Приносът на Розалинд Франклин

В новия си дом нямам Интернет, което е чудесно, защото ми отваря време за четене. Една от книгите, които чета напоследък, е „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън. Пасажът, в който се описва откриването на ДНК, хвърля светлина върху това как може да останеш в сянка, независимо от приноса си или уменията си. Съвсем земен пример за това как се пише историята. Без излишни предисловия, предлагам откъс от самата книга:

„Въпреки че Крик и Уотсън, според всеобщото мнение, се радват на почти всичките заслуги за разкриване на загадката на ДНК, пробивът им бил решително зависим от експерименталната работа, извършена от конкурентите им, резултатите от която били получени „случайно“ според тактичните думи на историчката Лайза Жардин. Доста пред тях, поне в началото, били двама учени от Кингс Колидж в Лондон — Уилкинс и Франклин.

Роденият в Нова Зеландия Уилкинс бил скромен човек до такава степен, като че ли бил невидим. В документален филм на PSB за откриването на структурата на ДНК — постижение, за което той получава Нобелова награда през 1962 г. заедно с Крик и Уотсън — той бива изцяло пренебрегнат.

Най-енигматичната личност от всичките била Франклин. В един изключително неласкателен портрет в Двойната спирала Уотсън изобразява Франклин като жена, която е неблагоразумна, потайна, винаги недружелюбна и, което най го дразнело — почти нарочно несексапилна. Той признава, че „не била непривлекателна и би могла да бъде доста впечатляваща, ако проявявала поне малко интерес към дрехите“ — но в това отношение разочаровала всички очаквания. Тя дори не използвала червило, отбелязва той в почуда, а усетът й към дрехите „показвал всичкото въображение на английските подрастващи интелектуалки.“ (През 1968 г. Харвард Юнивърсити Прес спряла публикация на Двойната спирала, след като Крик и Уилкинс се оплакали относно характеристиките в нея, които научната историчка Лайза Жардин описала като „неоснователно обидни“. Цитираните описания по-горе са след като Уотсън смекчил коментарите си. – бел.а.)

Франклин обаче притежавала най-добрите изображения по онова време на вероятната структура на ДНК, получени посредством рентгенова кристалография — техниката, усъвършенствана от Линус Полинг. Кристалографията била успешно използвана, за да се изучават атомите в кристалите (оттук „кристалография“), но ДНК молекулите били доста по-пипкава работа. Само Франклин успявала да получи добри резултати при процеса, но за безкрайно раздразнение на Уилкинс отказвала да споделя с него откритията си.

Франклин не трябва да бъде изцяло обвинявана за това, че не проявявала вежливост при съобщаване на откритията си. Жените учени в Кингс Колидж през 1950-те били третирани с официална надменност, която смайва съвременната чувствителност (всъщност, която и да е чувствителност). Колкото и старши или утвърдени да били тези жени, не им било позволявано да влизат в стаята на старшия преподавателски състав, а вместо това трябвало да се хранят в отделна стая, за която дори Уотсън признавал, че била „неприветлива и затънтена“. Отгоре на това, непрекъснато й бил оказван натиск — понякога била наистина тормозена — да сподели резултатите си с трио от мъже, чието отчаяно желание да хвърлят поглед върху тях рядко било съпроводено с по-приятни качества като уважение. „Страхувам се, че винаги показвахме, така да се каже, снизходително отношение към нея“, си спомня Крик по-късно. Двама от тези мъже били от конкурентна институция, а третият повече или по-малко бил открито на тяхна страна. Така че не е изненадващо, че Франклин съхранявала резултатите си заключени.

Комикс: Hark! A Vagrant

Че Уилкинс и Франклин не се разбирали било факт, който Уотсън и Крик очевидно са използвали в своя полза. Въпреки че Крик и Уотсън нарушавали доста безсрамно територията на Уилкинс, той заставал непрекъснато именно на тяхна страна — което не било съвсем изненадващо, тъй като самата Франклин започвала да се държи по определено странен начин. Въпреки че резултатите й показвали, че ДНК била категорично спираловидна по форма, тя настоявала пред всички, че не е така. За срам и ужас на Уилкинс през лятото на 1952 г. тя поставила подигравателно съобщение около департамента по физика в Кингс, което гласяло: „С голямо прискърбие съобщаваме за смъртта в петък на 18 юли 1952 г. на ДНК спиралата… Надяваме се, че д-р М. X. Ф. Уилкинс ще говори в памет на споминалата се спирала.“

Резултатът от всичко това бил, че през януари 1953 г. Уилкинс показал на Уотсън изображенията, получени от Франклин — „очевидно без нейно знание или съгласие.“ Би било омаловажаващо това да бъде наречено значителна помощ. Години по-късно Уотсън признал, че това „било най-значимото събитие… то ни мобилизира.“ Въоръжени със знанието за основната форма на ДНК молекулата и някои важни елементи на измеренията й, Уотсън и Крик удвоили усилията си. Сега всичко като че ли им потръгнало. По едно време Полинг бил на път за конференция в Англия, на която по всяка вероятност е щял да се запознае с Уилкинс и да научи достатъчно, за да поправи неправилните си схващания, които го били отправили в погрешна изследователска посока, но това била ерата „МакКартни“ и Полинг бил задържан на летище Айдълуайлд в Ню Йорк, като паспортът му бил конфискуван, поради това, че бил с твърде либерален темперамент, за да му бъде позволено да пътува в чужбина. Крик и Уотсън имали благоприятния и щастлив късмет, че синът на Полинг работел в „Кавендиш“ и невинно ги държал в течение на всички новини относно развитието или проблемите в къщи.

Все още изправени пред възможността всеки момент да бъдат поставени в неудобно положение, Уотсън и Крик се захванали трескаво с проблема. Знаело се, че ДНК имала четири основни компонента — наречени аденин, гуанин, цитозин и тиамин — и че те се чифтосвали по определени начини. Като си играели с парчета картон, изрязан във формата на молекули, Уотсън и Крик успели да открият как парчетата си пасвали. От това направили модел тип Мекано — вероятно най-известният в съвременната наука — състоящ се от метални плочи, затегнати с болтове в спирала, и поканили Уилкинс, Франклин и останалия свят, за да го разгледа. Всеки знаещ човек можел веднага да види, че са разрешили проблема. Несъмнено била брилянтна детективска работа, със или без помощта на изображенията на Франклин.

Изданието на Нейчър от 25 април 1953 г. включвало статия от 900 думи, написана от Уотсън и Крик и озаглавена „Структура на дезоксирибонуклеиновата киселина.“ Била съпроводена от отделни статии от Уилкинс и Франклин. Било забележително време за света — Едмунд Хилари щял точно тогава да се изкачи на върха на Еверест, а на Елизабет II й предстояло да бъде коронясана за кралица на Англия — така че откриването на загадката на живота останало до голяма степен незабелязано. Излязло малко съобщение в Нюз Кроникъл и било пренебрегнато другаде.

Розалинд Франклин не споделила Нобеловата награда. Починала от рак на яйчниците само на трийсет и седем години през 1958 г., четири години преди наградата да бъде връчена. Нобеловите награди не се дават посмъртно. Ракът със сигурност възникнал в резултат на постоянното излагане на рентгенови лъчи в работата й, и иначе не би трябвало да се случи. Във възхваляващата биография на Франклин от 2002 г. Бренда Мадокс отбелязва, че Франклин рядко носела оловна жилетка и често нехайно заставала пред лъчите. Осуалд Авери също никога не спечелил Нобелова награда и също до голяма степен бил пренебрегнат от следващите поколения, макар че той поне получил удовлетворението да живее достатъчно дълго, за да види откритията си доказани. Умира през 1955 г.“

Реклами

Животът на Хипатия

Този уикенд гледах „Агора“. Макар че някои събития във филма са украсени или преувеличени в името на сценария, като цяло той е достоверен и успя да ме развълнува. Филмът проследява най-драматичната част от живота на една забележителна жена – Хипатия.

Има още

Пол и Наука

Невробиологът Бен Барс има уникален поглед към твърдението на бившия президент на Харвад, Лорънс Съмърс, че вродени различия между двата пола могат да обяснят защо много по-малко жени, отколкото мъже, стигат до най-високите етажи на науката.

Барс е бил жена, но е сменил пола си.

В необикновената си критика публикувана на 12 Юли 2006г., биологът от Стандфордският университет – който е роден, отгледан и израснал като Барбара – разказва, как социалния му опит като мъж И жена му е дал специфичен поглед към предубежденията, които пречат на жените да успеят в науката.

След като претърпява смяна на пола през 1997, когато е на 42 години, Барнс си спомня как чул свой колега, неподозирайки за неговата операция, да казва: ”Бен Барнс направи страхотен семинар днес, неговата работа е много по-добра от тази на сестра му.”

Докато е бил жена студент в MIT Барнс разрешава комплексен математически проблем, затруднил много негови колеги от мъжки пол – работата му обаче е омаловажена от професора му с думите „Твоят приятел сигурно ти я решил.”

„Като цяло” – пише Барнс „основната разлика, която ми се наби на очи е, че хората, които не знаят, че съм си сменил пола, ме третират с много повече уважение”, отколкото докато е бил жена. „Мога дори да довърша цяло изречение, без да бъда прекъснат от колега мъж.”

Барс разказва, че промяната му дала възможност да участва в разговори, от които преди това е бил изключен. „В един разговор мъж хирург ми каза, че никога не е срещал жена хирург, която да е добра колкото мъжете.”

Думите на Барс, подкрепени със научни изследвания правят драматичен завой в противоречивата тема, започнала с предположението на Съмърс през 2005г., че „специфичните интереси” (свързани с половете) могат да обяснят защо има толкова малко жени учени в Харвард. След продължителен конфликт с Факултета по Наука и Икзуства, Съмърс подава оставка в началото на 2006г.

Този случай разпалва разгорещен спор между тези, които смятат, че теорията за вродените разлики е просто пример за сексизма, който пречи на жените да се развиват и насочват към специалността и други, които твърдят, че желанието за политическа коректност пречи на учените да дискутират и изучават темата по-откровено и безпристрастно.

Макар че има мъже и жени и от двете страни на барикадата, тази дискусия хвърля светлина върху пукнатините по границите на полът, които правят опитът и наблюденията на Барнс толкова необикновени. Той казва, че си е дал сметка, че много мъже не осъзнават специфичните привилегии, които им дава принадлежността към мъжкия пол, което ги прави неспособни да разберат ограниченията, които стъкления таван и дискриминацията оказва над жените.

Коментарът на Барнс е публикуван на 12 Юни 2006 в журналът “Nature” (имам достъп до споменатия текст, ако някой го иска, пратете ми имейл и ще ви го изпратя. Е.). Ученият е отнесъл дискусията до най-високите етажи на науката в САЩ, започвайки кампания, с която се надява да направи критериите за престижните награди в сферата по-безпристрастни.

В свое интервю, Нанси Андреасен (известна психиатърка от Университетът на Айова), се съгласява с Барс. Твърди, че й е отнело много време да убеди съпруга си, че към него се отнасят с по-голямо уважение, когато отиде на гишето за продажба на билети, отколкото към нея. Когато спряла да изпраща своите научни статии подписани с цялото си име и започнала да използвала инициалите Н. С. Андреасен, публикациите и са били много по-добре приети.

Андреасен, която е една от сравнително малкото жени, които са печелили наградата на Национален Медал за Наука, казва, че редовно й се припомня, че е жена в мъжка сфера. „Често ми се случва да съм сред група мъже и някой да дойде и да поздрави мъжете, без изобщо да ме забележи, защото в професионалните среди мъжете не са програмирани да забелязват жените.” – казва тя.”Когато най-накрая някой от мъжете подхвърли ‘Предполагам, че не си се запознал с Нанси Андреасън”, новодошлият се изчервява и казва „О, Нанси, приятно ми е!”

Съмърс не е отговорил на молбата за интервю, но двама учени, които Барс критикува наравно със Съмърс, твърдят, че невробиологът е представил невярно техните гледни точки и нечестно е атакувал онези, които не са съгласни с грубите обвинения в сексизъм и расизъм. Стивън Пинкер (Харвард) който е специализирал в сферата на когнитивната наука и биологът Питър Лорънс (Британска лаборатория по молекулярния биология в Кеймбридж) твърдят, че има убедителни данни подкрепящи твърдението, че интелектуалните способности на мъжете и жените се различават.

Макар да допускат възможността предубежденията към жените да са фактор защо има толкова малко жени в науката и двамата спорят, че това не е основната причина.

Пинкер, който се индетифицира като феминист, твърди, че експерименти са показали, че средно, жените се справят по-добре от мъжете в областта на математическите изчисления и способността за изразяване, докато мъжете са по-добри във пространствените визуализации и математическите анализи. Според него не е изненадващо, че в неговата сфера на езиковото развитие има повече жени, отколкото мъже, докато в инженерството има повече мъже от жени.

Необходимо ли е за прогресът на жените, те да бъдат неразличими от мъжете?” пита той. „Получава се объркване между равностойност и еднаквост. Нека приемем, че имаме доказателства, че има разлики между половете. Това прави ли дискриминацията срещу жени или мъже правилна? Моралният проблем със справедливото отношение към индивида не бива да се смесва с емпиричните проблеми.”

Лорънс намира за „утопична” идеята, че „един хубав ден ще има равен брой мъже и жени във всяка сфера, включително в сферата на научните изследвания”.

Той казва, че разнообразие от когнитивни разлики може да обясни до някаква степен сериозната разлика в съотношението между половете, както в неговия институт, където има 56 мъже и 6 жени учени. Но дори омаловажавайки ролята на сексизма, Лорънс твърди, че състезанието в науката е в полза на агресивните, амбициозни хора, повечето от които се случва да са мъже.

„Нека да се опитаме да търсим качествата, които действително ни трябват.” – казва той. „Вярвам, че ако направим това, ще избираме повече жени и по-деликатни мъже. Именно по-деликатните хора са дискриминирани в борбата за оцеляване.”

Барс и Елизабет Спелке (психоложка от Харвард), която е водила публичен дебат с Пинкер по темата, казват че нямат проблем с идеята, че двата пола се различават – въпреки че някои разлики, особено при децата, са обусловени от предубежденията на възрастните, които тълкуват по различен начин едно и също поведение, в зависимост дали се проявява сред момчетата или сред момичета.

Но заедно твърдят, че е трудно да се различи кое е следствие на природни дадености и кое на възпитание.
„Съмнява ли се някой, че ако учи по-усилено, ще се представи по-добре на изпит?” – пита Барс. „Съществуването на разлики в коефициента на интелигентност не означава, че те са непреодолими. Защо азиатските момичета се представят по-добре в математиката от американските момчета? Никой не смята, че това е заради вроденото им превъзходство.”

В нейния дебат с Пинкeр през 2005, Спелке твърди, че аргументите използвани в подкрепа на „вродените различия” биха звучали абсурдно, приложени към предишни епохи: „Няма да намерите азиатски или индийски лица в науката от 19-ти век. Може да се изкушим да приложим същия статистически модел на разсъждение и да кажем: ето, трябва да има нещо в европейските гени, което ги прави по-добри от азиатските гени. Или да се заинтересоваме какви са били действителните причини и как точно е изглеждал светът през очите на европейците в 19 век.”

”Мисля, че ще бъде полезно да се спрем и да се замислим защо почти всички Нобелови лауреати са мъже?” „Отговорът на този въпрос може би е същият, като причината защо всички велики учени във Флоренция са били християни.”

~

Благодарности на ГГЕ, който ни остави линк към тази публикация.

Полове и математика

Прекарах последните дни в подготвяне на публикация на тази тема, но дамите от Socimages са се справили доста по-семпло и изящно от мен, така че просто ще цитирам техния текст.

It is pi plus C of course

В някои общества уменията свързани с математика са дефинирани на полов принцип.
Т.е. много хора смятат, че момчетата и мъжете се справят и разбират по-добре математика от момичетата и жените и че тази разлика е на биологична основа (хормонална, неверологична или нещо друго, записано някъде из Y хромозомата).

Но изследванията посветени на половите разлики по в математиката представя по-различна картина. Натали Eнджър и Кенет Чанг (Natalie Angier and Kenneth Chang)  разглеждат тези разлики в New York Times. Те докаладват следните наблюдения (които са конкретно за Съединените Щати, освен в някои конректни примери, в които е отбелязано специално за кои други държави става дума)* :

•  Няма разлика в справянето с математика преди 7г. възраст и при двата пола. След началото на пубертета, започват да се появяват разлики (момчетата изкарват 30-35 точки повече от момичетата в математичексата част на SAT). Но резултатите в различни подкатегории в математиката варират сериозно (често момичета се справят далеч по-добре от момчетата ).

•  Когато момчетата се справят по-добре, те също така се справят и по-зле. Момчетата е по-вероятно да отговорят на всички въпрси погрешно, отколкото момичетата. Иначе казано, те покриват и двата края на камбаната; момчетата се справят едновременно по-добре и по-зле от момичетата в математиката.

• Това означава, че начинът, по който ние тестваме математическите способности е политически избор. Ако се обявява кой е най-добър по математика – отговорът е момчетата. Ако се обявява средните математически умения на база пол, ситуацията е почти същата.

• Начинът, по който решаваме да тестваме математическите способности е също политически. Въпреки, че момчетата се справят по-добре от момичетата със SAT, оказва се, че тези резултати не са същите, като резултатите от математическите представяния в клас. Момичетата редовно се справят по-добре от момчетата с математиката в учебна среда.

• И след като момичетата често се справят по-добре от момчетата в практическа ситуация, математическите наклонности и способности (дори когато сравнението е правено на ниво много добро, а не средно представяне) не обяснява неравномерността на половото представяне в кариерите с науча насоченост (повечето от които изискват просто да разбиране от математика, а не гении в сферата). Във всеки случай, резултатите от математическото представяне на половете е много слабо свързано с това кой решава да се насочи към научна кариета, особено по отношение на момичетата. Много момичета с високи резултати не се насочват в тази посока и много момчета със слаби се разултати се насочват натам.

Нека погледнем някои международни сравнения:

• Момчетата се справят по-добре само в половината от OECD нациите. В почти всички останали държави, няма сериозни различия между двата пола. В Исландия, момичетата сериозно превъзхождат момчетата като резултати.

• В Япония, макар момичетата да се справят по-зле от момчетата в сферата, техните резултати значително превъзхождат резултатите на американските момчета. Което показва, че това, че момчетата се справят по-добре от момичетата в математиката в една държава, не означава, че всички момчета от всички държави имат по-добри резултати от всички момичета във всички държави.

• Въпреки това, дори в Исландия момичетата имат по-негативно отношение към математиката от момчетата.

Каква е реалността в такъв скучай? Едно изследване открива, че разликите  в математическите способности на база пол и нивото на социалното полово неравенство в едно общество са силно свързани. Иначе казано „разликата между представянето на момичетата и момчетата в математическата сфера, въпреки че исторически е благосклонна към момчетата, значително намалява в по полово равноправни общества.“

Част от проблема е, че момчетата и момичетата си създават представи дали ще се справят добре или зле с математиката благодарение на глупости от типа на Барби „Математиката е трудна!“ (продавана и след това изтеглена през 1992г:

Въпреки това, несигурността на момичетата по отношение на техните математически спообности не е само защото ТЕ се подценяват и действат съобразно културния норматив, но и учителите им, които им преподават в основното училище (90% от които са жени) когато показват същата несигурност и неувереност, предават това си отношение на учениците. Скорошно изследване се занимава подобно с тази тема. Ето един кратък абзац, който е изключително показателн:

Нямаше връзка между несигурността на преподавателя и нивото на математически псоосбности в началото на учебната година.В края на учебната година обаче, колкото по-неесигурни са били преподавателите по математика, толкова по-вероятно е момичетата (но не и момчетата) да възприемат за иситна и да се съобразяват с разпространените стереотипи, че „момчетата са добри в математиката, а момичетата в четенето“, което намалява техните резултати в математиката. Действително, в края на учебната година, момичетата, които възприемат по-сериозно тези стереотипи  имат значително по-слаби резултати и постижения в математиката, отколкото момичетата, които пренебрегват стереотипите и момчетата като цяло.

Иначе казано: с разликата на гениалните таланти в тази сфера, мъжете и жените имат еднакъв потенциал да бъдат добре или зле в математиката. Но в общества, в които е разпространено вярването, че жените не могат или не трябва да се занимават с математика, резултатите се променят негативно за женското представяне. И както Fatistician казва – „математиката е умение“. Хората, които намират практикуването й за безсмислено, няма да се занимават и съответно няма да се справят добре с него, независимо дали имат Y хромозома или не.

Ако отнесем тази информация към повечето разпространени представи как се справят мъжете и жените в дадена сфера нe на база пол, а на техните отделни постижения, ще получим съвсем различна представа кои са „мъжки“ и „женски“ сфери и до каква степен те са плод на социален конструкт и самовнушение, което би било само полезно както за икономиката, така и за самите мъже и жени като цяло.

* ще преведа целия текст на Енджър и Кенет по-нататък, но не мога да дам конкретна дата.