Моята къса пола

Отдавна не сме писали нищо ново, но не поради липса на желание. 🙂

Преди да се върнем към обичайната ни (не)редовност, би ми се искало да отворим една дискусия. По-долу съм пуснала едно видео, което се нарича „Моята къса пола“. Изгледайте го и ще ми бъде много интересно да чуя вашите коментари по темата. 🙂

Тъй като темата има разнообразие от гледни точки за възприемане, за мен е много интересно как я интерпретирате вие. Аз например съм съгласна с някои неща, докато с други не съм. Но не е ли винаги така. 🙂

Преди да сте скочили, това не е позиция, нито пък е „официална феминистка позиция“, която всички ние тук споделяме. Не, това е просто тема, която ми е интересна и ме вълнува и я споделям с вас. Благодаря предварително, че коментарите ви ще се съобразят с това.

Видеото е базирано на текста „My short skirt“, написан от Ева Енслър. Бонус точки за тези, които се сетят коя е тя. 🙂
За тези, които предпочитат да прочетат текста на български, ще го включа. Преводът е любителски.

Моята къса пола не е покана
провокация
индикация
че го искам
че го давам
или че съм проститутка. 
 

Моята къса пола
не си го проси
нито иска от теб
да я разкъсаш
или да я дръпнеш.

 
Моята къса пола
не е законово основание
да ме изнасилиш
макар в миналото да е било така
вече няма да се приеме
в новата система.
 
Моята къса пола, вярвай ако щеш 
няма нищо общо с теб. 
 
Моята къса пола 
е отноно откриването 
на силата в прасците ми 
на хладния есенен вятър движещ се 
по вътрешността на бедрата ми 
относно усещането на всичко, което видя 
или мина покрай или усещам, да го преживея. 
 
Моята къса пола не е доказателство 
че съм глупава 
или неориентирана 
или малко податливо момиченце. 
 
Моята къса пола е моята съпротива 
Няма да ти позволя да ме караш да се чувствам уплашена
Моята къса пола не е „парадиране“ 
аз съм това, което съм 
преди да настояваш да се покрия 
или да бъда по-скромна. 
Свиквай. 
 
Моята къса пола е щастие.
Да почувствам себе си, стъпила на земята

Аз съм тук.
 
Моята къса пола е освобождение 
флаг, в женската рмия 
Аз обявявам тези улици, всички уилици 
за държава на моята вагина. 
 
Моята къса пола 
е тюркоазена вода 
в пъстри цветни плуващи риби 
летен фестивал
в звездния мрак
птича песен
влак пристигащ в чужд град
моята къса пола е диво завъртане
глътка въздух
моята къса полае
инициация
оценяване
въодушевление.
 
Но най вече, моята къса пола
и всичко пд нея
е Мое.
Мое.
Мое.

Реклами

Бързи мисли относно Св. Валентин

Трифон Зарезан и Св. Валентинт минаха вчера доста тихо и кротко.
Поздрави на всички именници и всички, които празнуват.

Св. Валентин е странен празник. Чисто социологически, е ужасно интересен за анализ и коментар, защото по перфектен начин ни демонстрира най-различни конструкти и социални схеми. Може да се спори дали ги задълбочава или ги изобличава.

С течение на годините съм събрала разни наблюдения и коментари, които мисля да споделя с вас, с надеждата да чуя и вашето мнение.

Целта ми не е да омаловажавам или подигравам хора, които се радват на този ден. А просто да коментиран едно културно явление.

Държа дебело да подчертая. Тези изводи са на база продажбата, рекламите и публичното демонстриране на празника, логично е да има отклонения и разлики. Не твърдя и че всички хора действат по този начин, а че пазаарът действа, сякаш това е така.

– Феминизирането на любовта
В нашата култура имаме феминизиране на любовта и масукилинизиране на секса. Иначе казано, любов, обич, близост, емоционалност, сантименталност, са приемани и третирани като женски неща. Секса, желанието за секс, похотта, сексуалността, сексуалната агресивност, „завоевания“, свалки и пр., са приемати и третирани като мъжки неща (на това се основова негативното отношение към сексуално активни жени също така).

И Св. Валентин е празникът на любовта… и как го разбираме:

Навсякъде е залято от сърчица, цветя, плюшки, шоколадови бонбони и всякакви такива. Тъй като това са неща, генерално маркирани като харесвани основно от жените, доста лесно се налага изводът, че празникът, който е в името на любовта, се слага като равенство с нещата, които се смята, че жените харесват. Иначе казано, под любов се възприема женственост и насочени към жени неща.
И то строго конкретни елементи.

Докато за Св. Валентин е пълно с продукти в розово с надписи относно любов и обич, насочени към жените, насочените към мъжете нито са в специален цвят, нито имат предварително поставени послания (както например са кожите за лаптопи продавани по магазини за Св. Валентин).
Обичайните подаръци: шоколад, цветя, плюшки, накити.
Тук възможните причини може да са няколко.

– целта на тези подаръци е да покажат внимание, съответно специален цвят и специално послание, би накарал евентуалния получател да се чувства специален. Евентуално.

– целта на тези подаръци е да бъдат видяни.  Както от другите мъже, така и от другите жени. Използването на празника, за трупането на социален статус, като демонстрация на мъжественост и доходи. И чак след това на реално празнуване на емоционална и социална привързаност. Т.е. желателно е да се води, че А е подарил (скъп) подарък на Б, но не е особено желателно да се демонстрира, че Б е подарила (скъп) подарък на Б.
В нашата култура е наложено, че мъжете купуват подаръци на жените, глезят жените и издържат жените, като нормалното състояние на нещата, а не наопаки. Чух може би стотина коментара от колеги как ще водят приятелките си някъде или как колежки разказват къде ще ги водят. Не чух обаче, нито една колежка да разказва, че ще води приятеля си някъде (отвъд – ще му сготвя вечеря вкъщи).
Със сигурност има изключения. Въпросът е, че ми направи впечатление.
Също така чух и много коментари коя, какво ще облече, ще се гримира и пр., но не си спомням да чух нещо аналогично от страна на колегите ми от мъжки пол.

Обичат ли мъжете цветя? А накити?
Кога е последният път, когато сте видяли жена да подарява цветя на мъж? И аз не мога да се сетя (не говорим за концерт, публично събитие и пр. подобни) Което е интересно, защото да харесваш цветя не е биологично обусловено, но е културно и социално наложено. Един от символите на Св. Валентин е големият букет цветя. Който е насочен към жена получател, а не мъж получател. Ако пратите голям букет по куриер на приятелката си, това би било напълно нормално, но каква ще е реакцията, ако вие пратите на приятеля си цветя? Интересен експеримент, нали? Какво се приема за нормално да се подарява и кой, какво, на кого подарява също е културно обусловено, а не биологично. Подаряването на шоколад във формата на сърце, е в същия куп, както и голямата плюшена играчка. Да не споменаваме пък накити. 😉

Не съм видяла ЕДНА реклама до днес, която е насочена към жени, която говори за подаряване на накити на мъжете в живота им по ПОВОД Св. Валентин. Докато мъже, подаряващи накити на жени за Св. Валентин е напълно нормално и разпространено.
Всъщност това е далеч по-видимо в западни държави. При нас са все още основно неумело преведени плакати и рекламни щендери тук и там из моловете. Но се разпространяват и увеличават с течение на времето…

Сексуалност като норматив
Това са две подточки. Едната е, хетеросексуалността на празника (впечатление ми направи чак след като сравних с други държави и култури) и второто е, демонстрацията за принадлежност във връзка.
Празникът е структуриран, рекламиран и консумиран изцяло като нещо случващо се в хетеросексуални двойки. Идеята, че има гей хора сякаш напълно не съществува. Нито като рекламни кампании, подаръци и пр.

– Предполагам, че едната причина си е класическата хомофобия (което според мен вреди на печалбите). Защото все още не се коментира и приема като нещо нормално, а во нещо, което се сочи с пръст и се зяпа с оцъклени очи. Най-елементарното доказателство: на Св. Валентин виждаме навсякъде целуващи се мъже и жени… само че като изключим един, единствен случай, не съм виждала гей двойки да се целуват на този празник. Държа да го отбележа, защото ми е втръснало и на шапката всяка година около парадите да слушам за „парадирането със сексуалността“ и „а кога ще има хетеросексуален парад“. Ами ето ни го парада на хетеросексуалните. 🙂

Другото основание е, объркването, което би причинило във вече изградените мрежи на ролите в половете. Кой, на кого подарява и какво подарява. В момента мъжете подаряват цветя на жените и розови плюшени сърчица. Но какво да се рекламира на гей жените или на гей мъжете? Май… не се знае 🙂
В хетеровръзките в света на комсумеризма, рекламите и пр. на този празник, имаме две роли и стилове. Само че припознаването на гей двойки, в тях нямаме И двете роли, съответно езикът би трябвало да се промени, което доста бързо би изяснило колко са измислени и наложени и ролите и в хетеросексуалните двойки.

– Точка две, демонстриацията, че А и Б имат връзка!!!
В нашата култура е важно да демонстрираме, че имаме връзка, толкова е просто.

– Размяна на подаръци
Най-комплексният елемент от темата, поне за мен.
Изключително импликирано, а не споделено директно е кой, какво получава на този празник.
Вече описах, че според мен е обмяна на внимание и жестове, по един или друг начин.
Но също така става дума и за секс. 🙂 При нас не е толкова ярко, но навън повече или по-малко обмяната е на подаръци, с обещанието за секс вечерта. Т.е. на жените им  подаряват (сърчиця, плюшки, накити) разни неща, водят ги на някакви места, а те се отплащат със секс.
Не виждам реален проблем хората да правят секс по каквито начини желаят, по каквито причини пожелаят (дотам, докъдето е по вазиамно съгласие, между можещи и даващи своето съгласие хора), но ме притеснява идеята за нормализирането на бартер. Секс СРЕЩУ внимание/подаръци/излизане/каквото и да е.

И така… честит Св. Валентин!?

Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни“

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

П.П. Петя също коментира колко е прихванало това отношение и при нас, цитирайки поредната жена, която приема мъжа си като слабоумен, твърдейки, че е неспособен да свърши активна домакинска работа. Ако това не е сексизъм, не знам какво е. Чудно обаче защо повече мъже не се оплакват от това отношение тип „той толкова си може?“

Силни женски персонажи – ????

Вече писахме защо разнообразието от персонажи и маниерът на представянето е важен и по какъв начин влияе и рефлектира на реалността и на нашите представи за нея.
Понеже темата се отклони към женските персонажи, нека все пак коментираме концепцията „силни женски персонажи“. Честно казано, не съм много сигурна, че имам идея какво означава… (всъщност знам, но давайте нататък).

Със сигурност знам какво си представя попкултурата под този израз.
Защо има значение какво мисли попкултурата, няма ли за мен инди кино? Ами, факт, има, въпросът е, че поп културата означава точно това – популярна култура. Тя е навсякъде, по всяко време, заливаща ни с „прави това, не прави онова, бъди такъв, не бъди онакъв, купувай това, облечи онова и пр.“ и чрез осмоза ние се просмукваме с писаните и неписаните правила на попкултурата. Тя ни влияе. Независимо дали правим умишлено усилие да я търсим или я избягваме, тя е навсякъде и влияе на нас, на хората около нас и понеже е навсякъде и постоянно, даже не усещаме кога приемаме дадена измислица на попкултурата като истина, просто защото ни е повторено достатъчно пъти, видели сме го достатъчно пъти и сме свикнали…
Затова нейното разбиране и развитие  И критика е важно, защото тя самата има много централна роля в нашите животи. Изяснихме ли тази точка? Добре, да продължим нататък.

За мен силен персонаж е такъв персонаж, който търси някакво развитие и не е просто deus ex machina или стереотип или просто елемент, за стимулиране на друг персонаж. Т.е. силен персонаж е такъв, който има някаква личност и цел, както и някакви недостатъци, а не е самоцелно цопната, колкото да се отчете присъствие.

Все пак, нека поговорим какво си мисли Холивуд (пък и не само те), когато чуят фразата [Силен Женски Персонаж].

Представа им е съвсем буквална. Видимо от женски пол, физически силна… и горе долу това е.
Определено недостатъчно и доста далече от персонаж.

Факт е, женските персонажи са изминали много дълъг път от „героиня в беда“ архетипа, с тяхната склонност да бъдат отвличани през пет минути, да падат от високи сгради, да се оказват сами в сграда с убиец/заплашени от ураган/сами в горяща сграда чакащи главния герой да дойде и да ги спаси, а те с влажен кравешки поглед да го гледат, след което некомфортно да притиснат брадички една в друга. В отделни случаи някои проявяват малко хъс или са по-интелигентни от средната тухла, до момента, в който ги схрабчат за ръката/косата, което ги прави напълно безпомощни или припадащи наоколо.
Такива персонажи често са ужасно досадни за гледане, точно защото са архетип. Знаем какво ще им се случи, кога ще им се случи, как ще им се случи и защо ще им се случи. Наистина, с тях или без тях, историята не губи нищо… но пък има драматизъм и романтика(!!!). Факт споменатите персонажи забърсваха секси (супер) герой, но … това не е достатъчно. 🙂

По (не)знайни причини в един момент започват да се промъкват идеи, че на публиката й е писнало от идентичните персонажи и Холивуд се мята в другата крайност, ето, сега ще ни покажат те, ще има [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ], та ушите ни ще шлющят. Разбира се, споменатите персонажи са винаги ужасно секси (не се сещам нито за едно изключение) и много млади, но имат някое качество, което ги прави СИЛНИ – например могат да боравят с оръжие, могат да поправят кола,  интелигентни са, могат да надпият останалите на масата и пр. И воала!!! [СИЛНИ ЖЕНСКИ персонажи]… всички трябва да са доволни!

Или не точно… всъщност тук даже е малко по-досадно. Преди имахме по-скоро карикатура, на която не й стигаше акъла да ходи и дъвче едновременно, но в случая ни се показва уж способен персонаж, която уж може да се грижи за себе си, което прави нуждата от спасяване в трето действие толкова по-неразбираемо и за която върхът на empowermenta е да се съблече по бельо…
Уф.

Не ме разбирайте погрешно, такива персонажи… бол и не е проблем, че ги има. Да, досадно е и да понякога ми разваля удоволствието от дадена история, но това няма значение. Това, което ме нервира е, че ми се рекламират като [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ] при положение, че всъщност покриват само ЖЕНСКИ персонажи (т.е. 1/3 от изискването). 🙂
(скорошен пример – Мегън Фокс и Тайлър Как-й-беше-името в „Трансформърс) –

„Both of the female characters in the movie were very strong characters. Rachel [Taylor]’s character is very intelligent. I thought that they were representing women very well.” – Мегън Фокс, в интервю относно филма.

Фактът, че от желание да покажат мократа фантазия като можеща, така че зрителят да си представя как е на мястото на главния герой и я забива, се стигна до леко безумния момент, в който имаме супер-умна, супер-красива, приличаща на модел, гениална математичка/програмистка/каквото е там/която има перфектни бойни умения помежедудругото. Мда… 🙂

Да обясня цялото това хаотично „искаме едно, не всъщност искаме друго, ама искаме и трето едновременно с това“. Като цяло, мисля че всички искаме и ще се радваме на повече „ИНТЕРЕСНИ ПЕРСОНАЖИ“, като „ИНТЕРЕСНИ“ обезсмисля конректизирането на пол и задълбава повече в комплексност на персонажа, имането на проблеми, стремежи, цели, недостатъци. Ако нямат недостатъци, то тези персонажи са просто едни пластмасови кукли, за които не ни интересува, не и наистина.

Просто… може да сравним Сара Конър и героинята на Мегън Фокс… едната е физически силна (до някаква степен), но няма никакви недостатъци и собствени цели, първата е икона в киното неслучайно.

Наистина, крайно време е да стане ясно, че под „СИЛЕН ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖ“ се разбира като персонажи, които имат собствени цели ( да забият главния герой/да се омъжат/да имат бебе НЕ Е достатъчно мотивация, нещо малко по-интересно, моля!), а не просто секси мацка, която искаме зрителят да иска да оправи. Нищо не пречи да е И секси, освен всичко останало, просто нека не е за сметка на „ПЕРСОНАЖА“. Нека е спасена от главния мъжки персонаж (или той е спасен от нея)… въпросът е това да не е ВСИЧКО, което и е позволено да бъде в историята.

И това е, надявам се темата за [ СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ ] и какво точно означава концепцията е изяснена и можем да продължим към малко по-сложните теми? 🙂

Деца, сексуалност, мода

И преди сме писали на темата за сексуализацията на подрастващите.

През по-голямата част от времето това е игнорирано като маловажно, нищо неозначаващо и просто маркетинг, на който родителите могат сами да решат дали да се поддават или не.
И периодично всички са ужасно изненадани при фотосесии от типа на тези, в които участва Thylane Loubry Blondeau, 10 годишно момиченце.

Независимо, че уж фотосесията цели да критикува свръхсеексуализацията на моделите по принцип, имам чувството, че определено не са се справили по най-добрия възможен начин.

Тежкият вечерен грим, силното червило… бих могла да го приема като критика… стига да изглеждаше поне малко пародийно, а не просто като всяка втора реклама, която виждаме.

Като изключим обувките, които са й малко големи,  тази снимка отново копира класическа фотосесия с възрастен модел. Пасивна поза, отнесено изражение и така нататък.

 

Всъщност, инфантилизацията на зрели жени и състаряването на подрастващи не е нещо никак ново.


„Защото невинността е по-секси, отколкото смятате“


Гримът и прическата, както и липсата на видими дрехи са в крещящ контраст с малката по детски уста и усещането, че момичето едва ли има и 12.

Cover Girl продават козметика насочена към млади (подрастващи) жени и момичета. Рекламата представлява множество женски устни, които целуват, ближат, слагат в устата си, докосват и т.н. разнообразни предмети.
Може да сe спри, че това е демонстрация на цветовете на червилата или издръжливостта им… но явната сексуализация не може да бъде подмината.

В случая имаме зряла жена, която е позиционирана върху легло, полугола… но заобиколена от детски играчки. Иначе казано, нейното инфантилизиране, с цел да се създаде усещане за невинност, но все пак сексуализирането й е на лице, просто защото в нашата култура женско тяло = сексуалност или поне в модната и рекламната индустрия.

Във всеки от приложените примери виждаме изключително специфична сексуализация на моделите, с помощта на едни и същи инструменти и способи, които представят женствеността и сексуалността по твърде ограничен начин, като куп заучени правила (токчета, голи крака, изкуствени пози, разтворени устни, празен поглед).

Разберете ме, тук не говорим за пуританство, тук говорим за публичното конструиране на сексуалността и конкретно женската сексуалност.

Отново и отново в гърлата ни се тика, че женственост е равно на конкретна сексуалност изглеждаща по конкретен начин, а сексуалността е роля, която се играе за пред публика (маниерът на подреждане на сцената и самите участнички, подчертава че това е мъжка публика). Наивно и нелепо звучат претенциите, че това е в името на собствената им сексуалност и личното им себеусещане, при положение че липсват алтернативи модели за самоизява.

Сексуалността е нещо изключително комплексно, но сексуалност не е същото като сексуализация и е особено тъжно, когато това оцветява публичния поглед към жените и малките деца като цяло.

Причината да пиша този текст е, че под публикацията на снимките на Thylene неизвестен коментатор от мъжки пол беше споделил желание да я изчука сега, докато е още малка, преди да бъде „преупотребена“ от всички останали.

Killing us softly

В контекст на предишния ни пост относно „Момичето с драконовата татуйровка“ и последвалата дискусия относно позиционирането, властовото отношение и жените и отношенито към тях в поп културата, мисля че този текст и видео лекцията са изключително нужни, най-малкото, за постане на нещата в перспектива.

Джейн Килбърн създава първия филм Killing us softly през 1979. Целта й е да анализира рекламите, рекламните стратегии и начинът, по който хората са представени в тях. Също така целта й е да анализира самите реклами, стратегиите им и маниерите им на рекламиране на продукти, текстовете им, импликациите, намеците и всичко останало, което де факто една реклама се опитва да бъде в името на успешното продаване на даден продукт.
През 1987 тя пренаправя Killing us softly – нов анализ на рекламната индустрия и преглед на това какво се е променило и какво е останало същото.
2001 – нов анализ на промените и отново… какво се е променило и какво е останало същото.

Начинът, по който рекламната индустрия насочва посланията си към хората е изключително интересно поле за изучаване. Дори просто защото форматът е много кратък. Всичко трябва да стане ясно максимално бързо, за максимален брой хора и да предизвика интерес.
В такива случаи няма как да не се работи със стереотипи, просто защото за  секунди няма никакъв начин да ни се представи нещо по-комплексно и сложно.

Лесно е да отхвърлим рекламите като „просто реклами“, които не влияят по никакъв начин и които спокойно можем да игнорираме. Но ако рекламите бяха толкова неуспешни, досега да са ги спрели и да се търси алтернативен метод. Това обаче, не се случва. Рекламният бизнес е един от най-богатите и развиващи се, което говори, че има успеваемост.

Ако разглеждаме рекламните кампании и рекламите по принцип просто една по една… има добри реклами, има лоши реклами, има тъпи реклами, някои са сексистки, други просто са скучни… голяма работа.
Ако обаче загледаме рекламите и рекламните кампании в мащаб, т.е. започнем да се заглеждаме в методите им, в начинът, по който представят продуктите си, в начинът, по който третират потребителя и персонажите в рекламата, се вижда нещо по-различно и по-конкретно.

Проблемът идва, когато границите се прекрачат и от рекламиране на продукт се премине към внушаване на вина или директно (индиректно) обиждане на зрителя, по такъв начин, че да поиска да си купи продукта.

Малък пример, рекламите на Axe приемат по дефиниция, че техният мъжки зрител е смотан млад мъж, който не умее да контактува с жените (т.е. да ги убеди да правят секс с него), съответно има нужда от почти магическите свойства на препарата, за да привлече внимание (някой да иска да прави секс с него).

Рекламите към жени обаче са далеч по-разнообразни в моделите си на обиждане на евентуалните потребители, но и далеч по-ограничени като теми.

Например… какво означава да си жена (в културата на рекламите) и как се постига женствеността. Какво е най-основното в женствеността? (Красотата и сексуалността, ако вярваме на рекламите насочени към младите жени, майчинството и грижата за всички около тях, ако е по-възрастна).
Че женствеността, красотата и сексуалността са ултимативните индикатори за власт…

Проблемът с рекламите е, че те не просто продават продукти, те продават идеи за живот, който не просто има нужда, той/тя се нуждае отчаяно от тези продукти, за да постигне успехи, лично самочувствие, щастие, дефинирайки междувременно как изглеждат любовта, щастието, сексуалността, успеха и положителното себеусещане и най-важното – дефинира нормалността.

Моят личен проблем с рекламите, дори ако оставим настрани често покровителственото отношение към хората, към които рекламират, е безумността на идеалите, които ни продават.
Защото те са безумни. Те са непостижими, нереални и невъзможни, защото освен, че в рекламната индустрия се използват най-красивите мъже и жени в света… сякаш това не е достатъчно, те са редактирани и редактирани и редактирани… до степен вече да са почти неразпознаваеми човешки същества.

Рекламите са изключително интересни, главно защото толкова сме свикнали с тях и посланията, че често игнорираме методите, чрез които ни се продават различни неща.
В основата си те са дефинирани от фразата: „добре, че ние сме тук, за да ви кажем какво да правите, иначе бихте били загубени без нас“.

Целта на рекламите е да продадат продукт. Но за да има кой да купи този продукт, първо трябва да се създаде нуждата от него, идеята, че ни трябва, за да получим/запазим своя статут в обществото и как трябва да изглежда той.

Кино: The Girl with the Dragon Tatoo

Имам доста смесено отношение по отношение на серията Мillenium (трите книги: Момичето с драконовата татуйровка, Момичето, което си играеше с огъня, Момичето, което ритна стършелово гнездо). Сади e посочила доста успешно нещата, които никак не ми харесаха, но пък Мацката с мнение пък е подчертала нещата, които МИ харесаха.
Можем да синтезираме: не ми харесаха прекалената детайлност и честота на физическото и сексуално насилие над Лизбет Саландър, както и леката абсурдност на Бломквист. Хареса ми, че са зачесани теми като сексуалното и физическо насилие, начинът, по който хората с психични проблеми са безпомощни в системата, както и описанието на примерите на „съсипване“ на репутацията на човек в една сфера, за да се омаловажи неговото мнение в друга, несвързана с първата сфера.
Не ми хареса, че Ларсон пише от гледната точка на незапознат с тези неща, т.е. не усещаме ясно критичността му или пък коментарите му в дадени случай граничат със зловещо или са просто абсурдни.

Логично, за толкова популярна серия, бяха филмирани. Два пъти. Веднъж шведска версия, след това сега още веднъж, американска версия… (все още основната разлика при подобно преповторно филмиране е негативното, опростено и на моменти съсипано такова в американските версии). Все пак, на мен винаги ми е интересно как са интерпретирани и поднесени едни и същи събития, за различните публики.

За момента имаме плакатите на двете продукции и можем да ги сравним.
Създаването на кино плакатите спокойно можем да кажем, че е изкуство само по себе си. Те трябва да създават впечатление на зрителя към историята, която плакатът рекламира и често са и подсказки на историята/отношенията между персонажите показани на тях, синтезирани много, много накратко.
Никак не е лесно, защото трябва да привлекат интерес, но и да бъдат адекватни към историята, за да не се чувстват излъгани зрителите в последствие.

Шведска версия

Лисбет Саландър е на преден план, която изглежда заплашителна, агресивна, пънк, силно присъствие, всичко това, което персонажът е описан да бъде в книгите. На заден план имаме Бломквист (втория ни основен персонаж) и макар да има терен за дискусия, че тя е клекнала, докато той седи на стол, можем да го интерпретираме и като удобство в средата и кожата й.  Като по-близо до зрителя, се създава впечатление кой е по-важния и основен персонаж. Дистанцията между двамата говори не просто за самостоятелността на персонажите, но също така посочва и социалната им дистанцираност, не просто между тях, но и по принцип.
Цялостното впечатление е, че виждаме ДВА персонажа.

Американска версия

Американската версия обаче… Лисбет Саландър е гола (до кръста) и е в ръцете на Бломквист, който е сложил ръка над гърдите й (много хора се избиха да коментират колко е иновативно гола жена, която гледа директно към камерата, колко е смело и прочие, честно казано, не го виждам по този начин, в контекста на социалните роли, стереотипи и най-малкото, количеството филми, които имат на постерите си голи жени). Нейната ръка е върху неговата, вид прегръдка или за увереност… не мога да кажа с каква цел е, като цяло, усещането е за пасивност, сексуализиране (каквото няма в предния постер). И тук, както и в предната корица виждаме множество пиърсинги, които са с цел индикация на пънк и агресивно отношение и предизвикателство към социалните норми на Лисбет, тук обаче изглежда по-скоро като фасада, като добавяне на пикантност към сексуализацията й, а не като част от един комплексен и определено преживял неща персонаж.

Не мога да не подчертая безумно дебело, че героинята на Лисбет Сландър е жертва многократно на физическо и сексуално насилие в книгите, което превръща поставянето на една гола, пасивна Лисбет на постера в най-малкото проява на ужасно лош вкус и умишлено омаловажаване на зачекнатите проблеми, а в най-добрия случай, пълна липса на разбиране на критиките в серията Магнум по отношение на жените и начинът, по който са третирани в обществото ни.

Това не е ново, със заглавия от типа на Dead Girl и I spit on your grave, изключително детайлно физическо и сексуално насилие се показва на екраните с претенции да има за цел да се зачекнат фактически проблеми. Само че и трите филма страдат от едни и същи проблеми – крайна сексуализация на насилието и недостатъчно фактическа критика. Иначе защо имаме гола Лисбет на плаката, ако целта на американската версия беше да се зачекне и критикува сексуалното насилие над нея?

Като гледате плакатите, приличат ли ви като посветени на една и съща тема, разказващи една и съща история?