Защо дискриминираме без печалба?

Спомняте ли си, когато си говорехме за The Bechdell Test? Правилото, което не толкова се отнася към това дали един филм е феминистки, дали е добър или какво изобщо представлява, а как третира персонажите и по-точно жените в него. Въможно е да се поспори, че една история може да няма жени в нея или да има само една или пък в името на историята, дори да има повече от една жена и да си говори с друг женски персонаж, да нямат друга тема освен даден мъж/мъже…
Но ако се загледаме в количеството филми, които не успяват да издържат теста възникват няколко въпроса… наистина ли в Холивуд вярват, че жените са по презумпция скучни персонажи и нямат какво да си кажат (само по себе си притеснителна идея) или смятат, че публиката не би била заинтересована от женски персонажи (също странна идея сама по себе си, защото жените са 51 процента от публиката им). Въпросът е отворен.

В предишна публикация относно жените и Game индустрията ни зададоха въпроса: „защо дискриминират ако от това губят пари?“ Логиката беше, че ние нещо трябва да сме се объркали, след като смятаме, че има дискриминация към мъже и жени, въпреки, че от нея всички губят.

Моето лично мнение е, че като култура, западното (всъщност не само то) общество е прекарало огромен процент от вековете като формиране и затвърждаване, игнорирайки жените или третирайки ги като украшения. Освен в редките случаи, в които са конкретно приемани като съществуващи, то е било относно крайно специфични теми, а именно – разкрасяване, деца и домакинска работа. Ограничена сфера, откъдето и да се погледне. Когато дадена иднустрия се е развивала, тя се е стараела да се хареса на възможните клиенти… които са били сто процента мъже. И това отношение се е запазило, дори и след трите вълни феминизъм и активните промени, които са настанали. Вкусът по дефиниция все още е мъжкият вкус и това си личи основно в сферата на забавленията. Ако все пак са включени жени (например в компютърните игри), то често са отново на рафтчето домакинство, разкрасяване, деца. Тъжно и крайно, крайно скучно.

Докато говорехме за филмовата индустрия, Жилов линкна Hathor Legacy, а аз си дадох сметка, че текстът е чудесен, така че ето го препубликуван тук и преведен.

„Всеки път, когато разказвам моята история как осъзнах, че Холивуд просто не иска сериали и филми от или за жени да е (са) печеливши, изскача един и същи въпрос. Накратко, това, което ме насочи, беше фактът, че винаги когато студенти по филмови изкуства коментират, че филми от/за жени са били успешни и печеливши, задължително някой филмов професионалист или експерт ще игнорира или омаловажи мнението им. Тези филми и сериали всъщност са били изключения! Или случайности… Или всъщност хората са отишли, за да видят Ханибал Лектър или Терминаторът или Извънземното, а не Рипли, Конър или Старлинг. И така нататък. Не може да се приеме, че тези всъщност са се насладили и са харесали филми и сериали направени от или за жени, защото това е принципно невъзможно. И край на дисксусията…

Въпросът, който изскача е: защо биха дискриминирали дадена група, когато печалбите им биха скочили, ако правеха нещата както трябва? Това е един много добър въпрос и той заслужава отговор.

В коментарите на предишната дискусия разясних, че според мен става дума за его. Его, което ознавава, че някой иска да се чувства уникален, важен, успешен. Елиминирайки още в началото части от неща, които то възприема като конкуренция и ситуацията е заварена. Това е същият въпрос, който е можело да се зададе на собствениците на заведения, които отказвали да сервират на тъмнокожи, макар че парите им били също толкова истински, колкото и на останалите клиенти. Губели са възможни печалби и то в името на едно, едиснтвено нещо. Его…

Но това не е задължително единственият отговор. Мързелът също е фактор в цялата галимация.

Извинете за отклонението, надявам се, че ще стане ясно защо сменям темата след един параграф, но аз имам естествено къдрава коса. Както книгата на Lorraine Massey Curly Girl обяснява, пък и повечето жени с къдрави коси могат да потвърдят от собствен опит, повечето фризьори са обучени да подстригват „срещу къдрицата“, което обяснява защо толкова време не можех да се сдобия с хубава прическа, освен ако не бях поискала изправяне на косата. Освен това споменатите фризьори даваха погрешни съвети, която не е „съвсем същата като правата коса“. Всъщност е толкова различна, че Мassey препоръчва силно къдравите коси да не се къпят с шампоан, има далеч по-добри начини да се поддържат косата и скалпа чисти, които не съсипват косата ти.

Защо толкова много стилисти и фризьори игнорират къдравите хора като сегемнт от техните клиенти? Макар в медиите да виждаме парад на правите коси, глобално погледнато, къдравите коси са мнозинство или достатъчно близко (все пак е доминиращ ген). Тогава… защо сме игнорирани? Най-накрая намерих фризьорка, която знае как да си свърши работата и й плащам доостатъчно щедро, но честно казано, нямам против, а и опции, понеже никъде другаде не можеше да се свърши работата както трябва.

Както Massey посочва в книгата си, отношението към къдриците е страничен ефект на расизма. Къдравата коса е нещо, което само хората от Африка имат, а те до не чак толкова отдавна са били асоциирани с робски труд. Също така ирландците, които пък са ставали единствено за тежка, зле платена работа, едновременно с което мразени, че взимат работата на добрите западняци. Също така е косата на евреите, които са мразени. Къдравата коса е асоциативно свързана главно с негативи, с хора, раси и групи, които  според западният свят е трябвало да бъдат контролирани, да не им се позволява да си забравят мястото и които създавали проблеми. Игнорирането на разликите не се различава много от подчертаването на тези разлики.

Къдрокосите жени често са представяни или карани да се чувстват скучни и немодерни, странни, нежелани. Убеждавани, че имат кофти коса, докато всъщност проблемът е в кофти грижата, която им се предлага. А постоянното изправяне на косата е изморително, съсипващо и скъпоструващо. Да не говорим неефективно. (Много подобна дейност е избелването на кожата, залепянето на клепача и други подобни практики, които и днес са изключително процъфтяващ бизнес. Разбира се, има много хора, които просто се харесват с права коса или обичат да експериментират. Но не това дискутираме.)

Егото е част от проблема – индустрията, която кара къдрокосите да смятат, че проблемът е в тях, а не в индустрията. Че ние трябва да се променим, за да отговаряме на техните стандарти и представи, а не че индустрията трябва да се съобрази с разнообразието от клиенти и да се адаптира.

Но егото не е всичко. Не смятам, че повечето стилисти изобщо осъзнават, че те просто не знаят как да се занимават с къдрава коса. Не чак толкова отдавна хората научаваха даден занаят чрез чиракуване, n на брой години работа се равняваха на диплома. А сега всички са зависими от висшето образование, за да разберем полето и за да можем да си намерим работа. А информацията, която е пропусната или недообяснена просто няма как да се появи в главите на тези хора. И така статуквото си остава на линия. Лошите стари дни продължават да се повтарят до края на вечността. И тук вече не си говрим само за фризьорски умения.

Независимо, че книгата на Massey съществува, индустрията, която се занимава с косите ни още не успява да осъзнае съществуването на разликите. Защото ако го направи, ще трябва да признаят, че всъщност трябва да направят много сериозни и основни промени. Много класики ще се превърнат просто в глупави брътвежи. Затова, игнориране на това, което би ги накарало да изглеждат глупави. Много по-лесно е. Мързел и его, невероятните злодеи, уникалният отбор.

Същите фактори – на мързел и его са на линия в телевизията и филмовата индустрия, защото в случая на рекламодателите, ще бъде по-трудно да се продава, ще трябва да се мисли повече, да се работи повече, ще им се наложи да спрат да третират зрителя като кучето на Павлов, (споменаването на обувки и боядисването на рекламата в розово няма да е достатъчна, за да продадат продукта). Ще трябва работа, изследвания, анализи… нещо, което е трудно. И стари класики ще се окажат всъщност глупави брътвежи. Колкото до чисто филмовата индустрия… ще се окаже, че жените са също толкова разнообразни и сложни характери, колкото и мъжките герои, които в момента се бълват или са избълвани. И ще им се наложи да се научат да пишат реалистични (или поне по-реалистични) образи от „отхвърлени от училищната клика, изгнонени да си подредят стаята, брак, развод и деца“. Освен това ще трябва да се остави настрана любимият дуализъм „секси мацка/грозна мацка“. Ще трябва да се постараят както с мъжките персонажи, които са иконични – секси и страхотни, защото имат невероятна личност и излъчване, характер и сложност, а не само защото изглеждат секси.

Може би най-плашещата част от проблема, освен егото и мързелът, би било допускането на хора в индустрията, които не мислят и творят в стереотипи. Било то за мъжете, жените или пингвините. Защото нещо, което необременените с предрасъдъци хора споделят са интелекта и самоувереността. Затова те успяват да се справят със собствените си провали и неуспехи, без да имат нужда от изкупителна жертва (в ролята – дадена класа/раса/пол). А ако не се справяш добре с провалите си, неуверен си и се чувстваш добре, само защото стоиш на върха на планина, която ти и приятелите ти  сте създали чрез игнориране на хора, че изобщо съществуват или сте им мацнали един етикет и сте ги прибрали на рафтчето, за когато ви потрябват – самата идея умни, уверени хора да ти бъдат конкуренти и всъщност да те накарат да се потрудиш и помислиш… сигурно разтреперва не един чифт гащи.

Мързел или его е това, което кара даден човек умишлено да се държи за предрасъдъите си и да ги обвинява или помпа самочувствието си върху цели групи от хора? Може би, в края на краищата, егото е гова, което подхранва мързела? Каквато и да е причината, не е чак толкова трудно да обясни защо хора, които твърдят, че почитат печалбата повече от всичко, всъщност почитат това, което на тях им се иска да вярват, че е печелившо, за сметка на реалността.“

Всъщност това дори не е толкова феминизъм, колкото просто здрав разум и наблюдение над проблемите на дадена система.

Реклами

Пол и Наука

Невробиологът Бен Барс има уникален поглед към твърдението на бившия президент на Харвад, Лорънс Съмърс, че вродени различия между двата пола могат да обяснят защо много по-малко жени, отколкото мъже, стигат до най-високите етажи на науката.

Барс е бил жена, но е сменил пола си.

В необикновената си критика публикувана на 12 Юли 2006г., биологът от Стандфордският университет – който е роден, отгледан и израснал като Барбара – разказва, как социалния му опит като мъж И жена му е дал специфичен поглед към предубежденията, които пречат на жените да успеят в науката.

След като претърпява смяна на пола през 1997, когато е на 42 години, Барнс си спомня как чул свой колега, неподозирайки за неговата операция, да казва: ”Бен Барнс направи страхотен семинар днес, неговата работа е много по-добра от тази на сестра му.”

Докато е бил жена студент в MIT Барнс разрешава комплексен математически проблем, затруднил много негови колеги от мъжки пол – работата му обаче е омаловажена от професора му с думите „Твоят приятел сигурно ти я решил.”

„Като цяло” – пише Барнс „основната разлика, която ми се наби на очи е, че хората, които не знаят, че съм си сменил пола, ме третират с много повече уважение”, отколкото докато е бил жена. „Мога дори да довърша цяло изречение, без да бъда прекъснат от колега мъж.”

Барс разказва, че промяната му дала възможност да участва в разговори, от които преди това е бил изключен. „В един разговор мъж хирург ми каза, че никога не е срещал жена хирург, която да е добра колкото мъжете.”

Думите на Барс, подкрепени със научни изследвания правят драматичен завой в противоречивата тема, започнала с предположението на Съмърс през 2005г., че „специфичните интереси” (свързани с половете) могат да обяснят защо има толкова малко жени учени в Харвард. След продължителен конфликт с Факултета по Наука и Икзуства, Съмърс подава оставка в началото на 2006г.

Този случай разпалва разгорещен спор между тези, които смятат, че теорията за вродените разлики е просто пример за сексизма, който пречи на жените да се развиват и насочват към специалността и други, които твърдят, че желанието за политическа коректност пречи на учените да дискутират и изучават темата по-откровено и безпристрастно.

Макар че има мъже и жени и от двете страни на барикадата, тази дискусия хвърля светлина върху пукнатините по границите на полът, които правят опитът и наблюденията на Барнс толкова необикновени. Той казва, че си е дал сметка, че много мъже не осъзнават специфичните привилегии, които им дава принадлежността към мъжкия пол, което ги прави неспособни да разберат ограниченията, които стъкления таван и дискриминацията оказва над жените.

Коментарът на Барнс е публикуван на 12 Юни 2006 в журналът “Nature” (имам достъп до споменатия текст, ако някой го иска, пратете ми имейл и ще ви го изпратя. Е.). Ученият е отнесъл дискусията до най-високите етажи на науката в САЩ, започвайки кампания, с която се надява да направи критериите за престижните награди в сферата по-безпристрастни.

В свое интервю, Нанси Андреасен (известна психиатърка от Университетът на Айова), се съгласява с Барс. Твърди, че й е отнело много време да убеди съпруга си, че към него се отнасят с по-голямо уважение, когато отиде на гишето за продажба на билети, отколкото към нея. Когато спряла да изпраща своите научни статии подписани с цялото си име и започнала да използвала инициалите Н. С. Андреасен, публикациите и са били много по-добре приети.

Андреасен, която е една от сравнително малкото жени, които са печелили наградата на Национален Медал за Наука, казва, че редовно й се припомня, че е жена в мъжка сфера. „Често ми се случва да съм сред група мъже и някой да дойде и да поздрави мъжете, без изобщо да ме забележи, защото в професионалните среди мъжете не са програмирани да забелязват жените.” – казва тя.”Когато най-накрая някой от мъжете подхвърли ‘Предполагам, че не си се запознал с Нанси Андреасън”, новодошлият се изчервява и казва „О, Нанси, приятно ми е!”

Съмърс не е отговорил на молбата за интервю, но двама учени, които Барс критикува наравно със Съмърс, твърдят, че невробиологът е представил невярно техните гледни точки и нечестно е атакувал онези, които не са съгласни с грубите обвинения в сексизъм и расизъм. Стивън Пинкер (Харвард) който е специализирал в сферата на когнитивната наука и биологът Питър Лорънс (Британска лаборатория по молекулярния биология в Кеймбридж) твърдят, че има убедителни данни подкрепящи твърдението, че интелектуалните способности на мъжете и жените се различават.

Макар да допускат възможността предубежденията към жените да са фактор защо има толкова малко жени в науката и двамата спорят, че това не е основната причина.

Пинкер, който се индетифицира като феминист, твърди, че експерименти са показали, че средно, жените се справят по-добре от мъжете в областта на математическите изчисления и способността за изразяване, докато мъжете са по-добри във пространствените визуализации и математическите анализи. Според него не е изненадващо, че в неговата сфера на езиковото развитие има повече жени, отколкото мъже, докато в инженерството има повече мъже от жени.

Необходимо ли е за прогресът на жените, те да бъдат неразличими от мъжете?” пита той. „Получава се объркване между равностойност и еднаквост. Нека приемем, че имаме доказателства, че има разлики между половете. Това прави ли дискриминацията срещу жени или мъже правилна? Моралният проблем със справедливото отношение към индивида не бива да се смесва с емпиричните проблеми.”

Лорънс намира за „утопична” идеята, че „един хубав ден ще има равен брой мъже и жени във всяка сфера, включително в сферата на научните изследвания”.

Той казва, че разнообразие от когнитивни разлики може да обясни до някаква степен сериозната разлика в съотношението между половете, както в неговия институт, където има 56 мъже и 6 жени учени. Но дори омаловажавайки ролята на сексизма, Лорънс твърди, че състезанието в науката е в полза на агресивните, амбициозни хора, повечето от които се случва да са мъже.

„Нека да се опитаме да търсим качествата, които действително ни трябват.” – казва той. „Вярвам, че ако направим това, ще избираме повече жени и по-деликатни мъже. Именно по-деликатните хора са дискриминирани в борбата за оцеляване.”

Барс и Елизабет Спелке (психоложка от Харвард), която е водила публичен дебат с Пинкер по темата, казват че нямат проблем с идеята, че двата пола се различават – въпреки че някои разлики, особено при децата, са обусловени от предубежденията на възрастните, които тълкуват по различен начин едно и също поведение, в зависимост дали се проявява сред момчетата или сред момичета.

Но заедно твърдят, че е трудно да се различи кое е следствие на природни дадености и кое на възпитание.
„Съмнява ли се някой, че ако учи по-усилено, ще се представи по-добре на изпит?” – пита Барс. „Съществуването на разлики в коефициента на интелигентност не означава, че те са непреодолими. Защо азиатските момичета се представят по-добре в математиката от американските момчета? Никой не смята, че това е заради вроденото им превъзходство.”

В нейния дебат с Пинкeр през 2005, Спелке твърди, че аргументите използвани в подкрепа на „вродените различия” биха звучали абсурдно, приложени към предишни епохи: „Няма да намерите азиатски или индийски лица в науката от 19-ти век. Може да се изкушим да приложим същия статистически модел на разсъждение и да кажем: ето, трябва да има нещо в европейските гени, което ги прави по-добри от азиатските гени. Или да се заинтересоваме какви са били действителните причини и как точно е изглеждал светът през очите на европейците в 19 век.”

”Мисля, че ще бъде полезно да се спрем и да се замислим защо почти всички Нобелови лауреати са мъже?” „Отговорът на този въпрос може би е същият, като причината защо всички велики учени във Флоренция са били християни.”

~

Благодарности на ГГЕ, който ни остави линк към тази публикация.

Полове и математика

Прекарах последните дни в подготвяне на публикация на тази тема, но дамите от Socimages са се справили доста по-семпло и изящно от мен, така че просто ще цитирам техния текст.

It is pi plus C of course

В някои общества уменията свързани с математика са дефинирани на полов принцип.
Т.е. много хора смятат, че момчетата и мъжете се справят и разбират по-добре математика от момичетата и жените и че тази разлика е на биологична основа (хормонална, неверологична или нещо друго, записано някъде из Y хромозомата).

Но изследванията посветени на половите разлики по в математиката представя по-различна картина. Натали Eнджър и Кенет Чанг (Natalie Angier and Kenneth Chang)  разглеждат тези разлики в New York Times. Те докаладват следните наблюдения (които са конкретно за Съединените Щати, освен в някои конректни примери, в които е отбелязано специално за кои други държави става дума)* :

•  Няма разлика в справянето с математика преди 7г. възраст и при двата пола. След началото на пубертета, започват да се появяват разлики (момчетата изкарват 30-35 точки повече от момичетата в математичексата част на SAT). Но резултатите в различни подкатегории в математиката варират сериозно (често момичета се справят далеч по-добре от момчетата ).

•  Когато момчетата се справят по-добре, те също така се справят и по-зле. Момчетата е по-вероятно да отговорят на всички въпрси погрешно, отколкото момичетата. Иначе казано, те покриват и двата края на камбаната; момчетата се справят едновременно по-добре и по-зле от момичетата в математиката.

• Това означава, че начинът, по който ние тестваме математическите способности е политически избор. Ако се обявява кой е най-добър по математика – отговорът е момчетата. Ако се обявява средните математически умения на база пол, ситуацията е почти същата.

• Начинът, по който решаваме да тестваме математическите способности е също политически. Въпреки, че момчетата се справят по-добре от момичетата със SAT, оказва се, че тези резултати не са същите, като резултатите от математическите представяния в клас. Момичетата редовно се справят по-добре от момчетата с математиката в учебна среда.

• И след като момичетата често се справят по-добре от момчетата в практическа ситуация, математическите наклонности и способности (дори когато сравнението е правено на ниво много добро, а не средно представяне) не обяснява неравномерността на половото представяне в кариерите с науча насоченост (повечето от които изискват просто да разбиране от математика, а не гении в сферата). Във всеки случай, резултатите от математическото представяне на половете е много слабо свързано с това кой решава да се насочи към научна кариета, особено по отношение на момичетата. Много момичета с високи резултати не се насочват в тази посока и много момчета със слаби се разултати се насочват натам.

Нека погледнем някои международни сравнения:

• Момчетата се справят по-добре само в половината от OECD нациите. В почти всички останали държави, няма сериозни различия между двата пола. В Исландия, момичетата сериозно превъзхождат момчетата като резултати.

• В Япония, макар момичетата да се справят по-зле от момчетата в сферата, техните резултати значително превъзхождат резултатите на американските момчета. Което показва, че това, че момчетата се справят по-добре от момичетата в математиката в една държава, не означава, че всички момчета от всички държави имат по-добри резултати от всички момичета във всички държави.

• Въпреки това, дори в Исландия момичетата имат по-негативно отношение към математиката от момчетата.

Каква е реалността в такъв скучай? Едно изследване открива, че разликите  в математическите способности на база пол и нивото на социалното полово неравенство в едно общество са силно свързани. Иначе казано „разликата между представянето на момичетата и момчетата в математическата сфера, въпреки че исторически е благосклонна към момчетата, значително намалява в по полово равноправни общества.“

Част от проблема е, че момчетата и момичетата си създават представи дали ще се справят добре или зле с математиката благодарение на глупости от типа на Барби „Математиката е трудна!“ (продавана и след това изтеглена през 1992г:

Въпреки това, несигурността на момичетата по отношение на техните математически спообности не е само защото ТЕ се подценяват и действат съобразно културния норматив, но и учителите им, които им преподават в основното училище (90% от които са жени) когато показват същата несигурност и неувереност, предават това си отношение на учениците. Скорошно изследване се занимава подобно с тази тема. Ето един кратък абзац, който е изключително показателн:

Нямаше връзка между несигурността на преподавателя и нивото на математически псоосбности в началото на учебната година.В края на учебната година обаче, колкото по-неесигурни са били преподавателите по математика, толкова по-вероятно е момичетата (но не и момчетата) да възприемат за иситна и да се съобразяват с разпространените стереотипи, че „момчетата са добри в математиката, а момичетата в четенето“, което намалява техните резултати в математиката. Действително, в края на учебната година, момичетата, които възприемат по-сериозно тези стереотипи  имат значително по-слаби резултати и постижения в математиката, отколкото момичетата, които пренебрегват стереотипите и момчетата като цяло.

Иначе казано: с разликата на гениалните таланти в тази сфера, мъжете и жените имат еднакъв потенциал да бъдат добре или зле в математиката. Но в общества, в които е разпространено вярването, че жените не могат или не трябва да се занимават с математика, резултатите се променят негативно за женското представяне. И както Fatistician казва – „математиката е умение“. Хората, които намират практикуването й за безсмислено, няма да се занимават и съответно няма да се справят добре с него, независимо дали имат Y хромозома или не.

Ако отнесем тази информация към повечето разпространени представи как се справят мъжете и жените в дадена сфера нe на база пол, а на техните отделни постижения, ще получим съвсем различна представа кои са „мъжки“ и „женски“ сфери и до каква степен те са плод на социален конструкт и самовнушение, което би било само полезно както за икономиката, така и за самите мъже и жени като цяло.

* ще преведа целия текст на Енджър и Кенет по-нататък, но не мога да дам конкретна дата.

Гост: Джендър науки

На гости ни е Ани (anchett).
В следващия текст ще ни разкаже повече за специалността си и какво точно означава. Както и най-важното, какъв е смисълът от нея и защо. (Петя също е пуснала полезна информация)

Доста ми е трудно, когато се налага да отговоря на въпроса, какво точно уча. „Ами… джендър-науки.”  – „А, тоест, какво е типично женско и типично мъжко?”.

Не, не точно. Стереотипите могат да бъдат изходни позиции, но са продуктивни само и единствено, когато ги поставиш под въпрос и се запиташ, защо се е стигнало именно до такава мисловна връзка. Не е нужно да се отричат, поне според мен. Всичко възниква в определен исторически контекст и желанието да побутнеш статуквото и на най-тривиалната подробност придава смисъл на задаването на въпроси.

По-скоро, обаче, трудността да дам еднозначен отговор се поражда от изключителното разнообразие на въпроси и проблематика, с които са се заели джендър-науките. От самото начало трябва да обясня, че използването на понятието „джендър” е интернационално прието и би било недостатъчно, ако го преведем със „социален пол”.

Значенията на джендър се менят с перспективата. Ако например разглеждаме пола като социо-културна конструкция или като структурираща категория (което обикновено е изходната точка на социалните науки), ще се концентрираме върху взаимовръзката между пола и достъпа до ресурси и позиции. Ако попитаме, каква роля има и сексуалността в тази матрица на разпределяне на „роли”, права и идентичности, ще  получим съвсем различни отговори. Бихме могли да анализираме от джендър-перспектива текстовете в медиите (под „текст” имам предвид всякакво медиално съдържание) и да помислим, до каква степен отново се затвърдяват приети за „натурални” истини или пък се изкривяват и иронизират. Умишлено написах думата роля в кавички, защото актуалната теория се опитва да избяга от това поставяне в затворени рамки. Понятието за определена роля в обществото е недостатъчно и тромаво, не позволява препокриването, преплитането, че дори и първосигналното несъответствие на различни типове поведение.

За да не изпаднем, обаче, в твърде теоретично и абстрактно измерение (макар това да е неизбежно, тъй като джендър-концепцията е преди всичко академичен проект), можем да зададем основния аналитичен код по следния начин: Джендър-науките се развиват от общото ядро на феминистичните движения *, а именно от критиката, че определени социални, политически и културни условия не позволяват равноправие между мъжете и жените, респективно създават различни възможни структури (в най-общия смисъл).

От джендър-перспектива няма оценяване на половете –  жените не са жертви, мъжете не са потисници. Един детайл, обаче, ми се струва изключително важен: няма такова нещо като Жената и Мъжът. Има жени и мъже (да спрем за улеснение в тази бинарност, макар да искам да добавя и „т.н.”) с различен житейски опит и никой не може (а и не иска) да говори обобщаващо за всички. Това е поуката от първите феминистични движения, които са имали много универсален подход и по този начин са пренебрегнали голяма част от жените (които са имали претенцията да представят), респективно говорели са с гласа на бялата християнка от средната класа.

Но нека се върнем в изходна позиция: И двата пола се влияят от социалната реалност и механизмите на нейното пресъздаване отново и отново, затова и двата пола са основен интерес на джендър-науките.

Това обяснява и възникването на нови академични дисциплини (men’s studies, queer studies и тн.) през последните 10 години, които се опитват да се отърсят от класическата аналитична хетеросексуална (бяла, християнска) рамка на противопоставяне мъж-жена. Някои теоретици като Judith Butler (която е култ!), изхождайки от лингвистиката, дори твърдят, че и биологичният пол е резултат на конструктивни процеси. Хм, за това друг път J

Как можем да обобщим насоките и предимствата, които ни дава понятието джендър?

Като начало е важен постулатът, че социалната реалност и най-общо казано, социалните институции (семейство, училище, религиозни организации и тн.) създават различия, които поставят хората в определено положение в обществото и изискват устояването на определен тип адаптивна идентичност. Ти си недосегаем, когато се напаснеш на общоприетия алгоритъм. Условието, че биологичният пол не е идентичен със социалния, но го обуславя, трябва да се допълни и с други характеристики като материално положение и етническа принадлежност, сексуална ориентация, възраст, религия, наличие на физически/психически затруднения и тн. Тази съвкупност от определящи елементи попада под микроскопа на джендър-изследователите и повдига въпроса: защо има причинно-следствени и връзки между определени елементи, как това се възпроизвежда в главите на хората, но и в държавните закони? Тялото и неговите „роли” имат история и тяхното съществуване по определен начин не е естествен резултат от неземни сили, а продукт на определен тип управление (още едно култово име в тази насока: Michel Foucault, който разбира управлението като разпределение на властови позиции и създаването на властови отношения и зависимости).

Макар да представих доста семпло и обобщено изключително комплексни въпроси, за един начален прочит става ясно, че феминизмът, тази страшна дума, също се развива, като своите идеи. Джендър-понятието определено е демократизирало дебата за половите отношения, избягвайки от радиалността на класическия феминизъм. Това не означава, че проблемите, заради които преди няколко десетилетия разлютени жени са горели сутиените си, за изчезнали. Ни най-малко.

Това, че аз или ти не сме ги преживели, или сме решили, че можем да живеем с тях, не оправдава нежеланието да отворим широко очи, да се поогледаме наоколо и да зададем неудобните въпроси.

____________________________________________________________________________________________

*голяма удивителна: феминизмът е исторически обоснован и локално зависим феномен. Това съвсем простичко означава, че в различни краища на света и по различни време идеите, зад които са заставали феминистките са били различни, точно както и начините, по които са постигали целите си.