Приносът на Розалинд Франклин

В новия си дом нямам Интернет, което е чудесно, защото ми отваря време за четене. Една от книгите, които чета напоследък, е „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън. Пасажът, в който се описва откриването на ДНК, хвърля светлина върху това как може да останеш в сянка, независимо от приноса си или уменията си. Съвсем земен пример за това как се пише историята. Без излишни предисловия, предлагам откъс от самата книга:

„Въпреки че Крик и Уотсън, според всеобщото мнение, се радват на почти всичките заслуги за разкриване на загадката на ДНК, пробивът им бил решително зависим от експерименталната работа, извършена от конкурентите им, резултатите от която били получени „случайно“ според тактичните думи на историчката Лайза Жардин. Доста пред тях, поне в началото, били двама учени от Кингс Колидж в Лондон — Уилкинс и Франклин.

Роденият в Нова Зеландия Уилкинс бил скромен човек до такава степен, като че ли бил невидим. В документален филм на PSB за откриването на структурата на ДНК — постижение, за което той получава Нобелова награда през 1962 г. заедно с Крик и Уотсън — той бива изцяло пренебрегнат.

Най-енигматичната личност от всичките била Франклин. В един изключително неласкателен портрет в Двойната спирала Уотсън изобразява Франклин като жена, която е неблагоразумна, потайна, винаги недружелюбна и, което най го дразнело — почти нарочно несексапилна. Той признава, че „не била непривлекателна и би могла да бъде доста впечатляваща, ако проявявала поне малко интерес към дрехите“ — но в това отношение разочаровала всички очаквания. Тя дори не използвала червило, отбелязва той в почуда, а усетът й към дрехите „показвал всичкото въображение на английските подрастващи интелектуалки.“ (През 1968 г. Харвард Юнивърсити Прес спряла публикация на Двойната спирала, след като Крик и Уилкинс се оплакали относно характеристиките в нея, които научната историчка Лайза Жардин описала като „неоснователно обидни“. Цитираните описания по-горе са след като Уотсън смекчил коментарите си. – бел.а.)

Франклин обаче притежавала най-добрите изображения по онова време на вероятната структура на ДНК, получени посредством рентгенова кристалография — техниката, усъвършенствана от Линус Полинг. Кристалографията била успешно използвана, за да се изучават атомите в кристалите (оттук „кристалография“), но ДНК молекулите били доста по-пипкава работа. Само Франклин успявала да получи добри резултати при процеса, но за безкрайно раздразнение на Уилкинс отказвала да споделя с него откритията си.

Франклин не трябва да бъде изцяло обвинявана за това, че не проявявала вежливост при съобщаване на откритията си. Жените учени в Кингс Колидж през 1950-те били третирани с официална надменност, която смайва съвременната чувствителност (всъщност, която и да е чувствителност). Колкото и старши или утвърдени да били тези жени, не им било позволявано да влизат в стаята на старшия преподавателски състав, а вместо това трябвало да се хранят в отделна стая, за която дори Уотсън признавал, че била „неприветлива и затънтена“. Отгоре на това, непрекъснато й бил оказван натиск — понякога била наистина тормозена — да сподели резултатите си с трио от мъже, чието отчаяно желание да хвърлят поглед върху тях рядко било съпроводено с по-приятни качества като уважение. „Страхувам се, че винаги показвахме, така да се каже, снизходително отношение към нея“, си спомня Крик по-късно. Двама от тези мъже били от конкурентна институция, а третият повече или по-малко бил открито на тяхна страна. Така че не е изненадващо, че Франклин съхранявала резултатите си заключени.

Комикс: Hark! A Vagrant

Че Уилкинс и Франклин не се разбирали било факт, който Уотсън и Крик очевидно са използвали в своя полза. Въпреки че Крик и Уотсън нарушавали доста безсрамно територията на Уилкинс, той заставал непрекъснато именно на тяхна страна — което не било съвсем изненадващо, тъй като самата Франклин започвала да се държи по определено странен начин. Въпреки че резултатите й показвали, че ДНК била категорично спираловидна по форма, тя настоявала пред всички, че не е така. За срам и ужас на Уилкинс през лятото на 1952 г. тя поставила подигравателно съобщение около департамента по физика в Кингс, което гласяло: „С голямо прискърбие съобщаваме за смъртта в петък на 18 юли 1952 г. на ДНК спиралата… Надяваме се, че д-р М. X. Ф. Уилкинс ще говори в памет на споминалата се спирала.“

Резултатът от всичко това бил, че през януари 1953 г. Уилкинс показал на Уотсън изображенията, получени от Франклин — „очевидно без нейно знание или съгласие.“ Би било омаловажаващо това да бъде наречено значителна помощ. Години по-късно Уотсън признал, че това „било най-значимото събитие… то ни мобилизира.“ Въоръжени със знанието за основната форма на ДНК молекулата и някои важни елементи на измеренията й, Уотсън и Крик удвоили усилията си. Сега всичко като че ли им потръгнало. По едно време Полинг бил на път за конференция в Англия, на която по всяка вероятност е щял да се запознае с Уилкинс и да научи достатъчно, за да поправи неправилните си схващания, които го били отправили в погрешна изследователска посока, но това била ерата „МакКартни“ и Полинг бил задържан на летище Айдълуайлд в Ню Йорк, като паспортът му бил конфискуван, поради това, че бил с твърде либерален темперамент, за да му бъде позволено да пътува в чужбина. Крик и Уотсън имали благоприятния и щастлив късмет, че синът на Полинг работел в „Кавендиш“ и невинно ги държал в течение на всички новини относно развитието или проблемите в къщи.

Все още изправени пред възможността всеки момент да бъдат поставени в неудобно положение, Уотсън и Крик се захванали трескаво с проблема. Знаело се, че ДНК имала четири основни компонента — наречени аденин, гуанин, цитозин и тиамин — и че те се чифтосвали по определени начини. Като си играели с парчета картон, изрязан във формата на молекули, Уотсън и Крик успели да открият как парчетата си пасвали. От това направили модел тип Мекано — вероятно най-известният в съвременната наука — състоящ се от метални плочи, затегнати с болтове в спирала, и поканили Уилкинс, Франклин и останалия свят, за да го разгледа. Всеки знаещ човек можел веднага да види, че са разрешили проблема. Несъмнено била брилянтна детективска работа, със или без помощта на изображенията на Франклин.

Изданието на Нейчър от 25 април 1953 г. включвало статия от 900 думи, написана от Уотсън и Крик и озаглавена „Структура на дезоксирибонуклеиновата киселина.“ Била съпроводена от отделни статии от Уилкинс и Франклин. Било забележително време за света — Едмунд Хилари щял точно тогава да се изкачи на върха на Еверест, а на Елизабет II й предстояло да бъде коронясана за кралица на Англия — така че откриването на загадката на живота останало до голяма степен незабелязано. Излязло малко съобщение в Нюз Кроникъл и било пренебрегнато другаде.

Розалинд Франклин не споделила Нобеловата награда. Починала от рак на яйчниците само на трийсет и седем години през 1958 г., четири години преди наградата да бъде връчена. Нобеловите награди не се дават посмъртно. Ракът със сигурност възникнал в резултат на постоянното излагане на рентгенови лъчи в работата й, и иначе не би трябвало да се случи. Във възхваляващата биография на Франклин от 2002 г. Бренда Мадокс отбелязва, че Франклин рядко носела оловна жилетка и често нехайно заставала пред лъчите. Осуалд Авери също никога не спечелил Нобелова награда и също до голяма степен бил пренебрегнат от следващите поколения, макар че той поне получил удовлетворението да живее достатъчно дълго, за да види откритията си доказани. Умира през 1955 г.“

Реклами

За четене

Седмичният ъпдейт за най-интересните, любопитни, важни и сериозни неща, на които ILLFB е попадала.

Зачекне ли се дума за феминизма, все ще се намери някой умник, който да прати феминистите към някоя държавата от близкия или по-далечния Изток, която е срещал само по филмите спомената и смътно знае, че жените са третирани по друг начин. Интересното е обаче, когато тези хората в тези държави изнамират собствени средства, за да се борят с глупави, тесногръди, ограничени или вредни навици на собствената си култура. В Афганистан момичетата могат да ходят на училище и извън дома само ако са придружени от мъж. Само че количеството мъже в един момент често са краен брой и се случва момичета да не ходят на училище, защото няма момче на учебна възраст. Хитрата врътка е проста, едно от момичетата бива обявявана за момче, започва да бъде обличана като такова, наричана с момчешко име и проблемът е решен. Съседи и познати затварят очи, защото шансът те самите да са подобна ситуация или да им се наложи да прибягнат до същия метод е голям. И така се продължава, после щафетата се предава на следващо по-малко момиче от семейството, ако децата са повече и почетното момче вече е израсло прекалено. Макар Афганистан да е скован от писани и неписани правила, които да определят живота на хората, промените настъпват по един или друг начин, което може да е само за адмириране.

Давай, сестро суфражетке!

Пет мита за женския мозък, който са развенчани, но продължават да живеят в съзнанията на културата ни. Или поне в тези на ПРите, маркетинговите специалисти и рекламните агенции.

Сред други невероятни изненади, Бойко Борисов похвали бившата министърка на здравеопазването с фразата „бори се мъжки“. Бихме могли да подминем този случай като просто фраза изтърсена без много мисъл за културното й значение, ако не му беше навик да говори по подобен начин.

btv направи репортаж относно разликите в заплащането на труда при жените и мъжете. Браво Седларов. 🙂

Who says feminist don’t have sense of humor?

И така, приятно четене. 🙂 Ако междувременно имате нещо, което искате да кажете, да критикувате, да препоръчате или просто искате да кажете „здрасти“, все още официалната ни поща е на разположение: itlookslikefeministblog[at]gmail[dot]com

Гост: Матриархат

Матриархат. Не бях се замисляла какво точно означава това. Мислех си, нещо като патриархата, само дето жените са шефовете. Но с една малка разлика. Една майка винаги е сигурна кои деца са нейни, затова няма нужда да държи под око, да затваря, или да обързва с обществени задължения за вярност мъжа си, за да е сигурна че децата, за които се грижи са нейни. Защото, няма какво да се лъжем, цялата структура на семейството и обществото идва от невъзможността на един мъж да е сигурен той ли е баща на детето, което жена му ще му роди. Оттам и прословутият двоен морал, девствените булки, оттам пък табутата в секса, които касаят и мъжете и жените, обвързването на семейството със секса и любовта. Цялата каша в която сме забъркани и понякога дори не забелязваме, било поради вродено лицемерие, било поради навика да правим компромиси. Знам че времената се менят, но традициите определено се менят много по-бавно от нравите. И лишените от съдържание обществени правила са още по-мъчителни и смазващи. Да, тъпо наистина, само дето не е измислено нещо по-добро. А може би е било измислено? Гледах някога си, сигурно преди година, един научно-популярен филм за живота и обществената организация в няколко малки села в Тибет, мисля. Оттогава не мога да си го избия от главата. А ето за какво се разказваше:

Тези няколко села се намират във висока и почти недостъпна част на планината. Допреди няколко години са живели в почти пълна изолация от останалия свят. Запазили са традициите и нравите си от столетия, може би хилядолетия… Там цари матриархат. Семействата са големи. задружни, както е в много бедните общества. Глава на семейството е майката. Тя живее със своите деца – синове и дъщери. Баща няма и няма такава институция като баща. Когато семейството се разрастне прекалено много, понякога едната дъщеря се отделя в ново семейство заедно с децата си и някои от братята си. В селото има една обществена постройка, за която се грижат всички, строят, поправят, обзавеждат. Живеят много много бедно, така че нямат нужда от кой знае какво. През деня работят много усилено, защото прехраната се изкарва трудно. Вечер всички които имат желание, се събират в тази постройка, говорят си, пеят, танцуват, веселят се, ухажват се. Мъжете ухажват, жените избират. В постройката има и много стаи, наречени стаи за любов. Двойките, които са се харесали се усамотяват в тези стаи, за да са заедно. Няма правило кой с кого да бъде всичко зависи от взаимното желание. Някои двойки се запазват с години, но е рядкост. Когато жената забременее, цялото и семейство се радва, понеже ще имат бебе. Братята и се радват защото го приемат като свое дете. Децата се отглеждат от цялото семейство, а ролята на бащата във възпитанието поемат вуйчовците. Жените в повечето случаи не знаят кой е бащата, а и това няма никакво значение . Семейството им се увеличава и укрепва, това е важно. Човек се ражда, живее и умира в едно семейство. Работи през деня за благото му, грижи се за останалите членове, които са му кръвни роднини и с които е порастнал. През нощта, ако има желание, се отдава на мимолетната си страст с друг човек, така естествена и разбира се, така нетрайна, че няма какво да се обсъжда. Разговаряха с една жена, попитаха я, добре де, ти се виждаш вечер с някого, правиш любов с него, не ти ли се иска понякога да живееш с него и през деня, да бъдете семейство? А тя погледна с такова изумление и каза: „Че защо? Аз си имам семейство! Освен това, за какво ми е през деня? През деня се работи.“ Хм, логично, нали? На колко от вас не се е случвало да се лутат в противоречията между работа, любов, желание за уют, страст, секс, нужда от спокойствие и какво ли не още, които семейството ни поднася?
И, последно, за тези на които им се изправиха косите от думата „матриархат“ ще кажа, че в това село основно работеха жените. Те носеха дърва, въртяха домакинството. Смееха се и казваха че техните братя са малко мързеливички, но такъв е обичаят. Пък и мъжете се уморявали повече вечер.
Хубаво нещо е матриархатът…

Текстът е препечатан от блога на Случайна

Така е, защото е така

Когато си зададеш въпроса „Защо  хората се държат по този начин?”, най-лесният и немарлив възможен отговор, до който можеш да стигнеш, е: „Така се държат, защото са си такива. Така е, защото е така (и трябва да е така).”

Например: Защо циганите крадат метал? Ами явно са си такива, това им е в кръвта. (Жоро Пентаграм здравата ме разсмя с една своя статия, в която съвсем сериозно предполагаше, че ако му прелеят циганска кръв, сигурно и той ще започне да се кефи на циганска музика и да посяга да краде жица.)

Това е лесен и удобен начин да си отговорим на всеки въпрос. Защо за децата на викингите е било норма да проявяват хипер-активност? В днешни дни възприемаме това като болестно отклонение, което следва да се лекува с медикаменти или помощ от психолог. Както и да е, не е нужно да мислим, обяснението е просто – на тия деца явно им е било в кръвта. Дали и днес им е в кръвта? Това, че потомците на някогашните кръвожадни викинги сега живеят в държави с ниска престъпност, висока култура и жизнен стандарт (ето любопитни снимки от норвежки затвор), е пренебрежимо – винаги можем да скалъпим някакво увъртане и да се измъкнем от този факт.

Тъжното е, че подобни „обяснения“ са капитулация на интелекта пред това да обясни истински едно явление. Когато един фрашкан с тестостерон, агресивен и космат мъж като мен редовно нагъва шоколад, защото е живял в по-особени условия и това му е била социално достъпната дрога, докато алкохолът и цигарите ги е проспал и затова са му безинтересни, е много забавно да видиш жонглиранията, с които се обяснява защо мъж може да прояви *вроденото* желание на жените да се тъпчат с шоколад. Когато видим жена като съпругата ми, която се ориентира перфектно с карта и без карта, постоянно измисля и конструира мебели и най-различни сложни механизми по начини, напълно невьобразими и неразбираеми за мен, е много забавно отново да видиш невероятните огъвания и логически изкривявания, с които обясняват какво се е счупило, та жена да има „чисто мъжките“ качества да се ориентира и да бъде инженер. Това е просто жалко, приятели. Четенето е една от най-неестествените и неприродни (по вашите критерии) дейности на света, и все пак четете това изречение. Как изобщо и двата пола, че и децата, съумяват да правят нещо толкова неестествено?

Има още

Животът на Хипатия

Този уикенд гледах „Агора“. Макар че някои събития във филма са украсени или преувеличени в името на сценария, като цяло той е достоверен и успя да ме развълнува. Филмът проследява най-драматичната част от живота на една забележителна жена – Хипатия.

Има още

Гост: 8 Март

Всяка година се повтарят дадени празници. И всяка година дадени теми изплуват и се коментират отново и отново. Понякога, защото отношението към тях е нерсиозно, понякога защото това е подходящ момент да сепривлече вниманието към конкретни странни и факти.
Епистемик публикува чудесен текст, който коментира теми, често пропускани в обичайните текстове по повод тази дата и по тази причина го препубликуваме и при нас.

Международният ден на жената (ед.ч. в България, мн. ч. на английски) е един доста противоречив ден. Историята му е невероятно интересна: в този пост искам да опиша развитието на 8-ми март и да сравня сегашното с миналото му значение. Ключов период, особено за България, е комунистическият режим, когато значението на 8-ми март бива коренно променено. Днешната представа за 8-ми март всъщност има своите основи именно в периодът 1944-1989. Група студенти вчера направи опит да отвоюва това значение и да го натовари с нов смисъл и заряд, но всяко нещо по реда си.

Един бунт на тъкачки в Ню Йорк за по-човешки условия на работа през 1857-ма година е възприет като началото на женските движения за икономическа и политическа еманципация. А за 50-годишнината на бунта, на когреса на Втория Интернационал, се решава денят на бунта 8-ми март да бъде обявен за Международен ден на жената.

Този бунт, според изследователните Лилиан Кандел и Франсоаз Пик е всъщност измислен като “мит на произход” с цел разделяне на на 8-ми март от съветският му корен, придаването му на по-международен привкус и придаването му на необходима доза спонтанност на фона на Конгресното решение на жените-социалистки, които го правят формално като ден на жената. Годината – 1857 била избрана нарочно в чест на Клара Цеткин, която била родена тогава. Може би никога няма да разберем дали наистина се е случил бунтът на тъкачките или не. Разбулването на този мит не трябва да ни разочарова обаче – романтиката на спонтанния бунт е не по-малко важна и вдъхновяваща от систематичната борба и натиск на милиони жени по света за права и равенство. Към ранната история на този натиск се обръщам сега (по Temma Kaplan On the socialist origins of International Women’s Day, Feminist Studies 11, No. 1 (1985))

Първият Междунороден ден на жената (ед.ч.) е обявен на 23-ти февруари 1909 г. в САЩ. По някаква случайност, апокрифна история за “събитията” от 1857-ма започва да се разпространява сред френските комунистически кръгове. Историята е придружена с още една – че първият ден на жената е празнуван на 8ми март 1907 в чест на 50-годишнината на Ню Йорксия бунт. Този мит е смятан за израз на противоречията на феминистките и социалистките от началото на века и спорът дали жените трябва да имат други права освен като работнички.

Историята на 8-ми март е неразривно свързана с дейността на Клара Цеткин. Tя посещава Денят на Бастилията през 1889 в Париж, където се създава Вторият Интернационал. Тогава социалистите решават да поставят въпроса с 8-часовият работен ден и ограничаване на експлоатацията над жени и деца на първомайски демонстрации. Цеткин промотира интересите на жените-работнички, въпреки че е остра противничка на феминистките вътре и извън партията. След Първата световна война, Клара Цеткин става комунистка и довежда със себе си идеята за Международен ден на жената (ед.ч.) в Третият Интернационал. След Втората световна война денят придобива множенствено число и става комунистически празник, а феминистките го припознават и като свой и го натоварват с други смисли.

Изглежда малко странно, че феминистките и социалистките не се понасяли особено, но всъщност обяснението е просто: за социалистките най-важната борба била за правата на пролетариата (мъжете), където политическите права на жените заемали второстепенно значение. Не на последно място, и в Европа и в Америка, социалистките смятали жените за доста консервативни и се страхували, че ако им се даде право на глас, те ще гласуват само за десните партии.  Това разделение бива преодоляно на Вторият интернационал. През 1908 г. Социалистическата Партия на Съединените Щати създава Женски Национален Комитет за Суфражетни Кампании. Американските социалистки обявяват и последната неделя от февруари за Ден на жените. Европейците ги последват през 1911 г.

На 18 март 1911 г., на 40 годишнината от Парижката комуна, първият Международен ден на жените се обявава, за да се промотират исканията за политически и икономически права на жените. Американките продължили да отбелязват Денят на жените на 23 февруари обаче. В рядък жест на солидарност, социалистките от Бостън предложили на суфражетките да направят общо шествие до местното събрание на 23 февруари, когато в събранието обсъждали евентуалното право на вот на жените.
В Ню Йорк, на отбелязването на Международния ден на жените на 25 февруари 1911 в зала Карнеги Берта Фрейзър държи реч, с която възхвалява невъзможността на жените да се бият като положителен граждански аспект: “Когато жените придобият правото на глас, те ще го използват, за да направят войната невъзможна!”
Във Виена, първото европейско отбелязване на Международният ден на жените на 18 март 1911 преминал с марш по Рингщрасе в чест на мъчениците от Парижката комуна. Жените демонстрирали и в подкрепа на правото на глас. Из цялата Австро-Унгарска империя имало над 300 демонстрации. В същия ден, делегати социалисти в парламента открито подкрепили исканията за право на вот и за пръв път се отказват от дългогодишната си опозиция към борбата за политическо равенство на половете. За съжаление, войната прекъсва по-нанатъшни възможности за социални реформи.
Войната обаче радикализира женските движения. В Америка всички отбелязвания на Международния ден на жената организирани от социалистките са с анти-военна насоченост. В Европа Клара Цеткин събира жени от неутрални и от държави-участнички във войната на демонстрации. За последните, анти-военно демо било равно на държавна и партийна измяна, но това не спира жените. Социалистките от Берн разпространяват скришом манифест в страните им. Манифестът е адресиран до “жените на пролетариата” и пита “Къде са мъжете и синовете ви?” Обявява, че работниците няма какво да спечелят от войната, даже ще загубят всичко, което им е скъпо. Манифестът призовава жените да предприемат действия за спирането на войната.
Социалистките не успяват да спрат войната, но не спират и отбелязването на Международният ден на жената. Войната довежда до невероятно оскъпяване на основните хранителни продукти и реакцията на жените не закъснява: може би най-драматичните женски протести се провеждат през 1917 г. в Русия, където половин милион работещи жени излизат на демота в Петроград (Санкт Петербург). На 8ми март 1917 жените повеждат огромно демо от фабриките и от опашките за хляб, в което се включват и много мъже-металурзи, въпреки че болшевиките смятали акцията за прибързана. Два дни по-късно царят нарежда на генералите си да стрелят, ако е необходимо, за да прекратят бунта на жените. До 12 март, цар Николай Втори е принуден а абдикира. Временното правителство дава на жените право на глас.
Така събитията в Русия дават на Международния ден на жените неговата дата. С помощта на Клара Цеткин, Ленин прави от Международният ден на жените комунистически празник през 1922 г, когато и китайските комунисти започват да го празнуват. В Испания, след победата на Народния фронт в изборите от 1936 г. Ла Пасионариа, една от лидерките на Испанската комунистическа партия, повежда хиляди жени на демонстрация в Мадрид на 8-ми март, за да изискат защита на републиката срещу растящата заплаха на фашизма.
Откъдето и да го погледнем, този ден е политически зареден. По-скоро трябваше да напиша “е бил,” защото, особено в България по време на социализма, този заряд систематично е унищожаван, чрез превръщането на 8ми март от ден за борба в ден за празнуване на “постиженията на майките и колежките.” И не само: накратко, спуснатите отгоре права и свободи довеждат до тяхното изпаряване: първо, през соца с еманципацията на работничките, “женският въпрос” се обявява за окончателно решен, нещо далеч от истината. А самото “спускане” на права ги обрича малко или много на нетрайност, или поне на по-голяма нетрайност, отколкото ако бяха извоювани на едно grassroots ниво.
Разбира се, трябва да се признае нещо на комунистите, и то е че когато идват на власт до някаква степен еманципират жените, давайки им избирателни права (не че някой е имал реално такива права иначе), вкарвайки ги в производствената система и освобождавайки поне част от товара на семейството чрез създаването на детски градини и ясли, плюс общодостъпно здравеопазване и образование. Режимът има и грехове пред жените; деполитизирането на 8ми март е може би най-малкият от тях. Започвам с това, че комунистите като цяло са били твърде патриархални – всяка жена е карала “втора смяна” и вкъщи (т.е. т.нар. “женска работа” продължавала да бъде “непрестижна”); жените заемали както и сега по-ниско йерахичните длъжности (и следователно, по-ниско платените); про-наталистката националистическа политика на Живков дори няма да я коментирам.
Предполагам, че проблемите на жените през соца отчасти произхождат от самата му онтология или разбиране за света: за по-догматичните леви единственото важно нещо е “социалния проблем,” произхождащ от “главното” противоречие в обществото между труда и капитала (или между тези, които нямат нищо освен труда си, и тези, които имат всичко и купуват труд). Това тясно редуциране на всички проблеми и антагонизми в обществото до класовия конфликт е дълбоко мъжки начин на гледане на света: все пак повечето работници са били мъже. Превръщането на 8ми март в “ден на колежката” е израз именно на това: жените имаме права и (някаква форма на) равнопоставеност, само като добавка към работническата класа. Само като жени, ние не съществуваме в публичното пространство. Вчера примерно гледах някакви бистришки баби – “национална гордост” и пазителки на традициите, една от които каза “ние много се гордеем, че сме българи.” Как да го разбирам това изречение? Когато е навън, в публичното пространство, българката се превръща в българин. Да ви е познато? “Българинът” това, “българинът” онова – любимят ми метоним за “българите,” така удобно обобщаващ всички ни в мъжки род – нали мъжът е универсалния човек и неговият житейски опит е валиден за всички.
Всъщност, когато казвам, че противоречието труд-капитал не е единственото, аз имам предвид това, че съществуват и други отношения на неравност, власт и антагонизъм. Например, полово (все още живеем в подчертано патриархално общество с всичките му производни като сексуална дискриминация, хомофобия, насилие). С обедняването, миграцията и надигането на нео-фашизма и крайните национализми се наблюдават ‘расови’ и националистически антагонизми (въпреки че приемам расата по-скоро като метафора за икономически отношения на власт и расизмът като страничен продукт на колониалната капиталистическа експанзия). Така че не можем да се правим, че никакво друго съзнание освен класовото ни (произлизащо от позицията ни в производството) не съществува. Даже напротив: човешката идентичност е съвкупност от безкрайно много пластове в постоянен процес на развитие и изкристализиране. Затова и игнорирането на жените в публичното пространство освен като работнички затвърждава патриархалните обществени норми – жената и нейната роля продължава да бъде основно осмисляна като функция на женската биология.
Това затвърждаване на патриархалния модел стана дори още по-открито в периода след 1989 г., когато, както писах, деполитизирането на обществото и реабилитацията на старите религиозни и консервативни ценности допълнително легитимират ролята на жената като съпруга и майка като най-правилната.
Затова днес всички сме възпитавани да вярваме, че няма абсолютно никакъв повод от страна на жените за оплакване, всички права са дадени (а не извоювани), всичко е наред, а ако някоя жена бъде продадена в робство, я обвиняваме самата нея (както с всички несгоди и успехи в свръх-индивидуализираното либерално общество). Затова е повече от естествено 8ми март да се превърне в израз на свръх консервативната патриархална и кифленско-консуматорска нормалност какъвто е сега (за илюстрация, вижте този блог).
Например, вчера по новините казаха, че най-важното нещо за празника е избирането на букет, а според Ватикана, пералнята е най-големият фактор за еманципацията на жените. Перални (като някакъв технократски детерминизъм), букети и какво ли не, само да не е женски демонстрации и борби, че мирише на синдикализъм и е лошо. A по Нова ТВ дори имаше конкурс за красота, където под “интелектуални качества” водещите разбираха “скромност, сдържаност, мълчаливост” и подобни.
Затова вчера, група студенти се опитаха да върнат на 8ми март първоначалния му смисъл: като ден на борба за равноправие, а не като празнуване на патриархалните отношения. Те организираха демо в подкрепа на Костадина Кунева – синдикалистката, в чието гърло бе наливана сярна киселина с цел да я накарат да спре да говори (и буквално, и метафорично) и да се бори за правата на трудещите се жени. Костадина, видно е, обитава най-долното стъпало на социалната стълба – тя е емигрантка, жена, чистачка и синдикалистка. Сигурно затова не повече от 50 души имало на демото. За сметка на това то беше стегнато и носените банери фокусираха внимание върху най-упоритите проблеми от живота на почти всички, дръзнали да емигрират и да се преборят за по-добър живот (независимо от пола им):

  • Нелегални хора няма!
  • Не на евтиният женски труд: 15% разлика в заплатите!
  • Еманципация, а не експлоатация!
  • Равноправие сега!
  • Не на съвременното робство над жената!

И подобни.
За тези, които мислят, че тези искания подхождат повече на протест от индустриалната революция в Англия слагам линк към тези мнения на жени от блога на Петя, жертва на нечовешка експлоатация

Коментар от Виктория и от анонимна потребителка.

Условия на работа като от началото на 19 век продължават да съществуват тук. Нека припомня, че само преди 2 години две жени от фабриката за обувки “Еврошуз” починаха от изтощение.

Още няколко брутални примера: тук и тук.
С други думи, борбата не е свършила, както ни убеждаваха през соца и след него. Тя тепърва предстои: не само в сферата на производството, но и в семейството, и в политическия живот. Патриархатът, експлоатацията, робството не са само женски проблеми. Те са също толкова и мъжки проблем. Може да звучи странно патриархатът да е проблем за мъжете, при положение, че им дава власт, но ето този разказ от Джордж Оруел илюстрира колко малко власт може да има човек, когато се намира на върхa на йерархията. Прочете го и ще видите какво имам предвид.

И разбира се, този блог нямаше да е себе си, ако не спомена и още един важен елемент от борбата: а именно, срещу нео-нацистите. (които също се кефят на де-политизираната сладникава патриархална версия на 8-ми март) В събота, на 7 март, в урунгелмедия излезе съобщение за “безмислено” демо за 8 март, придружено от заплахи за саморазправа с организаторите и лозунги “Солидарност с Костадина Кунева.” Фашистите не случайно заплашват прогресивната проява за права и равенство на жените, защото те не искат еманципация на жените. Искат жените да станат ходещи утроби и чистачи за без пари. Но явно се усетиха, че няма как да претендират за солидарност с Костадина, пребивайки хората организирали шествието и изтриха поста си. На другия ден излезе същото съобщение, пак с грешна карта, само че без заплахите (които, както разбирам са останали просто празни заплахи и не е имало фашисти) Ето и скрийншот от 7 март:

Горещо препоръчвам следните репортажи и размисли за 8ми март:
На Селин.
На Мавракис.
На Василена.
На Размисли (от по-миналата година) и от миналата.
Снимки от индимедия.

Жените и българската литература

Още от гимназията ми се иска да задам един въпрос на българското общество, особено на онази му част, която е ангажирана с образование и наука. Обективно погледнато, в днешната ситуация на безредие и страх, този въпрос увисва като зле изпрани гащи във въздуха, но аз все още искам да си го задам.

Докога в нашия литературен канон ще отсъстват женските имена, които несъмнено имаме в литературната си история? Сигурно сте забелязали, че в който и час по литература да влезете, винаги попадате на лекция върху някой от класиците на българската литература, като той обезателно е мъж. Е, ще кажат някои, не се излагайте, в читанките и букварите се мяркат стихчета на Дора Габе, а Елисавета Багряна дори е включена в програмата по литература за гимназията. Това ли е всичко, както се казваше в рекламата…
Всъщност, часовете за Багряна спокойно могат да бъдат пропуснати, защото тя не е сред списъка задължителни автори, които се изучават за кандидатстване във ВУЗ, а още по-малко за гимназия. И наистина е само това.
Философията, историята, науката и литературата по света, но особено у нас, са запазена територия за мъжката гледна точка, всичко останало се наритва под масата за по-добри времена или най-добре за никога. В наши дни има много изследвания и открития, които са имали жени в екипите си, но това никога, никъде не се споменава, освен в някоя случайна бележка под линията. Има примери на женски изобретения, трудове и книги приписвани на мъже . У нас даже не сме стигнали до приписването на успехите им на мъже – те просто се премълчават или игнрорират. А после никой не поправя учебниците и не включва пропуснатите данни и факти, съответно всяко следващо поколение учи по учебници, които твърдят, че жени учени/автори/каквото и да е, са изключения и са единици. Умишлена дискриминация се превръща в неумишлена такава, но резултатът е един и същ.

Каква е причината нито една българска авторка да не влиза в „българския литературен канон”? Единствената обективна причина, която бих могла да приема е, че произведенията на българските авторки просто не са достатъчно добри и няма какво да кажат на българските ученици и студенти. Но това определено не е достатъчна причина, особено ако погледнем какъв обем от творчеството на Вазов влиза в програмата, без да е нещо изключително, а само защото е първо и е значимо именно с това.

Българската литература писана от жени е ценна със същия род уникалност – женският поглед върху историята, културата и литературата. Би трябвало да го ценим доколкото и какъвто го имаме, защото картината на един свят не може да бъде пълна, ако не се дава трибуна на всичките му гласове. Според мен точно това равноправие, не само е отнето при съставянето на „канона”, а вече дълги години (определяни като еманципация и феминизиране на какви ли не сфери от живота ни) той остава непроменен, без тенденция да бъде променян и най-лошото – без това да има каквото и да е значение за хората. Не можем да очакваме, че ако се преподава и възпитава през литература писана от мъже, ако знанието, историята и културата се показва правена само от мъже, жените ще започнат да се приемат (от другия и себе си) равноправно, равнотежно и с нужното количество интерес и респект.

В това отношение българският феминизъм има да върши не по-малка работа, отколкото на полето на социалното и икономическо равноправие, сексуалния тормоз и т.н. Немалко е написано и изследвано върху българската литература писана от жени, единственото, което липсва е желание и подход за нейното инкорпориране в учебната програма, която обаче е „ужасно” натоварена. За да бъде сложено едно, трябва да се премахне друго – как ще посегнем на „светините” Ботев, Вазов, Смирненски, Вапцаров? Къде сред Големите големи имена искат да се разположат българските авторки? Ами там, където винаги са били, в своето време, със своя глас, със своето усещане за история и патриотизъм, с усещането си за жени и майки, за литературност и език. Искаме или не, те имат своето присъствие, само че върху него не пада нито капка светлина и нито грам внимание, при това съвсем незаслужено, защото литературни качества на творбите на Багряна и Габе, Яна Язова, Блага Димитрова, Фани Попова-Мутафова и пр., не липсват (умишлено пропускам имена на авторки напълно непознати на широката аудитория като Екатерина Каравелова, Мина Тодорова, Евгения Марс и др.). Напоследък въпросът се засяга, но твърде академично и твърде тихо – правят се проучвания, издават се книги, които обаче стават достояние и представляват интерес за една малка част от и без друго малкото четящи българи. Дискусиите се водят между другото, ясно е, че това вълнува шепа хора, които или си нямат по-важна работа, или страдат от излишна енергия, но докато женските гласове в литературата ни мълчат, ние не можем да претендираме за обективно образование и знание.