Гост: Професионално призвание

Автор:  Муша-Буша

Съвременни принцеси, драма кралици, дон Кихотовци, Жани Д’Аркове и апостоли. Професионални гейове, роми по занятие и българи по квалификация.

Гледам предавания от България с Боян Станков vs нормални хора и наистина поглеждам да видя датата на записа. Не ми се вярва просто. Не може това да е 2009/10. Гледам и виждам и професионални майки, професионални гейове и професионални разбирачи.

Осъзнавам и нова нишка в дискусията за и против браковете между двама души от един пол, като че ли самата формулировка „за и против“ не е достатъчно дебилна. Още по-дебилно е изказването, че децата с еднополови родители самите „стават“ хомосексуални. С други думи – съществуващото налично количество хомосексуални трябва или се препоръчва да се изчерпа, т.е. да не се създават условия за ново попълнение на хомосексуални. Що за скодоумно виждане?! Да бъдем проактивни – нека отсега пресечем вероятността двама души, които не могат да имат деца заедно, да заживяват заедно, както и двама с криминално досие също. Ако логиката показва, че децата в еднополова двойка „стават“ хомосексуални, резултатът е, че децата на криминално проявени стават престъпници. Същевременно, ако сексуалността беше генетично заложена, тогава аз нямаше да съществувам.

Предаването, което гледам в момента, е дебилно. Свикнала съм с позицията на опонентите на ЛГБТ каузата по принцип, чула съм всякакви аргументи, дори такива, предизвикващи смях. Това, което ме сащисва сега, е езикът, който използват ЗАЩИТНИЦИТЕ на ЛГБТ каузата и позицията, която изповядват.

На мен самата ми е дошло до гуша от папагалското повтаряне на причини ЗА еднополовите бракове, защото/заради 1) европейски/международни директиви; 2) защото България е правова светска държава, за разлика от Църквата, която е против (внимание – не християнството е против, а Църквата!); 3) защото децата в еднополова двойка няма да израстнат хомосексуални; 4) персонализиране на каузата заради един човек/семейство и 4) защото ЛГБТ ще решат, един вид, проблема на сиропиталищата и интернатите за деца. А още по-безумен е аргументът, че еднополовата двойка е антипод на разнополовата, видиш ли, заради разводите, заради разбитите семейства и прочие, в това число и „неуспеха“ на едно семейство да създадат хетеросексуална машина за деца. Не харесвам противопоставянето на лошите примери за хетеросексуалните родители срещу добрите хомосексуални. Ако можеше хората да бъдат слагани толкова лесно в папка, нямаше да има дебат за признаването на правото да бъдеш себе си извън папката.

Другата крайност на персонификацията на дебата е да се говори със сложни термини, толкова софистицирано (!?) и извисено, че аз, която с жена ми имаме дете, не се вписвам в този дебат, имам чувството, че говорим за някакви имагинерни хомосексуални и техните деца, които в такъв контекст звучат като лабораторни екземпляри.

Ядосах се от тези две предавания, едното е „Точно така“ с гости Боян Станков vs нормални хора и Якудза (моят нов персонален герой!), другото е „Жените“ с Марта Вачкова за нестандартните родители. До гуша ми дойде от професионални гейове, роми и българи – Боян, който е професионален и по занятие българин, цигани, които са професионални роми и гейове, които ЗАРАДИ сексуалната си ориентация, са правозащитни експертни институции (тук слагам и себе си в тази категория). Наистина е дразнещо, че някой, заради своя характеристика (националност, етнос, политически убеждения и прочие) е слушан като експерт по съответния въпрос и мнението му се приема за даденост, като изразена позиция на цял народ (защото всеки от нас освен националността си, има свой етнос, сексуалност, политически възгледи и прочие, ние не сме просто една своя характеристика).

И най-вече, дебатът по каквато и да е ЛГБТ тема цикли вече две години на една и съща стъпка, защото езикът не прогресира. Езикът на самите защитници не еволюира, те не израстват в убежденията си, напротив – все повече се получава угодническа симбиоза между противостоящи мнения, само и само да се избегне революционна конфронтация. Когато е удобно, защитниците се позовават на семантиката, дъвчат конкретна дума и значението й, но в останалото време се нахвърлят просто някакви думи и изказвания. Заради малкото ефирно време (или пък заради самите защитници) всеки публичен дебат по ЛГБТ тема скача от тема в тема, вадят се аргументи от девет кладенеца, задават се много въпроси, на които не се отговаря. Чест й прави на Патриция Василева във второто предаване за репликата, че цялата дискусия около отглеждането на деца и браковете между двама от един пол се основава на обсъждане на чисто сексуална гледна точка. Надявам се други да не споделят мнението ми, но аз не виждам очаквания прогрес, вместо това професионализирани опоненти, които миксират личното с принципното, хвърлят аргументи напосоки един срещу друг и сами омаловажават каузата си. Това се случва и на двата бряга. Ако България е малка държава, в която всички се познават и появяването по телевизията е много лесно постижимо, тогава може би защитниците и на двете позиции трябва да използват възможностите си по-добре. Щом аз като зрител вадя сама за себе си контратези на поставяните въпроси, вместо предаването да ме кара да се замислям и да научавам нови неща, или общото качество на продукциите е изостанало, или хората в подобни дебати са научили наизуст репликите си и не си дават много зор по време на самия разговор.

Моля никой да не остава с впечатлението за сравнителен анализ между това кой би се справил по-добре в подобна ситуация, слагам също и себе си като субект на тази критика. Макар да съжалявам, че Магда или Жоро Александров или други хора, които уважавам, не искат да си цапат ръцете с подобни медийни участия. Не това е целта, а хората на съответното време (примерно Боян със същия костюм отпреди две години или по-скоро от абитуриентската* е по-скоро призрак от миналото, отколкото актуална фигура) да еволюират, да усъвършенстват езика и аргументацията си, собствените си убеждения и всички гледни точки на тезата си.

*Заяждането ми с костюма на Боян Станков е отколешна случка и макар да е на наистина много ниско махленско ниво, все още е забавна. Колкото пъти съм се виждала с него, в студио или извън, освен на първия прайд, той все беше със същия син костюм. Миналата година го видях с друг, по-хубав, е, и по-нов де, но примера с костюма е приложим за вижданията, изказваната реч и подхода му като цяло.

Реклами

Дефиниции: Утвърден сексизъм

Автор: tekanji

Кратко определение: Утвърденият сексизъм представлява принудително възприемане на сексистки послания, присъстващи в общества и култури. Представлява също начина, по който мъжете и жените утвърждават сексизма чрез използване и разпространение на сексистките послания, които са възприели.

Ефектите на живота в сексистката култура

Живеем в общество, което ни бомбардира със сексистки послания, от денят, в който се родим до смъртта ни (виж статиите за патриархата, привилегията, и защо е нужен феминизмът за повече информация по темата). Начинът, по който тези послания ни влияят, зависи от отделния индивид, но също така и от други фактори – като времето, в което живее, характерът и дори настроението му. Когато сме изложени на определени послания, на съзнателно и подсъзнателно ниво ние ги тълкуваме по определен начин, след което решаваме как да ги възприемем (да ги приемем, отхвърлим или нещо по средата).

Джанет Томас обяснява повече за външния и вътрешен натиск:

Посланието на сексизъмът се проявява по два начина: като външен и вътрешен натиск. Външният сексизъм представлява послания и действия идващи отвън, от индивиди и от обществото, напр. “Жените са прекалено емоционални за да бъдат на отговорни постове.” Възприетия сексизъм е приемане и вяра в стереотипите и погрешната информация, които нашата сексистка култура ни дава, за това какво означава да си жена, напр. “Какво ли знам аз…” , “Коя съм аз, че да казвам…” Както външния, така и  вътрешния натиск е болезнен и ограничава жените като индивиди и като група и лишава света на най-добрите ни мисли, решения и действия.

[Janet Thomas (BREAKFREE): THEORY AND THOUGHTS.]

Взаимодействието между получаването на сексистки послания отвън и превръщането им във възприет сексизъм не е елементарна причинно-следствена връзка. Ако на едно малко момиче се каже да не говори високо, защото “добрите момиченца не правят така”, не е задължително да го възприеме буквално. То може да има произволен брой реакции, включително (но не само): “Искам да бъда добро момиче, затова няма да говоря високо” (приемане), “Ако ‘добрите’ момичета са тихи, тогава аз искам да бъда ‘лошо’ момиче” (смесица от приемане и отхвърляне), или “Аз съм добро момиче и не искам винаги да бъда тиха, значи това което ми казват, не е вярно” (отхвърляне). Важно е да разберем, че докато начините, по които възприемаме посланията се различават, всички ние, без изключение, сме повлияни от тези послания.

Друго, което трябва да вземем предвид е, че не става дума за едно-единствено съобщение при един определен случай. Въпросът не в това, че на малкото момиче веднъж някой му е казал “добрите момиченца са тихи”, а по-скоро, че то е изложено на същия вид идея от множество източници: както директни изказвания, така и да речем, разликата между това как са третирани малките момчета и момичета, когато дават израз на емоциите си, или начина, по който са представени момичетата в телевизията. Малкото момиче може също така да бъде изложено и на противоположен тип послания; някой, който й казва: „добрите малки момичета не се боят да изразят мнението си“, училищна среда, където съзнателно се отнасят с децата от двата пола по един и същ начин или телевизионни предавания, които показват момичета като активни и уверени. Всичко това ще допринесе за това, как малкото момиче ще възприеме съобщението и с възрастта и опита това възприемане ще се променя по съответен начин.

Ефектите на утвърдения сексизъм

Утвърденият сексизъм се отразява отрицателно както лично на нас, така и на жените около нас, което основно се проявява по следните начини:

Вътрешния натиск е неволна реакция на външния натиск, произхождащ извън групата, който кара членовете на тази група да ненавиждат себе си и останалите в групата и да обвиняват себе си за това, че са подтискани – вместо да осъзнаят, че подобни вярвания са им били натрапени от потиснически социално-икономически политически системи.

[Penny Rosenwasser (Proceedings of the 41st Annual Adult Education Research Conference, 2000): Tool for Transformation: Cooperative Inquiry as a Process for Healing from Internalized Oppression.]

Възприемането на външния сексизъм се влияе от различни фактори, но същото важи и за възприетия сексизъм. Когато Rosenwasser казва “членовете на групата ненавиждат себе си” тя не твърди, че всички жени се разхождат наоколо депресирани и паникьосани, мислейки си съзнателно колко са зле, понеже са жени. Същото важи и за “ненавистта към останалите в групата” – това твърдение не означава, примерно, че жените, които са възприели сексистки идеи, не могат да се сближат и не се сближават с други жени. Това, което означава е, че е много лесно за жените – дори и за жените, които са феминистки – да поддържат „мъжката“ гледна точка (виж статията за мъжката привилегия за това как „мъжкото“ се възприема като „нормално“) и по този начин обезценяват „женската“ гледна точка, както в себе си, така и в други жени или дори мъже.

Обяснено по друг начин:

Възприемането на тази роля се превръща в огромен източник на омраза към себе си. Това не означава, че себеомразата е разпозната или призната като такава; в действителност повечето жени биха отрекли да я изпитват. Самоомразата може да бъде изразена като неудовлетвореност от женската роля, като усещане за празнота, скованост, недоволство, като парализираща тревожност в центъра на съществото. Друг вариант е себеомразата да бъде изразена като крайна защита на славната и съдбовна женска роля. Но самоомразата винаги съществува, често на ръба на съзнателното, отравяща съществуването на жената, отчуждаваща я от самата себе си, от собствените и нужди, превръщайки я в чужденец сред другите жени. Жените се опитват да избягат, идентифицирайки се с подтисника, живеейки чрез него, получавайки статут и идентичност от неговото его, неговата сила, неговите постижения – и като избягват да се отъждествяват с подобни “празни съдове” като самите себе си. Жените отказват да взаимодействуват с други жени, които биха отразили собственото им подчинено положение, собствения им второстепенен статус, собствената им омраза към себе си. Защото за да се изправим лице в лице с друга жена означава да се изправим в лице със себе си – след като сме положили толкова усилия да избягаме от себе си. Изправени пред огледалото, ние знаем, че не можем наистина да уважаваме и обичаме това, в което сме били превърнати.

[Radicalesbians (Special Collections Library, Duke University):The Woman Identified Woman.]

Възприетият сексизъм се отразява зле на нас, на останалите жени/мъже и на цялото общество, дори не винаги да изглежда така. Безкрайно по-лесно е да приемем ролите, които обществото ни предлага, дори и на моменти да ни дразнят и да ни правят нещастни. Безкрайно по-лесно е да нападаме другите жени/мъже – които не са в позиция да ни наранят или да ни отнемат това, което имаме – и да твърдим, че те са “проблемът”, но това изобщо не ни помага да решим истинския проблем. В действителност, прехвърляйки вината и намирайки изкупителна жертва, ние просто помагаме за укриването на източника на проблема: сексистките убеждения и традиции.

Борба срещу утвърдения сексизъм

Така че, как можем да се борим срещу утвърдения сексизъм?

Първата стъпка е да приемем, че съществува:

Жените трябва да осъзнаят, че също участват в утвърдения сексизъм. Като си признаем, че сме част от системата, можем да започнем да я променяме.

[Katey Zeh (Women’s Ministries): We Asked a Young Feminist….]

Трябва да сме наясно не само за съществуването на външния сексизъм, но за начините, по който ние го възприемаме и допринесяме за него. Не можем да си позволим да мислим, че ние сме голямото изключение, че ние някак си сме достатъчно умни, достатъчно образовани или достатъчно бдителни, за да сме напълно независими от всички форми на възприетия сексизъм. Нужно е да разберем, че без значение колко съзнателни усилия полагаме да отхвърлим сексизма, ние в крайна сметка сме продукт на културата си и поради това имаме сексистки предположения и мисли, заложени в подсъзнанието си. Само след като приемем, че всички ние понякога сме част от проблема, можем да работим за минимализирането на този проблем.

След което съществуват много и различни неща, които можем да направим, за да се борим с възприетия сексизъм. По-долу ще намерите някои предположения, които други жени са направили.

Джанет Томас:

Да се освободим от вътрешния натиск означава първо, да осъзнаем как ограничаваме самите себе си, второ и също толкова важно, начинът по който реагираме на другите жени. Живея ли живота си, осъзнавайки какво наистина желая и коя наистина съм, или се опитват да приспособя към очакванията на околните? Поддържам ли жените, които нещо са постигнали и оценявам ли това, че те създават ново пространство за мен и всички останали жени, или реагирам  по правилата на вътрешния натиск, мислейки си и казвайки на глас: „Тя коя си мисли, че е ….“? […]

Нека имаме смелостта да чуем гласовете на възприетия сексизъм; решителността да ги отхвърлим като като глупости, породени от страха, каквито всъщност са; последователността да живеем живота си напълно с истината. Нека да подкрепим и да приветстваме всяка жена, която се държи като активно, весело, искренно, смеещо се от сърце, пълно с живот човешко същество. Кой казва, че не можем да имаме всичко и от какво се страхува? Ограничения не съществуват.

[Janet Thomas (BREAKFREE): THEORY AND THOUGHTS.]

Не е лесно да се борим с възприетия сексизъм без да станем негова жертва, а границата между критиката и нападките е доста тънка, както и не е лесно да се прави разлика между справедлив гняв и неоснователна атака (погледнете тази дискусия относно жените в игралната индустрия за пример на тези проблеми в действие). Но, въпреки всички клопки и проблеми е изключено да не и се опитваме. За да постигнат жените равенство трябва да се стремим към това с общи сили, което означава, че трябва да намерим начини да се справим с възприетият сексизъм и да го сведем до минимум, както нашият собствен, така и чуждият.

Изясняване на понятията:

  • За живота, белязан от вътрешния натиск:

Осъзнахме, че всички ние споделяме подобно усещане за страх: усещане, че сякаш никога не сме съвсем на мястото си, че не можем да покажем своята истинска същност, защото сме или „прекалено“ или „недостатъчно“, че се опитваме се да бъдем перфектни, за да не бъдем нападнати или изоставени и се чувстваме отговорни за всяко нещо, защото ние ще бъдем обвинени, ако всичко не върви идеално.

[Penny Rosenwasser (Proceedings of the 41st Annual Adult Education Research Conference, 2000): Tool for Transformation: Cooperative Inquiry as a Process for Healing from Internalized Oppression.]

  • Мисли по въпроса за възприетия сексизъм:

Смятам, че ние съдим по-строго собствения си пол, тъй като тези, които са се провалили ни припомнят, че собствената ни слаба позиция в социални кръгове, доминирани от мъже, ни е е подарена от мъжете и може лесно да ни бъде отнета; както и това, че сме  възприели същата идея като мъжете: мъжко – добро, женско – лошо.

[tekanji (The Official Shrub.com Blog):A deeper look into femininity.]

  • Защо да обвиняваме другите жени не е от полза за никого:

Решението не е да възприемем съществуващата йерархия. Нито да посочим характерните черти на концепцията за “женственост” и да кажем: „Ето го виновника!”. И най-вече, не бива да обвиняваме жените, които възприемат тази концепция, дори в най-лошите й форми, и да ги обвиняваме за това. […]

Критикувайте концепцията за “женственост”. […] Но никога не забравяйте, че да си жена, означава да си “женствена” в очите на обществото. Смятам, че рано или късно концепцията за “женственост” ще се превърне в архаизъм (или най-малкото, тези нейни черти, които всъщност не са свързани с пола), но дотогава е наша отговорност да решим, дали ще позволим на етикета “женственост” да продължи да бъде стигма, или ще го превърнем в сила.

[tekanji (The Official Shrub.com Blog):A deeper look into femininity.]

  • За възприемането на благосклонен сексизъм от жените:

Друго обяснение на факта, че жените приемат благосклонния сексизъм е, че това е форма на самозащита срещу мъжкия сексизъм. Smuts (1996) твърди че съществуването на моногамни двойки при човешките същества отчасти представлява еволюционния отговор на жените на заплахата от сексуално насилие (тоест, мъжът в моногамната двойка представлява защита от други мъже). По подобен начин, приемането на благосклонния сексизъм може да представлява начина на жените да се справят, когато много мъже в една култура са склонни да бъдат враждебни сексисти (сравни Jackman, 1994). Иронията е в това, че жените са принудени да търсят закрила точно от членовете на групата, която ги заплашва и колкото по-голяма е заплахата, толкова по-голям е стимулът за приемане на защитната идеология на благосклонния сексизъм. Това обяснява тенденцията жените в най-сексистките общества да подкрепят благосклонния сексизъм по-силно от мъжете. При това, страните където жените (сравнени с мъжете) отхвърлят благосклонния сексизъм по същия начин, по който отхвърлят и враждебния сексизъм, са тези където мъжете проявяват по-малко враждебен сексизъм. С намаляването на враждебния сексизъм жените се чувстват способни да отхвърлят благосклонния сексизъм без да се боят от враждебна реакция.

[Peter Glick, Susan Fiske (American Psychologist Volume 56(2), February 2001, p 109–118): „An Ambivalent Alliance: Hostile and Benevolent Sexism as Complementary Justifications for Gender Inequality“.]

източник: Finally, A Feminism 101 Blog

Дефиниция: Критично мислене

С тази публикация слагаме началото на представянето на дефиниции, тяхното обяснение и съответно, задълбочаването и развитието на идеята зад този блог.

Критично мислене е процесът свързан с подкрепянето или отхвърлянето на дадено предложение или хипотеза, на базата на достоверни доказателства. Състои се от разумно анализиране и преценка на приети от хората за верни информация, частични изказвания или предположения. То е процес водещ до размишляване върху изказванията и подлагането под въпрос на посочените доказателства и направените оценки на фактите.

Няколко точки, характеризиращи критичното мислене:

  • Вникване в чуждите позиции, аргументи и изводи;
  • Съобразяване с наличието на чужди гледни точки;
  • Издигане на честни контриращи аргументи и доказателства;
  • Способност за четене между редовете, виждане под повърхността и отсяване на грешни или нечестни изводи;
  • Разпознаване на техники използвани с цел дадено изказване да бъде по-предпочитано от друго – невярна логика или демагогия;
  • Структурирана и логична аргументация както и проява на търпение към чуждото мнение;
  • Способност да анализираме собствените си аргументи от гледна точка на това дали са верни, доказуеми, базирани на смислени доказателства и дали са смислено изложени;
  • Представяне на структурирана, изчистена и добре обоснована гледна точка, която има за цел да убеди в правотата си.

Гост: Romancekiller

Представям ви първия ни гост блогър.
Lady Marian е завършила СМГ, след това и ФМИ, работи като програмист и в момента кара Магистърска степен в НБУ по Когнитивна Наука.
Темата, която ще дискутира е Romancekiller – какво е това чудо романтика.
~~

От доста време й се каня на темата, основно по повод книгата, която чета – „Любовта и Западът“ на Дени дьо Ружмон. Изключително интригуващо изследване върху куртоазните романи и влиянията на различните религии върху куртоазната култура. Анализите на различните кодове, заложени в иначе невинно звучащите стихове ме впечатлиха много, но не това е темата на текущия пост.

Става дума за едно явление, за което сме слушали легенди, чели книги и гледали холивудски филми на поразия, но може би далеч не ни е ясно – иде дума за романтичната любов.

В книгата, която чета, беше разгледана легендата за Тристан и Изолда, а аз се наканих да пиша по темата заради един скорошен разговор с един приятел по повод текста на „Over the hills and far away“ . Най-общо в песента става дума за един пич, когото обвиняват в грабеж и го осъждат, защото няма алиби. Той е невинен, но алибито е елементарно – бил е при жената на най-добрия си приятел. Естествено геройски стиска зъби и пази честта на мацката. И през десетте дълги години, в които той е оувър дъ хилс енд фар ауей в затвора, тя му пише и той и пише и тя го чака, а той мисли само как ще бъде свободен и тя ще е в прегръдките му. Коментарът – „Колко е романтично!“ в разговора следваше от уточнението, че пичът е заточен именно защото не желае да издаде къде е бил, т.е. остава без алиби именно за да запази тайната.

Това е то романтичната любов. Няма при нея щастлив край, няма и „живели щастливо евър афтър„. Романтичната любов е егоистична и самоцелна. Тя не третира обекта на любовта с вазимност, нито цели да бъде консумирана. Тя се изправя пред препятствия и пречки, а когато ги няма – сама ги предизвиква. Както в редица куртоазни романи, така и в песента, романтиката идва именно от пречките, поставени пред любовта и както в конкретния случай, пречките следват от самата нея. В момента, в който бива консумирана, тя спира да бъде романтична и от тук следва санкцията – ново предизвикателство пред любовта, за да се върне романтиката.

Няма роман, в който героите просто да се влюбят и оженят и заживеят щастливо. Когато(ако) го направят, романът обикновенно свършва. Защото вече излизаме от границите на романтиката. За да бъде романтична, любовта има нужда от пречки и предизвикателства, от външни и вътрешни прегради, които да делят влюбените. Иначе се превръща в ежедневна и губи романтичния си чар.

Т.е. колкото по-невъзможна е една любов, толкoва повече романтика има в нея. В перфектният случай романтичната любов завършва със смърт. В случая с песничката, мога да се обзаложа, че когато след десет години той се е върнал, двамата са умрели в обятията си.

Романтичната любов се храни със страст, а страстта – това е страдание. Не може да има щастлива романтична любов, както не може да има романтична любов, която е взаимна и насочена от човек към човека и обратно. При романтинчата любов обектът не е човекът отсреща, а негов изграден от съзнанието идеализиран образ. Именно заради това тази любов няма бъдеще, ако бъде консумирана или реализирана по някакъв начин. Заради това тя е най-успешна тогава, когато от любимия те делят морета и океани, кръв и болка. Когато обектът на тази любов стане близък и достъпен, тя изтлява и угасва безславно.

И въпреки всичко изписано до тук, въпреки цялата безнадежност на положението, на всеки, дори и най-заклетите прагматици се случва да се умилят от мисълта за романтиката в любовта. Въпреки цялата мъка, която носи, романтичната любов е предпочитана от стотици хора пред ежедневната обич, която даряваме и с която биваме дарявани от хората около нас. Колко ли хора щяха да се прехласват пред Титаник, ако Кейт и Лео бяха от една социална група и заедно се спасяваха и заживяваха щастливо? Дали наистина сме толкова жестоки, че да извличаме удоволствие от страданието? Или, както казва дьо Ружмон в първата си глава, трябва да вярваме, че тайно предпочитаме онова, което ни ранявa, изпълвайки ни с възторг, пред онова, което осъществява идеала ни за хармоничен живот?

Рaционалните хора могат да осъзнаят несъстоятелността на идеята за романтична любов и въпреки това трудно бягат от жегванието й. Както каза един пич в един форум, „така ни е записано в биоса“. И втори цитат от същия (за справка – зейфод от дира): „човек колкото и да е рационален, биосът си е биос„. 😉