Осиновяване

М. е осиновена. Научава когато е на около 13, 14 от изпаднала в деменция баба, която се оказва, че е съобщила на всички деца в семейството, че са осиновени.
М. го преживява няколко седмици, премисляйки и анализирайки темата в детайл, чудейки се защо, как, кой, какво… стигайки до извода, че нито един от онези въпроси няма значение. Отначало й е малко странно, тя й майка й си приличат изключително много. По-късно достига до извода, че nature няма никакъв шанс срещу nurture, поне що се отнася до функционално семейство, в което няма значение родствеността на детето. За разлика от безкрайно много филмови и литературни персонажи, М. не получава криза на идентичността, не се смята за излъгана, за измамена или пък се чувства нещастна от фактът, че (може да ) е осиновена. Осъзнава, че семейството е нещо доста по-комплексно от малко генетика в действие и стига до извода, че тя няма проблеми с темата.

Няколко седмици по-късно М. чува бабата да споделя новината и на друг от внуците си, разколебавайки я напълно, дали има нещо вярно в твърдението.
Години по-късно, все пак се оказва вярно, но М. вече толкова отдавна го е преживяла, че за нея не представлява никакъв проблем и значение. Съобщено й е с толкова страх, че тя се притеснява, дали не пропуска нещо? Защо темата е третирана като табу и защо всички очакват да реагира остро? „Всъщност майка ми се притесняваше, че ще го приема тежко, даже се уплаши и се разстрои, че това ще афектира отношенията ни. Не го показана, но си личеше, че я мъчи известно време. И това ме притесни най-силно. Идеята, че генетиката би имала някакво отношение във връзката с жената, която ме е отгледала или че по някакъв начин ще повлияе на обичта ми и доверието към нея. За мен нямаше никакво значение, те са моите родители и моето семейство. Не мисля, че има някакво значение дали съм била родена, осиновена, донесена от щъркела или намерена под зелка, как си се появил няма никакво значение. Всичко останало след това е важното.“

М. започва да се интересува от темата сериозно и достига до притеснителното наблюдение, че осиновяването в България все още е тема, за която не се говори, всъщност мълчанието по темата е толкова оглушително, че тя започва да споменава този факт от време на време. Реакциите на хората около нея я изумяват. Макар да не повлиява на отношенията й с околните (или поне тя твърди, че досега не е забелязала да има такива), шокът, изненадата и потреса на околните я кара да постави темата за родителството в перспектива.

„Говорила съм с хора за осиновяването. Не конкретно за моето, а за това по принцип. Много често чувах да ми споменават как не биха осиновили, как кръвта вода не става, как „моето дете си е мое“ и не че те има нещо против осиновяване на деца, но те не биха осиновили. Да, има много деца, които са без домове, но те не искат да се занимават с тях, те искат собствени деца. Това ме изненадваше. Не че имало нещо лошо в осиновяването или осиновените деца (че кой изобщо е казал, че може да има нещо лошо?), просто те не искат да имат нищо общо. И не че биха третирали осиновените деца по-различно, то това няма значение за тях, обаче… „човек не оставя току така детето си…“
След като отделих доста време да се интересувам от темата, стигнах до някои интересни изводи.

Първо, в България политиката на „don’t ask, don’t tell“ не се отнася за сексуалността, а за генетичната наследственост.
Второ, това отношение към генетичната родственост е главно проявление на патриархата, когато значението чие детето, е било изключително важно. Бащата трябва да знае чий са децата му, защото това е пряко свързано с наследствеността.

Културно, темата за осиновяването също се гледа изпълнена с подозрение и табута. Мога да се сетя за много филми, книги и подобни, в които осиновени деца са чудовища, изверги, убийци или често психични отклонения да бъдат приписвани на факта, че детето е било осиновено. Това демонизиране на изоставени или осиновени деца в никакъв случай не помага на общата картина или пък на самите деца, на родителите им и на семействата им. Страхът от изолация, от критика, от подигравка, всички те са много по-влияещи, отколкото генетичния произход. Проблемът с осиновените деца е самосбъдващо се проклятие. Превръщането на темата в табу, в нещо, което не се говори, коментира, вижда и чува, води само до тежки последствия, което е моето Трето наблюдение. Въпреки че съм изключително социална, контактувам с много хора и от години се интересувам от темата, съм срещала само още един човек, който е споделял, че е осиновен, но дори той е изключително притеснен от темата, а също така знам, че друга позната е правила опит да се самоубие, когато е научила, че е осиновена.

От друга страна, този тип отношение го срещах сред по-религиозни или по-слабо образовани хора. Когато дискутирах темата с хора от моя близък приятелски кръг, с млади хора, висшисти, учащи и специалисти, реакциите бяха доста по-различни. Макар да го имаше лекия шок, на самото осиновяване се гледаше съвсем различно, повечето от тях изразиха увереност, че те самите биха осиновили, както и че да, наистина темата е изключително табу, не са се замисляли за този факт досега. Концепцията за осиновяване е все още непозната и премълчавана, тя просто не се споменава. Което е най-малкото странно, защото домовете за сираци и изоставени деца в България са пълни. Около 2800 семейства чакат, за да осиновят дете (данните са от 2009та година). Темата е сложна, защото не всяко изоставено дете може да бъде осиновено, много често децата пропадат в дупките на системата и остават до пълнолетието си в домове.

Всичко това ме кара да се замисля, какво точно влагаме ние в концепцията за деца, за семейство, за социални връзки.
Също така, когато се опитах да разуча процесите за осиновяване, открих, че упражнението е изключително сложно и трудоемко. От разкази на познати, които са опитвали да осиновят, се сблъсках с много замръзнала картина.
За това реших да се обърна от по-публична платформа.“

М. ме помоли да публикувам историята й тук и се надява да се стартира дискусия, в която темата да се огледа по-подробно, който има подобни наблюдения да сподели, да разкаже.
Според М. мълчанието трябва да бъде нарушено.

26 thoughts on “Осиновяване

  1. За съжаление няма тенденции за промяна на тези закостенели виждания.
    Знам за тежки случаи. Семейство осиновява бебе на няколко месеца. Решили, че не могат да имат деца. След това обаче се случва нещо много често разпространено – след процедурата по осиновяване жената забременява с лекота. Осиновеното дете (вече голям човек) редовно търпи различно отношение от родителите си и то в отрицателна насока. Сърце не им даде да го върнат в сиропиталището, но биологичното дете е с привилегии, винаги по-обичано и по-желано в това семейство.
    Друго, което редовно чувам е репликата „Ами, да, така е, то е осиновено…“. Това е оправданието за всеки недостатък, всяка лоша постъпка, всеки гаф на детето. Универсалното оправдание на обществото.
    За съжаление в България няма политика, която да се опита да промени тенденциозното мислене. Имам по-подробни наблюдения само за Швейцария и там редовно вървят масови кампании свързани с въпросите на осиновяването. Но не псевдо кахърните погледи на Ани Салич и други „звезди“,великолепни шесторки и песни/танци на народите, а реални, образователни и поучителни кампании – клипове, филми, листовки. И се вижда как хората гледат по много различен начин на нещата.

  2. Всъщност всички тези проблеми възникват от страха на осиновителите, че когато кажат истината осиновеното дете ще погледне различно на тях.

    • Което за мен е мистерия. Аз си мисля, че така би разбрал/а, че тези хора те обичат заради теб самия/самата, а не само защото си генетично свързан и за безусловнтата любов.

      • А аз не виждам никаква причина да очакваш рационална реакция. Хората доста често реагират ирационално, особено на емоционални теми.

        • Реакциите по тази тема са до голяма степен конструкт. Ако живееш в свят, в който няма нищо странно да осиновиш дете или да си осиновен/а, нямаше да е такава драма и семейството на М. нямаше да се притеснява как тя ще го приеме. За осиновяването щеше да се говори нормално, а не като за нещо срамно.
          Разбира се, тук може да се заговорим пак за патриархата и за мъгливата концепция какво е семейство.🙂

  3. Искам да ти обърна внимание на още един феномен, свързан с това, за което пишеш. По официална статистика в България има 250 000 двойки с репродуктивни проблеми. Правят се какви ли не игри с природата, за да могат тези жени да забременеят. Включително оплождане на 62 години, опити за прокарване на закон за сурогатно майчинство и какво ли не. А домовете са пълни с изоставени деца. С тази статистика би трябвало домовете за деца отдавна да са затворени. И как да повярвам на воплите на всички тези хора, че ужасно много са изстрадали и искат да станат родители? Те искат биологични деца, първо качество населдници, така да се каже. Това е лицемерие. Ако толкова искаш да си родител, с парите за ин витро и сурогатна майка ще отгледаш 3 изоставени деца.

    • Спорила съм с Лидия по този въпрос В., нейната логика беше, че не всеки може да бъде осиновител.
      До голяма степен аз съм съгласна с теб, подозирам, че М. също.
      На мен цялата идея със семейните кланове, връзки, наследственост, генетичност, са ми безкрайно интересни. До такава степен е залегнала идеята колко е важно да знаеш кой е бащата/майката на даден индивид, че в момента в Америка се опитват да прокарат закон, който да превръща изкуственото осеменяване в толкова сложен процес, колкото и осиновяването.
      Стотици филми и книги се въртят около темата с идентичността, с ттърсее на биологични родители или как ние сме подвластни на своите гени (теории, че дете на родители насилници или психопати, ще доведе до психопатия при детето също, идеята за „гени“ на насилие и агресия…
      Издигането в култ на идеала за семейство, отхвърлянето на концепцията за сам родител, на еднополови бракове, на еднополови двойки осиновяващи или имащи деца…

      Невероятно е, когато се замислиш, просто невероятно.

      • А какво значи не всеки може да бъде осиновител? То и не всеки може да бъде родител, примери – колкото щеш. Но когато биологически зачеваш – никой не те проверява колко си годен. Така се раждат деца, които не растат щастливи, а просто родителите им изпълняват някакъв егоистичен повик да си обезсмъртят гените. А родителството е всичко друго, но не и това. И много хора остават разочаровани след като си родят биологични наследници. Щото то раждането е най-кратката и лесна част от цялата работа с родителството.

  4. Ами, това е интересен въпрос, поне от етична гледна точка – това, че има изоставени деца отнема ли правото да заченеш по изкуствен начин… или сурогатното майчинство и прочие подобните?

    • Въпросът е само етичен. Аз смятам, че едно семейство, ако толкова иска да има дете, ще осинови, а няма да харчи пари, които не може да си позволи, за да надхитря природата. Иначе ми остава съмнението, че тези хора не искат точно да станат родители и мотивите им не са съвсем… хм, родителски.
      Нищо не отнема правото на нищо. Поне по закон трябва да е така. Но ако една жена си е изоставила 3-те деца, а вземе 10 000 евро за да износи като сурогатна майка нечие чуждо дете? Или пък ако някоя жена е отказала 5 деца за осиновяване, защото не са бели бебета на 3 месеца, а циганета на 2 годинки, а след това даде 10 000 евро на някоя майка, изоставила си децата в домове, за да й износи детето? Тези казуси как ти изглеждат?
      Аз не мога да съчувствам на нито един от участниците в тях. Но смятам, че имат право да постъпят както намерят за добре. Лично аз съм против позволяването на сурогатното майчинство в България. То е като да позволиш търговията с органи в Пакистан.

  5. Ами В., аз бих осиновила, ако някога изобщо реша да имам деца. Но хората са крайно различни. За да можем да говорим, че осиновяването е реална опция за българските семейства, трябва да се поинтересуваме как работи системата, по каъв начин то се промотира, как се подпомага, какво се случва с децаа в домовете за деца лишени от родителски грижи…

    М. точно за това говори, че отношението към изоставените деца е, сякаш са невидими. Всъщност… те наистина са невидими, сметени под килима и изпаднали в неизвестност. А сериозни опити за промени на това отношение от дръжавата, аз не съм видяла до този момент.

  6. Pingback: Осиновяване (via It Looks Like A Feminist Blog) « Кутията за всичко

  7. Цял живот си знам, че няма да си раждам аз децата. Нямам представа как, но съм абсолютно сигурна, че в момента, в който мога да бъда майка, ще стана майка на дете или деца, които вече имат нужда от това.
    Наистина е много тъпо това с „криенето“ – хората, които познавам с осиновени деца, са нормални, добри родители – като моите, които обаче са ме заченали и родили. Значи щом си такъв човек, че да си родител на дете, което не си заченал, какъв е проблемът светът да знае това? Според мен точно с това „криене“ те превръщат проблема в голямата работа. И точно същият махленски морал им създава проблемите чрез някоя „дементирала“ комшийка. Ами като не искаш детето ти да вярва на комшийката повече, отколкото на теб – ами кажи му истината. Не е като да си извършил нещо лошо – напротив, прекрасно е. Обаче наистина хората много често изключват мозъка, когато опре до емоции и възпроизвеждат остарели модели, които не само не носят добро, ами направо вредят.
    Не са всички така, де. Много готини случаи има, как родителите обясняват на детето си още в люлката, че са го избрали между всички и много са го искали; помагат с документите, ако детето поиска да търси произхода си; не изискват благодарност до гроб, задето са го „взели“….
    Моментът с генетичното възпроизвеждане ми е силно непонятен и на мен, обаче – хора разни. Да не би всички престъпници да са родени от престъпници? И обратното. Знаели ли са нашите, че ще наследя точно носа на баба си, дето е леко гърбав, като всички други в целия род са с прави носове? А с характерите е още по-сложно. И какво, да ги връщаме ли децата, ако не ни удовлетворят мечтите?
    По-скоро да ги вземем, току-виж сме изпълнили неподозирани свои мечти…

  8. Дълго време и аз разсъждавах като повечето от изказалите се в коментарите – защо хората се тръшкат, че са бездетни, но не искат да осиновят; осиновяването е най-красивото, най-благородното нещо и т.н. Но след прочитането на тази статия, ми стана ясно че съм разсъждавала повърхностно и че осиновяването е много по-сложен процес от „вземаме си едно детенце и си го обичаме и готово“.

    Дете, което е изоставено от биологичните си родители, изживява много специфичен вид травма. И осиновителите трябва да преживеят различните проявления на тази травма заедно с детето. Не би трябвало да осъждаме бездетни двойки, които интуитивно усещат, че не са готови/не желаят да поемат подобна отговорност. 

    • Дения и аз съм го чела този текст, но това за травмата… трудно ми е да съм напълно съгласна.
      Това са, в най-добрия случай, теории и то недоказани.

      Добър пример за маниер на мислене от „едно време“ е един български фим „Йосиф и Мария“. Става дума за едно семейство, което 90-те иска да си има дете и не може.
      Ако човек може да преживее некадърната игра, интересно е да се видят архетипите за семейство, щастие, деца…

      • Абе аз се надявах, че Анджелина Джоли и Брад Пит ще направят осиновяването секси, ама не ни лови тази мода. Никоя българка не ще да прилича на Анджи.🙂 Шега, шега, ама колко да е шега…
        Да си видяла обществен модел за подражание, от който и да е вид, да е осиновил деца досега? Всякакви родни богаташи, звезди и обикновени заможни престъпници опрашват златки и фолкаджийки, които така си купуват сигурност за цял живот. И това са хората, на които останалите искат да приличат. Само за една Блага Димитрова се сещам. И то пак май не е точно осиновяване, по-скоро отглеждане на дете, което така или иначе си има родители.

      • Това, което се опитах да кажа е, че процесът „осиновяване“ е много по-сложен и многопластов от самият акт на осиновяване (бюрократичната процедура). Също както бракът не е „вдигнали сватба и заживели щастливо до края на дните си“. Но за различните етапи и проблеми в брака се говори, подготвяме се за тях и ги приемаме като нещо нормално. Би трябвало същото да важи и за сериозна стъпка в живота, каквато е осиновяването. Не просто „ролята на ‘мое дете’ получава случайно дете и всичко продължава по план“.

        • Разбира се, че имат травма. Всеки ден, в който остават в институциите, създава нова травма.
          Аз не си правя илюзии, че ще е лесно да гледам детето си – с никое дете не е лесно, а най-лесно е да нямам дете.
          Имам нужда и аз лично да надрасна такъв тип травма, да помогна поне на един (дай, боже, на повече) човек да си израсте травмите.
          Искам да го направя точно защото е трудно. Защото знам, че без мен не само ще е още по-трудно, а може и никога да не стане.
          Само че е много тъпо как т.нар. „Държавата“ притежава децата, притежава родилките и осиновителите, притежава аршина, с който се мери кой какво заслужава…
          Но това май е друга тема…

  9. Неведнъж съм се замисляла над въпроса какво ще стане, ако не мога да имам деца. Винаги съм си представяла, че осиновявам дете/деца, а не, че се подлагам на разни процедури като зачеване ин-витро и т.н. Въобще и не ми е хрумвало, честно казано… Може би защото не си мисля, че ще имам финансовата възможност да си го позволя, а може би ми се струва твърде изкуствено, за да донесе истинската наслада от това да имаш генетично собствено дете.

    А да си осиновен в България, от свястно семейство, ми се струва огромен късмет. Което хем може да е „успокоение“ за осиновените, хем е сигнал, че има много работа да се свърши в тази посока ;/

  10. Да осиновиш дете, означава да се признаеш за негоден за (биологичен) родител, което в държавата, родила „Дервишово семе“ е много срамно.
    Не ми харесва, че нещата са така, но и не виждам начин да ги оправя. Поне не сама. Което изобщо не означава, че нямам мераци да отгледам някое детенце от „дом“.

    • Светлина, аз си спомням само отрязъка, който беше в учебника по литература, а там завършва как остават разделени и правят половинките си нещастни, защото са влюбени в други.
      Чела съм го целия, но съм запомнила само този отрязък и някак за мен това е историята.🙂

  11. Pingback: Честито! « Жълтурчето

  12. Ммм, Светлина, аз винаги съм приемала дервишово семе като текст относно проклятието на патриархата, а самата история, като критика към него.🙂

    Дани, друго поколение, други нрави.
    Самата идея, че говорим, че тази тема изплува, означава, че нещата се изменят (което мисля, е отговор пък към Светлина). Няма как самика, затова така, полечка, с едно осиновено дете, ще се промени отношението.

    Дения обаче е изключително права, за проблемите с осиновяването рядко се говори (от страх да не отблъсне евентуаялните желаещи вероятно?).
    Нито за сложността, за етапите, за многопластието.
    Честно казано, би било чудесно, ако успеем да внесем повече светлина по въпроса, но ако пропуснем нещо или някой има какво да каже, да попита, да коментира, имейлът ни е на линия, а и обичаме гостите много, така че, думайте, пишете смело.🙂

    • Свсем встрани от темата да си кажа, че не виждам никакво проклятие в „Дервишово семе“, напротив – тези, които се обичаха, накрая се събраха. Един вид… каквото и да става, накрая всичко се оправя.
      Друг е въпросът, че не би трябвало нечий живот да е съсредоточен единствено в осигуряването на поколение. Досега блокирах един такъв ентусиаст в блога си🙂

  13. А да ви е хрумвало, че хората може да се подлагат на процедури ин витро и бла-бла-бла не защото осиновените деца са, видите ли, второ качество или защото е срамно да си осиновител, а защото е в природата на човека, инстинкт е, да иска рождени деца по възможност? Не се рита толкова лесно срещу природата.
    Да, за някои няма значение биологично тяхно ли е детето. За други обаче има.
    Аз например нямам проблем със забременяването, но ако имах, бих опитвала до последно да имам биологично свое дете.
    Държавата няма нищо общо, „Дервишово семе“ (?!!!) пък хич. Впрочем никога не съм го харесвала тоя разказ, както и автора му, но няма значение. А ако темата беше за процедурите ин витро или примерно за сурогатното майчинство, сигурно щеше да се плюе по държавата, този път защото ни принуждава да осиновяваме, вместо да ни осигури добри медицински услуги и избор като по цивилизования свят, гадната изостанала държава.😉

    • Ами точно защото толкова много хора осиновяват и толкова много култури третират всички деца с обич, а не само собствените, съм на мнение, че това влияе в далеч по-малка степен, отколкото ни е втълпено.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s