“Mъж и жена не могат да бъдат само приятели”

Преди известно време получихме следния интересен коментар от Boyana:

Хмм, не съм сигурна дали темата би заинтересувала някого в блога, но ми е супер интересно всъщност какво мислите: Много често на мен като жена ми е било втълпявано от всякакви мъже (под всякакви разбирам от различни социални среди, различни държави, раси, с различни финасови, интелектуални и тн възможности) че видите ли приятелството между мъже и жени, истинското приятелство е невъзможно, че там винаги има един подмолен интерес, някакви сексуални мисли се намесват, няма го тоя филм с приятелството и аз съм някакво наивно момиченце да си мисля, че тези хора всъщност са ми приятели. Което на мен много ми намирисва на: те нямаше да си говорят с теб, ако не искаха да те е.бът. Доста жалка мисъл. И все пак, защо по дяволите толкова много хора са срещу междуполовите приятелства? Да не говорим за неоснователната ревност, която доста мъже проявяват към приятелите на жена си. Мен ми се струва обидно и нечестно, ма вечно ме вкарват в мантрата: “Ние сме мъже и затва ги разбираме по-добре от теб тея работи”. Дали?

Изкушавам се да кажа, че хората които сериозно вярват, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели” просто не умеят да бъдат приятели, дори със собствения си пол. Че подобни хора най-вероятно изобщо не са способни да си представят приятелство – или какъвто и да е тип отношения – където на първо място да не стои някаква изгодица за тях.

Но истината не е толкова проста. Хората са многопластови същества. Съвсем не е невъзможно един човек да смята хората от своя пол за истински хора и да е в състояние да поддържа нормални човешки взаимоотношения с тях, докато същевременно смята тези от другия пол за не-човеци, чието единствено релевантно качество е дали „стават за ебане“ – и логично, да не е в състояние да си представи връзка с тях, основана на доверие и взаимно уважение. Когато няма истинска равнопоставеност, не може да има и истинско приятелство. Приятелството по подразбиране е егалитарно, а когато не е, го наричаме по други начини – менторство, взаимна зависимост, взаимни интереси.

Много хора искренно вярват, че в основата на каквито и да е човешки отношения е задължително да стои сексуален елемент. Последствие от това вярване е хомофобната паника, която изпитват при перспективата за приятелство с хомосексуален човек от същия пол – та нали е невъзможно гей да не е привличан от всички мъже без изключение или лесбийка от всички жени. А бисексуалните – те направо не могат да имат приятели въобще.

Изисква се голяма доза късогледство, за да вярваш в това, при положение че в действителност огромната част от човешките взаимоотношения са не-сексуални – отношения с хора от пол, който не те привлича; отношения с хора, които са прекалено млади или стари, за да те привличат; отношения с роднини… и най-вече отношения с хора, които просто ей-така не те привличат. Ежедневния ни живот е пълен с тях.

(Забележете, как в теорията по-горе, под обобщеното название „жени“ всъщност се разбира млади, красиви, физически здрави жени под определени килограми. Никой не е заплакал, че баба му или комшийката леля Здравка не могат да има отношения с мъже, зад които да не се крие нищо друго. Т.е. болшинството жени на планетата не се броят.)

Но се върнем към изтърканата фраза “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”. Ситуацията по подразбиране е следната – имаме мъж и жена, които на пръв поглед са приятели, но в действителност за мъжа това е чисто сексуална връзка. Жената е или патологично наивна, или долна подмолна манипулаторка, която използва слабостта на мъжа, за да го върти – предполага се – на малкия си пръст. Две не особено ласкателни роли за теоретичната жена и една особено противна за теоретичния мъж, тази на първосигнален пръч.

Странно, но факт – на много мъже подобна роля изобщо не им изглежда обидна и унизителна и те първи ще побързат да ви уверят, че са точно такива. Дори съществува цяла субкултура от мъже, наричащи себе си Nice Guys™ („Добри“ момчета), чиято стратегия е да намерят жена, която ги привлича сексуално, но с която нямат никакви общи интереси и вкусове и да се преструват, че са нейни приятели, горчиво негодувайки, че срещу престореното си приятелство получават непресторено такова, а не секс.

Това е последствие от разпространеното вярване, че стига един мъж да се самопровъзгласи за „добър“, това автоматично му дава достъп до избрана от него вагина. Но коварното образование около вагината го разиграва, пробутвайки му някакво си приятелство. „Не ти ща тъпото приятелство! – гордо виква теоретичния мъж. – Ако не се ебеш, ще вървиш пеш!“ или пък се свива на кълбо и се самосъжалява.

(Не твърдя, че подобни мъже го правят съзнателно или със зла умисъл – обществото активно ги възпитава да не виждат в жените около себе си други човешки същества, а някакви мистериозни, лукави извънземни.)

Много жени – съзнателно или не – усещат, че мъжете в кръга на познатите им не ги възприемат като равностойни индивиди и не се и натискат да създават близки приятелства с тях. Което само затвърждава самоизпълващото се пророчество, че “мъж и жена не могат да бъдат само приятели”.

Аз, като млада и глупава, смятах че мога да се сприятелявам с мъже по същия начин, по който се сприятелявам с жени – като ги търся, каня ги да излизаме и им предлагам различни съвместни социални дейности. Тъпо и упорито отказвах да променям начина на общуване в зависимост от пола на човека отсреща – и естествено, подобни опити за сприятеляване приключваха бързо и по не особено приятен начин. Най-често кандидат-приятелят тръгваше да се спaсява като на пожар от ‘обсебващата обожателка, която го преследва’ (сиреч мен), или гаджето му му забраняваше да ме вижда, или пък решаваше да приеме това, което е разбрал като оферта за неангажиращ секс.

Същото държание спрямо жени водеше до това, че или ставахме приятелки, или не. Логично, с времето мотивацията ми да се опитвам да създавам приятелства с мъже силно намаля и в резултат, близките ми приятелки са само жени. С тях не се чувствам под постоянно подозрение и не се налага да отмервам всяка дума и действие, да не би недай си боже, да излезе, че ги свалям.

Не твърдя, че опита ми е универсален, но е доста добър пример за това, че обществото в което живеем не създава благоприятни условия, за да разцъфтят чисти приятелства между мъже и жени. Ако повече мъже бяха в състояние да виждат жените около себе си като други хора, а не като второстепенни персонажи, чиято функция е да им предоставят секс или някакъв тип обслужване, щеше да има и повече платонични приятелства.

И най-вече, тъпата идея, че мъже и жени не могат да бъдат приятели, изключва възможността не-сексуалните отношения да имат стойност сами по себе си и да са желани или дори предпочитани от участниците в тях.

Advertisements

Изкуството на избора

„изборът“ също е социален конструкт, заради начинът, по който изобщо разбираме значението на идеята за „избор“.

По-долу има интересно и любопитно видео с лекция на Шийна Йенгър.

Днес ще ви отведа около света за 18 минути. Моята оперативна база се намира в САЩ, но нека почнем от другата страна на картата, от Киото, Япония, където живях с японско семейство, докато пишех дисертацията си преди 15 години. Знаех, още тогава, че ще се сблъскам с културни разлики и неразбирателства, но те се появяваха, когато най-малко очаквах.

На първия ми ден отидох на ресторант и поръчах чаша зелен чай със захар. След малка пауза сервитьора каза, „Зеленият чай не е прието да се сервира със захар““Знам“ – отговорих. „Зная за този обичай.“ „Но обичам чая си сладък.“ В отговор, той ми даде дори още по-учтива версия на същото обяснение. „Не е прието зеления чай да се пие със захар“ „Разбирам“ – казах, „че японците не слагат захар в своя зелен чай. Но бих искала да сложа малко захар в моя зелен чай.“ (Смях) Удивен от моята настоятелност, сервитьорът отнесе проблема до управителя. Съвсем скоро, след продължителна дискусия, най-накрая управителят дойде и каза, „Толкова много съжалявам, но нямаме захар.“ (Смях) И … тъй като не можех да пия чая по начина, по който исках си поръчах чаша кафе, която сервитьорът сервира незабавно. На чинийката имаше две пакетчета захар.

Моят провал да си осигуря чаша сладък, зелен чай не беше в следствие на обикновено неразбирателство, а на фундаментална разлика в нашето възприятие за избор. От моята американска гледна точка, когато клиентка, която си плаща, има резонно искане, базирано на предпочитанията си, тя има пълно право то да бъде удовлетворено. Американският начин, ако цитирам Бъргър Кинг, е да „стане по твоя начин,“ защото, както Старбъкс казва, „щастието е твоят избор.“ (Смях) Но от японска гледна точка, е техен дълг да защитават тези, които нищо не разбират, (Смях) в този случай, невежия гай-жин, да направи грешен избор. Да го кажем така: начинът, по който исках чая си, беше неподходящ, според културните стандарти и те положиха всички усилия да ми спестят срама.

Американците обичайно мислят, че са достигнали просветление по отношение на избора. Те мислят, че избора такъв какъвто е за тях, най-добре отговаря на вътрешното и универсално желание за избор във всички хора. За нещастие, това вярване е базирано на предположения, които не винаги са верни в много страни, в много култури. Понякога не са верни дори и в границите на самите Щати. Бих искала да говоря за някои от тези предположения и проблемите свързани с тях. Докато го правя се надявам, че ще се замислите за своите собствени предположения и как те са оформени от средата ви.

Първо предположение: Ако избор ми се отразява, тогава аз трябва да го направя.Само така мога да подсигуря, че предпочитанията ми и интересите ми ще бъдат удовлетворени най-добре. Това е съществено за успеха. В Щатите първичния фокус на избора е върху индивида. Хората трябва да избират за себе си, понякога вадейки и оръжие, без значение какво искат останалите или препоръчват. Нарича се „да си верен на себе си.“ Но печелят ли всички индивиди от този подход към избора? Марк Липър и аз направихме серия проучвания, с които потърсихме отговор на този въпрос. В едно от тях, което проведохме в Японския квартал в Сан Франсиско,събрахме седем до девет годишни англо и азиатско-американски деца в лаборатория,и ги разделихме на три групи.

Първата група влезе, бяха поздравени от мис Смит, тя им показа шест големи купчини от пъзели-анаграми. Децата трябваше да изберат коя точно купчина искат да направят. Беше им дадено дори да изберат с какъв маркер да си напишат отговорите.Когато втората група деца влезе, в същата стая им бяха показани същите анаграми,но този път мис Смит им каза, кои анаграми трябва да направят и с кой маркер да напишат отговорите. На третата група, която влезе им беше казано, че техните анаграми и маркери са избрани от майките им. (Смях) По своята същност на децата, на които им се каза какво да правят, от мис Смит или от майка им, им беше дадено една и съща дейност, като на другите от първата група, които избираха свободно.

С това си подсигурявахме, че децата и от трите групи ще правят едно и също, за да можем лесно да сравним изпълнението. Тази малка разлика в начина, по който се състоя избора, доведе до удивителни разлики в начина, по който те изпълниха задачата. Англо-американците, те направиха два и половина пъти повече анаграми,когато можеха да ги изберат, сравнено с когато бяха избрани за тях от мис Смит или майките им. Нямаше значение кой ги е избрал, ако задачата бе диктувана от друг, тяхното изпълнение страдаше. Даже някои деца бяха видимо засрамени, когато им се каза, че сме питали майките им. (Смях) Едно момиче на име Мери каза, „Питали сте майка ми?“

(Смях)

В контраст, азиатско-американските деца изпълняваха най-добре, когато вярваха, че майките им са направили избора. На второ място, когато избираха за себе си и най-лошо, когато избора беше на мис Смит. Момиче на име Натсуми дори отиде до мис Смит, която излизаше от стаята, дръпна я за полата и попита, „Може ли да кажете на мама, че направих точно както тя ми каза?“ Първото поколение деца бяха силно повлияни от техните родители и техния подход към избора. За тях, избора не е просто начин за дефиниране и налагане на индивидуалността им, но и начин за създаване на общество и хармония, като разчиташ на изборите на хора, на които вярваш и уважаваш. Ако при тях имаше концепция да бъдеш верен на себе си, то това себе си, може да се каже, е композирано не само от един индивид, а цял колектив. Успех е да угодиш и на ключовите хора около себе си, не сама да удовлетвориш своите предпочитания. Или, може да се каже, предпочитанията на индивида са оформени от предпочитанията на специфични други индивиди.

Предположението, че се справяме най-добре когато индивидуалното ни аз избира, е вярно, само когато това аз е отделено от останалите. Когато, за разлика, двама или повече индивида, виждат изборите си и изхода от тях интимно свързани, то тогава те могат да увеличат взаимния успех като превърнат избора в общо действие. Да настояват да избират независимо, би могло да компрометира изпълнението и на двамата и тяхната връзка. Но това е точно, което американската парадигма изисква.Тя оставя малко въздух за взаимозависимост или признаване на провала на индивида. Изисква всеки да третира избора като частен и личностно утвърждаващ акт. Хора, които са израснали с тази парадигма го намират за мотивиращо. Но е грешка да приемаме, че всеки разцъфва под напрежението да избираш сам.

Второто предположение, което е част от американския възглед върху избора е нещо такова: Колкото повече избора имаш, толкова по-вероятно е да направиш най-добрия избор. Да влезе Уолмарт със 100 000-те си различни продукта, Амазон с 27 милиона книги и Match.com с – колко бяха? – 15 милиона възможности за връзка. Със сигурност ще намерите перфектната половинка. Да проверим това предположение в Източна Европа. Тук интервюирахме хора от бивши комунистически страни, всички от които се бяха изправили лице в лице с предизвикателството на прехода към демократично и капиталистическо общество. Едно от най-интересните разкрития дойде не от отговора на въпрос, но поради прост жест на гостоприемство. Когато участниците пристигаха за интервюто им предлагахме набор питиета – Кола, Диетична Кола, Спрайт – седем, да сме точни.

По време на първата сесия, която беше в Русия, един от участниците направи коментар, който ме хвана неподготвена. „Ох, няма значение. Просто газирано. Това е само един избор.“ (Шепнене) Бях толкова изненадана от този коментар, че от тогава започнах да предлагам на всички участници тези седем газирани напитки. И след това ги питах, „Колко избора са това?“ Отново и отново, те считаха тези седем различни газирани напитки, не като седем избора, но като един: газирано или не.Когато сложих и сок, и вода в добавка към тях, сега за тях изборите бяха три – сок, вода и газирано. Сравнете това с посвещаването на много американци, не просто на определен вид газирано, но и на определена марка. Знаете, проучванията показват постоянно, че всъщност не можем да посочим разликата между Кола и Пепси. Разбира се, и вие и аз знаем, че Колата е по-добрия избор.

(Смях)

За модерните американци, които са изложени на повече опции и повече реклами, асоциирани с опции, отколкото всеки друг на света, избора е точно толкова кои са те точно, колкото е и, за какво е точно продукта. Комбинирайте това с възприятието – колкото повече толкова по-добре и ще получите група хора, за които всяка малка разлика има значение и всеки избор има значение. Но за източно европейците,внезапната възможност да избират между продуктите на пазара е като наводнение.Те са до шия в избори, преди да могат да протестират, че изобщо не могат да плуват. Когато ги питахме, „Кои думи и образи асоциирате с избор?“ Грегорш от Варшава каза: „Ах, за мен е страшно, има толкова много колебания, виждате ли. Свикнал съм да няма избор.“ Будин от Киев каза, в отговор на въпроса какво мисли за новите пазари: „Прекалено много е. Не ни трябва всичко, което е там.“ Социолог от варшавска агенция за проучвания обясни, „Старото поколение скочи от нищо във всичко. Не им беше даден шанс да се обучат как да реагират.“ Томас, млад поляк каза, „Не са ми нужни двайсет вида дъвка. Не казвам, че не искам никакъв избор, но много от тези избори са изкуствени.“

В действителност, много избори са между неща, които не са чак толкова различни.Стойността на избора зависи от нашата възможност да оценяваме разликите между опциите. Американците, тренират целия си живот „забележи разликата“. Те го практикуват от толкова ранна възраст, че започват да вярват, че всеки е роден с тази възможност. Всъщност, въпреки че всички хора споделят базисни нужди и желания за избор, не всички го виждаме по същия начин или дотолкова обширен. Когато някой не може да види как един избор се различава от друг, или когато има твърде много избори за сравнение, процеса на избиране може да бъде объркващ и изнервящ.Вместо да правим по-добри избори, биваме надмогнати от избора, дори понякога ни е страх от него. Избора вече не предоставя възможности, а налага ограничения. Не е маркер на свободата, а на задушаване от безсмислени подробности. С други думи,избора може да се развие обратно на всичко, което представя тук в Америка, когато е възложен на тези, които не са подготвени за него. Но не само други хора, на други места чувстват напрежението на нарастващия избор. Самите американци откриват, че неограничения избор изглежда по-атрактивен на теория, отколкото на практика.

Всички ние имаме физически, психически и емоционални граници, които правят невъзможно да обработваме всеки малък избор, с който се срещаме дори и в магазина, да не говорим през целия ни живот. Част от моите проучвания ми показват,че когато дадете на хората десет или повече опции, когато избират, те взимат по-лоши решения, без значение дали е здравеопазване, инвестиции или други критични области. И въпреки това много от нас вярват, че трябва да правим всички свои избори и да търсим колкото се може повече.

Това ме води към третото, може би най-проблематично предположение: „Никога не трябва да отказваш избор.“ За да проучим това нека се върнем в САЩ и след това да прескочим до Франция. Близо до Чикаго, млада двойка, Сюзан и Даниел Мичел,скоро ще им се роди първото дете. Те вече са избрали името й, Барбара, кръстена на баба й. Една вечер, Сюзан е бременна в седмия месец, тя получава контракции и е отведена в спешно отделение. Бебето се ражда с цезарово сечение, но Барбара пострадва от недостатък на кислород в мозъка. Не може да диша сама и е сложена на обдишване. Два дни по-късно лекарите дават на семейство Мичел избор. Могат да спрат животоспасяващите процедури на Барбара, в който случай тя ще почине за часове. Или могат да продължат, в който случай тя пак може да умре за дни. Ако оцелее, тя би останала в постоянен вегетативен статус, без да може да ходи, говори и общува с други хора. Какво направили те? Какво би направил, който и да е родител?

В проучване, което проведох със Симона Боти и Кристина Орфали, бяха интервюирани американски и френски родители. Тя бяха преживели една и съща трагедия. Във всички случаи  животоспасяващите процедури бяха спрели и децата им починали. Но имаше една голяма разлика. Във Франция лекарите решили дали и кога това да стане, докато в Щатите крайното решение е било върху родителите.Зачудихме се: отразило ли се е това върху начина им на справяне със смъртта на обичните им? Открихме, че да. Дори и една година по-късно американските родители изразяваха негативни емоции в сравнение с френските. Френските родители казваха по-скоро, „Ноа беше тук за толкова малко време, но ни научи на толкова много. Даде ни нов поглед върху живота.“

Американските родители бяха по-склонни да казват, „Ами ако? Ами ако?“ Един родител се оплака, „Почувствах се сякаш нарочно ме изтезаваха. Как така ме накараха да направя това?“ Друг каза, „Чувствах се като участник в екзекуция.“ Но когато американските родители бяха попитани, дали биха искали лекарите да бяха взели решението, всички те казаха, „Не.“ Не можеха да си представят да предоставят избора на някой друг, въпреки, че взимането на това решение ги беше накарало да се чувстват в капан, виновни и ядосани. В някои случаи дори бяха клинично депресирани. Тези родители не биха могли да приемат да предадат избора, защото това е в противоречие на всичко, което са били възпитавани и всичко, в което вярват за силата и смисъла на избора.

В есето си, „Белият Албум,“ Джоан Дидион пише, „Ние си разказваме истории, за да живеем. Интерпретираме това, което виждаме и избираме най-работещия от много избори. Живеем изцяло под представата на наратива, над безподобни картини, по идеята, с която свикваме да спираме постоянно накланящата се фантасмагория,която е нашето реално изживяване.“ Историята, която американците разказват,историята, от която зависи американската мечта е историята на изборът без граници.Този наратив обещава много: свобода, щастие, успех. Слага света в краката ти и казва: „Може да имаш всичко.“ Това е чудесна история и е разбираемо защо те не желаят да я променят. Но когато погледнеш отблизо почваш да виждаш дупките,почваш да виждаш, че историята може да се разкаже и по други начини.

Американците често се опитват да разпространят техните идеи за избор, вярвайки, че те ще бъдат, или трябва да бъдат, приети с отворени сърца и умове. Но историческите книги и всекидневните новини ни казват, че не винаги се получава така. Фантасмагорията, истинското преживяване, което се опитваме да разберем и да организираме чрез наратив, варира от място на място. Нито един наратив не служи на нуждите на всички навсякъде. Още повече, американците биха се възползвали да приемат нови перспективи в своя собствен, който движи техните избори вече толкова време.

Роберт Фрост веднъж каза, „Поезията се губи в превода.“ Това предполага, че което е красиво и въздействащо, което ни дава нов начин да виждаме, не може да се предаде на тези, които говорят различен език. Но Джоузеф Бродски казва, „Поезия е това, което се добива чрез превода.“ предполагайки, че превода може да бъде креативен, трансформиращ акт. Когато става въпрос за избор имаме много повече да спечелим, отколкото да изгубим, участвайки в многото преводи на различни наративи. Вместо да заместваме една история с друга, можем да се учим от много версии, които съществуват и многото, които тепърва ще се пишат. Без значение от къде сме или какъв е вашият наратив всички имаме отговорността да се отворим към по-широк спектър на това, какво изборът може да направи и какво представя. И това не води към парализиращата морална дилема. По-скоро ни учи кога и как да реагираме. Събира ни по-близо така, че да осъзнаем пълния потенциал на избора,вдъхновява надеждата и постигането на свободата, която избора обещава, но не винаги доставя. Ако се научим да говорим един с друг, дори и през превода тогава можем да видим избора в цялата му странност, сложност и красота.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Бруно Гиусани: Благодаря ти. Шийна, има детайл относно твоята биография, който не сме написали в програмата. Но сега е видно за всички в залата. Ти си сляпа. И предполагам един от въпросите на всички тук е: Как се отразява това на твоите изследвания, защото това е дейност, която повечето хора асоциират с визуални страни като естетика, цвят и т.н.?

Шийна Йенгър: Да, интересно е, че питаш за това, защото едно от нещата, които са интересни относно да си сляп е, че добиваш различна гледна точка, когато наблюдаваш начина, по който зрящите взимат решения. И както току що спомена има много избора навън, които са много визуални. Да, аз – както се предполага – се ядосвам за някои избори, като какъв лак да си сложа, защото трябва да разчитам на предложенията на други хора. И не мога да реша. Един път бях в салон за красотa и трябваше да реша между два оттенъка на розово. Единият се казваше „Балетни пантофки,“ другият „Сладък.“ (Смях) И затова попитах две жени. Едната ми каза, „Ами, трябва да изберете Балетни пантофки“ „Ами, как изглежда?“ „Ами, много елегантна отсянка на розовото.“ „Добре, чудесно“ Другата ми каза „Сладък.“ „Как изглежда?“ „Един много изящен цвят розово.“ И тогава ги попитах, „Добре, как да ги различа?“ „Кое им е различното?“ И те казаха, „Ами единия е елегантен, другия изящен.“ Добре, това го разбрах. Единственото, за което се съгласиха бе, че ако можеше да ги видиш би ги различила.

(Смях)

Това, което се зачудих бе дали те се влияят от името на цвета. Затова си направих експеримент. Взех тези две бутилки лак в лабораторията и им свалих етикетите. Доведох жени в лабораторията и ги питах, „Кой бихте избрали?“ 50 процента от жените ме обвиниха, че се опитвам да ги изиграя и че съм сложила един и същи цвята в двете бутилки. (Смях) (Аплодисменти) В този момент почваш да се чудиш, кой точно кого се опитва да изиграе. Другите жени, които ги различиха без етикети, те избраха Сладък, а с етикети Балетни пантофки. Така че бих могла да кажа, че розата под всяко друго име вероятно изглежда различно и може би дори мирише различно.

БГ: Благодаря ти. Шийна Йенгър. Благодаря ти, Шийна.

(Аплодисменти)

Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

Страшната мъжка сексуалност

Причината за този пост е коментарът на Марин в предната тема. Да перифрезирам, жените будят мъжката сексуалност (с дрехи/пози/поведение/). Като се събуди мъжката сексуалност и става лошо и страшно и затова по-добре да не го правят и да не го правят, иначе…. (злокобна тишина).

И наистина, заговори ли се за дрехи, куцо, кьораво и сакато се изреждат да анатемосват късите поли, токчетата, прилепналите дрехи, тесните дрехи, деколетата, като основни виновници за сексуално/вебално/физическо/комбинация от трите насилие над жени. Логиката е някак следната (в никакъв случай защитавана и подкрепяна от мен). „Мъжете са прости същества: видят ли гол крак и губят връзка с реалния свят, включва се „примитивното“ и не могат да се сдържат да не нападнат/тормозят/изнасилят. Какво да ги правиш, мъже. Затова, решението е – жени, мислете какво правите и как се обличате и как се държите, защото мъжете не могат да се контролират и ако предизвикате мъжко внимание, господ да ви е на помощ“.

Има един неостаряващ мит, че мъжката сексуалност е неконтролируема  – веднъж пробудена, той буквално не може да контролира себе си и действията си. Има не малко шеги по темата „мисли с долната си глава“ и „има кръв само за едното„, които някак не са само шеги. В нашето общество съществува културно идеята, че един мъж сдобие ли се с ерекция и се превръща във върколак (например. Или някакъв друг вид чудовище, а не, да речем, човешко същество, което изпитва сексуална възбуда към друго човешко същество).

И се очаква жените да се съобразяват и да ходят на пръсти около тази НЕконтролируема мъжка сексуалност. Обяснява се надълго и нашироко да внимават как се обличат, за да не събудят звяра. Казва се „е, някои мъже просто не могат да се контролират„, не „не искат„, а „не могат„. Казва се „внимавайте какво започвате, защото се очаква да го довършите„.
В немалко случаи директно се казва, че реално веднъж съгласила се на каквато и да е близост, после не можеш да кажеш „не“ и че не се брои, дори да кажеш „НЕ„. Преди не толкова отдавна Карбовски обясняваше, че една жена, която се е съгласила да прави секс с някой вагинално, не може да му откаже и анален секс (или обратното, наистина съм прекалено погнусена от коментара, нямам никакво желание да го търся). Коментарът беше в контекста на кошмарното убийство на сестрите Белнейски. И хората кимаха и се съгласяваха и никой дори за миг не прояви несъгласие по темата или някакъв вид критика.

Моето отношение към подобни митове се свежда до „аз ако вярвах в това, никога нямаше да правя секс с мъж“ и „това са пълни глупости, който нормален, сексуално/интелектуално/психично здрав човек би повторил подобна простотия?„.
Чудя се дали нещата биха се променили, ако повече мъже осъзнаят, че заемайки позицията „ако жена ме възбуди, по-добре да е готова да довърши започнатото и да се приготви за всичко, независимо от ситуацията и контекста“ е съвсем същото като „да възбудиш мъж е опасно, по-добре недей да рискуваш в никакъв случай. ИЗОБЩО„. Колкото до облеклото водещо до сексуален тормоз… фактът, че има сексуален тормоз и сексуално насилие в Саудитска Арабия, същате се, мястото, където жените ходят забулени от-до, е перфектното доказателство, че двете неща не са свързани, но пък е страхотно извинение и прехвърляне на отговорността. „Не аз трябва да контролирам себе си и поведението си, тя/те трябва да контролират дрехите си/поведението си.“.

Също така и се чудя защо повече мъже не са обидени от цялата концепция. Ако някой започнеше да обяснява как всички, които са от моя пол, сме изцяло контролирани от гениталиите си и обикновената ерекция ни превръща в изнасилвачи, щях да бъда вбесена. Бих обяснила с кратки, ясни и основно ШУМНИ изречения, че съм човешко същество и мога да се контролирам, премного ви благодаря. Наистина би било хубаво ако повече мъже заемат официално социално публичната позиция „дори да не мога да контролирам ерекцията си, мога да контролирам останалата част от тялото си и съм по-сложен от един полип„.

Би било чудесно, ако нашата култура ценеше способността за самоконтрол толкова високо, колкото ценеше абсурдно сексуализирана мъжка демонстрация на сексуалност и да не се държеше сякаш тези двете са някакви антиподи.

Мъжете НЕ СА влакчета на ужасите, нито пък са върколаци, нито пък са ходещи пениси. ТЕ са хора, могат да взимат решения. Нека спрем с „той не можеше да се контролира/да се спре“ с „той не пожела да се контролира/да се спре“. Мъжете заслужават това достойнство и отговорностите, които идват с него.

Моята къса пола

Отдавна не сме писали нищо ново, но не поради липса на желание. 🙂

Преди да се върнем към обичайната ни (не)редовност, би ми се искало да отворим една дискусия. По-долу съм пуснала едно видео, което се нарича „Моята къса пола“. Изгледайте го и ще ми бъде много интересно да чуя вашите коментари по темата. 🙂

Тъй като темата има разнообразие от гледни точки за възприемане, за мен е много интересно как я интерпретирате вие. Аз например съм съгласна с някои неща, докато с други не съм. Но не е ли винаги така. 🙂

Преди да сте скочили, това не е позиция, нито пък е „официална феминистка позиция“, която всички ние тук споделяме. Не, това е просто тема, която ми е интересна и ме вълнува и я споделям с вас. Благодаря предварително, че коментарите ви ще се съобразят с това.

Видеото е базирано на текста „My short skirt“, написан от Ева Енслър. Бонус точки за тези, които се сетят коя е тя. 🙂
За тези, които предпочитат да прочетат текста на български, ще го включа. Преводът е любителски.

Моята къса пола не е покана
провокация
индикация
че го искам
че го давам
или че съм проститутка. 
 

Моята къса пола
не си го проси
нито иска от теб
да я разкъсаш
или да я дръпнеш.

 
Моята къса пола
не е законово основание
да ме изнасилиш
макар в миналото да е било така
вече няма да се приеме
в новата система.
 
Моята къса пола, вярвай ако щеш 
няма нищо общо с теб. 
 
Моята къса пола 
е отноно откриването 
на силата в прасците ми 
на хладния есенен вятър движещ се 
по вътрешността на бедрата ми 
относно усещането на всичко, което видя 
или мина покрай или усещам, да го преживея. 
 
Моята къса пола не е доказателство 
че съм глупава 
или неориентирана 
или малко податливо момиченце. 
 
Моята къса пола е моята съпротива 
Няма да ти позволя да ме караш да се чувствам уплашена
Моята къса пола не е „парадиране“ 
аз съм това, което съм 
преди да настояваш да се покрия 
или да бъда по-скромна. 
Свиквай. 
 
Моята къса пола е щастие.
Да почувствам себе си, стъпила на земята

Аз съм тук.
 
Моята къса пола е освобождение 
флаг, в женската рмия 
Аз обявявам тези улици, всички уилици 
за държава на моята вагина. 
 
Моята къса пола 
е тюркоазена вода 
в пъстри цветни плуващи риби 
летен фестивал
в звездния мрак
птича песен
влак пристигащ в чужд град
моята къса пола е диво завъртане
глътка въздух
моята къса полае
инициация
оценяване
въодушевление.
 
Но най вече, моята къса пола
и всичко пд нея
е Мое.
Мое.
Мое.

„Жертви на красотата“

ВНИМАНИЕ, ТЕКСТЪТ СЪДЪРЖА СНИМКИ, КОИТО Е ВЪЗМОЖНО ДА СА РАЗСТРОЙВАЩИ ИЛИ ПРОБЛЕМНИ ЗА ХОРА, КОИТО ИМАТ ПРОБЛЕМИ С ГРАФИЧНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ НА ЖЕНИ ЖЕРТВА НА ФИЗИЧЕСКО И/ИЛИ СЕКСУАЛНО НАСИЛИЕ ИЛИ СА БИЛИ ЖЕРТВА НА СЕКСУАЛНО И ФИЗИЧЕСКО НАСИЛИЕ

Има още

Но а е същото като б!!!

Заради коментара на Чергар в предната тема ми се наложи да поседна и да поразмишлявам над сексуалните отношения и взаимоотношения между хората. И да си дам сметка, че те всъщност са СЛОЖНИ!!!
Например, явно ужасно много хора не знаят как се различават изнасилването/некрофилията/педофилията и зоофилията, със сексуални актове между зрели възрастни индивиди, които активно и с желание, по своя воля правят секс помежду си и/или с трети хора, както хетеросексуални, така и хомосексуални.
Най-малкото, не мога да си обясня по друг начин, защо това са едни от най-разпространените коментари по отношение на гей парада и хомосексуалните сексуални взаимоотношения. Ако имате други идеи, които да са нещо друго отвъд „понеже си го изсмукват от пръстите и нямат реални аргументи, но все някак трябва да си защитят хомофобската позиция“, дайте ги насам, ще ми бъде интересно да ги прочета.

До тогава, приемам, че просто не знаят разликите.
Плашещ факт, нали? Излизането от вкъщи току що стана малко по-страшно.

Нейсе. Тъй като спешно се нуждаем от умението да различаваме всички тези контакти, измислих много лесен и кратък тест, който всеки може да приложи спрямо себе си и сексуалните си контакти… например може би точно в момента, докато чете тези думи??!!

(Понеже вече ми споделиха, че не съм била написала дефинициите на тези думи, а съм говорела за съгласие, което реално нямало нищо общо с дефинициите, явно е необходимо да помагам с пояснения. Този тест е подигравка към хора, които сериозно използват тези аргументи, целта ми не е да им пускам линкове и да им копирам дефиниции, защото тях очевидно ги е домързяло да ги направят сами или просто игнорират фактите, за да си защитят някакси тезата. Все пак, за улеснение вече ще има тагове.)

За да разберете дали участвате в изнасилвачески, педофилски, зоофилски или некрофилски акт, проверете следните няколко неща:

1. Дали е човек. Ако е от вида homo sapiens sapiens, а не е от някой вид от животинското царство, независимо от разреда, поздравления, вие НЕ участвате в зоофилия! Едно животно е неспособно да даде съгласие за участие в сексуален акт с човек и по тази причина, подобен акт се смята за насилие и злоупотреба.

2. Дали човекът от другата страна е жив. Ако е жив, поздравления, вие НЕ участвате в некрофилски акт. Мъртъвците са неспособни да дадат своето съгласие за участие в подобен акт. По тази причина, некрофилията е акт на насилие и злоупотреба.

3. Проверете възрастта на този човек. Ако този човек не е малолетен, поздравления, вие НЕ участвате в педофилски акт в момента. Това все пак би било вярно, ако вие самият НЕ сте малолетен, ако сте, за съжаление това, което се случва е педофилия, особено когато не сте близки по възраст от типа разлика година/две). Малолетните са неспособни да дадат съгласие за участие в сексуален акт на база развитие, опит и сексуално развитие, затова подобен акт е насилие и злоупотреба.
(Случаите, в които участниците са малолетни или непълнолетни се различава от педофилия, ако го правят по свое съгласие и желание, но е практически по-сложно да се опишат различните възможности, без този текст да се разводни. Проверете закона за повече детайли, ако ви е интересно.)

4. Ако сте издържали горните две точки успешно и правите секс с друг човек, който не е в безсъзнание или неспособен да даде съгласието си/оттелги съгласието си, освен това неговото/нейното/техните активно и ентусиазирано съгласие, както и вашето такова, поздравления, вие НЕ участвате в акт на изнасилване! Извършването на сексуален акт над човек, който не може/не ви е дал/оттеглил съгласието си, е насилие и злоупотреба с този човек.

Във всички останали случаи, например сексуален контакт с хора от същия пол или от другия пол, вие правите секс, който е различен от гореизброените актове, по това, че не е акт на НАСИЛИЕ от един индивид към друг, съответно не подлежи на сравняване на гореизброените актове.

Така… надявам се това да ви е било полезно упътване и от този момент нататък, ще можете да правите разлика между различните видове актове, които съществуват и ще сте наясно, че хомосексуални сексуални актове не са, не приличат и нямат нищо общо с гореизброените актове.
Приятна вечер.

Аз отивам да се опитам да изтласкам някак от мозъка си фактът, че има хора, които НЕ знаят каква е разликата между тези неща и са склонни да се объркват или да смесват понятията.

П.П. 1. Тъй като няколко пъти ми посочиха, че съм написала за редките случаи, в които малолетни и непълнолетни правят секс едни с други, го редактирах, защото имах предвид „редките случаи, в които сексуални актове между малолетни и непълнолетни стигат до съда/полицията“, а не редки, в смисъл, че не се случват. при нужда може да се провери и позицията на българските закони по темата. Благодаря за поправките.