Защо трябваше да престана да правя хардкор порно

автор: Sam Benjamin

Когато бях на 20 и няколко си изкарвах прехраната като порнограф. Повече от пет години професионалния ми живот се състоеше в изсцениране на публични съвкупления. Бутал съм камери и микрофони в жилища, където никакви машини не би трябвало да влизат. Имах запазено място на първия ред на сцени на изумителна интимност. Вдигал съм от пода хиляди употребявани мокри кърпички. В течение на всичко това спечелих финансова стабилност, която – в светлината на доста ограничения творчески мироглед на филмите, в чието създаване участвах – вероятно не заслужавах.

Но след половин десетилетие бъхтене на сексуалната тръстика, реших че стига толкова. Защото въпреки, че влязох в секс-бизнеса с най-добри намерения, огромната част от порното, което снимах, не беше „секс-позитивно“ по своя характер. Вместо това, сексът който установих, че филмирам беше Гонзо порно: онзи тип прекалено ярко осветени сцени, които смърдят на мазе в долината Сан Фернандо и неизбежно свършват изконсумирани и забравени след 15 минути. Ако „кариерата“ ми като режисьор е забележителна с нещо, единствено с това, че съм играл и за двата отбора – тоест, макар да съм снимал стотици хетеро сцени, снимал съм почти толкова хомосексуални.

Трябва да дадем им каквото искат

Въпреки, гей и хетеро порното може да изглежда различни, най-вече заради различните отвори, които получават по-голямата част от вниманието на камерата, за мен най-важната разлика беше, че усещах едва доловимо различие в моралните им принципи.

Нека да започнем с хетеро порното, защото аз започнах оттам. Захванах се с порно като загоряло 23-годишно еврейско хлапе, надявайки се да зяпам и да се надяваме, да свалям добре сложени жени, които не смятат търкалянето в сеното за твърде абсурден начин за изкарване на наема. Може би бях благословен с прекалено педантичен ум, но в представите ми най-добрият начин да изпълня сексуалните си фантазии беше, ами, да се включа в секс-индустрията. Това не беше толкова лесно, както бързо установих: множество мъже споделяха същата мечта.Трудно беше да се намери добра работа, но след месеци убийствено разочарование, най-накрая намерих сравнително доходна позиция – да снимам за един уеб сайт. Естествено, бях във възторг.

Не след дълго установих, че в контекста на хетеросексуалната порно индустрия в Лос Анджелис, докато официалната ми задача беше да се уверя, че момичетата са голи, истинската ми задача беше да се погрижа момичетата да бъдат наказани. Сцени, които се открояваха и съответно изкарваха повече пари, бяха тези, в които женските „жертви“ бяха вербално и понякога физически унижавани.

Нищо от това не фигурираше в договора ми, разбира се; подразбираше се от контекста. Един вид: всички го правят. . . значи и ние ще го правим. Различните ми шефове през годините разглеждаха въпроса от гледната точка на бизнесмени, напомняйки ми съвсем открито, че трябва да сме в крак с конкуренцията. Anabolic стават все по-гадни? Значи ние трябва да бъдем още по-гадни. Друг от техните трикове беше „Дължим го на нашите зрители“. Трябва да им дадем това, което искат! (И какво искат „те“? Унижения, разбира се. Дупки в стените на тоалетната и гангбанг. Кадърът с еякулация върху лицето стана задължителен по някое време през  осемдесетте, но от 2000 нататък, буквално трябваше да го включите във всяка сцена или да рискувате да не изкарате нищо.)

Това, което ме изненада най-много обаче, беше фактът, че открих в себе си една щастлива готовност да насилвам, желание да унижавам. Въпреки, че шефовете ми нареждаха да организирам и да снимам сцените на унижение, аз изпълнявах техните нареждания не без удоволствие. Нещо страхливо вътре в мен, вътрешно пространство, изпълнено със слабохарактерен гняв, изпитваше удоволствие да види някоя жена „да си получи наказанието“. Вкопчвах се във временното усещане за сила, което получавах от малтретирането. Агресията, напоена с похот и удовлетворението, че изкарвам „добри пари“, ме напътстваше сцена след сцена.

Разбира се, всички участващи в порно са съучастници, както активните, така и пасивните. И двата пола доброволно участват в хетеросексуалното порно и до известна степен и двата са дискриминирани: буквално ми беше забранено да снимам мъже над кръста, освен ако не може да се избегне. И докато мъжете представляват по-голямата част от аудиторията на порното, жените също гледат хетеросексуално порно – вероятно повечето от тях без особено възмущение или недоволство. Въпреки това, хетеросексуалното порно безспорно продължава да бъде царство на неограничените мъжки фантазии.

Но нищо от това не ни приближава към истината. В края на краищата, всички сме виждали „кофти“ порно, порно, изпълнено с омраза и мисля, че повечето от нас имат известна представа каква е причината. Мъжете се чувстват разочаровани, когато не могат да получат секс. Чувстват се засрамени, че са принудени да опрат до порно. Заедно с либидото си отприщват разочарование и омраза. Върху актьорите в порното се излива разочарование и презрение. Те заразяват и снимачния екип.

Повратният момент, в който този трактат става смислен обаче е, когато се вгледаме отблизо в гей порното – точно каквото аз трябваше да направя насред своята порно одисея.

Дзен на гей порното

След три години снимане, бях готов да напусна света на Гонзо порното. Просто бях видял твърде много. Това беше взело своя дан под формата на разбити отношения, вина и постъпки, за които съжалявах. Стигнах до извода, че животът ми щеше да бъде много по-свестен, ако можех да спра да изкарвам пари, филмирайки как смачкват жени пред очите ми и просто се махнех от този бизнес. Кандидатствах за магистърска степен и бях приет. Учех, говорех много в час и ми харесваше. Но бях беден. Бях много, много беден.

Затова се обадих на бившия си шеф, доста засрамен и поисках старата си позиция. „Вече е заета“ – каза той – „но стартираме нов сайт. Имаш ли проблем да снимаш гей порно?“

Замислих се. Никога не бях виждал мъже да го правят и отначало идеята не ме вдъхнови. Въпреки, че се смятах за много разкрепостен, кой знае защо, идеята до безкрайност да снимам секс между мъже, от първия ред, ме подтискаше. Може би все още виждах своето порно приключение отчасти като удовлетворяване на сексуалните си фантазии: при положение, че нямаше какво да спечеля, сцените губеха от блясъка си. Или може би е по-честно да кажа, че просто бях уплашен.

Но в края на краищата, това нямаше значение: желанието ми да изкарам лесни пари надделя и приех работата. И се оказа, че съм направил добре – от морална гледна точка се оказа съвсем различно. Сценариите бяха все така измислени, не отричам, и оргазмите (ако изобщо имаше такива) бяха доста анемични. Наемах множество мъже, които – няма смисъл да се лъжем – го правеха само заради парите; и без изключение, качеството на продукцията си остана аматьорско. Но срама, гнева и сексуално насилие, което бях свикнал да свързвам с порното, почти напълно отсъстваше. Това беше важното.

В действителност, гей-порното е нещо толкова просто, че почти се доближава до красотата на Дзен. Mъже, правещи всички възможни видове секс с други мъже, обикновено с добро чувство и похотлива разсеяност. Те може да се придържаха към ролите на „активни“ и „пасивни“, но в съблекалнята всички бяхме равни, един отбор. Всички ми се смееха, че съм хетеро, а снимам гей порно. Някои на шега се опитаха да ме примамят да се проявя пред камерата. Всички го намирахме за забавно. Всички се чувствахме като приятели.

Тъгата и унижението, които бях свикнал да свързвам със своята професия, с филмирания секс за пари, изведнъж липсваше. Но ме натъжава мисълта, че единственият начин да премахнем всичката неприязън и гняв от порното, е да извадим жените от уравнението. Това не предвещава нищо добро, особено за свят, където мъжете и жените трябва да продължат да съжителстват. През първата половина на моята порно-живот бях живял в един свят, където изглеждаше, че смисълът на упражнението е именно целият женски пол да бъде опозорен – където съвсем млади жени бяха задавяни и шамаросвани и по тях се пишеше с червило, изглежда само заради престъплението да са жени. Трябваше да преспиш с мен, беше неизказаното послание. Виж сега какво ме караш да ти причиня.

Избирам снимката

Семиотичката Сюзън Зонтаг пише: „Фотографията по същество е акт на ненамеса“. Тя се позовава на известната снимка на виетнамско дете, бягащо по пътя с изгорен от напалм гръб: „Част от ужаса на подобни журналистически хитове на съвременната фотожурналистика (…) идва от осъзнаването колко приемливо е станало в ситуация, когато фотографът може да избира между снимката и живота, да избере снимката“. Всеки ден виждах хора, на които причиняват болка. И въпреки това, аз винаги избирах снимката.

Въпреки това не съжалявам за решението си да работя в порно-индустрията. Съжалявам за това, как съм се държал и ми се иска по-често да ме беше мотивирала емпатия, отколкото инстинктивна жестокост. Но в основата си, порнографията не е нито нещо лошо, нито нещо добро. Тя е просто сексуално средство за постигане на самотна цел и общо взето, порното представлява безвреден начин да прекарате половин час: еротична глупотевина, която направена добре, може да бъде много полезна.

Освен това е ясно, че в света на хетеросексуална порнография не всяка сцена е унизителна. Някои от тях са режисирани от жени, а други от алтернативни типове, които предпочитат прически на розов гребен или малко повече сценарий, отколкото в средностатистическия  банален гангбанг; много филми, за щастие, са правени от хора, чиято мотивация не е гняв.

В най-лошия случай обаче, порното разкрива с шокираща яснота неспособността на модерно общество да изпитва емпатия. Живеем във все по-индивидуалистично, прекалено приватизирано, разпокъсано общество и това едва ли има изгледи да се промени към по-добро. Може би характера на нашето поколение ще бъде преценяван според това, как реагираме на образите, които се движат на нашите екрани: дали искаме обектите на нашето желание да бъдат наказвани, унижавани? Или третирани с уважение? Отговорът е в нашето колективно съзнание. От нас зависи.

източник

Квоти по пол, да или не?

Препоръчвам изключително горещо дискусията, която се вихри в „Капитал“ относно наличието или отсъствието на полови квоти (Имайте наум, че съм добавила линкове към всеки от кръговете).

Не мога да се сдържа да го препубликувам, защото дискусията е изключително интересна, а коментарите са ужасно показателни.

Петя Кирилова-Грейди защитава тезата, че ДА, има необходимост от квоти по пол, докато Красимира Джисова смята, че НЕ, такива квоти не са необходими.

Аргументите и на двете са изключително интересни, затова препоръчвам горещо да им хвърлите едно око. За съжаление дискусията е  дълга, за да я цитирам директно, но ще се опитам да сложа конкретни основни точки, които смятам за особено силни.
Предупреждавам, че това са частите, които на мен са ми хванали окото и които ми се струват синтез на позициите им, но определено има какво да прочетете още, затова искрено препоръчвам да разгледате и на сайта.

Петя:
[…]
Отношението към мъжете и жените мениджъри на работното място също е много различно. Едно и също поведение се възприема като положителна черта при мъжете шефове и като краен недостатък при жените. Прословутата „женска емоционалност“ е добър пример за това. В България все още масово цари разбирането, че жените не са добри в бизнеса, защото са прекалено емоционални, а мъжките емоционални изблици (сприхавост, гняв, гордост, прибързаност, инат) се тълкуват като признаци на „бизнес нюх“. С други думи, условията на работа са такива, че жените не само получават по-ниско възнаграждение от полагаемото в сравнение с колегите си мъже, но и нямат възможност да пробият стъкления таван. И точно затова е необходимо да се въвеждат конкретни програми, насочени към постигане на полов баланс, защото очевидно личните качества и възможности на отделните кандидати не са достатъчни.
[…]

Препоръчвам да погледнете остатъкът от коментара й в сайта на Капитал.

Красимира:
[…]
Полът не е гаранция за професионализъм и не трябва да бъде нито пречка, нито предимство. Въвеждането на квотите не само би било самоцелен институционален ход, а и предполага, че жените са неспособни на кариерно развитие. Едва ли не им се налага да се възползват от репресивни мерки спрямо мъжете, като едновременно с това се очаква повишаване на доверието в техните лидерски качества и конкурентноспособност.

Истинските лидери обаче не разчитат на квоти, те са неизбежни. И подобна дадена наготово власт не само не би предизвикала необходимото уважение и сериозна преоценка на йерархичните структури (оттам и на елита), но и жените ще трябва да я приемат като подарък, за който да са благодарни. Не е изключено промените да доведат и до обратен ефект, да предизвикат поредните интелектуални постановки на овластени мъже, които използват жените само като бизнес кукли в корпоративните си витрини, докато продължават да вярват в естествената им суобрдинация спрямо мъжете.

Прилагането на квотния принцип би обезсмислило също така изискваната и дълго отстояваната от феминистичните движения равнопоставеност на половете. С други думи, жените рискуват да повторят основателно критикуваните управленческите модели на онези мъже, които дълго са ги маргинализирали. А и какво следва да се предприеме в случай че кариерното развитие на една жена е възпрепятствано от друга жена?
[…]

Остатъкът от коментара тук.

Има мнение и на два гост-експерта – Роза Димова и Нели Христова.

Роза:
[…]
Статистиката показва, че жените в Европейския съюз все още са слабо представени в сравнение с мъжете на високи позиции във всички области и особено по отношение на представителството им в бордовете на големите компании. Съгласно Доклада на Европейската комисия за напредъка по отношение на равнопоставеността на жените и мъжете, през 2010 г., въпреки че жените са 45.4% от работещите през 2009 година, те представляват по-малко от една трета (32.8%) сред бизнес лидерите.

Последните данни за баланса по пол в бордовете на големите компании* в Европа показват, че типичният борд, състоящ се от десет члена има само една жена член и че в 97% от случаите борда се управлява от мъж. През 2010 г. жените наброяват под 12% от членовете на бордовете на най-големите компании в ЕС и едва 3% от председателите на бордовете. Повече информация може да се намери тук.
[…]
Вторият въпрос, който би поставил основи на дебата „за“ и „против“ квотите са причините за дисбаланса по пол в сферата на вземане на решения. Причините имат значително място в дискусията, тъй като изясняват до каква степен квотите представляват решение и с какви други мерки следва да бъдат комбинирани.

Най-общо причините често се делят на структурни и стереотипи. Към структурните спадат гореизброените законодателство, политики и насърчителни мерки.

Що се отнася до стереотипите по пол, то те следва да бъдат широко дискутирани, тъй като преодоляването им трудно се постига единствено чрез законодателство и санкции, а в същото време те могат да бъдат в основата на „организационната култура“ и „стил на управление“ на компаниите и да възпрепятстват значително женското кариерно развитие. За илюстрация може да послужи възприемането на професиите и работата като предимно „мъжка“ или предимно „женска“, разбирането, че жените имат водеща роля за полагане на грижи за децата, възрастните родители и зависимите членове на семейството. Стереотипите имат особено силно влияние върху изборът за професионално развитие.
[…]

Останалата част от текста: цък.

Нели:
[…]
Аз съм собственик на компания и търся професионалист, който да влезе на ключова позиция във висшия мениджърски екип. Важно е да назнача възможно най-правилния човек, който има качествата и знанията да се справи ефективно с предизвикателствата на работата. Най-подходящият от кандидатите се оказва мъж, но според квотата аз трябва да взема на работа жена. В такава ситуация бих изпаднала пред поне два възможни неблагоприятни сценария:

– да не назначавам директор и да продължавам да търся подходяща жена за позицията. През това време компанията няма лидер на съответната позиция, губи скорост и ефективност и в резултат – влошава финансовите си показатели.

– да назнача жена с компромис. Отново възможните последствия биха били недостатъчно добро представяне на компанията и влошаване на бизнес резултатите.

И двата сценария биха били безотговорни към служителите на компанията, тъй като по-слабите резултати биха довели до нестабилност, несигурност и възможна загуба на работни места. Особено в настоящата икономическа ситуация.
[…]

Остатъкът от мнението на Нели – тук.

Заключението на дискусията.

Петя:
В България, както и на много места по света, жените се трудят при различни условия от колегите си мъже. Учудих се, че доста от коментиращите поставят под въпрос тези ми твърдения, дори някой попита къде са ми статистиките. Това са базисни, не особено противоречиви факти, които са добре документирани. За справка можете да погледнете доклади на International Labour Organization, женската организация на ООН (UN Women), множество доклади и изследвания на ниво Европейски съюз и още, и още. Жените нямат достъп до същите ресурси, позиции и възможности за развитие. Работата им се оценява по-ниско: не само като заплащане, но и като значимост.

В по-лошите случаи става въпрос са откровена, директна дискриминация: „Моето момиче, омъжена ли си? Имаш ли деца? Кой ще ги гледа като се разболеят?!“ Или: „Нашият шеф някак си представяше мъж за тази позиция…“- точен цитат от интервю за работа в счетоводна къща! В добрите случаи, подобно на описаното от читателката, жените трябва да се блъскат многократно повече, за да се докажат и да покажат, че въпреки, че са жени, са сериозни, умни, рационални и могат да си вършат работата. И в двата случая става дума са сериозни загуби: в личен план (пари, време, стрес), от бизнес гледна точка (неефективно управление на човешки ресурс и произтичащите от това негативи) и от морално-етична гледна точка (как можем да се заблуждаваме, че сме цивилизовани, когато си позволяваме да третираме 50% от населението като хора втора ръка).

Точно това е причината за въвеждането на квоти. Предложението цели да промени състава на корпоративните бордове не просто „за цвят“. Целта на програмата е да се промени бизнес средата: да бъде по-демократична, по-балансирана, по-прогресивна и в крайна сметка (доказано) по-успешна.

Преследваната промяна не е диктувана от „криворазбрана еманципация“ или „феминистка жажда за власт“. Тази промяна се търси, защото очевидно настоящите условия за работа са неблагоприятни не само за жените по изброените вече причини, но и за мъжете, върху които се струпват нереалистични очаквания за професионални постижения, парична печалба и тотална отговорност за материалното благополучие на семействата им.
[…]
Подчертавам дебело, че квотният принцип е стратегия за подобряване на работната среда и by default изключва назначаването на неподходящи кандидати.
[…]

Остатъкът от коментара й също го прочетете. Тази част ми направи най-силно впечатление, но това не е всичко, което тя има да каже.

Красимира:
[…]
Разполагаме с твърде много примери за големи падения, но не и с големи примери за израствания (изброимите изключения очевидно не влияят правилото и не се радват на публично внимание). Така че за мен остава неприемливо участието на жените в управлението да се изразява в някакъв семпъл статистически реванш с инсцениран триумф, който ще украси пипалата на олигархията, вместо да се отстояват активно, целенасочено и необратимо платформи и идеи за самостоятелно развитие, противопоставящи се на добре контролирания произвол, привидна конкуренция и притъпяващи социалните рефлекси дози власт.

Заключението на Красимира е изключително интересно и на мен лично ми е много интересно начинът, по който тя гледа на живота и на нещата, особено с реализацията. Определено дочетете тук.

Моето мнение по темата го оставих като коментар в сайта на Капитал, но целта ми сега не е да споделям аз как виждам нещата, а по-скоро да посоча гледните точки, аргументите и основните проблеми. За толкова кратка дискусия, темата не може да се анализира в дълбочина, а по-скоро няколко широки, общи мазки, но целта ми е повече да се привлече вниманието по тази тема, отколкото да твърдя, че дават еднозначен отговор.

Все пак, какво е вашето мнение? В сайта масово се смятат за ненужни квотите, а аргументът, че който го бива винаги ще успее е масов, което е доста интересно, при положение, че повечето го заявили са мъже и е любопитен, най-малкото.

Отвратителната сделка, която сме принудени да сключим

Автор: Melissa McEwan

Противно на репутацията на феминистките и моята собствена репутация, която общественото мнение си е създало в продължение на пет години, аз не мразя мъжете.

Ако играех по правилата на женомразците, за които е достатъчно една-единствена жена да направи нещо злобно или двулично или арогантно или незаконно или някакво друго Лошо Нещо, за да се чувстват в правото си да мразят всички жени, аз бих имала достатъчно оправдание да мразя мъжете, ако имах подобно желание.
Повечето от обидните, заплашителни мейли които получавам са от мъже. Най-настървените и неприятни тролове в блога ми са мъже. Безброй пъти са ми подвиквали от движещи се коли сексуални покани и обиди и съм била подложена на всякакви други форми на сексуален тормоз – както на улицата, така и на работа, винаги от мъже. Била съм подложена на сексуално насилие – ако броим изнасилването, опита за изнасилване, опипването на на гърдите, задника и/или гениталиите, натискането в градския транспорт и разголването – от десетки хора през живота си, както от познати, така и от непознати, всички мъже.

Но аз играя по различни правила и не мразя мъжете. Всъщност, има мъже на този свят, които много обичам.

Има определени мъже, които бих казала, че мразя или нещо доста подобно, мъже, към които изпитвам дълбоко презрение – но причината не е, че са мъже.

Не, аз не мразя мъжете.
По-правилно би било да се каже, че им нямам доверие.

Моето недоверие не е, както може да се предположи, резултат от насилието, извършено срещу тялото ми, или от униженията, на които е било подложено достойнството ми. Вместо това, е резултат от множеството банални предателства, които характеризират всичките ми взаимоотношения с мъже – тук шега за изнасилване, там “жена“ използвано като обида, небрежно очерняне на женското в ежедневен разговор, обвинения че преигравам, обръщане на очи и раздразнени въздишки в отговор на любезна молба да не се използват сексистки епитети в мое присъствие или предложение да не се  използва мъжкият род като неутрален.

Подразбиращото се предположение в нашите отношения – че ще приема като комплимент, че той ме смята за специална („ти не си като тези, другите жени“) и презумпцията, че съм негов съюзник срещу определени типове жени. Естествено, всички тук сме съгласни, че Бритни Спиърс е гадна курва, която не заслужава нищо друго, освен поток от грозни обиди всеки път, когато се спомене името й, нали? Непрестанно прокрадващия се натиск да предам принципите си и да оплюя тази жена или онази жена, сякаш не зная, че винаги има оправдание да се даде воля на мизогинията и някоя жена да бъде мразена по начин, запазен специално за жените. От мен се очаква да се включа в жестоката веселба, и когато откажа, аз се превръщам в неин обект. И така нататък.

Вицове за жени, съпруги, тъщи, за дъщери, за шефки. Те са разказвани в мое присъствие от мъже, които се предполага да са ми близки, с единствената цел да ме подразнят, сякаш би трябвало да смятам статута си на втора категория гражданин за забавен. Предполага се да не обръщам внимание, че това е тактика за доминиране и контрол, че за тези мъже забавлението се състои именно в това, да ме разстройват, вбесяват и нараняват. Разказват тези вицове и мога или да се засмея и те да се чувстват победители, или да не се засмея и те отново да се почувстват победители. Ези – те печелят, тура – аз губя. Използвана съм като реквизит в личното патриархално представление на мъжете, които се предполага да са ми близки.
Те се наслаждават на играта, в която представлявам тяхна пионка, след което трябва да им вярвам, когато кажат “Обичам те“. Обичам те, дъще. Обичам те, племенничко. Обичам те, приятелко. Аз се предполага да им вярвам.

Има случаи, когато мъже – интелигентни, проницателни, чувствителни мъже – се вживяват в ролята на “адвокат на дявола“ в желанието си да разискват някой аспект на феминистката теория или репродуктивните права, или някой от другите въпроси, обикновено класифицирани като Женски. Тези интелигентни, проницателни, чувствителни мъже искат да търсят до безкрайност слаби места в аргументите ми, да се препират за подробности, да спорят за забавление и се чудят защо гласът ми става все по-висок, защо лицето ми е пламнало и защо, след един час защитаване на позицията си, в очите ми горят ядни сълзи. Защо го приемаш толкова лично? питат интелигентните, проницателни, чувствителни мъже, на които никога не им е хрумвало, че темата на толкова забавното за тях интелектуално упражнение, представлява моят живот.

Гнева ми се смесва с объркване, че житейския ми ми опит не се брои за по-релевантен от самоуверените преценки на мъжете, които си убиват времето, снизходително наблюдавайки жените, сякаш са екзотично племе, представляващо златна мина за начинаещия етнограф. И високомерното  отхвърляне на моето твърдение, че да наблюдаваш отстрани не те прави по-обективен, просто предоставя различна перспектива.

После досадните повтарящи се твърдения, че преживяванията на жените и мъжете са сходни, агресивното настояване, че красивите мъже също са обективизирани от жените! че жените също понякога хващат за задника някой мъж! че от мъжете също се очаква да изглежда по определен начин на работното си място! че жените също изнасилват! и прочие приравнявания, които удобно и глупаво пренебрегват закоренени в обществото несправедливости, в резултат на които X рядко се равнява на Y. И изстрадалите стонове, с които е посрещнат всеки опит сексизмът да бъде поставен в контекст и отхвърлянето на идеята, че подобни проблеми, колкото и неприятни, не са задължително еднакво репресивни.

Да не забравяме стереотипите – изобилието от стереотипи! – за жените, не за мен разбира се, за онези жени, с тяхното лошо шофиране и непрекъснатото им пазаруване и предменструалния им синдром и отвратителната им суета и неспособността им да престанат да говорят и тяхната липса на интерес към Важни Неща, онези жени, които се опитват да уловят мъжете в капан, нарочно забременявайки, нечестно обвинявайки в изнасилване, които не могат да престанат да бъдат кучки, курви, путки… От мен се очаква да кимам одобрително, аз съм подбутвана и подсещана да се съглася. Очаква се да кажа, че аз не съм такава, но другите жени са (аз съм по-различна, нали?), да дам формалното си съгласие със стереотипите. Да, така е. Между нас да си остане, точно така е. Само това се иска от мен. Да захвърля принципите и самоуважението си и да бъда в услуга на патриархалната система, която ще използва моето съюзничество, за да ме покори още повече. Това е, което искат от мен от мъжете, които претендират да ме обичат.

После нежеланието да чуят, заинатения отказ да разберат толкова много неща, толкова много важни неща. И упоритото нежелание да повярват, да възприемат, че моето възмущение не е изфабрикувано и обидата ми не е престорена – и непреклонното отхвърляне на факта, че болката ми е истинска, в полза на удобното убеждение, че съм ядосана, защото аз съм феминистка (а не, че съм феминистка, защото съм ядосана).

Отричането на факта, че държанието им е сексистко, дори когато това е очевидно, дори когато е посочено тактично, любезно, внимателно, без лошо чувство и с презумпцията, че не е било нарочно. Твърдото, неизменно, непреклонно отричане – защото е много по-лесно да се заключи, че аз съм глупава или луда и си измислям, че някой на когото държа, ме е обидил (ей-така, за забавление!), отколкото просто да се признаят, че грешат. Не, по-добре да ме изкарат истеричка, отколкото просто да кажат Извинявай.

Не всеки мъж прави всички тези неща, или дори повечето от тях и със сигурност не ги прави постоянно. Но е достатъчно само един, от време навреме, да направи нещо такова, за да избухне облак от анимационни звездички, като неочакван удар в носа, който да ме запрати зашеметена встрани, чудейки се какво се е случило току-що.

Това определено не го очаквах…

Тези неща не са навици на умишлено жестоки мъже. Подобни навици имат някои от мъжете на този свят, които най-много обичам.

Всички от тях са ми дали причини да не им се доверявам, да използвам недоверието си като защитен механизъм и средство, необходимо за да преживея деня. Защото никога не знам кога нещо такова ще ме връхлети, ще ме изкара от равновесие и ще ме постави в положението да избирам, за пореден път, между достойнството си и разбирателството помежду ни.

Да преглъщам помията или да съсипя целия следобед?

Подобен удар обикновено идва буквално от нищото. И ме оставя изпълнена със оправдана предпазливост. Не съм уплашена; просто примирена – и нащрек. Да се доверя повече означава да позволя да ми нанесат рани, които не се лекуват. Рани по нашите взаимоотношения, непоправими поражения, след които не можеш да погледнеш в очите човекът, когото някога си обичал.

Но това е отвратителната сделка, която за съжаление сме принудени да сключим: Мъжете могат да си позволят удобството на непроверената привилегия, но моето отношение винаги ще бъде пропито с неспокойно, недоверчиво подозрение.

Отвратителна сделка от където и да се погледне. Но това е положението.

Има мъже, които ще прочетат този пост и ще си помислят, нацупено, пренебрежително, че всеки чернокож може да напише нещо доста подобно за белите хора, за мен. Което е абсолютно вярно. Същото могат да кажат и хомосексуалните, и бисексуалните, и асексуалните, и транссексуалните, и интерсексуалните хора (списъкът едва ли е пълен). Нямам проблем с това. Не се чувствам мразена. Чувствам се, сякаш не ми е гласувано доверие – нещо, което разбирам и уважавам. За мен това означава, че трябва да си направя труда да заслужа това доверие. Ден след ден.

Надявам се тези мъже да ме чуят, когато казвам отново, аз не ви мразя. Просто ви нямам доверие. Можете да си кажете, че е проблемът си е в мен, че това е лично мой недостатък, доказателство, че съм повредена и ненормална; можете да изберете да вярвате, че жените в живота ви не приличат по нищо на мен.

Или можете да си направите труда да докажете, че заслужавате доверие. Ден след ден.

В случай, че такива като мен са повече отколкото сте предполагали.

Източник : Shakesville

Гост: Персонален тероризъм

На гости ни е Аксиния Ганчева (musha-busha).

Темата, която дискутира е емоционална, сериозна и крайно тежка. Превела е публикацията на Джим Верхълст (Terorism, that’s personal) за насилието над жени в арабския свят.
Снимките към тази публикация са вилно въздействащи и не са безопасни за работа или преглед около чувствителни хора, така че моля, имайте го предвид.
Смятаме, че темата е твърде важна и че възможността да се види какво се случва и е причинено на човешки същества е важно, това е и причината да ги поставим на първо място. Целта е да покажем, че насилието над жени съществува и че заради него страдат и са осакатени човешки същества, ако не ви харесва, кажете ни, но не забравяйте, че натискането на хикса няма да промени съдбата на тези жени и че това продължава да се случва.
Има още

Гост: Аборт

На гости ни е Лидия Стайкова (lyd).
Темата, която коментира е абортите.

Снощи четох в един блог, че авторката му е направила аборт по желание, защото е преценила, че е твърде млада, за да стане майка, че не би било добре нито за нея, нито за детето. Разбира се, когато човек споделя такива неща в блога си, последват коментари; в случая имаше и такива, които я представяха като глупачка, щом е допуснала да забременее, че е глупачка, понеже се е любила с не този когото трябва и пр.

На същата възраст и аз направих аборт, скоро след сватбата си. Година по-късно родих, след развода. И двете ми решения бяха приети драматично от повечето ми познати, но ги взех съвсем хладнокръвно и никога не съм съжалявала.

Преди няколко дни видях познати на моята възраст, на които се е родило второ дете и си казах, че е доста глупаво да си въобразяват, че това ще ги направи брака им по-смислен и щастлив, особено след като не се е получило така след раждането на първото дете. Щастлива съм, че други познати се отказаха от подобен експеримент и по живо по здраво се разделиха.

Във връзка с любенето, забременяването, аборта и раждането искам да уточня следното:

В 21 век е възможно да забременееш, въпреки съвестното прилагане на контрацепция.

Не се любим само с тези, за които сме сигурни, че искаме да имаме общи деца. Дори и когато сме сигурни, дори и при сключен брак, може да не смятаме, че всяко време е ОК за забременяване. Или трябва изцяло да обвържем сексуалността с репродуктивните функции?

Да, за да се зачене дете са нужни двама души, но го износва един. Мисля, че негово е правото на окончателното решение дали да предостави тялото си като пространство за растеж на друго човешко същество, също както решаваме дали да приемем някого да живее в апартамента ни.

Другият въпрос е дали създателите на детето биха искали да се ангажират с отглеждането му и ако го направят, какви биха били последствията и за детето и за тях самите.

Ако жената използва правото си и избере да роди дете, което мъжът не желае, не мисля, че е в правото си да настоява мъжът да го припознае или да се ангажира с отглеждането. По-големите права водят до по-големи отговорности.

Ако жената избере да роди, но не и да отглежда детето, не би трябвало да предявава каквито и да е претенции относно отглеждането му. Отговорността е поета от друг. Това му дава права да взема решения.

Иначе на теория не е хубаво да правиш аборт, да се откажеш от отглеждането на вече родено дете, да го отглеждаш без баща и пр. Но това е теория. И не е единствената.

Има невероятно странно противоречие в милата ни родина. Втълпява ни се, че бременноста и раждането са смисълът в живота на една жена. Едновременно с това, е критикувана и гледана негативно, когато има дете или няколко, защото си седи вкъщи и „чака наговото“. Разбира се, имането на дете пък и само по себе си никак не е лесно, контрацептиви, ин витро осеменяване, осиновяване, аборти, сексуалност… всяко едно от тези неща е силно свързано с останалите и някак си въпросът е как точно да навигираме. Как взимаме тези решения и как те са приемани.
И до голяма степен абортите и осиновяването, макар и в двата края на спектъра, са еднакво стигматизиращи.
Което е много интересно защо.

Абортът е изключително важно право. Трябва да имаш право да решаваш какво да се случва с тялото ти и аз вярвам, че едно бебе не може да е по-важно от човекът, в чието тяло се развива. Че да оставиш една жена да умре, отколкото да се извърши аборт означава да отхвърлиш правото на живот и избор на тази жена и да бъде сведена до прост инкубатор (както наскоро в Перу направиха).

Негативното отношение към една жена, която е сексуално активна, но отказваща да има дете, може да се сравни само с това, което пък е към жена, която е направила аборт. Защото всеки живот е свещен, обаче животът на някои е по-свещен от тези на други, което е интересно противоречие. Едно бебе (неродено) момиченце, има повече права, отколкото жената бременна с него. Еле пък ако е момче. Защо животът губи стойността си с остаряването на една жена, това май е твърде ключов въпрос…

Няма нищо срамно, нито пък страшно в идеята за абортите, все пак, всеки трябва да има правото да реши дали иска, кога и как да се размножи.
И все пак почти нищо не знаем или не чуваме по темата, дори просто като превантивна информация, а тази оглушителна тишина само вреди.
Има много теории, че това би превърнало абортът в нещо тривиално или че ще се използва вместо презерватив, което обаче е много изсмукано твърдение, защото представя всеки един аборт като каприз и съчинение без нужда, превръща го в нещо, което трябва да бъде контролирано от други. Че човекът, който се подлага на аборт трябва да бъде контролиран, независимо от възрастта и социалното положение, от психиката и здравето.

Преди време имаше дискусия трябва ли да има горна граница за разрешение кога може да се роди дете. Което е прекалено близо до тази идея… някой друг да решава кой кога трябва да има или да няма дете…
И кой тогава може да ни каже инкубатори ли сме или не сме?

Академично

Живея и уча в България. Мисля, че това е важно уточнение и въведение към историята, която ще разкажа. Живея и уча в България, това е гаранцията ми, че казвам истината.

Надявам се това разказче по преживяно, да излезе след като си положа успешно изпита, защото в противен случай, не знам какво да очаквам. Става дума за едно академично величие, което е накичено с безброй титли, една, от които академик. Преподава лингвистични дисциплини във факултет с преобладаващо присъствие на момичета и жени от всички възрасти. Част от тях са негови колеги, началници, подчинени, студенти, приятели и дори съмишленици, но изглежда, въпросният академик носи в душата или съзнанието си (или и в двете) непоправима травма, която го мотивира да се държи и говори по адрес на жените неприемливо, меко казано. Ако горната мотивация липсва, това ме навежда на мисълта, че той е пълен гъз.

Едно от най-честите му прозрения, което споделя с нас момичета и момчета в съотношение 10:1 е, че „когато разбрах, че дават на жени професорски титли, прекръстих се“ и казал, че науката няма бъдеще. Всичко, което било подхванато от жени, приключвало с провал, разваляло се, вмирисвало се, повдига ръце, виждате какво става…

Жените, смятал той, били създадени с вродено естетическо чувство, защото били предопределени да „раждат новия живот“, но дори той, мъжът, превъзхождал колежките си в дебрите на естетичното, понеже той не харесвал един шкаф, който те нахално му натрапили в общия им кабинет. Дори с това единствено нещо, с което той благородно бе обдарил жените – естетическото чувство – те безпардонно го разочароваха.

В опит да ни заплени с разкази за славните си младежки години (макар че той не се смята за стар), когато е бил в една друга, малко по-напреднала по отношение на сексуалната революция страна, ни сподели, че днес в България било така, както преди n години в ХY. И поясни: взимаш една жена, живееш с нея, като ти омръзне, „захвърляш“ я и си взимаш „нова“. Така според академика живеем днес в България. Нито дума за това, че въпросните жени може сами да са определили съдбите си и бъдещето на връзките си. Това той не допуска. Умишлено.

Любопитно е как примерите му за „анкетирани“ или просто изпитвани студенти и случайни хора, които НЕ отговарят правилно на неговото многоостроумно питане, са винаги от женски пол. Винаги, без изключение. Много рядко ще опише някой мъж в негативна светлина и познайте, всички негативни епитети по негов адрес ще го описват като „жена“. Думата „жена“ в устата на академика е обидна дума. Като се замисля, не е само в неговата уста, бог да го поживи!

Най-тъжното от всичко е, че той е прав. И това, че се намира на мястото, на което се намира, сред пърхащите от умиление и стремеж да му се харесат студентки и всякакви други същества от женски пол, доказва правотата му. Доказва, че феминистките и еманципистки лозунги миришат на университетски нафталин, че клюките, сплетните и обикновената мърлявщина преобладават. Ако той не беше прав, нямаше да се намира на това място, нямаше да си позволява да говори по този начин. Ако вече сте се досетили кой е този академик, можете да прочетете бисерите му из интернет.

Колоритът и взаимното уважение не бива да бъдат в такава зловеща дисхармония, уважаеми академиче!

Адекватност

Преди няколко дни в София имаше протест относно защита на животните. Причината за простеста беше кучето Мима, защото някакъв урод беше отрязал и четирите му крака. Цялото събитие доведе до създаването на закон, който на теория трябва да вкара 2/3 от жителите на България в затвора, защото според него всеки, който убива животни, е престъпник. Бързата работа, срам за майстора.

Похвално е, че сме толкова загрижени за света около нас, направо впечатляващо.
Обаче… 2 напред, 1 назад са крачките, които правим за пореден път.
Реакцията на обществото (каквото е и до колкото го има) относно съдбата на човешко същество далеч не е толкова активна… или видима.

Ако Аревик беше планина или куче, хиляди граждани щяха да излязат в нейна защита. Щяха да организират протести пред парламента, подписки в интернет, каузи във Facebook. Ако Аревик беше планина или куче, щяха да я дават по телевизията, зрителите щяха да подсмърчат и в резулат гражданското общество щеше да извоюва спасяването на Аревик. – твърди Светла. Налага ми се да се съглася с нея.

Аревик е момиче от Армения – младо, влюбено в арменското момче Давид от българския град Монтана, бременно и в много тежко здравословно състояние. И затворено в концлагера в Бусманци.

Аревик и Давид се запознали по интернет и от чат на чат – влюбили се. И така – четири-пет години. Давид обаче е един от многото нелегални чужденци в България. Дошъл със семейството си преди много години, отраснал в България, чувства се българин. Ама куцуз – цялото му семейство получило статут на постоянно пребиваване освен него, защото е мъж и трябвало да отбие военния си дълг от три години в Армения, която практически не познава. Давид, както много арменски младежи в България със същия проблем, естествено, не ще. Поради тази причина Българската държава масово ги обрича на нелегалност. Въпреки че едва ли се сещате за някого, изпратен в България от САЩ, Германия или където и да е, за да отбие дълга си към родината (по времето, когато казармата у нас беше задължителна), или оставен в негелалност в тези страни, защото не е поискал да бъде войник в България. Ако все пак Давид замине за Армения, го чака десетгодишна забрана за връщане в България – страната, в която иска да живее.

Както и да е, понеже Давид не може да отиде в Армения при Аревик, Аревик идва в България при Давид с едномесечна виза. Абсурдният момент е, че на практика тя няма право да остане за постоянно в България, защото не може да се омъжи за Давид, понеже той няма лични документи. И след като месецът на щастие изтича, започват мъките – Аревик търси легални начини да остане в България, но получава отказ. След известни перипетии получава разрешение да остане за 14 дни, но на деветия ден… е затворена в концлагера за чужденци в Бусманци* – сякаш е терорист, заплаха за националната сигурност.

В Бусманци Аревик разбира, че е бременна. Първоначално се опитва да бъде позитивна, но бременността й се оказва тежка. Предполагам, че причина за това е и стресът – да се окаже в затвор, с неясно бъдеще, разделена от Давид, с много непознати жени в една стая, строг режим, да не изключваме и храната… Каквито и да са причините за състоянието на Аревик, то е факт – тя не може да се храни и повръща непрекъснато. Водят я в болница единствено тогава, когато припада, аз поне знам за два-три пъти. Като я посвестят, я връщат обратно в Бусманци, защото не е здравно осигурена, а пък съдът в Монтана смята, че след като има заповед, че тя не може да остане в страната, трябва да я държат в Бусманци. Не я връщат обаче и в Армения.

След филма на Иван Кулеков за Бусманци и особено след гладната стачка в „дома“ (реакция на арестуването на шефовете на дирекция „Миграция“ и Агенцията за бежанците), доста жени с деца бяха освободени оттам. Това е положителна стъпка, но защо държат затворено едно бременно момиче, което не е извършило престъпление и чиято единствена вина е, че иска да бъде с човека, когото обича?

Лесно е да защитаваме горите и планините (освен когато  си хвърляме боклуцитев тях и искаме да ги застрояваме) – те просто са си там и не ни пречат. Лесно е да защитаваме и животните – макар че имат емоции, те нямат ценности и интереси.

Най-трудно е да защитаваме чуждите хора… защото не искаме да приемем, че са толкова хора, колкото и ние.

Цялата ситуация демонстрира пределно ясно, че държавата ни не е неадекватна само по отношение на собствените си граждани, а към всички, които по някакъв начин са имали нещастието да се окажат между зъбците на административният й апарат.

Следващото, което би трябвало да следва като извод е, че промени са необходими, но не просто промени за отбиване на номера, а адекватни и точни…

Не е ясно какво ще стане с Аревик и Давид. Неофициално чух, че до седмица ще я пуснат, но никъде не успях да намеря официално лице, което да потвърди тази информация, имейлите ми остават без отговор, а по телефона ме препращат в спретнати кръгчета напред и назад.

И после?

_________________

* – изпращането в Бусманци по принцип трябва да е крайна мярка – за чужденци, за които има заповед за принудително отвеждане от страната и сериозни опасения, че могат да се укрият и/или са заплаха за националната сигурност, такива неща. Предполага се, че този „дом“ е просто нещо като депо преди предварителното отвеждане от страната. На практика обаче там се вкарват всякакви чужденци, които по една или друга причина са без документи – например, не са платили такса, за чието съществуване не са знаели и хоп – им взимат документите.
– до преди няколко месеца нямаше максимален срок за задържане в „дома“. Но към края на годината държавата се „сети“, че трябва да спази Директива Директива 2008/115/ЕО, която е приела през май 2009. Според тази директива, максималният срок за задържане не може да надвишава 6 месеца. При изключителни случаи се допускат 18 месеца. Сещаш се, че според тези, от които зависи, повечето случаи в Бусманци са изключителни.