Гей родители – аргументите

Преди няколко дни сама се набутах в поредната безумна дискусия на тема гей родители. Държа да я споделя, защото някой от елементите са противно повтарящи се и до болка изтъркани клиширани псевдоаргументи, които наистина трябва да спрат да се използват. Не казват абсолютно нищо и потвърждават и разпространяват невярна информация, която ни вреди съвсем реално…

Темата за гей родители е много експлозивна. Реакциите като цяло варират в няколко основни насоки.

1) “Но как ще разберат децата защо има двама тати/две мами? Това ще е объркващо за тях.”
Този аргумент е може би най-неприятен от всички. Той заема негативното отношение и реакция, предрасъдъци и стереотипи на коментиращия и ги приписва в името на грижата за неизвестни/анонимни деца.
Не, той/тя не е хомофоб… на него/нея му пука за децата, разбирате ли.
Този аргумент казва: “Aз не разбирам как може еднополова двойка да бъде добри родители  и смятам, че никой друг не може да го разбере също така.”

Вижте, децата са деца, за тях всичко е неразбираемо и сложно. Миенето на зъбите. Развиването на буркан, връзването на обувките. Мисля че не съм чувала обаче предложения да се спре производството на обувки с връзки и буркани с винтове, защото децата не ги разбират.
Всъщност, ако едно дете отрасне в една среда, за него тази среда е нормална. Докато някой мил възрастен не му заяви, че семейството му е странно, на детето е малко вероятно да му хрумне самостоятелно. На детето ще му направи впечатление, ако го третират негативно възрастните обаче. Проблемът и вината не е в детето (или в родителите му), а в другите възрастни и тяхното поведение спрямо детето и родителите му.
Или докато другите дечица, подучени от прекрасните си родители, не го зачекнат по негативен начин.
Хубаво е да не бъркаме едното с другото.

2) “Но това не е естествено/природно.”
Този коментар е дори още по-объркващ.
Природно е да умираме и от сърдечен удар, и от гангрена. Също така природно и естествено е да се налагаме по главите с камъни, защото искаме нещо чуждо.
Природно не означава добро, редно или правилно.
Формирането на моногамни връзки според много хора не е естествено или природно за хората също така. Голяма част от цивилизацията ни е в действителност вървене на пук на нашите инстинкти, така че този аргумент е недействителен и неадекватен и не казва нищо, освен: „нямам какво да кажа и си изсмуквам аргументи от пръстите”.

3) “Така децата ще станат също гей.”
Този аргумент почива на две странни основи. Едната, че да си гей е нещо лошо и трябва да се притесняваме, че има деца, които са гей. И втората основа е, че сексуалността е нещо, което се предава като грип.
По тази логика, сексуалността не е нещо, което някой е, а е нещо избираемо, хетеросексуалността също в този ред на мисли. Което е по-странно, хетеросексуалността е избрана умишлено от използващия този аргумент и той/тя явно очаква да бъде уважаван за този му избор, но не проявява същото уважение, което не са направили същия избор като него/нея. Което е просто лицемерно, да не споменаваме логически хаотично.

Сексуалността според мен е сложно нещо, което е флуидно, а не статично.
Основната дупка в тази логика е, че приема по дефиниция, че децата на всички гей родители задължително стават гей, а децата на всички хетеросексуални родители стават задължително хетеросексуални.
Което е пълна глупост по обясними причини. Не една и две хетеродвойки имат гей деца и хетеродецата също не са рядкост сред гей двойките.

4) “Гей родителите са лоши родители по дефиниция, защото са гей.”
Ето този аргумент за мен е най-сложен, защото не се позовава на някакви реални данни, а на принципа на “стринката-на-зълва-ми-имала-приятелка-чиято-братовчедка-веднъж-била-чула-по-радиото“.
В България гей хората 1. не могат да сключват брак, 2. не могат да осиновяват като двойка деца. Което означава, че почти всички примери, които могат да се посочат като защита или оборване са анекдотични, защото статистически изследвания на практика няма. И не, наистина, стринката на братовчедката на една позната не е достоверен източник, на който да основавате информацията си.

В света като цяло има също много организации, които си мрат да докажат, че гей родителите са лоши родители. За сега обаче изследванията по темата са положителни. Гей родилите не са нито стряскащо по-добри, нито стряскащо по-лоши родители. Каква изненада.

5) “Гей родителите ще отгледат детето в лоша среда.”
Сексуалността не прави никой автоматично добър или човек, добър или лош родител, нито средата им автоматично положителна или негативна.
С кого си лягаш няма отношение към това, дали си умен или глупав, разумен или не, грижовен или безхаберен. Иначе това поставя в много странна позиция всички лоши хетеро родители или лоши хетеро хора по дефиниция. Категорично отказвам да приема, че всички хетерохора сме свързани с кошерен разум и ако един хетерочовек е лош/добър, то това важи за всички останали. Същото важи и за гей хората.

Мога да разбера, че има хора, които са изпълнени с недоверие/съмнения към гей родителите… но когато спорите, замислете се, че докато повтаряте непотвърдени или откровено неверни идеи, не само че няма да помогнете, но в действителност вредите. Защото милото ви ангелче ще види поведението ви/ще го чуе, ще го запомни и после ще репликира вашето отношение към съучениците си или децата около него.

По думите на майка ми, същото е било, когато тя е била в раните си години и твърди, че е чувала почти идентични аргументи за деца на разведени родители или деца, отглеждани от един родител.
Каква изненада, светът не е свършил, напротив, в момента цивилизацията ни е достигаща нови и неподозирани висини като култура, изкуство, стандарт на живот, възможности и технологии.

Апокалипсисът заради наличието на гей родители (или пък единични родители също така) се отлага, защото гей родителите не са най-лошото, което може да се случи на едно дете. Най-лошото, което може да се случи на едно дете са незаинтересовани, неспособни и лоши (агресивни, тесногръди, социално неадекватни, насилници, сексуални насилници, физически и емоционално тормозещи) родители.

 

Advertisements

Феминистките съсипват бащинството, освен когато всъщност не го правят

На сайта на Бг-Татко се появи наскоро един изключително интересен текст.
Цитирам със съкращения, защото целта на тази публикация не е анализът на родителството, а на идеята, че „модерният феминизъм“ е негативен към мъжете бащи:

Доц. Д-р Румен Бостанджиев е един от малцината експерти в областта на сексологията у нас. Завършил е медицина и е специализирал сексология и сексуално образование през 1993г. Холандия и Белгия. През 2007 – 2008 участва в първата международна Академия по сексуална медицина, проведена в Оксфорд, Лисабон и Рим. Съучеридител е на Българската асоциация по сексуална медицина и е член на УС.

Доц.Бостанджиев е лицензиран психотерапевт, преминал обучение в международна програма на Американската психологична асоциация по личностно центрирана терапия, проведена през 1990 – 1994г. в Чехия и Словакия, както и в програма по психодрама, осъществено през 1990 – 1998г. от екипи на Морено института в гр. Юберлинген (Германия).
_________________________________________

През последните години някои войнстващи феминистки все по-открито поставят под въпрос смисълът на бащинството. Тяхното верую (най-често изковано като защита от травматичен семеен опит в детството) гласи – Мъжете не са ни необходими, освен като източник на репродуктивен материал. Ние сами ще отгледаме и възпитаме децата си, без да ставаме жертва на мъжкия деспотизъм.

Революционния дух на тази позиция ясно изразява волята за освобождение от вековната хегемония на мъжете. По принципа на махалото обаче се отива в краен сексизъм, като всички мъже биват заклеймени или като „мухльовци” или като „насилници” и „тирани”.  Ясно е, че съзнателния избор на самотно майчинство, не е породен от грижа за детето, а от стремеж да се преодолеят лични проблеми, при използване на детето като средство.

[…]

Съществуват безспорни доказателства за трудностите, пред които се изправят деца, отгледани по неволя само от единия си родител. Поради това отговорният родител (независимо от това дали е мъж или жена), когато реши да поеме тази роля най-напред се пита с кого ще си партнира в грижата за детето.

У нас все още необезпокоявано битуват нагласи към родителството, които драстично противоречат с интересите на децата. Една от тях е толерирането на съзнателното самотно майчинство и дори приемането му като проява на героизъм.

Естествено е една жена, която по стечение на житейските обстоятелства е принудена сама да се грижи за децата си, да бъде обект на възхищение и подкрепа, но това няма нищо общо с криво разбраното „право” сам да си родиш и отглеждаш дете. В този случай е очевиден конфликтът между правото на жената да бъде единствен родител и правото на детето да се роди в семейство с двама родители, където може да се развива пълноценно при грижата както на майка си, така и на баща си.

[…]

Отсъствието на баща (не само при самотно майчинство, но и при липса на ефективно присъствие на бащата в семейството) много често води до заучена безпомощност при децата, чувство за неувереност, липса на инициативност и решителност при отстояване на собствените интереси, неясна идентичност и размити граници с майката.

Не случайно голяма част от самотниците или хората с провали в личните си отношения са израснали именно в непълни семейства. Счита се, че при момчетата важна роля за това има отсъствието на ефективен модел за мъжко присъствие и поведение, чрез който подрастващия се идентифицира и овладява типичните за мъжа роли.

[…]

Текстът е изключително интересен. В него се разказва за една интересна фигура, а именно митичната феминистка-мъжемразка. Тук описаната „модерна феминистка“ дори отнася своята омраза едно стъпало по-нататък, където нейното желание да се откъсне от „мъжката хегемония“, до степен нежелание за какъвто и да е контакт с мъже, освен употребата им като размножително средство и да отгледа своето дете (своите деца) сама (с ужасяващи последици за споменатото дете, както ни убеждава авторът).

Признавам си, подобни текстове съм чела десетки. Всичките, от мъже и жени убедени АНТИ-феминисти или дълбоко уверени, че феминизмът е ненужна и излишна идея. Нито един път не съм чела подобен текст с автор феминист. Възможно е да има феминисти, които вярват в такива идеи, не знам, но сексологът Румен Бостанджиев не е приложил каквито и да е доказателства, цитати, коментари, академични препратки, заглавия на книги и т.н… иначе казано, някакъв пример за неговите идеи, че „модерните феминистКИ“ са такива, каквито той ги описва.
Въпреки че авторът е подписана като ДОЦЕНТ сексолог, иначе казано, това не е просто неготово лично мнение, той поставя своята репутация, опит и академични постижения зад нея… но за разлика от един академичен текст, който се налага да бъде защитен и аргументиран, тук имаме само теза без доказателства.

Интересно ми е къде се развива действието на това повествование. Няма начин да е в България, защото жените тук все още печелят по-малко от колегите си мъже за същия труд, а майчинските трудно могат да се нарекат примамлив стимул, служещ като основна мотивация за раждането на дете. Всъщност отглеждането на дете все още е трудоемка задача за двама родители, камо ли пък за един родител и то жена.

Не съм чувала подобни идеи сред българските феминисти, които познавам, нито пък в дискусионните форуми и клубове, които знам. Отново подчертавам, не е невъзможно да има такива, просто сякаш са се старали да бъдат невидими, без да оставят каквито и да е електронни или документирани следи.

Идеята, че жените масово забременяват (подлагат се на процедури за изкуствено оплождане), с основната цел да докажат как могат напълно да се справят в живота си без мъже (чисто логически, доста по-реално е да очакваме, че подобна жена би предпочела да осинови дете, отколкото да роди), а не защото желаят да бъдат родители, за мен говори за доста наивна или непълна представа за родителството в България.

Да не говорим, че намеква за стандарт на живот, който е далеч над средното за държавата, в която живеем. В паралелната реалност, която обитава доцент Бостанджиев,  самотните майки не са такива, защото нямат друг избор или това е най-малкото възможно зло, а единствено от каприз и желание да накажат мъжете.

Това по нищо не припомня на България,  която познаваме – държава със силно патриархална култура. Докато растях масовото отношение към единични родители беше или агресивна критика и обвинение към жените, оказали се в такава ситуация (независимо дали разведена, с починал мъж или извънбрачно дете), а към мъжете беше съжалително/омаловажителното отношение, че трябва да си намерят час по-скоро нова жена (за мен поне, импликирайки, че са физически или интелектуално неспособни да бъдат родители и че отглеждането на деца е „женска работа“).

Може би най-интересният момент е, че именно феминизмът се бори  родителството да бъде нещо, в което участват и двамата родители, а не чисто женска отговорност, стремейки се родителите да бъдат насърчавани и подпомагани от държавата.
Отново феминизмът е и движението, което се опитва да подпомогне мъжете, които искат да имат по-пълна и директна роля в отглеждането на детето, да могат да взимат бащинство и т.н. Съвременните академични трудове посветени на родителство и отглеждане на деца писани от феминисти, почти винаги подкрепят създаването на връзка родител-дете и за двата пола, а не основно и единствено майка-дете.

Едновременно с това феминистката теория е силно критична към създаването или поддържането на връзки в името на детето, а не поради някаква обич или близост между родителите… или по-лошо, поддържането на връзки, основани на насилие от страх заради обществена критика или чисто икономическата неспособност да се отделят от такива връзки, заради неспособността да отглеждат сами дете. Да, ако г-н Бостанджиев е критичен или отхвърлящ феминизма, защото смята, че едно дете има нужда от двама родители, независимо какви са те, тогава искрено се притеснявам за идеите и представите му за здравословни взаимоотношения.

Основния въпрос за мен тук е: къде са бащите? Те изобщо не присъстват в неговия сценарий. Не просто нямат никакво влияние, те ИЗОБЩО НЕ УЧАСТВАТ. Едни зли жени решили да си отглеждат децата сами и бащите на тези деца вдигнали рамене, казали „Ми добре“ и се изпарили. Мнението на г-н Бостанджиев за пола му, за бащите в България, явно не е особено добро. Неговото решение? Засрамване на жените, вместо желание за дискусия с бащите, за които иде реч.
Според неговата теория мъжете просто се носят неконтролируемо накъдето ги отвее вятъра, без собствена воля и не упражняват никакъв контрол над събитията в живота си.

Как точно се повдига дискусия за положително отношение към бащите чрез прехвърляне на вината върху тези имагинерни феминистки? Наистина имагинерни, защото наскоро проведох кратка онлайн кореспонденция с доцент Бостанджиев, молейки го да ми цитира академичните текстове, линкове към форуми или просто да ми разкаже на какво обосновава твърденията си, че това е „модерен феминизъм“, факти, примери, конкретни цитати, заглавия на книги… нещо, каквото и да е.

Отговорът му? Че всъщност не може да ми цитира подобни текстове или книги. Че жените, за които говори не биха се идентифицирали като феминистки и че няма доказателства зад обвинението си. Накратко, прочетох умерено дълъг текст написан от човек с претенциите да се изказва професионално, критикувайки движение, което според него, е негативно настроено към бащинството и съвместното отглеждане на деца… който накрая сподели, че всъщност не е много запознат с концепцията и идеите на феминизма, че няма доказателства зад твърдението си и че не може да аргументира думите си.
Както казах… феминистките унищожават бащинството… ама всъщност не го правят.

Прехвърлянето на цялата отговорност за отглеждането на дете и изборите, които се поемам по необясним начин падат изцяло върху майката, родителката… независимо, че аргументът, който той защитава е, че мъжете са равни и пълноправни родители с всички отговорности и задължения и въпреки това, той не го вярва.
Не вярва, че тези бащи наистина искат децата си и да бъдат част от живота им, щом са готови да обърнат гръб и да си тръгнат толкова лесно.

Което на мен ми се вижда далеч по-голямо мъжемразство, отколкото някога съм срещала по феминистки блогове… интересно, че най-негативно отношение към мъжете имат точно тези, които най-активно критикуват и отхвърлят феминизма.

Осиновяване

М. е осиновена. Научава когато е на около 13, 14 от изпаднала в деменция баба, която се оказва, че е съобщила на всички деца в семейството, че са осиновени.
М. го преживява няколко седмици, премисляйки и анализирайки темата в детайл, чудейки се защо, как, кой, какво… стигайки до извода, че нито един от онези въпроси няма значение. Отначало й е малко странно, тя й майка й си приличат изключително много. По-късно достига до извода, че nature няма никакъв шанс срещу nurture, поне що се отнася до функционално семейство, в което няма значение родствеността на детето. За разлика от безкрайно много филмови и литературни персонажи, М. не получава криза на идентичността, не се смята за излъгана, за измамена или пък се чувства нещастна от фактът, че (може да ) е осиновена. Осъзнава, че семейството е нещо доста по-комплексно от малко генетика в действие и стига до извода, че тя няма проблеми с темата.

Няколко седмици по-късно М. чува бабата да споделя новината и на друг от внуците си, разколебавайки я напълно, дали има нещо вярно в твърдението.
Години по-късно, все пак се оказва вярно, но М. вече толкова отдавна го е преживяла, че за нея не представлява никакъв проблем и значение. Съобщено й е с толкова страх, че тя се притеснява, дали не пропуска нещо? Защо темата е третирана като табу и защо всички очакват да реагира остро? „Всъщност майка ми се притесняваше, че ще го приема тежко, даже се уплаши и се разстрои, че това ще афектира отношенията ни. Не го показана, но си личеше, че я мъчи известно време. И това ме притесни най-силно. Идеята, че генетиката би имала някакво отношение във връзката с жената, която ме е отгледала или че по някакъв начин ще повлияе на обичта ми и доверието към нея. За мен нямаше никакво значение, те са моите родители и моето семейство. Не мисля, че има някакво значение дали съм била родена, осиновена, донесена от щъркела или намерена под зелка, как си се появил няма никакво значение. Всичко останало след това е важното.“

М. започва да се интересува от темата сериозно и достига до притеснителното наблюдение, че осиновяването в България все още е тема, за която не се говори, всъщност мълчанието по темата е толкова оглушително, че тя започва да споменава този факт от време на време. Реакциите на хората около нея я изумяват. Макар да не повлиява на отношенията й с околните (или поне тя твърди, че досега не е забелязала да има такива), шокът, изненадата и потреса на околните я кара да постави темата за родителството в перспектива.

„Говорила съм с хора за осиновяването. Не конкретно за моето, а за това по принцип. Много често чувах да ми споменават как не биха осиновили, как кръвта вода не става, как „моето дете си е мое“ и не че те има нещо против осиновяване на деца, но те не биха осиновили. Да, има много деца, които са без домове, но те не искат да се занимават с тях, те искат собствени деца. Това ме изненадваше. Не че имало нещо лошо в осиновяването или осиновените деца (че кой изобщо е казал, че може да има нещо лошо?), просто те не искат да имат нищо общо. И не че биха третирали осиновените деца по-различно, то това няма значение за тях, обаче… „човек не оставя току така детето си…“
След като отделих доста време да се интересувам от темата, стигнах до някои интересни изводи.

Първо, в България политиката на „don’t ask, don’t tell“ не се отнася за сексуалността, а за генетичната наследственост.
Второ, това отношение към генетичната родственост е главно проявление на патриархата, когато значението чие детето, е било изключително важно. Бащата трябва да знае чий са децата му, защото това е пряко свързано с наследствеността.

Културно, темата за осиновяването също се гледа изпълнена с подозрение и табута. Мога да се сетя за много филми, книги и подобни, в които осиновени деца са чудовища, изверги, убийци или често психични отклонения да бъдат приписвани на факта, че детето е било осиновено. Това демонизиране на изоставени или осиновени деца в никакъв случай не помага на общата картина или пък на самите деца, на родителите им и на семействата им. Страхът от изолация, от критика, от подигравка, всички те са много по-влияещи, отколкото генетичния произход. Проблемът с осиновените деца е самосбъдващо се проклятие. Превръщането на темата в табу, в нещо, което не се говори, коментира, вижда и чува, води само до тежки последствия, което е моето Трето наблюдение. Въпреки че съм изключително социална, контактувам с много хора и от години се интересувам от темата, съм срещала само още един човек, който е споделял, че е осиновен, но дори той е изключително притеснен от темата, а също така знам, че друга позната е правила опит да се самоубие, когато е научила, че е осиновена.

От друга страна, този тип отношение го срещах сред по-религиозни или по-слабо образовани хора. Когато дискутирах темата с хора от моя близък приятелски кръг, с млади хора, висшисти, учащи и специалисти, реакциите бяха доста по-различни. Макар да го имаше лекия шок, на самото осиновяване се гледаше съвсем различно, повечето от тях изразиха увереност, че те самите биха осиновили, както и че да, наистина темата е изключително табу, не са се замисляли за този факт досега. Концепцията за осиновяване е все още непозната и премълчавана, тя просто не се споменава. Което е най-малкото странно, защото домовете за сираци и изоставени деца в България са пълни. Около 2800 семейства чакат, за да осиновят дете (данните са от 2009та година). Темата е сложна, защото не всяко изоставено дете може да бъде осиновено, много често децата пропадат в дупките на системата и остават до пълнолетието си в домове.

Всичко това ме кара да се замисля, какво точно влагаме ние в концепцията за деца, за семейство, за социални връзки.
Също така, когато се опитах да разуча процесите за осиновяване, открих, че упражнението е изключително сложно и трудоемко. От разкази на познати, които са опитвали да осиновят, се сблъсках с много замръзнала картина.
За това реших да се обърна от по-публична платформа.“

М. ме помоли да публикувам историята й тук и се надява да се стартира дискусия, в която темата да се огледа по-подробно, който има подобни наблюдения да сподели, да разкаже.
Според М. мълчанието трябва да бъде нарушено.

Така е, защото е така

Когато си зададеш въпроса „Защо  хората се държат по този начин?”, най-лесният и немарлив възможен отговор, до който можеш да стигнеш, е: „Така се държат, защото са си такива. Така е, защото е така (и трябва да е така).”

Например: Защо циганите крадат метал? Ами явно са си такива, това им е в кръвта. (Жоро Пентаграм здравата ме разсмя с една своя статия, в която съвсем сериозно предполагаше, че ако му прелеят циганска кръв, сигурно и той ще започне да се кефи на циганска музика и да посяга да краде жица.)

Това е лесен и удобен начин да си отговорим на всеки въпрос. Защо за децата на викингите е било норма да проявяват хипер-активност? В днешни дни възприемаме това като болестно отклонение, което следва да се лекува с медикаменти или помощ от психолог. Както и да е, не е нужно да мислим, обяснението е просто – на тия деца явно им е било в кръвта. Дали и днес им е в кръвта? Това, че потомците на някогашните кръвожадни викинги сега живеят в държави с ниска престъпност, висока култура и жизнен стандарт (ето любопитни снимки от норвежки затвор), е пренебрежимо – винаги можем да скалъпим някакво увъртане и да се измъкнем от този факт.

Тъжното е, че подобни „обяснения“ са капитулация на интелекта пред това да обясни истински едно явление. Когато един фрашкан с тестостерон, агресивен и космат мъж като мен редовно нагъва шоколад, защото е живял в по-особени условия и това му е била социално достъпната дрога, докато алкохолът и цигарите ги е проспал и затова са му безинтересни, е много забавно да видиш жонглиранията, с които се обяснява защо мъж може да прояви *вроденото* желание на жените да се тъпчат с шоколад. Когато видим жена като съпругата ми, която се ориентира перфектно с карта и без карта, постоянно измисля и конструира мебели и най-различни сложни механизми по начини, напълно невьобразими и неразбираеми за мен, е много забавно отново да видиш невероятните огъвания и логически изкривявания, с които обясняват какво се е счупило, та жена да има „чисто мъжките“ качества да се ориентира и да бъде инженер. Това е просто жалко, приятели. Четенето е една от най-неестествените и неприродни (по вашите критерии) дейности на света, и все пак четете това изречение. Как изобщо и двата пола, че и децата, съумяват да правят нещо толкова неестествено?

Има още

Пол и Наука

Невробиологът Бен Барс има уникален поглед към твърдението на бившия президент на Харвад, Лорънс Съмърс, че вродени различия между двата пола могат да обяснят защо много по-малко жени, отколкото мъже, стигат до най-високите етажи на науката.

Барс е бил жена, но е сменил пола си.

В необикновената си критика публикувана на 12 Юли 2006г., биологът от Стандфордският университет – който е роден, отгледан и израснал като Барбара – разказва, как социалния му опит като мъж И жена му е дал специфичен поглед към предубежденията, които пречат на жените да успеят в науката.

След като претърпява смяна на пола през 1997, когато е на 42 години, Барнс си спомня как чул свой колега, неподозирайки за неговата операция, да казва: ”Бен Барнс направи страхотен семинар днес, неговата работа е много по-добра от тази на сестра му.”

Докато е бил жена студент в MIT Барнс разрешава комплексен математически проблем, затруднил много негови колеги от мъжки пол – работата му обаче е омаловажена от професора му с думите „Твоят приятел сигурно ти я решил.”

„Като цяло” – пише Барнс „основната разлика, която ми се наби на очи е, че хората, които не знаят, че съм си сменил пола, ме третират с много повече уважение”, отколкото докато е бил жена. „Мога дори да довърша цяло изречение, без да бъда прекъснат от колега мъж.”

Барс разказва, че промяната му дала възможност да участва в разговори, от които преди това е бил изключен. „В един разговор мъж хирург ми каза, че никога не е срещал жена хирург, която да е добра колкото мъжете.”

Думите на Барс, подкрепени със научни изследвания правят драматичен завой в противоречивата тема, започнала с предположението на Съмърс през 2005г., че „специфичните интереси” (свързани с половете) могат да обяснят защо има толкова малко жени учени в Харвард. След продължителен конфликт с Факултета по Наука и Икзуства, Съмърс подава оставка в началото на 2006г.

Този случай разпалва разгорещен спор между тези, които смятат, че теорията за вродените разлики е просто пример за сексизма, който пречи на жените да се развиват и насочват към специалността и други, които твърдят, че желанието за политическа коректност пречи на учените да дискутират и изучават темата по-откровено и безпристрастно.

Макар че има мъже и жени и от двете страни на барикадата, тази дискусия хвърля светлина върху пукнатините по границите на полът, които правят опитът и наблюденията на Барнс толкова необикновени. Той казва, че си е дал сметка, че много мъже не осъзнават специфичните привилегии, които им дава принадлежността към мъжкия пол, което ги прави неспособни да разберат ограниченията, които стъкления таван и дискриминацията оказва над жените.

Коментарът на Барнс е публикуван на 12 Юни 2006 в журналът “Nature” (имам достъп до споменатия текст, ако някой го иска, пратете ми имейл и ще ви го изпратя. Е.). Ученият е отнесъл дискусията до най-високите етажи на науката в САЩ, започвайки кампания, с която се надява да направи критериите за престижните награди в сферата по-безпристрастни.

В свое интервю, Нанси Андреасен (известна психиатърка от Университетът на Айова), се съгласява с Барс. Твърди, че й е отнело много време да убеди съпруга си, че към него се отнасят с по-голямо уважение, когато отиде на гишето за продажба на билети, отколкото към нея. Когато спряла да изпраща своите научни статии подписани с цялото си име и започнала да използвала инициалите Н. С. Андреасен, публикациите и са били много по-добре приети.

Андреасен, която е една от сравнително малкото жени, които са печелили наградата на Национален Медал за Наука, казва, че редовно й се припомня, че е жена в мъжка сфера. „Често ми се случва да съм сред група мъже и някой да дойде и да поздрави мъжете, без изобщо да ме забележи, защото в професионалните среди мъжете не са програмирани да забелязват жените.” – казва тя.”Когато най-накрая някой от мъжете подхвърли ‘Предполагам, че не си се запознал с Нанси Андреасън”, новодошлият се изчервява и казва „О, Нанси, приятно ми е!”

Съмърс не е отговорил на молбата за интервю, но двама учени, които Барс критикува наравно със Съмърс, твърдят, че невробиологът е представил невярно техните гледни точки и нечестно е атакувал онези, които не са съгласни с грубите обвинения в сексизъм и расизъм. Стивън Пинкер (Харвард) който е специализирал в сферата на когнитивната наука и биологът Питър Лорънс (Британска лаборатория по молекулярния биология в Кеймбридж) твърдят, че има убедителни данни подкрепящи твърдението, че интелектуалните способности на мъжете и жените се различават.

Макар да допускат възможността предубежденията към жените да са фактор защо има толкова малко жени в науката и двамата спорят, че това не е основната причина.

Пинкер, който се индетифицира като феминист, твърди, че експерименти са показали, че средно, жените се справят по-добре от мъжете в областта на математическите изчисления и способността за изразяване, докато мъжете са по-добри във пространствените визуализации и математическите анализи. Според него не е изненадващо, че в неговата сфера на езиковото развитие има повече жени, отколкото мъже, докато в инженерството има повече мъже от жени.

Необходимо ли е за прогресът на жените, те да бъдат неразличими от мъжете?” пита той. „Получава се объркване между равностойност и еднаквост. Нека приемем, че имаме доказателства, че има разлики между половете. Това прави ли дискриминацията срещу жени или мъже правилна? Моралният проблем със справедливото отношение към индивида не бива да се смесва с емпиричните проблеми.”

Лорънс намира за „утопична” идеята, че „един хубав ден ще има равен брой мъже и жени във всяка сфера, включително в сферата на научните изследвания”.

Той казва, че разнообразие от когнитивни разлики може да обясни до някаква степен сериозната разлика в съотношението между половете, както в неговия институт, където има 56 мъже и 6 жени учени. Но дори омаловажавайки ролята на сексизма, Лорънс твърди, че състезанието в науката е в полза на агресивните, амбициозни хора, повечето от които се случва да са мъже.

„Нека да се опитаме да търсим качествата, които действително ни трябват.” – казва той. „Вярвам, че ако направим това, ще избираме повече жени и по-деликатни мъже. Именно по-деликатните хора са дискриминирани в борбата за оцеляване.”

Барс и Елизабет Спелке (психоложка от Харвард), която е водила публичен дебат с Пинкер по темата, казват че нямат проблем с идеята, че двата пола се различават – въпреки че някои разлики, особено при децата, са обусловени от предубежденията на възрастните, които тълкуват по различен начин едно и също поведение, в зависимост дали се проявява сред момчетата или сред момичета.

Но заедно твърдят, че е трудно да се различи кое е следствие на природни дадености и кое на възпитание.
„Съмнява ли се някой, че ако учи по-усилено, ще се представи по-добре на изпит?” – пита Барс. „Съществуването на разлики в коефициента на интелигентност не означава, че те са непреодолими. Защо азиатските момичета се представят по-добре в математиката от американските момчета? Никой не смята, че това е заради вроденото им превъзходство.”

В нейния дебат с Пинкeр през 2005, Спелке твърди, че аргументите използвани в подкрепа на „вродените различия” биха звучали абсурдно, приложени към предишни епохи: „Няма да намерите азиатски или индийски лица в науката от 19-ти век. Може да се изкушим да приложим същия статистически модел на разсъждение и да кажем: ето, трябва да има нещо в европейските гени, което ги прави по-добри от азиатските гени. Или да се заинтересоваме какви са били действителните причини и как точно е изглеждал светът през очите на европейците в 19 век.”

”Мисля, че ще бъде полезно да се спрем и да се замислим защо почти всички Нобелови лауреати са мъже?” „Отговорът на този въпрос може би е същият, като причината защо всички велики учени във Флоренция са били християни.”

~

Благодарности на ГГЕ, който ни остави линк към тази публикация.

Полове и математика

Прекарах последните дни в подготвяне на публикация на тази тема, но дамите от Socimages са се справили доста по-семпло и изящно от мен, така че просто ще цитирам техния текст.

It is pi plus C of course

В някои общества уменията свързани с математика са дефинирани на полов принцип.
Т.е. много хора смятат, че момчетата и мъжете се справят и разбират по-добре математика от момичетата и жените и че тази разлика е на биологична основа (хормонална, неверологична или нещо друго, записано някъде из Y хромозомата).

Но изследванията посветени на половите разлики по в математиката представя по-различна картина. Натали Eнджър и Кенет Чанг (Natalie Angier and Kenneth Chang)  разглеждат тези разлики в New York Times. Те докаладват следните наблюдения (които са конкретно за Съединените Щати, освен в някои конректни примери, в които е отбелязано специално за кои други държави става дума)* :

•  Няма разлика в справянето с математика преди 7г. възраст и при двата пола. След началото на пубертета, започват да се появяват разлики (момчетата изкарват 30-35 точки повече от момичетата в математичексата част на SAT). Но резултатите в различни подкатегории в математиката варират сериозно (често момичета се справят далеч по-добре от момчетата ).

•  Когато момчетата се справят по-добре, те също така се справят и по-зле. Момчетата е по-вероятно да отговорят на всички въпрси погрешно, отколкото момичетата. Иначе казано, те покриват и двата края на камбаната; момчетата се справят едновременно по-добре и по-зле от момичетата в математиката.

• Това означава, че начинът, по който ние тестваме математическите способности е политически избор. Ако се обявява кой е най-добър по математика – отговорът е момчетата. Ако се обявява средните математически умения на база пол, ситуацията е почти същата.

• Начинът, по който решаваме да тестваме математическите способности е също политически. Въпреки, че момчетата се справят по-добре от момичетата със SAT, оказва се, че тези резултати не са същите, като резултатите от математическите представяния в клас. Момичетата редовно се справят по-добре от момчетата с математиката в учебна среда.

• И след като момичетата често се справят по-добре от момчетата в практическа ситуация, математическите наклонности и способности (дори когато сравнението е правено на ниво много добро, а не средно представяне) не обяснява неравномерността на половото представяне в кариерите с науча насоченост (повечето от които изискват просто да разбиране от математика, а не гении в сферата). Във всеки случай, резултатите от математическото представяне на половете е много слабо свързано с това кой решава да се насочи към научна кариета, особено по отношение на момичетата. Много момичета с високи резултати не се насочват в тази посока и много момчета със слаби се разултати се насочват натам.

Нека погледнем някои международни сравнения:

• Момчетата се справят по-добре само в половината от OECD нациите. В почти всички останали държави, няма сериозни различия между двата пола. В Исландия, момичетата сериозно превъзхождат момчетата като резултати.

• В Япония, макар момичетата да се справят по-зле от момчетата в сферата, техните резултати значително превъзхождат резултатите на американските момчета. Което показва, че това, че момчетата се справят по-добре от момичетата в математиката в една държава, не означава, че всички момчета от всички държави имат по-добри резултати от всички момичета във всички държави.

• Въпреки това, дори в Исландия момичетата имат по-негативно отношение към математиката от момчетата.

Каква е реалността в такъв скучай? Едно изследване открива, че разликите  в математическите способности на база пол и нивото на социалното полово неравенство в едно общество са силно свързани. Иначе казано „разликата между представянето на момичетата и момчетата в математическата сфера, въпреки че исторически е благосклонна към момчетата, значително намалява в по полово равноправни общества.“

Част от проблема е, че момчетата и момичетата си създават представи дали ще се справят добре или зле с математиката благодарение на глупости от типа на Барби „Математиката е трудна!“ (продавана и след това изтеглена през 1992г:

Въпреки това, несигурността на момичетата по отношение на техните математически спообности не е само защото ТЕ се подценяват и действат съобразно културния норматив, но и учителите им, които им преподават в основното училище (90% от които са жени) когато показват същата несигурност и неувереност, предават това си отношение на учениците. Скорошно изследване се занимава подобно с тази тема. Ето един кратък абзац, който е изключително показателн:

Нямаше връзка между несигурността на преподавателя и нивото на математически псоосбности в началото на учебната година.В края на учебната година обаче, колкото по-неесигурни са били преподавателите по математика, толкова по-вероятно е момичетата (но не и момчетата) да възприемат за иситна и да се съобразяват с разпространените стереотипи, че „момчетата са добри в математиката, а момичетата в четенето“, което намалява техните резултати в математиката. Действително, в края на учебната година, момичетата, които възприемат по-сериозно тези стереотипи  имат значително по-слаби резултати и постижения в математиката, отколкото момичетата, които пренебрегват стереотипите и момчетата като цяло.

Иначе казано: с разликата на гениалните таланти в тази сфера, мъжете и жените имат еднакъв потенциал да бъдат добре или зле в математиката. Но в общества, в които е разпространено вярването, че жените не могат или не трябва да се занимават с математика, резултатите се променят негативно за женското представяне. И както Fatistician казва – „математиката е умение“. Хората, които намират практикуването й за безсмислено, няма да се занимават и съответно няма да се справят добре с него, независимо дали имат Y хромозома или не.

Ако отнесем тази информация към повечето разпространени представи как се справят мъжете и жените в дадена сфера нe на база пол, а на техните отделни постижения, ще получим съвсем различна представа кои са „мъжки“ и „женски“ сфери и до каква степен те са плод на социален конструкт и самовнушение, което би било само полезно както за икономиката, така и за самите мъже и жени като цяло.

* ще преведа целия текст на Енджър и Кенет по-нататък, но не мога да дам конкретна дата.