Пресечност (intersectionality)

Когато започнах да пиша за преживяванията си като човек с видимо физическо увреждане, често мои читатели ме изненадваха с добронамерени изказвания от типа на „Няма страшно! И на мен в гимназията ми се подиграваха, задето бях пълна/имах акне/очила, но сега всичко е наред!“

Като оставим настрана факта, че увреждането ми някак си не отшумя от самосебе си след пубертета, остава едно очевидно несъответствие в приравняването на „видимо физическо увреждане“ с „козметичен дефект“, а именно, че тези неща не се изключват взаимно. Невероятно, но факт – напълно е възможно едновременно да куцаш, да имаш излишни килограми и акне и да носиш очила. Има още

Advertisements

Продавачи и купувачи

автор: Аманда Маркоти

Ние, поддръжниците на феминизма, обичаме да говорим за двойни стандарти, като особено популярно е противопоставянето „мъж с много партньорки е пич/жена с много партньори е курва“ и всъщност, за него дори често се говори като за Двойният стандарт. Но един от тези двойни стандарти, около който сме склонни да кръжим в дискусиите по въпросите за секса, съгласието за секс, секс индустрията и т.н. е начина, по който съществуващият модел на хетеросексуалност е базиран на модела „той купува/тя продава“. Това е най-очевидно, когато става дума за секс индустрията, където мъжете буквално купуват и жените буквално продават, но според мен предположението, че мъжете избират, а жените са избирани продължава да функионира и в по-либералните кръгове.

(А в кръговете на женомразците, това предположение не е завоалирано със спретнати малки евфемизми и идеологията на свободния пазар ги кара да се жалват, че малолетните момичета не се продават легално). Но, общо взето, не виждам поддръжниците на феминизма да подхващат този проблем директно – освен ако не се казват Twisty Faster – и очевидно тя си говори в една експериментален плоскост, която е интересна и провокира към размисъл, но няма особено отражение върху живота на тези от нас, които не флиртуват с идеята за сепаратизъм.

Определено бих искала да видя този двоен стандарт да се обсъжда по-често като такъв. Мисля, че той е в основата на голяма част на културата на изнасилването и на страховитите изисквания на така наречените “Добри момчета“™, защото като странично последствие, моделът „жените продават/мъже купуват“ създава убеждението, че мъжете имат изконно право на секс с партньорка. В края на краищата, в нашата икономическа система, стига да имате пари, е нечувано да ви отхвърлят като клиент, често заради законите против дискриминацията. Цената в хетеросексуалната икономика не винаги е парична — говорим за метафорична, не за истинска икономика — затова нека да се замислим над жалбите на така наречените „Добри момчета“ ™. Те са платили цената, обръщали са внимание на жената и са се престрували, че я слушат и сега тя трябва да изпълни своята част от сделката, нали така? Най-интересното е, че тъй като жените се считат за продукт, а мъжете за купувачи, жените съответно стават ресурс, при което в играта влиза аргументът за справедливото разпределение.

Жените, от друга страна, са продавачи в хетеросексуалната икономика. Наша работа е да направим така, че продуктът ни да си заслужава да бъде купен. Ние имаме право на секс с партньор толкова, колкото една компания има право да изтегли всичките си джаджи, ако клиентите не ги купуват.

Съветите, отправяни към двата пола, отговарят на това виждане. Когато жените нямат особен успех с мъжете, стандартния съвет, който им е даван е, да се погледнат и да преценят дали не искат прекалено висока цена за продукта, който предлагат. Оттам нататък съветите са или да подобрят качеството на продукта си, или да смъкнат цената. Разбира се, тъй като американското общество е оптимистично настроено, повечето от съветите насочени към жените, са за повишаване на качеството на продукта.

Но определено ще се намерят и достатъчно такива, които смятат, че жените са прекалено надути и си мислят, че заслужават кой знае какво, т.е. искат твърде висока цена за боклучавия си продукт. Съветите да занижат изискванията си не са чак толкова разпространени, колкото съветите как да се научат да правят по-добри свирки и как да се сдобият с плосък корем, но определено ги има. Предположението, от пазарна гледна точка е, че продавачът трябва да продава, но купувачът не е длъжен да купува. Тоест, в хетеросексуалния модел на връзките, жените често са представяни като отчаяни да накарат мъжът да се подпише на пунктирана линия и да потегли с новата си кола-жена. Мъжете, разбира се, са купувачите и съответно са представени като двоумящи се дали да си похарчат парите. И така, обвързването ни се представя като напрегнати преговори между жена, която се опитва да се отърве от продукта си и мъж, притеснен, че плаща твърде много. Мнозина консерватори предупреждават, че след като жените вече правят секс преди брака, сега е много по-лесно за мъжете изобщо да не купуват, също както би било много по-трудно да се продаде нова кола на запален колоездач.

Съветите по отношение на секса и запознанствата, насочени към мъжете, са повече на тема как да бъдем по-хитър потребител. Книгите и сайтовете за пикап нямат интерес да учат мъжете как да подобрят продукта си, за да искат да го купят повече жени. Сериозно, PUA ръководствата са като ръководства за изгодно купуване на кола – дайте си вид, че имате пари, демонстрирайте пред продавача, че изпълнявате изискванията, за да притежавате автомобил, пазарете се за цената (което тези наръчници ви предлагат да направите, обиждайки жените и надявайки се, че смъквайки самочувствието им, ще ги накарате да смъкнат и цената) и готово. Истинско самоусъвършенстване им е толкова чуждо, колкото предположението, че трябва да имате добър характер или тънка талия, за да си купите кола. Нужно е само да имате пари, кредитен рейтинг и солидна способност да се пазарите.

Това, което предизвиква такива разногласия в дискусиите за хетеросексуалните връзки с по 500 коментара е, когато поддръжниците на феминизма оспорват този модел, въпреки че – отново – смятам, че обикновено само докосваме повърхността на различните проявления на това явление, вместо да го атакуваме пряко. Това беше причината за спорът около Elevatorgate*. В пазарния модел за запознанства на мъжете е позволено грубо да се пазарят, точно като купувачи. Когато им се каже, че това плаши, се обиждат по същия начин, както биха се обидили заради някого, изгонен от автокъща, защото не носи костюм — ей, ама откъде знаеш, че той няма пари! Остави го поне да направи оферта! Причината ние, феминистките, да не обичаме да използваме стратегията „Имам приятел/съпруг“, за да се отървем от досадници е, защото всъщност по този начин казваме, че не сме за продан, понеже някой вече е платил за нас.

И разбира се, причината темите за мъжете, които купуват секс, да бъдат раздухвани до епични пропорции е, че винаги се намират една шепа хора, които да пробутват мита за Горкия Нещастен Клиент , т.е. убеждението, че мъжете, които плащат за сексуални услуги са просто нещастни типове, които не могат да си осигурят секс по нормалният начин и съответно са принудени  — защото на мъжете им се полага секс с партньор  — да плащат за него. Фактът, че жените не си купуват секс, ако не могат да го получат по нормалния начин, въобще не се споменава. В крайна сметка, жените са продавачи, а продавачите не разполагат с правото да продават по начина, по който купувачите имат право да купуват, стига да разполагат с парите. На поддръжниците на феминизма се заявява, че трябва да съчувстваме на предимно митичният Нещастен Клиент (в действителност, повечето клиенти имат съпруги или приятелки и не купуват секс толкова заради удоволствието от самият него, колкото за да се почувстват по-мъжествени, доказвайки си, че могат да се купят и контролират жени), защото както знаем, жените са ресурс и като добри либерали би трябвало да искаме по-справедливо разпределение.

Много от нас, поддръжниците на феминизма онлайн, сме за насърчаването на модел на сексуалността, наречен „ентусиазирано съгласие“ и по мое мнение, един от начините този модел да бъде постигнат е, като отхвърлим пазарния модел на хетеросексуалността. Защото, да се превъплътя за момент в Twisty Faster, ако отредим на мъжете ролята на купувачи и на жените ролята на продавачи, това означава, че се предполага жените да са в постоянно състояние на съгласие, също както галон мляко в магазина е на разположение на всеки, който може да събере 5 долара, за да си го купи. Докато действа пазарния модел на хетеросексуалността, представата, че сексът трябва да бъде взаимен обмен между две личности, няма да е разбираема за повечето хора.

Това, което ме подтикна към тези размисли, беше анализът на Трейси Кларк-Флори за това, кога „грубия секс“, известен още като секс, включващ насилие без ентусиазираното съгласие на партньора, е в реда на нещата. За онези от нас, които не вярват в пазарния модел на хетеросексуалността, отговорът е очевиден: никога. Сексът с човек, който не казва „да“, особено ако се страхува и е под натиск, никога не е ОК. Ако един мъж не може да получи ентусиазирано съгласие за груб секс от равностоен партньор, толкова по-зле за него. Кларк-Флори стига до същото заключение, но е направо покъртително да се види доколко идеята, че на мъжете им се полага секс с партньор, оказва влияе на способността ни да преценим етиката на подобна ситуация.

Какъв е начина грубия (или „брутален“) секс да бъде договорен? Как да го наречем в случай, когато жестокостта и доминирането не са желани, но и не е възразено срещу тях? Дали по-агресивният е длъжен да получи разрешението на партньора си, или трябва „пасивния“ партньор да се противопостави, ако не му харесва?

За тези от нас, които не вярват, че на мъжете им се полага секс с партньор, а че секса трябва да бъде взаимен обмен между ентусиазирани партньори, това не са сложни въпроси: 1) Чрез отворена комуникация между двама души, за които безопасността на другия е приоритет. 2) Никога не е ОК и често си е направо изнасилване. 3) Отговорността винаги е на активния партньор. Добре е хората да се защитават, но не е задължително. Този, който настоява за повече, е длъжен да се увери, че не насилва другия.

Всичко това е очевидно, ако не вярвате, че мъжете са купувачи, а жените продавачи. Идеята, че тя е съгласна, стига да не казва „не“, е абсурдна ако я приложим в други социални ситуации. Например, ние каним хората да парти, не им казваме да бъдат еди-къде си по еди-кое си време, очаквайки сами да съберат куража да ни откажат. Не примамваме хората в домовете си под фалшив претекст и не заключваме вратата, настоявайки те да ни се помолят, за да ги пуснем. Не се появяваме неканени в къщите на хората с чанти в ръка и не започваме да се настаняваме, освен ако не ни вдигнат скандал и не ни изхвърлят. Сексът е социална ситуация и трябва да се третира като такава. Но вместо това е смятан за пазарен процес и трябва да се чудим, дали е приемливо да се оказва натиск върху неохотен човек, стига да не се съпротивлява.

Разбира се, хората са пословично некадърни в общуването по време на секс – независимо дали става дума за това, открито да заявяват какво искат или да попитат какво иска партньора им.

Мисля, че това изречение е ясен пример за това, как дори поддръжниците на феминизма могат да прихванат идеята, че на мъжете им се полага секс с партньор. Някои мъже не умеят да преговарят! Трбва да ги съжаляваме! Определено не бива да им казваме, че ако не могат да убедят никого да се съгласи да прави секс с тях доброволно, толкова по-зле за тях, защото това би означавало, че секс с партньор не им се полага по право. Всъщност, Трейси съвсем не казва това. Но импулса да съчувстваме на мъж, който не може да схване идеята, че трябва да получи съгласие, до голяма степен се корени във факта, че не подлагаме на съмнение правото на мъжете да разполагат с времето и вниманието на жените.

Всъщност бих казала, че в моят идеален свят всеки би бил малко нещо продавач и никой не би бил купувач. В действителност, приятелствата вече работят на такъв принцип. Хората не трябва да се чувстват в правото си да разполагат с времето или вниманието на околните и да осъзнаят, че е тяхна отговорност да ги очароват толкова, че да им ги дадат по собствено желание. Смятам, че малко по малко нашата култура се обръща в тази посока и мъжете започват да мислят как да бъдат това, което искат жените, вместо как да платят метафоричния етикет с цената, която им е втълпено да мислят, че виси на всяка жена. Но ни предстои още дълъг път.

Източник


 

*Elevatorgate – на Световния конгрес на атеистите през юни 2011, блогърката Рабека Уотсън говори за сексизма в движението на атеистите. По-късно във видеоблога си тя описва как след речта й и продължителната дискусия с група от участници, един от тях я последвал в асансьора и я поканил в хотелската си стая. Тя обяснява защо това е неуместно и приключва със съвета: „… мъже, не правете така“. В отговор на този клип, Рабека Уотсън получава безброй вулгарни обиди и заплахи за изнасилване и за живота си.

 

Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

„Жертви на красотата“

ВНИМАНИЕ, ТЕКСТЪТ СЪДЪРЖА СНИМКИ, КОИТО Е ВЪЗМОЖНО ДА СА РАЗСТРОЙВАЩИ ИЛИ ПРОБЛЕМНИ ЗА ХОРА, КОИТО ИМАТ ПРОБЛЕМИ С ГРАФИЧНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ НА ЖЕНИ ЖЕРТВА НА ФИЗИЧЕСКО И/ИЛИ СЕКСУАЛНО НАСИЛИЕ ИЛИ СА БИЛИ ЖЕРТВА НА СЕКСУАЛНО И ФИЗИЧЕСКО НАСИЛИЕ

Има още

Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни“

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

П.П. Петя също коментира колко е прихванало това отношение и при нас, цитирайки поредната жена, която приема мъжа си като слабоумен, твърдейки, че е неспособен да свърши активна домакинска работа. Ако това не е сексизъм, не знам какво е. Чудно обаче защо повече мъже не се оплакват от това отношение тип „той толкова си може?“

Отвратителната сделка, която сме принудени да сключим

Автор: Melissa McEwan

Противно на репутацията на феминистките и моята собствена репутация, която общественото мнение си е създало в продължение на пет години, аз не мразя мъжете.

Ако играех по правилата на женомразците, за които е достатъчно една-единствена жена да направи нещо злобно или двулично или арогантно или незаконно или някакво друго Лошо Нещо, за да се чувстват в правото си да мразят всички жени, аз бих имала достатъчно оправдание да мразя мъжете, ако имах подобно желание.
Повечето от обидните, заплашителни мейли които получавам са от мъже. Най-настървените и неприятни тролове в блога ми са мъже. Безброй пъти са ми подвиквали от движещи се коли сексуални покани и обиди и съм била подложена на всякакви други форми на сексуален тормоз – както на улицата, така и на работа, винаги от мъже. Била съм подложена на сексуално насилие – ако броим изнасилването, опита за изнасилване, опипването на на гърдите, задника и/или гениталиите, натискането в градския транспорт и разголването – от десетки хора през живота си, както от познати, така и от непознати, всички мъже.

Но аз играя по различни правила и не мразя мъжете. Всъщност, има мъже на този свят, които много обичам.

Има определени мъже, които бих казала, че мразя или нещо доста подобно, мъже, към които изпитвам дълбоко презрение – но причината не е, че са мъже.

Не, аз не мразя мъжете.
По-правилно би било да се каже, че им нямам доверие.

Моето недоверие не е, както може да се предположи, резултат от насилието, извършено срещу тялото ми, или от униженията, на които е било подложено достойнството ми. Вместо това, е резултат от множеството банални предателства, които характеризират всичките ми взаимоотношения с мъже – тук шега за изнасилване, там “жена“ използвано като обида, небрежно очерняне на женското в ежедневен разговор, обвинения че преигравам, обръщане на очи и раздразнени въздишки в отговор на любезна молба да не се използват сексистки епитети в мое присъствие или предложение да не се  използва мъжкият род като неутрален.

Подразбиращото се предположение в нашите отношения – че ще приема като комплимент, че той ме смята за специална („ти не си като тези, другите жени“) и презумпцията, че съм негов съюзник срещу определени типове жени. Естествено, всички тук сме съгласни, че Бритни Спиърс е гадна курва, която не заслужава нищо друго, освен поток от грозни обиди всеки път, когато се спомене името й, нали? Непрестанно прокрадващия се натиск да предам принципите си и да оплюя тази жена или онази жена, сякаш не зная, че винаги има оправдание да се даде воля на мизогинията и някоя жена да бъде мразена по начин, запазен специално за жените. От мен се очаква да се включа в жестоката веселба, и когато откажа, аз се превръщам в неин обект. И така нататък.

Вицове за жени, съпруги, тъщи, за дъщери, за шефки. Те са разказвани в мое присъствие от мъже, които се предполага да са ми близки, с единствената цел да ме подразнят, сякаш би трябвало да смятам статута си на втора категория гражданин за забавен. Предполага се да не обръщам внимание, че това е тактика за доминиране и контрол, че за тези мъже забавлението се състои именно в това, да ме разстройват, вбесяват и нараняват. Разказват тези вицове и мога или да се засмея и те да се чувстват победители, или да не се засмея и те отново да се почувстват победители. Ези – те печелят, тура – аз губя. Използвана съм като реквизит в личното патриархално представление на мъжете, които се предполага да са ми близки.
Те се наслаждават на играта, в която представлявам тяхна пионка, след което трябва да им вярвам, когато кажат “Обичам те“. Обичам те, дъще. Обичам те, племенничко. Обичам те, приятелко. Аз се предполага да им вярвам.

Има случаи, когато мъже – интелигентни, проницателни, чувствителни мъже – се вживяват в ролята на “адвокат на дявола“ в желанието си да разискват някой аспект на феминистката теория или репродуктивните права, или някой от другите въпроси, обикновено класифицирани като Женски. Тези интелигентни, проницателни, чувствителни мъже искат да търсят до безкрайност слаби места в аргументите ми, да се препират за подробности, да спорят за забавление и се чудят защо гласът ми става все по-висок, защо лицето ми е пламнало и защо, след един час защитаване на позицията си, в очите ми горят ядни сълзи. Защо го приемаш толкова лично? питат интелигентните, проницателни, чувствителни мъже, на които никога не им е хрумвало, че темата на толкова забавното за тях интелектуално упражнение, представлява моят живот.

Гнева ми се смесва с объркване, че житейския ми ми опит не се брои за по-релевантен от самоуверените преценки на мъжете, които си убиват времето, снизходително наблюдавайки жените, сякаш са екзотично племе, представляващо златна мина за начинаещия етнограф. И високомерното  отхвърляне на моето твърдение, че да наблюдаваш отстрани не те прави по-обективен, просто предоставя различна перспектива.

После досадните повтарящи се твърдения, че преживяванията на жените и мъжете са сходни, агресивното настояване, че красивите мъже също са обективизирани от жените! че жените също понякога хващат за задника някой мъж! че от мъжете също се очаква да изглежда по определен начин на работното си място! че жените също изнасилват! и прочие приравнявания, които удобно и глупаво пренебрегват закоренени в обществото несправедливости, в резултат на които X рядко се равнява на Y. И изстрадалите стонове, с които е посрещнат всеки опит сексизмът да бъде поставен в контекст и отхвърлянето на идеята, че подобни проблеми, колкото и неприятни, не са задължително еднакво репресивни.

Да не забравяме стереотипите – изобилието от стереотипи! – за жените, не за мен разбира се, за онези жени, с тяхното лошо шофиране и непрекъснатото им пазаруване и предменструалния им синдром и отвратителната им суета и неспособността им да престанат да говорят и тяхната липса на интерес към Важни Неща, онези жени, които се опитват да уловят мъжете в капан, нарочно забременявайки, нечестно обвинявайки в изнасилване, които не могат да престанат да бъдат кучки, курви, путки… От мен се очаква да кимам одобрително, аз съм подбутвана и подсещана да се съглася. Очаква се да кажа, че аз не съм такава, но другите жени са (аз съм по-различна, нали?), да дам формалното си съгласие със стереотипите. Да, така е. Между нас да си остане, точно така е. Само това се иска от мен. Да захвърля принципите и самоуважението си и да бъда в услуга на патриархалната система, която ще използва моето съюзничество, за да ме покори още повече. Това е, което искат от мен от мъжете, които претендират да ме обичат.

После нежеланието да чуят, заинатения отказ да разберат толкова много неща, толкова много важни неща. И упоритото нежелание да повярват, да възприемат, че моето възмущение не е изфабрикувано и обидата ми не е престорена – и непреклонното отхвърляне на факта, че болката ми е истинска, в полза на удобното убеждение, че съм ядосана, защото аз съм феминистка (а не, че съм феминистка, защото съм ядосана).

Отричането на факта, че държанието им е сексистко, дори когато това е очевидно, дори когато е посочено тактично, любезно, внимателно, без лошо чувство и с презумпцията, че не е било нарочно. Твърдото, неизменно, непреклонно отричане – защото е много по-лесно да се заключи, че аз съм глупава или луда и си измислям, че някой на когото държа, ме е обидил (ей-така, за забавление!), отколкото просто да се признаят, че грешат. Не, по-добре да ме изкарат истеричка, отколкото просто да кажат Извинявай.

Не всеки мъж прави всички тези неща, или дори повечето от тях и със сигурност не ги прави постоянно. Но е достатъчно само един, от време навреме, да направи нещо такова, за да избухне облак от анимационни звездички, като неочакван удар в носа, който да ме запрати зашеметена встрани, чудейки се какво се е случило току-що.

Това определено не го очаквах…

Тези неща не са навици на умишлено жестоки мъже. Подобни навици имат някои от мъжете на този свят, които най-много обичам.

Всички от тях са ми дали причини да не им се доверявам, да използвам недоверието си като защитен механизъм и средство, необходимо за да преживея деня. Защото никога не знам кога нещо такова ще ме връхлети, ще ме изкара от равновесие и ще ме постави в положението да избирам, за пореден път, между достойнството си и разбирателството помежду ни.

Да преглъщам помията или да съсипя целия следобед?

Подобен удар обикновено идва буквално от нищото. И ме оставя изпълнена със оправдана предпазливост. Не съм уплашена; просто примирена – и нащрек. Да се доверя повече означава да позволя да ми нанесат рани, които не се лекуват. Рани по нашите взаимоотношения, непоправими поражения, след които не можеш да погледнеш в очите човекът, когото някога си обичал.

Но това е отвратителната сделка, която за съжаление сме принудени да сключим: Мъжете могат да си позволят удобството на непроверената привилегия, но моето отношение винаги ще бъде пропито с неспокойно, недоверчиво подозрение.

Отвратителна сделка от където и да се погледне. Но това е положението.

Има мъже, които ще прочетат този пост и ще си помислят, нацупено, пренебрежително, че всеки чернокож може да напише нещо доста подобно за белите хора, за мен. Което е абсолютно вярно. Същото могат да кажат и хомосексуалните, и бисексуалните, и асексуалните, и транссексуалните, и интерсексуалните хора (списъкът едва ли е пълен). Нямам проблем с това. Не се чувствам мразена. Чувствам се, сякаш не ми е гласувано доверие – нещо, което разбирам и уважавам. За мен това означава, че трябва да си направя труда да заслужа това доверие. Ден след ден.

Надявам се тези мъже да ме чуят, когато казвам отново, аз не ви мразя. Просто ви нямам доверие. Можете да си кажете, че е проблемът си е в мен, че това е лично мой недостатък, доказателство, че съм повредена и ненормална; можете да изберете да вярвате, че жените в живота ви не приличат по нищо на мен.

Или можете да си направите труда да докажете, че заслужавате доверие. Ден след ден.

В случай, че такива като мен са повече отколкото сте предполагали.

Източник : Shakesville

Приносът на Розалинд Франклин

В новия си дом нямам Интернет, което е чудесно, защото ми отваря време за четене. Една от книгите, които чета напоследък, е „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън. Пасажът, в който се описва откриването на ДНК, хвърля светлина върху това как може да останеш в сянка, независимо от приноса си или уменията си. Съвсем земен пример за това как се пише историята. Без излишни предисловия, предлагам откъс от самата книга:

„Въпреки че Крик и Уотсън, според всеобщото мнение, се радват на почти всичките заслуги за разкриване на загадката на ДНК, пробивът им бил решително зависим от експерименталната работа, извършена от конкурентите им, резултатите от която били получени „случайно“ според тактичните думи на историчката Лайза Жардин. Доста пред тях, поне в началото, били двама учени от Кингс Колидж в Лондон — Уилкинс и Франклин.

Роденият в Нова Зеландия Уилкинс бил скромен човек до такава степен, като че ли бил невидим. В документален филм на PSB за откриването на структурата на ДНК — постижение, за което той получава Нобелова награда през 1962 г. заедно с Крик и Уотсън — той бива изцяло пренебрегнат.

Най-енигматичната личност от всичките била Франклин. В един изключително неласкателен портрет в Двойната спирала Уотсън изобразява Франклин като жена, която е неблагоразумна, потайна, винаги недружелюбна и, което най го дразнело — почти нарочно несексапилна. Той признава, че „не била непривлекателна и би могла да бъде доста впечатляваща, ако проявявала поне малко интерес към дрехите“ — но в това отношение разочаровала всички очаквания. Тя дори не използвала червило, отбелязва той в почуда, а усетът й към дрехите „показвал всичкото въображение на английските подрастващи интелектуалки.“ (През 1968 г. Харвард Юнивърсити Прес спряла публикация на Двойната спирала, след като Крик и Уилкинс се оплакали относно характеристиките в нея, които научната историчка Лайза Жардин описала като „неоснователно обидни“. Цитираните описания по-горе са след като Уотсън смекчил коментарите си. – бел.а.)

Франклин обаче притежавала най-добрите изображения по онова време на вероятната структура на ДНК, получени посредством рентгенова кристалография — техниката, усъвършенствана от Линус Полинг. Кристалографията била успешно използвана, за да се изучават атомите в кристалите (оттук „кристалография“), но ДНК молекулите били доста по-пипкава работа. Само Франклин успявала да получи добри резултати при процеса, но за безкрайно раздразнение на Уилкинс отказвала да споделя с него откритията си.

Франклин не трябва да бъде изцяло обвинявана за това, че не проявявала вежливост при съобщаване на откритията си. Жените учени в Кингс Колидж през 1950-те били третирани с официална надменност, която смайва съвременната чувствителност (всъщност, която и да е чувствителност). Колкото и старши или утвърдени да били тези жени, не им било позволявано да влизат в стаята на старшия преподавателски състав, а вместо това трябвало да се хранят в отделна стая, за която дори Уотсън признавал, че била „неприветлива и затънтена“. Отгоре на това, непрекъснато й бил оказван натиск — понякога била наистина тормозена — да сподели резултатите си с трио от мъже, чието отчаяно желание да хвърлят поглед върху тях рядко било съпроводено с по-приятни качества като уважение. „Страхувам се, че винаги показвахме, така да се каже, снизходително отношение към нея“, си спомня Крик по-късно. Двама от тези мъже били от конкурентна институция, а третият повече или по-малко бил открито на тяхна страна. Така че не е изненадващо, че Франклин съхранявала резултатите си заключени.

Комикс: Hark! A Vagrant

Че Уилкинс и Франклин не се разбирали било факт, който Уотсън и Крик очевидно са използвали в своя полза. Въпреки че Крик и Уотсън нарушавали доста безсрамно територията на Уилкинс, той заставал непрекъснато именно на тяхна страна — което не било съвсем изненадващо, тъй като самата Франклин започвала да се държи по определено странен начин. Въпреки че резултатите й показвали, че ДНК била категорично спираловидна по форма, тя настоявала пред всички, че не е така. За срам и ужас на Уилкинс през лятото на 1952 г. тя поставила подигравателно съобщение около департамента по физика в Кингс, което гласяло: „С голямо прискърбие съобщаваме за смъртта в петък на 18 юли 1952 г. на ДНК спиралата… Надяваме се, че д-р М. X. Ф. Уилкинс ще говори в памет на споминалата се спирала.“

Резултатът от всичко това бил, че през януари 1953 г. Уилкинс показал на Уотсън изображенията, получени от Франклин — „очевидно без нейно знание или съгласие.“ Би било омаловажаващо това да бъде наречено значителна помощ. Години по-късно Уотсън признал, че това „било най-значимото събитие… то ни мобилизира.“ Въоръжени със знанието за основната форма на ДНК молекулата и някои важни елементи на измеренията й, Уотсън и Крик удвоили усилията си. Сега всичко като че ли им потръгнало. По едно време Полинг бил на път за конференция в Англия, на която по всяка вероятност е щял да се запознае с Уилкинс и да научи достатъчно, за да поправи неправилните си схващания, които го били отправили в погрешна изследователска посока, но това била ерата „МакКартни“ и Полинг бил задържан на летище Айдълуайлд в Ню Йорк, като паспортът му бил конфискуван, поради това, че бил с твърде либерален темперамент, за да му бъде позволено да пътува в чужбина. Крик и Уотсън имали благоприятния и щастлив късмет, че синът на Полинг работел в „Кавендиш“ и невинно ги държал в течение на всички новини относно развитието или проблемите в къщи.

Все още изправени пред възможността всеки момент да бъдат поставени в неудобно положение, Уотсън и Крик се захванали трескаво с проблема. Знаело се, че ДНК имала четири основни компонента — наречени аденин, гуанин, цитозин и тиамин — и че те се чифтосвали по определени начини. Като си играели с парчета картон, изрязан във формата на молекули, Уотсън и Крик успели да открият как парчетата си пасвали. От това направили модел тип Мекано — вероятно най-известният в съвременната наука — състоящ се от метални плочи, затегнати с болтове в спирала, и поканили Уилкинс, Франклин и останалия свят, за да го разгледа. Всеки знаещ човек можел веднага да види, че са разрешили проблема. Несъмнено била брилянтна детективска работа, със или без помощта на изображенията на Франклин.

Изданието на Нейчър от 25 април 1953 г. включвало статия от 900 думи, написана от Уотсън и Крик и озаглавена „Структура на дезоксирибонуклеиновата киселина.“ Била съпроводена от отделни статии от Уилкинс и Франклин. Било забележително време за света — Едмунд Хилари щял точно тогава да се изкачи на върха на Еверест, а на Елизабет II й предстояло да бъде коронясана за кралица на Англия — така че откриването на загадката на живота останало до голяма степен незабелязано. Излязло малко съобщение в Нюз Кроникъл и било пренебрегнато другаде.

Розалинд Франклин не споделила Нобеловата награда. Починала от рак на яйчниците само на трийсет и седем години през 1958 г., четири години преди наградата да бъде връчена. Нобеловите награди не се дават посмъртно. Ракът със сигурност възникнал в резултат на постоянното излагане на рентгенови лъчи в работата й, и иначе не би трябвало да се случи. Във възхваляващата биография на Франклин от 2002 г. Бренда Мадокс отбелязва, че Франклин рядко носела оловна жилетка и често нехайно заставала пред лъчите. Осуалд Авери също никога не спечелил Нобелова награда и също до голяма степен бил пренебрегнат от следващите поколения, макар че той поне получил удовлетворението да живее достатъчно дълго, за да види откритията си доказани. Умира през 1955 г.“