Страшната мъжка сексуалност

Причината за този пост е коментарът на Марин в предната тема. Да перифрезирам, жените будят мъжката сексуалност (с дрехи/пози/поведение/). Като се събуди мъжката сексуалност и става лошо и страшно и затова по-добре да не го правят и да не го правят, иначе…. (злокобна тишина).

И наистина, заговори ли се за дрехи, куцо, кьораво и сакато се изреждат да анатемосват късите поли, токчетата, прилепналите дрехи, тесните дрехи, деколетата, като основни виновници за сексуално/вебално/физическо/комбинация от трите насилие над жени. Логиката е някак следната (в никакъв случай защитавана и подкрепяна от мен). „Мъжете са прости същества: видят ли гол крак и губят връзка с реалния свят, включва се „примитивното“ и не могат да се сдържат да не нападнат/тормозят/изнасилят. Какво да ги правиш, мъже. Затова, решението е – жени, мислете какво правите и как се обличате и как се държите, защото мъжете не могат да се контролират и ако предизвикате мъжко внимание, господ да ви е на помощ“.

Има един неостаряващ мит, че мъжката сексуалност е неконтролируема  – веднъж пробудена, той буквално не може да контролира себе си и действията си. Има не малко шеги по темата „мисли с долната си глава“ и „има кръв само за едното„, които някак не са само шеги. В нашето общество съществува културно идеята, че един мъж сдобие ли се с ерекция и се превръща във върколак (например. Или някакъв друг вид чудовище, а не, да речем, човешко същество, което изпитва сексуална възбуда към друго човешко същество).

И се очаква жените да се съобразяват и да ходят на пръсти около тази НЕконтролируема мъжка сексуалност. Обяснява се надълго и нашироко да внимават как се обличат, за да не събудят звяра. Казва се „е, някои мъже просто не могат да се контролират„, не „не искат„, а „не могат„. Казва се „внимавайте какво започвате, защото се очаква да го довършите„.
В немалко случаи директно се казва, че реално веднъж съгласила се на каквато и да е близост, после не можеш да кажеш „не“ и че не се брои, дори да кажеш „НЕ„. Преди не толкова отдавна Карбовски обясняваше, че една жена, която се е съгласила да прави секс с някой вагинално, не може да му откаже и анален секс (или обратното, наистина съм прекалено погнусена от коментара, нямам никакво желание да го търся). Коментарът беше в контекста на кошмарното убийство на сестрите Белнейски. И хората кимаха и се съгласяваха и никой дори за миг не прояви несъгласие по темата или някакъв вид критика.

Моето отношение към подобни митове се свежда до „аз ако вярвах в това, никога нямаше да правя секс с мъж“ и „това са пълни глупости, който нормален, сексуално/интелектуално/психично здрав човек би повторил подобна простотия?„.
Чудя се дали нещата биха се променили, ако повече мъже осъзнаят, че заемайки позицията „ако жена ме възбуди, по-добре да е готова да довърши започнатото и да се приготви за всичко, независимо от ситуацията и контекста“ е съвсем същото като „да възбудиш мъж е опасно, по-добре недей да рискуваш в никакъв случай. ИЗОБЩО„. Колкото до облеклото водещо до сексуален тормоз… фактът, че има сексуален тормоз и сексуално насилие в Саудитска Арабия, същате се, мястото, където жените ходят забулени от-до, е перфектното доказателство, че двете неща не са свързани, но пък е страхотно извинение и прехвърляне на отговорността. „Не аз трябва да контролирам себе си и поведението си, тя/те трябва да контролират дрехите си/поведението си.“.

Също така и се чудя защо повече мъже не са обидени от цялата концепция. Ако някой започнеше да обяснява как всички, които са от моя пол, сме изцяло контролирани от гениталиите си и обикновената ерекция ни превръща в изнасилвачи, щях да бъда вбесена. Бих обяснила с кратки, ясни и основно ШУМНИ изречения, че съм човешко същество и мога да се контролирам, премного ви благодаря. Наистина би било хубаво ако повече мъже заемат официално социално публичната позиция „дори да не мога да контролирам ерекцията си, мога да контролирам останалата част от тялото си и съм по-сложен от един полип„.

Би било чудесно, ако нашата култура ценеше способността за самоконтрол толкова високо, колкото ценеше абсурдно сексуализирана мъжка демонстрация на сексуалност и да не се държеше сякаш тези двете са някакви антиподи.

Мъжете НЕ СА влакчета на ужасите, нито пък са върколаци, нито пък са ходещи пениси. ТЕ са хора, могат да взимат решения. Нека спрем с „той не можеше да се контролира/да се спре“ с „той не пожела да се контролира/да се спре“. Мъжете заслужават това достойнство и отговорностите, които идват с него.

Advertisements

Бързи мисли относно Св. Валентин

Трифон Зарезан и Св. Валентинт минаха вчера доста тихо и кротко.
Поздрави на всички именници и всички, които празнуват.

Св. Валентин е странен празник. Чисто социологически, е ужасно интересен за анализ и коментар, защото по перфектен начин ни демонстрира най-различни конструкти и социални схеми. Може да се спори дали ги задълбочава или ги изобличава.

С течение на годините съм събрала разни наблюдения и коментари, които мисля да споделя с вас, с надеждата да чуя и вашето мнение.

Целта ми не е да омаловажавам или подигравам хора, които се радват на този ден. А просто да коментиран едно културно явление.

Държа дебело да подчертая. Тези изводи са на база продажбата, рекламите и публичното демонстриране на празника, логично е да има отклонения и разлики. Не твърдя и че всички хора действат по този начин, а че пазаарът действа, сякаш това е така.

– Феминизирането на любовта
В нашата култура имаме феминизиране на любовта и масукилинизиране на секса. Иначе казано, любов, обич, близост, емоционалност, сантименталност, са приемани и третирани като женски неща. Секса, желанието за секс, похотта, сексуалността, сексуалната агресивност, „завоевания“, свалки и пр., са приемати и третирани като мъжки неща (на това се основова негативното отношение към сексуално активни жени също така).

И Св. Валентин е празникът на любовта… и как го разбираме:

Навсякъде е залято от сърчица, цветя, плюшки, шоколадови бонбони и всякакви такива. Тъй като това са неща, генерално маркирани като харесвани основно от жените, доста лесно се налага изводът, че празникът, който е в името на любовта, се слага като равенство с нещата, които се смята, че жените харесват. Иначе казано, под любов се възприема женственост и насочени към жени неща.
И то строго конкретни елементи.

Докато за Св. Валентин е пълно с продукти в розово с надписи относно любов и обич, насочени към жените, насочените към мъжете нито са в специален цвят, нито имат предварително поставени послания (както например са кожите за лаптопи продавани по магазини за Св. Валентин).
Обичайните подаръци: шоколад, цветя, плюшки, накити.
Тук възможните причини може да са няколко.

– целта на тези подаръци е да покажат внимание, съответно специален цвят и специално послание, би накарал евентуалния получател да се чувства специален. Евентуално.

– целта на тези подаръци е да бъдат видяни.  Както от другите мъже, така и от другите жени. Използването на празника, за трупането на социален статус, като демонстрация на мъжественост и доходи. И чак след това на реално празнуване на емоционална и социална привързаност. Т.е. желателно е да се води, че А е подарил (скъп) подарък на Б, но не е особено желателно да се демонстрира, че Б е подарила (скъп) подарък на Б.
В нашата култура е наложено, че мъжете купуват подаръци на жените, глезят жените и издържат жените, като нормалното състояние на нещата, а не наопаки. Чух може би стотина коментара от колеги как ще водят приятелките си някъде или как колежки разказват къде ще ги водят. Не чух обаче, нито една колежка да разказва, че ще води приятеля си някъде (отвъд – ще му сготвя вечеря вкъщи).
Със сигурност има изключения. Въпросът е, че ми направи впечатление.
Също така чух и много коментари коя, какво ще облече, ще се гримира и пр., но не си спомням да чух нещо аналогично от страна на колегите ми от мъжки пол.

Обичат ли мъжете цветя? А накити?
Кога е последният път, когато сте видяли жена да подарява цветя на мъж? И аз не мога да се сетя (не говорим за концерт, публично събитие и пр. подобни) Което е интересно, защото да харесваш цветя не е биологично обусловено, но е културно и социално наложено. Един от символите на Св. Валентин е големият букет цветя. Който е насочен към жена получател, а не мъж получател. Ако пратите голям букет по куриер на приятелката си, това би било напълно нормално, но каква ще е реакцията, ако вие пратите на приятеля си цветя? Интересен експеримент, нали? Какво се приема за нормално да се подарява и кой, какво, на кого подарява също е културно обусловено, а не биологично. Подаряването на шоколад във формата на сърце, е в същия куп, както и голямата плюшена играчка. Да не споменаваме пък накити. 😉

Не съм видяла ЕДНА реклама до днес, която е насочена към жени, която говори за подаряване на накити на мъжете в живота им по ПОВОД Св. Валентин. Докато мъже, подаряващи накити на жени за Св. Валентин е напълно нормално и разпространено.
Всъщност това е далеч по-видимо в западни държави. При нас са все още основно неумело преведени плакати и рекламни щендери тук и там из моловете. Но се разпространяват и увеличават с течение на времето…

Сексуалност като норматив
Това са две подточки. Едната е, хетеросексуалността на празника (впечатление ми направи чак след като сравних с други държави и култури) и второто е, демонстрацията за принадлежност във връзка.
Празникът е структуриран, рекламиран и консумиран изцяло като нещо случващо се в хетеросексуални двойки. Идеята, че има гей хора сякаш напълно не съществува. Нито като рекламни кампании, подаръци и пр.

– Предполагам, че едната причина си е класическата хомофобия (което според мен вреди на печалбите). Защото все още не се коментира и приема като нещо нормално, а во нещо, което се сочи с пръст и се зяпа с оцъклени очи. Най-елементарното доказателство: на Св. Валентин виждаме навсякъде целуващи се мъже и жени… само че като изключим един, единствен случай, не съм виждала гей двойки да се целуват на този празник. Държа да го отбележа, защото ми е втръснало и на шапката всяка година около парадите да слушам за „парадирането със сексуалността“ и „а кога ще има хетеросексуален парад“. Ами ето ни го парада на хетеросексуалните. 🙂

Другото основание е, объркването, което би причинило във вече изградените мрежи на ролите в половете. Кой, на кого подарява и какво подарява. В момента мъжете подаряват цветя на жените и розови плюшени сърчица. Но какво да се рекламира на гей жените или на гей мъжете? Май… не се знае 🙂
В хетеровръзките в света на комсумеризма, рекламите и пр. на този празник, имаме две роли и стилове. Само че припознаването на гей двойки, в тях нямаме И двете роли, съответно езикът би трябвало да се промени, което доста бързо би изяснило колко са измислени и наложени и ролите и в хетеросексуалните двойки.

– Точка две, демонстриацията, че А и Б имат връзка!!!
В нашата култура е важно да демонстрираме, че имаме връзка, толкова е просто.

– Размяна на подаръци
Най-комплексният елемент от темата, поне за мен.
Изключително импликирано, а не споделено директно е кой, какво получава на този празник.
Вече описах, че според мен е обмяна на внимание и жестове, по един или друг начин.
Но също така става дума и за секс. 🙂 При нас не е толкова ярко, но навън повече или по-малко обмяната е на подаръци, с обещанието за секс вечерта. Т.е. на жените им  подаряват (сърчиця, плюшки, накити) разни неща, водят ги на някакви места, а те се отплащат със секс.
Не виждам реален проблем хората да правят секс по каквито начини желаят, по каквито причини пожелаят (дотам, докъдето е по вазиамно съгласие, между можещи и даващи своето съгласие хора), но ме притеснява идеята за нормализирането на бартер. Секс СРЕЩУ внимание/подаръци/излизане/каквото и да е.

И така… честит Св. Валентин!?

Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни“

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

П.П. Петя също коментира колко е прихванало това отношение и при нас, цитирайки поредната жена, която приема мъжа си като слабоумен, твърдейки, че е неспособен да свърши активна домакинска работа. Ако това не е сексизъм, не знам какво е. Чудно обаче защо повече мъже не се оплакват от това отношение тип „той толкова си може?“

Angel-A

Отдавна не сме пускали ревюта на тема кино и то не поради липса на желание.
Denia пуликува това ревю преди време в блога си. прочетох го, много ми хареса (ревюто, не филма), мислех си да го споделя с някакви хора и после забравих.
И вчера пак се сетих, когато беше горещо препоръчано от мой приятел като „много красив и романтичен филм“.
Поговорихме си част от вечерта по отношение на филма и аз споменах отделни елементи, които ме притесняват (добре описани и от Denia), дори поспорихме малко, но в края на краищата ме убеди, че препубликуването на този текст е необходим.
Е.

Артистичен черно-бял филм със страхотна камера, чието действие се развива в Париж. Ревютата го описват като красива, сгряваща сърцето приказка, подобна на Амели Пулен. Режисьор е Люк Бесон. Какво може да звучи по-примамливо?

Нека да обобщим фабулата в няколко изречения. Главния герой Андре е смотан сульо, който не жали време и енергия в задачата да си съсипва живота. Главната героиня Анджела е Manic Pixie Dream Girl със свръхестествени способности, която го спасява. Големият, неочакван туист е, че тя е ангел (Angel-A – хаха, схванахте ли хитрата игра на думи) и се отказва от ангелството (ангелствуването?), за да е с него.

Ако не сте запознати с термина Manic Pixie Dream Girl, това е героиня от романтична комедия, която е извънредно луда и нестандартна и спасява от депресия главния герой – единствения важен персонаж във филма. Научава го да обича сам себе си и да се радва на живота, разрешава всичките му проблеми посредством “щури” приключения и пресилен смях, докато той лежи по гръб, безпомощно маха с крачета и мрънка колко е несправедлив живота. Главната черта на Manic Pixie Dream Girl е, че тя не е личност със собствени интереси, стремежи и желания. Единствената й функция в живота е да спасява главния герой, да го развеселява и да му вдъхва самочувствието, че е способен на велики дела. (Всъщност е перфектно описано и илюстрирано от Анита Саркеесиан и ви препоръчвам да погледнете видеото, за да добиете представа за какво точно иде реч и конкретни примери. Е.)

Андре дължи много пари (които безразсъдно е профукал) на някакви мафиоти. И те, наглеците гадни, си ги искат обратно! Нечувано нахалство. Горкия, нещастен Андре решава да се самоубие. Но преди да са ви рукнали сълзите, вече се е появила прекрасна блондинка с безкрайно дълги крака, която също ще скача от моста в Сена. Андре героично я спасява (плувайки с балтон и само една функционираща ръка – не знам как става този номер) и тя решава да му се отблагодари, ставайки негова. Точно така, негова – като робиня. Ще прави всичко, каквото й каже и ще му помага. Оптималната мастурбаторска фантазия.

Започва функцията си на робиня, съблазнявайки злия мафиот, на когото Андре дължи пари. Но той дължи пари и на други мафиоти, тъй че не може да се почувства щастлив и доволен! Как да зарадваме бедния човечец? Анджела намира някакъв бар/клуб/дискотека и започва да се продава на клиентите, за да събере пари. Предполага се, че във всяко заведение персоналът е повече от щастлив да ти предостави възможността да проституираш в тоалетните, докато сутеньорът ти прибира парите на бара.

През това време грабналия сърцето на публиката Андре се напива, буйства, лигави се, врещи – и за десерт, проиграва всички пари на някакво залагане. На красивата Анджела това не й прави никакво впечатление. Уверява го, че е прекрасен, че го обича и че той трябва да се научи да се обича сам, понеже е прекрасен. Прекрасния Андре й крещи да млъкне и при всеки удобен случай я праща по дяволите. После някакви горили го гонят, Анджела ги пребива, понеже е свръх-силна и се оказва, че тя всъщност не е проституирала, къде ти. Нещо в пъти по-почтено – примамвала е мъжете, вземала им парите, след което им блъскала главите в тоалетното гърне. Също така е пребила и окрала злия мафиот.

Тук възникват няколко необяснени въпроса в този иначе така логичен и правдоподобен сценарий – Анджела е показана как влачи в тоалетните десетки мъже, в продължение на часове. Как така в кабинките не са се натрупали купчини пребити? И през цялото време нито един не се е свестил и не вдигнал аларма? Нима в Париж посещават тоалетните само с цел секс – как така никой не е отишъл просто да се изпикае и не е забелязал какво се случва? В една от сцените в бара, клиент тика пари на Андре и той му отказва с репликата: “Не, стига толкова, ти беше с Анджела вече два пъти” – явно на човека толкова му е харесало да го бият по главата, че се е върнал за още.

Но да оставим тези подробности настрана – важното е, че Андре е страхотен, прекрасен и неповторим. Защо точно, не става ясно. Представя се като абсолютно лайно, прави всевъзможни глупости и се държи отвратително с Анджела, от което логично следва, че тя се влюбва в него. И понеже е ангел, падат й крилата, изгубва свръхестествените си сили и остава на земята, за да бъде с него. Бъдещия им съвместен живот се очертава в розови краски – тя ще млати случайни хора и ще им краде парите, той ще ги профуква на залагания и ще я използва като бодигард и проститутка. С две думи – живот-мечта.

Този приказен сюжет подозрително напомня което и да е порно – достатъчно е да имаш пенис и да присъстваш, за да се изпълнят съкровените ти желания. Всеки може да се идентифицира с главния герой (като под “всеки” се разбира истинските, важните хора, т.е. тези, притежаващи пенис). Не е нужно главният герой да притежава някакви качества, достатъчно е смътното подозрение, че в дъното на душата си всъщност е добър, без да е подкрепено с каквито и да е доказателства. Но доказателства не са нужни – той е Главния Герой, следователно всичко, което прави заслужава одобрение. Може да се държи като пълен гъз – това е правилно и се предполага всички да сме на негова страна. Когато има неприятности, те задължително са несправедливи и незаслужени. Ако някой му прави проблеми или просто се изпречва на пътя му, автоматично се превръща в гаден злодей. Главният герой просто има право да се лигави като разглезено дете и да чака решението на всичките му проблеми да падне от небето – и то буквално пада. Героинята не е друго човешко същество, а неговата награда, сбъдната мечта – тя е там, за да му служи.

Жалката лична мастурбаторска фантазия на Люк Бесон по-добре да си беше останала лична. Вместо това е получила бюджет няколко милиона и е заснета. Да видим какво казват зрителите; без да е огромен комерсиален успех, всички превъзнасят този филм до небесата. Вълшебно преживяване, модерна приказка, затрогваща любовна история, очарователна комедия, магичeски романс и определения от този сорт, се нижат до безкрайност. Най-негативните критици се ограничават да кажат, че сюжетът е скучен и не особено оригинален.

В света, в който живеем, вълшебните приказки изглеждат така.

Червената Шапчица

Много обичам да чета приказки, да разучавам културите и начините, по които структурират представите си, митовете си, страховете си, обществата си и историята си.
Може би това е една от основните причини, заради които записах Културология.

Еволюцията на приказките е изключително интересна и особено тези, които ние познаваме (слагани най-често под шапката на „Приказките на Братя Грим“) и всъщност започва първо като истории за възрастни, най-често предупредителни истории, пълни с морални поучения и предупреждения… но за възрастни, да подчертая (забелязва се по количеството секс и насилие, както например са 1001 нощ).
Братя Грим събират много популярни митове и легенди разказвани и ги систематизират, редактират и оформят.
В последствие разбират, че все по-често този вид истории са разказвани на малки деца и ги редактират още (иначе казано, минус кървавите детайли и със сигурност минус секса).

Така например се получава редактираната версия за Спящата Красавица, която забременява от целувка (в някои версии И това е редактирано и просто се събужда). Според оригиналните версии спокойно можем да кажем, че „целувка“ по-скоро  евфемизъм за „изнасилване на спящ човек“. (което е… нещо, към което трябва да се стремим и да мечатаем? Срандартите със сигурност са се променили)

Приказките са морални истории, с които да се плашат децата и да се налагат конкретни поведения, да се подчертават положителни и отрицателни черти и иначе казано, да се научават как да се съобразяват с обществото и обществените порядки.

Благодарение на много специфичните роли, които са имали мъжете и жените и конкретните добродетели, имаме специфичните роли. На милите, добри, послушни, тихи, прилежни, домакинстващи, страдащи, но много, много, много красиви И мълчаливи момиченца сираченца, биват спасени с брак и за смелите, безстрашни, изпълните с хъс момченца герои имаме щастлив завършек. Останалите или умират от болезнена смърт или остават бедни, грозни и неомъжени.
Колкото повече се връщаме към нередактираните версии, толкова повече виждаме директните заплахи за наказание въплътени в самите приказки. Докато стигнем до ултимативни примери като Червената Шапчица.

Винаги съм мразела тази история най-много от всички. И можем да благодарим на Шарл Перо за това, защото той е човекът, който взима оригиналната история и я превръща в това, което ние днес знаем. Какъв е оригиналът ще коментирам след малко. В момента искам да се върна към версията на Перо. И да изброя всички неща, които са погрешни с нея. Първото е, че приказката е един ОГРОМЕН евфемизъм.
Да я синтезираме: Ако си момиче и общуваш с непознати мъже, ще  бъдеш (умреш) изядена.

Което иначе се превежда като „ако си от женски пол (упоменато в началото на приказката) и имаш цикъл (евфемизъм за което е червеното наметало), ако контактуваш  ( говориш, правиш секс с тях, пр,) с непознати мъже (евфемизмът за вълка, все пак… говорещи вълци? става дума за извънбрачни връзки) и бъдеш изядена (нападната/изнасилена/прелъстена/забременена ИЗВЪН брака), независимо, че не е имало как да промениш това, просто защото възпитанието да бъдеш любезен и мил към всички, е твоя вина и ти си МЪРТВА (забременена/недевтсвена, ерго, развалена стока, според тогавашното общество).“

Прекрасна приказка, с прекрасна поука, която да четем на децата си, нали?
А сега до частта защо конкретно тази приказка ме вбесява, при положение, че 90 процента от западните приказки проповядват за безпомощната, красива, тиха, раболепна жена, която чака да бъде спасена и чийто живот приключва, когато се омъжи? Защото Червената Шапчица не е била такава в оригинал.

Оригиналът е за безименно момиче, което бива пресрещнато от вълк в гората, докато отива към баба си.
Обменят няколко думи и Вълкът си тръгва и по пряк път стига до дома на бабата, където я изяжда, отделя малко от плътта й и я оставя в чиния и пълни стомна за вино с чат от кръвта й. Когато момичето пристига, вълкът я кани да си хапне, а после я вика да си легне при него, за да стопли бабата. Момичето се усеща в даден момент и започва да му задава разнообразие от въпроси, докато вълкът не разкрива намеренията си – да я изяде. Тогава тя моли първо да й позволи да отиде до тоалетната в градината. Вълкът се се съгласява и завръзвайки въже около крака й, я спуска в градината. Момичето бързо се развързва и увива въжето около дърво, след което се спасява успешно, избягвайки в дома си.

Също като версията на Перо, тази история е до голяма степен евфемизми и е предупредителна приказка, но за разлика от версията на Перо, момичето се спасява само и се подчертава, че негубенето на главата в критични ситуации, взимането на инициативата и смелостта са ценни и желани качества за жена, а не просто чакане девтсвеността да бъде защитена от навъртащи се персонажи от мъжки пол.

Убедена съм, че приказките формират сериозна част от начина, по който децата гледат на света, дори защото най-често са четени от родителите, които са фигури на авторитет в очите на децата.
Точно по тази причина трудно мога да понасям сексуализацията на деца, както и вманиачаване на тема пол, както и как точно им се представят мъжките и женските роли.

Разбира се, историите еволюират с течение на времето. Нови преразкази, нови гледни точки, нови идеи, в старите дрехи (сетете се за Hoodwincked, което е прекрасна анимация, препоръчвам я горещо. Вълкът е репортер, бабата е въплъщението на Трите Хикса, а Червената Шапчица е куриер и разнася сладки за фирмата на семейството си).
И точно когато човек си мисли, че сме прескочили трапа с условните, глупави и най-вече, исторически неадекватни и напълно културно куци истории… излиза нещо такова:

Аз лично смятам, че Twilight ripoff би бил много по-подходящо заглавие, но това, което най-много ме дразни е периодичното заемане на персонажи, чудовища, икони и фигури, пълното им събличане от контекст, хвърлянето на тийн романс и пакетиран в розово, за обща консумация.
Дракула, освен всичко останало, е бил и отражение на страха на викторианското общество по отношение на зараждането и разпространението на феминизма. Какво имат днешните подрастващи? Блещукащи вампири… oh, brother.
Върколаците като концепция, са еманация на страха от неизвестното и от тайните на природата и на самата човешка природа. Днес са просто купчина младежи страдащи от проклятието на безризието.

Гост: Аборт

На гости ни е Лидия Стайкова (lyd).
Темата, която коментира е абортите.

Снощи четох в един блог, че авторката му е направила аборт по желание, защото е преценила, че е твърде млада, за да стане майка, че не би било добре нито за нея, нито за детето. Разбира се, когато човек споделя такива неща в блога си, последват коментари; в случая имаше и такива, които я представяха като глупачка, щом е допуснала да забременее, че е глупачка, понеже се е любила с не този когото трябва и пр.

На същата възраст и аз направих аборт, скоро след сватбата си. Година по-късно родих, след развода. И двете ми решения бяха приети драматично от повечето ми познати, но ги взех съвсем хладнокръвно и никога не съм съжалявала.

Преди няколко дни видях познати на моята възраст, на които се е родило второ дете и си казах, че е доста глупаво да си въобразяват, че това ще ги направи брака им по-смислен и щастлив, особено след като не се е получило така след раждането на първото дете. Щастлива съм, че други познати се отказаха от подобен експеримент и по живо по здраво се разделиха.

Във връзка с любенето, забременяването, аборта и раждането искам да уточня следното:

В 21 век е възможно да забременееш, въпреки съвестното прилагане на контрацепция.

Не се любим само с тези, за които сме сигурни, че искаме да имаме общи деца. Дори и когато сме сигурни, дори и при сключен брак, може да не смятаме, че всяко време е ОК за забременяване. Или трябва изцяло да обвържем сексуалността с репродуктивните функции?

Да, за да се зачене дете са нужни двама души, но го износва един. Мисля, че негово е правото на окончателното решение дали да предостави тялото си като пространство за растеж на друго човешко същество, също както решаваме дали да приемем някого да живее в апартамента ни.

Другият въпрос е дали създателите на детето биха искали да се ангажират с отглеждането му и ако го направят, какви биха били последствията и за детето и за тях самите.

Ако жената използва правото си и избере да роди дете, което мъжът не желае, не мисля, че е в правото си да настоява мъжът да го припознае или да се ангажира с отглеждането. По-големите права водят до по-големи отговорности.

Ако жената избере да роди, но не и да отглежда детето, не би трябвало да предявава каквито и да е претенции относно отглеждането му. Отговорността е поета от друг. Това му дава права да взема решения.

Иначе на теория не е хубаво да правиш аборт, да се откажеш от отглеждането на вече родено дете, да го отглеждаш без баща и пр. Но това е теория. И не е единствената.

Има невероятно странно противоречие в милата ни родина. Втълпява ни се, че бременноста и раждането са смисълът в живота на една жена. Едновременно с това, е критикувана и гледана негативно, когато има дете или няколко, защото си седи вкъщи и „чака наговото“. Разбира се, имането на дете пък и само по себе си никак не е лесно, контрацептиви, ин витро осеменяване, осиновяване, аборти, сексуалност… всяко едно от тези неща е силно свързано с останалите и някак си въпросът е как точно да навигираме. Как взимаме тези решения и как те са приемани.
И до голяма степен абортите и осиновяването, макар и в двата края на спектъра, са еднакво стигматизиращи.
Което е много интересно защо.

Абортът е изключително важно право. Трябва да имаш право да решаваш какво да се случва с тялото ти и аз вярвам, че едно бебе не може да е по-важно от човекът, в чието тяло се развива. Че да оставиш една жена да умре, отколкото да се извърши аборт означава да отхвърлиш правото на живот и избор на тази жена и да бъде сведена до прост инкубатор (както наскоро в Перу направиха).

Негативното отношение към една жена, която е сексуално активна, но отказваща да има дете, може да се сравни само с това, което пък е към жена, която е направила аборт. Защото всеки живот е свещен, обаче животът на някои е по-свещен от тези на други, което е интересно противоречие. Едно бебе (неродено) момиченце, има повече права, отколкото жената бременна с него. Еле пък ако е момче. Защо животът губи стойността си с остаряването на една жена, това май е твърде ключов въпрос…

Няма нищо срамно, нито пък страшно в идеята за абортите, все пак, всеки трябва да има правото да реши дали иска, кога и как да се размножи.
И все пак почти нищо не знаем или не чуваме по темата, дори просто като превантивна информация, а тази оглушителна тишина само вреди.
Има много теории, че това би превърнало абортът в нещо тривиално или че ще се използва вместо презерватив, което обаче е много изсмукано твърдение, защото представя всеки един аборт като каприз и съчинение без нужда, превръща го в нещо, което трябва да бъде контролирано от други. Че човекът, който се подлага на аборт трябва да бъде контролиран, независимо от възрастта и социалното положение, от психиката и здравето.

Преди време имаше дискусия трябва ли да има горна граница за разрешение кога може да се роди дете. Което е прекалено близо до тази идея… някой друг да решава кой кога трябва да има или да няма дете…
И кой тогава може да ни каже инкубатори ли сме или не сме?

Гост: „Курвата на гимназията“

Тази седмица на гости ни в Долче Вита (списва „Сладък живот“). Отскоро се помещава в нашия блогрол и е от онези хора, които намират феминизма по-скоро за здрав разум, отколкото като нещо друго. Какво можем да кажем освен, че се радваме да ни е на гости? 🙂

Знам, че понеже съм жена, трябва да започна текст за “курвата на гимназията” с изречението, че аз не съм била такава. Нито тайно съм жадувала за тази слава. От позицията на сегашните си години и разбирания не съжалявам нито, че не съм била, нито бих съжалявала ако бях. Правя тази уговорка и вече съжалявам, защото с нея влизам в съглашателство с тълпата, която ражда мита за “курвата”, а аз по дефиниция не съм съгласна с нея и затова съм седнала да пиша това.

Преди няколко години Емили Уайт, журналист в алтернативното Сиатълско седмично списание “Стрейнджър” решава да проучи как се ражда мита за “лесните момичета”. Пуска обява в местен вестник: “Ако си била курвата на гимназията, обади ми се на този и този телефон.” И зачаква. За 2 седмици получава 95 обаждания. В края на проучването си има общо 150 истории на жени от 13 до 55 години от цялата страна. С много от тях прави интервюта и ги води по старите им училища, за да изтръгва автентични спомени. Така това, което е замислено като статия за списание, в крайна сметка се превръща в излязлата през 2002 година книга “Бързите момичета: тийнейджърските тълпи и легендата за курвата”.

“Слуховете за курвата на гимназията”, твърди тя, “се основават на страха от женската сексуалност и нейната тайнственост. Като лепват такъв етикет на едно момиче, тийнейджърите се опитват да убедят сами себе си, че с тях всичко е наред. Те са добрите, а тя е лошата. Те са в безопасност, а тя не е. Те имат правилните желания, а тя – лоши.” В крайна сметка функцията на “курвата на гимназията” е да сложи границата между добрия (романтичен) и лошия (порочен) секс, да предупреди момчетата и момичетата, че ако не контролират сексуалните си желания, върху главите им ще се изсипят страшни нещастия. “Курвата на гимназията”, пише Емили Уайт, “е място на картата със знак “Опасност!”, където много момчетата са се изгубили или претърпели корабокрушение и където момичетата не трябва да припарват, ако не искат да попаднат в изолация.” И всичко се базира единствено и само на слухове, а не на факти. Защото в секса фактите са трудно доказуеми по обективен начин. И жертви на тези слухове стават обикновено девойки, които нямат социални умения да се защитят. Или са бедни, или с друг цвят на кожата, или нямат баща – не се вписват в елита.

Ако някой е останал с впечатлението, че обвинявам момчетата за всичко по-горе, веднага му се извинявам. Истината е, че обикновено този мит най-горещо се поддържа от момичетата. Въпреки че няма да отрека, че той е възможен единствено в доминирано от мъже общество. Чрез ревностното му подкрепяне “добрите момичета” се подмазват на момчетата, стремейки се така да компенсират липсата на завладяваща сексуална привлекателност. Т.е. – да, не отричам, тя е красива и желана, ама аз за разлика от нея съм добра, примерна и сексуално сдържана и ще ти стана добра съпруга.

Курвата на моята гимназия аз познавах съвсем слабо и нямам отношение към нея – нито положително, нито отрицателно. Беше – и все още е – хубава. Женската ми злоба ще си пробие път, само за да кажа, че беше и сигурно си остава тъпа. Обаче това съвсем добре я вкарва в модела – сексуално привлекателна, но без умения да се защити от посегателствата на слуха. Ако беше интелигентна, едва ли някой щеше да се осмели да разказва небивалици за нея. Последното, което чух от мой съученик, е, че освен мъжа си има още няколко любовници. Отдъхнах си, че животът й върви добре. Макар че – кой знае? Още двама любовници освен мъжа й? Слуховете явно продължават. Едва ли този, който ми го каза, й е светил или тя му се е изповядала доброволно.

Разговорът за курвата на нашата гимназия е предизвикан от мен по повод на този текст и тече в компания от бивши съученици. С малко нежелание присъстващите момчета си признават, че никой от тях не е спал с нашата курва на гимназията. Дори най-големият Дон Жуан на випуска, при който се знаеше, че няма празно, се бил пробвал без резултат. “Щом той не е успял, не знам кой е”, казва един от претърпелите поражение. Тук се намеси една съученичка, която заявява, че познава “мнооогооо!” момчета, които са отбелязали точка при нашата курва и които лично й се били похвалили. Поспорихме и стана ясно това, което вече знаех – момичетата поддържат най-яростно мита, момчетата си измислят и лъжат, че са спали с обекта на легендата, тя е нарочена за лесна.

Курвенската митология слага незабележима преграда в отношенията между мъжете и жените по много подъл начин. В проучване на американски психолози сред колежани около 40% от жените признават, че нарочно се правят, че не искат секс, когато всъщност искат. Защото това се очаква от добрите момичета. Това пък прави особено трудно за мъжете да разберат кога наистина жените искат секс и кога само се правят на “примерни”. От тук и обсъжданията на коя поредна среща може да правиш секс с мъжа, с когото излизаш и колко точно да се дърпаш, за да не те сметне за лесна, които – шокиращо за мен – продължават и в 21-век. Да не говорим за аксиомата, че сексуалното желание на мъжете е по-силно от това на жените и затова те трябва да се сдържат. И прочее глупости, които обаче сериозно могат да ни скапят живота и връзките.

Според хората, занимаващи се с проблема, не може да има стигма “курва”, когато има спокоен обществен разговор за женската сексуалност. Ако жената не се притеснява да говори за това, което наистина прави, няма как да й измислят нова биография. Ако се мъчи да влезе в някакъв обществен калъп като премълчава част от истината за сексуалния си живот, тогава постила пътя за жертване на невинии момичета, на които по взаимно съгласие тълпата решава да залепи етикета “курва”. Тогава всичко е оставено на стихийността на митологията и градските легенди.

От пубертета насам не мога да спра да се чудя как най-приятното човешко занимание – сексът, който освен това е в основата на нещо толкова обществено акламирано като продължението на вида, та как така същото това благородно и приятно занимание е извор на толкова много нещастия, слухове, срам и вина. И защо винаги в дъното на тези беди стои страхът от женската сексуалност. Историята помни времената, когато непорочните жени е трябвало да се преструват, че не им е приятно в леглото със съпрузите, когато сексуално активните жени са изгаряни на клада като вещици и куп други варварства. Днес, докато четеш този текст, в Африка все още обрязват половите органи на жените, за да не изпитват удоволствие от секса. Ако се чудиш каква е връзката между гореописаните изродства и мита за курвата – много просто, страхът от женската сексуалност.  Само дето в по-цивилизованите общества, където физическото насилие е забранено със закон, се промъкват все още митологии със същата стряскащо назидателна функция. Според теоретиците на медиите – инквизицията от средновековието в съвремието е заменена от рафинирани методи като манипулацията. Част от нея са и градски легенди като “курвата на гимназията”, които продължават да си живеят необезпокоявани въпреки всичките ни претенции за модерност.

И аз изписах толкова букви, за да кажа, че колкото по-малко фантазираме нездраво какво става в гащите на другите, толкова е по-вероятно да си оправим положението в собствените. И че невинни шеги и закачки от ученическите години минират съзнанието и ни създават изключително сериозни проблеми като зрели хора. На митологичното поле много ясно си личи как еманципацията не е стигнала доникъде. Колкото и закони за равнопоставеност да създадат, колкото и жени да станат шефове на компании и министър-председатели, докато го има митът за “курвата на гимназията”, нещата не са наред. И страхът от женската сексуалност си седи. А аз си живея вече толкова години в разбирателство с нея и ви казвам съвсем от първа ръка – няма нищо страшно, напротив даже.