Разликата между добронамерен и недобронамерен човек

Когато се говори за насилие, най-вече сексуално насилие, често се чува следният аргумент: „Ами ако агресорът е просто объркан, самотен човек с добри намерения, който се опитва да установи човешки контакт, но не знае как?“. (Същото често се използва, за да бъдат оправдани хора, демонстриращи ксенофобни, расистки, сексистки или хомофобни и пр. настроения – че може би го мислят като шега или просто не разбират, че обиждат или активно вредят на други хора.)

Да, на всекиго се е случвало да не прецени добре някоя социална ситуация – да се прояви като натрапник, да навлезе прекалено в нечие лично пространство или да направи нетактична шега. Случва се. Но има една много съществена разлика между добронамереният, искрено объркан човек и този, който се чувства в правото си да тормози околните.

Разликата е следната: ако кажете „Моля те, остави ме на мира. Караш ме да се чувствам неудобно (досаждаш ми, обиждаш ме, нараняваш ме и т.н.), добронамереният човек ще реагира с нещо от сорта на „Оппа, извинявам се. Веднага преставам“. Този, който смята, че просто има право да ви тормози, ще отговори някое от следните неща:

„Само ти се струва, че се чувстваш неудобно, всъщност ти е приятно.“

„Хайде сега, не се преструвай.“

„Това беше само шега, не схвана ли? Какви прости хора има, без капка чувство за хумор.“

Аз те обиждам/наранявам/дискриминирам?! Всъщност ти ме обиждаш/нараняваш/дискриминираш с наглото си искане да те оставя на мира!“

„Аз съм толкова нещастен и самотен, всички нещастия все на мен се случват, а сега и ти ме отрязваш. Защо направо не ме застреляш, да не се мъча?“

„Ще повярвам, че се чувстваш неудобно, само ако успееш да ми докажеш, че имаш обективни причини да се чувстваш неудобно. Кои причини са обективни и кои не, определям аз. Собствените ти чувства по въпроса не се броят.“

„С нахалното си искане да не те тормозя, ти ограничаваш правото ми на свободно изразяване! Цензура! Подтисничество! Деспотия!“

„Правя ти услуга. Би трябвало да се радваш, че някой ти обръща внимание.“

…или някаква друга подобна манипулация, така че накрая може вие да се почувствате виновни и да повярвате, че сте агресорът в ситуацията и че сте нападнали и жестоко оскърбили невинен човек.

Един пример: като 15-годишна пътувах в междуградски автобус, от онези с тясната пътечка по средата. Стоях на пътечката, тъй като нямаше места, пък и пътувах за кратко. Бях единственият правостоящ, останалата част от пътеката беше свободна. Контрольорът, възрастен мъж, дойде и под претекст, че усърдно продава билети се притисна гърбом към мен, буквално залепяйки задника си за моят.

Без да кажа дума, се преместих крачка встрани. Контрольорът се разкрещя, надвиквайки шума от движещия се автобус: „Това момиче тука си мисли, че му се натискам! Ало, момиченце, за перверзник ли ме смяташ? Реши, че те опипвам, така ли? Я, ето, пак ще ти се натисна, поне да има за какво да се хванеш…“, при което отново зае поза „прилепен гъз“ към мен. Аз отново мълчаливо се преместих, което го настърви още повече и съответно, не спря да кряска, докато не слязох. Бидейки млада и наивна, не само че се почувствах безкрайно неудобно, но и наистина се усъмних, дали с преместването си не съм съсипала живота на горкия човек.


Сега вероятно вие се чувствате кофти, защото сте осъзнавали, че някога, поне веднъж, сте били в ролята на недобронамереният човек. Че упорито сте настоявали някой да ви обърне внимание или да ви допусне в личното си пространство, понеже сте смятали, че сте в правото си. Че не сте били способни да приемете ясен отговор и упорито сте се надявали, че ако много настоявате, отговорът ще се промени. Или нечий отрицателният отговор толкова ви е наранил, че сте искали да си го върнете. Или сте направили грешка, след което от първосигнален човешки егоизъм сте се справили с чувството на неудобство, прехвърляйки го върху този, който е посочил грешката ви. Всички сме го правили, много повече пъти, отколкото сме в състояние да си спомним.

Каква е вашата реакция на това откритие? Дали си казвате „Сега като зная, трябва да внимавам да не повтарям тази грешка“ или „Никой няма право да ми казва какво да правя! Ще се държа както си искам!“? Какъвто и да е отговорът, веднъж научил подобно нещо, човек може да го забрави само нарочно.

Страшната мъжка сексуалност

Причината за този пост е коментарът на Марин в предната тема. Да перифрезирам, жените будят мъжката сексуалност (с дрехи/пози/поведение/). Като се събуди мъжката сексуалност и става лошо и страшно и затова по-добре да не го правят и да не го правят, иначе…. (злокобна тишина).

И наистина, заговори ли се за дрехи, куцо, кьораво и сакато се изреждат да анатемосват късите поли, токчетата, прилепналите дрехи, тесните дрехи, деколетата, като основни виновници за сексуално/вебално/физическо/комбинация от трите насилие над жени. Логиката е някак следната (в никакъв случай защитавана и подкрепяна от мен). „Мъжете са прости същества: видят ли гол крак и губят връзка с реалния свят, включва се „примитивното“ и не могат да се сдържат да не нападнат/тормозят/изнасилят. Какво да ги правиш, мъже. Затова, решението е – жени, мислете какво правите и как се обличате и как се държите, защото мъжете не могат да се контролират и ако предизвикате мъжко внимание, господ да ви е на помощ“.

Има един неостаряващ мит, че мъжката сексуалност е неконтролируема  – веднъж пробудена, той буквално не може да контролира себе си и действията си. Има не малко шеги по темата „мисли с долната си глава“ и „има кръв само за едното„, които някак не са само шеги. В нашето общество съществува културно идеята, че един мъж сдобие ли се с ерекция и се превръща във върколак (например. Или някакъв друг вид чудовище, а не, да речем, човешко същество, което изпитва сексуална възбуда към друго човешко същество).

И се очаква жените да се съобразяват и да ходят на пръсти около тази НЕконтролируема мъжка сексуалност. Обяснява се надълго и нашироко да внимават как се обличат, за да не събудят звяра. Казва се „е, някои мъже просто не могат да се контролират„, не „не искат„, а „не могат„. Казва се „внимавайте какво започвате, защото се очаква да го довършите„.
В немалко случаи директно се казва, че реално веднъж съгласила се на каквато и да е близост, после не можеш да кажеш „не“ и че не се брои, дори да кажеш „НЕ„. Преди не толкова отдавна Карбовски обясняваше, че една жена, която се е съгласила да прави секс с някой вагинално, не може да му откаже и анален секс (или обратното, наистина съм прекалено погнусена от коментара, нямам никакво желание да го търся). Коментарът беше в контекста на кошмарното убийство на сестрите Белнейски. И хората кимаха и се съгласяваха и никой дори за миг не прояви несъгласие по темата или някакъв вид критика.

Моето отношение към подобни митове се свежда до „аз ако вярвах в това, никога нямаше да правя секс с мъж“ и „това са пълни глупости, който нормален, сексуално/интелектуално/психично здрав човек би повторил подобна простотия?„.
Чудя се дали нещата биха се променили, ако повече мъже осъзнаят, че заемайки позицията „ако жена ме възбуди, по-добре да е готова да довърши започнатото и да се приготви за всичко, независимо от ситуацията и контекста“ е съвсем същото като „да възбудиш мъж е опасно, по-добре недей да рискуваш в никакъв случай. ИЗОБЩО„. Колкото до облеклото водещо до сексуален тормоз… фактът, че има сексуален тормоз и сексуално насилие в Саудитска Арабия, същате се, мястото, където жените ходят забулени от-до, е перфектното доказателство, че двете неща не са свързани, но пък е страхотно извинение и прехвърляне на отговорността. „Не аз трябва да контролирам себе си и поведението си, тя/те трябва да контролират дрехите си/поведението си.“.

Също така и се чудя защо повече мъже не са обидени от цялата концепция. Ако някой започнеше да обяснява как всички, които са от моя пол, сме изцяло контролирани от гениталиите си и обикновената ерекция ни превръща в изнасилвачи, щях да бъда вбесена. Бих обяснила с кратки, ясни и основно ШУМНИ изречения, че съм човешко същество и мога да се контролирам, премного ви благодаря. Наистина би било хубаво ако повече мъже заемат официално социално публичната позиция „дори да не мога да контролирам ерекцията си, мога да контролирам останалата част от тялото си и съм по-сложен от един полип„.

Би било чудесно, ако нашата култура ценеше способността за самоконтрол толкова високо, колкото ценеше абсурдно сексуализирана мъжка демонстрация на сексуалност и да не се държеше сякаш тези двете са някакви антиподи.

Мъжете НЕ СА влакчета на ужасите, нито пък са върколаци, нито пък са ходещи пениси. ТЕ са хора, могат да взимат решения. Нека спрем с „той не можеше да се контролира/да се спре“ с „той не пожела да се контролира/да се спре“. Мъжете заслужават това достойнство и отговорностите, които идват с него.

Killing us softly

В контекст на предишния ни пост относно „Момичето с драконовата татуйровка“ и последвалата дискусия относно позиционирането, властовото отношение и жените и отношенито към тях в поп културата, мисля че този текст и видео лекцията са изключително нужни, най-малкото, за постане на нещата в перспектива.

Джейн Килбърн създава първия филм Killing us softly през 1979. Целта й е да анализира рекламите, рекламните стратегии и начинът, по който хората са представени в тях. Също така целта й е да анализира самите реклами, стратегиите им и маниерите им на рекламиране на продукти, текстовете им, импликациите, намеците и всичко останало, което де факто една реклама се опитва да бъде в името на успешното продаване на даден продукт.
През 1987 тя пренаправя Killing us softly – нов анализ на рекламната индустрия и преглед на това какво се е променило и какво е останало същото.
2001 – нов анализ на промените и отново… какво се е променило и какво е останало същото.

Начинът, по който рекламната индустрия насочва посланията си към хората е изключително интересно поле за изучаване. Дори просто защото форматът е много кратък. Всичко трябва да стане ясно максимално бързо, за максимален брой хора и да предизвика интерес.
В такива случаи няма как да не се работи със стереотипи, просто защото за  секунди няма никакъв начин да ни се представи нещо по-комплексно и сложно.

Лесно е да отхвърлим рекламите като „просто реклами“, които не влияят по никакъв начин и които спокойно можем да игнорираме. Но ако рекламите бяха толкова неуспешни, досега да са ги спрели и да се търси алтернативен метод. Това обаче, не се случва. Рекламният бизнес е един от най-богатите и развиващи се, което говори, че има успеваемост.

Ако разглеждаме рекламните кампании и рекламите по принцип просто една по една… има добри реклами, има лоши реклами, има тъпи реклами, някои са сексистки, други просто са скучни… голяма работа.
Ако обаче загледаме рекламите и рекламните кампании в мащаб, т.е. започнем да се заглеждаме в методите им, в начинът, по който представят продуктите си, в начинът, по който третират потребителя и персонажите в рекламата, се вижда нещо по-различно и по-конкретно.

Проблемът идва, когато границите се прекрачат и от рекламиране на продукт се премине към внушаване на вина или директно (индиректно) обиждане на зрителя, по такъв начин, че да поиска да си купи продукта.

Малък пример, рекламите на Axe приемат по дефиниция, че техният мъжки зрител е смотан млад мъж, който не умее да контактува с жените (т.е. да ги убеди да правят секс с него), съответно има нужда от почти магическите свойства на препарата, за да привлече внимание (някой да иска да прави секс с него).

Рекламите към жени обаче са далеч по-разнообразни в моделите си на обиждане на евентуалните потребители, но и далеч по-ограничени като теми.

Например… какво означава да си жена (в културата на рекламите) и как се постига женствеността. Какво е най-основното в женствеността? (Красотата и сексуалността, ако вярваме на рекламите насочени към младите жени, майчинството и грижата за всички около тях, ако е по-възрастна).
Че женствеността, красотата и сексуалността са ултимативните индикатори за власт…

Проблемът с рекламите е, че те не просто продават продукти, те продават идеи за живот, който не просто има нужда, той/тя се нуждае отчаяно от тези продукти, за да постигне успехи, лично самочувствие, щастие, дефинирайки междувременно как изглеждат любовта, щастието, сексуалността, успеха и положителното себеусещане и най-важното – дефинира нормалността.

Моят личен проблем с рекламите, дори ако оставим настрани често покровителственото отношение към хората, към които рекламират, е безумността на идеалите, които ни продават.
Защото те са безумни. Те са непостижими, нереални и невъзможни, защото освен, че в рекламната индустрия се използват най-красивите мъже и жени в света… сякаш това не е достатъчно, те са редактирани и редактирани и редактирани… до степен вече да са почти неразпознаваеми човешки същества.

Рекламите са изключително интересни, главно защото толкова сме свикнали с тях и посланията, че често игнорираме методите, чрез които ни се продават различни неща.
В основата си те са дефинирани от фразата: „добре, че ние сме тук, за да ви кажем какво да правите, иначе бихте били загубени без нас“.

Целта на рекламите е да продадат продукт. Но за да има кой да купи този продукт, първо трябва да се създаде нуждата от него, идеята, че ни трябва, за да получим/запазим своя статут в обществото и как трябва да изглежда той.

Феминистките съсипват бащинството, освен когато всъщност не го правят

На сайта на Бг-Татко се появи наскоро един изключително интересен текст.
Цитирам със съкращения, защото целта на тази публикация не е анализът на родителството, а на идеята, че „модерният феминизъм“ е негативен към мъжете бащи:

Доц. Д-р Румен Бостанджиев е един от малцината експерти в областта на сексологията у нас. Завършил е медицина и е специализирал сексология и сексуално образование през 1993г. Холандия и Белгия. През 2007 – 2008 участва в първата международна Академия по сексуална медицина, проведена в Оксфорд, Лисабон и Рим. Съучеридител е на Българската асоциация по сексуална медицина и е член на УС.

Доц.Бостанджиев е лицензиран психотерапевт, преминал обучение в международна програма на Американската психологична асоциация по личностно центрирана терапия, проведена през 1990 – 1994г. в Чехия и Словакия, както и в програма по психодрама, осъществено през 1990 – 1998г. от екипи на Морено института в гр. Юберлинген (Германия).
_________________________________________

През последните години някои войнстващи феминистки все по-открито поставят под въпрос смисълът на бащинството. Тяхното верую (най-често изковано като защита от травматичен семеен опит в детството) гласи – Мъжете не са ни необходими, освен като източник на репродуктивен материал. Ние сами ще отгледаме и възпитаме децата си, без да ставаме жертва на мъжкия деспотизъм.

Революционния дух на тази позиция ясно изразява волята за освобождение от вековната хегемония на мъжете. По принципа на махалото обаче се отива в краен сексизъм, като всички мъже биват заклеймени или като „мухльовци” или като „насилници” и „тирани”.  Ясно е, че съзнателния избор на самотно майчинство, не е породен от грижа за детето, а от стремеж да се преодолеят лични проблеми, при използване на детето като средство.

[…]

Съществуват безспорни доказателства за трудностите, пред които се изправят деца, отгледани по неволя само от единия си родител. Поради това отговорният родител (независимо от това дали е мъж или жена), когато реши да поеме тази роля най-напред се пита с кого ще си партнира в грижата за детето.

У нас все още необезпокоявано битуват нагласи към родителството, които драстично противоречат с интересите на децата. Една от тях е толерирането на съзнателното самотно майчинство и дори приемането му като проява на героизъм.

Естествено е една жена, която по стечение на житейските обстоятелства е принудена сама да се грижи за децата си, да бъде обект на възхищение и подкрепа, но това няма нищо общо с криво разбраното „право” сам да си родиш и отглеждаш дете. В този случай е очевиден конфликтът между правото на жената да бъде единствен родител и правото на детето да се роди в семейство с двама родители, където може да се развива пълноценно при грижата както на майка си, така и на баща си.

[…]

Отсъствието на баща (не само при самотно майчинство, но и при липса на ефективно присъствие на бащата в семейството) много често води до заучена безпомощност при децата, чувство за неувереност, липса на инициативност и решителност при отстояване на собствените интереси, неясна идентичност и размити граници с майката.

Не случайно голяма част от самотниците или хората с провали в личните си отношения са израснали именно в непълни семейства. Счита се, че при момчетата важна роля за това има отсъствието на ефективен модел за мъжко присъствие и поведение, чрез който подрастващия се идентифицира и овладява типичните за мъжа роли.

[…]

Текстът е изключително интересен. В него се разказва за една интересна фигура, а именно митичната феминистка-мъжемразка. Тук описаната „модерна феминистка“ дори отнася своята омраза едно стъпало по-нататък, където нейното желание да се откъсне от „мъжката хегемония“, до степен нежелание за какъвто и да е контакт с мъже, освен употребата им като размножително средство и да отгледа своето дете (своите деца) сама (с ужасяващи последици за споменатото дете, както ни убеждава авторът).

Признавам си, подобни текстове съм чела десетки. Всичките, от мъже и жени убедени АНТИ-феминисти или дълбоко уверени, че феминизмът е ненужна и излишна идея. Нито един път не съм чела подобен текст с автор феминист. Възможно е да има феминисти, които вярват в такива идеи, не знам, но сексологът Румен Бостанджиев не е приложил каквито и да е доказателства, цитати, коментари, академични препратки, заглавия на книги и т.н… иначе казано, някакъв пример за неговите идеи, че „модерните феминистКИ“ са такива, каквито той ги описва.
Въпреки че авторът е подписана като ДОЦЕНТ сексолог, иначе казано, това не е просто неготово лично мнение, той поставя своята репутация, опит и академични постижения зад нея… но за разлика от един академичен текст, който се налага да бъде защитен и аргументиран, тук имаме само теза без доказателства.

Интересно ми е къде се развива действието на това повествование. Няма начин да е в България, защото жените тук все още печелят по-малко от колегите си мъже за същия труд, а майчинските трудно могат да се нарекат примамлив стимул, служещ като основна мотивация за раждането на дете. Всъщност отглеждането на дете все още е трудоемка задача за двама родители, камо ли пък за един родител и то жена.

Не съм чувала подобни идеи сред българските феминисти, които познавам, нито пък в дискусионните форуми и клубове, които знам. Отново подчертавам, не е невъзможно да има такива, просто сякаш са се старали да бъдат невидими, без да оставят каквито и да е електронни или документирани следи.

Идеята, че жените масово забременяват (подлагат се на процедури за изкуствено оплождане), с основната цел да докажат как могат напълно да се справят в живота си без мъже (чисто логически, доста по-реално е да очакваме, че подобна жена би предпочела да осинови дете, отколкото да роди), а не защото желаят да бъдат родители, за мен говори за доста наивна или непълна представа за родителството в България.

Да не говорим, че намеква за стандарт на живот, който е далеч над средното за държавата, в която живеем. В паралелната реалност, която обитава доцент Бостанджиев,  самотните майки не са такива, защото нямат друг избор или това е най-малкото възможно зло, а единствено от каприз и желание да накажат мъжете.

Това по нищо не припомня на България,  която познаваме – държава със силно патриархална култура. Докато растях масовото отношение към единични родители беше или агресивна критика и обвинение към жените, оказали се в такава ситуация (независимо дали разведена, с починал мъж или извънбрачно дете), а към мъжете беше съжалително/омаловажителното отношение, че трябва да си намерят час по-скоро нова жена (за мен поне, импликирайки, че са физически или интелектуално неспособни да бъдат родители и че отглеждането на деца е „женска работа“).

Може би най-интересният момент е, че именно феминизмът се бори  родителството да бъде нещо, в което участват и двамата родители, а не чисто женска отговорност, стремейки се родителите да бъдат насърчавани и подпомагани от държавата.
Отново феминизмът е и движението, което се опитва да подпомогне мъжете, които искат да имат по-пълна и директна роля в отглеждането на детето, да могат да взимат бащинство и т.н. Съвременните академични трудове посветени на родителство и отглеждане на деца писани от феминисти, почти винаги подкрепят създаването на връзка родител-дете и за двата пола, а не основно и единствено майка-дете.

Едновременно с това феминистката теория е силно критична към създаването или поддържането на връзки в името на детето, а не поради някаква обич или близост между родителите… или по-лошо, поддържането на връзки, основани на насилие от страх заради обществена критика или чисто икономическата неспособност да се отделят от такива връзки, заради неспособността да отглеждат сами дете. Да, ако г-н Бостанджиев е критичен или отхвърлящ феминизма, защото смята, че едно дете има нужда от двама родители, независимо какви са те, тогава искрено се притеснявам за идеите и представите му за здравословни взаимоотношения.

Основния въпрос за мен тук е: къде са бащите? Те изобщо не присъстват в неговия сценарий. Не просто нямат никакво влияние, те ИЗОБЩО НЕ УЧАСТВАТ. Едни зли жени решили да си отглеждат децата сами и бащите на тези деца вдигнали рамене, казали „Ми добре“ и се изпарили. Мнението на г-н Бостанджиев за пола му, за бащите в България, явно не е особено добро. Неговото решение? Засрамване на жените, вместо желание за дискусия с бащите, за които иде реч.
Според неговата теория мъжете просто се носят неконтролируемо накъдето ги отвее вятъра, без собствена воля и не упражняват никакъв контрол над събитията в живота си.

Как точно се повдига дискусия за положително отношение към бащите чрез прехвърляне на вината върху тези имагинерни феминистки? Наистина имагинерни, защото наскоро проведох кратка онлайн кореспонденция с доцент Бостанджиев, молейки го да ми цитира академичните текстове, линкове към форуми или просто да ми разкаже на какво обосновава твърденията си, че това е „модерен феминизъм“, факти, примери, конкретни цитати, заглавия на книги… нещо, каквото и да е.

Отговорът му? Че всъщност не може да ми цитира подобни текстове или книги. Че жените, за които говори не биха се идентифицирали като феминистки и че няма доказателства зад обвинението си. Накратко, прочетох умерено дълъг текст написан от човек с претенциите да се изказва професионално, критикувайки движение, което според него, е негативно настроено към бащинството и съвместното отглеждане на деца… който накрая сподели, че всъщност не е много запознат с концепцията и идеите на феминизма, че няма доказателства зад твърдението си и че не може да аргументира думите си.
Както казах… феминистките унищожават бащинството… ама всъщност не го правят.

Прехвърлянето на цялата отговорност за отглеждането на дете и изборите, които се поемам по необясним начин падат изцяло върху майката, родителката… независимо, че аргументът, който той защитава е, че мъжете са равни и пълноправни родители с всички отговорности и задължения и въпреки това, той не го вярва.
Не вярва, че тези бащи наистина искат децата си и да бъдат част от живота им, щом са готови да обърнат гръб и да си тръгнат толкова лесно.

Което на мен ми се вижда далеч по-голямо мъжемразство, отколкото някога съм срещала по феминистки блогове… интересно, че най-негативно отношение към мъжете имат точно тези, които най-активно критикуват и отхвърлят феминизма.

За четене

Привет, това е периодичният линкфест. Това са най-интересните, любопитните, важните или привлекли вниманието на екипа на „Феминисткия блог“ текстове из световната блогосфера.

Нашите две любимки от „Social Images“ са публикували изключително интересен текст за различните стратегии за ухажване в животинското царство. Картината е далеч по-сложна и по-разнообразна, отколкото до този момент се представя и вярва в културата и обществото ни. Нищо чудно. 🙂

Jezebel пишат сериозен текст относно реалностите за ракът на гърдата. Всичките розови панделки и финтифлюшки на света няма да променят сериозността и смъртоносността на тази болест за жените. И третирането й като сериозен и важен проблем трябва да надскочи публикуването на цвета на бельото във фейсбук или представянето на драмата като трагична мъжка загуба на мекички неща, с които те да си играят, да гледат, пипат, гушкат и т.н. (Личи ли си, че ми е писнало и на шапката от представянето на женски проблеми като важни само ако засягат fuckability-то ни? Да? Добре.)

ЕКСКЛУЗИВНО!!! НЕВЕРОЯТНА НОВИНА!!!! ЛЮБОВТА КЪМ ПАЗАРУВАНЕТО НЕ Е ГЕНЕТИЧНО,  НИТО ПОЛОВО ОБУСЛОВЕНА! Питайте Дарвин ако не ми вярвате. 🙂

В Интернет има информация за всичко. Включително за това да разберем дали сме бременни. Не, сериозно, наистина. Ако ви е прекалено страх или се притеснявате да проверите с тест или отивайки на лекар, може да проверите какви опции ви предлага Интернет.

Как реагираме към човешката голота? Ами доста различно, в зависимост от това дали е мъжка или женска. Защо? Прочетете още (бяхме сигурни, че социалните конструкти и полове, стереотипи и обществени представи имат пръст в това. Бяхме прави)

Мъжете и жените обичат да правят секс (за удоволствие). Шокиращо, знаем.

Отвличането на феминизма. Дори когато говорим за женски проблеми, всъщност не говорим за женски проблеми (или поредният пример). Ъх.

Ако имате идеи, предложения или въпроси, може да ни пишете на itlookslikefeministblog[at]gmail[dot]com

Гей-двойка, експеримент

http://tilia-tomentosa.livejournal.com/235778.html
http://tilia-tomentosa.livejournal.com/236129.html

Хвърлете един поглед на видеото и на двата цитирани линка.
Дискусията е посветена на един малко тъжен експеримент – как биха реагирали хората на публично място, ако двама души прояват каквато и да е форма на близост.
Тъжното идва от идеята, че все още подобно нещо е по-скоро ексцентризъм, някаква екзотика, отколкото просто хора, които споделят напълно приемлива според обществените ни стандарти близост.

Мястото е Славейков, а реакциите са… интересни.
Не толкова, че има хомофобия, колкото че привлича толкова много внимание, сякаш последните 60 години просто не са се случили в света, в който ние живеем.

Цялото упражнение се разваля от психоложката, чиито коментари и реакции, поне за мен, са повече от неадекватни.
Аргументацията й ме карат да се чудят какво точно ги учат в университетите и затвърждават убедеността ми, че critical thinking трябва да започне да бъде преподавано още в детската градина.

Може би основната причина, заради която тази ситуация ми привлече вниманието беше, че сексуалността все още се третира като нещо статично, нещо, което е написано на камък какво е, как трябва да изглежда, как трябва да звучи и какво трябва да е поведението й, независимо, че дефинициите са тясно свързани с роли в обществото, които в нашият свят вече не могат да съществуват, поне не по този толкова тесен начин.
Дали А харесва мъже или жени, това си си е работа само на А (и евентуално на хората, с които излиза), както също как се облича, каква музика да слуша и прочие.
Ничия работа не е да решава вместо тях какво трябва да е поведението им и сексуалните им предпочитания.

За всички тези, които ще писнат, че това е популяризиране на сексуалност, им препоръчвам да погледнат 99 процента от рекламите, филмите, музиката, които са си живо ПРОПАГАНДИРАНЕ на не само какво е сексуалността, но и как трябва да бъде демонстрирана, консумирана и какво следва да бъде поведението.
Зачешат ли се рекламите, винаги се стига до „ама това е просто преекспонация, за да привлече внимание“, ми се иска да попитам – значи в единият случай хората могат да правят разлика, в другият не могат, така ли?

Избягвам да третирам хората за по-глупави, отколкото са.
Законите съществуват, така че злоупотреба с малолетни, непълнолетни или без съгласието им, да бъде подсъдна.
Или може би проблемът е, че всъщност количествата злоупотреба, които се случват в ХЕТЕРОСЕКСУАЛНИЯ свят са толкова много и сериозни, но не се споменават (защото се приемат за нещо нормално), че цялата реакция е посветена само към гей хората? Никак не би ме изненадало. Особено при положение, че основната критика към гей мъжете е, че се държат като жени (т.е. биват чукани, а не чукат), което е ужасът на ужасите… очевидно. А към гей жените, че не са на разположение на мъжете, което отново явно е ултимативното престъпление, жените да не прекарват всяка свободна минута от денонощието в мислене как да привличат мъжкото внимание и как да са на тяхно разположение. Ами… факт, хората са по-сложни от сексуалните стеореотипи, приемето и продължете нататък.

На хомофобите като цяло… имам чувството, че протестират прекалено много и прекалено разпалено, че прекалено много време прекарват в мислене кой с кого спи, за да не бъда прекалено далече от подозрението, че просто се вманиачават в неща, които са им интересни.

Червената Шапчица

Много обичам да чета приказки, да разучавам културите и начините, по които структурират представите си, митовете си, страховете си, обществата си и историята си.
Може би това е една от основните причини, заради които записах Културология.

Еволюцията на приказките е изключително интересна и особено тези, които ние познаваме (слагани най-често под шапката на „Приказките на Братя Грим“) и всъщност започва първо като истории за възрастни, най-често предупредителни истории, пълни с морални поучения и предупреждения… но за възрастни, да подчертая (забелязва се по количеството секс и насилие, както например са 1001 нощ).
Братя Грим събират много популярни митове и легенди разказвани и ги систематизират, редактират и оформят.
В последствие разбират, че все по-често този вид истории са разказвани на малки деца и ги редактират още (иначе казано, минус кървавите детайли и със сигурност минус секса).

Така например се получава редактираната версия за Спящата Красавица, която забременява от целувка (в някои версии И това е редактирано и просто се събужда). Според оригиналните версии спокойно можем да кажем, че „целувка“ по-скоро  евфемизъм за „изнасилване на спящ човек“. (което е… нещо, към което трябва да се стремим и да мечатаем? Срандартите със сигурност са се променили)

Приказките са морални истории, с които да се плашат децата и да се налагат конкретни поведения, да се подчертават положителни и отрицателни черти и иначе казано, да се научават как да се съобразяват с обществото и обществените порядки.

Благодарение на много специфичните роли, които са имали мъжете и жените и конкретните добродетели, имаме специфичните роли. На милите, добри, послушни, тихи, прилежни, домакинстващи, страдащи, но много, много, много красиви И мълчаливи момиченца сираченца, биват спасени с брак и за смелите, безстрашни, изпълните с хъс момченца герои имаме щастлив завършек. Останалите или умират от болезнена смърт или остават бедни, грозни и неомъжени.
Колкото повече се връщаме към нередактираните версии, толкова повече виждаме директните заплахи за наказание въплътени в самите приказки. Докато стигнем до ултимативни примери като Червената Шапчица.

Винаги съм мразела тази история най-много от всички. И можем да благодарим на Шарл Перо за това, защото той е човекът, който взима оригиналната история и я превръща в това, което ние днес знаем. Какъв е оригиналът ще коментирам след малко. В момента искам да се върна към версията на Перо. И да изброя всички неща, които са погрешни с нея. Първото е, че приказката е един ОГРОМЕН евфемизъм.
Да я синтезираме: Ако си момиче и общуваш с непознати мъже, ще  бъдеш (умреш) изядена.

Което иначе се превежда като „ако си от женски пол (упоменато в началото на приказката) и имаш цикъл (евфемизъм за което е червеното наметало), ако контактуваш  ( говориш, правиш секс с тях, пр,) с непознати мъже (евфемизмът за вълка, все пак… говорещи вълци? става дума за извънбрачни връзки) и бъдеш изядена (нападната/изнасилена/прелъстена/забременена ИЗВЪН брака), независимо, че не е имало как да промениш това, просто защото възпитанието да бъдеш любезен и мил към всички, е твоя вина и ти си МЪРТВА (забременена/недевтсвена, ерго, развалена стока, според тогавашното общество).“

Прекрасна приказка, с прекрасна поука, която да четем на децата си, нали?
А сега до частта защо конкретно тази приказка ме вбесява, при положение, че 90 процента от западните приказки проповядват за безпомощната, красива, тиха, раболепна жена, която чака да бъде спасена и чийто живот приключва, когато се омъжи? Защото Червената Шапчица не е била такава в оригинал.

Оригиналът е за безименно момиче, което бива пресрещнато от вълк в гората, докато отива към баба си.
Обменят няколко думи и Вълкът си тръгва и по пряк път стига до дома на бабата, където я изяжда, отделя малко от плътта й и я оставя в чиния и пълни стомна за вино с чат от кръвта й. Когато момичето пристига, вълкът я кани да си хапне, а после я вика да си легне при него, за да стопли бабата. Момичето се усеща в даден момент и започва да му задава разнообразие от въпроси, докато вълкът не разкрива намеренията си – да я изяде. Тогава тя моли първо да й позволи да отиде до тоалетната в градината. Вълкът се се съгласява и завръзвайки въже около крака й, я спуска в градината. Момичето бързо се развързва и увива въжето около дърво, след което се спасява успешно, избягвайки в дома си.

Също като версията на Перо, тази история е до голяма степен евфемизми и е предупредителна приказка, но за разлика от версията на Перо, момичето се спасява само и се подчертава, че негубенето на главата в критични ситуации, взимането на инициативата и смелостта са ценни и желани качества за жена, а не просто чакане девтсвеността да бъде защитена от навъртащи се персонажи от мъжки пол.

Убедена съм, че приказките формират сериозна част от начина, по който децата гледат на света, дори защото най-често са четени от родителите, които са фигури на авторитет в очите на децата.
Точно по тази причина трудно мога да понасям сексуализацията на деца, както и вманиачаване на тема пол, както и как точно им се представят мъжките и женските роли.

Разбира се, историите еволюират с течение на времето. Нови преразкази, нови гледни точки, нови идеи, в старите дрехи (сетете се за Hoodwincked, което е прекрасна анимация, препоръчвам я горещо. Вълкът е репортер, бабата е въплъщението на Трите Хикса, а Червената Шапчица е куриер и разнася сладки за фирмата на семейството си).
И точно когато човек си мисли, че сме прескочили трапа с условните, глупави и най-вече, исторически неадекватни и напълно културно куци истории… излиза нещо такова:

Аз лично смятам, че Twilight ripoff би бил много по-подходящо заглавие, но това, което най-много ме дразни е периодичното заемане на персонажи, чудовища, икони и фигури, пълното им събличане от контекст, хвърлянето на тийн романс и пакетиран в розово, за обща консумация.
Дракула, освен всичко останало, е бил и отражение на страха на викторианското общество по отношение на зараждането и разпространението на феминизма. Какво имат днешните подрастващи? Блещукащи вампири… oh, brother.
Върколаците като концепция, са еманация на страха от неизвестното и от тайните на природата и на самата човешка природа. Днес са просто купчина младежи страдащи от проклятието на безризието.

Лошата слава на „културата на неангажиращия секс“

Не секса за една нощ съсипва живота на младите жени, а изискването да се превърнат в Точно Каквото Искат Мъжете

Автор: Kate Harding

Дали „културата на неангажиращия секс“ е унизителна и деструктивна за момичетата и младите жени, за които ще е най-добре да се върнем към традиционните ценности? Или не е нищо особено, просто новото ‘нормално’ нещо, за което сме твърде стари? Изглежда спорът никога няма да приключи, въпреки последните доказателства, че статистически погледнато, неангажиращия секс не съсипва живота на младите жени.

Но статистиката не може да ни разкаже цялата история. Рейчъл Й. Симънс, авторка на книгата „Проклятието на доброто момиче“, която пише рубриката със съвети на Teen Vogue, казва, че непрекъснато получава писма от момичета, които неангажиращия секс е направил нещастни – и ако ни е грижа за емоционалното им здраве, нещо трябва да се промени.

„Момичетата казват, че ‘в известен смисъл’ ходят с момчето или ‘един вид’ излизат с него или просто ‘се мотаят заедно’ – пише Симънс.  – Момчето не иска връзка, или още по-лошо, има друга неангажираща връзка. В същото време, момичето ‘си пада’ по него и ми иска съвет как да го накара да се промени и да й бъде истински приятел.“ Тя се опасява, че тези писма „показват все по-изявена тенденция при момичетата да дават всичко на момчетата и то по техните правила.“ Отбелязвайки, че социоложката Катлийн А. Богъл е събрала подобни истории, интервюирайки студентки за книгата си „Hooking Up: Секс, запознанства и връзки в кампуса“, Симънс предполага, че може би „правилата на старата школа“ за ходене, „оставят повече място за чувствата и потребностите на младите жени“ и се чуди, „Какво и кого губим от новата сексуална свобода?… Това ли е напредъка? Или феминизмът се напи, прибра се с неподходящ човек, събуди се в чуждо легло и възкликна „О, боже?“

Признавам, последното беше забавно. И мисля че проблемът, за който Симънс говори е реален – по-специално, „ако [момичета] свикнат с връзки ‘един вид’ или ‘в известен смисъл’, как ще се научат да защитават собствените си сексуални интереси?“ – но определено не смятам, че виновникът е феминизма или дори „културата на неангажиращия секс“. Мисля, че младите жени са различни – едни от други и сами от себе си в бъдещето и в миналото – така че е безсмислено да се обсъжда дали случайния секс е Изцяло добър или Изцяло лош за всички от тях. Помислете: може би сексът без обвързване да е страхотен за някои, ужасен за други и нещо по средата за останалите? Нещо като да се ожениш, или да имат деца, или да станеш инженер, или да се качиш на увеселително влакче, или да си вземеш куче, или да ядеш суши – или като всяко друго субективно преживяване, хм?

Но ако престанем да разглеждаме „културата на неангажиращия секс“, както изцяло добра или изцяло лоша, тогава какво остава за младите жени, които Симънс и Богъл описват – тези, които са се оказали в отношения, в които не се чувстват комфортно? Да помислим отново: ами ако се концентрираме върху това да научим момичетата „да действат според собствените си желания и да защитават сексуалните си интереси“, вместо да се вайкаме за младото поколение или да оплакваме времената, когато ‘правилата в ходенето’ са били по-прости? (Предполагам, че нещата наистина са били по-прости, когато изнасилването е било смятано за „провалена вечер“, от жените се е очаквало да отказват секс дори когато го желаят, единствените приемливи възможности за бременните тийнейджърки са били незабавен брак или временно изчезване, надеждна антикоцепция се е намирала трудно, властвало е невежеството относно болестите предавани по полов път, насилието  между партньори си е било чисто тяхна работа и т.н. Понякога – само предложение – малко допълнителна сложност е на място).

От моя гледна точка истинският проблем за решаване не е „културата на неангажиращия секс“, а силния натиск върху момичетата и жените да намерят и задържат някой мъж, вместо да намерят и задържат това, което желаят. Медийните послания, адресирани към женския пол от пубертета нататък, набиват до безкрай няколко прости съобщения. 1) Ако не си хетеросексуална – или поради някаква друга причина не смяташ намирането на приятел за основна цел в живота си – ти не съществуваш. 2) Единственият начин да си намериш приятел е да разбереш Какво Искат Мъжете и да се превърнеш в точно това, каквото и да ти коства. 3) За да задържиш приятеля си трябва да продължиш да бъдеш това, Което Искат Мъжете и ако връзката ви се провали, то е защото си направила нещо, което Мъжете Мразят.

Списание “Seventeen“ например, услужливо предлага списък от 23 неща, които момчетата мразят (като: да плачеш, да се оригваш, да говориш за проблемите си), мъжки откровения на важни теми като: „Какво би ви отблъснало у едно момиче?“, „Коя момичешка прическа ви харесва най-много?“,  „Какво е най-лошото нещо, което едно момиче може да направи на първа среща?“ и – не, не се шегувам – „Коя е най-готината извънучилищна дейност за едно момиче?“. Порастнат ли малко, младите жени могат да се обърнат към Glamour, за да научат „10 неща, които мъжа никога не трябва да разбира“, „15 правила в любовта на свободната жена“, „10 начина да съблазниш мъжа за 10 секунди“, „Какво наистина си мисли той за секса за една нощ“ и, разбира се, „Какво да правим, когато той се бои от обвързване.“ (Примерен съвет: „Какво можете да му кажете, без да го изплашите? Нищо.“)

Ако списанията не успеят да ви осигуряват достатъчно информация как да бъдете това, Което Искат Мъжете, ще ви помогне популярната психология. Можете да започнете с нещо като „Как всеки мъж да ви желае: Бъдете толкова неустоима, че да ви се прииска да ходите сама със себе си!“. Всеки мъж, дами! Не просто един или двама – всички. Гейове, обвързани, женени; и тези които не са ваш тип, и тези които са твърде млади, твърде стари, егоцентрици, наркомани, насилници, социопати – ако се превърнете в това, Което Искат Мъжете, сексуалната ориентация, личните вкусове, географските граници, езиковата бариера и всичко останало, което досега ви е пречило да привлечете всеки мъж, излита през прозореца! Можете да прегледате също „Бъдете като мъж в любовта: Какво знаят  мъжете за любовта и се боят да не разберете“. Защото, виждате ли, всички мъже знаят правилата на играта, но няма логична причина някога да ги разкрият на потенциалните си партньорки; става въпрос за съперничество. Мъжете мразят да се влюбват, да се обвързват, да живеят с жени, да имат някой който да държи на тях, да опознават партньорката си и всички останали момичешки глупости. Обаче обичат секс. Това е тяхната слабост. И ако разкриете Тайните Мъжки Правила, които те отчаяно се опитват да скрият, имате шанс да ги подмамите да правят секс с вас за постоянно! Още ли сте объркани? Тогава два пъти разведения Стив Харви ще ви помогне с „Дръжте се като дама, мислете като мъж: Какво наистина мислят мъжете за любовта, връзките, близостта и обвързването“. Ако след всичко това все още не сте проумели Какво Искат Мъжете, не знам какво да ви кажа.

Освен може би, не знам, да намерите мъж когото харесвате и да го попитате какво иска, допускайки че всъщност, той не е напълно взаимозаменяем с всеки друг мъж? И да му кажете какво искате вие, осъзнавайки, че ако вашите желания и нужди не го интересуват, той явно не е правилния? И ако не се получи, да намерите абсолютно различно човешко същество и да опитайте да се разберете какво и двамата желаете? Да речем?

Проблемът, който срещат момичетата, които пишат на Симънс не е, че „културата на неангажиращия секс“ е съсипала връзките, взаимното уважение, любовта и обвързването. Проблемът е, че въпросните момичетата не могат да признаят какво искат самите те. Били са научени, че ако кажат “Искам сериозна връзка“ или “Влюбена съм в теб“ ще изплашат всяко нормално момче – това не е Каквото Искат Мъжете! – така че младите жени, които искат по-сериозна връзка са ужасени, че ако си признаят, ще останат сами и никой няма да ги иска. Били са научени да придават толкова голямо значение на мъжкото внимание (ако правиш секс, поне можеш да бъдеш сигурна, че някой те харесва) и толкова малко значение на собствените си желания, че ако не получават достатъчно в една връзка, първата им мисъл е: „Как да се променя, за да му се харесам повече?“ вместо: „Е, щом не става – време е да си потърся по-свястен партньор.“ Били са научени, че ако не са щастливи с някой мъж, то е защото правят някоя от Най-често Срещаните Грешки в Една Връзка, а не защото хармоничната връзка между двама души е нещо много рядко срещано – или защото, представете си, момчетата също правят грешки.

Ако спрем да казваме на момичетата и жените как да бъдат това, Което Мъжете Искат (Но Никога Няма Да Покажат, Понеже Пфу, Чувствата Са За Момичета) и започнем да им казваме, че това което те искат има значение, че всяка сексуална и романтична връзка, от неангажиращ секс до брак, може да бъде фантастична, стига и двамата да я желаят, както и да е мизерна, ако някой от двамата не я желае – тогава може би онези, които искат сериозна връзка няма да зациклят с момче, което не иска сериозна връзка, чакайки изведнъж да се влюби в тях. А междувременно онези, които предпочитат да изследват сексуалността си без ангажименти, ще могат да го правят без да бъдат засрамвани и наричани курви, а онези които не се интересуват от момчета няма да бъдат изтрити напълно от картината. Ако насърчаваме момичетата и жените да оценяват реално собствените си желания, вместо да се вайкаме за днешната младеж, ще можем да им се доверим да открият какво желаят и от какво се нуждаят и да прекратят случайни или сериозни връзки, които са разочаровали или наранили тях, независимо дали работят за някой друг. (Осъзнавайки, разбира се, че разбитите сърца и любовната скръб са неизбежна част от порастването.)

Работата е там, че когато само един вид „ходене“ се смята за приемлив, независимо дали става въпрос за неангажиращи отношения или старомодна ухажване – тогава всеки, чиито желания не се вписват в този шаблон, ще бъде пренебрегнат. Но ако учим децата, че съществува широк спектър на възможни сексуални и емоционални отношения и единственото сложно нещо (гаранция, доста сложно) е намирането на партньори, които искат същите неща, тогава ще е възможно за много повече хора да намират лично удовлетворение, без да нараняват никого. Не звучи ли по-добре, отколкото да се опитваме да върнем времето назад?

Източник: Salon

Презерватирай се…

Напоследък започва да се налага традицията да се говори поне веднъж годишно за СПИН и полово предавани болести.
Би си помислил човек, че след достъпа до Гугъл, Уики и пр., не би имало повече някой, който да не знае достатъчно по темата, за да може да бъде информиран/а и защитен/а, но след бърз преглед на форуми и сайтове посещавани от тинейджъри, нещата се оказват други.

И с какво се опитват да ги достигнат, ами с ей това:

Освен, че е некадърен, доста плосък и глупав, клипът струва и 11 хиляди.
След консултация с познат художник/аниматор, бях осведомена, че за направата му са трябвали не повече от 3,4 часа!
И би струвало около 200 лева, заради техническото ниво. Даже и това му било много.
Къде отиват останалите 10 и 800 лева? И кой го е одобрил това?

Препоръчвам да се погледне ето това, като сравнение за емоция, послание и въздействие и да се направи сравнение. Конкретно на тема СПИН е.

и 2ра част

Дори не ми пука, че нивото на клипа, за който говорим, е толкова ниско. Това, което ме вбесява е неадекватната информация, която се представя.

Да поговорим малко за СПИН.
Синдромът на придобитата имунна недостатъчност
(СПИН) е заболяване на човешката имунна система, причинено от вируса на човешката имунна недостатъчност (ХИВ).Болестта прогресивно намалява ефективността на имунната система, правейки болния уязвим за опортюнистични инфекции и тумори.

ХИВ се предава чрез пряк контакт на лигавицата или кръвния поток със съдържаща вируса телесна течносткръв, сперма, вагинална течност, предеякулат или кърма. Това предаване може да стане при анален, вагинален или орален секс, кръвопреливане, при употреба на замърсени хиподермични игли, при бременност, раждане, кърмене.

Защо СПИН е толкова опасен? Защото има пандемичен характер, като през 2007 година броят на болните по света се оценява на 33,2 милиона души, а на жертвите на болестта – на 2,1 милиона души годишно, включително 330 хиляди деца.
Макар че различни терапии на СПИН и ХИВ могат да забавят протичането на болестта, все още не съществува ваксина или лекарство. Антиретровирусната терапия намалява както смъртността, така и заболеваемостта при инфекция с ХИВ, но необходимите за нея медикаменти са скъпи, а в много страни и труднодостъпни.
Поради трудното третиране на инфекцията, основното средство за контролиране на на болестта е ограничаването на нейното разпространение.
(Информацията е от Уики)

И подобна тема е дискутирана, коментирана и обяснявана колко точно страшна, опасна и смъртоносна е, с някаква шибана зелена топка, която говори от първо лице как влизала отпред и отзад…
Иде ми да набия поред всичките участници и създатели на филмчето, както и на идиотите дали парите за това. Защото това показва, че ама изобщо не ги грее за темата, но и че не разбират за какво говорят, нито колко е сериозно.

Вижте и какво имат да кажат Дневник (които му удрят егати сарказма, без да са казали дума на въпреки)по темата, както и Акулата и Светла. Има и писмо с няколко неудобни въпроса.
Още Уики и РИОКЗ

Гост: „Курвата на гимназията“

Тази седмица на гости ни в Долче Вита (списва „Сладък живот“). Отскоро се помещава в нашия блогрол и е от онези хора, които намират феминизма по-скоро за здрав разум, отколкото като нещо друго. Какво можем да кажем освен, че се радваме да ни е на гости? 🙂

Знам, че понеже съм жена, трябва да започна текст за “курвата на гимназията” с изречението, че аз не съм била такава. Нито тайно съм жадувала за тази слава. От позицията на сегашните си години и разбирания не съжалявам нито, че не съм била, нито бих съжалявала ако бях. Правя тази уговорка и вече съжалявам, защото с нея влизам в съглашателство с тълпата, която ражда мита за “курвата”, а аз по дефиниция не съм съгласна с нея и затова съм седнала да пиша това.

Преди няколко години Емили Уайт, журналист в алтернативното Сиатълско седмично списание “Стрейнджър” решава да проучи как се ражда мита за “лесните момичета”. Пуска обява в местен вестник: “Ако си била курвата на гимназията, обади ми се на този и този телефон.” И зачаква. За 2 седмици получава 95 обаждания. В края на проучването си има общо 150 истории на жени от 13 до 55 години от цялата страна. С много от тях прави интервюта и ги води по старите им училища, за да изтръгва автентични спомени. Така това, което е замислено като статия за списание, в крайна сметка се превръща в излязлата през 2002 година книга “Бързите момичета: тийнейджърските тълпи и легендата за курвата”.

“Слуховете за курвата на гимназията”, твърди тя, “се основават на страха от женската сексуалност и нейната тайнственост. Като лепват такъв етикет на едно момиче, тийнейджърите се опитват да убедят сами себе си, че с тях всичко е наред. Те са добрите, а тя е лошата. Те са в безопасност, а тя не е. Те имат правилните желания, а тя – лоши.” В крайна сметка функцията на “курвата на гимназията” е да сложи границата между добрия (романтичен) и лошия (порочен) секс, да предупреди момчетата и момичетата, че ако не контролират сексуалните си желания, върху главите им ще се изсипят страшни нещастия. “Курвата на гимназията”, пише Емили Уайт, “е място на картата със знак “Опасност!”, където много момчетата са се изгубили или претърпели корабокрушение и където момичетата не трябва да припарват, ако не искат да попаднат в изолация.” И всичко се базира единствено и само на слухове, а не на факти. Защото в секса фактите са трудно доказуеми по обективен начин. И жертви на тези слухове стават обикновено девойки, които нямат социални умения да се защитят. Или са бедни, или с друг цвят на кожата, или нямат баща – не се вписват в елита.

Ако някой е останал с впечатлението, че обвинявам момчетата за всичко по-горе, веднага му се извинявам. Истината е, че обикновено този мит най-горещо се поддържа от момичетата. Въпреки че няма да отрека, че той е възможен единствено в доминирано от мъже общество. Чрез ревностното му подкрепяне “добрите момичета” се подмазват на момчетата, стремейки се така да компенсират липсата на завладяваща сексуална привлекателност. Т.е. – да, не отричам, тя е красива и желана, ама аз за разлика от нея съм добра, примерна и сексуално сдържана и ще ти стана добра съпруга.

Курвата на моята гимназия аз познавах съвсем слабо и нямам отношение към нея – нито положително, нито отрицателно. Беше – и все още е – хубава. Женската ми злоба ще си пробие път, само за да кажа, че беше и сигурно си остава тъпа. Обаче това съвсем добре я вкарва в модела – сексуално привлекателна, но без умения да се защити от посегателствата на слуха. Ако беше интелигентна, едва ли някой щеше да се осмели да разказва небивалици за нея. Последното, което чух от мой съученик, е, че освен мъжа си има още няколко любовници. Отдъхнах си, че животът й върви добре. Макар че – кой знае? Още двама любовници освен мъжа й? Слуховете явно продължават. Едва ли този, който ми го каза, й е светил или тя му се е изповядала доброволно.

Разговорът за курвата на нашата гимназия е предизвикан от мен по повод на този текст и тече в компания от бивши съученици. С малко нежелание присъстващите момчета си признават, че никой от тях не е спал с нашата курва на гимназията. Дори най-големият Дон Жуан на випуска, при който се знаеше, че няма празно, се бил пробвал без резултат. “Щом той не е успял, не знам кой е”, казва един от претърпелите поражение. Тук се намеси една съученичка, която заявява, че познава “мнооогооо!” момчета, които са отбелязали точка при нашата курва и които лично й се били похвалили. Поспорихме и стана ясно това, което вече знаех – момичетата поддържат най-яростно мита, момчетата си измислят и лъжат, че са спали с обекта на легендата, тя е нарочена за лесна.

Курвенската митология слага незабележима преграда в отношенията между мъжете и жените по много подъл начин. В проучване на американски психолози сред колежани около 40% от жените признават, че нарочно се правят, че не искат секс, когато всъщност искат. Защото това се очаква от добрите момичета. Това пък прави особено трудно за мъжете да разберат кога наистина жените искат секс и кога само се правят на “примерни”. От тук и обсъжданията на коя поредна среща може да правиш секс с мъжа, с когото излизаш и колко точно да се дърпаш, за да не те сметне за лесна, които – шокиращо за мен – продължават и в 21-век. Да не говорим за аксиомата, че сексуалното желание на мъжете е по-силно от това на жените и затова те трябва да се сдържат. И прочее глупости, които обаче сериозно могат да ни скапят живота и връзките.

Според хората, занимаващи се с проблема, не може да има стигма “курва”, когато има спокоен обществен разговор за женската сексуалност. Ако жената не се притеснява да говори за това, което наистина прави, няма как да й измислят нова биография. Ако се мъчи да влезе в някакъв обществен калъп като премълчава част от истината за сексуалния си живот, тогава постила пътя за жертване на невинии момичета, на които по взаимно съгласие тълпата решава да залепи етикета “курва”. Тогава всичко е оставено на стихийността на митологията и градските легенди.

От пубертета насам не мога да спра да се чудя как най-приятното човешко занимание – сексът, който освен това е в основата на нещо толкова обществено акламирано като продължението на вида, та как така същото това благородно и приятно занимание е извор на толкова много нещастия, слухове, срам и вина. И защо винаги в дъното на тези беди стои страхът от женската сексуалност. Историята помни времената, когато непорочните жени е трябвало да се преструват, че не им е приятно в леглото със съпрузите, когато сексуално активните жени са изгаряни на клада като вещици и куп други варварства. Днес, докато четеш този текст, в Африка все още обрязват половите органи на жените, за да не изпитват удоволствие от секса. Ако се чудиш каква е връзката между гореописаните изродства и мита за курвата – много просто, страхът от женската сексуалност.  Само дето в по-цивилизованите общества, където физическото насилие е забранено със закон, се промъкват все още митологии със същата стряскащо назидателна функция. Според теоретиците на медиите – инквизицията от средновековието в съвремието е заменена от рафинирани методи като манипулацията. Част от нея са и градски легенди като “курвата на гимназията”, които продължават да си живеят необезпокоявани въпреки всичките ни претенции за модерност.

И аз изписах толкова букви, за да кажа, че колкото по-малко фантазираме нездраво какво става в гащите на другите, толкова е по-вероятно да си оправим положението в собствените. И че невинни шеги и закачки от ученическите години минират съзнанието и ни създават изключително сериозни проблеми като зрели хора. На митологичното поле много ясно си личи как еманципацията не е стигнала доникъде. Колкото и закони за равнопоставеност да създадат, колкото и жени да станат шефове на компании и министър-председатели, докато го има митът за “курвата на гимназията”, нещата не са наред. И страхът от женската сексуалност си седи. А аз си живея вече толкова години в разбирателство с нея и ви казвам съвсем от първа ръка – няма нищо страшно, напротив даже.