Гост: Позитивната дискриминация – само за мъже

Гостува ни Йоана, авторка на блога Subandhu.

Министерство на образованието, подтикнато от справедливото опасение, че приемът по пол в гимназиите е проява на дискриминация, се опита да сложи край на тази практика – безуспешно. Оказва се, че педагогическият съвет на всяко училище има последната дума по този въпрос, а в повечето училища, които традиционно приемат определени бройки по пол, съветите си запазиха квотния принцип (поне за тазгодишния прием).
Доколкото разбрах, само във Варна квотите са масово премахнати, и то 3 години преди препоръката на Министерството (основанието обаче е същото).

„Квотният принцип не важи за професионалните гимназии и държавните училища, защото противоречи на Закона за защита от дискриминация”, твърдят от Министерство на образованието. (цитат от статия на Сега). Звучи напълно логично, но изненадващо (или по-скоро не) в коментарите под статиите, отразяващи новината, се вихри страстна и гневна кампания в подкрепа на квотите. Обикновено на същите тези места т. нар. „позитивна дискриминация” е универсално демонизирана като част от злокобните анти-български мерки, които ще затрият и дори вече затриват родината и особено родния мъж. Само погледнете коментарите под редакционната „Как отвлякоха феминизма”, в момента най-коментираната статия във форума на в. Сега.

Какво излиза? Позитивната дискриминация е ок – ако е в полза на мъжете. След като изяснихме елемента на безочливо лицемерие, върху който е изградена защитата на квотите, да видим първо защо всъщност те няма с какво да бъдат защитени и второ – защо *трябва* да бъдат премахнати.

Има още

Самоотричането като себеутвърждаване

Most women don’t think they’re women. They’re People, like men, and all other women are Women.

В един форум попаднах на следната дискусия – обсъждаше се как тъпите жени не оставяли мъжете си да си поиграят на спокойствие компютърни игри (които те, по подразбиране, не играят). Намеси се една потребителка, която се изказа в смисъл, че всеки разумен човек би трябвало да даде на партньора си пространство за собствените му интереси и да не го задушава. Естествено, останалите дискутиращи не допуснаха, че подобна свръх-мъдра мисъл може да произлиза от жена и заявиха, че според нейните изказвания, тя е мъж със женски псевдоним. Прекалено разумно говорела, за да е жена.

Как реагира на тези обвинения потребителката? Поруменя, запърха с мигли (образно казано) и безкрайно поласкана, се зае да доказва, че тя наистина е “едно от момчетата” (най-големият възможен комплимент!). Да, тя имала мъжко мислене! Много хора и били казвали, че е все едно мъж в женско тяло! (Трябва да са били мъжки хора, иначе мнението им нямаше да има тежест) Всичките и приятели били мъже! Сигурно защото била израснала с брат!

„Аз не съм жена“

От най-ранна възраст сме бомбардирани от съобщения, представящи жените като слаби, глупави, лигави, мрънкащи, повърхностни, лицемерни, кавгаджийки, клюкарки и използвачки. Нищо чудно, че много жени в детството и младостта си не искат да бъдат жени – или направо отказват да повярват, че са жени.

Вместо да си направят извода „аз съм жена и не съм такава, значи дефиницията която ми пробутват е невярна“, чрез някаква пробойна в логиката си стигат до заключението „аз не съм такава, следователно не съм жена“. Oтъждествяват се с мъжете до такава степен, че сами започват да вярват, че не са “някакви си жени”. Съответно не чувстват съпричастност с тези, които доброволно се признават да са жени и активно ги дискриминират, посвещавайки живота си на усилия да убедят околните, че те са „повече като мъж“. Типичен пример съществува в лицето на американската журналистка и политическа коментаторка Ан Коултър, която отговорно заявява, че жените не би трябвало да имат право да гласуват.

Още примери ще откриете в безбройните дискусии на тема “приятелство между жени” в които множество жени бързат да кажат, че жените са подли, завистливи материалистки и затова всичките им приятели са мъже (”с които може да се води нормален разговор, а не само сплетни и клюки”) или “типичната женска злоба” (“да, наистина съществува! и наистина е типично женска!”) или “женски колектив” (“змийско гнездо, където всички плюят отрова”).

Рядко обаче се анализира какви са причините за това. Приема се за нормално, че нещо в женските мозъци (хормони, най-вероятно) ги кара да мразят другите жени. Докато мъжете са окуражавани да създават приятелства и да се подкрепят (което е основния сюжет на множество книги и филми), женските взаимоотношения винаги са били неясна материя. Стереотипът повелява: там, където се появи мъж, женското приятелство свършва. Намеси ли се в разговора мъж, женският разговор заглъхва.

Понеже каква друга цел в живота могат да имат жените, освен да се харесат на мъжете? Това е логично последствие на митът за красотата и издигането на женската външност като основна черта, която определя всичко останало, чрез което една жена получава място в обществото (признание от мъжете). Което е причината жените по-рядко да създават връзки с други жени – те са възприемани като заплаха и конкуренция в състезанието, чиято цел е заветното мъжко признание.

Омразата към собственият си пол не е нужно да се крие – тя е обществено приета и дори похвална. Да се парадира с “типично мъжки” интереси като автомобили, оръжия, хардуер и компютърни игри е престижно и почти задължително. Не и обратното обаче – мъжките качества са нещо готино, от което е похвално всички да се ползват; женските качества са нещо непрестижно, запазено само за жените.

Появи ли се някой нарцистичен мъж, който поголовно плюе по женския пол, подобни жени започват да го поздравяват и възторжено да се съгласяват, че да, жените не струват.

Мотивация на себеотричането

Да си представим същата ситуация в различен контекст. Седят едни бели расисти и разправят гнусотии за чернокожите: че са тъпи маймуни, а не хора; колко жалко че робството е отменено и т.н. В разговора се включва един чернокож и се съгласява: “Колко вярно, колко остроумно! Колко смело от ваша страна да кажете на глас непопулярната истина!”. Неговото намерение вероятно е да покаже, че не от тези, лошите чернокожи, а от “добрите” и да се хареса на расистите. Само че това просто няма как да стане – за расистите не съществуват “добри” и “лоши” чернокожи, те мразят цялата група. Но естествено, тези представители на групата, които са съгласни с тях (т.е. не се смятат за човешки същества) са им далеч по-удобни.

Пример за това са Джон МакКейн и други американски консерватори, които са настроени расистки. Те одобряват такъв род чернокожи, защото когато подобни твърдения идват от тях, това един вид, вече не е расизъм.

По този начин индивидът, който се идентифицира с привилегированата група и доброволно се включва в оплюването на собствената си общност, печели определени краткосрочни изгоди. Цената, която плаща, е загубата на идентичност и достойнство.

Синдром на старото куче

Това е същия метод за справяне с травмата, който прилагат голяма част от децата, които са били малтретирани – отхвърлят ролята на жертва, отъждествявайки се с насилника. „За да не ме бият, трябва да бия аз“ – тоест, изграждат си черно-бял модел на света, където единственият възможен начин да не бъдеш жертва, е да бъдеш насилник. Типичен пример за което имаме в несъществуващата вече казарма, където е било напълно в реда на нещата да бъдеш малтретиран като млад войник, с идеята, че  когато бъдеш стар, можеш да си го върнеш на новите.

Мизогинията като себеомраза

Жените, отхвърлящи женският пол, изпадат в същото шизофренично противоречие, както да речем, славяните нео-нацисти. Общоизвестен факт е, че Хитлер е имал за славянските народи горе-долу същото мнение, както за евреите или ромите. Смятал ги е за не-хора, които трябва да бъдат изтребени или в най-добрия случай, да бъдат роби на арийците. Следователно, логичният път на действие за всеки славянски нео-нацист би бил да се самоубие (изчиствайки света от поне един недостоен славянин) или да кандидатства за роб на първият срещнат ариец. Причината това да не се случва е, че на хора, които купуват наготово идеологии, логиката не им е силната страна.

Същото важи и за жените, чието кредо е “жените са тъпи”. Единствената логична алтернатива би била да се откажат от правото си на глас, кариера, образование, собствени доходи, личен живот и самостоятелност във всеки смисъл на думата. Само по такъв начин биха могли да останат верни на собствената си идеология и да убедят околните в правотата си чрез личен пример.

Личен опит

Откъде ли познавам толкова добре този защитен механизъм? Като по-млада поддържах същата теза – беше много по-лесно и безболезнено да си запазя самоуважението и представите за света, приемайки че когато чувам „жените еди-какво си“, това не се отнася за мен. Стиховете на Хиподил „жената е притурка към мъжа“ се отнасят за едни други жени – едни прости изтривалки, които нямат нищо общо с мен, моите приятелки и роднините ми от женски пол. Да се оправят „онези жени“ – аз не съм от тях, защо да си създавам допълнителни проблеми, като си имам достатъчно собствени? Защо да се ядосвам за глупости?

Осъзнавайки постепенно начина, по който функционира обществото, открих колко голяма грешка съм правила. Да, отнася се именно за мен и за жените, които познавам, обичам и уважавам. Отнася се за всички жени. В собственото си съзнание мога да разграничавам колкото си искам между „себе си и другите свястни жени“ и „онези жени“, но никой друг не прави тази разлика. Жените – ние сме в един кюп.

Съществени разлики

Мъжете са преценявани като индивиди със собствени уникални качества и недостатъци. Жените – като представители на групата “жени”. Същият принцип важи за всички отхвърляни и подценявани групи. Ако сте източноевропеец в западна държава, трудно ще се отървете от автоматичното предположение, че сте мафиот, проститутка – или в най-добрият случай, чистачка или строителен работник.

Не ви харесват подобни стереотипи? Тогава постарайте се да ги промените, започвайки от себе си.


Женски привилегии

Автор: Rachel Edidin

Много хора се заинтересуваха, след като има мъжки привилегии, къде са женските? Women in Higher Education ви дават отговор, написан от жена. А ето и коментарът към този отговор, написан от друга жена – блогърката Rachel Edidin, който съм превела с нейно разрешение. Не смятам са нужно да изказвам собствено мнение, тъй като този дебат вече е воден хиляди пъти и всичко умно (както и всичко глупаво) по въпроса вече е казано.
Когато казвам „познай своята привилегия“… обикновено нямам предвид „разбери значението на думата привилегия“. Нека да разгледаме отблизо някой от тези „женски привилегии“:

1. Физически съм способна да дам живот на друго човешко същество и да направя всичко възможно да го възпитам по начина, който смятам за най-добър.

Сексуалният ми избор е по-вероятно от този на биологичен мъж да има променящи живота ми последствия. Като резултат, отговорността за предпазване от забременяване е по подразбиране моя.

2. От мен не се очаква автоматично да внасям повече пари в семейството.

Ако не помагам финансово в домакинство, съм възприемана като паразит, или в най-добрия случай ми е отредена ролята на домакиня. В замяна на издръжката се предполага, че мъжът ми ме притежава.

3. Мога да нося голям избор от дрехи, от дънки и шорти до рокли, без това да изглежда неподходящо за случая.

Ако стана жертва на дискриминация или насилие, много вероятно е да бъда обвинена, че това се дължи на облеклото ми. Обществото смята много от дрехите ми за покана към агресия или коментари от непознати. Стила ми на обличане ограничава в голяма степен личните и професионалните ми възможности.

4. Мога да предпочета да не ставам от мястото си, когато се поздравявам с хора.

В смесена компания моята роля се предполага да е пасивна.

5. Не се срамувам да поискам мнение или съвет от околните.

Научена съм да не се доверявам на собствената си преценка.

6. Мога свободно да изразявам своите емоции – от сълзи до сърдечен смях, без някой да сметне държанието ми за неподходящо.

Ако показвам силни емоции, това най-вероятно ще бъде тълкувано като „женска слабост“, а не като смислена реакция.

7. От мен стереотипно се очаква да съм луда по дрехите, пазаруването, бижутата, козметиката и шоколада и това дори е тема за шеги.

Дори и да не съм луда по дрехите, пазаруването, бижутата, козметиката и шоколада, околните игнорират този факт и продължават да се държат, все едно съм.

8. Обществото ми предоставя по-голяма възможност да съм близко до децата си.

Отговорността за тяхното психическо здраве като възрастни пада върху мен.

9. Ако се намирам на потъващ кораб, ще бъда сред първите спасени.

Околните ме смятат за неспособна да се погрижа за себе си и безполезна в случай на опастност.

10. Мога да помоля някой по-силен да ми помогне с трудна задача като сменянето на гума или отсичането на коледно дърво.

Много вероятно е околните да решат автоматично, че се нуждая от помощ и да ми я натрапят, дори да не я желая.

11. Имам привилегията по всяко време да си променям мнението.

Околните автоматично предполагат, че съм капризна и празноглава, тоест няма нужда да обръщат внимание на моите мнения и предпочитания, тъй като те са само някакви си женски приумици.

12. Свободна съм да изпробвам множество алтернативи, вместо да съм закотвена на едно-единствено професионално поле за изява.

Избора ми на кариера е ограничен поради факта, че съм жена.

13. Свикнала съм да моля за помощ, както около кухненската маса, така и в залата за конференции.

Моята компетентност непрекъснато е поставяна под въпрос.

14. Непознати хора са склонни да ми придържат вратите отворени или да ми отстъпват мястото си.

Непознати хора се чувстват в правото си да се държат покровителствено и снизходително с мен и да навлизат в личното ми пространство.

15. Мога да се гордея с развитите от мен способности да боравя с ограничени финансови средства.

Получавам по-малко, отколкото мъжете на същата позиция.

16. Вместо да действам от позицията на силата, съм пособна да използвам алтернативни методи, за да постигна целите си.

Предполага се, че не съм в позицията на силата и вместо това трябва да манипулирам околните мъже, за да постигна целите си.

17. Умея да сменя руло тоалетна хартия и не се срамувам да го направя вместо някой друг.

Предполага се, че е моя отговорност да чистя след останалите и да се грижа за тях, но от тях не се очаква да ми отвръщат със същото.

18. Не се срамувам да призная, че решенията, които взимам са основани на собствените ми разбирания.

Независимо от логичните ми доводи, моите решения автоматично са отписвани като нерационални и субективни.

19. Не се страхувам да завързвам и развивам близки приятелства с околните.

Виж точка 16, 23, и 24.

20. Не се страхувам да бъда обвинена, че съм прекалено етична или загрижена в професионалния си живот.

Но чудесно осъзнавам, че това ще се отрази неблагоприятно на професионалното ми развитие.

21. Когато вляза в офис, по-вероятно е да намеря тези, които могат да ми помогнат на ниски позиции.

Хората на ниски позиции е по-вероятно да бъдат от моя пол, отколкото хората на ръководни позиции.

22. По-вероятно е да получа прегръдка, отколкото ръкостискане, в зависимост от ситуацията.

Околните се чувстват в правото си да навлизат в личното ми пространство без разрешение.

23. Малко вероятно е околните да ме възприемат като заплаха, което ми позволява да използвам по-изтънчени методи.

Много по-вероятно е да бъда физически нападната, защото съм възприемана като уязвима. Ако започна да използвам тези „изтънчени методи“, бързо ще бъда отписана като манипулативна кучка.

24. Мога да използвам „мъжкия страх от сълзи“ в своя полза.

Независимо от истинското ми поведение, останалите се чувстват в правото си да обобщават относно моето поведение и мотивация. Емоциите ми автоматично са разглеждани като фалшиви.

25. Мога да се оплаквам, че тези привилегии са доста незначителни, сравнени с множеството мъжки привилегии, но никога никога не бих разменила мястото си с мъж.

Какво ще кажете да си разменим дефиницията на „местата“?

Оригиналната публикация

Коментарите на Rachel Edidin

Гост: Жените не са като нас

Петър Стойков (Longanlon) ни е на гости днес.
Неговата публикация много добре се вписва в темата, която дискутирахме вчера за  Мъжките привилегии.

Мисля си за размерите на хорaта. За физическите им размери и как това се отразява на живота им в чисто битов план, на нещата, които им се случват или не им се случват, на отношението на другите хора към тях.

Не, не не става дума за раликата в мъжките погледи към дебелите жени и симпатичните миньончета с прасковени дупета, а по-скоро за това дали има разлика в това в какъв свят живеят мъжете и в какъв жените от гледна точка на личната сигурност и самочувствие…

Когато вървя по улицата, пътувам някъде или правя нещо изобщо, аз живея с мисълта, че общо взето нищо не може да ми се случи. Сигурен съм, че повечето мъже така се чувстват – ако сам не си търсиш боя, много малко вероятно е да си го намериш, освен ако не си в някой наистина кофти квартал. Дори почти не мислиш за това – има си там полиция, закони, които достатъчно осигуряват обществен ред. Разхождаш си се спокойно по улиците на града, ходиш по кафета, пазаруваш, пътуваш – без да се страхуваш постоянно. Знаеш, че в общия случай, ако не се ебаваш с другите и те няма да се ебават с тебе.

При жените обаче, нещата като че ли не стоят точно така. За повечето жени, особено за по-дребните и по-хубавите, светът като че ли е пълен с перверзници, онанисти, ексхибиционисти, джебчии, обирджии и други тъмни балкански субекти, които само дебнат да се възползват. Разказвали са ми какви ли не случки – нахалници, които говорят мръсотии докато вървят до жена по улицата, разни си показват дреболиите във влака, лъскат бастуна скрити в някой храст в парка и леееееко се показват колкото жената да ги види, други дърпат чанти и телефони… Тия мизерници не се показват, когато наоколо има и мъже, защото знаят, че ще изядат боя – и там е разликата.

Чета напоследък колко много блогъри са пострадали от тъпи таксиджии, които са ги псували, гонили, даже били. Контрольорите в градския транспорт са пък пословични с грубостта си. На мене такива неща, случайно или не, не са ми се случвали, макар да знам, че на други хора, които познавам със сигурност са, а и покрай работата на баща ми (полицай е) съм се сблъсквал с някои не особено приятни случаи, за които няма да разказвам сега. И съм забелязал, че тия случки имат връзка с размера на човека – с чисто физическия му размер.

Тъжно е, но жените не живеят в нашия сигурен свят. Колкото и да си мислим, че е безопасен, за тях той крие много неприятни изненади, те много по-често очакват нещо кофти да се случи. Те винаги са нащрек, когато пътуват, особено ако са сами – а не похъркват безгрижно на седалката. Замислят се и се оглеждат, преди да влязат в тъмна уличка или вход, вместо с мъжкото пиянско веселие да се заклатушкат натам. Дори ако щете, ако се карат с гаджето си … имат едно на ум, че е два пъти по-тежък. Да не си в състояние да избягаш или да се защитиш, да си винаги потенциална жертва, заобиколена от неизвестни хищници – това има голям ефект върху начина, по който жените мислят и възприемат света.

Аз самият бях доста шокиран, когато достигнах до това “прозрение”. Знам и че рисувам малко прекалено апокалиптична картинка, но го правя, защото за теб като мъж е малко трудно да осъзнаеш тези неща. Но е хубаво да ги имаш пред вид, когато някое момиче те помоли да го изпратиш до вкъщи, а на тебе вече ти се спи, та две не виждаш и искаш само да се метнеш в таксито за у вас. За нея има значение.

——————————–

P.S.: и да удариш жена, пък била тя и твоята собствена, не те прави повече мъж- прави те жалък нещастник, който заслужава да го порят манафите, от мене да го знаеш.

П.П. Пускаме тази публикация, защото е интересен пример колко рядко мъжете изобщо осъзнават, че има някаква разлика между техния светоглед и този на жените. И че това, което важи за тях, не означава, че непременно важи и за жените.

Мъжки привилегии

Мъжете тайно се страхуват, че жените ще им се смеят. Жените тайно се страхуват, че мъжете ще ги убият.

Това, което повечето мъже не искат да чуват е, че всяка жена се страхува от мъжете.

Разбирам ги – чувстват се застрашени, несправедливо обвинени, принудени да се защитават заради нещо, което не са извършили. Но както веднъж обяснявах на моя любим, ако сега пред нас застане един чернокож и каже: “Вие, белите хора, винаги сте потискали черните”, просто няма как да не се съгласим с него, въпреки че ние двамата дори не познаваме черни хора, камо ли пък да ги подтискаме. Бялата ни кожа автоматично ни дава някаква привилегия, която макар да не усещаме, веднага би сме усетили ЛИПСАТА и.

Човек не осъзнава, че има някаква привилегия, докато не я загуби. Ако си физически здрав, не го оценяваш, освен ако някаква злополука или болест не те принуди да видиш света от перспективата на инвалид. Никога не съм се чувствала така глупаво, че имам здрав слух, както когато се оказах на тъмна спирка сред група глухонеми хора и трябваше да им пиша на телефона си, за да се разберем.

Затова напълно разбирам мъжете, които се чувстват глупаво, когато разберат, че цял живот разполагат с привилегия, с която жените не се ползват.

Съществена част от възпитанието на всяка жена е да се пази от мъжете. Това което от малки ни набиват в главите е “Пази се! Не ходи сама през нощта! Най-добре не ходи никъде сама, не се запознавай с никого, освен ако не те представят познати; не се доверявай на непознати мъже, особено ако изглеждат извънредно дружелюбни, понеже за всяка услуга, която ти направят, ще искат заплащане в натура”.
Всяка жена, дори да е шампионка по бокс, живее с мисълта, че винаги може да бъде нападната, изнасилена и убита от мъж. И напълно основателно – три четвърти от тежките престъпления се извършват от мъже върху жени. И най лошото е, че нашето патриархално общество хвърля вината върху жените.

Това, което всяка изнасилена, пребита или малтретирана жена чува първо е: “А ти с какво го предизвика? За такива работи винаги трябват двама души! А ти защо не си се пазила? Защо си го поканила у вас? Не си ли доста тъпа, че си му повярвала? Ти сама си си виновна!”.

Да си жена, означава, че ти предстоят много ситуации, в които както и да се държиш, каквото и да направиш, както и да реагираш, все е неправилно. Ако мъж ти прави цинични “комплименти” – ако се засрамиш и изчервиш, си задръстена и тъпа. Ако му забиеш един шамар, тогава си зла мъжемразка, която не рабира от майтап. Ако му отговориш в същия тон, значи си курва, която “си го търси”.

Ако мъж те мрази и те напада, словесно или физически – отново същото. Ако му отвърнеш по същия начин, значи го предизвикваш. Ако го игнорираш – значи си надута и нямаш чувство за хумор. Ако се стараеш да не му даваш повод и го избягваш – значи си родена жертва, която си заслужава всичко най-лошо, което може да и се случи.

Да си жена, накратко, означава че не разполагаш със себе си. Твоето тяло, твоето АЗ е обществена собственост. Всеки мъж може да дойде и да си прави каквото си пожелае с теб и накрая виновната си ТИ.

Разбирам мъжете, които се чувстват глупаво и неудобно, разбирайки този факт. Те никога не са искали подобна привилегия, никога не са молили за нея – но е факт, че обществото им я дава, без да ги пита.

Един разумен и мислещ мъж би следвало да разбере своята привилегия и съзнателно да се опита да не я използва. Една мислеща и разумна жена би следвало да осъзнае, че живее в патриархален свят и вместо да се намести удобно в някоя от ролите, които този свят и отрежда, да има смелостта да търси нови модели на поведение.

ВАЖНО ДОПЪЛНЕНИЕ

Моля всеки един желаещ да коментира в смисъл на „ама аз никого не съм изнасилил, пребил, наранил, защо само защото съм мъж, вие ме слагате под общия знаменател, аз не съм виновен“ искам да кажа следното.

Освен ако случайно тема посветена на подобна тематика не започва с „Специално на вниманието на еди-кого-си, ти, еманация на мъжествеността и мъжкия пол, когото имаме предвид винаги, когато стане въпрос за мъже, проблеми с мъже, теми засягащи мъже, да, точно ти, чети тук сега и ни отговаряй защо си се държал така“, та освен в този случай, разберете, че не говорим конкретно на вас, не обвиняваме конкретно вас и че не, вие не сте еманацията на мъжете. Съжалявам, но е факт. Това, че вие не сте такъв, не означава, че такива хора няма и това, че вие също сте жертви на патриархата и начинът му на процедиране, не означава автоматично, че чуждите проблеми са маловажни или че не се случват.

Проблемът на жените с мъжете насилници е, че на насилниците не им го пише на челата. И че културно сме възпитани да търпим (това се променя, но всеки може да се сети за семейство, в което имаме мъж насилник и вечното – „ама защо тя не си тръгне?“).

П.П. Същото важи за дамите, които са имали щастието и нормалния живот да се разминат с такива случаи. Вашият опит не означава, че това не се случва, а че това не се е случило на вас. Ако желаете да отговорите „ама това е лично мнение, вие сега искате да се чува само това, което ви устройва“ просто ще кажа – не, ние използваме статистиките за сексуално и домашно насилие над жени в България като част от доказателствената част.

Е.