Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

Реклами

Гей родители – аргументите

Преди няколко дни сама се набутах в поредната безумна дискусия на тема гей родители. Държа да я споделя, защото някой от елементите са противно повтарящи се и до болка изтъркани клиширани псевдоаргументи, които наистина трябва да спрат да се използват. Не казват абсолютно нищо и потвърждават и разпространяват невярна информация, която ни вреди съвсем реално…

Темата за гей родители е много експлозивна. Реакциите като цяло варират в няколко основни насоки.

1) “Но как ще разберат децата защо има двама тати/две мами? Това ще е объркващо за тях.”
Този аргумент е може би най-неприятен от всички. Той заема негативното отношение и реакция, предрасъдъци и стереотипи на коментиращия и ги приписва в името на грижата за неизвестни/анонимни деца.
Не, той/тя не е хомофоб… на него/нея му пука за децата, разбирате ли.
Този аргумент казва: “Aз не разбирам как може еднополова двойка да бъде добри родители  и смятам, че никой друг не може да го разбере също така.”

Вижте, децата са деца, за тях всичко е неразбираемо и сложно. Миенето на зъбите. Развиването на буркан, връзването на обувките. Мисля че не съм чувала обаче предложения да се спре производството на обувки с връзки и буркани с винтове, защото децата не ги разбират.
Всъщност, ако едно дете отрасне в една среда, за него тази среда е нормална. Докато някой мил възрастен не му заяви, че семейството му е странно, на детето е малко вероятно да му хрумне самостоятелно. На детето ще му направи впечатление, ако го третират негативно възрастните обаче. Проблемът и вината не е в детето (или в родителите му), а в другите възрастни и тяхното поведение спрямо детето и родителите му.
Или докато другите дечица, подучени от прекрасните си родители, не го зачекнат по негативен начин.
Хубаво е да не бъркаме едното с другото.

2) “Но това не е естествено/природно.”
Този коментар е дори още по-объркващ.
Природно е да умираме и от сърдечен удар, и от гангрена. Също така природно и естествено е да се налагаме по главите с камъни, защото искаме нещо чуждо.
Природно не означава добро, редно или правилно.
Формирането на моногамни връзки според много хора не е естествено или природно за хората също така. Голяма част от цивилизацията ни е в действителност вървене на пук на нашите инстинкти, така че този аргумент е недействителен и неадекватен и не казва нищо, освен: „нямам какво да кажа и си изсмуквам аргументи от пръстите”.

3) “Така децата ще станат също гей.”
Този аргумент почива на две странни основи. Едната, че да си гей е нещо лошо и трябва да се притесняваме, че има деца, които са гей. И втората основа е, че сексуалността е нещо, което се предава като грип.
По тази логика, сексуалността не е нещо, което някой е, а е нещо избираемо, хетеросексуалността също в този ред на мисли. Което е по-странно, хетеросексуалността е избрана умишлено от използващия този аргумент и той/тя явно очаква да бъде уважаван за този му избор, но не проявява същото уважение, което не са направили същия избор като него/нея. Което е просто лицемерно, да не споменаваме логически хаотично.

Сексуалността според мен е сложно нещо, което е флуидно, а не статично.
Основната дупка в тази логика е, че приема по дефиниция, че децата на всички гей родители задължително стават гей, а децата на всички хетеросексуални родители стават задължително хетеросексуални.
Което е пълна глупост по обясними причини. Не една и две хетеродвойки имат гей деца и хетеродецата също не са рядкост сред гей двойките.

4) “Гей родителите са лоши родители по дефиниция, защото са гей.”
Ето този аргумент за мен е най-сложен, защото не се позовава на някакви реални данни, а на принципа на “стринката-на-зълва-ми-имала-приятелка-чиято-братовчедка-веднъж-била-чула-по-радиото“.
В България гей хората 1. не могат да сключват брак, 2. не могат да осиновяват като двойка деца. Което означава, че почти всички примери, които могат да се посочат като защита или оборване са анекдотични, защото статистически изследвания на практика няма. И не, наистина, стринката на братовчедката на една позната не е достоверен източник, на който да основавате информацията си.

В света като цяло има също много организации, които си мрат да докажат, че гей родителите са лоши родители. За сега обаче изследванията по темата са положителни. Гей родилите не са нито стряскащо по-добри, нито стряскащо по-лоши родители. Каква изненада.

5) “Гей родителите ще отгледат детето в лоша среда.”
Сексуалността не прави никой автоматично добър или човек, добър или лош родител, нито средата им автоматично положителна или негативна.
С кого си лягаш няма отношение към това, дали си умен или глупав, разумен или не, грижовен или безхаберен. Иначе това поставя в много странна позиция всички лоши хетеро родители или лоши хетеро хора по дефиниция. Категорично отказвам да приема, че всички хетерохора сме свързани с кошерен разум и ако един хетерочовек е лош/добър, то това важи за всички останали. Същото важи и за гей хората.

Мога да разбера, че има хора, които са изпълнени с недоверие/съмнения към гей родителите… но когато спорите, замислете се, че докато повтаряте непотвърдени или откровено неверни идеи, не само че няма да помогнете, но в действителност вредите. Защото милото ви ангелче ще види поведението ви/ще го чуе, ще го запомни и после ще репликира вашето отношение към съучениците си или децата около него.

По думите на майка ми, същото е било, когато тя е била в раните си години и твърди, че е чувала почти идентични аргументи за деца на разведени родители или деца, отглеждани от един родител.
Каква изненада, светът не е свършил, напротив, в момента цивилизацията ни е достигаща нови и неподозирани висини като култура, изкуство, стандарт на живот, възможности и технологии.

Апокалипсисът заради наличието на гей родители (или пък единични родители също така) се отлага, защото гей родителите не са най-лошото, което може да се случи на едно дете. Най-лошото, което може да се случи на едно дете са незаинтересовани, неспособни и лоши (агресивни, тесногръди, социално неадекватни, насилници, сексуални насилници, физически и емоционално тормозещи) родители.

 

Феминистките съсипват бащинството, освен когато всъщност не го правят

На сайта на Бг-Татко се появи наскоро един изключително интересен текст.
Цитирам със съкращения, защото целта на тази публикация не е анализът на родителството, а на идеята, че „модерният феминизъм“ е негативен към мъжете бащи:

Доц. Д-р Румен Бостанджиев е един от малцината експерти в областта на сексологията у нас. Завършил е медицина и е специализирал сексология и сексуално образование през 1993г. Холандия и Белгия. През 2007 – 2008 участва в първата международна Академия по сексуална медицина, проведена в Оксфорд, Лисабон и Рим. Съучеридител е на Българската асоциация по сексуална медицина и е член на УС.

Доц.Бостанджиев е лицензиран психотерапевт, преминал обучение в международна програма на Американската психологична асоциация по личностно центрирана терапия, проведена през 1990 – 1994г. в Чехия и Словакия, както и в програма по психодрама, осъществено през 1990 – 1998г. от екипи на Морено института в гр. Юберлинген (Германия).
_________________________________________

През последните години някои войнстващи феминистки все по-открито поставят под въпрос смисълът на бащинството. Тяхното верую (най-често изковано като защита от травматичен семеен опит в детството) гласи – Мъжете не са ни необходими, освен като източник на репродуктивен материал. Ние сами ще отгледаме и възпитаме децата си, без да ставаме жертва на мъжкия деспотизъм.

Революционния дух на тази позиция ясно изразява волята за освобождение от вековната хегемония на мъжете. По принципа на махалото обаче се отива в краен сексизъм, като всички мъже биват заклеймени или като „мухльовци” или като „насилници” и „тирани”.  Ясно е, че съзнателния избор на самотно майчинство, не е породен от грижа за детето, а от стремеж да се преодолеят лични проблеми, при използване на детето като средство.

[…]

Съществуват безспорни доказателства за трудностите, пред които се изправят деца, отгледани по неволя само от единия си родител. Поради това отговорният родител (независимо от това дали е мъж или жена), когато реши да поеме тази роля най-напред се пита с кого ще си партнира в грижата за детето.

У нас все още необезпокоявано битуват нагласи към родителството, които драстично противоречат с интересите на децата. Една от тях е толерирането на съзнателното самотно майчинство и дори приемането му като проява на героизъм.

Естествено е една жена, която по стечение на житейските обстоятелства е принудена сама да се грижи за децата си, да бъде обект на възхищение и подкрепа, но това няма нищо общо с криво разбраното „право” сам да си родиш и отглеждаш дете. В този случай е очевиден конфликтът между правото на жената да бъде единствен родител и правото на детето да се роди в семейство с двама родители, където може да се развива пълноценно при грижата както на майка си, така и на баща си.

[…]

Отсъствието на баща (не само при самотно майчинство, но и при липса на ефективно присъствие на бащата в семейството) много често води до заучена безпомощност при децата, чувство за неувереност, липса на инициативност и решителност при отстояване на собствените интереси, неясна идентичност и размити граници с майката.

Не случайно голяма част от самотниците или хората с провали в личните си отношения са израснали именно в непълни семейства. Счита се, че при момчетата важна роля за това има отсъствието на ефективен модел за мъжко присъствие и поведение, чрез който подрастващия се идентифицира и овладява типичните за мъжа роли.

[…]

Текстът е изключително интересен. В него се разказва за една интересна фигура, а именно митичната феминистка-мъжемразка. Тук описаната „модерна феминистка“ дори отнася своята омраза едно стъпало по-нататък, където нейното желание да се откъсне от „мъжката хегемония“, до степен нежелание за какъвто и да е контакт с мъже, освен употребата им като размножително средство и да отгледа своето дете (своите деца) сама (с ужасяващи последици за споменатото дете, както ни убеждава авторът).

Признавам си, подобни текстове съм чела десетки. Всичките, от мъже и жени убедени АНТИ-феминисти или дълбоко уверени, че феминизмът е ненужна и излишна идея. Нито един път не съм чела подобен текст с автор феминист. Възможно е да има феминисти, които вярват в такива идеи, не знам, но сексологът Румен Бостанджиев не е приложил каквито и да е доказателства, цитати, коментари, академични препратки, заглавия на книги и т.н… иначе казано, някакъв пример за неговите идеи, че „модерните феминистКИ“ са такива, каквито той ги описва.
Въпреки че авторът е подписана като ДОЦЕНТ сексолог, иначе казано, това не е просто неготово лично мнение, той поставя своята репутация, опит и академични постижения зад нея… но за разлика от един академичен текст, който се налага да бъде защитен и аргументиран, тук имаме само теза без доказателства.

Интересно ми е къде се развива действието на това повествование. Няма начин да е в България, защото жените тук все още печелят по-малко от колегите си мъже за същия труд, а майчинските трудно могат да се нарекат примамлив стимул, служещ като основна мотивация за раждането на дете. Всъщност отглеждането на дете все още е трудоемка задача за двама родители, камо ли пък за един родител и то жена.

Не съм чувала подобни идеи сред българските феминисти, които познавам, нито пък в дискусионните форуми и клубове, които знам. Отново подчертавам, не е невъзможно да има такива, просто сякаш са се старали да бъдат невидими, без да оставят каквито и да е електронни или документирани следи.

Идеята, че жените масово забременяват (подлагат се на процедури за изкуствено оплождане), с основната цел да докажат как могат напълно да се справят в живота си без мъже (чисто логически, доста по-реално е да очакваме, че подобна жена би предпочела да осинови дете, отколкото да роди), а не защото желаят да бъдат родители, за мен говори за доста наивна или непълна представа за родителството в България.

Да не говорим, че намеква за стандарт на живот, който е далеч над средното за държавата, в която живеем. В паралелната реалност, която обитава доцент Бостанджиев,  самотните майки не са такива, защото нямат друг избор или това е най-малкото възможно зло, а единствено от каприз и желание да накажат мъжете.

Това по нищо не припомня на България,  която познаваме – държава със силно патриархална култура. Докато растях масовото отношение към единични родители беше или агресивна критика и обвинение към жените, оказали се в такава ситуация (независимо дали разведена, с починал мъж или извънбрачно дете), а към мъжете беше съжалително/омаловажителното отношение, че трябва да си намерят час по-скоро нова жена (за мен поне, импликирайки, че са физически или интелектуално неспособни да бъдат родители и че отглеждането на деца е „женска работа“).

Може би най-интересният момент е, че именно феминизмът се бори  родителството да бъде нещо, в което участват и двамата родители, а не чисто женска отговорност, стремейки се родителите да бъдат насърчавани и подпомагани от държавата.
Отново феминизмът е и движението, което се опитва да подпомогне мъжете, които искат да имат по-пълна и директна роля в отглеждането на детето, да могат да взимат бащинство и т.н. Съвременните академични трудове посветени на родителство и отглеждане на деца писани от феминисти, почти винаги подкрепят създаването на връзка родител-дете и за двата пола, а не основно и единствено майка-дете.

Едновременно с това феминистката теория е силно критична към създаването или поддържането на връзки в името на детето, а не поради някаква обич или близост между родителите… или по-лошо, поддържането на връзки, основани на насилие от страх заради обществена критика или чисто икономическата неспособност да се отделят от такива връзки, заради неспособността да отглеждат сами дете. Да, ако г-н Бостанджиев е критичен или отхвърлящ феминизма, защото смята, че едно дете има нужда от двама родители, независимо какви са те, тогава искрено се притеснявам за идеите и представите му за здравословни взаимоотношения.

Основния въпрос за мен тук е: къде са бащите? Те изобщо не присъстват в неговия сценарий. Не просто нямат никакво влияние, те ИЗОБЩО НЕ УЧАСТВАТ. Едни зли жени решили да си отглеждат децата сами и бащите на тези деца вдигнали рамене, казали „Ми добре“ и се изпарили. Мнението на г-н Бостанджиев за пола му, за бащите в България, явно не е особено добро. Неговото решение? Засрамване на жените, вместо желание за дискусия с бащите, за които иде реч.
Според неговата теория мъжете просто се носят неконтролируемо накъдето ги отвее вятъра, без собствена воля и не упражняват никакъв контрол над събитията в живота си.

Как точно се повдига дискусия за положително отношение към бащите чрез прехвърляне на вината върху тези имагинерни феминистки? Наистина имагинерни, защото наскоро проведох кратка онлайн кореспонденция с доцент Бостанджиев, молейки го да ми цитира академичните текстове, линкове към форуми или просто да ми разкаже на какво обосновава твърденията си, че това е „модерен феминизъм“, факти, примери, конкретни цитати, заглавия на книги… нещо, каквото и да е.

Отговорът му? Че всъщност не може да ми цитира подобни текстове или книги. Че жените, за които говори не биха се идентифицирали като феминистки и че няма доказателства зад обвинението си. Накратко, прочетох умерено дълъг текст написан от човек с претенциите да се изказва професионално, критикувайки движение, което според него, е негативно настроено към бащинството и съвместното отглеждане на деца… който накрая сподели, че всъщност не е много запознат с концепцията и идеите на феминизма, че няма доказателства зад твърдението си и че не може да аргументира думите си.
Както казах… феминистките унищожават бащинството… ама всъщност не го правят.

Прехвърлянето на цялата отговорност за отглеждането на дете и изборите, които се поемам по необясним начин падат изцяло върху майката, родителката… независимо, че аргументът, който той защитава е, че мъжете са равни и пълноправни родители с всички отговорности и задължения и въпреки това, той не го вярва.
Не вярва, че тези бащи наистина искат децата си и да бъдат част от живота им, щом са готови да обърнат гръб и да си тръгнат толкова лесно.

Което на мен ми се вижда далеч по-голямо мъжемразство, отколкото някога съм срещала по феминистки блогове… интересно, че най-негативно отношение към мъжете имат точно тези, които най-активно критикуват и отхвърлят феминизма.

Прахосница

Представям ви „Прахосница“ – перфектният подарък за вашето дете дъщеричката ви. На корицата можете да видите трите „муцунки“ – ключов елемент от играта, който ви помага или пречи да прахосвате пари на воля.

В по-красиво нарисуваната корица те са заменени от множеството дрънкулки, които би следвало да умирате да си купите.

Това там не е бормашина, а сешоар, да не се объркате нещо. Не забравяйте, че играта е „само за момичета“! (Последиците от това момичетата да не играят на правилните игри, могат да бъдат катастрофални).

Аз съм последния човек, който би проявявал носталгия по соца, но тогава игрите бяха просто за „деца и юноши“. Полово неутрални игри като „Лунапарк“, „Веселите мечета“, „Към върха“ и прочие. Това впрочем важи и за голяма част от игрите в „гнилия капитализъм“ по същото време. А преди 100 години една подобна игра би се казвала „Спестовница“ или „Къщовница“, защото животът не се е базирал на свръх-консумация и постоянно потребяване и изхвърляне на нетрайни, безполезни вещи. Като цяло обаче ще ви спестя разсъжденията си този път. Който има очи, да гледа, е казал Чийзъс.

Отворено писмо

Какво се случва с децата в България? Какво се случва с майките и бащите на тези деца? Лесно ли е да се има дете, а да се няма, а да се осинови или зачене? Ами ако детето е с увреждания или болно? Какво се случва с децата, които са родени с увреждания и изоставени на грижите на държавата, а с тези, които родителите (родителят) се опитват да отглеждат?

На много от тези въпроси официалният и публичен коментар на държавата е свиване на рамене незаинтересовано.
Откакто се случи „Могилино“ (описан от президента ни като „филм направен без любов към България“…) общественото внимание бе привлечено към тема, която е толкова наболяла и сложна, че от нея институциите се пазят от занимаване и коментиране, като дявол от тамян. Защото чудовищната некадърност, неориентираност, несериозност, половинчатост, които ни срещат на всяка крачка към мъже, жени, работещи, пенсионери, здравеопазване, заплати, образование се чуват и гледат от толкова много време, че са някак вече банални. Но темата с домовете за деца е нова и не е толкова лесно да бъде сритана под черджето, защото веднъж показан ужасът, по-трудно е да се забрави.

Защото когато отидат хора с очи на главата и покажат мизерията, глада, отчаянието и ужаса, който цари в домовете за изоставени деца, е много трудно да твърдиш, че ти си вършиш работата добре. Трудно е да твърдиш, че стотици деца умират от „уврежданията си“, когато сериозен преглед през медицинските и практиките, показва, че много деца умират от недоглеждане, защото са третирани като растения, а не като човешки същества. Защото на въпреки на достъпът до информация, държавата се опитва отново да твърди, че черното е бяло и че те са изрядни (как един, ама един път не се призна, че да, грешат, не правят всичко по силите си, не променят дадения проблем, не го решат и после наистина да има с какво да се хвалят, пъчат и пр.?)

А какво се случва с деца, които не са с увреждания? С деца, които са просто болни? С деца, които имат нужда от лечение? Третира ги идентично. Демокрация в лицето на ужаса… няма значение кой сте, какъв сте (в оглед, да не сте богати българи, разбира се), всички са третирани еднакво зле и еднакво ингорирани. Но все пак вниманието се привлича към темата и реакция от държавата се очаква. И какво прави държавата? Ами какво… пpодкрепя телевизионно предаване, в което се събират пари за деца от богати, известни личности. Държава тоталное  абдикирала от поемане на отговорност и вършене на нейните задължения по твърде много фронтове. И споменатото събитие се толерира с много емоция, разни хора обясняват как го правят „заради децата“, нищо че са виждали подобни деца само на картинка, а родителите с деца са обидени и възмутени… защото са третирани като идиоти и като ПР, а не като хора.

ДО Г-ЖА АНИ САЛИЧ

с копия : ДО бТВ

ДО ТЕЛЕВИЗИЯ ПРО БГ

ДО НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ

ДО БНТ

ДО БНР

ДО ДАРИК РАДИО

ДО В-К „24 ЧАСА”

ДО В-К „ТЕЛЕГРАФ”

ДО В-К „СТАНДАРТ”

ДО В-К „СЕГА”

ДО В-К „ДНЕВНИК”

ДО Г-Н БОЙКО БОРИСОВ

ПРИМИЕР НА РБ

ДО Г-ЖА ВАЛЕНТИНА СИМЕОНОВА

ЗАМ.МИНИСТЪР НА МТСП

ДО Г-ЖА НАДЯ ШАБАНИ

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДАЗД

ДО УНИЦЕФ

Уважаема,  Ани Салич,

В качеството Ви на журналист, рекаламно лице и водеща на шоуто „Великолепната шесторка”, към Вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които НЕизоставено  дете с увреждания-много увреждания, след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към Вас, както като инициатор и участник в нищожни, мънички, благотворителни кампании за изоставени и неизоставени деца, така и като бивш  журналист, който е БИВШ, защото се превърна в болногледач на детето си и  в лаеща вълчица срещу убийствената, некадърна  и безотговорна управленска и административна социална система на България .

Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка”  „Байландо”да НЕ успят, въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешкото милосърдие на българските граждани и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня. А тази акция  няма шанс  да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани, благотворителни пиаракции , измъкващи и последното бедняшко левче от джоба й с лигави , инфантилни призиви за илюзорна помощ. Защото провала на шоуто Ви и на „Байландо” е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата.

Уважаема Ани Салич,

Нямаше да си позволя да съм  толкова груба, ако Вие и цялата медийна гилдия си бяхте направили журналистическия  труд да обясните на обществото и на властта, ЗАЩО  България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания, по брой изоставени деца от ромски произход и т.н. А Вие не го направихте, защото проблемите на изоставените деца са лесносмилаеми като редакционна материя  и е по-лесно тези деца да се използват  с комерсиален медиен продукт за обществен имидж, отколкото да се разрови цялата бюрократична, институционална, нормативна и управленска система, която пълни домовете за изоставени деца и не прави живота на „семейните” деца по-добър, независимо дали са с увреждания или не. И за това да се говори ежедневно, а не ежесутрешно да се лъска егото на стари и нови  управленски люде.

Самият факт, че на пресконференцията за „ВШ”2 зам.министър Валентина Симеонова каза, че , цитирам по памет :”предимно бедни семейства си изоставят децата”, означава, че тя изобщо не е наясно с генезиса на проблема , както и всички, които споделят становището й. Основната част от изоставените здрави деца, са „произведени”в  многолюдни непрекъснато размножаващи се ромски семейства, а децата с увреждания- от семейства КОИТО НЕ ИСКАТ ДА ОБЕДНЯВАТ и ОСКОТЯВАТ, грижейки се за детето си. Та между двете издания на „ВШ” съвместно с УНИЦЕФ  бТВ трябваше да установи, че:

-основната причина за многото изоставени ромски деца е „помощ”-ната социална политика, която стимулира „излишната” раждаемост сред най-бедното ромско население. Стимулира я и липсата на законодателно криминализиране на малолетната раждаемост като сексуален тормоз и злоупотреба с малолетни и непълнолетни деца  сред най-бедните роми. Стимулира я липсата на управленски капацитет и ВОЛЯ за ефективна /а не предизборна/ интеграционна стратегия и ефективни проекти за реалната интеграция, паралелно с нужните рестриктивни мерки срещу гражданската, обществена и родителска безотговорност, замаскирана с уж традиционните и манталитетни особености на ромския етнос. Отдадени на  социална кауза медия и организация като бТВ и УНИЦЕФ  трябва да знаят и да кажат на обществото, че написаното по-горе се споделя от огромна част от образованите, квалифицирани и реализирани роми. Като медия трябваше да знаете, че няма страна в света, която да може да осигури ресурс да интегрира такъв огромен брой  хора, които само и единствено се размножават, за което плаща 2 милиона работещо население от 7 милиона граждани. За богата държава с 30 млна население 2 % неефективно население е поносим социален казус-но за  бедна държава със 7 млна население  с 10 %  интензивно размножаваща се примитивна общност с нулев обществен потенциал-няма социално спасение, а цифрите са относително точни.

В крайна сметка в България едно семейство на работещи родители с НЕизоставено дете с увреждане с данъците си издържа толерираното  от медиите и социалната система и държавата като институция,  „размножаване” на неефективно, неработещо, неграмотно, неквалифицирано население, както и изоставените от него деца, които допълнително се обгрижват и от благотворителни кампании. Когато родител като нас се опита да получи енергийна помощ, няма шанс, защото надвишава минималния доход от 130 лв на член от семейството- колкото струват два пакета памперси и няколко пакета мокри кърпички. Но неграмотната малолетна майка, която е започнала да ражда от 12- годишна, оставила е три деца на държавата, „грижи се” за две и е заченала поредно, получава всичко, което поиска. Никой не се интересува работещите родители получават ли си редовно заплатите, като им ги забавят с няколко месеца/каквато масово е икономическата ситуация в момента/ с какво си издържат децата, с какво си плащат лекарствата, тока през зимата /ако детето е по цял ден в къщи с баба си или е болно и не е в дневен център или училище/, рехабилитацията, лечение, ремонтите в къщи, лечението на другите членове на семейството, с какви средства се отглеждат здравите деца в семейството…Ако няма баба или дядо – пенсонер или да си зареже работата и да остане като болногледач в къщи, най-често майката остава за болногледач, зарязвайки кариера, бъдеще-срещу 200лв обещетение от държавата. Като журналист би трябвало да знаете, че преобладаващата част от семействата с деца с увреждания са семейства без бащи, защото те бързо се спасяват от родителската безнадеждност… Трябва да знаете и , че една от причините да не можем да работим е, че почти ежедневно  обслужваме социалната и здравна бюрокрация, за да получим поне малкото облекчения, предвидени от системата.

Една водеща медия  със социални претенции, трябва да знае и за каже ясно, че идиотската политика на геноцид над изоставените деца и за семействата с деца с увреждания се „произвежда”основно  от Агенцията за социално подпомагане, а тя е една  социална жандармерия-некомпетентна паразитна структура, заедно с още десетина институции с дублиращи функции, отдели, дирекции и т.н. В основата на паразитното съществуване на тези структури стои базисната  липса- няма статистика и анализи за броя на децата с увреждания по основни и съпътстващи диагнози, интензитета на увеличаването на броя на тези деца и най-важното ПРИЧИНИТЕ!!! за този интензитет, както и за РЕГЛАМЕНТИРАНОТО ОБЕДНЯВАНЕ на тези семейства чрез Закона за социално подпомагане, Правилника за прилагането му, други закони, подзаконовите нормативни актове-заповеди, указания и пр.-дело все на бюрократи- малоумници.         Липсата на такава информация води до грешно осведомяване на съответните европейски финансови структури, откъдето идват грешни параметри и условия за реализиране на проекти. С такива грешни проекти   от властта  голям брой НПО се  крадат и прахосват  милиони евро за дневни центрове за рехабилитация, които по същността си са  изолатори за семейни деца- ограничен брой специалисти, некомпетентни и нископлатени и грижите за децата там са почти като в дом за изоставени.

Една водеща медия със социални претенции трябва ежедневно да коментира „производството” на деца с тежки заболявания и увреждания причинени от некомпетентната, безотговорна, престъпна здравна система, както и  последствията от  Чернобилската авария за нацията ни и по-скоро престъпното за тогавашната власт ненавременно прилагане на мерки за ограничаване на последствията от радиационното замърсяване на страната ни- „реколта”, която сега пълни детски инвалидните колички и домовете за изоставени деца!

Уважаема Ани Салич,

За да се затвори  входът към институциите, каквито претенции имате във „ВШ”  , е нужно ЯРОСТНО да се притисне политическата система и властта да регламентира реална подкрепяща политика за „семейното“ отглеждане на децата с увреждания, а не политици и залязващи шоу звезди да се превземат в  естрадни кампании, които заедно с останалите подобни мащабни или спорадични събития не решават дори частично проблемите в системата. И поради това са манипулативни и омерзяващи, а децата, участващи в тях –цинично използвани като марионетки.  В момента деинституционализацията се извършва механично и под натиск от ЕС, а не защото държавата ни иска и знае как да го направи- децата с увреждания се връщат при бизките им и там те живеят малко по-дълго, но също толкова бедно и ги погребват в семеен , а не в домски гроб. Колкото и да пълним страната със защитени жилища и да търсим приемна и осиновителска грижа – от едната страна ще се налива-от другата ще изтича.   За българските медии ние, обречените на децата си родители, сме само  герои  от „планьорки”- ревем и хленчим. И няма кой да покаже цената на  битките ни да сме отговорни родители и граждани –  ПРИМИТИВИ с убити мечти, с мизерен живот, в скапани жилища, във вечно безпаричие, с изтормозени здрави деца, заради решаването на проблемите на братчето или сестричето с увреждания… А децата ни с увреждания умират почти като в дом на ужасите –  много обичани, но някои недохранени, други нелекувани, нереахабилитирани, доосакатени…но на никого не му пука-докато не постъпят в дом, където са по-забележими.   В крайна сметка акции като „ВШ” правят  привлекателна възможността ИЗВЪН семействата си да осигурим нормален живот на децата си  вместо да мизерстват при близките си. В този смисъл се надявам да отговорите на въпросите поставени по-долу от десетки родители на деца с увреждания, прочели отчета на УНИЦЕФ от „ВШ”1 в интернет мрежата:  1.В новата  кампания на уницеф  за ДМСГ Шумен заложеният план представлява изцяло превенция на изоставянето, а не затваряне на дом.  Как всъщност ще се затваря дом, след като не са предвидени оценки за състоянието и нуждите на децата?

Предвидена е актуализация на съществуващи оценки, които реално са проформа. С този план ще се профилактира изоставянето, НО няма да се затвори този огромен дом, а и отново са планирани прекалено много нови звена, които ще си дублират дейността.

2.Отчетът УНИЦЕФ от първото издание на шоуто за строителството и ремонтите на сградите е сумарно обобщен ,няма публикувана  документация за  процедури за конкурси по възлагане на ремонтите, строителната дейност, доставката на средства и обзавеждане, това са пари на дарители и би следвало процедурите да са детайлно отчетени и прозрачни. 4. Кое наложи да се влагат пари за луксозни къщи, без да е гарантирана устаойчивост на услугата, тъй като е известно нисък бюджета, с който годишно разполагат ЦНСТ? 5.Услугата ЦНСТ / център за настаняване от семеен тип/, така както е приета методиката, е дефинирана като услуга за „ДЕЦА“. Следователно, тази услуга в тези ЦНСТ, не обхваща лица над 18 години. Какво се случва с настанените деца, след като навършат 18 години?. След като е решено, че са изчерпани всички възможности – в Дом за възрастни ли ще отидат тези младежи? 5. В две от къщите са настанени младежи. Но в същото време  не е ясно  има ли официално одобрена методика за ЦНСТ за младежи , което води до въпроса: как се финансира тази услуга и устойчива ли е тя, сигурен ли е бюджетът и за следващите години, включена ли е в системата от услуги в общността… Две Могили-къде се намира на картата  този полу-град, полу- село и  какви услуги в общостта има там? Защо отново персонал от Могилино се грижи за тези деца? 6. Включени ли са в щатното разписание на ЦНСТ за младежи необходимите специалисти и какви, защото ако не са включени,е съмнително тези младежи да могат да получават в Две Могили и в Гложене услуги извън ЦНСТ / едва ли там има дневен център/. 7. Относно ЦНСТ за деца / в Русе, Варна и София/ е видно от методиката, че не са включени всички видове специалисти, които са нужни, в такъв случай трябва да се знае тези деца ползват ли услуги извън общността и къде и достатъчно ли са?  8. Твърдите, че моделът Могилино е модел за затваряне на институции?Значи ли това, че смятате ЦНСТ за единствен възможен вариант за деинституционализация и не противоречи ли това твърдение с поредната ви кампания?

Уважаема Ани Салич,

Като социално отговорна медия, каквито претенции има бТВ във Ваше лице, трябваше да знаете, че не обществото, а първо институциите трябва да си свършат работата, а после тази работа да се подпомогне с медийни и благотворителни кампании. А една от важните журналистически задачи, които не изпълнихте е да обясните, че случващото се в Могилино преди филма на ББС, както и за сегашната чудовищна ситуация в  социалните домове и семействата ни има конкретни виновници. Част от тях са бившата шефка на ДАЗД Ширин Местан и екссоциалната министърка Емилия Масларова. Вместо да са подсъдими за престъпна безотговорност, причинила смърт и телесни повреди на повече от едно деца-едната е участник в подобно  цинично благотворително шоу, а другата е преподавател в български университет.

Красимира Обретенова,

Добрич

0888799165

sveti_mina@abv.bg

Цитирам тук това отворено писмо, защото то трябва да бъде прочетено. Защото то трябва да бъде осмислено и защото има горна граница на тъпримост към безочливост, лицемерие и чудовищност, които не трябва да бъдат прекрачвани от никого. Държавата третира разчитащите на нея по-зле, отколкото престъпници осъдени на смърт са третирани в други държави… И после се очаква, че споменатите хора зависими и разчитащи на системата, трябва да са благодарни и че всяка информация, която не отговаря на спусканите твърдения, е невярна. Това не е просто двумисъл, това е злоба и омраза.

Осиновяване

М. е осиновена. Научава когато е на около 13, 14 от изпаднала в деменция баба, която се оказва, че е съобщила на всички деца в семейството, че са осиновени.
М. го преживява няколко седмици, премисляйки и анализирайки темата в детайл, чудейки се защо, как, кой, какво… стигайки до извода, че нито един от онези въпроси няма значение. Отначало й е малко странно, тя й майка й си приличат изключително много. По-късно достига до извода, че nature няма никакъв шанс срещу nurture, поне що се отнася до функционално семейство, в което няма значение родствеността на детето. За разлика от безкрайно много филмови и литературни персонажи, М. не получава криза на идентичността, не се смята за излъгана, за измамена или пък се чувства нещастна от фактът, че (може да ) е осиновена. Осъзнава, че семейството е нещо доста по-комплексно от малко генетика в действие и стига до извода, че тя няма проблеми с темата.

Няколко седмици по-късно М. чува бабата да споделя новината и на друг от внуците си, разколебавайки я напълно, дали има нещо вярно в твърдението.
Години по-късно, все пак се оказва вярно, но М. вече толкова отдавна го е преживяла, че за нея не представлява никакъв проблем и значение. Съобщено й е с толкова страх, че тя се притеснява, дали не пропуска нещо? Защо темата е третирана като табу и защо всички очакват да реагира остро? „Всъщност майка ми се притесняваше, че ще го приема тежко, даже се уплаши и се разстрои, че това ще афектира отношенията ни. Не го показана, но си личеше, че я мъчи известно време. И това ме притесни най-силно. Идеята, че генетиката би имала някакво отношение във връзката с жената, която ме е отгледала или че по някакъв начин ще повлияе на обичта ми и доверието към нея. За мен нямаше никакво значение, те са моите родители и моето семейство. Не мисля, че има някакво значение дали съм била родена, осиновена, донесена от щъркела или намерена под зелка, как си се появил няма никакво значение. Всичко останало след това е важното.“

М. започва да се интересува от темата сериозно и достига до притеснителното наблюдение, че осиновяването в България все още е тема, за която не се говори, всъщност мълчанието по темата е толкова оглушително, че тя започва да споменава този факт от време на време. Реакциите на хората около нея я изумяват. Макар да не повлиява на отношенията й с околните (или поне тя твърди, че досега не е забелязала да има такива), шокът, изненадата и потреса на околните я кара да постави темата за родителството в перспектива.

„Говорила съм с хора за осиновяването. Не конкретно за моето, а за това по принцип. Много често чувах да ми споменават как не биха осиновили, как кръвта вода не става, как „моето дете си е мое“ и не че те има нещо против осиновяване на деца, но те не биха осиновили. Да, има много деца, които са без домове, но те не искат да се занимават с тях, те искат собствени деца. Това ме изненадваше. Не че имало нещо лошо в осиновяването или осиновените деца (че кой изобщо е казал, че може да има нещо лошо?), просто те не искат да имат нищо общо. И не че биха третирали осиновените деца по-различно, то това няма значение за тях, обаче… „човек не оставя току така детето си…“
След като отделих доста време да се интересувам от темата, стигнах до някои интересни изводи.

Първо, в България политиката на „don’t ask, don’t tell“ не се отнася за сексуалността, а за генетичната наследственост.
Второ, това отношение към генетичната родственост е главно проявление на патриархата, когато значението чие детето, е било изключително важно. Бащата трябва да знае чий са децата му, защото това е пряко свързано с наследствеността.

Културно, темата за осиновяването също се гледа изпълнена с подозрение и табута. Мога да се сетя за много филми, книги и подобни, в които осиновени деца са чудовища, изверги, убийци или често психични отклонения да бъдат приписвани на факта, че детето е било осиновено. Това демонизиране на изоставени или осиновени деца в никакъв случай не помага на общата картина или пък на самите деца, на родителите им и на семействата им. Страхът от изолация, от критика, от подигравка, всички те са много по-влияещи, отколкото генетичния произход. Проблемът с осиновените деца е самосбъдващо се проклятие. Превръщането на темата в табу, в нещо, което не се говори, коментира, вижда и чува, води само до тежки последствия, което е моето Трето наблюдение. Въпреки че съм изключително социална, контактувам с много хора и от години се интересувам от темата, съм срещала само още един човек, който е споделял, че е осиновен, но дори той е изключително притеснен от темата, а също така знам, че друга позната е правила опит да се самоубие, когато е научила, че е осиновена.

От друга страна, този тип отношение го срещах сред по-религиозни или по-слабо образовани хора. Когато дискутирах темата с хора от моя близък приятелски кръг, с млади хора, висшисти, учащи и специалисти, реакциите бяха доста по-различни. Макар да го имаше лекия шок, на самото осиновяване се гледаше съвсем различно, повечето от тях изразиха увереност, че те самите биха осиновили, както и че да, наистина темата е изключително табу, не са се замисляли за този факт досега. Концепцията за осиновяване е все още непозната и премълчавана, тя просто не се споменава. Което е най-малкото странно, защото домовете за сираци и изоставени деца в България са пълни. Около 2800 семейства чакат, за да осиновят дете (данните са от 2009та година). Темата е сложна, защото не всяко изоставено дете може да бъде осиновено, много често децата пропадат в дупките на системата и остават до пълнолетието си в домове.

Всичко това ме кара да се замисля, какво точно влагаме ние в концепцията за деца, за семейство, за социални връзки.
Също така, когато се опитах да разуча процесите за осиновяване, открих, че упражнението е изключително сложно и трудоемко. От разкази на познати, които са опитвали да осиновят, се сблъсках с много замръзнала картина.
За това реших да се обърна от по-публична платформа.“

М. ме помоли да публикувам историята й тук и се надява да се стартира дискусия, в която темата да се огледа по-подробно, който има подобни наблюдения да сподели, да разкаже.
Според М. мълчанието трябва да бъде нарушено.