Пресечност (intersectionality)

Когато започнах да пиша за преживяванията си като човек с видимо физическо увреждане, често мои читатели ме изненадваха с добронамерени изказвания от типа на „Няма страшно! И на мен в гимназията ми се подиграваха, задето бях пълна/имах акне/очила, но сега всичко е наред!“

Като оставим настрана факта, че увреждането ми някак си не отшумя от самосебе си след пубертета, остава едно очевидно несъответствие в приравняването на „видимо физическо увреждане“ с „козметичен дефект“, а именно, че тези неща не се изключват взаимно. Невероятно, но факт – напълно е възможно едновременно да куцаш, да имаш излишни килограми и акне и да носиш очила. Има още

Advertisements

Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

Стереотипи и последствия

Темата за децата и средата, която се заформи покрай дискусията отноно играта Lady Popular стана много дълга.
До каква степен децата се формират под влияние на обществото, социалните роли, стереотипите и очакванията, които им се налагат? Ами… до голяма. Макар да се изписаха много страници текст с твърдения как всеки има право на избор, това не е точно така. Нито аз, нито някой от останалите автори на блога държим да твърдим, че има само един определен маниер на поведение и всичк трябва да го спазват, но и идеята, че всъщност всеки има напълно еднакви възможности и опции за избор е много невярно. Как така, ами просто.

Както казах, проблемът не е, че има женственост или че много жени харесват да се съобразяват с правилата й, а че всъщност няма аналогично силно одобрение на жените, които избират различно поведение. Напротив, обидите, унижението и подигравките към жените И мъжете, които по някакъв начин не покриват (умишлено или не) представите на западното общество за женствено са ужасяващи. Много лесно е да се заяви, че всичко е въпрос на личен избор, но този избор всъщност звучи „Можеш да избереш а, б, в, г или д, дотогава докато винаги избираш само а.“

Ако се замислим, цялата идея за стереотипи за поведение е изключително изморително и абсурдно, дори просто защото много от тези изисквания на крайни, противоречащи си и абсурдни. Мога да дам за пример последния клип на Бийонсе

Да бъдеш жена не е никак лесно. Защото никой не се е родил жена, не, ние ставаме жени под влияние на очаквания, нагласи… нас ни учат да бъдем жени. И наши „учители“ са книгите, филмите, списанията… защото ако да бъдеш жена просто означаваше да имаш съответните атрибути, всички тези списания със съвети кое е женствено и как трябва да се държим, не би имало смисъл да съществуват. Много често до такава степен затъваме в идеята, че женствеността е напълно естествена, че в момента, в който я видим отстрани, се чувстваме като ударени с мокър парцал. Макар да не съм особено сериозен фен на Beyonce, начинът, по който е пародирала обичайните очаквания как трябва да изглеждат жените е разкошен и много силен удар. Никой не може да бъде винаги перфектен, винаги идеален, докат прави всички тези неща. Защо трябва да се чувстваме виновни когато не сме съвършено слаби, съвършено красиви, с перфектните дрехи, маникюр, маниери и прически, докато едновременно с това трябва да се справяме с един твърде несъвършен свят? Това е изморително… Проблемът с женствеността не е само абсурдността и невъзможността й, тя с факта, че всъщност тя не работи. Защото всички осъзнаваме, че е просто игра, въображение. Но колкото повече вярваш в нея, толкова по-силно усещаш как не се справяш с правилата й.

Момичетата имат страхотни движения, аз лично съм искрено впечатлена колко гъвкави и пластични са. Но има нещо ужасяващо като се загледаме в движенията им. Защото това минава за съвсем естествено поведение при зрели жени, но при тези деца… изглежда странно, ненамясто и ненормално.

Простата истина е, че каквото и поведение да имаме,  може да бъдем критикувани, заради невъзможните и често противоречащи си идеи как трябва да се държи една жена. Иначе казано, макар да се подиграват на жените, които харесват мода, търсят някой, който да ги издържа, това някак минава за по-естествено, по „типично женско“, отколкото другия вариант. Иначе казано – жени, които си поставят за цел да живеят безгрижно не получават присмех задето се омаловажават (например), а задето публично признават и приемат правилата на играта. Мъжете, с които тези жени ходят много рядко имат положително мнение за тях и често ги третират… гадно (да използваме тази дума). Ако не сте съгласни с мен, препоръчвам следващият път, когато отидете в мола или зачетете някое списание да обърнете повече внимание на отношението към девойките в него. Загледайте се в прилагателните и съществителните, в тона… Или просто следващият път, когато сте около някоя подобна групичка да заслушате маниера на комуникация между отделните индивиди.

Да се противопоставиш на общественото мнение не е никак лесно, напротив, страшно е, което доказва, че нямаме наистина толкова много опции и възможности за избор, и че не са чак толкова достъпни, колкото си мислим.
Не казваме, че хората са толкова елементарни и стават едно или друго само защото им го казват. Но когато нямаш алтернативни примери, как би могъл да осъзнаеш, че имаш възможности за избор? Особено когато иде реч за дете?
Много често женските списания използват директни заплахи – ако не изглеждате по определен начин/не се държите по определен начин ще бъдете нещастни и самотни, ще бъдете грозни… и никой няма да ви обича, защото външният ви вид е пряко свързан с обичта, вие сте външният си вид и то специфичен външен вид.
Как това създава опция да направиш спокойно избор, който е различен от обществено приетият, при положение, че тези списания са отражение какво е обществено прието?

Искам да погледнете ето този линк. Много е интересен, защото показва, че всъщност ние възприемаме ролевите игри (и просто компютърните игри) не само просто като забавление. Да, това са само два примера, но дори просто да знаеш, че ги има и да помислиш над тях би променило много.
Хората СА комплексни създания, причините да се държим по един или друг начин не са винаги елементарни. Но можем да видим пръста на средата много, много ясно.

Децата, отново се връщам на тях са най-беззащитни по отношение на попиване на стереотипи. Едно дете не знае причините за съществуването на даден стереотип, то просто вижда причината и следствието и като всеки разумен индивид, не желае да бъде изолирано, съответно започва да мимикира средата си или наградения избор, представеното като правилно поведение. Самата идея, че децата са точно толкова способни да осъзнават манипулацията, колкото и възрастните е абсурдна. Когато създаваш продукт насочен към деца, трябва да се взима предвид, че те приемат всичко буквално и вярват в разни неща, просто защото са им казали, че са верни.

Моля ви да погледнете и ето тези няколко клипа. Това са деца на възраст 4/7 години. Погледнете реакциите им, чуйте логиката им. Макар да имам своите коментари и критики относно самото изследване и как е проведено, отговорите са изключително показателни, особено идеята кои отговори смятат за верни.
Фактът, че едно от децата твърди, че цветът на кожата му е „гаден“ и иска да има по-бяла кожа показва до каква степен децата улавят неизказаното отношение. Замислете се тогава как е и със социалните роли.

Самоотричането като себеутвърждаване

Most women don’t think they’re women. They’re People, like men, and all other women are Women.

В един форум попаднах на следната дискусия – обсъждаше се как тъпите жени не оставяли мъжете си да си поиграят на спокойствие компютърни игри (които те, по подразбиране, не играят). Намеси се една потребителка, която се изказа в смисъл, че всеки разумен човек би трябвало да даде на партньора си пространство за собствените му интереси и да не го задушава. Естествено, останалите дискутиращи не допуснаха, че подобна свръх-мъдра мисъл може да произлиза от жена и заявиха, че според нейните изказвания, тя е мъж със женски псевдоним. Прекалено разумно говорела, за да е жена.

Как реагира на тези обвинения потребителката? Поруменя, запърха с мигли (образно казано) и безкрайно поласкана, се зае да доказва, че тя наистина е “едно от момчетата” (най-големият възможен комплимент!). Да, тя имала мъжко мислене! Много хора и били казвали, че е все едно мъж в женско тяло! (Трябва да са били мъжки хора, иначе мнението им нямаше да има тежест) Всичките и приятели били мъже! Сигурно защото била израснала с брат!

„Аз не съм жена“

От най-ранна възраст сме бомбардирани от съобщения, представящи жените като слаби, глупави, лигави, мрънкащи, повърхностни, лицемерни, кавгаджийки, клюкарки и използвачки. Нищо чудно, че много жени в детството и младостта си не искат да бъдат жени – или направо отказват да повярват, че са жени.

Вместо да си направят извода „аз съм жена и не съм такава, значи дефиницията която ми пробутват е невярна“, чрез някаква пробойна в логиката си стигат до заключението „аз не съм такава, следователно не съм жена“. Oтъждествяват се с мъжете до такава степен, че сами започват да вярват, че не са “някакви си жени”. Съответно не чувстват съпричастност с тези, които доброволно се признават да са жени и активно ги дискриминират, посвещавайки живота си на усилия да убедят околните, че те са „повече като мъж“. Типичен пример съществува в лицето на американската журналистка и политическа коментаторка Ан Коултър, която отговорно заявява, че жените не би трябвало да имат право да гласуват.

Още примери ще откриете в безбройните дискусии на тема “приятелство между жени” в които множество жени бързат да кажат, че жените са подли, завистливи материалистки и затова всичките им приятели са мъже (”с които може да се води нормален разговор, а не само сплетни и клюки”) или “типичната женска злоба” (“да, наистина съществува! и наистина е типично женска!”) или “женски колектив” (“змийско гнездо, където всички плюят отрова”).

Рядко обаче се анализира какви са причините за това. Приема се за нормално, че нещо в женските мозъци (хормони, най-вероятно) ги кара да мразят другите жени. Докато мъжете са окуражавани да създават приятелства и да се подкрепят (което е основния сюжет на множество книги и филми), женските взаимоотношения винаги са били неясна материя. Стереотипът повелява: там, където се появи мъж, женското приятелство свършва. Намеси ли се в разговора мъж, женският разговор заглъхва.

Понеже каква друга цел в живота могат да имат жените, освен да се харесат на мъжете? Това е логично последствие на митът за красотата и издигането на женската външност като основна черта, която определя всичко останало, чрез което една жена получава място в обществото (признание от мъжете). Което е причината жените по-рядко да създават връзки с други жени – те са възприемани като заплаха и конкуренция в състезанието, чиято цел е заветното мъжко признание.

Омразата към собственият си пол не е нужно да се крие – тя е обществено приета и дори похвална. Да се парадира с “типично мъжки” интереси като автомобили, оръжия, хардуер и компютърни игри е престижно и почти задължително. Не и обратното обаче – мъжките качества са нещо готино, от което е похвално всички да се ползват; женските качества са нещо непрестижно, запазено само за жените.

Появи ли се някой нарцистичен мъж, който поголовно плюе по женския пол, подобни жени започват да го поздравяват и възторжено да се съгласяват, че да, жените не струват.

Мотивация на себеотричането

Да си представим същата ситуация в различен контекст. Седят едни бели расисти и разправят гнусотии за чернокожите: че са тъпи маймуни, а не хора; колко жалко че робството е отменено и т.н. В разговора се включва един чернокож и се съгласява: “Колко вярно, колко остроумно! Колко смело от ваша страна да кажете на глас непопулярната истина!”. Неговото намерение вероятно е да покаже, че не от тези, лошите чернокожи, а от “добрите” и да се хареса на расистите. Само че това просто няма как да стане – за расистите не съществуват “добри” и “лоши” чернокожи, те мразят цялата група. Но естествено, тези представители на групата, които са съгласни с тях (т.е. не се смятат за човешки същества) са им далеч по-удобни.

Пример за това са Джон МакКейн и други американски консерватори, които са настроени расистки. Те одобряват такъв род чернокожи, защото когато подобни твърдения идват от тях, това един вид, вече не е расизъм.

По този начин индивидът, който се идентифицира с привилегированата група и доброволно се включва в оплюването на собствената си общност, печели определени краткосрочни изгоди. Цената, която плаща, е загубата на идентичност и достойнство.

Синдром на старото куче

Това е същия метод за справяне с травмата, който прилагат голяма част от децата, които са били малтретирани – отхвърлят ролята на жертва, отъждествявайки се с насилника. „За да не ме бият, трябва да бия аз“ – тоест, изграждат си черно-бял модел на света, където единственият възможен начин да не бъдеш жертва, е да бъдеш насилник. Типичен пример за което имаме в несъществуващата вече казарма, където е било напълно в реда на нещата да бъдеш малтретиран като млад войник, с идеята, че  когато бъдеш стар, можеш да си го върнеш на новите.

Мизогинията като себеомраза

Жените, отхвърлящи женският пол, изпадат в същото шизофренично противоречие, както да речем, славяните нео-нацисти. Общоизвестен факт е, че Хитлер е имал за славянските народи горе-долу същото мнение, както за евреите или ромите. Смятал ги е за не-хора, които трябва да бъдат изтребени или в най-добрия случай, да бъдат роби на арийците. Следователно, логичният път на действие за всеки славянски нео-нацист би бил да се самоубие (изчиствайки света от поне един недостоен славянин) или да кандидатства за роб на първият срещнат ариец. Причината това да не се случва е, че на хора, които купуват наготово идеологии, логиката не им е силната страна.

Същото важи и за жените, чието кредо е “жените са тъпи”. Единствената логична алтернатива би била да се откажат от правото си на глас, кариера, образование, собствени доходи, личен живот и самостоятелност във всеки смисъл на думата. Само по такъв начин биха могли да останат верни на собствената си идеология и да убедят околните в правотата си чрез личен пример.

Личен опит

Откъде ли познавам толкова добре този защитен механизъм? Като по-млада поддържах същата теза – беше много по-лесно и безболезнено да си запазя самоуважението и представите за света, приемайки че когато чувам „жените еди-какво си“, това не се отнася за мен. Стиховете на Хиподил „жената е притурка към мъжа“ се отнасят за едни други жени – едни прости изтривалки, които нямат нищо общо с мен, моите приятелки и роднините ми от женски пол. Да се оправят „онези жени“ – аз не съм от тях, защо да си създавам допълнителни проблеми, като си имам достатъчно собствени? Защо да се ядосвам за глупости?

Осъзнавайки постепенно начина, по който функционира обществото, открих колко голяма грешка съм правила. Да, отнася се именно за мен и за жените, които познавам, обичам и уважавам. Отнася се за всички жени. В собственото си съзнание мога да разграничавам колкото си искам между „себе си и другите свястни жени“ и „онези жени“, но никой друг не прави тази разлика. Жените – ние сме в един кюп.

Съществени разлики

Мъжете са преценявани като индивиди със собствени уникални качества и недостатъци. Жените – като представители на групата “жени”. Същият принцип важи за всички отхвърляни и подценявани групи. Ако сте източноевропеец в западна държава, трудно ще се отървете от автоматичното предположение, че сте мафиот, проститутка – или в най-добрият случай, чистачка или строителен работник.

Не ви харесват подобни стереотипи? Тогава постарайте се да ги промените, започвайки от себе си.


Хаити – Писмо от дявола

Ужасяващото земетресение случило се в Хаити, което причини смъртта на поне 70 хиляди души и разруши огромна площ, разбуни духовете както зад граница, така и на родна почва.
Може да погледнете при Епистемик, при Валентин,  при Размисли или при Лонганлон.

Темата е сложна, комплексна и определено няма еднозначен отговор, но това, което повече плаши e фанатизмът, с който някои хора подхождат към темата, особено в Америка.
Случвало ми се е да коментираm, че християнството твърде често е използвано срещу всеки, който по някаква причина не е бял, американец, хетеросексуален мъж, но отношението на Пат Робъртсон стига нови низини на нихилизъм и мизантропия.


Ужасявам се, че според този човек единственият начин да се освободят от френско господство  е само с договор с дявола (?). Не разбрах само защо е на това мнение и откъде вади доводите си, защото той твърди, че това е реална история.
Ясно ми е, че фанатиците са болни хора, но това е просто… прекалено.
Да са се борили сами, да са извоювали свободата си… явно това е невъзможно.

От друга страна, отговорът на Лили Койл е чудесен и ме кара да смятам, че надежда все пак има.

Скъпи Пат Робъртсън,
знам, че всяка реклама е добра реклама, така че благодаря ти.

Освен това изкарваш Бог злобар, който тормози хората, така че благодаря и за това.
Но твърдението ти, че Хаитянците са сключили догор с мен, това е безкрайно обидно.
Аз може да съм еманация на злото, но не съм гадняр.

Начинът, по който представяш нещата излиза, че тези, които сключват договор с мен оставя хората отчаяни и без никакви средства. Това е вярно, но чак, когато умрат и отидат от другата страна. Когато правя сделки с хора, те първо получават нещо тук, на Земята – красота, известност, талант, блясък, богатство, слава.

Тези Хаитянци нямат нищо и имам предвид нищичко.
И това беше преди да се случи земетресението.
Ако имах уговорка с Хаити, там щеше да има множество банки, небостъргачи, ексклузивни нощни клубове, ботокс.. такива неща. 80 % бедност на населението просто не е в стила ми.
Нямам нищо против… просто казвам, че аз не правя така.
Вършиш отлична работа Пат и не искам да те карам да се чувстваш кофти, просто, изкарваш ме лош.
И то не по добрия начин. Продължавай да обвиняваш Бог.
Това върши работа.
Но не намесвай мен в цялата ситуация.
Или щесе наложи да преразгледаме твоя договор.

С най-добри чувства,
Дяволът

Давам си сметка, че дискутирам тема, която е трагедия от невероятен мащаб, но смятам, че има нужда да се покаже ясно, че подобно отношение не се, не трябва и не бива да се толерира. По каквато и да е тема.

Интересно е също така да се погледнат коментарите в блоговете, защото някои поне са много интересен пример на чувство за превъзходство на база малко или никакви данни.