Приносът на Розалинд Франклин

В новия си дом нямам Интернет, което е чудесно, защото ми отваря време за четене. Една от книгите, които чета напоследък, е „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън. Пасажът, в който се описва откриването на ДНК, хвърля светлина върху това как може да останеш в сянка, независимо от приноса си или уменията си. Съвсем земен пример за това как се пише историята. Без излишни предисловия, предлагам откъс от самата книга:

„Въпреки че Крик и Уотсън, според всеобщото мнение, се радват на почти всичките заслуги за разкриване на загадката на ДНК, пробивът им бил решително зависим от експерименталната работа, извършена от конкурентите им, резултатите от която били получени „случайно“ според тактичните думи на историчката Лайза Жардин. Доста пред тях, поне в началото, били двама учени от Кингс Колидж в Лондон — Уилкинс и Франклин.

Роденият в Нова Зеландия Уилкинс бил скромен човек до такава степен, като че ли бил невидим. В документален филм на PSB за откриването на структурата на ДНК — постижение, за което той получава Нобелова награда през 1962 г. заедно с Крик и Уотсън — той бива изцяло пренебрегнат.

Най-енигматичната личност от всичките била Франклин. В един изключително неласкателен портрет в Двойната спирала Уотсън изобразява Франклин като жена, която е неблагоразумна, потайна, винаги недружелюбна и, което най го дразнело — почти нарочно несексапилна. Той признава, че „не била непривлекателна и би могла да бъде доста впечатляваща, ако проявявала поне малко интерес към дрехите“ — но в това отношение разочаровала всички очаквания. Тя дори не използвала червило, отбелязва той в почуда, а усетът й към дрехите „показвал всичкото въображение на английските подрастващи интелектуалки.“ (През 1968 г. Харвард Юнивърсити Прес спряла публикация на Двойната спирала, след като Крик и Уилкинс се оплакали относно характеристиките в нея, които научната историчка Лайза Жардин описала като „неоснователно обидни“. Цитираните описания по-горе са след като Уотсън смекчил коментарите си. – бел.а.)

Франклин обаче притежавала най-добрите изображения по онова време на вероятната структура на ДНК, получени посредством рентгенова кристалография — техниката, усъвършенствана от Линус Полинг. Кристалографията била успешно използвана, за да се изучават атомите в кристалите (оттук „кристалография“), но ДНК молекулите били доста по-пипкава работа. Само Франклин успявала да получи добри резултати при процеса, но за безкрайно раздразнение на Уилкинс отказвала да споделя с него откритията си.

Франклин не трябва да бъде изцяло обвинявана за това, че не проявявала вежливост при съобщаване на откритията си. Жените учени в Кингс Колидж през 1950-те били третирани с официална надменност, която смайва съвременната чувствителност (всъщност, която и да е чувствителност). Колкото и старши или утвърдени да били тези жени, не им било позволявано да влизат в стаята на старшия преподавателски състав, а вместо това трябвало да се хранят в отделна стая, за която дори Уотсън признавал, че била „неприветлива и затънтена“. Отгоре на това, непрекъснато й бил оказван натиск — понякога била наистина тормозена — да сподели резултатите си с трио от мъже, чието отчаяно желание да хвърлят поглед върху тях рядко било съпроводено с по-приятни качества като уважение. „Страхувам се, че винаги показвахме, така да се каже, снизходително отношение към нея“, си спомня Крик по-късно. Двама от тези мъже били от конкурентна институция, а третият повече или по-малко бил открито на тяхна страна. Така че не е изненадващо, че Франклин съхранявала резултатите си заключени.

Комикс: Hark! A Vagrant

Че Уилкинс и Франклин не се разбирали било факт, който Уотсън и Крик очевидно са използвали в своя полза. Въпреки че Крик и Уотсън нарушавали доста безсрамно територията на Уилкинс, той заставал непрекъснато именно на тяхна страна — което не било съвсем изненадващо, тъй като самата Франклин започвала да се държи по определено странен начин. Въпреки че резултатите й показвали, че ДНК била категорично спираловидна по форма, тя настоявала пред всички, че не е така. За срам и ужас на Уилкинс през лятото на 1952 г. тя поставила подигравателно съобщение около департамента по физика в Кингс, което гласяло: „С голямо прискърбие съобщаваме за смъртта в петък на 18 юли 1952 г. на ДНК спиралата… Надяваме се, че д-р М. X. Ф. Уилкинс ще говори в памет на споминалата се спирала.“

Резултатът от всичко това бил, че през януари 1953 г. Уилкинс показал на Уотсън изображенията, получени от Франклин — „очевидно без нейно знание или съгласие.“ Би било омаловажаващо това да бъде наречено значителна помощ. Години по-късно Уотсън признал, че това „било най-значимото събитие… то ни мобилизира.“ Въоръжени със знанието за основната форма на ДНК молекулата и някои важни елементи на измеренията й, Уотсън и Крик удвоили усилията си. Сега всичко като че ли им потръгнало. По едно време Полинг бил на път за конференция в Англия, на която по всяка вероятност е щял да се запознае с Уилкинс и да научи достатъчно, за да поправи неправилните си схващания, които го били отправили в погрешна изследователска посока, но това била ерата „МакКартни“ и Полинг бил задържан на летище Айдълуайлд в Ню Йорк, като паспортът му бил конфискуван, поради това, че бил с твърде либерален темперамент, за да му бъде позволено да пътува в чужбина. Крик и Уотсън имали благоприятния и щастлив късмет, че синът на Полинг работел в „Кавендиш“ и невинно ги държал в течение на всички новини относно развитието или проблемите в къщи.

Все още изправени пред възможността всеки момент да бъдат поставени в неудобно положение, Уотсън и Крик се захванали трескаво с проблема. Знаело се, че ДНК имала четири основни компонента — наречени аденин, гуанин, цитозин и тиамин — и че те се чифтосвали по определени начини. Като си играели с парчета картон, изрязан във формата на молекули, Уотсън и Крик успели да открият как парчетата си пасвали. От това направили модел тип Мекано — вероятно най-известният в съвременната наука — състоящ се от метални плочи, затегнати с болтове в спирала, и поканили Уилкинс, Франклин и останалия свят, за да го разгледа. Всеки знаещ човек можел веднага да види, че са разрешили проблема. Несъмнено била брилянтна детективска работа, със или без помощта на изображенията на Франклин.

Изданието на Нейчър от 25 април 1953 г. включвало статия от 900 думи, написана от Уотсън и Крик и озаглавена „Структура на дезоксирибонуклеиновата киселина.“ Била съпроводена от отделни статии от Уилкинс и Франклин. Било забележително време за света — Едмунд Хилари щял точно тогава да се изкачи на върха на Еверест, а на Елизабет II й предстояло да бъде коронясана за кралица на Англия — така че откриването на загадката на живота останало до голяма степен незабелязано. Излязло малко съобщение в Нюз Кроникъл и било пренебрегнато другаде.

Розалинд Франклин не споделила Нобеловата награда. Починала от рак на яйчниците само на трийсет и седем години през 1958 г., четири години преди наградата да бъде връчена. Нобеловите награди не се дават посмъртно. Ракът със сигурност възникнал в резултат на постоянното излагане на рентгенови лъчи в работата й, и иначе не би трябвало да се случи. Във възхваляващата биография на Франклин от 2002 г. Бренда Мадокс отбелязва, че Франклин рядко носела оловна жилетка и често нехайно заставала пред лъчите. Осуалд Авери също никога не спечелил Нобелова награда и също до голяма степен бил пренебрегнат от следващите поколения, макар че той поне получил удовлетворението да живее достатъчно дълго, за да види откритията си доказани. Умира през 1955 г.“

10 thoughts on “Приносът на Розалинд Франклин

  1. Мерси много за тази статия! Беше ми много интересно да я прочета.

    Само че който е превеждал книгата не го бива особено… такъв текст се превежда в сегашно историческо време, като за начало. Така звучи като някакъв мит или клюка.

  2. Не че е свързано с темата, но уау, много красива жена е била Розалинд.
    За мен е невероятно интересно да прочета как всичко, което колегите й имат да кажат за нея се ограничават до външния й вид и нейното нежелание тя да се съобразява с техните очаквания как трябва да изглежда и да се държи тя.
    Звучи ми като изключително интелигентна жена, със сухо чувство за хумор.
    Колкото до онези двамата, според мен са заслужавали „задници на десетилетието“, отколкото Нобелова награда.
    Ако прегледаме по-сериозно историята, ще видим подобни случки отново, отново и отново.
    Всъщност използването на труда без позволение, без знание и крадене на заслуги е било нещо често срещано в средите тогава, независимо от пол.

    • Много интересен текст.
      Иначе в допълнение на коментара на Енея искам само да отбележа, че този вид удари под кръста обикновено се считат „женски“ номера, хитрости и пр. Ако подобно нещо се случи между две жени и изобщо ако има някакъв спор между жени (професионален, в парламента, където щете), дори и логически аргументиран, винаги на него се гледа със снизхождение и подигравка „хахах, остави ги женките, на две магарета сламата не могат да разделят“.

  3. Винаги съм смятала, че това е най-големият научен грабеж на миналия век, почти толкова потресаващ като несправедливостите срешу Никола Тесла.

  4. Мен пък тази история ми се струва доста стереотипна погледната през призмата на днешната научна реалност. Франклин очевидно се е справила чудесно, въпреки всички несгоди – колеги, неуютна стая и т.н. Но какво е направила всъщност? Макар и учен е подходила съвсем класически по женски. Провела е много експерименти, записала е прилежно в тетрадката всички данни и… толкоз. Именно бруталният Уотсън е извлякъл есенцията от нейния рисърч и е построил модела на ДНК. Но така е то. Трябва да си луд за да имаш успех, трябва риск. Не е само да хленчиш за права… А научен грабеж е твърде пресилено.

    • Ако помислиш над това, което си написал за повече от десет секунди, ще осъзнаеш каква простотия точно си казал.
      Логиката ти, че понеже тя не е изтичала през глава да носи резултатите си, на хора, които я пренебрегват, омаловажават и третират все едно малоумна, е меко казано абсурдна. Да не говорим, че не можеш да докажеш, че тя не ги е пазела, защото е имала някаква цел, така че в случая думите ти се свеждат до „ми тя е жена, значи няма никакви права над интелектуални си труд, личното пространство, тялото си и никой не й дължи нищо, щото е жена“ е просто тъжно и никак не подкрепя тезата ти, но пък те представя като кръгъл идиот.

      • Какво? Написала си пълен нонсенс. Не злоупотребявай с логиката, не ти е силната страна… Полът няма значение, освен че е попречил на Франклин да бъде на мястото на Уотсън. Тоест вместо да тегли един шут на Уилкинс (ако толкова не се разбират) и да свърши сама работата тя се е фръцнала и се е нацупила.

        • Доколкото виждам нямаш дори повърхностни познания от този период, не знам за кой говори глупостите, но знам кой го мързи даже Уикипедия да отгърне, преди да седне да се изказва експертно.

          Хубаво е да има дискусия, но би било малко по-интересно ако някой коментиращи си напишат домашното и знаят за какво говорим, защото на обща култура не винаги е достатъчно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s