Диджейка

jena chovek

Седя си аз един ден търся в Google „жени мъжки професии“. Така си прекарвам аз свободното време, пускайки търсения като „жените са“ (депресивно) и „жена човек“ (още по-депресивно). Защо ли, може би се питате? За да оглавя някоя класация за откачени търсения? Не, защото предимно аз поддържам Фейсбук страницата на ILLFB и се опитвам отвреме-навреме да пускам нещо на теми, близки до феминизъм и социална справедливост, което да не е писано от мен или от Енея.

Та ровейки за жените в мъжки професии, попадам на следният очарователен разговор:

djka_01

На пръв поглед „няма значение от какъв пол си, важен е само таланта“ изглежда като много либерално, напредничаво мнение, нали? Само дето изказващите се в такъв смисъл явано живеят в някаква алтернативна вселена , където всички стартират от една и съща позиция, таланта и труда щедро се възнаграждават и са единствен критерий за успех.

Според тази логика, жени диджейки няма просто защото жените са мързеливи и некадърни. Но не им се сърдете, то им е заложено генетично. Едно време жените по цял ден се излягали из пещерите и хапвали боровинки, докато храбрите мъже загивали, ловейки мамути и от това следва, че днес жените не умеят да миксират. Еволюционно обусловено е! (Не знаехте ли, че „еволюция“ означава „нищо никога не може и не трябва да се променя“ и е синоним на „аз пък така си го знам“ и „баба ти все на опера е ходила“?)

Информацията, че от жена диджей не става, леко ме хвърля в оркестъра. Досега съм смятала чешката алтернативна електронна сцена за сексистка, тъй като диджейките са едва 1/10. Съществуват дори специални партита, рекламирани като „женски вечери“, където пускат само диджейки. За разлика от „мъжките вечери“, които са … ами нормални партита. А е трябвало да се радвам, че изобщо има такива. (Та нали постоянно ни уверяват, че трябва да сме благодарни, че добрите мъже са ни „дали права“ и дори ни оставят да ходим без фереджета!)

Първите страници от търсенето на български с „диджейка“ ме посрещат вариации на тема „гола диджейка“ като „диджейка се развя по „катерица““ „диджейка изби конкуренцията с цици“ и „гола диджейка чекне прелести“. Кажете, че съм наивна, но до този момент бях чувала термина „гола диджейка“ само във връзка с някакви долнопробни дискотеки. Но се оказва, че в България термина „диджейка“ е синоним на „стриптизьорка“ и български диджейки или няма, или ако не са голи, никого не интересуват.

DJka

На първите 3 страници срещам само голи и топлес диджейки, между които се промъква невероятния куриоз, че британски диджейки ще пускат на Spirit Of Burgas – любопитна новина  от сорта на „куче губи предните си крака, ходи на задните“.

Тук-таме се появява и някаква Marika Rossa – украинска дижейка, известна най-вече с това, че се облича в стил Harajuku. Е, поне не е гола!

Чак на четвърта страница – в сайт за „шокиращи новини“ – намирам първата българска диджейка, която не „кърши снага“ и не „демонстрира уменията си без дрехи“. Тя се нарича Ренета Петрова… и е станала известна в Италия. Естествено, че няма да е в България, където жените не умеят да миксират облечени.

За списание 12 – последни бележки

След като списанието зае позицията на обидени, онеправдани социално ангажирани и комплексни медии,  които са просто неразбрани от онези отвратителни сексисти, които просто са с ограничен светоглед и виждат снимки с жени, които изглеждат бити и убити като фетишизация на сексуализацията на насилие над жени (наглеците!), нещо, което те не са имали предвид изобщо!! Не, те всъщност… не са имали съвсем нищо предвид. Самата фотосесия няма никаква цел, контекст или значение. Просто реклама на прически.

И тъй като хора, готови да дадат възможност на всеки да си защити позицията има бол, даже бяха интервюирани виртуално, с точни въпроси, засягащи темата. И те отговориха.

И сега… доказателството, че всички онези ужасни хора, които ги разкритикуваха… имаха пълно основание.
Ето ги:

Отговор: Искахме да представиме SFX гримьорът Даниела Аврамова.[…]

[…] нямаме отношения със никакви организации.[…]

[…]Victim of Beauty е beauty сесия и като такава, илюстрира тенденции в грима и косата.[…]

[…]Заглавието всъщност е „Жертва на красотата“, в превод от оригиналното Victim of Beauty. То е такова, именно за да може всеки да го изпълни с контекст според собствените си възприятия.[…]

[…]Притеснително е, ако сте човек с фетиш към подобен сорт наранявания[…]

[…] сесията няма включени мъже, защото, пак казваме, ние сме модно/лайфстайл издание, таргетирано в по-голям процент към жени.[…]

[…]Ние смятаме, че те изглеждат изключително самоуверени и красиви, пълни с емоция.[…]

Една от основните критики към тях беше, че използват насилието над жени като средство за реклама на нещо трето, игнорирайки реално съществуващ проблем в средата ни – насилието над жени съществува в притеснителни нива, едновременно с което се омаловажава, нормализира, а в случаите, в които има оплаквания, вината се стоварва на оплакващите се и тяхното евентуално поведение.
Пресни примери не е като да няма.

Те нямат реално какво да кажат по темата. Просто удобно средство да рекламират нечии сценични умения. И понеже „жените като красиви трупове“ не е нова идея, нито пък притеснява някого в модните среди, какво пък, защо да не го използват… така или иначе са насочени към жени, които реално преживяват подобни ужаси, със сигурност тези жени ще оценят снимките подобващо: (защото 1 на 4 българки е жертва на физическо наслие) „оо, да и аз съм имала такава синина. я, колко яко се връзва с бретон“, „хммм, на мен не са ми разкъсвали точно така устната, много си върви с тези сенки за очи“.

От тях се очаква да оценят труда естетично, а не, реално погледнато, като физическо посегателство над нечия личност, превърната в евтин способ за продажба и реклама на глупави дрънкулки.

Всичките модели са изключително красиви млади жени – те са жертви на красотата, те са жертви на собствената си красота, реално глобално погледнато това се отнася за всички жертви на красотата, били те мъже или жени. Наказани са за това, че са красиви. Ние като публика трябва да ги погледнем, да игнорираме това, че са човешки същества и да се впечатлим на уменията на гримьорката и стилистите, тези жени са просто платна, едни статични закачалки, върху които някой демонстрира уменията си за макияж и фризура. Съвсем естествено е човек или хора, които гледат на манекенките участвали в проекта като на вещи, с които просто се демонстрират продукти, да нямат никакъв проблем да третират символи на побой, насилие и смърт просто като модни аксесоари. Все пак… списанието е стил на живот… и грозната реалност е, че насилието над жените в България НАИСТИНА е техния стил на живот. Така и така се случва, нищо не може да се направи, поне можете да изберете най-подходящото сако за случая… така че ако случайно умрете при някоя от „сесиите“, да сте секси и в смъртта, изглеждайки самоувередени, красиви и пълни с емоция.

„Жертви на красотата“

ВНИМАНИЕ, ТЕКСТЪТ СЪДЪРЖА СНИМКИ, КОИТО Е ВЪЗМОЖНО ДА СА РАЗСТРОЙВАЩИ ИЛИ ПРОБЛЕМНИ ЗА ХОРА, КОИТО ИМАТ ПРОБЛЕМИ С ГРАФИЧНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ НА ЖЕНИ ЖЕРТВА НА ФИЗИЧЕСКО И/ИЛИ СЕКСУАЛНО НАСИЛИЕ ИЛИ СА БИЛИ ЖЕРТВА НА СЕКСУАЛНО И ФИЗИЧЕСКО НАСИЛИЕ

Има още

Силни персонажи или защо трябва да ни пука?

Телевизията, филмите, книгите, всички те са средство за разтоварване и забавление. Те са и нашият прозорец към света, сблъсък към светa, така, както някой друг го вижда/си го представя и си го обяснява на себе си или нас.

Ако изброя всички сериали и книги, наред с филми, които съм гледала, списъкът ще е засрамващо дълъг.
А ако изброя списъкът с произведения, които са ми повлияли или са ми дали нови идеи за обмисляне, списъкът също няма да е никак кратък. И това са тези, които мога да ги локализирам съзнателно, колко ли са тези, които са ми повлияли неосъзнато за мен?
Ние изграждаме представите си за нормалност чрез изкуството, факт. Тук няма терен за спор или алтернативни гледни точки.

Примери в картинки:

Ние живеем в общество, което основно консумира западно изкуство – музика, литература, комикси, мода и т.н., който си спомня деветдесетте и манията по марковите маратонки и касетофоните, идеализацията на Америка, е наясно за какво говоря. Ние променяхме представата си за нормалност и реалност чрез достъпът до единствените продукти, които стигаха до нас – поп-културата на западния (американския) свят. Факт е, че те не са единствените, но те са най-достъпни. Гледаме ги от билбордовете, по списанията, по новините и клюкарниците, също така. Разбира се, сериалите и филмите вече ги споменахме. И да, алтернатива има, просто, за да я намерим, трябва ние активно да я търсим, а не просто да погледнем през прозореца или да пуснем радиото.

Не е невъзможно да са подредени в такива пози, дрехи, височина и пр. случайно, наистина... може да е случайно, че и двете жени са под ъгъл и гледат Лайтман... главния герой, все пак.

В България все още има малко до липсващо расово и етническо разнообразие и то в никакъв случай не се появява в нашата собствена (поп) култура. Ние не виждаме такива музиканти, художници, писатели, които да НЕ са крайно дефинирани или като token примери на дадената си раса/сексуалност/етнос и прочие. Което ни влияе как приемаме и третираме хората около себе си, а и виждаме как гледат на нас самите и как ще интерпретират нашето поведение също така, в зависимост от контекста на расата ни/пола ни/сексуалността ни/етноса ни/образованието ни/материалното ни положение.
Не случайно вестниците продават със заглавие „Роми/Цигани направиха еди-какво-си“, но няма да срещнем „Българи направиха еди-какво-си“, когато са отразявани национални новини, нали?

Хм, второстепенен и главен герой, активна и пасивна позиция.

Зачекне ли се дискутирането на изкуството като такова, трябва да сме наясно, че абсолютно всяко нещо, което виждаме/чуваме/четем, е специално създадено, с цел да бъде чуто/видяно/прочетено и че всеки един момент е внимателно премислен, оформен от съзнателни и подсъзнателни причини като желание да се привлече внимание чрез стереотипи, вярвания, митове, предположения и символи, които са се наложили в съзнанието на публиката, за която е предназначен даденият продукт (защото така е по-лесно, използването на бързи способи за разпознаване, отколкото изграждане от нулата).
И тъй като в момента цари глобализация, има огромна маса хора, които виждат и възприемат един куп символи, стереотипи, предрасъдъци по един и същи начин, защото са расли/развивали в общо общество и са били облъчени от много строг и идентичен по вид набор послания и тяхното интерпретиране е било конкретно уточнено.

Ако мацката се беше напънала да е още малко по-секси, сигурно щеше да си скъса нещо от напрежението. И двамата са главни герои, все пак, кой е на преден, кой е на заден план, позиция на тялото, дрехи...

Когато гледаме филм, ние виждаме персонажи, дошли от главата на някой, който ги е измислил и ги е поставил в дадена ситуация. Ние не знаем първоначално в какво вярва този човек и как той/тя вижда света и как го интерпретира около себе си. В края на филма вече знаем.
Не случайно ако погледнем някои стари филми, те ще ни се видят расистки и сексистки. Сега ни се виждат пародийно такива, но тогава това отношение е било приемано за напълно нормално, поне от масовото общество, затова когато са създавани, те са били правени умишлено такива, за да се харесат на публиката или защото самите създатели са вярвали искрено в тези неща, което е влияело на публиката, че това е нормата и те са търсили в последствие още от същото. И така нататък.

активен/пасивен/сексуална символика, че и заплаха за физическо насилие, цветова схема

Уж се променяме и обществото ни се развива, осъзнава, че ние не сме ограничени и дефинирани от раса/пол/етнос/сексуалност/възраст, но от друга страна, най-процъфтяващата кино индустрия в западния свят е Холивуд, мястото, където една и съща история се повтаря отново и отново, и отново, и отново… с различни цветове, под различна форма, но казваща накратко едно и също, повтаряща едни и същи изтъркани идеи и клишета, затвърждавайки, че история А може да се развие само по един и същи начин.
Всъщност всички вече са отегчени от този маниер на разказване, а десетките и стотици интелигентни и гениални хора, които въждат света по различен начин, имат различен поглед над нещата… те не получават финансирането, защото макар всички да знаят, че историите, които сега ни се разказват са скучни, те са и по-лесни за правени, по-лесни за снимане, по-лесни за продаване… те са и по-безопасни, защото са познати, та тези чудесни хора, които обичат изкуството виждат, че ако не са конформисти, имат твърде малко шансове, да стигнат до масовата публика. Затова виждаме отново и отново красивата, но куха главна героиня, която си пада по главния мухлю, виждаме тъмнокожият персонаж, който умира първи, виждаме отрицателните герои задължително глупави, говорещи неправилен английски, необразовани, неадекватни, изпълнени с фанатичен плам, който е лесно победен от персонаж с емоционалната и интелектуална сложност на торен бръмбар.
Затова виждаме герой персонажи, чийто китки са толкова чупнати, че напомнят на махало, а всички жени са масово вманиачени да отслабнат, да се омъжат и да си родят деца, а тези, които са работещи, са представени като отчаяни, нещастни и тъжни.

цветова схема, подредба (макар че тук е доста по-приглушено)

И макар да знаем, че това не е света ни, ние го виждаме като символ на реалността отново и отново. Тези представи влияят на интересите ни, на предпочитанията ни, на предрасъдъците ни, ние виждаме дефинираната нормалност и виждаме различаващите се от нея имащи само строго конкретна форма, изглеждащи и звучащи по строго определен начин. Затова, когато видим/чуем хора в реалния ни свят, с които досега не сме се сблъсквали, нашата информация и представа за тях вече е изградена на базата на измислените и строго манипулираните образи, съответно, неосъзната дискриминация и предрасъдъци царят към тях.

И не ми казвайте, че изкуството е само изкуство, защото изкуството е отражение на живота. Не случайно отражение – променено, понякога изкривено, различно, наблягащо на един или друг аспект, влияещо и повлияно.

Angel-A

Отдавна не сме пускали ревюта на тема кино и то не поради липса на желание.
Denia пуликува това ревю преди време в блога си. прочетох го, много ми хареса (ревюто, не филма), мислех си да го споделя с някакви хора и после забравих.
И вчера пак се сетих, когато беше горещо препоръчано от мой приятел като „много красив и романтичен филм“.
Поговорихме си част от вечерта по отношение на филма и аз споменах отделни елементи, които ме притесняват (добре описани и от Denia), дори поспорихме малко, но в края на краищата ме убеди, че препубликуването на този текст е необходим.
Е.

Артистичен черно-бял филм със страхотна камера, чието действие се развива в Париж. Ревютата го описват като красива, сгряваща сърцето приказка, подобна на Амели Пулен. Режисьор е Люк Бесон. Какво може да звучи по-примамливо?

Нека да обобщим фабулата в няколко изречения. Главния герой Андре е смотан сульо, който не жали време и енергия в задачата да си съсипва живота. Главната героиня Анджела е Manic Pixie Dream Girl със свръхестествени способности, която го спасява. Големият, неочакван туист е, че тя е ангел (Angel-A – хаха, схванахте ли хитрата игра на думи) и се отказва от ангелството (ангелствуването?), за да е с него.

Ако не сте запознати с термина Manic Pixie Dream Girl, това е героиня от романтична комедия, която е извънредно луда и нестандартна и спасява от депресия главния герой – единствения важен персонаж във филма. Научава го да обича сам себе си и да се радва на живота, разрешава всичките му проблеми посредством “щури” приключения и пресилен смях, докато той лежи по гръб, безпомощно маха с крачета и мрънка колко е несправедлив живота. Главната черта на Manic Pixie Dream Girl е, че тя не е личност със собствени интереси, стремежи и желания. Единствената й функция в живота е да спасява главния герой, да го развеселява и да му вдъхва самочувствието, че е способен на велики дела. (Всъщност е перфектно описано и илюстрирано от Анита Саркеесиан и ви препоръчвам да погледнете видеото, за да добиете представа за какво точно иде реч и конкретни примери. Е.)

Андре дължи много пари (които безразсъдно е профукал) на някакви мафиоти. И те, наглеците гадни, си ги искат обратно! Нечувано нахалство. Горкия, нещастен Андре решава да се самоубие. Но преди да са ви рукнали сълзите, вече се е появила прекрасна блондинка с безкрайно дълги крака, която също ще скача от моста в Сена. Андре героично я спасява (плувайки с балтон и само една функционираща ръка – не знам как става този номер) и тя решава да му се отблагодари, ставайки негова. Точно така, негова – като робиня. Ще прави всичко, каквото й каже и ще му помага. Оптималната мастурбаторска фантазия.

Започва функцията си на робиня, съблазнявайки злия мафиот, на когото Андре дължи пари. Но той дължи пари и на други мафиоти, тъй че не може да се почувства щастлив и доволен! Как да зарадваме бедния човечец? Анджела намира някакъв бар/клуб/дискотека и започва да се продава на клиентите, за да събере пари. Предполага се, че във всяко заведение персоналът е повече от щастлив да ти предостави възможността да проституираш в тоалетните, докато сутеньорът ти прибира парите на бара.

През това време грабналия сърцето на публиката Андре се напива, буйства, лигави се, врещи – и за десерт, проиграва всички пари на някакво залагане. На красивата Анджела това не й прави никакво впечатление. Уверява го, че е прекрасен, че го обича и че той трябва да се научи да се обича сам, понеже е прекрасен. Прекрасния Андре й крещи да млъкне и при всеки удобен случай я праща по дяволите. После някакви горили го гонят, Анджела ги пребива, понеже е свръх-силна и се оказва, че тя всъщност не е проституирала, къде ти. Нещо в пъти по-почтено – примамвала е мъжете, вземала им парите, след което им блъскала главите в тоалетното гърне. Също така е пребила и окрала злия мафиот.

Тук възникват няколко необяснени въпроса в този иначе така логичен и правдоподобен сценарий – Анджела е показана как влачи в тоалетните десетки мъже, в продължение на часове. Как така в кабинките не са се натрупали купчини пребити? И през цялото време нито един не се е свестил и не вдигнал аларма? Нима в Париж посещават тоалетните само с цел секс – как така никой не е отишъл просто да се изпикае и не е забелязал какво се случва? В една от сцените в бара, клиент тика пари на Андре и той му отказва с репликата: “Не, стига толкова, ти беше с Анджела вече два пъти” – явно на човека толкова му е харесало да го бият по главата, че се е върнал за още.

Но да оставим тези подробности настрана – важното е, че Андре е страхотен, прекрасен и неповторим. Защо точно, не става ясно. Представя се като абсолютно лайно, прави всевъзможни глупости и се държи отвратително с Анджела, от което логично следва, че тя се влюбва в него. И понеже е ангел, падат й крилата, изгубва свръхестествените си сили и остава на земята, за да бъде с него. Бъдещия им съвместен живот се очертава в розови краски – тя ще млати случайни хора и ще им краде парите, той ще ги профуква на залагания и ще я използва като бодигард и проститутка. С две думи – живот-мечта.

Този приказен сюжет подозрително напомня което и да е порно – достатъчно е да имаш пенис и да присъстваш, за да се изпълнят съкровените ти желания. Всеки може да се идентифицира с главния герой (като под “всеки” се разбира истинските, важните хора, т.е. тези, притежаващи пенис). Не е нужно главният герой да притежава някакви качества, достатъчно е смътното подозрение, че в дъното на душата си всъщност е добър, без да е подкрепено с каквито и да е доказателства. Но доказателства не са нужни – той е Главния Герой, следователно всичко, което прави заслужава одобрение. Може да се държи като пълен гъз – това е правилно и се предполага всички да сме на негова страна. Когато има неприятности, те задължително са несправедливи и незаслужени. Ако някой му прави проблеми или просто се изпречва на пътя му, автоматично се превръща в гаден злодей. Главният герой просто има право да се лигави като разглезено дете и да чака решението на всичките му проблеми да падне от небето – и то буквално пада. Героинята не е друго човешко същество, а неговата награда, сбъдната мечта – тя е там, за да му служи.

Жалката лична мастурбаторска фантазия на Люк Бесон по-добре да си беше останала лична. Вместо това е получила бюджет няколко милиона и е заснета. Да видим какво казват зрителите; без да е огромен комерсиален успех, всички превъзнасят този филм до небесата. Вълшебно преживяване, модерна приказка, затрогваща любовна история, очарователна комедия, магичeски романс и определения от този сорт, се нижат до безкрайност. Най-негативните критици се ограничават да кажат, че сюжетът е скучен и не особено оригинален.

В света, в който живеем, вълшебните приказки изглеждат така.

Деца, сексуалност, мода

И преди сме писали на темата за сексуализацията на подрастващите.

През по-голямата част от времето това е игнорирано като маловажно, нищо неозначаващо и просто маркетинг, на който родителите могат сами да решат дали да се поддават или не.
И периодично всички са ужасно изненадани при фотосесии от типа на тези, в които участва Thylane Loubry Blondeau, 10 годишно момиченце.

Независимо, че уж фотосесията цели да критикува свръхсеексуализацията на моделите по принцип, имам чувството, че определено не са се справили по най-добрия възможен начин.

Тежкият вечерен грим, силното червило… бих могла да го приема като критика… стига да изглеждаше поне малко пародийно, а не просто като всяка втора реклама, която виждаме.

Като изключим обувките, които са й малко големи,  тази снимка отново копира класическа фотосесия с възрастен модел. Пасивна поза, отнесено изражение и така нататък.

 

Всъщност, инфантилизацията на зрели жени и състаряването на подрастващи не е нещо никак ново.


„Защото невинността е по-секси, отколкото смятате“


Гримът и прическата, както и липсата на видими дрехи са в крещящ контраст с малката по детски уста и усещането, че момичето едва ли има и 12.

Cover Girl продават козметика насочена към млади (подрастващи) жени и момичета. Рекламата представлява множество женски устни, които целуват, ближат, слагат в устата си, докосват и т.н. разнообразни предмети.
Може да сe спри, че това е демонстрация на цветовете на червилата или издръжливостта им… но явната сексуализация не може да бъде подмината.

В случая имаме зряла жена, която е позиционирана върху легло, полугола… но заобиколена от детски играчки. Иначе казано, нейното инфантилизиране, с цел да се създаде усещане за невинност, но все пак сексуализирането й е на лице, просто защото в нашата култура женско тяло = сексуалност или поне в модната и рекламната индустрия.

Във всеки от приложените примери виждаме изключително специфична сексуализация на моделите, с помощта на едни и същи инструменти и способи, които представят женствеността и сексуалността по твърде ограничен начин, като куп заучени правила (токчета, голи крака, изкуствени пози, разтворени устни, празен поглед).

Разберете ме, тук не говорим за пуританство, тук говорим за публичното конструиране на сексуалността и конкретно женската сексуалност.

Отново и отново в гърлата ни се тика, че женственост е равно на конкретна сексуалност изглеждаща по конкретен начин, а сексуалността е роля, която се играе за пред публика (маниерът на подреждане на сцената и самите участнички, подчертава че това е мъжка публика). Наивно и нелепо звучат претенциите, че това е в името на собствената им сексуалност и личното им себеусещане, при положение че липсват алтернативи модели за самоизява.

Сексуалността е нещо изключително комплексно, но сексуалност не е същото като сексуализация и е особено тъжно, когато това оцветява публичния поглед към жените и малките деца като цяло.

Причината да пиша този текст е, че под публикацията на снимките на Thylene неизвестен коментатор от мъжки пол беше споделил желание да я изчука сега, докато е още малка, преди да бъде „преупотребена“ от всички останали.

Killing us softly

В контекст на предишния ни пост относно „Момичето с драконовата татуйровка“ и последвалата дискусия относно позиционирането, властовото отношение и жените и отношенито към тях в поп културата, мисля че този текст и видео лекцията са изключително нужни, най-малкото, за постане на нещата в перспектива.

Джейн Килбърн създава първия филм Killing us softly през 1979. Целта й е да анализира рекламите, рекламните стратегии и начинът, по който хората са представени в тях. Също така целта й е да анализира самите реклами, стратегиите им и маниерите им на рекламиране на продукти, текстовете им, импликациите, намеците и всичко останало, което де факто една реклама се опитва да бъде в името на успешното продаване на даден продукт.
През 1987 тя пренаправя Killing us softly – нов анализ на рекламната индустрия и преглед на това какво се е променило и какво е останало същото.
2001 – нов анализ на промените и отново… какво се е променило и какво е останало същото.

Начинът, по който рекламната индустрия насочва посланията си към хората е изключително интересно поле за изучаване. Дори просто защото форматът е много кратък. Всичко трябва да стане ясно максимално бързо, за максимален брой хора и да предизвика интерес.
В такива случаи няма как да не се работи със стереотипи, просто защото за  секунди няма никакъв начин да ни се представи нещо по-комплексно и сложно.

Лесно е да отхвърлим рекламите като „просто реклами“, които не влияят по никакъв начин и които спокойно можем да игнорираме. Но ако рекламите бяха толкова неуспешни, досега да са ги спрели и да се търси алтернативен метод. Това обаче, не се случва. Рекламният бизнес е един от най-богатите и развиващи се, което говори, че има успеваемост.

Ако разглеждаме рекламните кампании и рекламите по принцип просто една по една… има добри реклами, има лоши реклами, има тъпи реклами, някои са сексистки, други просто са скучни… голяма работа.
Ако обаче загледаме рекламите и рекламните кампании в мащаб, т.е. започнем да се заглеждаме в методите им, в начинът, по който представят продуктите си, в начинът, по който третират потребителя и персонажите в рекламата, се вижда нещо по-различно и по-конкретно.

Проблемът идва, когато границите се прекрачат и от рекламиране на продукт се премине към внушаване на вина или директно (индиректно) обиждане на зрителя, по такъв начин, че да поиска да си купи продукта.

Малък пример, рекламите на Axe приемат по дефиниция, че техният мъжки зрител е смотан млад мъж, който не умее да контактува с жените (т.е. да ги убеди да правят секс с него), съответно има нужда от почти магическите свойства на препарата, за да привлече внимание (някой да иска да прави секс с него).

Рекламите към жени обаче са далеч по-разнообразни в моделите си на обиждане на евентуалните потребители, но и далеч по-ограничени като теми.

Например… какво означава да си жена (в културата на рекламите) и как се постига женствеността. Какво е най-основното в женствеността? (Красотата и сексуалността, ако вярваме на рекламите насочени към младите жени, майчинството и грижата за всички около тях, ако е по-възрастна).
Че женствеността, красотата и сексуалността са ултимативните индикатори за власт…

Проблемът с рекламите е, че те не просто продават продукти, те продават идеи за живот, който не просто има нужда, той/тя се нуждае отчаяно от тези продукти, за да постигне успехи, лично самочувствие, щастие, дефинирайки междувременно как изглеждат любовта, щастието, сексуалността, успеха и положителното себеусещане и най-важното – дефинира нормалността.

Моят личен проблем с рекламите, дори ако оставим настрани често покровителственото отношение към хората, към които рекламират, е безумността на идеалите, които ни продават.
Защото те са безумни. Те са непостижими, нереални и невъзможни, защото освен, че в рекламната индустрия се използват най-красивите мъже и жени в света… сякаш това не е достатъчно, те са редактирани и редактирани и редактирани… до степен вече да са почти неразпознаваеми човешки същества.

Рекламите са изключително интересни, главно защото толкова сме свикнали с тях и посланията, че често игнорираме методите, чрез които ни се продават различни неща.
В основата си те са дефинирани от фразата: „добре, че ние сме тук, за да ви кажем какво да правите, иначе бихте били загубени без нас“.

Целта на рекламите е да продадат продукт. Но за да има кой да купи този продукт, първо трябва да се създаде нуждата от него, идеята, че ни трябва, за да получим/запазим своя статут в обществото и как трябва да изглежда той.