Пътешествието на Джесика Уотсън

16 годишната Джесика Уотсън, австралийска мореплавателка от град Бюдерим, завърши своето околосветско пътешествие преди около 3 седмици. То беше започнато на 18-ти октомври 2009-та година и стигна до успешен край на 15-ти май тази година.

Въпреки че Международната федерация по ветроходство няма да признае рекорда й, защото е непълнолетна, Джесика практически е най-младият ветроходец, който е извършил околосветско пътешествие, при това без да акостира в пристанище (т.е. без възможност за ремонт, закупуване на допълнителни провизии, отдих и т.н.). Подобни тийнейджърски начинания обикновено биват саботирани от обществото, така че в известен смисъл Джесика прокарва пътя за снижаване на възрастовата граница за тези плавания. Тя е предлагала на различни фирми да бъдат спонсори на начинанието й, като най-големият спонсор става фирмата за козметика Ella и сьответно яхтата е кръстена на нейно име.

Младата мореплавателка не се вълнува особено от това, че рекордът и няма да бъде официално признат (което впрочем е било ясно от самото начало). Официалният рекорд, поставен през 1999 г., принадлежи на 18-годишният австралиец Джеси Мартин.

За да се добие някаква представа за пътешествието на Джесика Уотсън, следват няколко откъса от нейния дневник:

Lucky Not Lonely!
Неделя, 13-ти декември, 2009

За първи път от две седмици насам видях някаква следа от човечеството, ако не броим Ella’s Pink Lady (нека зазвучат барабани, моля!). Това беше неголям къс бяла пластмаса, който се понесе покрай яхтата тази сутрин в период на недълго затишие. Не че това събитие е кой знае колко вълнуващо, но то ме накара да се замисля колко далеч съм всъщност от цивилизацията и как всяка миля ме отнася все по-далеч в пустотата на океана. Все още е странна мисълта, че се намирам на стотици мили от най-близкия човек. Фактически не съм виждала жив човек вече близо два месеца. Разбира се, видях други плавателни съдове, но нито един от тях не премина достатъчно близо, за да мога да различа на него екипаж.

Навярно това ще прозвучи още по-странно, но мога откровено да кажа, че досега нито веднъж не съм се почувствала самотна. Разбира се, мисля си за дома и ми липсват всички още от момента, в който напуснах Сидни, но не изпитвам самота. Самотата, това е когато няма къде да отидеш в петък вечер, седиш си у дома и се самосъжаляваш. Разликата е в това, че да бъда тук е мой личен избор. По някаква безумна причина, предпочетох да бъда на малка лодка посред океана. Навярно речникът ще обясни това по-добре от мен (да, аз наистина цитирам тълковния речник!): „Самота – депресивно чувство, предизвикано от уединение“. Аз може да съм възможно най-уединена физически, но определено не се намирам в депресия поради това. Как мога да чувствам самота, когато толкова хора от целия свят мислят за мен, говорят за мен (носът не престава да ме сърби!), и някои, вероятно, все още горещо обсъждат дали трябва вьобще да съм там, където съм сега. И със семейство и приятели, които ме чакат у дома. Самота – не, не това е думата. Всъщност, чувствам се като най-голямата късметлийка на света!

За първи път днес имаше малко синьо небе. От 4 дни не съм виждала слънцето и дори не съм осъзнавала колко ми е липсвало. Докато живеех на Sunshine Coast с безкрайните периоди на ясно, хубаво време, аз харесвах дните, в които се лееше дъжд или беше облачно и мрачно просто заради това, че те разчупваха тази монотонност. Но тук нищо не ме кара да се усмихвам по-бързо от малкото слънчева светлина. Даже видях няколко звезди тази нощ. Не ме ли глези времето?

Като изключим липсата на вятър тази сутрин, която остави Ella’sPink Lady с неохота да се носи по мъртвото вълнение, успяхме да се придвижим доста добре на изток, и макар и мудно, напредваме ден след ден!

Първа буря и делфин за компания
Четвъртък, 31-ви декември, 2009, 3:33 am

Извинявайте, че не писах вчера. Опитвам да си наваксам със съня. Определено имах няколко интересни дни. Вятърът започна да се усилва почти веднага, след като изпратих записа в блога във вторник и достигна 44 възела вчера сутринта. Това означаваше първата ми буря в Южния океан.

Ella’s Pink Lady и аз излязохме от нея достойно, и научих доста за това как се държи тя при голямо вълнение. Вероятно ще се сблъскаме и с по-големи неприятности по-нататък, но като не броим бързата скорост (прекалено бърза дори!), този път всичко мина добре. След известно време, някои от вълните започнаха да ни удрят насам-натам, което беше малко изнервящо. Но това, което наистина ме радваше, беше, че Паркър отлично се справяше със своята работа да ни държи в курса!
[Паркър e име, което Джесика е дала на ветропоказателя / навигационното устройство]
Самото море беше голямо нещо. Според възможно най-обективната ми преценка вълните достигаха височина минимум 5 метра и бяха много по-впечатляващи, отколкото на снимка или пък във въображението ми! В такова състояние океанът наистина е смайващ и зрелищен, но мисля, че човек трябва да изпита това сам. Едва ли мога да го опиша, а снимките просто не биха го представили достоверно.

Най-изумителното от всичко беше делфинът, който плуваше до Ella’s Pink Lady над 6 часа, при най-силния вятър – сякаш ни държеше под око! Всеки път, когато погледнех през страничния отвор, виждах поредния блясък на перка или опашка – все едно, че делфинът ме уверяваше, че все още е тук. Не съм виждала делфин от седмици, така че да ни съпровожда в такава буря беше наистина специално и много успокояващо.

А днес вятърът стихва и морето замира, така че се движим добре с 15-20 възела вятър и три метрови вълни. Пиша това посред нощ, но не e тъмно, тъй като за първи път от седмици имам небе, пълно със звезди и ярка, пълна луна! Това е такава новост, че прекарах последните няколко часа опакована в повече плат, отколкото съм мислела, че изобщо е възможно, и напук на студа, седях в кокпита, попивайки всичко това в себе си.

И докато умът ми бе зает с други неща през последните дни, Новогодишната вечер се прокрадна до мен доста по-бързо, отколкото очаквах. Мисля, че ще отложа Новогодишното си парти за утре, в моята часова зона. Но бих искала да пожелая щастлива нова година на всички, които празнуват тази вечер. Изглежда ще пропусна фойерверките, така че насладете им се максимално заради мен!

Джеси

Най-интересното от няколко невероятни дни!
Петък, 15-ти януари, 2010

Ще се извиня предварително за прекомерната употреба на удивителни (!), но определено преживях няколко изумителни дни! Съжалявам, че не писах по-рано, но след като живях близо 4 дни само на адреналин, можех да мисля само за едно – сън!

Толкова много се случи напоследък. Толкова събития. Но ще започна с вторник и 60-те мили между нас и Носа. Преминаващите бури, леко надигащите се вълни, докато преминавахме към по-плитки води, вятърът, който се настаняваше в стабилните 40 възела до падането на нощта, всичко това направи живота доста интересен.

А бързо чезнещите мили до Носа и видимата ивица земя (островът Диего Рамирес) този следобед страшно ме надъхаха и направо подскачах от вълнение! Да виждам земя след толкова време беше невероятно. Трудно ми е да си спомня някога да съм се чувствала толкова развълнувана, което, като си помисля, беше прекалено емоционална реакция – всъщност не можех да видя нищо повече от контура на малка ивица сиви скали, които често изчезваха, когато се спускахме в падина между вълните. Но в този момент тази частица от далечните скали ми изглеждаше като най-красивото и невероятно нещо, което някога съм виждала. Интересно е как лишението може да направи нещо да изглежда милиони пъти по-ценно! Предполагам, че ще усетя първия си продължителен горещ душ, когато се прибера у дома, по подобен начин!

Тази нощ беше безсънна и изпълнена с работа, тъй като приближавахме Носа. За да подсигуря, че няма да го подминем, люлеейки се по вълните в мрака, положих малко усилия да се забавим и тъкмо когато започна да се просветлява, той беше там – характерният силует на Нос Хорн!

Изправен срещу сивото небе и албатросите, летящи на преден план, той стоеше точно както си го представях толкова дълго време. Загадъчен и смайващо красив! Лошата видимост допринасяше това да не бъде най-доброто време за разглеждане на забележителности, но ако се носехме удобно покрай него в хубав, слънчев ден, преживяването нямаше да бъде и наполовина толкова специално! Паузите между правенето на снимки и телефонните обаждания, бяха славни, изпълнени с гордост мигове!

Полетът над яхтата на мама и татко се превърна в цяло приключение само по себе си. Поради лошите метеорологични условия едва на третия опит самолетът успя да намери Ella’s Pink Lady. Може да си представите каква емоционална въртележка беше това за мен, да не говорим за мама и татко. Първо щях да чуя, че тъкмо са излетели и ще бъдат над мен след няколко часа. После щеше да дойде лошата новина, че трябва да се върнат! Когато самолетът най-накрая ни намери, 45-те минути, които те прекараха отгоре преминаха като изключително бързо, като неясно и замъглено петно. Аз бях доста замаяна и на края на силите си, докато ги гледах да летят наоколо в кръгове. В крайна сметка мисля, че беше наистина добре, че не можех да различа мама и татко през прозорците, защото иначе не мисля, че бих съумяла да запазя спокойствие. Много съм задължена на всички, които направиха този полет възможен.

Като цяло вятърът беше добър с нас през последните два дни и сме наистина близо до Фолкландските острови. Но при интензивното плаване и страничните ефекти от всичкия този адреналин, едва успях да поспя дори мъничко – до вчера. Днес ми беше дадено чисто небе, а вечерта получих звезди, каквито не съм имала от доста дълго време!

Но аз не съм била единствената, която не е спала много напоследък. Мама, татко, Брус и Андрю стояха будни в необичайни часове на денонощието и те са само част от дълъг списък хора, които изиграха огромна роля в това да проследят как Ella’s Pink Lady и аз благополучно заобикаляме Носа. Безкрайно ви благодаря!

С обич, Джеси

Вятър, вълни, екшън и драма!
Събота, 23-ти януари, 2010

Слънчевото време беше прекъснато с гръм и трясък, и Ella’s Pink Lady и аз преживяхме доста интересни неща тук. Очакваше се вятърът да стане буреносен, но нито една прогноза или компютър не предсказаха, че ще достигне до 65-те възела, които засякох, преди да загубя мерителните инструменти при едно преобръщане!

Толкова силен вятър означава големи и много неприятни вълни. За да ви дам идея за условията, те приличаха на (и вероятно бяха по-лоши от) тези в ужасното състезание от Синди до Хоубарт през 1998-ма. Бяхме съборени четири пъти, като вторият път беше най-жестокият и мачтата беше избутана на 180 градуса във водата. Всъщност „избутана“ не е правилната дума, по-правилно би било да кажа, че Ella’s Pink Lady беше вдигната, хвърлена надолу по една вълна, после натисната от планина от разплискваща се вода и грубо преобърната наопаки.

Тъй като всичко беше максимално закрепено, а условията бяха твърде лоши, за да бъда на палубата, нямаше нищо друго, което да направя, освен да се закопчая с колан и да се държа. Под малкият кливер за бури (storm jib), големият електрически автопилот свърши чудесна работа да ни държи в курса, може би (или може би не) подкрепян от моите окуражаващи викове! Единствено големите подли вълни, които ни удариха странично, се оказаха опасни и предизвикаха събарянията.

Солидната рамка на таргата (рамката, която поддържа слънчевите панели) се огъна и изкриви, което дава доста добра идея за силата на вълните. Солидна, няколко инча дебела тръба от неръждаема стомана не е нещо, което ще се огъне от бриза, така че мисля, че можем да заявим, че Ella’s Pink Lady се доказа като много здрава малка лодка! Докато цялото ми тяло беше вкопчено и свито, най-различни предмети летяха в каютата, а Ella’s Pink Lady силно се оплакваше от напрежението – беше невъзможно да разбера какви се щетите върху палубата. На моменти беше трудно да запазя приетия курс на поведение на позитивни и рационални мисли, но като цяло мога да кажа, че капитанът удържа положението, както и Ella’s Pink Lady. Определено беше едно от тези събития, когато започваш да се питаш защо точно си се захванал с това, но нямаше нито един момент, в който да не мога да отговоря на собствения си въпрос с дълъг списък от причини, поради които изпитания като това напълно си заслужават!

Та в средата на цялата драма, мама е получила у дома възможно най-лошото телефонно обаждане от Австралийския Спасителен Координационен Център (RCC), сьобщавайки й че едно от моите EPIRB (устройства, сигнализиращи критични обстоятелства) е било активирано. Едно от събарянията беше накарало автоматичното EPIRB, закачено под навеса да се включи, без аз да знам. За щастие съумях да се обадя няколко минути по-късно преди който и да е наистина да започне да се паникьосва. Бях доста раздразнена от това, че глупавото нещо се пусна и така изплаши всички!

Не се измъкнахме без белези обаче, има много дребни щети, но за щастие нищо достатъчно лошо, че да ни спре. Всъщност мисля, че отговорникът по стъкмяването и такелажа David Lambourne има голяма заслуга за това, че в момента мачтата ни все още стои на мястото си и функционира. Освен ненадеждно изглеждащата тарга, соларният панел на десния борд е огънат навсякъде и ветропоказателят сега седи накриво, но за късмет все още работи добре (давай, Паркър!). Има също и няколко разкъсвания в грота и една от металните подпори е огъната навътре.

some damage

Каютата долу е пълна бедствена зона, всичко е мокро или влажно. Парчета от разпадналата се тоалетна бяха разхвърляни от единия край на лодката до другия, заедно с друга екипировка. Печката отказва да запали, но надявам се, че когато изсъхне още, ще успее.

Разчистих най-лошото и въпреки че най-накрая наваксах със съня, все още се чувствам като гигантска топка. Физически, ръцете ми и краката ми тежат и, разбира се, имам чудесна колекция от натъртвания и ожулвания! А душевно се чувствам сякаш съм остаряла с 10 години, но се връщам към нормалното и към по-добро разположение на духа, докато се приближаваме към маркера за изминаване на половината път.

Когато вятърът накрая се успокои, бях наградена с невероятен залез и докато оправях нещата по палубата, няколко делфина наминаха, сякаш проверяваха дали всичко е наред.

Дължа много благодарности на Брус, който беше перфектен, казваше правилните неща по телефона всеки път, когато се обадех и също на Боб, който стоя през нощта да ме държи информирана за това дали вятърът се очаква да утихне.

Бих могла да продължа да пиша до безкрай, но по-добре да завършвам, защото това се превърна в роман, а тук има много работа!

Джеси

Двигателят работи!
Понеделник, 10-ти май, 2010

Малкият двигател „Янмар“ тръгна отново! Леко и внимателно, тъй като сега има водна помпа на мястото на горивната помпа, която спря да работи. Заобикаляме проблема, и маркучите не съвпадат, но ще свърши работа. Освен въодушевлението от това, че успях да поправя нещо, изпитах и голямо облекчение, тъй като нямахме почти никакъв вятър през последните два дни, и акумулаторите бяха по-разредени, отколкото си мислех.

Благодаря ви – на Джим, Ян и татко за идеите и на Брус за насърчението (заплахата!). Брус знаеше какво точно да каже, за да ме подтикне да поправя двигателя. Ако има нещо, което научих тук, то е, че няма нищо, което не може да бъде поправено с достатъчно упоритост, дори ако това означава да отчупиш друга част от лодката, за да го сториш!

Освен че напоследък прекарах доста време, оцапана с дизелово гориво, опитвайки се да разгадая двигателя, се наслаждавах и на доста светлина, и положих допълнително усилие да почистя къщата / лодката, така че мама да не получи сърдечен удар, когато види каютата. Е, всъщност мама не е такава, а и кабината никога не е било в толкова лошо състояние (кхе, кхе!).

Вчера видях и първия си син кит за цялото пътуване (и аз не мога да повярвам). После ме шашна нещо наистина голямо, което скачаше в мрака навсякъде около нас. Сигурно е било просто марлин, но аз предпочетох да си представя, че е било нещо по-вълнуващо, като голямата бяла акула, преследваща вечерята си.

И, разбира се, вчера беше Денят на Майката. Не можах да й сготвя закуска в леглото или да й направя картичка, както тя безкрайно заслужава, така че запазих за нея допълнителна прегръдка, за когато се прибера. Това, че мама ме пусна и ми помогна да отида до стартовата линия, докато едновременно с това се грижеше за всички останали, в очите ми е много по-трудно от всичко, срещу което съм се изправяла тук в морето. Благодаря ти, мамо!

Проблемът с това хубаво време и смайващите звездни нощи, които са ми подарени е, че не съм сигурна, че искам пътешествието да свършва! Бих могла да продължа завинаги така. Ден след ден, да правя нещата както намеря за добре, с малки предизвикателства и проблеми, които да ми намират занимание. Макар че, разбира се, има толкова неща, които очаквам с нетърпение, когато се върна у дома!

В известен смисъл мисля, че връщането ми през Sydney Heads ще бъде поне толкова трудно, колкото отплаването през тях. Казаха ми, че ситуацията ще се измени значително за мен [като се върна], така че това е малко плашещо. Но аз не се безпокоя, защото знам, че щом мога да намеря причина да се смея, докато съм заобиколена от огромни вълни, в мрака и след преобръщане, значи ще мога да се усмихна, каквото и да се изправи на пътя ми.

О, боже, ставам прекалено сантиментална и вглъбена, затова по-добре да приключвам.

Остават само още 5 възможности за сън и 4 дни!

Джеси

Както вече споменах, пътешествието приключи успешно на 15-ти май. Бих искал да се извиня на всички читатели за закъснението, с което прочитат за това. Ако историята на Джесика ви е интересна и искате да видите повече, може да прегледате тези линкове:

Предистория от e-vestnik – кратка статия, написана преди година, още преди да е ясно дали пътешествието изобщо ще се случи – и именно това я прави интересна. Дава малко контекст на цялото начинание.

Официалният блог на Джесика Уотсън – оттук съм превеждал дневника, поместен по-горе.

Истории за други бури от блога (най-големите вълни са най-близо до дома):
Headwinds and More Lightning
Stalling and Over again
Too much or Too Little!

Ако ви допада този формат, може да прегледате и видео-дневниците в YouTube:

10 thoughts on “Пътешествието на Джесика Уотсън

  1. 🙂 Благодаря за хубавата история. Обичам смелите хора, които следват желанията и мечтите си. Странно е, че едновременно с това силно се надявам моите деца да не са чак толкова смели и с опасни мечти, че има да ги мисля…🙂 Обичам и послания, които казват „Ти можеш да направиш всичко. Да бъдеш там, където поискаш.“. Е, друг е въпросът, че за постигането на някои мечти доста би помогнало, ако мама и татко разполагат с яхта.🙂

  2. Пък родителите на мацката нямат яхта, а й е дадена от списание Елл, като реклама.
    Така че не, не е задължително родителите ти да имат кинтите, задействаш ли се, може и без кинти.

    • Така е. Особено ако си достатъчно упорит и амбициозен, гонейки мечтите си. Помислих, че сигурно родителите и са разполагали с яхта, щом от малка се занимава с ветроходство и баща и също разбира от яхти. Още по-възхитително в такъв случай. За розовата яхта разбрах, че е дадена от списанието. Даже се зачудих как не емнахте цвета.🙂 Това последното в кръга на шегата да се приема, моля.

  3. Ех, къде е Магелан сега да види това бижу… Компютри, сателитни телефони, слънчеви панели, електрически автопилот, дизелов двигател, връзка със спасителния център и всички останали дребни удобства. Яхтата Бонбонка – за деца родени с късмет. Днес дори те могат да направят околосветско пътешествие🙂

    Иначе герой си е момичето, спор няма. Макар че е израсла в морето (т.е. там се чувства вкъщи) седем месеца в океана е лудост. Но това което каза тя за самотата ми направи впечатление. Нещо подобно обяснявах веднъж на Лидия и Анчет които твърдяха че самотата не им пречи. За каква самота може да се говори когато си блог-звезда и всички чакат с нетърпение поредното ти включване? Светът вече е друг.

    • В това има резон. И на мен самотата не ми пречи, но знам, че ако ми запречи, има на кого да се обадя. Съвсем различно е наистина да си сам – тогава не знам дали няма да ми пречи самотата.

  4. Едно не разбирам, защо не `и го признават като рекорд? От моя гледна точка, рекорд си е, и нея много си я бива. Всъщност, заплювам си луничките по лявата `и буза, но иначе, защо не признават рекорда?

    • Защото ще създаде прецедент, последователи… Например 14-годишно момиче, което е искало да направи същото, е било спряно от държавата като я взимат от родителите й (доколкото помня, вероятно помня погрешно, но смисълът беше, че държавата се е намесила, за да я спре).

      Случилото се с Аби Съндърланд (по-нагоре) пък показва, че едно такова пътешествие не е „детска игра“. Съндърланд, за разлика от Джесика Уотсън, спираше по пътя си в пристанища за отдих и ремонт и може би чисто технически не е била толкова добре подготвена. Във всеки случай счупената й мачта чупи и възможността обществото да приеме, че тийнейджъри могат да рискуват живота си така, както и възрастните, дори и да са минали 16 годишна възраст.

      Въпросът е спорен, аз си имам лично мнение по него, което няма да споделям тук, защото е много крайно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s