Гост: Позитивната дискриминация – само за мъже

Гостува ни Йоана, авторка на блога Subandhu.

Министерство на образованието, подтикнато от справедливото опасение, че приемът по пол в гимназиите е проява на дискриминация, се опита да сложи край на тази практика – безуспешно. Оказва се, че педагогическият съвет на всяко училище има последната дума по този въпрос, а в повечето училища, които традиционно приемат определени бройки по пол, съветите си запазиха квотния принцип (поне за тазгодишния прием).
Доколкото разбрах, само във Варна квотите са масово премахнати, и то 3 години преди препоръката на Министерството (основанието обаче е същото).

„Квотният принцип не важи за професионалните гимназии и държавните училища, защото противоречи на Закона за защита от дискриминация”, твърдят от Министерство на образованието. (цитат от статия на Сега). Звучи напълно логично, но изненадващо (или по-скоро не) в коментарите под статиите, отразяващи новината, се вихри страстна и гневна кампания в подкрепа на квотите. Обикновено на същите тези места т. нар. „позитивна дискриминация” е универсално демонизирана като част от злокобните анти-български мерки, които ще затрият и дори вече затриват родината и особено родния мъж. Само погледнете коментарите под редакционната „Как отвлякоха феминизма”, в момента най-коментираната статия във форума на в. Сега.

Какво излиза? Позитивната дискриминация е ок – ако е в полза на мъжете. След като изяснихме елемента на безочливо лицемерие, върху който е изградена защитата на квотите, да видим първо защо всъщност те няма с какво да бъдат защитени и второ – защо *трябва* да бъдат премахнати.

Има още

Реклами

Гост: Матриархат

Матриархат. Не бях се замисляла какво точно означава това. Мислех си, нещо като патриархата, само дето жените са шефовете. Но с една малка разлика. Една майка винаги е сигурна кои деца са нейни, затова няма нужда да държи под око, да затваря, или да обързва с обществени задължения за вярност мъжа си, за да е сигурна че децата, за които се грижи са нейни. Защото, няма какво да се лъжем, цялата структура на семейството и обществото идва от невъзможността на един мъж да е сигурен той ли е баща на детето, което жена му ще му роди. Оттам и прословутият двоен морал, девствените булки, оттам пък табутата в секса, които касаят и мъжете и жените, обвързването на семейството със секса и любовта. Цялата каша в която сме забъркани и понякога дори не забелязваме, било поради вродено лицемерие, било поради навика да правим компромиси. Знам че времената се менят, но традициите определено се менят много по-бавно от нравите. И лишените от съдържание обществени правила са още по-мъчителни и смазващи. Да, тъпо наистина, само дето не е измислено нещо по-добро. А може би е било измислено? Гледах някога си, сигурно преди година, един научно-популярен филм за живота и обществената организация в няколко малки села в Тибет, мисля. Оттогава не мога да си го избия от главата. А ето за какво се разказваше:

Тези няколко села се намират във висока и почти недостъпна част на планината. Допреди няколко години са живели в почти пълна изолация от останалия свят. Запазили са традициите и нравите си от столетия, може би хилядолетия… Там цари матриархат. Семействата са големи. задружни, както е в много бедните общества. Глава на семейството е майката. Тя живее със своите деца – синове и дъщери. Баща няма и няма такава институция като баща. Когато семейството се разрастне прекалено много, понякога едната дъщеря се отделя в ново семейство заедно с децата си и някои от братята си. В селото има една обществена постройка, за която се грижат всички, строят, поправят, обзавеждат. Живеят много много бедно, така че нямат нужда от кой знае какво. През деня работят много усилено, защото прехраната се изкарва трудно. Вечер всички които имат желание, се събират в тази постройка, говорят си, пеят, танцуват, веселят се, ухажват се. Мъжете ухажват, жените избират. В постройката има и много стаи, наречени стаи за любов. Двойките, които са се харесали се усамотяват в тези стаи, за да са заедно. Няма правило кой с кого да бъде всичко зависи от взаимното желание. Някои двойки се запазват с години, но е рядкост. Когато жената забременее, цялото и семейство се радва, понеже ще имат бебе. Братята и се радват защото го приемат като свое дете. Децата се отглеждат от цялото семейство, а ролята на бащата във възпитанието поемат вуйчовците. Жените в повечето случаи не знаят кой е бащата, а и това няма никакво значение . Семейството им се увеличава и укрепва, това е важно. Човек се ражда, живее и умира в едно семейство. Работи през деня за благото му, грижи се за останалите членове, които са му кръвни роднини и с които е порастнал. През нощта, ако има желание, се отдава на мимолетната си страст с друг човек, така естествена и разбира се, така нетрайна, че няма какво да се обсъжда. Разговаряха с една жена, попитаха я, добре де, ти се виждаш вечер с някого, правиш любов с него, не ти ли се иска понякога да живееш с него и през деня, да бъдете семейство? А тя погледна с такова изумление и каза: „Че защо? Аз си имам семейство! Освен това, за какво ми е през деня? През деня се работи.“ Хм, логично, нали? На колко от вас не се е случвало да се лутат в противоречията между работа, любов, желание за уют, страст, секс, нужда от спокойствие и какво ли не още, които семейството ни поднася?
И, последно, за тези на които им се изправиха косите от думата „матриархат“ ще кажа, че в това село основно работеха жените. Те носеха дърва, въртяха домакинството. Смееха се и казваха че техните братя са малко мързеливички, но такъв е обичаят. Пък и мъжете се уморявали повече вечер.
Хубаво нещо е матриархатът…

Текстът е препечатан от блога на Случайна

Гост: 8 Март

Всяка година се повтарят дадени празници. И всяка година дадени теми изплуват и се коментират отново и отново. Понякога, защото отношението към тях е нерсиозно, понякога защото това е подходящ момент да сепривлече вниманието към конкретни странни и факти.
Епистемик публикува чудесен текст, който коментира теми, често пропускани в обичайните текстове по повод тази дата и по тази причина го препубликуваме и при нас.

Международният ден на жената (ед.ч. в България, мн. ч. на английски) е един доста противоречив ден. Историята му е невероятно интересна: в този пост искам да опиша развитието на 8-ми март и да сравня сегашното с миналото му значение. Ключов период, особено за България, е комунистическият режим, когато значението на 8-ми март бива коренно променено. Днешната представа за 8-ми март всъщност има своите основи именно в периодът 1944-1989. Група студенти вчера направи опит да отвоюва това значение и да го натовари с нов смисъл и заряд, но всяко нещо по реда си.

Един бунт на тъкачки в Ню Йорк за по-човешки условия на работа през 1857-ма година е възприет като началото на женските движения за икономическа и политическа еманципация. А за 50-годишнината на бунта, на когреса на Втория Интернационал, се решава денят на бунта 8-ми март да бъде обявен за Международен ден на жената.

Този бунт, според изследователните Лилиан Кандел и Франсоаз Пик е всъщност измислен като “мит на произход” с цел разделяне на на 8-ми март от съветският му корен, придаването му на по-международен привкус и придаването му на необходима доза спонтанност на фона на Конгресното решение на жените-социалистки, които го правят формално като ден на жената. Годината – 1857 била избрана нарочно в чест на Клара Цеткин, която била родена тогава. Може би никога няма да разберем дали наистина се е случил бунтът на тъкачките или не. Разбулването на този мит не трябва да ни разочарова обаче – романтиката на спонтанния бунт е не по-малко важна и вдъхновяваща от систематичната борба и натиск на милиони жени по света за права и равенство. Към ранната история на този натиск се обръщам сега (по Temma Kaplan On the socialist origins of International Women’s Day, Feminist Studies 11, No. 1 (1985))

Първият Междунороден ден на жената (ед.ч.) е обявен на 23-ти февруари 1909 г. в САЩ. По някаква случайност, апокрифна история за “събитията” от 1857-ма започва да се разпространява сред френските комунистически кръгове. Историята е придружена с още една – че първият ден на жената е празнуван на 8ми март 1907 в чест на 50-годишнината на Ню Йорксия бунт. Този мит е смятан за израз на противоречията на феминистките и социалистките от началото на века и спорът дали жените трябва да имат други права освен като работнички.

Историята на 8-ми март е неразривно свързана с дейността на Клара Цеткин. Tя посещава Денят на Бастилията през 1889 в Париж, където се създава Вторият Интернационал. Тогава социалистите решават да поставят въпроса с 8-часовият работен ден и ограничаване на експлоатацията над жени и деца на първомайски демонстрации. Цеткин промотира интересите на жените-работнички, въпреки че е остра противничка на феминистките вътре и извън партията. След Първата световна война, Клара Цеткин става комунистка и довежда със себе си идеята за Международен ден на жената (ед.ч.) в Третият Интернационал. След Втората световна война денят придобива множенствено число и става комунистически празник, а феминистките го припознават и като свой и го натоварват с други смисли.

Изглежда малко странно, че феминистките и социалистките не се понасяли особено, но всъщност обяснението е просто: за социалистките най-важната борба била за правата на пролетариата (мъжете), където политическите права на жените заемали второстепенно значение. Не на последно място, и в Европа и в Америка, социалистките смятали жените за доста консервативни и се страхували, че ако им се даде право на глас, те ще гласуват само за десните партии.  Това разделение бива преодоляно на Вторият интернационал. През 1908 г. Социалистическата Партия на Съединените Щати създава Женски Национален Комитет за Суфражетни Кампании. Американските социалистки обявяват и последната неделя от февруари за Ден на жените. Европейците ги последват през 1911 г.

На 18 март 1911 г., на 40 годишнината от Парижката комуна, първият Международен ден на жените се обявава, за да се промотират исканията за политически и икономически права на жените. Американките продължили да отбелязват Денят на жените на 23 февруари обаче. В рядък жест на солидарност, социалистките от Бостън предложили на суфражетките да направят общо шествие до местното събрание на 23 февруари, когато в събранието обсъждали евентуалното право на вот на жените.
В Ню Йорк, на отбелязването на Международния ден на жените на 25 февруари 1911 в зала Карнеги Берта Фрейзър държи реч, с която възхвалява невъзможността на жените да се бият като положителен граждански аспект: “Когато жените придобият правото на глас, те ще го използват, за да направят войната невъзможна!”
Във Виена, първото европейско отбелязване на Международният ден на жените на 18 март 1911 преминал с марш по Рингщрасе в чест на мъчениците от Парижката комуна. Жените демонстрирали и в подкрепа на правото на глас. Из цялата Австро-Унгарска империя имало над 300 демонстрации. В същия ден, делегати социалисти в парламента открито подкрепили исканията за право на вот и за пръв път се отказват от дългогодишната си опозиция към борбата за политическо равенство на половете. За съжаление, войната прекъсва по-нанатъшни възможности за социални реформи.
Войната обаче радикализира женските движения. В Америка всички отбелязвания на Международния ден на жената организирани от социалистките са с анти-военна насоченост. В Европа Клара Цеткин събира жени от неутрални и от държави-участнички във войната на демонстрации. За последните, анти-военно демо било равно на държавна и партийна измяна, но това не спира жените. Социалистките от Берн разпространяват скришом манифест в страните им. Манифестът е адресиран до “жените на пролетариата” и пита “Къде са мъжете и синовете ви?” Обявява, че работниците няма какво да спечелят от войната, даже ще загубят всичко, което им е скъпо. Манифестът призовава жените да предприемат действия за спирането на войната.
Социалистките не успяват да спрат войната, но не спират и отбелязването на Международният ден на жената. Войната довежда до невероятно оскъпяване на основните хранителни продукти и реакцията на жените не закъснява: може би най-драматичните женски протести се провеждат през 1917 г. в Русия, където половин милион работещи жени излизат на демота в Петроград (Санкт Петербург). На 8ми март 1917 жените повеждат огромно демо от фабриките и от опашките за хляб, в което се включват и много мъже-металурзи, въпреки че болшевиките смятали акцията за прибързана. Два дни по-късно царят нарежда на генералите си да стрелят, ако е необходимо, за да прекратят бунта на жените. До 12 март, цар Николай Втори е принуден а абдикира. Временното правителство дава на жените право на глас.
Така събитията в Русия дават на Международния ден на жените неговата дата. С помощта на Клара Цеткин, Ленин прави от Международният ден на жените комунистически празник през 1922 г, когато и китайските комунисти започват да го празнуват. В Испания, след победата на Народния фронт в изборите от 1936 г. Ла Пасионариа, една от лидерките на Испанската комунистическа партия, повежда хиляди жени на демонстрация в Мадрид на 8-ми март, за да изискат защита на републиката срещу растящата заплаха на фашизма.
Откъдето и да го погледнем, този ден е политически зареден. По-скоро трябваше да напиша “е бил,” защото, особено в България по време на социализма, този заряд систематично е унищожаван, чрез превръщането на 8ми март от ден за борба в ден за празнуване на “постиженията на майките и колежките.” И не само: накратко, спуснатите отгоре права и свободи довеждат до тяхното изпаряване: първо, през соца с еманципацията на работничките, “женският въпрос” се обявява за окончателно решен, нещо далеч от истината. А самото “спускане” на права ги обрича малко или много на нетрайност, или поне на по-голяма нетрайност, отколкото ако бяха извоювани на едно grassroots ниво.
Разбира се, трябва да се признае нещо на комунистите, и то е че когато идват на власт до някаква степен еманципират жените, давайки им избирателни права (не че някой е имал реално такива права иначе), вкарвайки ги в производствената система и освобождавайки поне част от товара на семейството чрез създаването на детски градини и ясли, плюс общодостъпно здравеопазване и образование. Режимът има и грехове пред жените; деполитизирането на 8ми март е може би най-малкият от тях. Започвам с това, че комунистите като цяло са били твърде патриархални – всяка жена е карала “втора смяна” и вкъщи (т.е. т.нар. “женска работа” продължавала да бъде “непрестижна”); жените заемали както и сега по-ниско йерахичните длъжности (и следователно, по-ниско платените); про-наталистката националистическа политика на Живков дори няма да я коментирам.
Предполагам, че проблемите на жените през соца отчасти произхождат от самата му онтология или разбиране за света: за по-догматичните леви единственото важно нещо е “социалния проблем,” произхождащ от “главното” противоречие в обществото между труда и капитала (или между тези, които нямат нищо освен труда си, и тези, които имат всичко и купуват труд). Това тясно редуциране на всички проблеми и антагонизми в обществото до класовия конфликт е дълбоко мъжки начин на гледане на света: все пак повечето работници са били мъже. Превръщането на 8ми март в “ден на колежката” е израз именно на това: жените имаме права и (някаква форма на) равнопоставеност, само като добавка към работническата класа. Само като жени, ние не съществуваме в публичното пространство. Вчера примерно гледах някакви бистришки баби – “национална гордост” и пазителки на традициите, една от които каза “ние много се гордеем, че сме българи.” Как да го разбирам това изречение? Когато е навън, в публичното пространство, българката се превръща в българин. Да ви е познато? “Българинът” това, “българинът” онова – любимят ми метоним за “българите,” така удобно обобщаващ всички ни в мъжки род – нали мъжът е универсалния човек и неговият житейски опит е валиден за всички.
Всъщност, когато казвам, че противоречието труд-капитал не е единственото, аз имам предвид това, че съществуват и други отношения на неравност, власт и антагонизъм. Например, полово (все още живеем в подчертано патриархално общество с всичките му производни като сексуална дискриминация, хомофобия, насилие). С обедняването, миграцията и надигането на нео-фашизма и крайните национализми се наблюдават ‘расови’ и националистически антагонизми (въпреки че приемам расата по-скоро като метафора за икономически отношения на власт и расизмът като страничен продукт на колониалната капиталистическа експанзия). Така че не можем да се правим, че никакво друго съзнание освен класовото ни (произлизащо от позицията ни в производството) не съществува. Даже напротив: човешката идентичност е съвкупност от безкрайно много пластове в постоянен процес на развитие и изкристализиране. Затова и игнорирането на жените в публичното пространство освен като работнички затвърждава патриархалните обществени норми – жената и нейната роля продължава да бъде основно осмисляна като функция на женската биология.
Това затвърждаване на патриархалния модел стана дори още по-открито в периода след 1989 г., когато, както писах, деполитизирането на обществото и реабилитацията на старите религиозни и консервативни ценности допълнително легитимират ролята на жената като съпруга и майка като най-правилната.
Затова днес всички сме възпитавани да вярваме, че няма абсолютно никакъв повод от страна на жените за оплакване, всички права са дадени (а не извоювани), всичко е наред, а ако някоя жена бъде продадена в робство, я обвиняваме самата нея (както с всички несгоди и успехи в свръх-индивидуализираното либерално общество). Затова е повече от естествено 8ми март да се превърне в израз на свръх консервативната патриархална и кифленско-консуматорска нормалност какъвто е сега (за илюстрация, вижте този блог).
Например, вчера по новините казаха, че най-важното нещо за празника е избирането на букет, а според Ватикана, пералнята е най-големият фактор за еманципацията на жените. Перални (като някакъв технократски детерминизъм), букети и какво ли не, само да не е женски демонстрации и борби, че мирише на синдикализъм и е лошо. A по Нова ТВ дори имаше конкурс за красота, където под “интелектуални качества” водещите разбираха “скромност, сдържаност, мълчаливост” и подобни.
Затова вчера, група студенти се опитаха да върнат на 8ми март първоначалния му смисъл: като ден на борба за равноправие, а не като празнуване на патриархалните отношения. Те организираха демо в подкрепа на Костадина Кунева – синдикалистката, в чието гърло бе наливана сярна киселина с цел да я накарат да спре да говори (и буквално, и метафорично) и да се бори за правата на трудещите се жени. Костадина, видно е, обитава най-долното стъпало на социалната стълба – тя е емигрантка, жена, чистачка и синдикалистка. Сигурно затова не повече от 50 души имало на демото. За сметка на това то беше стегнато и носените банери фокусираха внимание върху най-упоритите проблеми от живота на почти всички, дръзнали да емигрират и да се преборят за по-добър живот (независимо от пола им):

  • Нелегални хора няма!
  • Не на евтиният женски труд: 15% разлика в заплатите!
  • Еманципация, а не експлоатация!
  • Равноправие сега!
  • Не на съвременното робство над жената!

И подобни.
За тези, които мислят, че тези искания подхождат повече на протест от индустриалната революция в Англия слагам линк към тези мнения на жени от блога на Петя, жертва на нечовешка експлоатация

Коментар от Виктория и от анонимна потребителка.

Условия на работа като от началото на 19 век продължават да съществуват тук. Нека припомня, че само преди 2 години две жени от фабриката за обувки “Еврошуз” починаха от изтощение.

Още няколко брутални примера: тук и тук.
С други думи, борбата не е свършила, както ни убеждаваха през соца и след него. Тя тепърва предстои: не само в сферата на производството, но и в семейството, и в политическия живот. Патриархатът, експлоатацията, робството не са само женски проблеми. Те са също толкова и мъжки проблем. Може да звучи странно патриархатът да е проблем за мъжете, при положение, че им дава власт, но ето този разказ от Джордж Оруел илюстрира колко малко власт може да има човек, когато се намира на върхa на йерархията. Прочете го и ще видите какво имам предвид.

И разбира се, този блог нямаше да е себе си, ако не спомена и още един важен елемент от борбата: а именно, срещу нео-нацистите. (които също се кефят на де-политизираната сладникава патриархална версия на 8-ми март) В събота, на 7 март, в урунгелмедия излезе съобщение за “безмислено” демо за 8 март, придружено от заплахи за саморазправа с организаторите и лозунги “Солидарност с Костадина Кунева.” Фашистите не случайно заплашват прогресивната проява за права и равенство на жените, защото те не искат еманципация на жените. Искат жените да станат ходещи утроби и чистачи за без пари. Но явно се усетиха, че няма как да претендират за солидарност с Костадина, пребивайки хората организирали шествието и изтриха поста си. На другия ден излезе същото съобщение, пак с грешна карта, само че без заплахите (които, както разбирам са останали просто празни заплахи и не е имало фашисти) Ето и скрийншот от 7 март:

Горещо препоръчвам следните репортажи и размисли за 8ми март:
На Селин.
На Мавракис.
На Василена.
На Размисли (от по-миналата година) и от миналата.
Снимки от индимедия.

Гост: Джендър науки

На гости ни е Ани (anchett).
В следващия текст ще ни разкаже повече за специалността си и какво точно означава. Както и най-важното, какъв е смисълът от нея и защо. (Петя също е пуснала полезна информация)

Доста ми е трудно, когато се налага да отговоря на въпроса, какво точно уча. „Ами… джендър-науки.”  – „А, тоест, какво е типично женско и типично мъжко?”.

Не, не точно. Стереотипите могат да бъдат изходни позиции, но са продуктивни само и единствено, когато ги поставиш под въпрос и се запиташ, защо се е стигнало именно до такава мисловна връзка. Не е нужно да се отричат, поне според мен. Всичко възниква в определен исторически контекст и желанието да побутнеш статуквото и на най-тривиалната подробност придава смисъл на задаването на въпроси.

По-скоро, обаче, трудността да дам еднозначен отговор се поражда от изключителното разнообразие на въпроси и проблематика, с които са се заели джендър-науките. От самото начало трябва да обясня, че използването на понятието „джендър” е интернационално прието и би било недостатъчно, ако го преведем със „социален пол”.

Значенията на джендър се менят с перспективата. Ако например разглеждаме пола като социо-културна конструкция или като структурираща категория (което обикновено е изходната точка на социалните науки), ще се концентрираме върху взаимовръзката между пола и достъпа до ресурси и позиции. Ако попитаме, каква роля има и сексуалността в тази матрица на разпределяне на „роли”, права и идентичности, ще  получим съвсем различни отговори. Бихме могли да анализираме от джендър-перспектива текстовете в медиите (под „текст” имам предвид всякакво медиално съдържание) и да помислим, до каква степен отново се затвърдяват приети за „натурални” истини или пък се изкривяват и иронизират. Умишлено написах думата роля в кавички, защото актуалната теория се опитва да избяга от това поставяне в затворени рамки. Понятието за определена роля в обществото е недостатъчно и тромаво, не позволява препокриването, преплитането, че дори и първосигналното несъответствие на различни типове поведение.

За да не изпаднем, обаче, в твърде теоретично и абстрактно измерение (макар това да е неизбежно, тъй като джендър-концепцията е преди всичко академичен проект), можем да зададем основния аналитичен код по следния начин: Джендър-науките се развиват от общото ядро на феминистичните движения *, а именно от критиката, че определени социални, политически и културни условия не позволяват равноправие между мъжете и жените, респективно създават различни възможни структури (в най-общия смисъл).

От джендър-перспектива няма оценяване на половете –  жените не са жертви, мъжете не са потисници. Един детайл, обаче, ми се струва изключително важен: няма такова нещо като Жената и Мъжът. Има жени и мъже (да спрем за улеснение в тази бинарност, макар да искам да добавя и „т.н.”) с различен житейски опит и никой не може (а и не иска) да говори обобщаващо за всички. Това е поуката от първите феминистични движения, които са имали много универсален подход и по този начин са пренебрегнали голяма част от жените (които са имали претенцията да представят), респективно говорели са с гласа на бялата християнка от средната класа.

Но нека се върнем в изходна позиция: И двата пола се влияят от социалната реалност и механизмите на нейното пресъздаване отново и отново, затова и двата пола са основен интерес на джендър-науките.

Това обяснява и възникването на нови академични дисциплини (men’s studies, queer studies и тн.) през последните 10 години, които се опитват да се отърсят от класическата аналитична хетеросексуална (бяла, християнска) рамка на противопоставяне мъж-жена. Някои теоретици като Judith Butler (която е култ!), изхождайки от лингвистиката, дори твърдят, че и биологичният пол е резултат на конструктивни процеси. Хм, за това друг път J

Как можем да обобщим насоките и предимствата, които ни дава понятието джендър?

Като начало е важен постулатът, че социалната реалност и най-общо казано, социалните институции (семейство, училище, религиозни организации и тн.) създават различия, които поставят хората в определено положение в обществото и изискват устояването на определен тип адаптивна идентичност. Ти си недосегаем, когато се напаснеш на общоприетия алгоритъм. Условието, че биологичният пол не е идентичен със социалния, но го обуславя, трябва да се допълни и с други характеристики като материално положение и етническа принадлежност, сексуална ориентация, възраст, религия, наличие на физически/психически затруднения и тн. Тази съвкупност от определящи елементи попада под микроскопа на джендър-изследователите и повдига въпроса: защо има причинно-следствени и връзки между определени елементи, как това се възпроизвежда в главите на хората, но и в държавните закони? Тялото и неговите „роли” имат история и тяхното съществуване по определен начин не е естествен резултат от неземни сили, а продукт на определен тип управление (още едно култово име в тази насока: Michel Foucault, който разбира управлението като разпределение на властови позиции и създаването на властови отношения и зависимости).

Макар да представих доста семпло и обобщено изключително комплексни въпроси, за един начален прочит става ясно, че феминизмът, тази страшна дума, също се развива, като своите идеи. Джендър-понятието определено е демократизирало дебата за половите отношения, избягвайки от радиалността на класическия феминизъм. Това не означава, че проблемите, заради които преди няколко десетилетия разлютени жени са горели сутиените си, за изчезнали. Ни най-малко.

Това, че аз или ти не сме ги преживели, или сме решили, че можем да живеем с тях, не оправдава нежеланието да отворим широко очи, да се поогледаме наоколо и да зададем неудобните въпроси.

____________________________________________________________________________________________

*голяма удивителна: феминизмът е исторически обоснован и локално зависим феномен. Това съвсем простичко означава, че в различни краища на света и по различни време идеите, зад които са заставали феминистките са били различни, точно както и начините, по които са постигали целите си.