Пресечност (intersectionality)

Когато започнах да пиша за преживяванията си като човек с видимо физическо увреждане, често мои читатели ме изненадваха с добронамерени изказвания от типа на „Няма страшно! И на мен в гимназията ми се подиграваха, задето бях пълна/имах акне/очила, но сега всичко е наред!“

Като оставим настрана факта, че увреждането ми някак си не отшумя от самосебе си след пубертета, остава едно очевидно несъответствие в приравняването на „видимо физическо увреждане“ с „козметичен дефект“, а именно, че тези неща не се изключват взаимно. Невероятно, но факт – напълно е възможно едновременно да куцаш, да имаш излишни килограми и акне и да носиш очила. Има още

Advertisements

Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

Защо подкрепям Парад 2011

Парадите в България (София) са интересен индикатор за това каква е разликата по принцип и на практика.
По принцип всички са много толерантни… нямат проблем хората да ги има, да си се обичат, да живеят… само ако може да са невидими. Само че това няма как да се случи. Ние се раждаме, все с нещо се различаваме помежду си, а после прекарваме години в изграждането на уникалността ни, с учене, мислене, четене, ние се развиваме като уникални индивиди и няма сила на света, която може наистина да ни я отнеме, просто защото хората сме толкова комплексни.

Отношението ми, моето и на това на екипа на блога, е повече от ясно.
Ще цитирам Петя, защото го е казала много добре.

Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието.

[…]
И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история.

Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Да. Идеята на такива събития е да се дедемонизира нещо – хората, идеята…
Когато в обществото ни единственото, което виждаме са бялата мъжка и женска хетеросексуалност, а другите хора са невидими, това води до стереотипи, до крайности, до страхове, до насилие. Защо? Защото хората мразят това, което не разбират.  А от омразата до насилието границата е тънка.

Не мога да разбера кое му е толкова трудното: когато те третират като по-малко от човек, което му е толкова неразбираемо, че на хората не им харесва и че искат да променят това?
Да, когато безличните стереотипи и слухове се сдобият с лица и се окажат, че нямат рога, опашки и прочие, нивото на страх и социални търкания се променя в някаква посока. Хората започват да дискутират и коментират темата.

Като човек, който днес има правото да гласува, защото преди по-малко от 150 години, на една друга маргинализирана група й е писнало, смятам, че дискутирането и правенето на проблемите публични е начинът им за разрешаване, а не стискането на клепачи, запушването на уши и отричането на реалността.
Може да не си съгласен с парада. Но поне уважавай живота на другите достатъчно, за да разбереш, че темата е на живот и смърт.

Целта на тези паради е да се сложат лица на безименните и да се види има ли проблем.
Фактът, че всяка година към него се подхожда с невероятна агресия, според мен е показателен има ли хомофобия в застрашителни размери или няма.

От  мен само да вметна, като послепис, че „нормалност“ за много хора означава „еднаквост“.
Според мен няма еднаквост. Разликите между отделните индивиди на една група са далеч по-големи, отколкото на разликите между отделните групи като цяло.
Ние нямаме дефинирана нормалността, затова може да се използва срещу всеки, независимо какъв е човекът, каква му е средата и какви са му интересите.

Целта на тези прайдове е не просто „хората да се показват“, но и да стимулират обществена реакция, хората да се замислят, да погледнат собствените си представи и да помислят дали не третират негативно хора, които не са им виновни с нищо, не искат нищо повече от това, да бъдат признати за пълноправни личности и да могат да имат същата сигурност, както и останалите, че правата им са отчетени и защитени.

П.П. Един малък проблем с преводите.
На английски pride означава гордост. На български парад предава малко по-различен смисъл на думата.

Гост: Професионално призвание

Автор:  Муша-Буша

Съвременни принцеси, драма кралици, дон Кихотовци, Жани Д’Аркове и апостоли. Професионални гейове, роми по занятие и българи по квалификация.

Гледам предавания от България с Боян Станков vs нормални хора и наистина поглеждам да видя датата на записа. Не ми се вярва просто. Не може това да е 2009/10. Гледам и виждам и професионални майки, професионални гейове и професионални разбирачи.

Осъзнавам и нова нишка в дискусията за и против браковете между двама души от един пол, като че ли самата формулировка „за и против“ не е достатъчно дебилна. Още по-дебилно е изказването, че децата с еднополови родители самите „стават“ хомосексуални. С други думи – съществуващото налично количество хомосексуални трябва или се препоръчва да се изчерпа, т.е. да не се създават условия за ново попълнение на хомосексуални. Що за скодоумно виждане?! Да бъдем проактивни – нека отсега пресечем вероятността двама души, които не могат да имат деца заедно, да заживяват заедно, както и двама с криминално досие също. Ако логиката показва, че децата в еднополова двойка „стават“ хомосексуални, резултатът е, че децата на криминално проявени стават престъпници. Същевременно, ако сексуалността беше генетично заложена, тогава аз нямаше да съществувам.

Предаването, което гледам в момента, е дебилно. Свикнала съм с позицията на опонентите на ЛГБТ каузата по принцип, чула съм всякакви аргументи, дори такива, предизвикващи смях. Това, което ме сащисва сега, е езикът, който използват ЗАЩИТНИЦИТЕ на ЛГБТ каузата и позицията, която изповядват.

На мен самата ми е дошло до гуша от папагалското повтаряне на причини ЗА еднополовите бракове, защото/заради 1) европейски/международни директиви; 2) защото България е правова светска държава, за разлика от Църквата, която е против (внимание – не християнството е против, а Църквата!); 3) защото децата в еднополова двойка няма да израстнат хомосексуални; 4) персонализиране на каузата заради един човек/семейство и 4) защото ЛГБТ ще решат, един вид, проблема на сиропиталищата и интернатите за деца. А още по-безумен е аргументът, че еднополовата двойка е антипод на разнополовата, видиш ли, заради разводите, заради разбитите семейства и прочие, в това число и „неуспеха“ на едно семейство да създадат хетеросексуална машина за деца. Не харесвам противопоставянето на лошите примери за хетеросексуалните родители срещу добрите хомосексуални. Ако можеше хората да бъдат слагани толкова лесно в папка, нямаше да има дебат за признаването на правото да бъдеш себе си извън папката.

Другата крайност на персонификацията на дебата е да се говори със сложни термини, толкова софистицирано (!?) и извисено, че аз, която с жена ми имаме дете, не се вписвам в този дебат, имам чувството, че говорим за някакви имагинерни хомосексуални и техните деца, които в такъв контекст звучат като лабораторни екземпляри.

Ядосах се от тези две предавания, едното е „Точно така“ с гости Боян Станков vs нормални хора и Якудза (моят нов персонален герой!), другото е „Жените“ с Марта Вачкова за нестандартните родители. До гуша ми дойде от професионални гейове, роми и българи – Боян, който е професионален и по занятие българин, цигани, които са професионални роми и гейове, които ЗАРАДИ сексуалната си ориентация, са правозащитни експертни институции (тук слагам и себе си в тази категория). Наистина е дразнещо, че някой, заради своя характеристика (националност, етнос, политически убеждения и прочие) е слушан като експерт по съответния въпрос и мнението му се приема за даденост, като изразена позиция на цял народ (защото всеки от нас освен националността си, има свой етнос, сексуалност, политически възгледи и прочие, ние не сме просто една своя характеристика).

И най-вече, дебатът по каквато и да е ЛГБТ тема цикли вече две години на една и съща стъпка, защото езикът не прогресира. Езикът на самите защитници не еволюира, те не израстват в убежденията си, напротив – все повече се получава угодническа симбиоза между противостоящи мнения, само и само да се избегне революционна конфронтация. Когато е удобно, защитниците се позовават на семантиката, дъвчат конкретна дума и значението й, но в останалото време се нахвърлят просто някакви думи и изказвания. Заради малкото ефирно време (или пък заради самите защитници) всеки публичен дебат по ЛГБТ тема скача от тема в тема, вадят се аргументи от девет кладенеца, задават се много въпроси, на които не се отговаря. Чест й прави на Патриция Василева във второто предаване за репликата, че цялата дискусия около отглеждането на деца и браковете между двама от един пол се основава на обсъждане на чисто сексуална гледна точка. Надявам се други да не споделят мнението ми, но аз не виждам очаквания прогрес, вместо това професионализирани опоненти, които миксират личното с принципното, хвърлят аргументи напосоки един срещу друг и сами омаловажават каузата си. Това се случва и на двата бряга. Ако България е малка държава, в която всички се познават и появяването по телевизията е много лесно постижимо, тогава може би защитниците и на двете позиции трябва да използват възможностите си по-добре. Щом аз като зрител вадя сама за себе си контратези на поставяните въпроси, вместо предаването да ме кара да се замислям и да научавам нови неща, или общото качество на продукциите е изостанало, или хората в подобни дебати са научили наизуст репликите си и не си дават много зор по време на самия разговор.

Моля никой да не остава с впечатлението за сравнителен анализ между това кой би се справил по-добре в подобна ситуация, слагам също и себе си като субект на тази критика. Макар да съжалявам, че Магда или Жоро Александров или други хора, които уважавам, не искат да си цапат ръцете с подобни медийни участия. Не това е целта, а хората на съответното време (примерно Боян със същия костюм отпреди две години или по-скоро от абитуриентската* е по-скоро призрак от миналото, отколкото актуална фигура) да еволюират, да усъвършенстват езика и аргументацията си, собствените си убеждения и всички гледни точки на тезата си.

*Заяждането ми с костюма на Боян Станков е отколешна случка и макар да е на наистина много ниско махленско ниво, все още е забавна. Колкото пъти съм се виждала с него, в студио или извън, освен на първия прайд, той все беше със същия син костюм. Миналата година го видях с друг, по-хубав, е, и по-нов де, но примера с костюма е приложим за вижданията, изказваната реч и подхода му като цяло.

Гост: Персонален тероризъм

На гости ни е Аксиния Ганчева (musha-busha).

Темата, която дискутира е емоционална, сериозна и крайно тежка. Превела е публикацията на Джим Верхълст (Terorism, that’s personal) за насилието над жени в арабския свят.
Снимките към тази публикация са вилно въздействащи и не са безопасни за работа или преглед около чувствителни хора, така че моля, имайте го предвид.
Смятаме, че темата е твърде важна и че възможността да се види какво се случва и е причинено на човешки същества е важно, това е и причината да ги поставим на първо място. Целта е да покажем, че насилието над жени съществува и че заради него страдат и са осакатени човешки същества, ако не ви харесва, кажете ни, но не забравяйте, че натискането на хикса няма да промени съдбата на тези жени и че това продължава да се случва.
Има още

Лошата слава на „културата на неангажиращия секс“

Не секса за една нощ съсипва живота на младите жени, а изискването да се превърнат в Точно Каквото Искат Мъжете

Автор: Kate Harding

Дали „културата на неангажиращия секс“ е унизителна и деструктивна за момичетата и младите жени, за които ще е най-добре да се върнем към традиционните ценности? Или не е нищо особено, просто новото ‘нормално’ нещо, за което сме твърде стари? Изглежда спорът никога няма да приключи, въпреки последните доказателства, че статистически погледнато, неангажиращия секс не съсипва живота на младите жени.

Но статистиката не може да ни разкаже цялата история. Рейчъл Й. Симънс, авторка на книгата „Проклятието на доброто момиче“, която пише рубриката със съвети на Teen Vogue, казва, че непрекъснато получава писма от момичета, които неангажиращия секс е направил нещастни – и ако ни е грижа за емоционалното им здраве, нещо трябва да се промени.

„Момичетата казват, че ‘в известен смисъл’ ходят с момчето или ‘един вид’ излизат с него или просто ‘се мотаят заедно’ – пише Симънс.  – Момчето не иска връзка, или още по-лошо, има друга неангажираща връзка. В същото време, момичето ‘си пада’ по него и ми иска съвет как да го накара да се промени и да й бъде истински приятел.“ Тя се опасява, че тези писма „показват все по-изявена тенденция при момичетата да дават всичко на момчетата и то по техните правила.“ Отбелязвайки, че социоложката Катлийн А. Богъл е събрала подобни истории, интервюирайки студентки за книгата си „Hooking Up: Секс, запознанства и връзки в кампуса“, Симънс предполага, че може би „правилата на старата школа“ за ходене, „оставят повече място за чувствата и потребностите на младите жени“ и се чуди, „Какво и кого губим от новата сексуална свобода?… Това ли е напредъка? Или феминизмът се напи, прибра се с неподходящ човек, събуди се в чуждо легло и възкликна „О, боже?“

Признавам, последното беше забавно. И мисля че проблемът, за който Симънс говори е реален – по-специално, „ако [момичета] свикнат с връзки ‘един вид’ или ‘в известен смисъл’, как ще се научат да защитават собствените си сексуални интереси?“ – но определено не смятам, че виновникът е феминизма или дори „културата на неангажиращия секс“. Мисля, че младите жени са различни – едни от други и сами от себе си в бъдещето и в миналото – така че е безсмислено да се обсъжда дали случайния секс е Изцяло добър или Изцяло лош за всички от тях. Помислете: може би сексът без обвързване да е страхотен за някои, ужасен за други и нещо по средата за останалите? Нещо като да се ожениш, или да имат деца, или да станеш инженер, или да се качиш на увеселително влакче, или да си вземеш куче, или да ядеш суши – или като всяко друго субективно преживяване, хм?

Но ако престанем да разглеждаме „културата на неангажиращия секс“, както изцяло добра или изцяло лоша, тогава какво остава за младите жени, които Симънс и Богъл описват – тези, които са се оказали в отношения, в които не се чувстват комфортно? Да помислим отново: ами ако се концентрираме върху това да научим момичетата „да действат според собствените си желания и да защитават сексуалните си интереси“, вместо да се вайкаме за младото поколение или да оплакваме времената, когато ‘правилата в ходенето’ са били по-прости? (Предполагам, че нещата наистина са били по-прости, когато изнасилването е било смятано за „провалена вечер“, от жените се е очаквало да отказват секс дори когато го желаят, единствените приемливи възможности за бременните тийнейджърки са били незабавен брак или временно изчезване, надеждна антикоцепция се е намирала трудно, властвало е невежеството относно болестите предавани по полов път, насилието  между партньори си е било чисто тяхна работа и т.н. Понякога – само предложение – малко допълнителна сложност е на място).

От моя гледна точка истинският проблем за решаване не е „културата на неангажиращия секс“, а силния натиск върху момичетата и жените да намерят и задържат някой мъж, вместо да намерят и задържат това, което желаят. Медийните послания, адресирани към женския пол от пубертета нататък, набиват до безкрай няколко прости съобщения. 1) Ако не си хетеросексуална – или поради някаква друга причина не смяташ намирането на приятел за основна цел в живота си – ти не съществуваш. 2) Единственият начин да си намериш приятел е да разбереш Какво Искат Мъжете и да се превърнеш в точно това, каквото и да ти коства. 3) За да задържиш приятеля си трябва да продължиш да бъдеш това, Което Искат Мъжете и ако връзката ви се провали, то е защото си направила нещо, което Мъжете Мразят.

Списание “Seventeen“ например, услужливо предлага списък от 23 неща, които момчетата мразят (като: да плачеш, да се оригваш, да говориш за проблемите си), мъжки откровения на важни теми като: „Какво би ви отблъснало у едно момиче?“, „Коя момичешка прическа ви харесва най-много?“,  „Какво е най-лошото нещо, което едно момиче може да направи на първа среща?“ и – не, не се шегувам – „Коя е най-готината извънучилищна дейност за едно момиче?“. Порастнат ли малко, младите жени могат да се обърнат към Glamour, за да научат „10 неща, които мъжа никога не трябва да разбира“, „15 правила в любовта на свободната жена“, „10 начина да съблазниш мъжа за 10 секунди“, „Какво наистина си мисли той за секса за една нощ“ и, разбира се, „Какво да правим, когато той се бои от обвързване.“ (Примерен съвет: „Какво можете да му кажете, без да го изплашите? Нищо.“)

Ако списанията не успеят да ви осигуряват достатъчно информация как да бъдете това, Което Искат Мъжете, ще ви помогне популярната психология. Можете да започнете с нещо като „Как всеки мъж да ви желае: Бъдете толкова неустоима, че да ви се прииска да ходите сама със себе си!“. Всеки мъж, дами! Не просто един или двама – всички. Гейове, обвързани, женени; и тези които не са ваш тип, и тези които са твърде млади, твърде стари, егоцентрици, наркомани, насилници, социопати – ако се превърнете в това, Което Искат Мъжете, сексуалната ориентация, личните вкусове, географските граници, езиковата бариера и всичко останало, което досега ви е пречило да привлечете всеки мъж, излита през прозореца! Можете да прегледате също „Бъдете като мъж в любовта: Какво знаят  мъжете за любовта и се боят да не разберете“. Защото, виждате ли, всички мъже знаят правилата на играта, но няма логична причина някога да ги разкрият на потенциалните си партньорки; става въпрос за съперничество. Мъжете мразят да се влюбват, да се обвързват, да живеят с жени, да имат някой който да държи на тях, да опознават партньорката си и всички останали момичешки глупости. Обаче обичат секс. Това е тяхната слабост. И ако разкриете Тайните Мъжки Правила, които те отчаяно се опитват да скрият, имате шанс да ги подмамите да правят секс с вас за постоянно! Още ли сте объркани? Тогава два пъти разведения Стив Харви ще ви помогне с „Дръжте се като дама, мислете като мъж: Какво наистина мислят мъжете за любовта, връзките, близостта и обвързването“. Ако след всичко това все още не сте проумели Какво Искат Мъжете, не знам какво да ви кажа.

Освен може би, не знам, да намерите мъж когото харесвате и да го попитате какво иска, допускайки че всъщност, той не е напълно взаимозаменяем с всеки друг мъж? И да му кажете какво искате вие, осъзнавайки, че ако вашите желания и нужди не го интересуват, той явно не е правилния? И ако не се получи, да намерите абсолютно различно човешко същество и да опитайте да се разберете какво и двамата желаете? Да речем?

Проблемът, който срещат момичетата, които пишат на Симънс не е, че „културата на неангажиращия секс“ е съсипала връзките, взаимното уважение, любовта и обвързването. Проблемът е, че въпросните момичетата не могат да признаят какво искат самите те. Били са научени, че ако кажат “Искам сериозна връзка“ или “Влюбена съм в теб“ ще изплашат всяко нормално момче – това не е Каквото Искат Мъжете! – така че младите жени, които искат по-сериозна връзка са ужасени, че ако си признаят, ще останат сами и никой няма да ги иска. Били са научени да придават толкова голямо значение на мъжкото внимание (ако правиш секс, поне можеш да бъдеш сигурна, че някой те харесва) и толкова малко значение на собствените си желания, че ако не получават достатъчно в една връзка, първата им мисъл е: „Как да се променя, за да му се харесам повече?“ вместо: „Е, щом не става – време е да си потърся по-свястен партньор.“ Били са научени, че ако не са щастливи с някой мъж, то е защото правят някоя от Най-често Срещаните Грешки в Една Връзка, а не защото хармоничната връзка между двама души е нещо много рядко срещано – или защото, представете си, момчетата също правят грешки.

Ако спрем да казваме на момичетата и жените как да бъдат това, Което Мъжете Искат (Но Никога Няма Да Покажат, Понеже Пфу, Чувствата Са За Момичета) и започнем да им казваме, че това което те искат има значение, че всяка сексуална и романтична връзка, от неангажиращ секс до брак, може да бъде фантастична, стига и двамата да я желаят, както и да е мизерна, ако някой от двамата не я желае – тогава може би онези, които искат сериозна връзка няма да зациклят с момче, което не иска сериозна връзка, чакайки изведнъж да се влюби в тях. А междувременно онези, които предпочитат да изследват сексуалността си без ангажименти, ще могат да го правят без да бъдат засрамвани и наричани курви, а онези които не се интересуват от момчета няма да бъдат изтрити напълно от картината. Ако насърчаваме момичетата и жените да оценяват реално собствените си желания, вместо да се вайкаме за днешната младеж, ще можем да им се доверим да открият какво желаят и от какво се нуждаят и да прекратят случайни или сериозни връзки, които са разочаровали или наранили тях, независимо дали работят за някой друг. (Осъзнавайки, разбира се, че разбитите сърца и любовната скръб са неизбежна част от порастването.)

Работата е там, че когато само един вид „ходене“ се смята за приемлив, независимо дали става въпрос за неангажиращи отношения или старомодна ухажване – тогава всеки, чиито желания не се вписват в този шаблон, ще бъде пренебрегнат. Но ако учим децата, че съществува широк спектър на възможни сексуални и емоционални отношения и единственото сложно нещо (гаранция, доста сложно) е намирането на партньори, които искат същите неща, тогава ще е възможно за много повече хора да намират лично удовлетворение, без да нараняват никого. Не звучи ли по-добре, отколкото да се опитваме да върнем времето назад?

Източник: Salon

Презерватирай се…

Напоследък започва да се налага традицията да се говори поне веднъж годишно за СПИН и полово предавани болести.
Би си помислил човек, че след достъпа до Гугъл, Уики и пр., не би имало повече някой, който да не знае достатъчно по темата, за да може да бъде информиран/а и защитен/а, но след бърз преглед на форуми и сайтове посещавани от тинейджъри, нещата се оказват други.

И с какво се опитват да ги достигнат, ами с ей това:

Освен, че е некадърен, доста плосък и глупав, клипът струва и 11 хиляди.
След консултация с познат художник/аниматор, бях осведомена, че за направата му са трябвали не повече от 3,4 часа!
И би струвало около 200 лева, заради техническото ниво. Даже и това му било много.
Къде отиват останалите 10 и 800 лева? И кой го е одобрил това?

Препоръчвам да се погледне ето това, като сравнение за емоция, послание и въздействие и да се направи сравнение. Конкретно на тема СПИН е.

и 2ра част

Дори не ми пука, че нивото на клипа, за който говорим, е толкова ниско. Това, което ме вбесява е неадекватната информация, която се представя.

Да поговорим малко за СПИН.
Синдромът на придобитата имунна недостатъчност
(СПИН) е заболяване на човешката имунна система, причинено от вируса на човешката имунна недостатъчност (ХИВ).Болестта прогресивно намалява ефективността на имунната система, правейки болния уязвим за опортюнистични инфекции и тумори.

ХИВ се предава чрез пряк контакт на лигавицата или кръвния поток със съдържаща вируса телесна течносткръв, сперма, вагинална течност, предеякулат или кърма. Това предаване може да стане при анален, вагинален или орален секс, кръвопреливане, при употреба на замърсени хиподермични игли, при бременност, раждане, кърмене.

Защо СПИН е толкова опасен? Защото има пандемичен характер, като през 2007 година броят на болните по света се оценява на 33,2 милиона души, а на жертвите на болестта – на 2,1 милиона души годишно, включително 330 хиляди деца.
Макар че различни терапии на СПИН и ХИВ могат да забавят протичането на болестта, все още не съществува ваксина или лекарство. Антиретровирусната терапия намалява както смъртността, така и заболеваемостта при инфекция с ХИВ, но необходимите за нея медикаменти са скъпи, а в много страни и труднодостъпни.
Поради трудното третиране на инфекцията, основното средство за контролиране на на болестта е ограничаването на нейното разпространение.
(Информацията е от Уики)

И подобна тема е дискутирана, коментирана и обяснявана колко точно страшна, опасна и смъртоносна е, с някаква шибана зелена топка, която говори от първо лице как влизала отпред и отзад…
Иде ми да набия поред всичките участници и създатели на филмчето, както и на идиотите дали парите за това. Защото това показва, че ама изобщо не ги грее за темата, но и че не разбират за какво говорят, нито колко е сериозно.

Вижте и какво имат да кажат Дневник (които му удрят егати сарказма, без да са казали дума на въпреки)по темата, както и Акулата и Светла. Има и писмо с няколко неудобни въпроса.
Още Уики и РИОКЗ