Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

Реклами

Прахосница

Представям ви „Прахосница“ – перфектният подарък за вашето дете дъщеричката ви. На корицата можете да видите трите „муцунки“ – ключов елемент от играта, който ви помага или пречи да прахосвате пари на воля.

В по-красиво нарисуваната корица те са заменени от множеството дрънкулки, които би следвало да умирате да си купите.

Това там не е бормашина, а сешоар, да не се объркате нещо. Не забравяйте, че играта е „само за момичета“! (Последиците от това момичетата да не играят на правилните игри, могат да бъдат катастрофални).

Аз съм последния човек, който би проявявал носталгия по соца, но тогава игрите бяха просто за „деца и юноши“. Полово неутрални игри като „Лунапарк“, „Веселите мечета“, „Към върха“ и прочие. Това впрочем важи и за голяма част от игрите в „гнилия капитализъм“ по същото време. А преди 100 години една подобна игра би се казвала „Спестовница“ или „Къщовница“, защото животът не се е базирал на свръх-консумация и постоянно потребяване и изхвърляне на нетрайни, безполезни вещи. Като цяло обаче ще ви спестя разсъжденията си този път. Който има очи, да гледа, е казал Чийзъс.

Отворено писмо

Какво се случва с децата в България? Какво се случва с майките и бащите на тези деца? Лесно ли е да се има дете, а да се няма, а да се осинови или зачене? Ами ако детето е с увреждания или болно? Какво се случва с децата, които са родени с увреждания и изоставени на грижите на държавата, а с тези, които родителите (родителят) се опитват да отглеждат?

На много от тези въпроси официалният и публичен коментар на държавата е свиване на рамене незаинтересовано.
Откакто се случи „Могилино“ (описан от президента ни като „филм направен без любов към България“…) общественото внимание бе привлечено към тема, която е толкова наболяла и сложна, че от нея институциите се пазят от занимаване и коментиране, като дявол от тамян. Защото чудовищната некадърност, неориентираност, несериозност, половинчатост, които ни срещат на всяка крачка към мъже, жени, работещи, пенсионери, здравеопазване, заплати, образование се чуват и гледат от толкова много време, че са някак вече банални. Но темата с домовете за деца е нова и не е толкова лесно да бъде сритана под черджето, защото веднъж показан ужасът, по-трудно е да се забрави.

Защото когато отидат хора с очи на главата и покажат мизерията, глада, отчаянието и ужаса, който цари в домовете за изоставени деца, е много трудно да твърдиш, че ти си вършиш работата добре. Трудно е да твърдиш, че стотици деца умират от „уврежданията си“, когато сериозен преглед през медицинските и практиките, показва, че много деца умират от недоглеждане, защото са третирани като растения, а не като човешки същества. Защото на въпреки на достъпът до информация, държавата се опитва отново да твърди, че черното е бяло и че те са изрядни (как един, ама един път не се призна, че да, грешат, не правят всичко по силите си, не променят дадения проблем, не го решат и после наистина да има с какво да се хвалят, пъчат и пр.?)

А какво се случва с деца, които не са с увреждания? С деца, които са просто болни? С деца, които имат нужда от лечение? Третира ги идентично. Демокрация в лицето на ужаса… няма значение кой сте, какъв сте (в оглед, да не сте богати българи, разбира се), всички са третирани еднакво зле и еднакво ингорирани. Но все пак вниманието се привлича към темата и реакция от държавата се очаква. И какво прави държавата? Ами какво… пpодкрепя телевизионно предаване, в което се събират пари за деца от богати, известни личности. Държава тоталное  абдикирала от поемане на отговорност и вършене на нейните задължения по твърде много фронтове. И споменатото събитие се толерира с много емоция, разни хора обясняват как го правят „заради децата“, нищо че са виждали подобни деца само на картинка, а родителите с деца са обидени и възмутени… защото са третирани като идиоти и като ПР, а не като хора.

ДО Г-ЖА АНИ САЛИЧ

с копия : ДО бТВ

ДО ТЕЛЕВИЗИЯ ПРО БГ

ДО НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ

ДО БНТ

ДО БНР

ДО ДАРИК РАДИО

ДО В-К „24 ЧАСА”

ДО В-К „ТЕЛЕГРАФ”

ДО В-К „СТАНДАРТ”

ДО В-К „СЕГА”

ДО В-К „ДНЕВНИК”

ДО Г-Н БОЙКО БОРИСОВ

ПРИМИЕР НА РБ

ДО Г-ЖА ВАЛЕНТИНА СИМЕОНОВА

ЗАМ.МИНИСТЪР НА МТСП

ДО Г-ЖА НАДЯ ШАБАНИ

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДАЗД

ДО УНИЦЕФ

Уважаема,  Ани Салич,

В качеството Ви на журналист, рекаламно лице и водеща на шоуто „Великолепната шесторка”, към Вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които НЕизоставено  дете с увреждания-много увреждания, след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към Вас, както като инициатор и участник в нищожни, мънички, благотворителни кампании за изоставени и неизоставени деца, така и като бивш  журналист, който е БИВШ, защото се превърна в болногледач на детето си и  в лаеща вълчица срещу убийствената, некадърна  и безотговорна управленска и административна социална система на България .

Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка”  „Байландо”да НЕ успят, въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешкото милосърдие на българските граждани и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня. А тази акция  няма шанс  да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани, благотворителни пиаракции , измъкващи и последното бедняшко левче от джоба й с лигави , инфантилни призиви за илюзорна помощ. Защото провала на шоуто Ви и на „Байландо” е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата.

Уважаема Ани Салич,

Нямаше да си позволя да съм  толкова груба, ако Вие и цялата медийна гилдия си бяхте направили журналистическия  труд да обясните на обществото и на властта, ЗАЩО  България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания, по брой изоставени деца от ромски произход и т.н. А Вие не го направихте, защото проблемите на изоставените деца са лесносмилаеми като редакционна материя  и е по-лесно тези деца да се използват  с комерсиален медиен продукт за обществен имидж, отколкото да се разрови цялата бюрократична, институционална, нормативна и управленска система, която пълни домовете за изоставени деца и не прави живота на „семейните” деца по-добър, независимо дали са с увреждания или не. И за това да се говори ежедневно, а не ежесутрешно да се лъска егото на стари и нови  управленски люде.

Самият факт, че на пресконференцията за „ВШ”2 зам.министър Валентина Симеонова каза, че , цитирам по памет :”предимно бедни семейства си изоставят децата”, означава, че тя изобщо не е наясно с генезиса на проблема , както и всички, които споделят становището й. Основната част от изоставените здрави деца, са „произведени”в  многолюдни непрекъснато размножаващи се ромски семейства, а децата с увреждания- от семейства КОИТО НЕ ИСКАТ ДА ОБЕДНЯВАТ и ОСКОТЯВАТ, грижейки се за детето си. Та между двете издания на „ВШ” съвместно с УНИЦЕФ  бТВ трябваше да установи, че:

-основната причина за многото изоставени ромски деца е „помощ”-ната социална политика, която стимулира „излишната” раждаемост сред най-бедното ромско население. Стимулира я и липсата на законодателно криминализиране на малолетната раждаемост като сексуален тормоз и злоупотреба с малолетни и непълнолетни деца  сред най-бедните роми. Стимулира я липсата на управленски капацитет и ВОЛЯ за ефективна /а не предизборна/ интеграционна стратегия и ефективни проекти за реалната интеграция, паралелно с нужните рестриктивни мерки срещу гражданската, обществена и родителска безотговорност, замаскирана с уж традиционните и манталитетни особености на ромския етнос. Отдадени на  социална кауза медия и организация като бТВ и УНИЦЕФ  трябва да знаят и да кажат на обществото, че написаното по-горе се споделя от огромна част от образованите, квалифицирани и реализирани роми. Като медия трябваше да знаете, че няма страна в света, която да може да осигури ресурс да интегрира такъв огромен брой  хора, които само и единствено се размножават, за което плаща 2 милиона работещо население от 7 милиона граждани. За богата държава с 30 млна население 2 % неефективно население е поносим социален казус-но за  бедна държава със 7 млна население  с 10 %  интензивно размножаваща се примитивна общност с нулев обществен потенциал-няма социално спасение, а цифрите са относително точни.

В крайна сметка в България едно семейство на работещи родители с НЕизоставено дете с увреждане с данъците си издържа толерираното  от медиите и социалната система и държавата като институция,  „размножаване” на неефективно, неработещо, неграмотно, неквалифицирано население, както и изоставените от него деца, които допълнително се обгрижват и от благотворителни кампании. Когато родител като нас се опита да получи енергийна помощ, няма шанс, защото надвишава минималния доход от 130 лв на член от семейството- колкото струват два пакета памперси и няколко пакета мокри кърпички. Но неграмотната малолетна майка, която е започнала да ражда от 12- годишна, оставила е три деца на държавата, „грижи се” за две и е заченала поредно, получава всичко, което поиска. Никой не се интересува работещите родители получават ли си редовно заплатите, като им ги забавят с няколко месеца/каквато масово е икономическата ситуация в момента/ с какво си издържат децата, с какво си плащат лекарствата, тока през зимата /ако детето е по цял ден в къщи с баба си или е болно и не е в дневен център или училище/, рехабилитацията, лечение, ремонтите в къщи, лечението на другите членове на семейството, с какви средства се отглеждат здравите деца в семейството…Ако няма баба или дядо – пенсонер или да си зареже работата и да остане като болногледач в къщи, най-често майката остава за болногледач, зарязвайки кариера, бъдеще-срещу 200лв обещетение от държавата. Като журналист би трябвало да знаете, че преобладаващата част от семействата с деца с увреждания са семейства без бащи, защото те бързо се спасяват от родителската безнадеждност… Трябва да знаете и , че една от причините да не можем да работим е, че почти ежедневно  обслужваме социалната и здравна бюрокрация, за да получим поне малкото облекчения, предвидени от системата.

Една водеща медия  със социални претенции, трябва да знае и за каже ясно, че идиотската политика на геноцид над изоставените деца и за семействата с деца с увреждания се „произвежда”основно  от Агенцията за социално подпомагане, а тя е една  социална жандармерия-некомпетентна паразитна структура, заедно с още десетина институции с дублиращи функции, отдели, дирекции и т.н. В основата на паразитното съществуване на тези структури стои базисната  липса- няма статистика и анализи за броя на децата с увреждания по основни и съпътстващи диагнози, интензитета на увеличаването на броя на тези деца и най-важното ПРИЧИНИТЕ!!! за този интензитет, както и за РЕГЛАМЕНТИРАНОТО ОБЕДНЯВАНЕ на тези семейства чрез Закона за социално подпомагане, Правилника за прилагането му, други закони, подзаконовите нормативни актове-заповеди, указания и пр.-дело все на бюрократи- малоумници.         Липсата на такава информация води до грешно осведомяване на съответните европейски финансови структури, откъдето идват грешни параметри и условия за реализиране на проекти. С такива грешни проекти   от властта  голям брой НПО се  крадат и прахосват  милиони евро за дневни центрове за рехабилитация, които по същността си са  изолатори за семейни деца- ограничен брой специалисти, некомпетентни и нископлатени и грижите за децата там са почти като в дом за изоставени.

Една водеща медия със социални претенции трябва ежедневно да коментира „производството” на деца с тежки заболявания и увреждания причинени от некомпетентната, безотговорна, престъпна здравна система, както и  последствията от  Чернобилската авария за нацията ни и по-скоро престъпното за тогавашната власт ненавременно прилагане на мерки за ограничаване на последствията от радиационното замърсяване на страната ни- „реколта”, която сега пълни детски инвалидните колички и домовете за изоставени деца!

Уважаема Ани Салич,

За да се затвори  входът към институциите, каквито претенции имате във „ВШ”  , е нужно ЯРОСТНО да се притисне политическата система и властта да регламентира реална подкрепяща политика за „семейното“ отглеждане на децата с увреждания, а не политици и залязващи шоу звезди да се превземат в  естрадни кампании, които заедно с останалите подобни мащабни или спорадични събития не решават дори частично проблемите в системата. И поради това са манипулативни и омерзяващи, а децата, участващи в тях –цинично използвани като марионетки.  В момента деинституционализацията се извършва механично и под натиск от ЕС, а не защото държавата ни иска и знае как да го направи- децата с увреждания се връщат при бизките им и там те живеят малко по-дълго, но също толкова бедно и ги погребват в семеен , а не в домски гроб. Колкото и да пълним страната със защитени жилища и да търсим приемна и осиновителска грижа – от едната страна ще се налива-от другата ще изтича.   За българските медии ние, обречените на децата си родители, сме само  герои  от „планьорки”- ревем и хленчим. И няма кой да покаже цената на  битките ни да сме отговорни родители и граждани –  ПРИМИТИВИ с убити мечти, с мизерен живот, в скапани жилища, във вечно безпаричие, с изтормозени здрави деца, заради решаването на проблемите на братчето или сестричето с увреждания… А децата ни с увреждания умират почти като в дом на ужасите –  много обичани, но някои недохранени, други нелекувани, нереахабилитирани, доосакатени…но на никого не му пука-докато не постъпят в дом, където са по-забележими.   В крайна сметка акции като „ВШ” правят  привлекателна възможността ИЗВЪН семействата си да осигурим нормален живот на децата си  вместо да мизерстват при близките си. В този смисъл се надявам да отговорите на въпросите поставени по-долу от десетки родители на деца с увреждания, прочели отчета на УНИЦЕФ от „ВШ”1 в интернет мрежата:  1.В новата  кампания на уницеф  за ДМСГ Шумен заложеният план представлява изцяло превенция на изоставянето, а не затваряне на дом.  Как всъщност ще се затваря дом, след като не са предвидени оценки за състоянието и нуждите на децата?

Предвидена е актуализация на съществуващи оценки, които реално са проформа. С този план ще се профилактира изоставянето, НО няма да се затвори този огромен дом, а и отново са планирани прекалено много нови звена, които ще си дублират дейността.

2.Отчетът УНИЦЕФ от първото издание на шоуто за строителството и ремонтите на сградите е сумарно обобщен ,няма публикувана  документация за  процедури за конкурси по възлагане на ремонтите, строителната дейност, доставката на средства и обзавеждане, това са пари на дарители и би следвало процедурите да са детайлно отчетени и прозрачни. 4. Кое наложи да се влагат пари за луксозни къщи, без да е гарантирана устаойчивост на услугата, тъй като е известно нисък бюджета, с който годишно разполагат ЦНСТ? 5.Услугата ЦНСТ / център за настаняване от семеен тип/, така както е приета методиката, е дефинирана като услуга за „ДЕЦА“. Следователно, тази услуга в тези ЦНСТ, не обхваща лица над 18 години. Какво се случва с настанените деца, след като навършат 18 години?. След като е решено, че са изчерпани всички възможности – в Дом за възрастни ли ще отидат тези младежи? 5. В две от къщите са настанени младежи. Но в същото време  не е ясно  има ли официално одобрена методика за ЦНСТ за младежи , което води до въпроса: как се финансира тази услуга и устойчива ли е тя, сигурен ли е бюджетът и за следващите години, включена ли е в системата от услуги в общността… Две Могили-къде се намира на картата  този полу-град, полу- село и  какви услуги в общостта има там? Защо отново персонал от Могилино се грижи за тези деца? 6. Включени ли са в щатното разписание на ЦНСТ за младежи необходимите специалисти и какви, защото ако не са включени,е съмнително тези младежи да могат да получават в Две Могили и в Гложене услуги извън ЦНСТ / едва ли там има дневен център/. 7. Относно ЦНСТ за деца / в Русе, Варна и София/ е видно от методиката, че не са включени всички видове специалисти, които са нужни, в такъв случай трябва да се знае тези деца ползват ли услуги извън общността и къде и достатъчно ли са?  8. Твърдите, че моделът Могилино е модел за затваряне на институции?Значи ли това, че смятате ЦНСТ за единствен възможен вариант за деинституционализация и не противоречи ли това твърдение с поредната ви кампания?

Уважаема Ани Салич,

Като социално отговорна медия, каквито претенции има бТВ във Ваше лице, трябваше да знаете, че не обществото, а първо институциите трябва да си свършат работата, а после тази работа да се подпомогне с медийни и благотворителни кампании. А една от важните журналистически задачи, които не изпълнихте е да обясните, че случващото се в Могилино преди филма на ББС, както и за сегашната чудовищна ситуация в  социалните домове и семействата ни има конкретни виновници. Част от тях са бившата шефка на ДАЗД Ширин Местан и екссоциалната министърка Емилия Масларова. Вместо да са подсъдими за престъпна безотговорност, причинила смърт и телесни повреди на повече от едно деца-едната е участник в подобно  цинично благотворително шоу, а другата е преподавател в български университет.

Красимира Обретенова,

Добрич

0888799165

sveti_mina@abv.bg

Цитирам тук това отворено писмо, защото то трябва да бъде прочетено. Защото то трябва да бъде осмислено и защото има горна граница на тъпримост към безочливост, лицемерие и чудовищност, които не трябва да бъдат прекрачвани от никого. Държавата третира разчитащите на нея по-зле, отколкото престъпници осъдени на смърт са третирани в други държави… И после се очаква, че споменатите хора зависими и разчитащи на системата, трябва да са благодарни и че всяка информация, която не отговаря на спусканите твърдения, е невярна. Това не е просто двумисъл, това е злоба и омраза.

Осиновяване

М. е осиновена. Научава когато е на около 13, 14 от изпаднала в деменция баба, която се оказва, че е съобщила на всички деца в семейството, че са осиновени.
М. го преживява няколко седмици, премисляйки и анализирайки темата в детайл, чудейки се защо, как, кой, какво… стигайки до извода, че нито един от онези въпроси няма значение. Отначало й е малко странно, тя й майка й си приличат изключително много. По-късно достига до извода, че nature няма никакъв шанс срещу nurture, поне що се отнася до функционално семейство, в което няма значение родствеността на детето. За разлика от безкрайно много филмови и литературни персонажи, М. не получава криза на идентичността, не се смята за излъгана, за измамена или пък се чувства нещастна от фактът, че (може да ) е осиновена. Осъзнава, че семейството е нещо доста по-комплексно от малко генетика в действие и стига до извода, че тя няма проблеми с темата.

Няколко седмици по-късно М. чува бабата да споделя новината и на друг от внуците си, разколебавайки я напълно, дали има нещо вярно в твърдението.
Години по-късно, все пак се оказва вярно, но М. вече толкова отдавна го е преживяла, че за нея не представлява никакъв проблем и значение. Съобщено й е с толкова страх, че тя се притеснява, дали не пропуска нещо? Защо темата е третирана като табу и защо всички очакват да реагира остро? „Всъщност майка ми се притесняваше, че ще го приема тежко, даже се уплаши и се разстрои, че това ще афектира отношенията ни. Не го показана, но си личеше, че я мъчи известно време. И това ме притесни най-силно. Идеята, че генетиката би имала някакво отношение във връзката с жената, която ме е отгледала или че по някакъв начин ще повлияе на обичта ми и доверието към нея. За мен нямаше никакво значение, те са моите родители и моето семейство. Не мисля, че има някакво значение дали съм била родена, осиновена, донесена от щъркела или намерена под зелка, как си се появил няма никакво значение. Всичко останало след това е важното.“

М. започва да се интересува от темата сериозно и достига до притеснителното наблюдение, че осиновяването в България все още е тема, за която не се говори, всъщност мълчанието по темата е толкова оглушително, че тя започва да споменава този факт от време на време. Реакциите на хората около нея я изумяват. Макар да не повлиява на отношенията й с околните (или поне тя твърди, че досега не е забелязала да има такива), шокът, изненадата и потреса на околните я кара да постави темата за родителството в перспектива.

„Говорила съм с хора за осиновяването. Не конкретно за моето, а за това по принцип. Много често чувах да ми споменават как не биха осиновили, как кръвта вода не става, как „моето дете си е мое“ и не че те има нещо против осиновяване на деца, но те не биха осиновили. Да, има много деца, които са без домове, но те не искат да се занимават с тях, те искат собствени деца. Това ме изненадваше. Не че имало нещо лошо в осиновяването или осиновените деца (че кой изобщо е казал, че може да има нещо лошо?), просто те не искат да имат нищо общо. И не че биха третирали осиновените деца по-различно, то това няма значение за тях, обаче… „човек не оставя току така детето си…“
След като отделих доста време да се интересувам от темата, стигнах до някои интересни изводи.

Първо, в България политиката на „don’t ask, don’t tell“ не се отнася за сексуалността, а за генетичната наследственост.
Второ, това отношение към генетичната родственост е главно проявление на патриархата, когато значението чие детето, е било изключително важно. Бащата трябва да знае чий са децата му, защото това е пряко свързано с наследствеността.

Културно, темата за осиновяването също се гледа изпълнена с подозрение и табута. Мога да се сетя за много филми, книги и подобни, в които осиновени деца са чудовища, изверги, убийци или често психични отклонения да бъдат приписвани на факта, че детето е било осиновено. Това демонизиране на изоставени или осиновени деца в никакъв случай не помага на общата картина или пък на самите деца, на родителите им и на семействата им. Страхът от изолация, от критика, от подигравка, всички те са много по-влияещи, отколкото генетичния произход. Проблемът с осиновените деца е самосбъдващо се проклятие. Превръщането на темата в табу, в нещо, което не се говори, коментира, вижда и чува, води само до тежки последствия, което е моето Трето наблюдение. Въпреки че съм изключително социална, контактувам с много хора и от години се интересувам от темата, съм срещала само още един човек, който е споделял, че е осиновен, но дори той е изключително притеснен от темата, а също така знам, че друга позната е правила опит да се самоубие, когато е научила, че е осиновена.

От друга страна, този тип отношение го срещах сред по-религиозни или по-слабо образовани хора. Когато дискутирах темата с хора от моя близък приятелски кръг, с млади хора, висшисти, учащи и специалисти, реакциите бяха доста по-различни. Макар да го имаше лекия шок, на самото осиновяване се гледаше съвсем различно, повечето от тях изразиха увереност, че те самите биха осиновили, както и че да, наистина темата е изключително табу, не са се замисляли за този факт досега. Концепцията за осиновяване е все още непозната и премълчавана, тя просто не се споменава. Което е най-малкото странно, защото домовете за сираци и изоставени деца в България са пълни. Около 2800 семейства чакат, за да осиновят дете (данните са от 2009та година). Темата е сложна, защото не всяко изоставено дете може да бъде осиновено, много често децата пропадат в дупките на системата и остават до пълнолетието си в домове.

Всичко това ме кара да се замисля, какво точно влагаме ние в концепцията за деца, за семейство, за социални връзки.
Също така, когато се опитах да разуча процесите за осиновяване, открих, че упражнението е изключително сложно и трудоемко. От разкази на познати, които са опитвали да осиновят, се сблъсках с много замръзнала картина.
За това реших да се обърна от по-публична платформа.“

М. ме помоли да публикувам историята й тук и се надява да се стартира дискусия, в която темата да се огледа по-подробно, който има подобни наблюдения да сподели, да разкаже.
Според М. мълчанието трябва да бъде нарушено.

Стереотипи и последствия

Темата за децата и средата, която се заформи покрай дискусията отноно играта Lady Popular стана много дълга.
До каква степен децата се формират под влияние на обществото, социалните роли, стереотипите и очакванията, които им се налагат? Ами… до голяма. Макар да се изписаха много страници текст с твърдения как всеки има право на избор, това не е точно така. Нито аз, нито някой от останалите автори на блога държим да твърдим, че има само един определен маниер на поведение и всичк трябва да го спазват, но и идеята, че всъщност всеки има напълно еднакви възможности и опции за избор е много невярно. Как така, ами просто.

Както казах, проблемът не е, че има женственост или че много жени харесват да се съобразяват с правилата й, а че всъщност няма аналогично силно одобрение на жените, които избират различно поведение. Напротив, обидите, унижението и подигравките към жените И мъжете, които по някакъв начин не покриват (умишлено или не) представите на западното общество за женствено са ужасяващи. Много лесно е да се заяви, че всичко е въпрос на личен избор, но този избор всъщност звучи „Можеш да избереш а, б, в, г или д, дотогава докато винаги избираш само а.“

Ако се замислим, цялата идея за стереотипи за поведение е изключително изморително и абсурдно, дори просто защото много от тези изисквания на крайни, противоречащи си и абсурдни. Мога да дам за пример последния клип на Бийонсе

Да бъдеш жена не е никак лесно. Защото никой не се е родил жена, не, ние ставаме жени под влияние на очаквания, нагласи… нас ни учат да бъдем жени. И наши „учители“ са книгите, филмите, списанията… защото ако да бъдеш жена просто означаваше да имаш съответните атрибути, всички тези списания със съвети кое е женствено и как трябва да се държим, не би имало смисъл да съществуват. Много често до такава степен затъваме в идеята, че женствеността е напълно естествена, че в момента, в който я видим отстрани, се чувстваме като ударени с мокър парцал. Макар да не съм особено сериозен фен на Beyonce, начинът, по който е пародирала обичайните очаквания как трябва да изглеждат жените е разкошен и много силен удар. Никой не може да бъде винаги перфектен, винаги идеален, докат прави всички тези неща. Защо трябва да се чувстваме виновни когато не сме съвършено слаби, съвършено красиви, с перфектните дрехи, маникюр, маниери и прически, докато едновременно с това трябва да се справяме с един твърде несъвършен свят? Това е изморително… Проблемът с женствеността не е само абсурдността и невъзможността й, тя с факта, че всъщност тя не работи. Защото всички осъзнаваме, че е просто игра, въображение. Но колкото повече вярваш в нея, толкова по-силно усещаш как не се справяш с правилата й.

Момичетата имат страхотни движения, аз лично съм искрено впечатлена колко гъвкави и пластични са. Но има нещо ужасяващо като се загледаме в движенията им. Защото това минава за съвсем естествено поведение при зрели жени, но при тези деца… изглежда странно, ненамясто и ненормално.

Простата истина е, че каквото и поведение да имаме,  може да бъдем критикувани, заради невъзможните и често противоречащи си идеи как трябва да се държи една жена. Иначе казано, макар да се подиграват на жените, които харесват мода, търсят някой, който да ги издържа, това някак минава за по-естествено, по „типично женско“, отколкото другия вариант. Иначе казано – жени, които си поставят за цел да живеят безгрижно не получават присмех задето се омаловажават (например), а задето публично признават и приемат правилата на играта. Мъжете, с които тези жени ходят много рядко имат положително мнение за тях и често ги третират… гадно (да използваме тази дума). Ако не сте съгласни с мен, препоръчвам следващият път, когато отидете в мола или зачетете някое списание да обърнете повече внимание на отношението към девойките в него. Загледайте се в прилагателните и съществителните, в тона… Или просто следващият път, когато сте около някоя подобна групичка да заслушате маниера на комуникация между отделните индивиди.

Да се противопоставиш на общественото мнение не е никак лесно, напротив, страшно е, което доказва, че нямаме наистина толкова много опции и възможности за избор, и че не са чак толкова достъпни, колкото си мислим.
Не казваме, че хората са толкова елементарни и стават едно или друго само защото им го казват. Но когато нямаш алтернативни примери, как би могъл да осъзнаеш, че имаш възможности за избор? Особено когато иде реч за дете?
Много често женските списания използват директни заплахи – ако не изглеждате по определен начин/не се държите по определен начин ще бъдете нещастни и самотни, ще бъдете грозни… и никой няма да ви обича, защото външният ви вид е пряко свързан с обичта, вие сте външният си вид и то специфичен външен вид.
Как това създава опция да направиш спокойно избор, който е различен от обществено приетият, при положение, че тези списания са отражение какво е обществено прието?

Искам да погледнете ето този линк. Много е интересен, защото показва, че всъщност ние възприемаме ролевите игри (и просто компютърните игри) не само просто като забавление. Да, това са само два примера, но дори просто да знаеш, че ги има и да помислиш над тях би променило много.
Хората СА комплексни създания, причините да се държим по един или друг начин не са винаги елементарни. Но можем да видим пръста на средата много, много ясно.

Децата, отново се връщам на тях са най-беззащитни по отношение на попиване на стереотипи. Едно дете не знае причините за съществуването на даден стереотип, то просто вижда причината и следствието и като всеки разумен индивид, не желае да бъде изолирано, съответно започва да мимикира средата си или наградения избор, представеното като правилно поведение. Самата идея, че децата са точно толкова способни да осъзнават манипулацията, колкото и възрастните е абсурдна. Когато създаваш продукт насочен към деца, трябва да се взима предвид, че те приемат всичко буквално и вярват в разни неща, просто защото са им казали, че са верни.

Моля ви да погледнете и ето тези няколко клипа. Това са деца на възраст 4/7 години. Погледнете реакциите им, чуйте логиката им. Макар да имам своите коментари и критики относно самото изследване и как е проведено, отговорите са изключително показателни, особено идеята кои отговори смятат за верни.
Фактът, че едно от децата твърди, че цветът на кожата му е „гаден“ и иска да има по-бяла кожа показва до каква степен децата улавят неизказаното отношение. Замислете се тогава как е и със социалните роли.

За четене

Тазседмичният линкфест съдържа както винаги най-интересните, странни, важни, сериозни, смешни текстове, блогове и публикации, които са попаднали на екипа ни през последната седмица. Ако имате коментари, препоръки или критики, чувствайте се поканени да пишете на имейла на редакцията itlookslikefeministblog[at]gmail[dot]com

Има нещо изключително притеснително в идеята, че можем да изпратим ракета в космоса, но не и да измислим разумен начин за контрол на зачеването. История на противозачатъчните е плашеща и посочва много тъмни моменти, които някак рядко се чуват, а е добре колкото се може повече информация да има, по достъпен начин, за да може да се направи информиран избор.

Петя отваря чудесна дискусия относно имането (или нямането) на деца. Причини да се има (няма) деца и кому е нужно репликирането на гените на всяка цена. И като така или иначе сме в района, нека си поговорим за вагинопластиката, идеята, че пластамосвият външен вид ще ни донесе, щастие, удоволствие и самочувствие. А и че това е в името на еманципацията. Female magazines and social stereotypes about women -FAIL!

Сутиени с подплънки за седемгодишни, изтеглени от пазара.  Това е чудесно, наистина, но много по-прекрасно щеше да е изобщо да не бяха пускани. След токчетата за бебета, стриптизьорските пилони за над 5 годишните и блузите с пискюли за десет годишните, става все по-очеваден опитът да се сложи равенство между младост и сексуалност. Сексуализация на подрастващите и вдетиняване на порасналите, превръщайки ги в сексуален обект… ефектът е гротесков.

Young, sexy and fuckable… and what if you are not? Интересна публикация на Jezbel, които дискутират (gasp!) шокиращата идея, че сексуалният живот на хората не е подреден на рафтчета. Хммм.

За свободното време, препоръчваме чудесен комикс.

Историк + феминизъм + чувство за хумор + художнически умения = чудесно прекарано свободно време и някои стряскащи погледи към историята. :)

Историк + чувство за хумор + феминизъм + художнически умения = много забавни моменти в комплект със стряскащи ъгли за поглед към историята 🙂

Последно, за съжаление Сара Хаскинс вече не е част от Current.com, а Target Women is no more. Нямаме идея какви са й следващите планове, но ето нещата, които научихме през 2009 година от нейна гледна точка. 🙂

За четене

Традиционният линкфест, в който можете да видите всички интересни/важни/сериозни блогове, сайтове, публикации, коментари и новини, на които авторите попаднаха през последната седмица.

България е на трето място в Европа по трафик на жени.

В Ню Йорк таймс размишляват дали изнасилването е сериозна тема. Хм, вие как мислите??
За съжаление, изнасилването още се води за „мътна“ тема, съответно може спокойно да се озовете в тази ситуация.

Виктория разказва за обсебеността относно „кой е бащата“ на детето им с Беатриз

Мюсюлманското кино –  един интересен блог

Личен сблъсък на още един човек с гнусарите, които са убедени, че да се натрапваш някому си е съвсем нормално

Изключително… интересен текст публикуван през 1960 относно girls watchers, списък със съвети как да се оглеждат жени. Ако думата „жени“, бъде заменена с „птици“ или „вещи“, подозирам, че няма да има някаква разлика… жени=вещи през 1960… за съжаление, както се вижда от предния линк, явно отношението не се е променило чак толкова.

Последно, един от разкошните епизоди на Сара Хаскинс и рекламирането на охранителни фирми. Доста тенденциозни, неверни и наивни са рекламите, да не говорим за стереотипни, сексистки и внущаващи идеята, че жените са жертви по дефиниция, но пък Сара иим прави чудесен рабор.