Защо трябваше да престана да правя хардкор порно

автор: Sam Benjamin

Когато бях на 20 и няколко си изкарвах прехраната като порнограф. Повече от пет години професионалния ми живот се състоеше в изсцениране на публични съвкупления. Бутал съм камери и микрофони в жилища, където никакви машини не би трябвало да влизат. Имах запазено място на първия ред на сцени на изумителна интимност. Вдигал съм от пода хиляди употребявани мокри кърпички. В течение на всичко това спечелих финансова стабилност, която – в светлината на доста ограничения творчески мироглед на филмите, в чието създаване участвах – вероятно не заслужавах.

Но след половин десетилетие бъхтене на сексуалната тръстика, реших че стига толкова. Защото въпреки, че влязох в секс-бизнеса с най-добри намерения, огромната част от порното, което снимах, не беше „секс-позитивно“ по своя характер. Вместо това, сексът който установих, че филмирам беше Гонзо порно: онзи тип прекалено ярко осветени сцени, които смърдят на мазе в долината Сан Фернандо и неизбежно свършват изконсумирани и забравени след 15 минути. Ако „кариерата“ ми като режисьор е забележителна с нещо, единствено с това, че съм играл и за двата отбора – тоест, макар да съм снимал стотици хетеро сцени, снимал съм почти толкова хомосексуални.

Трябва да дадем им каквото искат

Въпреки, гей и хетеро порното може да изглежда различни, най-вече заради различните отвори, които получават по-голямата част от вниманието на камерата, за мен най-важната разлика беше, че усещах едва доловимо различие в моралните им принципи.

Нека да започнем с хетеро порното, защото аз започнах оттам. Захванах се с порно като загоряло 23-годишно еврейско хлапе, надявайки се да зяпам и да се надяваме, да свалям добре сложени жени, които не смятат търкалянето в сеното за твърде абсурден начин за изкарване на наема. Може би бях благословен с прекалено педантичен ум, но в представите ми най-добрият начин да изпълня сексуалните си фантазии беше, ами, да се включа в секс-индустрията. Това не беше толкова лесно, както бързо установих: множество мъже споделяха същата мечта.Трудно беше да се намери добра работа, но след месеци убийствено разочарование, най-накрая намерих сравнително доходна позиция – да снимам за един уеб сайт. Естествено, бях във възторг.

Не след дълго установих, че в контекста на хетеросексуалната порно индустрия в Лос Анджелис, докато официалната ми задача беше да се уверя, че момичетата са голи, истинската ми задача беше да се погрижа момичетата да бъдат наказани. Сцени, които се открояваха и съответно изкарваха повече пари, бяха тези, в които женските „жертви“ бяха вербално и понякога физически унижавани.

Нищо от това не фигурираше в договора ми, разбира се; подразбираше се от контекста. Един вид: всички го правят. . . значи и ние ще го правим. Различните ми шефове през годините разглеждаха въпроса от гледната точка на бизнесмени, напомняйки ми съвсем открито, че трябва да сме в крак с конкуренцията. Anabolic стават все по-гадни? Значи ние трябва да бъдем още по-гадни. Друг от техните трикове беше „Дължим го на нашите зрители“. Трябва да им дадем това, което искат! (И какво искат „те“? Унижения, разбира се. Дупки в стените на тоалетната и гангбанг. Кадърът с еякулация върху лицето стана задължителен по някое време през  осемдесетте, но от 2000 нататък, буквално трябваше да го включите във всяка сцена или да рискувате да не изкарате нищо.)

Това, което ме изненада най-много обаче, беше фактът, че открих в себе си една щастлива готовност да насилвам, желание да унижавам. Въпреки, че шефовете ми нареждаха да организирам и да снимам сцените на унижение, аз изпълнявах техните нареждания не без удоволствие. Нещо страхливо вътре в мен, вътрешно пространство, изпълнено със слабохарактерен гняв, изпитваше удоволствие да види някоя жена „да си получи наказанието“. Вкопчвах се във временното усещане за сила, което получавах от малтретирането. Агресията, напоена с похот и удовлетворението, че изкарвам „добри пари“, ме напътстваше сцена след сцена.

Разбира се, всички участващи в порно са съучастници, както активните, така и пасивните. И двата пола доброволно участват в хетеросексуалното порно и до известна степен и двата са дискриминирани: буквално ми беше забранено да снимам мъже над кръста, освен ако не може да се избегне. И докато мъжете представляват по-голямата част от аудиторията на порното, жените също гледат хетеросексуално порно – вероятно повечето от тях без особено възмущение или недоволство. Въпреки това, хетеросексуалното порно безспорно продължава да бъде царство на неограничените мъжки фантазии.

Но нищо от това не ни приближава към истината. В края на краищата, всички сме виждали „кофти“ порно, порно, изпълнено с омраза и мисля, че повечето от нас имат известна представа каква е причината. Мъжете се чувстват разочаровани, когато не могат да получат секс. Чувстват се засрамени, че са принудени да опрат до порно. Заедно с либидото си отприщват разочарование и омраза. Върху актьорите в порното се излива разочарование и презрение. Те заразяват и снимачния екип.

Повратният момент, в който този трактат става смислен обаче е, когато се вгледаме отблизо в гей порното – точно каквото аз трябваше да направя насред своята порно одисея.

Дзен на гей порното

След три години снимане, бях готов да напусна света на Гонзо порното. Просто бях видял твърде много. Това беше взело своя дан под формата на разбити отношения, вина и постъпки, за които съжалявах. Стигнах до извода, че животът ми щеше да бъде много по-свестен, ако можех да спра да изкарвам пари, филмирайки как смачкват жени пред очите ми и просто се махнех от този бизнес. Кандидатствах за магистърска степен и бях приет. Учех, говорех много в час и ми харесваше. Но бях беден. Бях много, много беден.

Затова се обадих на бившия си шеф, доста засрамен и поисках старата си позиция. „Вече е заета“ – каза той – „но стартираме нов сайт. Имаш ли проблем да снимаш гей порно?“

Замислих се. Никога не бях виждал мъже да го правят и отначало идеята не ме вдъхнови. Въпреки, че се смятах за много разкрепостен, кой знае защо, идеята до безкрайност да снимам секс между мъже, от първия ред, ме подтискаше. Може би все още виждах своето порно приключение отчасти като удовлетворяване на сексуалните си фантазии: при положение, че нямаше какво да спечеля, сцените губеха от блясъка си. Или може би е по-честно да кажа, че просто бях уплашен.

Но в края на краищата, това нямаше значение: желанието ми да изкарам лесни пари надделя и приех работата. И се оказа, че съм направил добре – от морална гледна точка се оказа съвсем различно. Сценариите бяха все така измислени, не отричам, и оргазмите (ако изобщо имаше такива) бяха доста анемични. Наемах множество мъже, които – няма смисъл да се лъжем – го правеха само заради парите; и без изключение, качеството на продукцията си остана аматьорско. Но срама, гнева и сексуално насилие, което бях свикнал да свързвам с порното, почти напълно отсъстваше. Това беше важното.

В действителност, гей-порното е нещо толкова просто, че почти се доближава до красотата на Дзен. Mъже, правещи всички възможни видове секс с други мъже, обикновено с добро чувство и похотлива разсеяност. Те може да се придържаха към ролите на „активни“ и „пасивни“, но в съблекалнята всички бяхме равни, един отбор. Всички ми се смееха, че съм хетеро, а снимам гей порно. Някои на шега се опитаха да ме примамят да се проявя пред камерата. Всички го намирахме за забавно. Всички се чувствахме като приятели.

Тъгата и унижението, които бях свикнал да свързвам със своята професия, с филмирания секс за пари, изведнъж липсваше. Но ме натъжава мисълта, че единственият начин да премахнем всичката неприязън и гняв от порното, е да извадим жените от уравнението. Това не предвещава нищо добро, особено за свят, където мъжете и жените трябва да продължат да съжителстват. През първата половина на моята порно-живот бях живял в един свят, където изглеждаше, че смисълът на упражнението е именно целият женски пол да бъде опозорен – където съвсем млади жени бяха задавяни и шамаросвани и по тях се пишеше с червило, изглежда само заради престъплението да са жени. Трябваше да преспиш с мен, беше неизказаното послание. Виж сега какво ме караш да ти причиня.

Избирам снимката

Семиотичката Сюзън Зонтаг пише: „Фотографията по същество е акт на ненамеса“. Тя се позовава на известната снимка на виетнамско дете, бягащо по пътя с изгорен от напалм гръб: „Част от ужаса на подобни журналистически хитове на съвременната фотожурналистика (…) идва от осъзнаването колко приемливо е станало в ситуация, когато фотографът може да избира между снимката и живота, да избере снимката“. Всеки ден виждах хора, на които причиняват болка. И въпреки това, аз винаги избирах снимката.

Въпреки това не съжалявам за решението си да работя в порно-индустрията. Съжалявам за това, как съм се държал и ми се иска по-често да ме беше мотивирала емпатия, отколкото инстинктивна жестокост. Но в основата си, порнографията не е нито нещо лошо, нито нещо добро. Тя е просто сексуално средство за постигане на самотна цел и общо взето, порното представлява безвреден начин да прекарате половин час: еротична глупотевина, която направена добре, може да бъде много полезна.

Освен това е ясно, че в света на хетеросексуална порнография не всяка сцена е унизителна. Някои от тях са режисирани от жени, а други от алтернативни типове, които предпочитат прически на розов гребен или малко повече сценарий, отколкото в средностатистическия  банален гангбанг; много филми, за щастие, са правени от хора, чиято мотивация не е гняв.

В най-лошия случай обаче, порното разкрива с шокираща яснота неспособността на модерно общество да изпитва емпатия. Живеем във все по-индивидуалистично, прекалено приватизирано, разпокъсано общество и това едва ли има изгледи да се промени към по-добро. Може би характера на нашето поколение ще бъде преценяван според това, как реагираме на образите, които се движат на нашите екрани: дали искаме обектите на нашето желание да бъдат наказвани, унижавани? Или третирани с уважение? Отговорът е в нашето колективно съзнание. От нас зависи.

източник

Диджейка

jena chovek

Седя си аз един ден търся в Google „жени мъжки професии“. Така си прекарвам аз свободното време, пускайки търсения като „жените са“ (депресивно) и „жена човек“ (още по-депресивно). Защо ли, може би се питате? За да оглавя някоя класация за откачени търсения? Не, защото предимно аз поддържам Фейсбук страницата на ILLFB и се опитвам отвреме-навреме да пускам нещо на теми, близки до феминизъм и социална справедливост, което да не е писано от мен или от Енея.

Та ровейки за жените в мъжки професии, попадам на следният очарователен разговор:

djka_01

На пръв поглед „няма значение от какъв пол си, важен е само таланта“ изглежда като много либерално, напредничаво мнение, нали? Само дето изказващите се в такъв смисъл явано живеят в някаква алтернативна вселена , където всички стартират от една и съща позиция, таланта и труда щедро се възнаграждават и са единствен критерий за успех.

Според тази логика, жени диджейки няма просто защото жените са мързеливи и некадърни. Но не им се сърдете, то им е заложено генетично. Едно време жените по цял ден се излягали из пещерите и хапвали боровинки, докато храбрите мъже загивали, ловейки мамути и от това следва, че днес жените не умеят да миксират. Еволюционно обусловено е! (Не знаехте ли, че „еволюция“ означава „нищо никога не може и не трябва да се променя“ и е синоним на „аз пък така си го знам“ и „баба ти все на опера е ходила“?)

Информацията, че от жена диджей не става, леко ме хвърля в оркестъра. Досега съм смятала чешката алтернативна електронна сцена за сексистка, тъй като диджейките са едва 1/10. Съществуват дори специални партита, рекламирани като „женски вечери“, където пускат само диджейки. За разлика от „мъжките вечери“, които са … ами нормални партита. А е трябвало да се радвам, че изобщо има такива. (Та нали постоянно ни уверяват, че трябва да сме благодарни, че добрите мъже са ни „дали права“ и дори ни оставят да ходим без фереджета!)

Първите страници от търсенето на български с „диджейка“ ме посрещат вариации на тема „гола диджейка“ като „диджейка се развя по „катерица““ „диджейка изби конкуренцията с цици“ и „гола диджейка чекне прелести“. Кажете, че съм наивна, но до този момент бях чувала термина „гола диджейка“ само във връзка с някакви долнопробни дискотеки. Но се оказва, че в България термина „диджейка“ е синоним на „стриптизьорка“ и български диджейки или няма, или ако не са голи, никого не интересуват.

DJka

На първите 3 страници срещам само голи и топлес диджейки, между които се промъква невероятния куриоз, че британски диджейки ще пускат на Spirit Of Burgas – любопитна новина  от сорта на „куче губи предните си крака, ходи на задните“.

Тук-таме се появява и някаква Marika Rossa – украинска дижейка, известна най-вече с това, че се облича в стил Harajuku. Е, поне не е гола!

Чак на четвърта страница – в сайт за „шокиращи новини“ – намирам първата българска диджейка, която не „кърши снага“ и не „демонстрира уменията си без дрехи“. Тя се нарича Ренета Петрова… и е станала известна в Италия. Естествено, че няма да е в България, където жените не умеят да миксират облечени.

Когато сексизмът се смеси с расизма

Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“

Сериозно, колко от вас заехте позиция по темата? Колко от вас се замислихте и заинтересовахте, че масовите реакции „оо, ама те циганите и по-млади се женят“ или „оо, колко крадене на булки съм виждал/а на момичета на тази възраст и по-малки“, минава се през класическите „ама те съзряват по-рано“ и всякакви такива гнусотии, колко от вас реагирахте?

Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.

Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.

Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.

Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто  старата песен на нов глас.

Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.

За списание 12 – последни бележки

След като списанието зае позицията на обидени, онеправдани социално ангажирани и комплексни медии,  които са просто неразбрани от онези отвратителни сексисти, които просто са с ограничен светоглед и виждат снимки с жени, които изглеждат бити и убити като фетишизация на сексуализацията на насилие над жени (наглеците!), нещо, което те не са имали предвид изобщо!! Не, те всъщност… не са имали съвсем нищо предвид. Самата фотосесия няма никаква цел, контекст или значение. Просто реклама на прически.

И тъй като хора, готови да дадат възможност на всеки да си защити позицията има бол, даже бяха интервюирани виртуално, с точни въпроси, засягащи темата. И те отговориха.

И сега… доказателството, че всички онези ужасни хора, които ги разкритикуваха… имаха пълно основание.
Ето ги:

Отговор: Искахме да представиме SFX гримьорът Даниела Аврамова.[…]

[…] нямаме отношения със никакви организации.[…]

[…]Victim of Beauty е beauty сесия и като такава, илюстрира тенденции в грима и косата.[…]

[…]Заглавието всъщност е „Жертва на красотата“, в превод от оригиналното Victim of Beauty. То е такова, именно за да може всеки да го изпълни с контекст според собствените си възприятия.[…]

[…]Притеснително е, ако сте човек с фетиш към подобен сорт наранявания[…]

[…] сесията няма включени мъже, защото, пак казваме, ние сме модно/лайфстайл издание, таргетирано в по-голям процент към жени.[…]

[…]Ние смятаме, че те изглеждат изключително самоуверени и красиви, пълни с емоция.[…]

Една от основните критики към тях беше, че използват насилието над жени като средство за реклама на нещо трето, игнорирайки реално съществуващ проблем в средата ни – насилието над жени съществува в притеснителни нива, едновременно с което се омаловажава, нормализира, а в случаите, в които има оплаквания, вината се стоварва на оплакващите се и тяхното евентуално поведение.
Пресни примери не е като да няма.

Те нямат реално какво да кажат по темата. Просто удобно средство да рекламират нечии сценични умения. И понеже „жените като красиви трупове“ не е нова идея, нито пък притеснява някого в модните среди, какво пък, защо да не го използват… така или иначе са насочени към жени, които реално преживяват подобни ужаси, със сигурност тези жени ще оценят снимките подобващо: (защото 1 на 4 българки е жертва на физическо наслие) „оо, да и аз съм имала такава синина. я, колко яко се връзва с бретон“, „хммм, на мен не са ми разкъсвали точно така устната, много си върви с тези сенки за очи“.

От тях се очаква да оценят труда естетично, а не, реално погледнато, като физическо посегателство над нечия личност, превърната в евтин способ за продажба и реклама на глупави дрънкулки.

Всичките модели са изключително красиви млади жени – те са жертви на красотата, те са жертви на собствената си красота, реално глобално погледнато това се отнася за всички жертви на красотата, били те мъже или жени. Наказани са за това, че са красиви. Ние като публика трябва да ги погледнем, да игнорираме това, че са човешки същества и да се впечатлим на уменията на гримьорката и стилистите, тези жени са просто платна, едни статични закачалки, върху които някой демонстрира уменията си за макияж и фризура. Съвсем естествено е човек или хора, които гледат на манекенките участвали в проекта като на вещи, с които просто се демонстрират продукти, да нямат никакъв проблем да третират символи на побой, насилие и смърт просто като модни аксесоари. Все пак… списанието е стил на живот… и грозната реалност е, че насилието над жените в България НАИСТИНА е техния стил на живот. Така и така се случва, нищо не може да се направи, поне можете да изберете най-подходящото сако за случая… така че ако случайно умрете при някоя от „сесиите“, да сте секси и в смъртта, изглеждайки самоувередени, красиви и пълни с емоция.

„Жертви на красотата“

ВНИМАНИЕ, ТЕКСТЪТ СЪДЪРЖА СНИМКИ, КОИТО Е ВЪЗМОЖНО ДА СА РАЗСТРОЙВАЩИ ИЛИ ПРОБЛЕМНИ ЗА ХОРА, КОИТО ИМАТ ПРОБЛЕМИ С ГРАФИЧНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ НА ЖЕНИ ЖЕРТВА НА ФИЗИЧЕСКО И/ИЛИ СЕКСУАЛНО НАСИЛИЕ ИЛИ СА БИЛИ ЖЕРТВА НА СЕКСУАЛНО И ФИЗИЧЕСКО НАСИЛИЕ

Има още

Силни персонажи или защо трябва да ни пука?

Телевизията, филмите, книгите, всички те са средство за разтоварване и забавление. Те са и нашият прозорец към света, сблъсък към светa, така, както някой друг го вижда/си го представя и си го обяснява на себе си или нас.

Ако изброя всички сериали и книги, наред с филми, които съм гледала, списъкът ще е засрамващо дълъг.
А ако изброя списъкът с произведения, които са ми повлияли или са ми дали нови идеи за обмисляне, списъкът също няма да е никак кратък. И това са тези, които мога да ги локализирам съзнателно, колко ли са тези, които са ми повлияли неосъзнато за мен?
Ние изграждаме представите си за нормалност чрез изкуството, факт. Тук няма терен за спор или алтернативни гледни точки.

Примери в картинки:

Ние живеем в общество, което основно консумира западно изкуство – музика, литература, комикси, мода и т.н., който си спомня деветдесетте и манията по марковите маратонки и касетофоните, идеализацията на Америка, е наясно за какво говоря. Ние променяхме представата си за нормалност и реалност чрез достъпът до единствените продукти, които стигаха до нас – поп-културата на западния (американския) свят. Факт е, че те не са единствените, но те са най-достъпни. Гледаме ги от билбордовете, по списанията, по новините и клюкарниците, също така. Разбира се, сериалите и филмите вече ги споменахме. И да, алтернатива има, просто, за да я намерим, трябва ние активно да я търсим, а не просто да погледнем през прозореца или да пуснем радиото.

Не е невъзможно да са подредени в такива пози, дрехи, височина и пр. случайно, наистина... може да е случайно, че и двете жени са под ъгъл и гледат Лайтман... главния герой, все пак.

В България все още има малко до липсващо расово и етническо разнообразие и то в никакъв случай не се появява в нашата собствена (поп) култура. Ние не виждаме такива музиканти, художници, писатели, които да НЕ са крайно дефинирани или като token примери на дадената си раса/сексуалност/етнос и прочие. Което ни влияе как приемаме и третираме хората около себе си, а и виждаме как гледат на нас самите и как ще интерпретират нашето поведение също така, в зависимост от контекста на расата ни/пола ни/сексуалността ни/етноса ни/образованието ни/материалното ни положение.
Не случайно вестниците продават със заглавие „Роми/Цигани направиха еди-какво-си“, но няма да срещнем „Българи направиха еди-какво-си“, когато са отразявани национални новини, нали?

Хм, второстепенен и главен герой, активна и пасивна позиция.

Зачекне ли се дискутирането на изкуството като такова, трябва да сме наясно, че абсолютно всяко нещо, което виждаме/чуваме/четем, е специално създадено, с цел да бъде чуто/видяно/прочетено и че всеки един момент е внимателно премислен, оформен от съзнателни и подсъзнателни причини като желание да се привлече внимание чрез стереотипи, вярвания, митове, предположения и символи, които са се наложили в съзнанието на публиката, за която е предназначен даденият продукт (защото така е по-лесно, използването на бързи способи за разпознаване, отколкото изграждане от нулата).
И тъй като в момента цари глобализация, има огромна маса хора, които виждат и възприемат един куп символи, стереотипи, предрасъдъци по един и същи начин, защото са расли/развивали в общо общество и са били облъчени от много строг и идентичен по вид набор послания и тяхното интерпретиране е било конкретно уточнено.

Ако мацката се беше напънала да е още малко по-секси, сигурно щеше да си скъса нещо от напрежението. И двамата са главни герои, все пак, кой е на преден, кой е на заден план, позиция на тялото, дрехи...

Когато гледаме филм, ние виждаме персонажи, дошли от главата на някой, който ги е измислил и ги е поставил в дадена ситуация. Ние не знаем първоначално в какво вярва този човек и как той/тя вижда света и как го интерпретира около себе си. В края на филма вече знаем.
Не случайно ако погледнем някои стари филми, те ще ни се видят расистки и сексистки. Сега ни се виждат пародийно такива, но тогава това отношение е било приемано за напълно нормално, поне от масовото общество, затова когато са създавани, те са били правени умишлено такива, за да се харесат на публиката или защото самите създатели са вярвали искрено в тези неща, което е влияело на публиката, че това е нормата и те са търсили в последствие още от същото. И така нататък.

активен/пасивен/сексуална символика, че и заплаха за физическо насилие, цветова схема

Уж се променяме и обществото ни се развива, осъзнава, че ние не сме ограничени и дефинирани от раса/пол/етнос/сексуалност/възраст, но от друга страна, най-процъфтяващата кино индустрия в западния свят е Холивуд, мястото, където една и съща история се повтаря отново и отново, и отново, и отново… с различни цветове, под различна форма, но казваща накратко едно и също, повтаряща едни и същи изтъркани идеи и клишета, затвърждавайки, че история А може да се развие само по един и същи начин.
Всъщност всички вече са отегчени от този маниер на разказване, а десетките и стотици интелигентни и гениални хора, които въждат света по различен начин, имат различен поглед над нещата… те не получават финансирането, защото макар всички да знаят, че историите, които сега ни се разказват са скучни, те са и по-лесни за правени, по-лесни за снимане, по-лесни за продаване… те са и по-безопасни, защото са познати, та тези чудесни хора, които обичат изкуството виждат, че ако не са конформисти, имат твърде малко шансове, да стигнат до масовата публика. Затова виждаме отново и отново красивата, но куха главна героиня, която си пада по главния мухлю, виждаме тъмнокожият персонаж, който умира първи, виждаме отрицателните герои задължително глупави, говорещи неправилен английски, необразовани, неадекватни, изпълнени с фанатичен плам, който е лесно победен от персонаж с емоционалната и интелектуална сложност на торен бръмбар.
Затова виждаме герой персонажи, чийто китки са толкова чупнати, че напомнят на махало, а всички жени са масово вманиачени да отслабнат, да се омъжат и да си родят деца, а тези, които са работещи, са представени като отчаяни, нещастни и тъжни.

цветова схема, подредба (макар че тук е доста по-приглушено)

И макар да знаем, че това не е света ни, ние го виждаме като символ на реалността отново и отново. Тези представи влияят на интересите ни, на предпочитанията ни, на предрасъдъците ни, ние виждаме дефинираната нормалност и виждаме различаващите се от нея имащи само строго конкретна форма, изглеждащи и звучащи по строго определен начин. Затова, когато видим/чуем хора в реалния ни свят, с които досега не сме се сблъсквали, нашата информация и представа за тях вече е изградена на базата на измислените и строго манипулираните образи, съответно, неосъзната дискриминация и предрасъдъци царят към тях.

И не ми казвайте, че изкуството е само изкуство, защото изкуството е отражение на живота. Не случайно отражение – променено, понякога изкривено, различно, наблягащо на един или друг аспект, влияещо и повлияно.

Квоти по пол, да или не?

Препоръчвам изключително горещо дискусията, която се вихри в „Капитал“ относно наличието или отсъствието на полови квоти (Имайте наум, че съм добавила линкове към всеки от кръговете).

Не мога да се сдържа да го препубликувам, защото дискусията е изключително интересна, а коментарите са ужасно показателни.

Петя Кирилова-Грейди защитава тезата, че ДА, има необходимост от квоти по пол, докато Красимира Джисова смята, че НЕ, такива квоти не са необходими.

Аргументите и на двете са изключително интересни, затова препоръчвам горещо да им хвърлите едно око. За съжаление дискусията е  дълга, за да я цитирам директно, но ще се опитам да сложа конкретни основни точки, които смятам за особено силни.
Предупреждавам, че това са частите, които на мен са ми хванали окото и които ми се струват синтез на позициите им, но определено има какво да прочетете още, затова искрено препоръчвам да разгледате и на сайта.

Петя:
[…]
Отношението към мъжете и жените мениджъри на работното място също е много различно. Едно и също поведение се възприема като положителна черта при мъжете шефове и като краен недостатък при жените. Прословутата „женска емоционалност“ е добър пример за това. В България все още масово цари разбирането, че жените не са добри в бизнеса, защото са прекалено емоционални, а мъжките емоционални изблици (сприхавост, гняв, гордост, прибързаност, инат) се тълкуват като признаци на „бизнес нюх“. С други думи, условията на работа са такива, че жените не само получават по-ниско възнаграждение от полагаемото в сравнение с колегите си мъже, но и нямат възможност да пробият стъкления таван. И точно затова е необходимо да се въвеждат конкретни програми, насочени към постигане на полов баланс, защото очевидно личните качества и възможности на отделните кандидати не са достатъчни.
[…]

Препоръчвам да погледнете остатъкът от коментара й в сайта на Капитал.

Красимира:
[…]
Полът не е гаранция за професионализъм и не трябва да бъде нито пречка, нито предимство. Въвеждането на квотите не само би било самоцелен институционален ход, а и предполага, че жените са неспособни на кариерно развитие. Едва ли не им се налага да се възползват от репресивни мерки спрямо мъжете, като едновременно с това се очаква повишаване на доверието в техните лидерски качества и конкурентноспособност.

Истинските лидери обаче не разчитат на квоти, те са неизбежни. И подобна дадена наготово власт не само не би предизвикала необходимото уважение и сериозна преоценка на йерархичните структури (оттам и на елита), но и жените ще трябва да я приемат като подарък, за който да са благодарни. Не е изключено промените да доведат и до обратен ефект, да предизвикат поредните интелектуални постановки на овластени мъже, които използват жените само като бизнес кукли в корпоративните си витрини, докато продължават да вярват в естествената им суобрдинация спрямо мъжете.

Прилагането на квотния принцип би обезсмислило също така изискваната и дълго отстояваната от феминистичните движения равнопоставеност на половете. С други думи, жените рискуват да повторят основателно критикуваните управленческите модели на онези мъже, които дълго са ги маргинализирали. А и какво следва да се предприеме в случай че кариерното развитие на една жена е възпрепятствано от друга жена?
[…]

Остатъкът от коментара тук.

Има мнение и на два гост-експерта – Роза Димова и Нели Христова.

Роза:
[…]
Статистиката показва, че жените в Европейския съюз все още са слабо представени в сравнение с мъжете на високи позиции във всички области и особено по отношение на представителството им в бордовете на големите компании. Съгласно Доклада на Европейската комисия за напредъка по отношение на равнопоставеността на жените и мъжете, през 2010 г., въпреки че жените са 45.4% от работещите през 2009 година, те представляват по-малко от една трета (32.8%) сред бизнес лидерите.

Последните данни за баланса по пол в бордовете на големите компании* в Европа показват, че типичният борд, състоящ се от десет члена има само една жена член и че в 97% от случаите борда се управлява от мъж. През 2010 г. жените наброяват под 12% от членовете на бордовете на най-големите компании в ЕС и едва 3% от председателите на бордовете. Повече информация може да се намери тук.
[…]
Вторият въпрос, който би поставил основи на дебата „за“ и „против“ квотите са причините за дисбаланса по пол в сферата на вземане на решения. Причините имат значително място в дискусията, тъй като изясняват до каква степен квотите представляват решение и с какви други мерки следва да бъдат комбинирани.

Най-общо причините често се делят на структурни и стереотипи. Към структурните спадат гореизброените законодателство, политики и насърчителни мерки.

Що се отнася до стереотипите по пол, то те следва да бъдат широко дискутирани, тъй като преодоляването им трудно се постига единствено чрез законодателство и санкции, а в същото време те могат да бъдат в основата на „организационната култура“ и „стил на управление“ на компаниите и да възпрепятстват значително женското кариерно развитие. За илюстрация може да послужи възприемането на професиите и работата като предимно „мъжка“ или предимно „женска“, разбирането, че жените имат водеща роля за полагане на грижи за децата, възрастните родители и зависимите членове на семейството. Стереотипите имат особено силно влияние върху изборът за професионално развитие.
[…]

Останалата част от текста: цък.

Нели:
[…]
Аз съм собственик на компания и търся професионалист, който да влезе на ключова позиция във висшия мениджърски екип. Важно е да назнача възможно най-правилния човек, който има качествата и знанията да се справи ефективно с предизвикателствата на работата. Най-подходящият от кандидатите се оказва мъж, но според квотата аз трябва да взема на работа жена. В такава ситуация бих изпаднала пред поне два възможни неблагоприятни сценария:

– да не назначавам директор и да продължавам да търся подходяща жена за позицията. През това време компанията няма лидер на съответната позиция, губи скорост и ефективност и в резултат – влошава финансовите си показатели.

– да назнача жена с компромис. Отново възможните последствия биха били недостатъчно добро представяне на компанията и влошаване на бизнес резултатите.

И двата сценария биха били безотговорни към служителите на компанията, тъй като по-слабите резултати биха довели до нестабилност, несигурност и възможна загуба на работни места. Особено в настоящата икономическа ситуация.
[…]

Остатъкът от мнението на Нели – тук.

Заключението на дискусията.

Петя:
В България, както и на много места по света, жените се трудят при различни условия от колегите си мъже. Учудих се, че доста от коментиращите поставят под въпрос тези ми твърдения, дори някой попита къде са ми статистиките. Това са базисни, не особено противоречиви факти, които са добре документирани. За справка можете да погледнете доклади на International Labour Organization, женската организация на ООН (UN Women), множество доклади и изследвания на ниво Европейски съюз и още, и още. Жените нямат достъп до същите ресурси, позиции и възможности за развитие. Работата им се оценява по-ниско: не само като заплащане, но и като значимост.

В по-лошите случаи става въпрос са откровена, директна дискриминация: „Моето момиче, омъжена ли си? Имаш ли деца? Кой ще ги гледа като се разболеят?!“ Или: „Нашият шеф някак си представяше мъж за тази позиция…“- точен цитат от интервю за работа в счетоводна къща! В добрите случаи, подобно на описаното от читателката, жените трябва да се блъскат многократно повече, за да се докажат и да покажат, че въпреки, че са жени, са сериозни, умни, рационални и могат да си вършат работата. И в двата случая става дума са сериозни загуби: в личен план (пари, време, стрес), от бизнес гледна точка (неефективно управление на човешки ресурс и произтичащите от това негативи) и от морално-етична гледна точка (как можем да се заблуждаваме, че сме цивилизовани, когато си позволяваме да третираме 50% от населението като хора втора ръка).

Точно това е причината за въвеждането на квоти. Предложението цели да промени състава на корпоративните бордове не просто „за цвят“. Целта на програмата е да се промени бизнес средата: да бъде по-демократична, по-балансирана, по-прогресивна и в крайна сметка (доказано) по-успешна.

Преследваната промяна не е диктувана от „криворазбрана еманципация“ или „феминистка жажда за власт“. Тази промяна се търси, защото очевидно настоящите условия за работа са неблагоприятни не само за жените по изброените вече причини, но и за мъжете, върху които се струпват нереалистични очаквания за професионални постижения, парична печалба и тотална отговорност за материалното благополучие на семействата им.
[…]
Подчертавам дебело, че квотният принцип е стратегия за подобряване на работната среда и by default изключва назначаването на неподходящи кандидати.
[…]

Остатъкът от коментара й също го прочетете. Тази част ми направи най-силно впечатление, но това не е всичко, което тя има да каже.

Красимира:
[…]
Разполагаме с твърде много примери за големи падения, но не и с големи примери за израствания (изброимите изключения очевидно не влияят правилото и не се радват на публично внимание). Така че за мен остава неприемливо участието на жените в управлението да се изразява в някакъв семпъл статистически реванш с инсцениран триумф, който ще украси пипалата на олигархията, вместо да се отстояват активно, целенасочено и необратимо платформи и идеи за самостоятелно развитие, противопоставящи се на добре контролирания произвол, привидна конкуренция и притъпяващи социалните рефлекси дози власт.

Заключението на Красимира е изключително интересно и на мен лично ми е много интересно начинът, по който тя гледа на живота и на нещата, особено с реализацията. Определено дочетете тук.

Моето мнение по темата го оставих като коментар в сайта на Капитал, но целта ми сега не е да споделям аз как виждам нещата, а по-скоро да посоча гледните точки, аргументите и основните проблеми. За толкова кратка дискусия, темата не може да се анализира в дълбочина, а по-скоро няколко широки, общи мазки, но целта ми е повече да се привлече вниманието по тази тема, отколкото да твърдя, че дават еднозначен отговор.

Все пак, какво е вашето мнение? В сайта масово се смятат за ненужни квотите, а аргументът, че който го бива винаги ще успее е масов, което е доста интересно, при положение, че повечето го заявили са мъже и е любопитен, най-малкото.