш жертва, е да бъдеш насилник. Типичен пример за което имаме в несъществуващата вече казарма, където е било напълно в реда на нещата да бъдеш малтретиран като млад войник, с идеята, че  когато бъдеш стар, можеш да си го върнеш на новите.

Мизогинията като себеомраза

Жените, отхвърлящи женският пол, изпадат в същото шизофренично противоречие, както да речем, славяните нео-нацисти. Общоизвестен факт е, че Хитлер е имал за славянските народи горе-долу същото мнение, както за евреите или ромите. Смятал ги е за не-хора, които трябва да бъдат изтребени или в най-добрия случай, да бъдат роби на арийците. Следователно, логичният път на действие за всеки славянски нео-нацист би бил да се самоубие (изчиствайки света от поне един недостоен славянин) или да кандидатства за роб на първият срещнат ариец. Причината това да не се случва е, че на хора, които купуват наготово идеологии, логиката не им е силната страна.

Същото важи и за жените, чието кредо е “жените са тъпи”. Единствената логична алтернатива би била да се откажат от правото си на глас, кариера, образование, собствени доходи, личен живот и самостоятелност във всеки смисъл на думата. Само по такъв начин биха могли да останат верни на собствената си идеология и да убедят околните в правотата си чрез личен пример.

Личен опит

Откъде ли познавам толкова добре този защитен механизъм? Като по-млада поддържах същата теза – беше много по-лесно и безболезнено да си запазя самоуважението и представите за света, приемайки че когато чувам „жените еди-какво си“, това не се отнася за мен. Стиховете на Хиподил „жената е притурка към мъжа“ се отнасят за едни други жени – едни прости изтривалки, които нямат нищо общо с мен, моите приятелки и роднините ми от женски пол. Да се оправят „онези жени“ – аз не съм от тях, защо да си създавам допълнителни проблеми, като си имам достатъчно собствени? Защо да се ядосвам за глупости?

Осъзнавайки постепенно начина, по който функционира обществото, открих колко голяма грешка съм правила. Да, отнася се именно за мен и за жените, които познавам, обичам и уважавам. Отнася се за всички жени. В собственото си съзнание мога да разграничавам колкото си искам между „себе си и другите свястни жени“ и „онези жени“, но никой друг не прави тази разлика. Жените – ние сме в един кюп.

Съществени разлики

Мъжете са преценявани като индивиди със собствени уникални качества и недостатъци. Жените – като представители на групата “жени”. Същият принцип важи за всички отхвърляни и подценявани групи. Ако сте източноевропеец в западна държава, трудно ще се отървете от автоматичното предположение, че сте мафиот, проститутка – или в най-добрият случай, чистачка или строителен работник.

Не ви харесват подобни стереотипи? Тогава постарайте се да ги промените, започвайки от себе си.