“Mъж и жена не могат да бъдат само приятели”

Преди известно време получихме следния интересен коментар от Boyana:

Хмм, не съм сигурна дали темата би заинтересувала някого в блога, но ми е супер интересно всъщност какво мислите: Много често на мен като жена ми е било втълпявано от всякакви мъже (под всякакви разбирам от различни социални среди, различни държави, раси, с различни финасови, интелектуални и тн възможности) че видите ли приятелството между мъже и жени, истинското приятелство е невъзможно, че там винаги има един подмолен интерес, някакви сексуални мисли се намесват, няма го тоя филм с приятелството и аз съм някакво наивно момиченце да си мисля, че тези хора всъщност са ми приятели. Което на мен много ми намирисва на: те нямаше да си говорят с теб, ако не искаха да те е.бът. Доста жалка мисъл. И все пак, защо по дяволите толкова много хора са срещу междуполовите приятелства? Да не говорим за неоснователната ревност, която доста мъже проявяват към приятелите на жена си. Мен ми се струва обидно и нечестно, ма вечно ме вкарват в мантрата: “Ние сме мъже и затва ги разбираме по-добре от теб тея работи”. Дали?

Изкушавам се да кажа, че хората които сериозно вярват, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели” просто не умеят да бъдат приятели, дори със собствения си пол. Че подобни хора най-вероятно изобщо не са способни да си представят приятелство – или какъвто и да е тип отношения – където на първо място да не стои някаква изгодица за тях.

Но истината не е толкова проста. Хората са многопластови същества. Съвсем не е невъзможно един човек да смята хората от своя пол за истински хора и да е в състояние да поддържа нормални човешки взаимоотношения с тях, докато същевременно смята тези от другия пол за не-човеци, чието единствено релевантно качество е дали „стават за ебане“ – и логично, да не е в състояние да си представи връзка с тях, основана на доверие и взаимно уважение. Когато няма истинска равнопоставеност, не може да има и истинско приятелство. Приятелството по подразбиране е егалитарно, а когато не е, го наричаме по други начини – менторство, взаимна зависимост, взаимни интереси.

Много хора искренно вярват, че в основата на каквито и да е човешки отношения е задължително да стои сексуален елемент. Последствие от това вярване е хомофобната паника, която изпитват при перспективата за приятелство с хомосексуален човек от същия пол – та нали е невъзможно гей да не е привличан от всички мъже без изключение или лесбийка от всички жени. А бисексуалните – те направо не могат да имат приятели въобще.

Изисква се голяма доза късогледство, за да вярваш в това, при положение че в действителност огромната част от човешките взаимоотношения са не-сексуални – отношения с хора от пол, който не те привлича; отношения с хора, които са прекалено млади или стари, за да те привличат; отношения с роднини… и най-вече отношения с хора, които просто ей-така не те привличат. Ежедневния ни живот е пълен с тях.

(Забележете, как в теорията по-горе, под обобщеното название „жени“ всъщност се разбира млади, красиви, физически здрави жени под определени килограми. Никой не е заплакал, че баба му или комшийката леля Здравка не могат да има отношения с мъже, зад които да не се крие нищо друго. Т.е. болшинството жени на планетата не се броят.)

Но се върнем към изтърканата фраза “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”. Ситуацията по подразбиране е следната – имаме мъж и жена, които на пръв поглед са приятели, но в действителност за мъжа това е чисто сексуална връзка. Жената е или патологично наивна, или долна подмолна манипулаторка, която използва слабостта на мъжа, за да го върти – предполага се – на малкия си пръст. Две не особено ласкателни роли за теоретичната жена и една особено противна за теоретичния мъж, тази на първосигнален пръч.

Странно, но факт – на много мъже подобна роля изобщо не им изглежда обидна и унизителна и те първи ще побързат да ви уверят, че са точно такива. Дори съществува цяла субкултура от мъже, наричащи себе си Nice Guys™ („Добри“ момчета), чиято стратегия е да намерят жена, която ги привлича сексуално, но с която нямат никакви общи интереси и вкусове и да се преструват, че са нейни приятели, горчиво негодувайки, че срещу престореното си приятелство получават непресторено такова, а не секс.

Това е последствие от разпространеното вярване, че стига един мъж да се самопровъзгласи за „добър“, това автоматично му дава достъп до избрана от него вагина. Но коварното образование около вагината го разиграва, пробутвайки му някакво си приятелство. „Не ти ща тъпото приятелство! – гордо виква теоретичния мъж. – Ако не се ебеш, ще вървиш пеш!“ или пък се свива на кълбо и се самосъжалява.

(Не твърдя, че подобни мъже го правят съзнателно или със зла умисъл – обществото активно ги възпитава да не виждат в жените около себе си други човешки същества, а някакви мистериозни, лукави извънземни.)

Много жени – съзнателно или не – усещат, че мъжете в кръга на познатите им не ги възприемат като равностойни индивиди и не се и натискат да създават близки приятелства с тях. Което само затвърждава самоизпълващото се пророчество, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”.

Аз, като млада и глупава, смятах че мога да се сприятелявам с мъже по същия начин, по който се сприятелявам с жени – като ги търся, каня ги да излизаме и им предлагам различни съвместни социални дейности. Тъпо и упорито отказвах да променям начина на общуване в зависимост от пола на човека отсреща – и естествено, подобни опити за сприятеляване приключваха бързо и по не особено приятен начин. Най-често кандидат-приятелят тръгваше да се спaсява като на пожар от ‘обсебващата обожателка, която го преследва’ (сиреч мен), или гаджето му му забраняваше да ме вижда, или пък решаваше да приеме това, което е разбрал като оферта за неангажиращ секс.

Същото държание спрямо жени водеше до това, че или ставахме приятелки, или не. Логично, с времето мотивацията ми да се опитвам да създавам приятелства с мъже силно намаля и в резултат, близките ми приятелки са само жени. С тях не се чувствам под постоянно подозрение и не се налага да отмервам всяка дума и действие, да не би недай си боже, да излезе, че ги свалям.

Не твърдя, че опита ми е универсален, но е доста добър пример за това, че обществото в което живеем не създава благоприятни условия, за да разцъфтят чисти приятелства между мъже и жени. Ако повече мъже бяха в състояние да виждат жените около себе си като други хора, а не като второстепенни персонажи, чиято функция е да им предоставят секс или някакъв тип обслужване, щеше да има и повече платонични приятелства.

И най-вече, тъпата идея, че мъже и жени не могат да бъдат приятели, изключва възможността не-сексуалните отношения да имат стойност сами по себе си и да са желани или дори предпочитани от участниците в тях.

Advertisements

Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни“

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

П.П. Петя също коментира колко е прихванало това отношение и при нас, цитирайки поредната жена, която приема мъжа си като слабоумен, твърдейки, че е неспособен да свърши активна домакинска работа. Ако това не е сексизъм, не знам какво е. Чудно обаче защо повече мъже не се оплакват от това отношение тип „той толкова си може?“

Феминистките съсипват бащинството, освен когато всъщност не го правят

На сайта на Бг-Татко се появи наскоро един изключително интересен текст.
Цитирам със съкращения, защото целта на тази публикация не е анализът на родителството, а на идеята, че „модерният феминизъм“ е негативен към мъжете бащи:

Доц. Д-р Румен Бостанджиев е един от малцината експерти в областта на сексологията у нас. Завършил е медицина и е специализирал сексология и сексуално образование през 1993г. Холандия и Белгия. През 2007 – 2008 участва в първата международна Академия по сексуална медицина, проведена в Оксфорд, Лисабон и Рим. Съучеридител е на Българската асоциация по сексуална медицина и е член на УС.

Доц.Бостанджиев е лицензиран психотерапевт, преминал обучение в международна програма на Американската психологична асоциация по личностно центрирана терапия, проведена през 1990 – 1994г. в Чехия и Словакия, както и в програма по психодрама, осъществено през 1990 – 1998г. от екипи на Морено института в гр. Юберлинген (Германия).
_________________________________________

През последните години някои войнстващи феминистки все по-открито поставят под въпрос смисълът на бащинството. Тяхното верую (най-често изковано като защита от травматичен семеен опит в детството) гласи – Мъжете не са ни необходими, освен като източник на репродуктивен материал. Ние сами ще отгледаме и възпитаме децата си, без да ставаме жертва на мъжкия деспотизъм.

Революционния дух на тази позиция ясно изразява волята за освобождение от вековната хегемония на мъжете. По принципа на махалото обаче се отива в краен сексизъм, като всички мъже биват заклеймени или като „мухльовци” или като „насилници” и „тирани”.  Ясно е, че съзнателния избор на самотно майчинство, не е породен от грижа за детето, а от стремеж да се преодолеят лични проблеми, при използване на детето като средство.

[…]

Съществуват безспорни доказателства за трудностите, пред които се изправят деца, отгледани по неволя само от единия си родител. Поради това отговорният родител (независимо от това дали е мъж или жена), когато реши да поеме тази роля най-напред се пита с кого ще си партнира в грижата за детето.

У нас все още необезпокоявано битуват нагласи към родителството, които драстично противоречат с интересите на децата. Една от тях е толерирането на съзнателното самотно майчинство и дори приемането му като проява на героизъм.

Естествено е една жена, която по стечение на житейските обстоятелства е принудена сама да се грижи за децата си, да бъде обект на възхищение и подкрепа, но това няма нищо общо с криво разбраното „право” сам да си родиш и отглеждаш дете. В този случай е очевиден конфликтът между правото на жената да бъде единствен родител и правото на детето да се роди в семейство с двама родители, където може да се развива пълноценно при грижата както на майка си, така и на баща си.

[…]

Отсъствието на баща (не само при самотно майчинство, но и при липса на ефективно присъствие на бащата в семейството) много често води до заучена безпомощност при децата, чувство за неувереност, липса на инициативност и решителност при отстояване на собствените интереси, неясна идентичност и размити граници с майката.

Не случайно голяма част от самотниците или хората с провали в личните си отношения са израснали именно в непълни семейства. Счита се, че при момчетата важна роля за това има отсъствието на ефективен модел за мъжко присъствие и поведение, чрез който подрастващия се идентифицира и овладява типичните за мъжа роли.

[…]

Текстът е изключително интересен. В него се разказва за една интересна фигура, а именно митичната феминистка-мъжемразка. Тук описаната „модерна феминистка“ дори отнася своята омраза едно стъпало по-нататък, където нейното желание да се откъсне от „мъжката хегемония“, до степен нежелание за какъвто и да е контакт с мъже, освен употребата им като размножително средство и да отгледа своето дете (своите деца) сама (с ужасяващи последици за споменатото дете, както ни убеждава авторът).

Признавам си, подобни текстове съм чела десетки. Всичките, от мъже и жени убедени АНТИ-феминисти или дълбоко уверени, че феминизмът е ненужна и излишна идея. Нито един път не съм чела подобен текст с автор феминист. Възможно е да има феминисти, които вярват в такива идеи, не знам, но сексологът Румен Бостанджиев не е приложил каквито и да е доказателства, цитати, коментари, академични препратки, заглавия на книги и т.н… иначе казано, някакъв пример за неговите идеи, че „модерните феминистКИ“ са такива, каквито той ги описва.
Въпреки че авторът е подписана като ДОЦЕНТ сексолог, иначе казано, това не е просто неготово лично мнение, той поставя своята репутация, опит и академични постижения зад нея… но за разлика от един академичен текст, който се налага да бъде защитен и аргументиран, тук имаме само теза без доказателства.

Интересно ми е къде се развива действието на това повествование. Няма начин да е в България, защото жените тук все още печелят по-малко от колегите си мъже за същия труд, а майчинските трудно могат да се нарекат примамлив стимул, служещ като основна мотивация за раждането на дете. Всъщност отглеждането на дете все още е трудоемка задача за двама родители, камо ли пък за един родител и то жена.

Не съм чувала подобни идеи сред българските феминисти, които познавам, нито пък в дискусионните форуми и клубове, които знам. Отново подчертавам, не е невъзможно да има такива, просто сякаш са се старали да бъдат невидими, без да оставят каквито и да е електронни или документирани следи.

Идеята, че жените масово забременяват (подлагат се на процедури за изкуствено оплождане), с основната цел да докажат как могат напълно да се справят в живота си без мъже (чисто логически, доста по-реално е да очакваме, че подобна жена би предпочела да осинови дете, отколкото да роди), а не защото желаят да бъдат родители, за мен говори за доста наивна или непълна представа за родителството в България.

Да не говорим, че намеква за стандарт на живот, който е далеч над средното за държавата, в която живеем. В паралелната реалност, която обитава доцент Бостанджиев,  самотните майки не са такива, защото нямат друг избор или това е най-малкото възможно зло, а единствено от каприз и желание да накажат мъжете.

Това по нищо не припомня на България,  която познаваме – държава със силно патриархална култура. Докато растях масовото отношение към единични родители беше или агресивна критика и обвинение към жените, оказали се в такава ситуация (независимо дали разведена, с починал мъж или извънбрачно дете), а към мъжете беше съжалително/омаловажителното отношение, че трябва да си намерят час по-скоро нова жена (за мен поне, импликирайки, че са физически или интелектуално неспособни да бъдат родители и че отглеждането на деца е „женска работа“).

Може би най-интересният момент е, че именно феминизмът се бори  родителството да бъде нещо, в което участват и двамата родители, а не чисто женска отговорност, стремейки се родителите да бъдат насърчавани и подпомагани от държавата.
Отново феминизмът е и движението, което се опитва да подпомогне мъжете, които искат да имат по-пълна и директна роля в отглеждането на детето, да могат да взимат бащинство и т.н. Съвременните академични трудове посветени на родителство и отглеждане на деца писани от феминисти, почти винаги подкрепят създаването на връзка родител-дете и за двата пола, а не основно и единствено майка-дете.

Едновременно с това феминистката теория е силно критична към създаването или поддържането на връзки в името на детето, а не поради някаква обич или близост между родителите… или по-лошо, поддържането на връзки, основани на насилие от страх заради обществена критика или чисто икономическата неспособност да се отделят от такива връзки, заради неспособността да отглеждат сами дете. Да, ако г-н Бостанджиев е критичен или отхвърлящ феминизма, защото смята, че едно дете има нужда от двама родители, независимо какви са те, тогава искрено се притеснявам за идеите и представите му за здравословни взаимоотношения.

Основния въпрос за мен тук е: къде са бащите? Те изобщо не присъстват в неговия сценарий. Не просто нямат никакво влияние, те ИЗОБЩО НЕ УЧАСТВАТ. Едни зли жени решили да си отглеждат децата сами и бащите на тези деца вдигнали рамене, казали „Ми добре“ и се изпарили. Мнението на г-н Бостанджиев за пола му, за бащите в България, явно не е особено добро. Неговото решение? Засрамване на жените, вместо желание за дискусия с бащите, за които иде реч.
Според неговата теория мъжете просто се носят неконтролируемо накъдето ги отвее вятъра, без собствена воля и не упражняват никакъв контрол над събитията в живота си.

Как точно се повдига дискусия за положително отношение към бащите чрез прехвърляне на вината върху тези имагинерни феминистки? Наистина имагинерни, защото наскоро проведох кратка онлайн кореспонденция с доцент Бостанджиев, молейки го да ми цитира академичните текстове, линкове към форуми или просто да ми разкаже на какво обосновава твърденията си, че това е „модерен феминизъм“, факти, примери, конкретни цитати, заглавия на книги… нещо, каквото и да е.

Отговорът му? Че всъщност не може да ми цитира подобни текстове или книги. Че жените, за които говори не биха се идентифицирали като феминистки и че няма доказателства зад обвинението си. Накратко, прочетох умерено дълъг текст написан от човек с претенциите да се изказва професионално, критикувайки движение, което според него, е негативно настроено към бащинството и съвместното отглеждане на деца… който накрая сподели, че всъщност не е много запознат с концепцията и идеите на феминизма, че няма доказателства зад твърдението си и че не може да аргументира думите си.
Както казах… феминистките унищожават бащинството… ама всъщност не го правят.

Прехвърлянето на цялата отговорност за отглеждането на дете и изборите, които се поемам по необясним начин падат изцяло върху майката, родителката… независимо, че аргументът, който той защитава е, че мъжете са равни и пълноправни родители с всички отговорности и задължения и въпреки това, той не го вярва.
Не вярва, че тези бащи наистина искат децата си и да бъдат част от живота им, щом са готови да обърнат гръб и да си тръгнат толкова лесно.

Което на мен ми се вижда далеч по-голямо мъжемразство, отколкото някога съм срещала по феминистки блогове… интересно, че най-негативно отношение към мъжете имат точно тези, които най-активно критикуват и отхвърлят феминизма.

Защо подкрепям Парад 2011

Парадите в България (София) са интересен индикатор за това каква е разликата по принцип и на практика.
По принцип всички са много толерантни… нямат проблем хората да ги има, да си се обичат, да живеят… само ако може да са невидими. Само че това няма как да се случи. Ние се раждаме, все с нещо се различаваме помежду си, а после прекарваме години в изграждането на уникалността ни, с учене, мислене, четене, ние се развиваме като уникални индивиди и няма сила на света, която може наистина да ни я отнеме, просто защото хората сме толкова комплексни.

Отношението ми, моето и на това на екипа на блога, е повече от ясно.
Ще цитирам Петя, защото го е казала много добре.

Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието.

[…]
И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история.

Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Да. Идеята на такива събития е да се дедемонизира нещо – хората, идеята…
Когато в обществото ни единственото, което виждаме са бялата мъжка и женска хетеросексуалност, а другите хора са невидими, това води до стереотипи, до крайности, до страхове, до насилие. Защо? Защото хората мразят това, което не разбират.  А от омразата до насилието границата е тънка.

Не мога да разбера кое му е толкова трудното: когато те третират като по-малко от човек, което му е толкова неразбираемо, че на хората не им харесва и че искат да променят това?
Да, когато безличните стереотипи и слухове се сдобият с лица и се окажат, че нямат рога, опашки и прочие, нивото на страх и социални търкания се променя в някаква посока. Хората започват да дискутират и коментират темата.

Като човек, който днес има правото да гласува, защото преди по-малко от 150 години, на една друга маргинализирана група й е писнало, смятам, че дискутирането и правенето на проблемите публични е начинът им за разрешаване, а не стискането на клепачи, запушването на уши и отричането на реалността.
Може да не си съгласен с парада. Но поне уважавай живота на другите достатъчно, за да разбереш, че темата е на живот и смърт.

Целта на тези паради е да се сложат лица на безименните и да се види има ли проблем.
Фактът, че всяка година към него се подхожда с невероятна агресия, според мен е показателен има ли хомофобия в застрашителни размери или няма.

От  мен само да вметна, като послепис, че „нормалност“ за много хора означава „еднаквост“.
Според мен няма еднаквост. Разликите между отделните индивиди на една група са далеч по-големи, отколкото на разликите между отделните групи като цяло.
Ние нямаме дефинирана нормалността, затова може да се използва срещу всеки, независимо какъв е човекът, каква му е средата и какви са му интересите.

Целта на тези прайдове е не просто „хората да се показват“, но и да стимулират обществена реакция, хората да се замислят, да погледнат собствените си представи и да помислят дали не третират негативно хора, които не са им виновни с нищо, не искат нищо повече от това, да бъдат признати за пълноправни личности и да могат да имат същата сигурност, както и останалите, че правата им са отчетени и защитени.

П.П. Един малък проблем с преводите.
На английски pride означава гордост. На български парад предава малко по-различен смисъл на думата.

Гост: „Курвата на гимназията“

Тази седмица на гости ни в Долче Вита (списва „Сладък живот“). Отскоро се помещава в нашия блогрол и е от онези хора, които намират феминизма по-скоро за здрав разум, отколкото като нещо друго. Какво можем да кажем освен, че се радваме да ни е на гости? 🙂

Знам, че понеже съм жена, трябва да започна текст за “курвата на гимназията” с изречението, че аз не съм била такава. Нито тайно съм жадувала за тази слава. От позицията на сегашните си години и разбирания не съжалявам нито, че не съм била, нито бих съжалявала ако бях. Правя тази уговорка и вече съжалявам, защото с нея влизам в съглашателство с тълпата, която ражда мита за “курвата”, а аз по дефиниция не съм съгласна с нея и затова съм седнала да пиша това.

Преди няколко години Емили Уайт, журналист в алтернативното Сиатълско седмично списание “Стрейнджър” решава да проучи как се ражда мита за “лесните момичета”. Пуска обява в местен вестник: “Ако си била курвата на гимназията, обади ми се на този и този телефон.” И зачаква. За 2 седмици получава 95 обаждания. В края на проучването си има общо 150 истории на жени от 13 до 55 години от цялата страна. С много от тях прави интервюта и ги води по старите им училища, за да изтръгва автентични спомени. Така това, което е замислено като статия за списание, в крайна сметка се превръща в излязлата през 2002 година книга “Бързите момичета: тийнейджърските тълпи и легендата за курвата”.

“Слуховете за курвата на гимназията”, твърди тя, “се основават на страха от женската сексуалност и нейната тайнственост. Като лепват такъв етикет на едно момиче, тийнейджърите се опитват да убедят сами себе си, че с тях всичко е наред. Те са добрите, а тя е лошата. Те са в безопасност, а тя не е. Те имат правилните желания, а тя – лоши.” В крайна сметка функцията на “курвата на гимназията” е да сложи границата между добрия (романтичен) и лошия (порочен) секс, да предупреди момчетата и момичетата, че ако не контролират сексуалните си желания, върху главите им ще се изсипят страшни нещастия. “Курвата на гимназията”, пише Емили Уайт, “е място на картата със знак “Опасност!”, където много момчетата са се изгубили или претърпели корабокрушение и където момичетата не трябва да припарват, ако не искат да попаднат в изолация.” И всичко се базира единствено и само на слухове, а не на факти. Защото в секса фактите са трудно доказуеми по обективен начин. И жертви на тези слухове стават обикновено девойки, които нямат социални умения да се защитят. Или са бедни, или с друг цвят на кожата, или нямат баща – не се вписват в елита.

Ако някой е останал с впечатлението, че обвинявам момчетата за всичко по-горе, веднага му се извинявам. Истината е, че обикновено този мит най-горещо се поддържа от момичетата. Въпреки че няма да отрека, че той е възможен единствено в доминирано от мъже общество. Чрез ревностното му подкрепяне “добрите момичета” се подмазват на момчетата, стремейки се така да компенсират липсата на завладяваща сексуална привлекателност. Т.е. – да, не отричам, тя е красива и желана, ама аз за разлика от нея съм добра, примерна и сексуално сдържана и ще ти стана добра съпруга.

Курвата на моята гимназия аз познавах съвсем слабо и нямам отношение към нея – нито положително, нито отрицателно. Беше – и все още е – хубава. Женската ми злоба ще си пробие път, само за да кажа, че беше и сигурно си остава тъпа. Обаче това съвсем добре я вкарва в модела – сексуално привлекателна, но без умения да се защити от посегателствата на слуха. Ако беше интелигентна, едва ли някой щеше да се осмели да разказва небивалици за нея. Последното, което чух от мой съученик, е, че освен мъжа си има още няколко любовници. Отдъхнах си, че животът й върви добре. Макар че – кой знае? Още двама любовници освен мъжа й? Слуховете явно продължават. Едва ли този, който ми го каза, й е светил или тя му се е изповядала доброволно.

Разговорът за курвата на нашата гимназия е предизвикан от мен по повод на този текст и тече в компания от бивши съученици. С малко нежелание присъстващите момчета си признават, че никой от тях не е спал с нашата курва на гимназията. Дори най-големият Дон Жуан на випуска, при който се знаеше, че няма празно, се бил пробвал без резултат. “Щом той не е успял, не знам кой е”, казва един от претърпелите поражение. Тук се намеси една съученичка, която заявява, че познава “мнооогооо!” момчета, които са отбелязали точка при нашата курва и които лично й се били похвалили. Поспорихме и стана ясно това, което вече знаех – момичетата поддържат най-яростно мита, момчетата си измислят и лъжат, че са спали с обекта на легендата, тя е нарочена за лесна.

Курвенската митология слага незабележима преграда в отношенията между мъжете и жените по много подъл начин. В проучване на американски психолози сред колежани около 40% от жените признават, че нарочно се правят, че не искат секс, когато всъщност искат. Защото това се очаква от добрите момичета. Това пък прави особено трудно за мъжете да разберат кога наистина жените искат секс и кога само се правят на “примерни”. От тук и обсъжданията на коя поредна среща може да правиш секс с мъжа, с когото излизаш и колко точно да се дърпаш, за да не те сметне за лесна, които – шокиращо за мен – продължават и в 21-век. Да не говорим за аксиомата, че сексуалното желание на мъжете е по-силно от това на жените и затова те трябва да се сдържат. И прочее глупости, които обаче сериозно могат да ни скапят живота и връзките.

Според хората, занимаващи се с проблема, не може да има стигма “курва”, когато има спокоен обществен разговор за женската сексуалност. Ако жената не се притеснява да говори за това, което наистина прави, няма как да й измислят нова биография. Ако се мъчи да влезе в някакъв обществен калъп като премълчава част от истината за сексуалния си живот, тогава постила пътя за жертване на невинии момичета, на които по взаимно съгласие тълпата решава да залепи етикета “курва”. Тогава всичко е оставено на стихийността на митологията и градските легенди.

От пубертета насам не мога да спра да се чудя как най-приятното човешко занимание – сексът, който освен това е в основата на нещо толкова обществено акламирано като продължението на вида, та как така същото това благородно и приятно занимание е извор на толкова много нещастия, слухове, срам и вина. И защо винаги в дъното на тези беди стои страхът от женската сексуалност. Историята помни времената, когато непорочните жени е трябвало да се преструват, че не им е приятно в леглото със съпрузите, когато сексуално активните жени са изгаряни на клада като вещици и куп други варварства. Днес, докато четеш този текст, в Африка все още обрязват половите органи на жените, за да не изпитват удоволствие от секса. Ако се чудиш каква е връзката между гореописаните изродства и мита за курвата – много просто, страхът от женската сексуалност.  Само дето в по-цивилизованите общества, където физическото насилие е забранено със закон, се промъкват все още митологии със същата стряскащо назидателна функция. Според теоретиците на медиите – инквизицията от средновековието в съвремието е заменена от рафинирани методи като манипулацията. Част от нея са и градски легенди като “курвата на гимназията”, които продължават да си живеят необезпокоявани въпреки всичките ни претенции за модерност.

И аз изписах толкова букви, за да кажа, че колкото по-малко фантазираме нездраво какво става в гащите на другите, толкова е по-вероятно да си оправим положението в собствените. И че невинни шеги и закачки от ученическите години минират съзнанието и ни създават изключително сериозни проблеми като зрели хора. На митологичното поле много ясно си личи как еманципацията не е стигнала доникъде. Колкото и закони за равнопоставеност да създадат, колкото и жени да станат шефове на компании и министър-председатели, докато го има митът за “курвата на гимназията”, нещата не са наред. И страхът от женската сексуалност си седи. А аз си живея вече толкова години в разбирателство с нея и ви казвам съвсем от първа ръка – няма нищо страшно, напротив даже.

Сексът и Game индустрията

След вчерашната публикация си дадох сметка, че всъщност нещата са малко по-сложни от това как третираме мъжете и жените в Game индустрията. Някак подминах самата индустрия, нейната насоченост и темите, с които тя се занимава.

Даниел Флойд (създателят на тази анимация и на вчерашната) е пич и разумно ми прати това си видео (което аз можех и сама да намеря, стига да се бях сетила). Искрени благодарности за което.

(Липсата на интерес към превода, който бях качила вчера и прекалената дължина на текста е причината , заради която днес не съм качила превод към този текст. Все пак, ако предпочитате да има преводи на чуждоезичните клипове, които пускаме тук, пишете и ще се има предвид.)

ЪПДЕЙТ! Искрени извинения, заглавието на публикацията беше сбъркано, говорим за Game индустрията и секса, а не за секса и секс индустрията (то ще е отделна публикация).

Жените и Game индустрията

След публикацията на Жилов се поогледах каква информация има относно жените, гейм индустрията и отношението на мъжете и жените геймъри по тази тема и това клипче е интересно и любопитно, защото дава много поводи за оптимизъм.

Анимационният ни водеще е Даниел, а бележките, по които анимацията е направена и за които той говори са на Лей Алекзандър.

Преводът на текста може да видите тук или просто да хвърлите един поглед на оригинала на английски тук.