Пресечност (intersectionality)

Когато започнах да пиша за преживяванията си като човек с видимо физическо увреждане, често мои читатели ме изненадваха с добронамерени изказвания от типа на „Няма страшно! И на мен в гимназията ми се подиграваха, задето бях пълна/имах акне/очила, но сега всичко е наред!“

Като оставим настрана факта, че увреждането ми някак си не отшумя от самосебе си след пубертета, остава едно очевидно несъответствие в приравняването на „видимо физическо увреждане“ с „козметичен дефект“, а именно, че тези неща не се изключват взаимно. Невероятно, но факт – напълно е възможно едновременно да куцаш, да имаш излишни килограми и акне и да носиш очила. Има още

Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

Защо подкрепям Парад 2011

Парадите в България (София) са интересен индикатор за това каква е разликата по принцип и на практика.
По принцип всички са много толерантни… нямат проблем хората да ги има, да си се обичат, да живеят… само ако може да са невидими. Само че това няма как да се случи. Ние се раждаме, все с нещо се различаваме помежду си, а после прекарваме години в изграждането на уникалността ни, с учене, мислене, четене, ние се развиваме като уникални индивиди и няма сила на света, която може наистина да ни я отнеме, просто защото хората сме толкова комплексни.

Отношението ми, моето и на това на екипа на блога, е повече от ясно.
Ще цитирам Петя, защото го е казала много добре.

Всички събития от поредиците София Прайд са организирани от доброволци, най-обикновени хора, които отделят лично време, нерви и средства да организират събития на страшно високо ниво. Като се започне от бюрократичните детайли (разрешения, писма, декларации) и се мине през логистичния кошмар (маршрути, охрани, fundraising, популяризиране, участия в медиите) и се стигне до концептуалните решения (тема, график, съпровождащи събития, лекции, купони). Всички пари, които биват събрани се харчат за събитието конкретно. Най-вече за полиция. А организаторите ходят на работа през деня и вечер бачкат по събитието.

[…]
И последно, но не на последно място, подкрепям София Прайд не само, защото е движение в защита на правата на ЛГБТ хората, но и защото показва, че промяна е възможна. За съжаление си спомняме много добре заветната 2008-ма, когато ултрасите на БНС ни хвърляха молотовки по главите и пробягахме трасето със светкавична скорост, защото… какво да се лъжем… беше си ни страх. Само три години по-късно, положението не е розово, но е по-различно. Не че няма хомофобия, но повече хора знаят как да я разпознаят. И не че е настъпила тотална промяна, но определено се е случило достатъчно, за да вярваме, че може би не сега и може би не веднага…, НО ПРОМЯНА Е ВЪЗМОЖНА. И съм абсолютно убедена , че след години някои от имената на организаторите на тези събития ще бъдат вписани в учебниците: Аксиния, Магда, Яна, Юлия… (много се извинявам, че не мога да изброя всички поименно) са хора, които ей така леко и последователно променят хода на най-новата ни история.

Звучи гръмко, но определено не мисля, че преувеличавам, защото чуждият опит показва, че този тип събития отварят вратите за много по-дълбоки промени в съзнанието на хората и благодарение на тях, децата ни ще живеят в по-различни условия. Ще живеят по-добре. Не само децата, които са гей, но и всички останали, които по някакъв начин не се вписват в стандартната рамка за нормалност.

Да. Идеята на такива събития е да се дедемонизира нещо – хората, идеята…
Когато в обществото ни единственото, което виждаме са бялата мъжка и женска хетеросексуалност, а другите хора са невидими, това води до стереотипи, до крайности, до страхове, до насилие. Защо? Защото хората мразят това, което не разбират.  А от омразата до насилието границата е тънка.

Не мога да разбера кое му е толкова трудното: когато те третират като по-малко от човек, което му е толкова неразбираемо, че на хората не им харесва и че искат да променят това?
Да, когато безличните стереотипи и слухове се сдобият с лица и се окажат, че нямат рога, опашки и прочие, нивото на страх и социални търкания се променя в някаква посока. Хората започват да дискутират и коментират темата.

Като човек, който днес има правото да гласува, защото преди по-малко от 150 години, на една друга маргинализирана група й е писнало, смятам, че дискутирането и правенето на проблемите публични е начинът им за разрешаване, а не стискането на клепачи, запушването на уши и отричането на реалността.
Може да не си съгласен с парада. Но поне уважавай живота на другите достатъчно, за да разбереш, че темата е на живот и смърт.

Целта на тези паради е да се сложат лица на безименните и да се види има ли проблем.
Фактът, че всяка година към него се подхожда с невероятна агресия, според мен е показателен има ли хомофобия в застрашителни размери или няма.

От  мен само да вметна, като послепис, че „нормалност“ за много хора означава „еднаквост“.
Според мен няма еднаквост. Разликите между отделните индивиди на една група са далеч по-големи, отколкото на разликите между отделните групи като цяло.
Ние нямаме дефинирана нормалността, затова може да се използва срещу всеки, независимо какъв е човекът, каква му е средата и какви са му интересите.

Целта на тези прайдове е не просто „хората да се показват“, но и да стимулират обществена реакция, хората да се замислят, да погледнат собствените си представи и да помислят дали не третират негативно хора, които не са им виновни с нищо, не искат нищо повече от това, да бъдат признати за пълноправни личности и да могат да имат същата сигурност, както и останалите, че правата им са отчетени и защитени.

П.П. Един малък проблем с преводите.
На английски pride означава гордост. На български парад предава малко по-различен смисъл на думата.

Гост: Професионално призвание

Автор:  Муша-Буша

Съвременни принцеси, драма кралици, дон Кихотовци, Жани Д’Аркове и апостоли. Професионални гейове, роми по занятие и българи по квалификация.

Гледам предавания от България с Боян Станков vs нормални хора и наистина поглеждам да видя датата на записа. Не ми се вярва просто. Не може това да е 2009/10. Гледам и виждам и професионални майки, професионални гейове и професионални разбирачи.

Осъзнавам и нова нишка в дискусията за и против браковете между двама души от един пол, като че ли самата формулировка „за и против“ не е достатъчно дебилна. Още по-дебилно е изказването, че децата с еднополови родители самите „стават“ хомосексуални. С други думи – съществуващото налично количество хомосексуални трябва или се препоръчва да се изчерпа, т.е. да не се създават условия за ново попълнение на хомосексуални. Що за скодоумно виждане?! Да бъдем проактивни – нека отсега пресечем вероятността двама души, които не могат да имат деца заедно, да заживяват заедно, както и двама с криминално досие също. Ако логиката показва, че децата в еднополова двойка „стават“ хомосексуални, резултатът е, че децата на криминално проявени стават престъпници. Същевременно, ако сексуалността беше генетично заложена, тогава аз нямаше да съществувам.

Предаването, което гледам в момента, е дебилно. Свикнала съм с позицията на опонентите на ЛГБТ каузата по принцип, чула съм всякакви аргументи, дори такива, предизвикващи смях. Това, което ме сащисва сега, е езикът, който използват ЗАЩИТНИЦИТЕ на ЛГБТ каузата и позицията, която изповядват.

На мен самата ми е дошло до гуша от папагалското повтаряне на причини ЗА еднополовите бракове, защото/заради 1) европейски/международни директиви; 2) защото България е правова светска държава, за разлика от Църквата, която е против (внимание – не християнството е против, а Църквата!); 3) защото децата в еднополова двойка няма да израстнат хомосексуални; 4) персонализиране на каузата заради един човек/семейство и 4) защото ЛГБТ ще решат, един вид, проблема на сиропиталищата и интернатите за деца. А още по-безумен е аргументът, че еднополовата двойка е антипод на разнополовата, видиш ли, заради разводите, заради разбитите семейства и прочие, в това число и „неуспеха“ на едно семейство да създадат хетеросексуална машина за деца. Не харесвам противопоставянето на лошите примери за хетеросексуалните родители срещу добрите хомосексуални. Ако можеше хората да бъдат слагани толкова лесно в папка, нямаше да има дебат за признаването на правото да бъдеш себе си извън папката.

Другата крайност на персонификацията на дебата е да се говори със сложни термини, толкова софистицирано (!?) и извисено, че аз, която с жена ми имаме дете, не се вписвам в този дебат, имам чувството, че говорим за някакви имагинерни хомосексуални и техните деца, които в такъв контекст звучат като лабораторни екземпляри.

Ядосах се от тези две предавания, едното е „Точно така“ с гости Боян Станков vs нормални хора и Якудза (моят нов персонален герой!), другото е „Жените“ с Марта Вачкова за нестандартните родители. До гуша ми дойде от професионални гейове, роми и българи – Боян, който е професионален и по занятие българин, цигани, които са професионални роми и гейове, които ЗАРАДИ сексуалната си ориентация, са правозащитни експертни институции (тук слагам и себе си в тази категория). Наистина е дразнещо, че някой, заради своя характеристика (националност, етнос, политически убеждения и прочие) е слушан като експерт по съответния въпрос и мнението му се приема за даденост, като изразена позиция на цял народ (защото всеки от нас освен националността си, има свой етнос, сексуалност, политически възгледи и прочие, ние не сме просто една своя характеристика).

И най-вече, дебатът по каквато и да е ЛГБТ тема цикли вече две години на една и съща стъпка, защото езикът не прогресира. Езикът на самите защитници не еволюира, те не израстват в убежденията си, напротив – все повече се получава угодническа симбиоза между противостоящи мнения, само и само да се избегне революционна конфронтация. Когато е удобно, защитниците се позовават на семантиката, дъвчат конкретна дума и значението й, но в останалото време се нахвърлят просто някакви думи и изказвания. Заради малкото ефирно време (или пък заради самите защитници) всеки публичен дебат по ЛГБТ тема скача от тема в тема, вадят се аргументи от девет кладенеца, задават се много въпроси, на които не се отговаря. Чест й прави на Патриция Василева във второто предаване за репликата, че цялата дискусия около отглеждането на деца и браковете между двама от един пол се основава на обсъждане на чисто сексуална гледна точка. Надявам се други да не споделят мнението ми, но аз не виждам очаквания прогрес, вместо това професионализирани опоненти, които миксират личното с принципното, хвърлят аргументи напосоки един срещу друг и сами омаловажават каузата си. Това се случва и на двата бряга. Ако България е малка държава, в която всички се познават и появяването по телевизията е много лесно постижимо, тогава може би защитниците и на двете позиции трябва да използват възможностите си по-добре. Щом аз като зрител вадя сама за себе си контратези на поставяните въпроси, вместо предаването да ме кара да се замислям и да научавам нови неща, или общото качество на продукциите е изостанало, или хората в подобни дебати са научили наизуст репликите си и не си дават много зор по време на самия разговор.

Моля никой да не остава с впечатлението за сравнителен анализ между това кой би се справил по-добре в подобна ситуация, слагам също и себе си като субект на тази критика. Макар да съжалявам, че Магда или Жоро Александров или други хора, които уважавам, не искат да си цапат ръцете с подобни медийни участия. Не това е целта, а хората на съответното време (примерно Боян със същия костюм отпреди две години или по-скоро от абитуриентската* е по-скоро призрак от миналото, отколкото актуална фигура) да еволюират, да усъвършенстват езика и аргументацията си, собствените си убеждения и всички гледни точки на тезата си.

*Заяждането ми с костюма на Боян Станков е отколешна случка и макар да е на наистина много ниско махленско ниво, все още е забавна. Колкото пъти съм се виждала с него, в студио или извън, освен на първия прайд, той все беше със същия син костюм. Миналата година го видях с друг, по-хубав, е, и по-нов де, но примера с костюма е приложим за вижданията, изказваната реч и подхода му като цяло.

Гост: Персонален тероризъм

На гости ни е Аксиния Ганчева (musha-busha).

Темата, която дискутира е емоционална, сериозна и крайно тежка. Превела е публикацията на Джим Верхълст (Terorism, that’s personal) за насилието над жени в арабския свят.
Снимките към тази публикация са вилно въздействащи и не са безопасни за работа или преглед около чувствителни хора, така че моля, имайте го предвид.
Смятаме, че темата е твърде важна и че възможността да се види какво се случва и е причинено на човешки същества е важно, това е и причината да ги поставим на първо място. Целта е да покажем, че насилието над жени съществува и че заради него страдат и са осакатени човешки същества, ако не ви харесва, кажете ни, но не забравяйте, че натискането на хикса няма да промени съдбата на тези жени и че това продължава да се случва.
Има още

Лошата слава на „културата на неангажиращия секс“

Не секса за една нощ съсипва живота на младите жени, а изискването да се превърнат в Точно Каквото Искат Мъжете

Автор: Kate Harding

Дали „културата на неангажиращия секс“ е унизителна и деструктивна за момичетата и младите жени, за които ще е най-добре да се върнем към традиционните ценности? Или не е нищо особено, просто новото ‘нормално’ нещо, за което сме твърде стари? Изглежда спорът никога няма да приключи, въпреки последните доказателства, че статистически погледнато, неангажиращия секс не съсипва живота на младите жени.

Но статистиката не може да ни разкаже цялата история. Рейчъл Й. Симънс, авторка на книгата „Проклятието на доброто момиче“, която пише рубриката със съвети на Teen Vogue, казва, че непрекъснато получава писма от момичета, които неангажиращия секс е направил нещастни – и ако ни е грижа за емоционалното им здраве, нещо трябва да се промени.

„Момичетата казват, че ‘в известен смисъл’ ходят с момчето или ‘един вид’ излизат с него или просто ‘се мотаят заедно’ – пише Симънс.  – Момчето не иска връзка, или още по-лошо, има друга неангажираща връзка. В същото време, момичето ‘си пада’ по него и ми иска съвет как да го накара да се промени и да й бъде истински приятел.“ Тя се опасява, че тези писма „показват все по-изявена тенденция при момичетата да дават всичко на момчетата и то по техните правила.“ Отбелязвайки, че социоложката Катлийн А. Богъл е събрала подобни истории, интервюирайки студентки за книгата си „Hooking Up: Секс, запознанства и връзки в кампуса“, Симънс предполага, че може би „правилата на старата школа“ за ходене, „оставят повече място за чувствата и потребностите на младите жени“ и се чуди, „Какво и кого губим от новата сексуална свобода?… Това ли е напредъка? Или феминизмът се напи, прибра се с неподходящ човек, събуди се в чуждо легло и възкликна „О, боже?“

Признавам, последното беше забавно. И мисля че проблемът, за който Симънс говори е реален – по-специално, „ако [момичета] свикнат с връзки ‘един вид’ или ‘в известен смисъл’, как ще се научат да защитават собствените си сексуални интереси?“ – но определено не смятам, че виновникът е феминизма или дори „културата на неангажиращия секс“. Мисля, че младите жени са различни – едни от други и сами от себе си в бъдещето и в миналото – така че е безсмислено да се обсъжда дали случайния секс е Изцяло добър или Изцяло лош за всички от тях. Помислете: може би сексът без обвързване да е страхотен за някои, ужасен за други и нещо по средата за останалите? Нещо като да се ожениш, или да имат деца, или да станеш инженер, или да се качиш на увеселително влакче, или да си вземеш куче, или да ядеш суши – или като всяко друго субективно преживяване, хм?

Но ако престанем да разглеждаме „културата на неангажиращия секс“, както изцяло добра или изцяло лоша, тогава какво остава за младите жени, които Симънс и Богъл описват – тези, които са се оказали в отношения, в които не се чувстват комфортно? Да помислим отново: ами ако се концентрираме върху това да научим момичетата „да действат според собствените си желания и да защитават сексуалните си интереси“, вместо да се вайкаме за младото поколение или да оплакваме времената, когато ‘правилата в ходенето’ са били по-прости? (Предполагам, че нещата наистина са били по-прости, когато изнасилването е било смятано за „провалена вечер“, от жените се е очаквало да отказват секс дори когато го желаят, единствените приемливи възможности за бременните тийнейджърки са били незабавен брак или временно изчезване, надеждна антикоцепция се е намирала трудно, властвало е невежеството относно болестите предавани по полов път, насилието  между партньори си е било чисто тяхна работа и т.н. Понякога – само предложение – малко допълнителна сложност е на място).

От моя гледна точка истинският проблем за решаване не е „културата на неангажиращия секс“, а силния натиск върху момичетата и жените да намерят и задържат някой мъж, вместо да намерят и задържат това, което желаят. Медийните послания, адресирани към женския пол от пубертета нататък, набиват до безкрай няколко прости съобщения. 1) Ако не си хетеросексуална – или поради някаква друга причина не смяташ намирането на приятел за основна цел в живота си – ти не съществуваш. 2) Единственият начин да си намериш приятел е да разбереш Какво Искат Мъжете и да се превърнеш в точно това, каквото и да ти коства. 3) За да задържиш приятеля си трябва да продължиш да бъдеш това, Което Искат Мъжете и ако връзката ви се провали, то е защото си направила нещо, което Мъжете Мразят.

Списание “Seventeen“ например, услужливо предлага списък от 23 неща, които момчетата мразят (като: да плачеш, да се оригваш, да говориш за проблемите си), мъжки откровения на важни теми като: „Какво би ви отблъснало у едно момиче?“, „Коя момичешка прическа ви харесва най-много?“,  „Какво е най-лошото нещо, което едно момиче може да направи на първа среща?“ и – не, не се шегувам – „Коя е най-готината извънучилищна дейност за едно момиче?“. Порастнат ли малко, младите жени могат да се обърнат към Glamour, за да научат „10 неща, които мъжа никога не трябва да разбира“, „15 правила в любовта на свободната жена“, „10 начина да съблазниш мъжа за 10 секунди“, „Какво наистина си мисли той за секса за една нощ“ и, разбира се, „Какво да правим, когато той се бои от обвързване.“ (Примерен съвет: „Какво можете да му кажете, без да го изплашите? Нищо.“)

Ако списанията не успеят да ви осигуряват достатъчно информация как да бъдете това, Което Искат Мъжете, ще ви помогне популярната психология. Можете да започнете с нещо като „Как всеки мъж да ви желае: Бъдете толкова неустоима, че да ви се прииска да ходите сама със себе си!“. Всеки мъж, дами! Не просто един или двама – всички. Гейове, обвързани, женени; и тези които не са ваш тип, и тези които са твърде млади, твърде стари, егоцентрици, наркомани, насилници, социопати – ако се превърнете в това, Което Искат Мъжете, сексуалната ориентация, личните вкусове, географските граници, езиковата бариера и всичко останало, което досега ви е пречило да привлечете всеки мъж, излита през прозореца! Можете да прегледате също „Бъдете като мъж в любовта: Какво знаят  мъжете за любовта и се боят да не разберете“. Защото, виждате ли, всички мъже знаят правилата на играта, но няма логична причина някога да ги разкрият на потенциалните си партньорки; става въпрос за съперничество. Мъжете мразят да се влюбват, да се обвързват, да живеят с жени, да имат някой който да държи на тях, да опознават партньорката си и всички останали момичешки глупости. Обаче обичат секс. Това е тяхната слабост. И ако разкриете Тайните Мъжки Правила, които те отчаяно се опитват да скрият, имате шанс да ги подмамите да правят секс с вас за постоянно! Още ли сте объркани? Тогава два пъти разведения Стив Харви ще ви помогне с „Дръжте се като дама, мислете като мъж: Какво наистина мислят мъжете за любовта, връзките, близостта и обвързването“. Ако след всичко това все още не сте проумели Какво Искат Мъжете, не знам какво да ви кажа.

Освен може би, не знам, да намерите мъж когото харесвате и да го попитате какво иска, допускайки че всъщност, той не е напълно взаимозаменяем с всеки друг мъж? И да му кажете какво искате вие, осъзнавайки, че ако вашите желания и нужди не го интересуват, той явно не е правилния? И ако не се получи, да намерите абсолютно различно човешко същество и да опитайте да се разберете какво и двамата желаете? Да речем?

Проблемът, който срещат момичетата, които пишат на Симънс не е, че „културата на неангажиращия секс“ е съсипала връзките, взаимното уважение, любовта и обвързването. Проблемът е, че въпросните момичетата не могат да признаят какво искат самите те. Били са научени, че ако кажат “Искам сериозна връзка“ или “Влюбена съм в теб“ ще изплашат всяко нормално момче – това не е Каквото Искат Мъжете! – така че младите жени, които искат по-сериозна връзка са ужасени, че ако си признаят, ще останат сами и никой няма да ги иска. Били са научени да придават толкова голямо значение на мъжкото внимание (ако правиш секс, поне можеш да бъдеш сигурна, че някой те харесва) и толкова малко значение на собствените си желания, че ако не получават достатъчно в една връзка, първата им мисъл е: „Как да се променя, за да му се харесам повече?“ вместо: „Е, щом не става – време е да си потърся по-свястен партньор.“ Били са научени, че ако не са щастливи с някой мъж, то е защото правят някоя от Най-често Срещаните Грешки в Една Връзка, а не защото хармоничната връзка между двама души е нещо много рядко срещано – или защото, представете си, момчетата също правят грешки.

Ако спрем да казваме на момичетата и жените как да бъдат това, Което Мъжете Искат (Но Никога Няма Да Покажат, Понеже Пфу, Чувствата Са За Момичета) и започнем да им казваме, че това което те искат има значение, че всяка сексуална и романтична връзка, от неангажиращ секс до брак, може да бъде фантастична, стига и двамата да я желаят, както и да е мизерна, ако някой от двамата не я желае – тогава може би онези, които искат сериозна връзка няма да зациклят с момче, което не иска сериозна връзка, чакайки изведнъж да се влюби в тях. А междувременно онези, които предпочитат да изследват сексуалността си без ангажименти, ще могат да го правят без да бъдат засрамвани и наричани курви, а онези които не се интересуват от момчета няма да бъдат изтрити напълно от картината. Ако насърчаваме момичетата и жените да оценяват реално собствените си желания, вместо да се вайкаме за днешната младеж, ще можем да им се доверим да открият какво желаят и от какво се нуждаят и да прекратят случайни или сериозни връзки, които са разочаровали или наранили тях, независимо дали работят за някой друг. (Осъзнавайки, разбира се, че разбитите сърца и любовната скръб са неизбежна част от порастването.)

Работата е там, че когато само един вид „ходене“ се смята за приемлив, независимо дали става въпрос за неангажиращи отношения или старомодна ухажване – тогава всеки, чиито желания не се вписват в този шаблон, ще бъде пренебрегнат. Но ако учим децата, че съществува широк спектър на възможни сексуални и емоционални отношения и единственото сложно нещо (гаранция, доста сложно) е намирането на партньори, които искат същите неща, тогава ще е възможно за много повече хора да намират лично удовлетворение, без да нараняват никого. Не звучи ли по-добре, отколкото да се опитваме да върнем времето назад?

Източник: Salon

Презерватирай се…

Напоследък започва да се налага традицията да се говори поне веднъж годишно за СПИН и полово предавани болести.
Би си помислил човек, че след достъпа до Гугъл, Уики и пр., не би имало повече някой, който да не знае достатъчно по темата, за да може да бъде информиран/а и защитен/а, но след бърз преглед на форуми и сайтове посещавани от тинейджъри, нещата се оказват други.

И с какво се опитват да ги достигнат, ами с ей това:

Освен, че е некадърен, доста плосък и глупав, клипът струва и 11 хиляди.
След консултация с познат художник/аниматор, бях осведомена, че за направата му са трябвали не повече от 3,4 часа!
И би струвало около 200 лева, заради техническото ниво. Даже и това му било много.
Къде отиват останалите 10 и 800 лева? И кой го е одобрил това?

Препоръчвам да се погледне ето това, като сравнение за емоция, послание и въздействие и да се направи сравнение. Конкретно на тема СПИН е.

и 2ра част

Дори не ми пука, че нивото на клипа, за който говорим, е толкова ниско. Това, което ме вбесява е неадекватната информация, която се представя.

Да поговорим малко за СПИН.
Синдромът на придобитата имунна недостатъчност
(СПИН) е заболяване на човешката имунна система, причинено от вируса на човешката имунна недостатъчност (ХИВ).Болестта прогресивно намалява ефективността на имунната система, правейки болния уязвим за опортюнистични инфекции и тумори.

ХИВ се предава чрез пряк контакт на лигавицата или кръвния поток със съдържаща вируса телесна течносткръв, сперма, вагинална течност, предеякулат или кърма. Това предаване може да стане при анален, вагинален или орален секс, кръвопреливане, при употреба на замърсени хиподермични игли, при бременност, раждане, кърмене.

Защо СПИН е толкова опасен? Защото има пандемичен характер, като през 2007 година броят на болните по света се оценява на 33,2 милиона души, а на жертвите на болестта – на 2,1 милиона души годишно, включително 330 хиляди деца.
Макар че различни терапии на СПИН и ХИВ могат да забавят протичането на болестта, все още не съществува ваксина или лекарство. Антиретровирусната терапия намалява както смъртността, така и заболеваемостта при инфекция с ХИВ, но необходимите за нея медикаменти са скъпи, а в много страни и труднодостъпни.
Поради трудното третиране на инфекцията, основното средство за контролиране на на болестта е ограничаването на нейното разпространение.
(Информацията е от Уики)

И подобна тема е дискутирана, коментирана и обяснявана колко точно страшна, опасна и смъртоносна е, с някаква шибана зелена топка, която говори от първо лице как влизала отпред и отзад…
Иде ми да набия поред всичките участници и създатели на филмчето, както и на идиотите дали парите за това. Защото това показва, че ама изобщо не ги грее за темата, но и че не разбират за какво говорят, нито колко е сериозно.

Вижте и какво имат да кажат Дневник (които му удрят егати сарказма, без да са казали дума на въпреки)по темата, както и Акулата и Светла. Има и писмо с няколко неудобни въпроса.
Още Уики и РИОКЗ

Гост: Българска политика – Б.Б. и жените

В страна, в която Златките са символ на женственост и чалгата е официална доктрина, няма кой друг да олицетвори мъжествеността, освен Бойко Борисов.

Бойко Борисов не обича жените, но пък те много го обичат. Този мазохистичен принцип на обвързване на съвременната българска домакиня (или както е станала напоследък известна – бг-мама) както интимно, така и с авторитети от по-висок порядък, е дълбоко залегнал в народопсихологията ни. И крепи сегашното правителство.

Тя от край време си търси силно мъжко рамо. Което завършва с още по-силен юмрук. Често смята челните сблъсъци с него за признак на истинска, изгаряща и страстна любов. Копнее да продаде покорството си срещу финансова сигурност и малко разврат по пътя към нея не й пречи на самочувствието и моралните устои.

Публична тайна е, че електоралната мощ на ГЕРБ (а това означава на Бойко Борисов, защото ГЕРБ – това е той) се крепи на нежните рамене на БГ-мамите. И колкото по-гадно се държи той с тях, толкова по-мил им става.

Защо Бойко не обича жените?

Бойко Борисов е як и здрав като бик и почти толкова тъп. Аз съм сигурна, че няма да ме съди за тези думи, защото той се гордее с горепосочените факти. Дава на журналистки да му пипат мускула, а след това кокетничи, че е простодушен, но пък това го прави земен и близо до обикновения човек.

Честно казано, когато лягам на операционната маса, съм напълно съгласна да ме оперира противен надменен, но гениален задник като д-р Хаус, а не простоват и земен тип, който ще ме заколи като прасе и след това ще плаче с искрени сълзи за мен.

Същото важи и когато избирам на кого да дам правото да управлява държавата, в която живея.

Но се оказва, че не всички държат на експертността като мен и един мускул е много по-силен аргумент в женските сърца от умението да се ръководи сложна машина като държавата.

Чудя се кой би ме обичал повече – дали този, който ще ме обиди сто пъти преди да ме упои, но ще ми направи брилянтна операция, или този който ще ми разказва мръсни вицове, за да ми повдигне духа, ще ме потупа по задника и след като ме хване наркозата най-некомпетентно, земно и по човешки ще ме убие с кьопавия си скалпел?

Кой обича повече жените – този който мълчи като темерут и репортерите се налага да го гонят по коридорите за една дума, но пък осигурява добри надбавки за майчинство и гарантира медицинска помощ? Или този, който грее от всички екрани и вестници, дава на жените да му пипат мускула и след това бастисва привилегиите на студентките-майки и съсипва здравеопазването?

Пипането на мускула на Бойко Борисов е една от най-забавните случки в новата българска политическа история, заради която очаквах да скочи поне една женска организация, но това разбира се, не се случи.

Пиклата с имунитет

Още като главен секретар на МВР, на събитие в Слънчев бряг, удобно разположен сред полуподмокрени журналистки, които се пляскат през ръцете, за да успеят да се доберат до бицепса му, обяснявайки неволите си със съдебната система, която представете си, имала наглостта да иска доказателства за вината на арестуваните от МВР, Бойко се изцепи с целия си чар: „И какви са тия съдии – някаква пикла ми завършила миналата година и вече е с имунитет.

Полът на пречката пред величието му е категорично определен. Пиклата с имунитет.  Не това, че не събира доказателства за престъпниците, а подчинените му бичмета от МВР правят ефектни акции, завършващи със съдебен неуспех. Не, в никакъв случай! Журналистките вместо да зададат още въпроси и да го размажат за тази реплика, услужливо и похотливо продължават да се хихикат.

Патриархален сексапил

Бойко има типичен патриархален сексапил. Обградил се е с безлични фигуранти, за да грее сред тях като ярко слънце. Всеки неудобен се жертва и изритва. Патриархът се нуждае от йерархия, която да оглави, не се интересува от опцията да бъде пръв сред равни, както гласи класическото определение за успешна демократична управленска философия.

Обижда политическите си опоненти на хомосекуализъм. Гейове и меки китки бяха наречени и Сергей Станишев, и Яне Янев. Сякаш ме интересува какво прави в леглото си някой, ако има държавнически качества. Точно като на тъпа блондика ми обясниха, че този не може да ме управлява и не е прав, защото не е достатъчно мъж. И не ми казаха нищо рационално и логично за качествата му на политик.

За сведение на хомофобските пи ар-и на Бойко, сто пъти предпочитам да живея в Берлин с кмет гей, отколкото в град с талибанско мустакато мъжкарско управление от Третия свят.

Странно, но гейската линия в PR-a на Борисов беше много успешна и сред жени, и сред мъже. Дами, които се връзват на подобна мачовска манипулация, не копнеят за новия мъж на ХХІ век, онзи чувствителен, нежен и разбиращ ги тип, който ще ги подкрепя да се развиват като хора, ще им бъде равностоен партньор и ще им доставя истинска наслада в леглото.

Те копнеят за здравата ръка, която ще ги отърве от необходимостта да мислят с главите си, да работят, да постигат успехи, да бъдат самостоятелни, ще ги осеменява и ще ги издържа. (Апропо, властта и това ни предложи – да ни направи деца ин виво.) Те са истинските жени според официалната българска чалга-доктрина, а Падре Падроне е истинският мъж.

Бий ме, обичам те

Според официалната статистика една четвърт от жените в България признават, че ядат бой в семействата си. Говорим само за случаите, които са стигнали до спешните отделения и са били документирани. Което означава, че са само върха на айсберга. И дори изобщо не споменаваме случаите на психически тормоз, които у нас се смятат за форплей.

И като капак на всичко медиите обилно ни рекрамират най-редовно Златките и техните могъщи спонсори като успешен модел на междуполови отношения, вместо жени, които са изкатерили някоя обществена стълбица благодарение на качествата си.

При така очерталата се конюнктура Бойко Борисов е напипал най-точния път към сърцата на женския електорат. Лошо отношение, увъртания, по някой мръсен майтап тук-там, за да ги разсмее, пляскане по задника, мускули, здрава ръка, здрав юмрук, биене в гърдите „Аз съм най-големият мъжкар!“ (съвременната версия на „Булгар! Булгар!“), голи снимки от фитнеса по космати гърди, футбол…

И мрачен поглед, в който е стаена вечната заплаха: „Ей сега ще ти се обидя и повече няма да те обичам!“ БГ-мамите си падат по тези неща.

Отворено писмо

Какво се случва с децата в България? Какво се случва с майките и бащите на тези деца? Лесно ли е да се има дете, а да се няма, а да се осинови или зачене? Ами ако детето е с увреждания или болно? Какво се случва с децата, които са родени с увреждания и изоставени на грижите на държавата, а с тези, които родителите (родителят) се опитват да отглеждат?

На много от тези въпроси официалният и публичен коментар на държавата е свиване на рамене незаинтересовано.
Откакто се случи „Могилино“ (описан от президента ни като „филм направен без любов към България“…) общественото внимание бе привлечено към тема, която е толкова наболяла и сложна, че от нея институциите се пазят от занимаване и коментиране, като дявол от тамян. Защото чудовищната некадърност, неориентираност, несериозност, половинчатост, които ни срещат на всяка крачка към мъже, жени, работещи, пенсионери, здравеопазване, заплати, образование се чуват и гледат от толкова много време, че са някак вече банални. Но темата с домовете за деца е нова и не е толкова лесно да бъде сритана под черджето, защото веднъж показан ужасът, по-трудно е да се забрави.

Защото когато отидат хора с очи на главата и покажат мизерията, глада, отчаянието и ужаса, който цари в домовете за изоставени деца, е много трудно да твърдиш, че ти си вършиш работата добре. Трудно е да твърдиш, че стотици деца умират от „уврежданията си“, когато сериозен преглед през медицинските и практиките, показва, че много деца умират от недоглеждане, защото са третирани като растения, а не като човешки същества. Защото на въпреки на достъпът до информация, държавата се опитва отново да твърди, че черното е бяло и че те са изрядни (как един, ама един път не се призна, че да, грешат, не правят всичко по силите си, не променят дадения проблем, не го решат и после наистина да има с какво да се хвалят, пъчат и пр.?)

А какво се случва с деца, които не са с увреждания? С деца, които са просто болни? С деца, които имат нужда от лечение? Третира ги идентично. Демокрация в лицето на ужаса… няма значение кой сте, какъв сте (в оглед, да не сте богати българи, разбира се), всички са третирани еднакво зле и еднакво ингорирани. Но все пак вниманието се привлича към темата и реакция от държавата се очаква. И какво прави държавата? Ами какво… пpодкрепя телевизионно предаване, в което се събират пари за деца от богати, известни личности. Държава тоталное  абдикирала от поемане на отговорност и вършене на нейните задължения по твърде много фронтове. И споменатото събитие се толерира с много емоция, разни хора обясняват как го правят „заради децата“, нищо че са виждали подобни деца само на картинка, а родителите с деца са обидени и възмутени… защото са третирани като идиоти и като ПР, а не като хора.

ДО Г-ЖА АНИ САЛИЧ

с копия : ДО бТВ

ДО ТЕЛЕВИЗИЯ ПРО БГ

ДО НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ

ДО БНТ

ДО БНР

ДО ДАРИК РАДИО

ДО В-К „24 ЧАСА”

ДО В-К „ТЕЛЕГРАФ”

ДО В-К „СТАНДАРТ”

ДО В-К „СЕГА”

ДО В-К „ДНЕВНИК”

ДО Г-Н БОЙКО БОРИСОВ

ПРИМИЕР НА РБ

ДО Г-ЖА ВАЛЕНТИНА СИМЕОНОВА

ЗАМ.МИНИСТЪР НА МТСП

ДО Г-ЖА НАДЯ ШАБАНИ

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДАЗД

ДО УНИЦЕФ

Уважаема,  Ани Салич,

В качеството Ви на журналист, рекаламно лице и водеща на шоуто „Великолепната шесторка”, към Вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които НЕизоставено  дете с увреждания-много увреждания, след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към Вас, както като инициатор и участник в нищожни, мънички, благотворителни кампании за изоставени и неизоставени деца, така и като бивш  журналист, който е БИВШ, защото се превърна в болногледач на детето си и  в лаеща вълчица срещу убийствената, некадърна  и безотговорна управленска и административна социална система на България .

Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка”  „Байландо”да НЕ успят, въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешкото милосърдие на българските граждани и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня. А тази акция  няма шанс  да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани, благотворителни пиаракции , измъкващи и последното бедняшко левче от джоба й с лигави , инфантилни призиви за илюзорна помощ. Защото провала на шоуто Ви и на „Байландо” е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата.

Уважаема Ани Салич,

Нямаше да си позволя да съм  толкова груба, ако Вие и цялата медийна гилдия си бяхте направили журналистическия  труд да обясните на обществото и на властта, ЗАЩО  България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания, по брой изоставени деца от ромски произход и т.н. А Вие не го направихте, защото проблемите на изоставените деца са лесносмилаеми като редакционна материя  и е по-лесно тези деца да се използват  с комерсиален медиен продукт за обществен имидж, отколкото да се разрови цялата бюрократична, институционална, нормативна и управленска система, която пълни домовете за изоставени деца и не прави живота на „семейните” деца по-добър, независимо дали са с увреждания или не. И за това да се говори ежедневно, а не ежесутрешно да се лъска егото на стари и нови  управленски люде.

Самият факт, че на пресконференцията за „ВШ”2 зам.министър Валентина Симеонова каза, че , цитирам по памет :”предимно бедни семейства си изоставят децата”, означава, че тя изобщо не е наясно с генезиса на проблема , както и всички, които споделят становището й. Основната част от изоставените здрави деца, са „произведени”в  многолюдни непрекъснато размножаващи се ромски семейства, а децата с увреждания- от семейства КОИТО НЕ ИСКАТ ДА ОБЕДНЯВАТ и ОСКОТЯВАТ, грижейки се за детето си. Та между двете издания на „ВШ” съвместно с УНИЦЕФ  бТВ трябваше да установи, че:

-основната причина за многото изоставени ромски деца е „помощ”-ната социална политика, която стимулира „излишната” раждаемост сред най-бедното ромско население. Стимулира я и липсата на законодателно криминализиране на малолетната раждаемост като сексуален тормоз и злоупотреба с малолетни и непълнолетни деца  сред най-бедните роми. Стимулира я липсата на управленски капацитет и ВОЛЯ за ефективна /а не предизборна/ интеграционна стратегия и ефективни проекти за реалната интеграция, паралелно с нужните рестриктивни мерки срещу гражданската, обществена и родителска безотговорност, замаскирана с уж традиционните и манталитетни особености на ромския етнос. Отдадени на  социална кауза медия и организация като бТВ и УНИЦЕФ  трябва да знаят и да кажат на обществото, че написаното по-горе се споделя от огромна част от образованите, квалифицирани и реализирани роми. Като медия трябваше да знаете, че няма страна в света, която да може да осигури ресурс да интегрира такъв огромен брой  хора, които само и единствено се размножават, за което плаща 2 милиона работещо население от 7 милиона граждани. За богата държава с 30 млна население 2 % неефективно население е поносим социален казус-но за  бедна държава със 7 млна население  с 10 %  интензивно размножаваща се примитивна общност с нулев обществен потенциал-няма социално спасение, а цифрите са относително точни.

В крайна сметка в България едно семейство на работещи родители с НЕизоставено дете с увреждане с данъците си издържа толерираното  от медиите и социалната система и държавата като институция,  „размножаване” на неефективно, неработещо, неграмотно, неквалифицирано население, както и изоставените от него деца, които допълнително се обгрижват и от благотворителни кампании. Когато родител като нас се опита да получи енергийна помощ, няма шанс, защото надвишава минималния доход от 130 лв на член от семейството- колкото струват два пакета памперси и няколко пакета мокри кърпички. Но неграмотната малолетна майка, която е започнала да ражда от 12- годишна, оставила е три деца на държавата, „грижи се” за две и е заченала поредно, получава всичко, което поиска. Никой не се интересува работещите родители получават ли си редовно заплатите, като им ги забавят с няколко месеца/каквато масово е икономическата ситуация в момента/ с какво си издържат децата, с какво си плащат лекарствата, тока през зимата /ако детето е по цял ден в къщи с баба си или е болно и не е в дневен център или училище/, рехабилитацията, лечение, ремонтите в къщи, лечението на другите членове на семейството, с какви средства се отглеждат здравите деца в семейството…Ако няма баба или дядо – пенсонер или да си зареже работата и да остане като болногледач в къщи, най-често майката остава за болногледач, зарязвайки кариера, бъдеще-срещу 200лв обещетение от държавата. Като журналист би трябвало да знаете, че преобладаващата част от семействата с деца с увреждания са семейства без бащи, защото те бързо се спасяват от родителската безнадеждност… Трябва да знаете и , че една от причините да не можем да работим е, че почти ежедневно  обслужваме социалната и здравна бюрокрация, за да получим поне малкото облекчения, предвидени от системата.

Една водеща медия  със социални претенции, трябва да знае и за каже ясно, че идиотската политика на геноцид над изоставените деца и за семействата с деца с увреждания се „произвежда”основно  от Агенцията за социално подпомагане, а тя е една  социална жандармерия-некомпетентна паразитна структура, заедно с още десетина институции с дублиращи функции, отдели, дирекции и т.н. В основата на паразитното съществуване на тези структури стои базисната  липса- няма статистика и анализи за броя на децата с увреждания по основни и съпътстващи диагнози, интензитета на увеличаването на броя на тези деца и най-важното ПРИЧИНИТЕ!!! за този интензитет, както и за РЕГЛАМЕНТИРАНОТО ОБЕДНЯВАНЕ на тези семейства чрез Закона за социално подпомагане, Правилника за прилагането му, други закони, подзаконовите нормативни актове-заповеди, указания и пр.-дело все на бюрократи- малоумници.         Липсата на такава информация води до грешно осведомяване на съответните европейски финансови структури, откъдето идват грешни параметри и условия за реализиране на проекти. С такива грешни проекти   от властта  голям брой НПО се  крадат и прахосват  милиони евро за дневни центрове за рехабилитация, които по същността си са  изолатори за семейни деца- ограничен брой специалисти, некомпетентни и нископлатени и грижите за децата там са почти като в дом за изоставени.

Една водеща медия със социални претенции трябва ежедневно да коментира „производството” на деца с тежки заболявания и увреждания причинени от некомпетентната, безотговорна, престъпна здравна система, както и  последствията от  Чернобилската авария за нацията ни и по-скоро престъпното за тогавашната власт ненавременно прилагане на мерки за ограничаване на последствията от радиационното замърсяване на страната ни- „реколта”, която сега пълни детски инвалидните колички и домовете за изоставени деца!

Уважаема Ани Салич,

За да се затвори  входът към институциите, каквито претенции имате във „ВШ”  , е нужно ЯРОСТНО да се притисне политическата система и властта да регламентира реална подкрепяща политика за „семейното“ отглеждане на децата с увреждания, а не политици и залязващи шоу звезди да се превземат в  естрадни кампании, които заедно с останалите подобни мащабни или спорадични събития не решават дори частично проблемите в системата. И поради това са манипулативни и омерзяващи, а децата, участващи в тях –цинично използвани като марионетки.  В момента деинституционализацията се извършва механично и под натиск от ЕС, а не защото държавата ни иска и знае как да го направи- децата с увреждания се връщат при бизките им и там те живеят малко по-дълго, но също толкова бедно и ги погребват в семеен , а не в домски гроб. Колкото и да пълним страната със защитени жилища и да търсим приемна и осиновителска грижа – от едната страна ще се налива-от другата ще изтича.   За българските медии ние, обречените на децата си родители, сме само  герои  от „планьорки”- ревем и хленчим. И няма кой да покаже цената на  битките ни да сме отговорни родители и граждани –  ПРИМИТИВИ с убити мечти, с мизерен живот, в скапани жилища, във вечно безпаричие, с изтормозени здрави деца, заради решаването на проблемите на братчето или сестричето с увреждания… А децата ни с увреждания умират почти като в дом на ужасите –  много обичани, но някои недохранени, други нелекувани, нереахабилитирани, доосакатени…но на никого не му пука-докато не постъпят в дом, където са по-забележими.   В крайна сметка акции като „ВШ” правят  привлекателна възможността ИЗВЪН семействата си да осигурим нормален живот на децата си  вместо да мизерстват при близките си. В този смисъл се надявам да отговорите на въпросите поставени по-долу от десетки родители на деца с увреждания, прочели отчета на УНИЦЕФ от „ВШ”1 в интернет мрежата:  1.В новата  кампания на уницеф  за ДМСГ Шумен заложеният план представлява изцяло превенция на изоставянето, а не затваряне на дом.  Как всъщност ще се затваря дом, след като не са предвидени оценки за състоянието и нуждите на децата?

Предвидена е актуализация на съществуващи оценки, които реално са проформа. С този план ще се профилактира изоставянето, НО няма да се затвори този огромен дом, а и отново са планирани прекалено много нови звена, които ще си дублират дейността.

2.Отчетът УНИЦЕФ от първото издание на шоуто за строителството и ремонтите на сградите е сумарно обобщен ,няма публикувана  документация за  процедури за конкурси по възлагане на ремонтите, строителната дейност, доставката на средства и обзавеждане, това са пари на дарители и би следвало процедурите да са детайлно отчетени и прозрачни. 4. Кое наложи да се влагат пари за луксозни къщи, без да е гарантирана устаойчивост на услугата, тъй като е известно нисък бюджета, с който годишно разполагат ЦНСТ? 5.Услугата ЦНСТ / център за настаняване от семеен тип/, така както е приета методиката, е дефинирана като услуга за „ДЕЦА“. Следователно, тази услуга в тези ЦНСТ, не обхваща лица над 18 години. Какво се случва с настанените деца, след като навършат 18 години?. След като е решено, че са изчерпани всички възможности – в Дом за възрастни ли ще отидат тези младежи? 5. В две от къщите са настанени младежи. Но в същото време  не е ясно  има ли официално одобрена методика за ЦНСТ за младежи , което води до въпроса: как се финансира тази услуга и устойчива ли е тя, сигурен ли е бюджетът и за следващите години, включена ли е в системата от услуги в общността… Две Могили-къде се намира на картата  този полу-град, полу- село и  какви услуги в общостта има там? Защо отново персонал от Могилино се грижи за тези деца? 6. Включени ли са в щатното разписание на ЦНСТ за младежи необходимите специалисти и какви, защото ако не са включени,е съмнително тези младежи да могат да получават в Две Могили и в Гложене услуги извън ЦНСТ / едва ли там има дневен център/. 7. Относно ЦНСТ за деца / в Русе, Варна и София/ е видно от методиката, че не са включени всички видове специалисти, които са нужни, в такъв случай трябва да се знае тези деца ползват ли услуги извън общността и къде и достатъчно ли са?  8. Твърдите, че моделът Могилино е модел за затваряне на институции?Значи ли това, че смятате ЦНСТ за единствен възможен вариант за деинституционализация и не противоречи ли това твърдение с поредната ви кампания?

Уважаема Ани Салич,

Като социално отговорна медия, каквито претенции има бТВ във Ваше лице, трябваше да знаете, че не обществото, а първо институциите трябва да си свършат работата, а после тази работа да се подпомогне с медийни и благотворителни кампании. А една от важните журналистически задачи, които не изпълнихте е да обясните, че случващото се в Могилино преди филма на ББС, както и за сегашната чудовищна ситуация в  социалните домове и семействата ни има конкретни виновници. Част от тях са бившата шефка на ДАЗД Ширин Местан и екссоциалната министърка Емилия Масларова. Вместо да са подсъдими за престъпна безотговорност, причинила смърт и телесни повреди на повече от едно деца-едната е участник в подобно  цинично благотворително шоу, а другата е преподавател в български университет.

Красимира Обретенова,

Добрич

0888799165

sveti_mina@abv.bg

Цитирам тук това отворено писмо, защото то трябва да бъде прочетено. Защото то трябва да бъде осмислено и защото има горна граница на тъпримост към безочливост, лицемерие и чудовищност, които не трябва да бъдат прекрачвани от никого. Държавата третира разчитащите на нея по-зле, отколкото престъпници осъдени на смърт са третирани в други държави… И после се очаква, че споменатите хора зависими и разчитащи на системата, трябва да са благодарни и че всяка информация, която не отговаря на спусканите твърдения, е невярна. Това не е просто двумисъл, това е злоба и омраза.

За четене

Уле пише интересен коментар и лично мнение за предстоящият прайд в София. Прайд трябва да има, защото идеята, че трябва да се срамуваш от себе си, заради сексуалността си и идеята, че обичаш и си обичаш, споделено, между зрели хора, доброволно, трябва да изчезне от съзнанието на хората.

Детето уведомява над и всички останали – Забраната за демонистрация на ориентации беше отхвърлена като антиконституционна. Честито. 🙂

Критиките за Сексът и Градът. Филмът може и да е абсурден, но голяма част от критиките бяха класически мизигонистки, вманиачени във външния вид на актрисите и фактът, че остаряват. Това не е стъпка в правилната посока.

„Омръзна ми да ме третират като талисман“.Интересен текст относно изкуството и кой къде е в него.

Сталик коментира темата с убийството на студента в Борисовата градина. Една от допусканите причини е, че бил убит защото приличал на гей. Макар това да не е доказано сто процента, самата възможност причината за убийството да е това, определено повдига тема, която е важна – престъпленията омраза съществуват и НЕ трябва да бъдат толерирани.

Повишава се критичността към дискриминационното поведение в страната. Миши стъпки в правилната посока.

Коментар за побоя преди протеста пред Бусманци. Яна критикува масовото отношение, че „и едните и другите са маскари, да ходят да се избиват“. И нападателите и нападнатите са първо хора и след това всичко останало. Техните действия и последствията от тях, трябва да бъдат гледани и анализирани през този ъгъл и заради фактът, че нарушават законите на държавата ни.

Макар в България да я нямаме американската идея за „walk of shame“, когато жена се прибира сутринта със съите дрехи, с които е била снощи, че някак си, това е унизително за нея (защото вероятно е правила секс! Оу!!!), намирам този комикс за страхотен. Твърдо вярвам, че абсурдните стереотипи и тесногръдие трябва да бъдат борени с хумор и да бъдат оглеждани в цялата им абсурдност. Ice Cream for the win! Кому му влиза в работата дали снощи сте правили секс, яли сте сладолед или сте заспали на маратона на „Изгубени“ (или друга подобна боза)? Точно така, на никой. 🙂