Пресечност (intersectionality)

Когато започнах да пиша за преживяванията си като човек с видимо физическо увреждане, често мои читатели ме изненадваха с добронамерени изказвания от типа на „Няма страшно! И на мен в гимназията ми се подиграваха, задето бях пълна/имах акне/очила, но сега всичко е наред!“

Като оставим настрана факта, че увреждането ми някак си не отшумя от самосебе си след пубертета, остава едно очевидно несъответствие в приравняването на „видимо физическо увреждане“ с „козметичен дефект“, а именно, че тези неща не се изключват взаимно. Невероятно, но факт – напълно е възможно едновременно да куцаш, да имаш излишни килограми и акне и да носиш очила. Има още

Квоти по пол, да или не?

Препоръчвам изключително горещо дискусията, която се вихри в „Капитал“ относно наличието или отсъствието на полови квоти (Имайте наум, че съм добавила линкове към всеки от кръговете).

Не мога да се сдържа да го препубликувам, защото дискусията е изключително интересна, а коментарите са ужасно показателни.

Петя Кирилова-Грейди защитава тезата, че ДА, има необходимост от квоти по пол, докато Красимира Джисова смята, че НЕ, такива квоти не са необходими.

Аргументите и на двете са изключително интересни, затова препоръчвам горещо да им хвърлите едно око. За съжаление дискусията е  дълга, за да я цитирам директно, но ще се опитам да сложа конкретни основни точки, които смятам за особено силни.
Предупреждавам, че това са частите, които на мен са ми хванали окото и които ми се струват синтез на позициите им, но определено има какво да прочетете още, затова искрено препоръчвам да разгледате и на сайта.

Петя:
[…]
Отношението към мъжете и жените мениджъри на работното място също е много различно. Едно и също поведение се възприема като положителна черта при мъжете шефове и като краен недостатък при жените. Прословутата „женска емоционалност“ е добър пример за това. В България все още масово цари разбирането, че жените не са добри в бизнеса, защото са прекалено емоционални, а мъжките емоционални изблици (сприхавост, гняв, гордост, прибързаност, инат) се тълкуват като признаци на „бизнес нюх“. С други думи, условията на работа са такива, че жените не само получават по-ниско възнаграждение от полагаемото в сравнение с колегите си мъже, но и нямат възможност да пробият стъкления таван. И точно затова е необходимо да се въвеждат конкретни програми, насочени към постигане на полов баланс, защото очевидно личните качества и възможности на отделните кандидати не са достатъчни.
[…]

Препоръчвам да погледнете остатъкът от коментара й в сайта на Капитал.

Красимира:
[…]
Полът не е гаранция за професионализъм и не трябва да бъде нито пречка, нито предимство. Въвеждането на квотите не само би било самоцелен институционален ход, а и предполага, че жените са неспособни на кариерно развитие. Едва ли не им се налага да се възползват от репресивни мерки спрямо мъжете, като едновременно с това се очаква повишаване на доверието в техните лидерски качества и конкурентноспособност.

Истинските лидери обаче не разчитат на квоти, те са неизбежни. И подобна дадена наготово власт не само не би предизвикала необходимото уважение и сериозна преоценка на йерархичните структури (оттам и на елита), но и жените ще трябва да я приемат като подарък, за който да са благодарни. Не е изключено промените да доведат и до обратен ефект, да предизвикат поредните интелектуални постановки на овластени мъже, които използват жените само като бизнес кукли в корпоративните си витрини, докато продължават да вярват в естествената им суобрдинация спрямо мъжете.

Прилагането на квотния принцип би обезсмислило също така изискваната и дълго отстояваната от феминистичните движения равнопоставеност на половете. С други думи, жените рискуват да повторят основателно критикуваните управленческите модели на онези мъже, които дълго са ги маргинализирали. А и какво следва да се предприеме в случай че кариерното развитие на една жена е възпрепятствано от друга жена?
[…]

Остатъкът от коментара тук.

Има мнение и на два гост-експерта – Роза Димова и Нели Христова.

Роза:
[…]
Статистиката показва, че жените в Европейския съюз все още са слабо представени в сравнение с мъжете на високи позиции във всички области и особено по отношение на представителството им в бордовете на големите компании. Съгласно Доклада на Европейската комисия за напредъка по отношение на равнопоставеността на жените и мъжете, през 2010 г., въпреки че жените са 45.4% от работещите през 2009 година, те представляват по-малко от една трета (32.8%) сред бизнес лидерите.

Последните данни за баланса по пол в бордовете на големите компании* в Европа показват, че типичният борд, състоящ се от десет члена има само една жена член и че в 97% от случаите борда се управлява от мъж. През 2010 г. жените наброяват под 12% от членовете на бордовете на най-големите компании в ЕС и едва 3% от председателите на бордовете. Повече информация може да се намери тук.
[…]
Вторият въпрос, който би поставил основи на дебата „за“ и „против“ квотите са причините за дисбаланса по пол в сферата на вземане на решения. Причините имат значително място в дискусията, тъй като изясняват до каква степен квотите представляват решение и с какви други мерки следва да бъдат комбинирани.

Най-общо причините често се делят на структурни и стереотипи. Към структурните спадат гореизброените законодателство, политики и насърчителни мерки.

Що се отнася до стереотипите по пол, то те следва да бъдат широко дискутирани, тъй като преодоляването им трудно се постига единствено чрез законодателство и санкции, а в същото време те могат да бъдат в основата на „организационната култура“ и „стил на управление“ на компаниите и да възпрепятстват значително женското кариерно развитие. За илюстрация може да послужи възприемането на професиите и работата като предимно „мъжка“ или предимно „женска“, разбирането, че жените имат водеща роля за полагане на грижи за децата, възрастните родители и зависимите членове на семейството. Стереотипите имат особено силно влияние върху изборът за професионално развитие.
[…]

Останалата част от текста: цък.

Нели:
[…]
Аз съм собственик на компания и търся професионалист, който да влезе на ключова позиция във висшия мениджърски екип. Важно е да назнача възможно най-правилния човек, който има качествата и знанията да се справи ефективно с предизвикателствата на работата. Най-подходящият от кандидатите се оказва мъж, но според квотата аз трябва да взема на работа жена. В такава ситуация бих изпаднала пред поне два възможни неблагоприятни сценария:

– да не назначавам директор и да продължавам да търся подходяща жена за позицията. През това време компанията няма лидер на съответната позиция, губи скорост и ефективност и в резултат – влошава финансовите си показатели.

– да назнача жена с компромис. Отново възможните последствия биха били недостатъчно добро представяне на компанията и влошаване на бизнес резултатите.

И двата сценария биха били безотговорни към служителите на компанията, тъй като по-слабите резултати биха довели до нестабилност, несигурност и възможна загуба на работни места. Особено в настоящата икономическа ситуация.
[…]

Остатъкът от мнението на Нели – тук.

Заключението на дискусията.

Петя:
В България, както и на много места по света, жените се трудят при различни условия от колегите си мъже. Учудих се, че доста от коментиращите поставят под въпрос тези ми твърдения, дори някой попита къде са ми статистиките. Това са базисни, не особено противоречиви факти, които са добре документирани. За справка можете да погледнете доклади на International Labour Organization, женската организация на ООН (UN Women), множество доклади и изследвания на ниво Европейски съюз и още, и още. Жените нямат достъп до същите ресурси, позиции и възможности за развитие. Работата им се оценява по-ниско: не само като заплащане, но и като значимост.

В по-лошите случаи става въпрос са откровена, директна дискриминация: „Моето момиче, омъжена ли си? Имаш ли деца? Кой ще ги гледа като се разболеят?!“ Или: „Нашият шеф някак си представяше мъж за тази позиция…“- точен цитат от интервю за работа в счетоводна къща! В добрите случаи, подобно на описаното от читателката, жените трябва да се блъскат многократно повече, за да се докажат и да покажат, че въпреки, че са жени, са сериозни, умни, рационални и могат да си вършат работата. И в двата случая става дума са сериозни загуби: в личен план (пари, време, стрес), от бизнес гледна точка (неефективно управление на човешки ресурс и произтичащите от това негативи) и от морално-етична гледна точка (как можем да се заблуждаваме, че сме цивилизовани, когато си позволяваме да третираме 50% от населението като хора втора ръка).

Точно това е причината за въвеждането на квоти. Предложението цели да промени състава на корпоративните бордове не просто „за цвят“. Целта на програмата е да се промени бизнес средата: да бъде по-демократична, по-балансирана, по-прогресивна и в крайна сметка (доказано) по-успешна.

Преследваната промяна не е диктувана от „криворазбрана еманципация“ или „феминистка жажда за власт“. Тази промяна се търси, защото очевидно настоящите условия за работа са неблагоприятни не само за жените по изброените вече причини, но и за мъжете, върху които се струпват нереалистични очаквания за професионални постижения, парична печалба и тотална отговорност за материалното благополучие на семействата им.
[…]
Подчертавам дебело, че квотният принцип е стратегия за подобряване на работната среда и by default изключва назначаването на неподходящи кандидати.
[…]

Остатъкът от коментара й също го прочетете. Тази част ми направи най-силно впечатление, но това не е всичко, което тя има да каже.

Красимира:
[…]
Разполагаме с твърде много примери за големи падения, но не и с големи примери за израствания (изброимите изключения очевидно не влияят правилото и не се радват на публично внимание). Така че за мен остава неприемливо участието на жените в управлението да се изразява в някакъв семпъл статистически реванш с инсцениран триумф, който ще украси пипалата на олигархията, вместо да се отстояват активно, целенасочено и необратимо платформи и идеи за самостоятелно развитие, противопоставящи се на добре контролирания произвол, привидна конкуренция и притъпяващи социалните рефлекси дози власт.

Заключението на Красимира е изключително интересно и на мен лично ми е много интересно начинът, по който тя гледа на живота и на нещата, особено с реализацията. Определено дочетете тук.

Моето мнение по темата го оставих като коментар в сайта на Капитал, но целта ми сега не е да споделям аз как виждам нещата, а по-скоро да посоча гледните точки, аргументите и основните проблеми. За толкова кратка дискусия, темата не може да се анализира в дълбочина, а по-скоро няколко широки, общи мазки, но целта ми е повече да се привлече вниманието по тази тема, отколкото да твърдя, че дават еднозначен отговор.

Все пак, какво е вашето мнение? В сайта масово се смятат за ненужни квотите, а аргументът, че който го бива винаги ще успее е масов, което е доста интересно, при положение, че повечето го заявили са мъже и е любопитен, най-малкото.

Гост: Позитивната дискриминация – само за мъже

Гостува ни Йоана, авторка на блога Subandhu.

Министерство на образованието, подтикнато от справедливото опасение, че приемът по пол в гимназиите е проява на дискриминация, се опита да сложи край на тази практика – безуспешно. Оказва се, че педагогическият съвет на всяко училище има последната дума по този въпрос, а в повечето училища, които традиционно приемат определени бройки по пол, съветите си запазиха квотния принцип (поне за тазгодишния прием).
Доколкото разбрах, само във Варна квотите са масово премахнати, и то 3 години преди препоръката на Министерството (основанието обаче е същото).

„Квотният принцип не важи за професионалните гимназии и държавните училища, защото противоречи на Закона за защита от дискриминация”, твърдят от Министерство на образованието. (цитат от статия на Сега). Звучи напълно логично, но изненадващо (или по-скоро не) в коментарите под статиите, отразяващи новината, се вихри страстна и гневна кампания в подкрепа на квотите. Обикновено на същите тези места т. нар. „позитивна дискриминация” е универсално демонизирана като част от злокобните анти-български мерки, които ще затрият и дори вече затриват родината и особено родния мъж. Само погледнете коментарите под редакционната „Как отвлякоха феминизма”, в момента най-коментираната статия във форума на в. Сега.

Какво излиза? Позитивната дискриминация е ок – ако е в полза на мъжете. След като изяснихме елемента на безочливо лицемерие, върху който е изградена защитата на квотите, да видим първо защо всъщност те няма с какво да бъдат защитени и второ – защо *трябва* да бъдат премахнати.

Има още

Гост: Българска политика – Б.Б. и жените

В страна, в която Златките са символ на женственост и чалгата е официална доктрина, няма кой друг да олицетвори мъжествеността, освен Бойко Борисов.

Бойко Борисов не обича жените, но пък те много го обичат. Този мазохистичен принцип на обвързване на съвременната българска домакиня (или както е станала напоследък известна – бг-мама) както интимно, така и с авторитети от по-висок порядък, е дълбоко залегнал в народопсихологията ни. И крепи сегашното правителство.

Тя от край време си търси силно мъжко рамо. Което завършва с още по-силен юмрук. Често смята челните сблъсъци с него за признак на истинска, изгаряща и страстна любов. Копнее да продаде покорството си срещу финансова сигурност и малко разврат по пътя към нея не й пречи на самочувствието и моралните устои.

Публична тайна е, че електоралната мощ на ГЕРБ (а това означава на Бойко Борисов, защото ГЕРБ – това е той) се крепи на нежните рамене на БГ-мамите. И колкото по-гадно се държи той с тях, толкова по-мил им става.

Защо Бойко не обича жените?

Бойко Борисов е як и здрав като бик и почти толкова тъп. Аз съм сигурна, че няма да ме съди за тези думи, защото той се гордее с горепосочените факти. Дава на журналистки да му пипат мускула, а след това кокетничи, че е простодушен, но пък това го прави земен и близо до обикновения човек.

Честно казано, когато лягам на операционната маса, съм напълно съгласна да ме оперира противен надменен, но гениален задник като д-р Хаус, а не простоват и земен тип, който ще ме заколи като прасе и след това ще плаче с искрени сълзи за мен.

Същото важи и когато избирам на кого да дам правото да управлява държавата, в която живея.

Но се оказва, че не всички държат на експертността като мен и един мускул е много по-силен аргумент в женските сърца от умението да се ръководи сложна машина като държавата.

Чудя се кой би ме обичал повече – дали този, който ще ме обиди сто пъти преди да ме упои, но ще ми направи брилянтна операция, или този който ще ми разказва мръсни вицове, за да ми повдигне духа, ще ме потупа по задника и след като ме хване наркозата най-некомпетентно, земно и по човешки ще ме убие с кьопавия си скалпел?

Кой обича повече жените – този който мълчи като темерут и репортерите се налага да го гонят по коридорите за една дума, но пък осигурява добри надбавки за майчинство и гарантира медицинска помощ? Или този, който грее от всички екрани и вестници, дава на жените да му пипат мускула и след това бастисва привилегиите на студентките-майки и съсипва здравеопазването?

Пипането на мускула на Бойко Борисов е една от най-забавните случки в новата българска политическа история, заради която очаквах да скочи поне една женска организация, но това разбира се, не се случи.

Пиклата с имунитет

Още като главен секретар на МВР, на събитие в Слънчев бряг, удобно разположен сред полуподмокрени журналистки, които се пляскат през ръцете, за да успеят да се доберат до бицепса му, обяснявайки неволите си със съдебната система, която представете си, имала наглостта да иска доказателства за вината на арестуваните от МВР, Бойко се изцепи с целия си чар: „И какви са тия съдии – някаква пикла ми завършила миналата година и вече е с имунитет.

Полът на пречката пред величието му е категорично определен. Пиклата с имунитет.  Не това, че не събира доказателства за престъпниците, а подчинените му бичмета от МВР правят ефектни акции, завършващи със съдебен неуспех. Не, в никакъв случай! Журналистките вместо да зададат още въпроси и да го размажат за тази реплика, услужливо и похотливо продължават да се хихикат.

Патриархален сексапил

Бойко има типичен патриархален сексапил. Обградил се е с безлични фигуранти, за да грее сред тях като ярко слънце. Всеки неудобен се жертва и изритва. Патриархът се нуждае от йерархия, която да оглави, не се интересува от опцията да бъде пръв сред равни, както гласи класическото определение за успешна демократична управленска философия.

Обижда политическите си опоненти на хомосекуализъм. Гейове и меки китки бяха наречени и Сергей Станишев, и Яне Янев. Сякаш ме интересува какво прави в леглото си някой, ако има държавнически качества. Точно като на тъпа блондика ми обясниха, че този не може да ме управлява и не е прав, защото не е достатъчно мъж. И не ми казаха нищо рационално и логично за качествата му на политик.

За сведение на хомофобските пи ар-и на Бойко, сто пъти предпочитам да живея в Берлин с кмет гей, отколкото в град с талибанско мустакато мъжкарско управление от Третия свят.

Странно, но гейската линия в PR-a на Борисов беше много успешна и сред жени, и сред мъже. Дами, които се връзват на подобна мачовска манипулация, не копнеят за новия мъж на ХХІ век, онзи чувствителен, нежен и разбиращ ги тип, който ще ги подкрепя да се развиват като хора, ще им бъде равностоен партньор и ще им доставя истинска наслада в леглото.

Те копнеят за здравата ръка, която ще ги отърве от необходимостта да мислят с главите си, да работят, да постигат успехи, да бъдат самостоятелни, ще ги осеменява и ще ги издържа. (Апропо, властта и това ни предложи – да ни направи деца ин виво.) Те са истинските жени според официалната българска чалга-доктрина, а Падре Падроне е истинският мъж.

Бий ме, обичам те

Според официалната статистика една четвърт от жените в България признават, че ядат бой в семействата си. Говорим само за случаите, които са стигнали до спешните отделения и са били документирани. Което означава, че са само върха на айсберга. И дори изобщо не споменаваме случаите на психически тормоз, които у нас се смятат за форплей.

И като капак на всичко медиите обилно ни рекрамират най-редовно Златките и техните могъщи спонсори като успешен модел на междуполови отношения, вместо жени, които са изкатерили някоя обществена стълбица благодарение на качествата си.

При така очерталата се конюнктура Бойко Борисов е напипал най-точния път към сърцата на женския електорат. Лошо отношение, увъртания, по някой мръсен майтап тук-там, за да ги разсмее, пляскане по задника, мускули, здрава ръка, здрав юмрук, биене в гърдите „Аз съм най-големият мъжкар!“ (съвременната версия на „Булгар! Булгар!“), голи снимки от фитнеса по космати гърди, футбол…

И мрачен поглед, в който е стаена вечната заплаха: „Ей сега ще ти се обидя и повече няма да те обичам!“ БГ-мамите си падат по тези неща.

Защо дискриминираме без печалба?

Спомняте ли си, когато си говорехме за The Bechdell Test? Правилото, което не толкова се отнася към това дали един филм е феминистки, дали е добър или какво изобщо представлява, а как третира персонажите и по-точно жените в него. Въможно е да се поспори, че една история може да няма жени в нея или да има само една или пък в името на историята, дори да има повече от една жена и да си говори с друг женски персонаж, да нямат друга тема освен даден мъж/мъже…
Но ако се загледаме в количеството филми, които не успяват да издържат теста възникват няколко въпроса… наистина ли в Холивуд вярват, че жените са по презумпция скучни персонажи и нямат какво да си кажат (само по себе си притеснителна идея) или смятат, че публиката не би била заинтересована от женски персонажи (също странна идея сама по себе си, защото жените са 51 процента от публиката им). Въпросът е отворен.

В предишна публикация относно жените и Game индустрията ни зададоха въпроса: „защо дискриминират ако от това губят пари?“ Логиката беше, че ние нещо трябва да сме се объркали, след като смятаме, че има дискриминация към мъже и жени, въпреки, че от нея всички губят.

Моето лично мнение е, че като култура, западното (всъщност не само то) общество е прекарало огромен процент от вековете като формиране и затвърждаване, игнорирайки жените или третирайки ги като украшения. Освен в редките случаи, в които са конкретно приемани като съществуващи, то е било относно крайно специфични теми, а именно – разкрасяване, деца и домакинска работа. Ограничена сфера, откъдето и да се погледне. Когато дадена иднустрия се е развивала, тя се е стараела да се хареса на възможните клиенти… които са били сто процента мъже. И това отношение се е запазило, дори и след трите вълни феминизъм и активните промени, които са настанали. Вкусът по дефиниция все още е мъжкият вкус и това си личи основно в сферата на забавленията. Ако все пак са включени жени (например в компютърните игри), то често са отново на рафтчето домакинство, разкрасяване, деца. Тъжно и крайно, крайно скучно.

Докато говорехме за филмовата индустрия, Жилов линкна Hathor Legacy, а аз си дадох сметка, че текстът е чудесен, така че ето го препубликуван тук и преведен.

„Всеки път, когато разказвам моята история как осъзнах, че Холивуд просто не иска сериали и филми от или за жени да е (са) печеливши, изскача един и същи въпрос. Накратко, това, което ме насочи, беше фактът, че винаги когато студенти по филмови изкуства коментират, че филми от/за жени са били успешни и печеливши, задължително някой филмов професионалист или експерт ще игнорира или омаловажи мнението им. Тези филми и сериали всъщност са били изключения! Или случайности… Или всъщност хората са отишли, за да видят Ханибал Лектър или Терминаторът или Извънземното, а не Рипли, Конър или Старлинг. И така нататък. Не може да се приеме, че тези всъщност са се насладили и са харесали филми и сериали направени от или за жени, защото това е принципно невъзможно. И край на дисксусията…

Въпросът, който изскача е: защо биха дискриминирали дадена група, когато печалбите им биха скочили, ако правеха нещата както трябва? Това е един много добър въпрос и той заслужава отговор.

В коментарите на предишната дискусия разясних, че според мен става дума за его. Его, което ознавава, че някой иска да се чувства уникален, важен, успешен. Елиминирайки още в началото части от неща, които то възприема като конкуренция и ситуацията е заварена. Това е същият въпрос, който е можело да се зададе на собствениците на заведения, които отказвали да сервират на тъмнокожи, макар че парите им били също толкова истински, колкото и на останалите клиенти. Губели са възможни печалби и то в името на едно, едиснтвено нещо. Его…

Но това не е задължително единственият отговор. Мързелът също е фактор в цялата галимация.

Извинете за отклонението, надявам се, че ще стане ясно защо сменям темата след един параграф, но аз имам естествено къдрава коса. Както книгата на Lorraine Massey Curly Girl обяснява, пък и повечето жени с къдрави коси могат да потвърдят от собствен опит, повечето фризьори са обучени да подстригват „срещу къдрицата“, което обяснява защо толкова време не можех да се сдобия с хубава прическа, освен ако не бях поискала изправяне на косата. Освен това споменатите фризьори даваха погрешни съвети, която не е „съвсем същата като правата коса“. Всъщност е толкова различна, че Мassey препоръчва силно къдравите коси да не се къпят с шампоан, има далеч по-добри начини да се поддържат косата и скалпа чисти, които не съсипват косата ти.

Защо толкова много стилисти и фризьори игнорират къдравите хора като сегемнт от техните клиенти? Макар в медиите да виждаме парад на правите коси, глобално погледнато, къдравите коси са мнозинство или достатъчно близко (все пак е доминиращ ген). Тогава… защо сме игнорирани? Най-накрая намерих фризьорка, която знае как да си свърши работата и й плащам доостатъчно щедро, но честно казано, нямам против, а и опции, понеже никъде другаде не можеше да се свърши работата както трябва.

Както Massey посочва в книгата си, отношението към къдриците е страничен ефект на расизма. Къдравата коса е нещо, което само хората от Африка имат, а те до не чак толкова отдавна са били асоциирани с робски труд. Също така ирландците, които пък са ставали единствено за тежка, зле платена работа, едновременно с което мразени, че взимат работата на добрите западняци. Също така е косата на евреите, които са мразени. Къдравата коса е асоциативно свързана главно с негативи, с хора, раси и групи, които  според западният свят е трябвало да бъдат контролирани, да не им се позволява да си забравят мястото и които създавали проблеми. Игнорирането на разликите не се различава много от подчертаването на тези разлики.

Къдрокосите жени често са представяни или карани да се чувстват скучни и немодерни, странни, нежелани. Убеждавани, че имат кофти коса, докато всъщност проблемът е в кофти грижата, която им се предлага. А постоянното изправяне на косата е изморително, съсипващо и скъпоструващо. Да не говорим неефективно. (Много подобна дейност е избелването на кожата, залепянето на клепача и други подобни практики, които и днес са изключително процъфтяващ бизнес. Разбира се, има много хора, които просто се харесват с права коса или обичат да експериментират. Но не това дискутираме.)

Егото е част от проблема – индустрията, която кара къдрокосите да смятат, че проблемът е в тях, а не в индустрията. Че ние трябва да се променим, за да отговаряме на техните стандарти и представи, а не че индустрията трябва да се съобрази с разнообразието от клиенти и да се адаптира.

Но егото не е всичко. Не смятам, че повечето стилисти изобщо осъзнават, че те просто не знаят как да се занимават с къдрава коса. Не чак толкова отдавна хората научаваха даден занаят чрез чиракуване, n на брой години работа се равняваха на диплома. А сега всички са зависими от висшето образование, за да разберем полето и за да можем да си намерим работа. А информацията, която е пропусната или недообяснена просто няма как да се появи в главите на тези хора. И така статуквото си остава на линия. Лошите стари дни продължават да се повтарят до края на вечността. И тук вече не си говрим само за фризьорски умения.

Независимо, че книгата на Massey съществува, индустрията, която се занимава с косите ни още не успява да осъзнае съществуването на разликите. Защото ако го направи, ще трябва да признаят, че всъщност трябва да направят много сериозни и основни промени. Много класики ще се превърнат просто в глупави брътвежи. Затова, игнориране на това, което би ги накарало да изглеждат глупави. Много по-лесно е. Мързел и его, невероятните злодеи, уникалният отбор.

Същите фактори – на мързел и его са на линия в телевизията и филмовата индустрия, защото в случая на рекламодателите, ще бъде по-трудно да се продава, ще трябва да се мисли повече, да се работи повече, ще им се наложи да спрат да третират зрителя като кучето на Павлов, (споменаването на обувки и боядисването на рекламата в розово няма да е достатъчна, за да продадат продукта). Ще трябва работа, изследвания, анализи… нещо, което е трудно. И стари класики ще се окажат всъщност глупави брътвежи. Колкото до чисто филмовата индустрия… ще се окаже, че жените са също толкова разнообразни и сложни характери, колкото и мъжките герои, които в момента се бълват или са избълвани. И ще им се наложи да се научат да пишат реалистични (или поне по-реалистични) образи от „отхвърлени от училищната клика, изгнонени да си подредят стаята, брак, развод и деца“. Освен това ще трябва да се остави настрана любимият дуализъм „секси мацка/грозна мацка“. Ще трябва да се постараят както с мъжките персонажи, които са иконични – секси и страхотни, защото имат невероятна личност и излъчване, характер и сложност, а не само защото изглеждат секси.

Може би най-плашещата част от проблема, освен егото и мързелът, би било допускането на хора в индустрията, които не мислят и творят в стереотипи. Било то за мъжете, жените или пингвините. Защото нещо, което необременените с предрасъдъци хора споделят са интелекта и самоувереността. Затова те успяват да се справят със собствените си провали и неуспехи, без да имат нужда от изкупителна жертва (в ролята – дадена класа/раса/пол). А ако не се справяш добре с провалите си, неуверен си и се чувстваш добре, само защото стоиш на върха на планина, която ти и приятелите ти  сте създали чрез игнориране на хора, че изобщо съществуват или сте им мацнали един етикет и сте ги прибрали на рафтчето, за когато ви потрябват – самата идея умни, уверени хора да ти бъдат конкуренти и всъщност да те накарат да се потрудиш и помислиш… сигурно разтреперва не един чифт гащи.

Мързел или его е това, което кара даден човек умишлено да се държи за предрасъдъите си и да ги обвинява или помпа самочувствието си върху цели групи от хора? Може би, в края на краищата, егото е гова, което подхранва мързела? Каквато и да е причината, не е чак толкова трудно да обясни защо хора, които твърдят, че почитат печалбата повече от всичко, всъщност почитат това, което на тях им се иска да вярват, че е печелившо, за сметка на реалността.“

Всъщност това дори не е толкова феминизъм, колкото просто здрав разум и наблюдение над проблемите на дадена система.

Три истории

Никога не съм била жертва на изнасилване, за което съм адски благодарна. Но няколко пъти съм имала причини сериозно да се боя.

Случай първи

Отивам на дискотека с една приятелка и нейни познати – две момчета и едно момиче. По някое време мъжката час от компанията се изпарява, понеже ставали рано, щели да работят през уикенда. Настояват да останем, понеже добре сме се забавлявали и не искали да ни развалят вечерта. Не след дълго решаваме и ние да си ходим, вземаме си дрехите от гардероба и ще хващаме такси. В този момент към мен се устремява някакво едро момче с кръгла глава и ме стисва над лакътя: “Идвай да танцуваме”.

“Ние ще си тръгваме” – храбро казвам аз. “Никъде няма да ходиш, идвай да танцуваме” – безпрекословно повтаря онзи. Опитвам се да се измъкна от хватката му, но той ме сграбчва още по-силно, притиска ме в ъгъла и бучи: “Идвай да танцуваме”. Не само че не ми се танцува, но вече съм сериозно уплашена, повтарям че ще си тръгвам, но онзи не ми обръща никакво внимание. Втренчил е в мен жълто-зелените си котешки очи, сякаш ще ме хипнотизира и ми изкарва дъха с тежестта си.

Познатата на моята приятелка стои и гледа като препарирана. Приятелката ми обикаля зад гърба му и му повтаря да ме пусне, на което едрото момче не обръща никакво внимание и продължава болезнено да ме притиска към стената. В един момент на моята приятелка явно много и писва, понеже изкрещява с цяло гърло: “Остави я, бе! Ще хващаме такси!”. Незнайно защо, викът и разваля магията. Онзи отклонява от мен злите си котешки очи и поглежда омразно приятелката ми, след което ме пуска и си заминава.

Случай втори

За пръв път си търся квартира и то в София. Не разполагам с особено много пари, така че си търся стая, по възможност евтина, при което налитам на всякакви откачалки, някои безобидни, други не чак толкова. Поредната откачалка е някакъв дърт чичо, който умира от радост да ме види, кани ме да вляза вътре в апартамента, след което заключва вратата. Дотук нищо особено. Само дето, вместо да ми покаже стаята и да се спазарим за цената, чичото ме кани да седна в хола, първо да си поприказваме. Започва да дрънка за всичко друго, освен за това, заради което съм дошла. Разказва ми някакви свои любовни приключения от време оно, изпъстрени със забележки от сорта на “колко момиченца като тебе са ми плакали на рамото”. Възпитано го чакам да се изприкаже, опитвайки се, от време на време, да вмъкна темата за стаята и за цената. След доста време и няколко подобни намека, дъртият чичо най-сетне изплюва камъчето – можела съм да живея с него напълно безплатно, достатъчно било да му правя свирки.

Усещам как пулса ми се ускорява, бузите и ушите ми пламват, главата ми се замайва от шока. Казвам му, че предложението му не ме устройва и че ще си ходя – бързам, понеже след половин час имам още един оглед (което е истина). Тръгвам към изхода, чичото се устремява подире ми и застава между мен и вратата. Трябвало да си помисля още веднъж, не ставало въпрос за секс, само за свирки, за какъв съм го мислела, той нямало да ме насилва. Повтарям, че не съм съгласна с условията и искам да си тръгна – чичото си знае неговото. Виждам в огледалото зад гърба му разкривеното си лице, готово за плач; изглеждам слаба, беззащитна – готова жертва. Опитвам се гласът ми да звучи твърдо, когато му казвам, че много ме е разочаровал, направил ми е впечатление на интелигентен и разбран човек, сега нека да ме пусне. По неизвестна причина това действа. Чичото ми отключва вратата. С излизането си се устремявам към вратата на асансьора, който не е на етажа, трябва да го изчакам, но вместо да чакам, започвам да ритам вратата като обезумяла, докато кракът не ме заболи, след което се втурвам надолу по стълбите.

Случай трети

Първата ми година в Прага. Не говоря чешки, но горе-долу го разбирам. Нямам приятели, имам много работа. Решавам да се забавлявам сама – ще отида на кино. Харесвам си в програмата “Родени убийци“. Дават го като късна прожекция (от десет часа), откривам адреса на киното, успешно го намирам.

Това, което не съм знаела обаче, е че това е някакво малко арт-кино и че явно съм единственият човек, който през 2003 още не е гледал “Родени убийци“. Единственият присъстващ е някакъв дядка, който се явява портиер, билетопродавач и прожектиращ. През няколкото минути оставащи до десет часа, дядото се опитва да ме забавлява с празни приказки, които горе-долу разбирам и разсеяно отговарям с “да” и “не”. В един момент се оказва, че никой няма да дойде и да спаси положението и докато се усетя, дядото вече заключва външната врата и ме подкарва към салона.

Така наречения салон е едно малко стайче – нали се намираме в арт-кино. Дядото загася светлините, пуска филма, след което се настанява зад мен. Отново се опитва да ме заприказва, от време на време се умълчава, след което пак се опитва да завърже разговор. Приказките му са на тема, колко му било приятно да ме види, нямало ли да остана и след филма, можел да ми пусне още някой филм безплатно, толкова му била приятна моята компания. Повтарям като развален грамофон “не, не, благодаря” и дори успявам да скалъпя на чешки изречението “утре съм на работа”. Космите по врата ми са настръхнали. Дядото ме плаши повече от родени-те убийци и никакви кланета и кървища на екрана не могат да се сравнят с ужаса от мисълта дали ще ми отключи вратата след края на филма. През цялото време той седи зад гърба ми – при всякакви условия мразя някой да седи зад гърба ми, да не говорим за това да ми диша във врата някакъв изрод, с когото съм сама в тъмен киносалон в заключена сграда. Ако щете вярвайте, нямам никакъв спомен за съдържанието на филма. Е, ясно, че имаше някаква двойка убийци – главни герои, но това го знаех още преди да отида на кино.

Както се досещате, дядото ме пусна. Не се мина без още един куп приказки по коридора и пред вратата, при което той всячески се стараеше да ме задържи, а аз – на всяка цена да се измъкна. На улицата най-накрая си поех въздух, сякаш дотогава дори не бях посмяла да дишам дълбоко.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Това са няколкото истории, които ми хрумват на прима виста. Ако се позамисля, мога да се сетя и за повече. Само дето не съм сигурна дали ми се иска да се замислям и дали искам да се сещам.

Всяка жена може да разкаже няколко такива истории. Всяка трета жена може да разкаже история с много по-страшен край.