Перфектният пример цари последните няколко седмици из пространството.
Когато 11 годишно дете, нека повторя, ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНО ДЕТЕ, иначе казано, МАЛОЛЕТНО ДЕТЕ, е изнасилено и в следствие на което ражда, това, което се чува хорово като публична реакция, комбинирано от медиии и общество е „Ама колко са гнусни и противни са циганите, а?“, а не „Боже, господи, става дума за 11 годишно момиченце, дете, какво точно не е наред с държавата ни, че това се случва??“
Защото това си е същия класически синдром, в който миналата година се разказваше за Яна Кръстева, спомняте си, нали? Когато сред дълбокомислените анализи на събитието причини бяха изброени сериозни провинения като „била е навън, в компанията на мъже, на публично място“. Този път, вината е, че е ромка, тежка и абсолютна вина, наистина.
Реално вместо да се беше използвало като отправна точка за обществото да се развие и да създава среда, в която насилието (особено сексуалното такова) да се посреща с повече адекватна и критична мисъл, нещата регресират. Миналата година 20 годишно момиче си го е просела като е посмяла да излезе от дома си… сега 11 годишно момиче, малолетно момиче, дете, е не само НЕ-жертва на сексуално насилие (какво съгласие може да даде едно единадесет годишно дете?), а дори е представена като враг, като чудовище, като виновница… задето съществува, задето е бедна и задето е ромка. Задето… наистина, просто съществува.
Хиляди хора мрънкат, да, МРЪНКАТ, как циганите им били виновни за всичко, как циганите едно, второ, трето, четвърто, пето… и удобно забравят, че освен, че уж си живеят царски (в съборетини, без реално бъдеще, в голям процент от случаите, без минимални условия), те са и най-честите жертви на насилие в страната, на сексуално и физическо насилие. И решението какво е, според тези изключително възмутени индивиди, които толкова ги е завист на чуждите 300/400 лева, че тяхната омраза се простира не само над реални събития но и над въображаеми и неслучили се такива. Същите тези хора виждат една жертва на същото това общество, в което те съществуват и единственото, което могат да направят е да бълват злъч и злоба.
Нямам намерение да посочвам, че ловния сезон за сексуално посегателство, насилие, тормоз и търговия над деца от бедни семейства, били те ромски или не, го има отдавна, нито има нужда да посочвам, че среда, в която се говори как 11 годишна „поставя рекорд за раждане“ по национална телевизия, е мокрия сън на всеки педофил. Имаме класически сексизъм, сега щедро омесен с порядъчна порция расизъм, защото извинение, че жертвата някак си сама си е виновна, е просто старата песен на нов глас.
Но реално погледнато, докато няма интеграция, докато няма адекватно отношение към хората, независимо от етнос, докогато хора са беззащитни в очите на обществото и като последствия, закона, няма да имате основание да спрете да мрънкате. И реално, сами си го правим, като не правим нищо, за да разрешим проблемите, за да защитим най-слабите и беззащитните в обществото ни.
Много обичам да чета приказки, да разучавам културите и начините, по които структурират представите си, митовете си, страховете си, обществата си и историята си.
Може би това е една от основните причини, заради които записах Културология.
Еволюцията на приказките е изключително интересна и особено тези, които ние познаваме (слагани най-често под шапката на „Приказките на Братя Грим“) и всъщност започва първо като истории за възрастни, най-често предупредителни истории, пълни с морални поучения и предупреждения… но за възрастни, да подчертая (забелязва се по количеството секс и насилие, както например са 1001 нощ).
Братя Грим събират много популярни митове и легенди разказвани и ги систематизират, редактират и оформят.
В последствие разбират, че все по-често този вид истории са разказвани на малки деца и ги редактират още (иначе казано, минус кървавите детайли и със сигурност минус секса).
Така например се получава редактираната версия за Спящата Красавица, която забременява от целувка (в някои версии И това е редактирано и просто се събужда). Според оригиналните версии спокойно можем да кажем, че „целувка“ по-скоро евфемизъм за „изнасилване на спящ човек“. (което е… нещо, към което трябва да се стремим и да мечатаем? Срандартите със сигурност са се променили)
Приказките са морални истории, с които да се плашат децата и да се налагат конкретни поведения, да се подчертават положителни и отрицателни черти и иначе казано, да се научават как да се съобразяват с обществото и обществените порядки.
Благодарение на много специфичните роли, които са имали мъжете и жените и конкретните добродетели, имаме специфичните роли. На милите, добри, послушни, тихи, прилежни, домакинстващи, страдащи, но много, много, много красиви И мълчаливи момиченца сираченца, биват спасени с брак и за смелите, безстрашни, изпълните с хъс момченца герои имаме щастлив завършек. Останалите или умират от болезнена смърт или остават бедни, грозни и неомъжени.
Колкото повече се връщаме към нередактираните версии, толкова повече виждаме директните заплахи за наказание въплътени в самите приказки. Докато стигнем до ултимативни примери като Червената Шапчица.
Винаги съм мразела тази история най-много от всички. И можем да благодарим на Шарл Перо за това, защото той е човекът, който взима оригиналната история и я превръща в това, което ние днес знаем. Какъв е оригиналът ще коментирам след малко. В момента искам да се върна към версията на Перо. И да изброя всички неща, които са погрешни с нея. Първото е, че приказката е един ОГРОМЕН евфемизъм.
Да я синтезираме: Ако си момиче и общуваш с непознати мъже, ще бъдеш (умреш) изядена.
Което иначе се превежда като „ако си от женски пол (упоменато в началото на приказката) и имаш цикъл (евфемизъм за което е червеното наметало), ако контактуваш ( говориш, правиш секс с тях, пр,) с непознати мъже (евфемизмът за вълка, все пак… говорещи вълци? става дума за извънбрачни връзки) и бъдеш изядена (нападната/изнасилена/прелъстена/забременена ИЗВЪН брака), независимо, че не е имало как да промениш това, просто защото възпитанието да бъдеш любезен и мил към всички, е твоя вина и ти си МЪРТВА (забременена/недевтсвена, ерго, развалена стока, според тогавашното общество).“
Прекрасна приказка, с прекрасна поука, която да четем на децата си, нали?
А сега до частта защо конкретно тази приказка ме вбесява, при положение, че 90 процента от западните приказки проповядват за безпомощната, красива, тиха, раболепна жена, която чака да бъде спасена и чийто живот приключва, когато се омъжи? Защото Червената Шапчица не е била такава в оригинал.
Оригиналът е за безименно момиче, което бива пресрещнато от вълк в гората, докато отива към баба си.
Обменят няколко думи и Вълкът си тръгва и по пряк път стига до дома на бабата, където я изяжда, отделя малко от плътта й и я оставя в чиния и пълни стомна за вино с чат от кръвта й. Когато момичето пристига, вълкът я кани да си хапне, а после я вика да си легне при него, за да стопли бабата. Момичето се усеща в даден момент и започва да му задава разнообразие от въпроси, докато вълкът не разкрива намеренията си – да я изяде. Тогава тя моли първо да й позволи да отиде до тоалетната в градината. Вълкът се се съгласява и завръзвайки въже около крака й, я спуска в градината. Момичето бързо се развързва и увива въжето около дърво, след което се спасява успешно, избягвайки в дома си.
Също като версията на Перо, тази история е до голяма степен евфемизми и е предупредителна приказка, но за разлика от версията на Перо, момичето се спасява само и се подчертава, че негубенето на главата в критични ситуации, взимането на инициативата и смелостта са ценни и желани качества за жена, а не просто чакане девтсвеността да бъде защитена от навъртащи се персонажи от мъжки пол.
Убедена съм, че приказките формират сериозна част от начина, по който децата гледат на света, дори защото най-често са четени от родителите, които са фигури на авторитет в очите на децата.
Точно по тази причина трудно мога да понасям сексуализацията на деца, както и вманиачаване на тема пол, както и как точно им се представят мъжките и женските роли.
Разбира се, историите еволюират с течение на времето. Нови преразкази, нови гледни точки, нови идеи, в старите дрехи (сетете се за Hoodwincked, което е прекрасна анимация, препоръчвам я горещо. Вълкът е репортер, бабата е въплъщението на Трите Хикса, а Червената Шапчица е куриер и разнася сладки за фирмата на семейството си).
И точно когато човек си мисли, че сме прескочили трапа с условните, глупави и най-вече, исторически неадекватни и напълно културно куци истории… излиза нещо такова:
Аз лично смятам, че Twilight ripoff би бил много по-подходящо заглавие, но това, което най-много ме дразни е периодичното заемане на персонажи, чудовища, икони и фигури, пълното им събличане от контекст, хвърлянето на тийн романс и пакетиран в розово, за обща консумация.
Дракула, освен всичко останало, е бил и отражение на страха на викторианското общество по отношение на зараждането и разпространението на феминизма. Какво имат днешните подрастващи? Блещукащи вампири… oh, brother.
Върколаците като концепция, са еманация на страха от неизвестното и от тайните на природата и на самата човешка природа. Днес са просто купчина младежи страдащи от проклятието на безризието.
На гости ни е Лидия Стайкова (lyd).
Темата, която коментира е абортите.
Снощи четох в един блог, че авторката му е направила аборт по желание, защото е преценила, че е твърде млада, за да стане майка, че не би било добре нито за нея, нито за детето. Разбира се, когато човек споделя такива неща в блога си, последват коментари; в случая имаше и такива, които я представяха като глупачка, щом е допуснала да забременее, че е глупачка, понеже се е любила с не този когото трябва и пр.
На същата възраст и аз направих аборт, скоро след сватбата си. Година по-късно родих, след развода. И двете ми решения бяха приети драматично от повечето ми познати, но ги взех съвсем хладнокръвно и никога не съм съжалявала.
Преди няколко дни видях познати на моята възраст, на които се е родило второ дете и си казах, че е доста глупаво да си въобразяват, че това ще ги направи брака им по-смислен и щастлив, особено след като не се е получило така след раждането на първото дете. Щастлива съм, че други познати се отказаха от подобен експеримент и по живо по здраво се разделиха.
Във връзка с любенето, забременяването, аборта и раждането искам да уточня следното:
В 21 век е възможно да забременееш, въпреки съвестното прилагане на контрацепция.
Не се любим само с тези, за които сме сигурни, че искаме да имаме общи деца. Дори и когато сме сигурни, дори и при сключен брак, може да не смятаме, че всяко време е ОК за забременяване. Или трябва изцяло да обвържем сексуалността с репродуктивните функции?
Да, за да се зачене дете са нужни двама души, но го износва един. Мисля, че негово е правото на окончателното решение дали да предостави тялото си като пространство за растеж на друго човешко същество, също както решаваме дали да приемем някого да живее в апартамента ни.
Другият въпрос е дали създателите на детето биха искали да се ангажират с отглеждането му и ако го направят, какви биха били последствията и за детето и за тях самите.
Ако жената използва правото си и избере да роди дете, което мъжът не желае, не мисля, че е в правото си да настоява мъжът да го припознае или да се ангажира с отглеждането. По-големите права водят до по-големи отговорности.
Ако жената избере да роди, но не и да отглежда детето, не би трябвало да предявава каквито и да е претенции относно отглеждането му. Отговорността е поета от друг. Това му дава права да взема решения.
Иначе на теория не е хубаво да правиш аборт, да се откажеш от отглеждането на вече родено дете, да го отглеждаш без баща и пр. Но това е теория. И не е единствената.
Има невероятно странно противоречие в милата ни родина. Втълпява ни се, че бременноста и раждането са смисълът в живота на една жена. Едновременно с това, е критикувана и гледана негативно, когато има дете или няколко, защото си седи вкъщи и „чака наговото“. Разбира се, имането на дете пък и само по себе си никак не е лесно, контрацептиви, ин витро осеменяване, осиновяване, аборти, сексуалност… всяко едно от тези неща е силно свързано с останалите и някак си въпросът е как точно да навигираме. Как взимаме тези решения и как те са приемани.
И до голяма степен абортите и осиновяването, макар и в двата края на спектъра, са еднакво стигматизиращи.
Което е много интересно защо.
Абортът е изключително важно право. Трябва да имаш право да решаваш какво да се случва с тялото ти и аз вярвам, че едно бебе не може да е по-важно от човекът, в чието тяло се развива. Че да оставиш една жена да умре, отколкото да се извърши аборт означава да отхвърлиш правото на живот и избор на тази жена и да бъде сведена до прост инкубатор (както наскоро в Перу направиха).
Негативното отношение към една жена, която е сексуално активна, но отказваща да има дете, може да се сравни само с това, което пък е към жена, която е направила аборт. Защото всеки живот е свещен, обаче животът на някои е по-свещен от тези на други, което е интересно противоречие. Едно бебе (неродено) момиченце, има повече права, отколкото жената бременна с него. Еле пък ако е момче. Защо животът губи стойността си с остаряването на една жена, това май е твърде ключов въпрос…
Няма нищо срамно, нито пък страшно в идеята за абортите, все пак, всеки трябва да има правото да реши дали иска, кога и как да се размножи.
И все пак почти нищо не знаем или не чуваме по темата, дори просто като превантивна информация, а тази оглушителна тишина само вреди.
Има много теории, че това би превърнало абортът в нещо тривиално или че ще се използва вместо презерватив, което обаче е много изсмукано твърдение, защото представя всеки един аборт като каприз и съчинение без нужда, превръща го в нещо, което трябва да бъде контролирано от други. Че човекът, който се подлага на аборт трябва да бъде контролиран, независимо от възрастта и социалното положение, от психиката и здравето.
Преди време имаше дискусия трябва ли да има горна граница за разрешение кога може да се роди дете. Което е прекалено близо до тази идея… някой друг да решава кой кога трябва да има или да няма дете…
И кой тогава може да ни каже инкубатори ли сме или не сме?
Матриархат. Не бях се замисляла какво точно означава това. Мислех си, нещо като патриархата, само дето жените са шефовете. Но с една малка разлика. Една майка винаги е сигурна кои деца са нейни, затова няма нужда да държи под око, да затваря, или да обързва с обществени задължения за вярност мъжа си, за да е сигурна че децата, за които се грижи са нейни. Защото, няма какво да се лъжем, цялата структура на семейството и обществото идва от невъзможността на един мъж да е сигурен той ли е баща на детето, което жена му ще му роди. Оттам и прословутият двоен морал, девствените булки, оттам пък табутата в секса, които касаят и мъжете и жените, обвързването на семейството със секса и любовта. Цялата каша в която сме забъркани и понякога дори не забелязваме, било поради вродено лицемерие, било поради навика да правим компромиси. Знам че времената се менят, но традициите определено се менят много по-бавно от нравите. И лишените от съдържание обществени правила са още по-мъчителни и смазващи. Да, тъпо наистина, само дето не е измислено нещо по-добро. А може би е било измислено? Гледах някога си, сигурно преди година, един научно-популярен филм за живота и обществената организация в няколко малки села в Тибет, мисля. Оттогава не мога да си го избия от главата. А ето за какво се разказваше:
Тези няколко села се намират във висока и почти недостъпна част на планината. Допреди няколко години са живели в почти пълна изолация от останалия свят. Запазили са традициите и нравите си от столетия, може би хилядолетия… Там цари матриархат. Семействата са големи. задружни, както е в много бедните общества. Глава на семейството е майката. Тя живее със своите деца – синове и дъщери. Баща няма и няма такава институция като баща. Когато семейството се разрастне прекалено много, понякога едната дъщеря се отделя в ново семейство заедно с децата си и някои от братята си. В селото има една обществена постройка, за която се грижат всички, строят, поправят, обзавеждат. Живеят много много бедно, така че нямат нужда от кой знае какво. През деня работят много усилено, защото прехраната се изкарва трудно. Вечер всички които имат желание, се събират в тази постройка, говорят си, пеят, танцуват, веселят се, ухажват се. Мъжете ухажват, жените избират. В постройката има и много стаи, наречени стаи за любов. Двойките, които са се харесали се усамотяват в тези стаи, за да са заедно. Няма правило кой с кого да бъде всичко зависи от взаимното желание. Някои двойки се запазват с години, но е рядкост. Когато жената забременее, цялото и семейство се радва, понеже ще имат бебе. Братята и се радват защото го приемат като свое дете. Децата се отглеждат от цялото семейство, а ролята на бащата във възпитанието поемат вуйчовците. Жените в повечето случаи не знаят кой е бащата, а и това няма никакво значение . Семейството им се увеличава и укрепва, това е важно. Човек се ражда, живее и умира в едно семейство. Работи през деня за благото му, грижи се за останалите членове, които са му кръвни роднини и с които е порастнал. През нощта, ако има желание, се отдава на мимолетната си страст с друг човек, така естествена и разбира се, така нетрайна, че няма какво да се обсъжда. Разговаряха с една жена, попитаха я, добре де, ти се виждаш вечер с някого, правиш любов с него, не ти ли се иска понякога да живееш с него и през деня, да бъдете семейство? А тя погледна с такова изумление и каза: „Че защо? Аз си имам семейство! Освен това, за какво ми е през деня? През деня се работи.“ Хм, логично, нали? На колко от вас не се е случвало да се лутат в противоречията между работа, любов, желание за уют, страст, секс, нужда от спокойствие и какво ли не още, които семейството ни поднася?
И, последно, за тези на които им се изправиха косите от думата „матриархат“ ще кажа, че в това село основно работеха жените. Те носеха дърва, въртяха домакинството. Смееха се и казваха че техните братя са малко мързеливички, но такъв е обичаят. Пък и мъжете се уморявали повече вечер.
Хубаво нещо е матриархатът…
Някои чужденци идват в България с надеждата, че тя е демократична, европейска страна. Уви, за България може да се каже, че преди всичко е малка, затънала в проблеми, но за сметка на това е ГОРДА! И колкото по-зле е, толкова по-горда става. А ако нещо не е наред, виновен е заговора на анти-българските сили и четирите годишни времена.
Случаят с Аревик е само върхът на айсберга „Бусманци“ – там вече са умирали болни хора, невинни бежанци са били задържани с години, без да знаят колко време още ще ги държат и защо са там. Най-шокиращото за мен беше, че цялото зло, безчовечност и жестокост не идват от реално зли, безчовечни и жестоки хора. Просто на никой не му пука, няма система, няма механизъм, който да работи – и оттам невежеството, безразличието и безхаберието водят до това, че чужденците се намират във вакуум. Никой не знае какво да ги прави, и затова „замитаме проблема под килима“, за да не мислим за тях. Нямат възможност да се учат, да работят, не им се дава възможност дори да си отидат (макар че връщането обратно за някои от тях може да значи смъртна опасност), нито ясна процедура, по която да станат „легални“ – затова ги затваряме далече от очите, далече от ума.
Давид, приятелят на Аревик, не може да получи българско гражданство, въпреки, че живее тук от шест годишен, никога не е излизал от България и реално не познава Армения. Той бил длъжен да изкара 3 години казарма в Армения, преди да се сдобие с документи. Това е все едно моят приятел Сашо, който преди много години замина да живее в САЩ, беше обявен за нелегален в САЩ, защото не си е отслужил военния дълг в България (преди 12 години казармата в БГ беше задължителна). Съвсем реален сценарий в абсурдната ни държава е да живееш от дете в България и като навършиш 18, да се окажеш нелегален. Или да работиш дълги години наред тук и да плащаш данъци, и изведнъж да бъдеш арестуван.
Всеки един от нас също е мълчалив съучастник в това. А за да се случи промяна, натиск от страна на гражданите – дори писма – биха могли да постигнат чудеса. Да се върнем на ситуацията с Аревик, която е спешна и не търпи отлагане – тя трябва възможно най-скоро да бъде измъкната от затвора в Бусманци – състоянието й е много лошо, медицински грижи няма, а това поставя под риск както нейното здраве, така и това на нероденото й дете. Затова се присъединихме към писмото, което Светла Енчева е публикувала в блога си:
До
Комисар Валери Димитров
Директор на ОД на РДВР – Монтана
Уважаеми комисар Димитров,
В резултат на разпореждане на РДВР – Монтана, вече повече от месец арменската гражданка Аревик Шмавонян пребивава в СДВНЧ – Бусманци. Известно Ви е, че понастоящем Аревик е в третия месец на бременността си и в много тежко здравословно състояние, не е в състояние нито да се храни, нито да спи, непрекъснато има гадене и повръщане, откарвана е два пъти в болница в безсъзнание. Въпреки състоянието си, тя продължава да бъде затворена в „дома“ в Бусманци в стая с още десетина жени, без адекватна медицинска, а и всякаква, грижа.
Комисар Димитров, не бих искала да се съмнявам във Вашата добросъвестност. Вероятно сте решили, че по този начин се придържате към закона. Но придържането само към едни точки от закона и пренебрегването на други не означава спазване на закона. Знаете освен това, комисар Димитров, че международното законодателство е с приоритет пред българското.
Според Директива 2008/115/ЕО, принудителното задържане е крайна мярка, която се прилага, когато са изчерпани по-леките мерки, например подписка. Аревик не е извършила престъпление, не е заплаха за националната сигурност, не се е опитала да се укрие. Нещо повече – семейството на нейния приятел и е осигурило издръжка и адрес на пребиваване, а бащата на приятеля ѝ е подписал нотариална декларация, че е неин гарант. Кое, тогава, налага задържането ѝ? И то по време, когато тя е била с разрешение за две седмици да се движи свободно в страната от Агенцията за бежанците?
Това не е всичко – според решение на Съда на Европейския съюз в Люксембург от 30.11.2009г. по дело С-357/09 PPU (случаят „Саид Кадзоев“), принудителното настаняване на чужденци може да бъде единствено с цел депортиране. Аревик обаче не може да бъде депортирана, по няколко причини:
– чл.67, ал.1 от Закона за убежището и бежанците ясно показва, че до влизането в сила на съдебно решение процедурата по депортиране не може да се приложи
– Чл. 3 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, по коята България е страна, гласи: „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“ Да се държи затворена и без достъп до медицинска помощ една бременна жена в тежко здравословно състояние определено е нечовешко отношение, а също и наказание. Освен това е и унизително.
– депортирането на Аревик в този момент също би бил нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ – би било изтезание, ако тя бъде принудена да пътува в това тежко състояние
– чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България защитават правото на неприкосновеност на личния и семейния живот. Технически Аревик не може да сключи брак с бащата на детето си, тъй като той е без документи за самоличност, но принудителното й отделяне от него грубо би нарушило правото й на личен живот. А и семеен живот, тъй като тя има връзка с Давид Арутюнян, бащата на детето, от пет години, и откакто е в България, е живяла с него на семейни начала. В перспектива биха се нарушили и правата на детето, понеже принудително ще бъде разделено от баща му.
Поради гореизложените причини Ви призовавам приложите закона, като незабавно издадете заповед за отлагане на депортирането и за освобождаване на Аревик Шмавонян от СДВНЧ – Бусманци.
Комисар Димитров, от интернет страницата на РДВР – Монтана научих, че сте баща на две деца. Моля Ви, не рискувайте други два човешки живота – на Аревик Шмавонян и на нероденото й дете.
С уважение,
Светла Енчева
Ако искате да помогнете, можете да подпишете това писмо с името си, (можете и да променяте съдържанието му) и да го изпратите – за предпочитане в хартиен вид, с обратна разписка, защото това е начин институциите ни, намиращи се някъде далеч в миналия век, да ги приемат по-сериозно.
Проверявайте блога на Светла, където може да научите повече за ситуацията.
Ние, екипът на ILLFB се включихме и всеки от нас прати хартиено писмо (защото и-мейлите лесно биват игнорирани, пък и конкретно тия тупани не признават мейли принципно), лично, подписано с имената ни. Може да е малко, може да е по-скоро жест, но от друга страна е пример, че толериране на откровеният тъпизъм, дебелокожие и глупост на администрацията на България няма да се търпи. А и всъщност от нас може да зависи доста повече, отколкото сме склонни да мислим… знае ли човек.
Писахме и пратихме, с надеждата, че следващият път, когато се случи нещо (а следващ път задължително ще има), ще бъде малко по-бързо и лесно задействан държавният апарат и по-малко хора ще бъдат премазани в колелцата му, писахме дори, с наивната надежда, че в някакъв момент машината в действителност ще заработи в полза на хората, а не през тях.
От Редакцията
Жилов, Енея, Дения, Биляна, Хел, Митко, Ани, Юлия
Преди няколко дни в София имаше протест относно защита на животните. Причината за простеста беше кучето Мима, защото някакъв урод беше отрязал и четирите му крака. Цялото събитие доведе до създаването на закон, който на теория трябва да вкара 2/3 от жителите на България в затвора, защото според него всеки, който убива животни, е престъпник. Бързата работа, срам за майстора.
Похвално е, че сме толкова загрижени за света около нас, направо впечатляващо.
Обаче… 2 напред, 1 назад са крачките, които правим за пореден път.
Реакцията на обществото (каквото е и до колкото го има) относно съдбата на човешко същество далеч не е толкова активна… или видима.
Ако Аревик беше планина или куче, хиляди граждани щяха да излязат в нейна защита. Щяха да организират протести пред парламента, подписки в интернет, каузи във Facebook. Ако Аревик беше планина или куче, щяха да я дават по телевизията, зрителите щяха да подсмърчат и в резулат гражданското общество щеше да извоюва спасяването на Аревик. – твърди Светла. Налага ми се да се съглася с нея.
Аревик е момиче от Армения – младо, влюбено в арменското момче Давид от българския град Монтана, бременно и в много тежко здравословно състояние. И затворено в концлагера в Бусманци.
Аревик и Давид се запознали по интернет и от чат на чат – влюбили се. И така – четири-пет години. Давид обаче е един от многото нелегални чужденци в България. Дошъл със семейството си преди много години, отраснал в България, чувства се българин. Ама куцуз – цялото му семейство получило статут на постоянно пребиваване освен него, защото е мъж и трябвало да отбие военния си дълг от три години в Армения, която практически не познава. Давид, както много арменски младежи в България със същия проблем, естествено, не ще. Поради тази причина Българската държава масово ги обрича на нелегалност. Въпреки че едва ли се сещате за някого, изпратен в България от САЩ, Германия или където и да е, за да отбие дълга си към родината (по времето, когато казармата у нас беше задължителна), или оставен в негелалност в тези страни, защото не е поискал да бъде войник в България. Ако все пак Давид замине за Армения, го чака десетгодишна забрана за връщане в България – страната, в която иска да живее.
Както и да е, понеже Давид не може да отиде в Армения при Аревик, Аревик идва в България при Давид с едномесечна виза. Абсурдният момент е, че на практика тя няма право да остане за постоянно в България, защото не може да се омъжи за Давид, понеже той няма лични документи. И след като месецът на щастие изтича, започват мъките – Аревик търси легални начини да остане в България, но получава отказ. След известни перипетии получава разрешение да остане за 14 дни, но на деветия ден… е затворена в концлагера за чужденци в Бусманци* – сякаш е терорист, заплаха за националната сигурност.
В Бусманци Аревик разбира, че е бременна. Първоначално се опитва да бъде позитивна, но бременността й се оказва тежка. Предполагам, че причина за това е и стресът – да се окаже в затвор, с неясно бъдеще, разделена от Давид, с много непознати жени в една стая, строг режим, да не изключваме и храната… Каквито и да са причините за състоянието на Аревик, то е факт – тя не може да се храни и повръща непрекъснато. Водят я в болница единствено тогава, когато припада, аз поне знам за два-три пъти. Като я посвестят, я връщат обратно в Бусманци, защото не е здравно осигурена, а пък съдът в Монтана смята, че след като има заповед, че тя не може да остане в страната, трябва да я държат в Бусманци. Не я връщат обаче и в Армения.
След филма на Иван Кулеков за Бусманци и особено след гладната стачка в „дома“ (реакция на арестуването на шефовете на дирекция „Миграция“ и Агенцията за бежанците), доста жени с деца бяха освободени оттам. Това е положителна стъпка, но защо държат затворено едно бременно момиче, което не е извършило престъпление и чиято единствена вина е, че иска да бъде с човека, когото обича?
Лесно е да защитаваме горите и планините (освен когато си хвърляме боклуцитев тях и искаме да ги застрояваме) – те просто са си там и не ни пречат. Лесно е да защитаваме и животните – макар че имат емоции, те нямат ценности и интереси.
Най-трудно е да защитаваме чуждите хора… защото не искаме да приемем, че са толкова хора, колкото и ние.
Цялата ситуация демонстрира пределно ясно, че държавата ни не е неадекватна само по отношение на собствените си граждани, а към всички, които по някакъв начин са имали нещастието да се окажат между зъбците на административният й апарат.
Следващото, което би трябвало да следва като извод е, че промени са необходими, но не просто промени за отбиване на номера, а адекватни и точни…
Не е ясно какво ще стане с Аревик и Давид. Неофициално чух, че до седмица ще я пуснат, но никъде не успях да намеря официално лице, което да потвърди тази информация, имейлите ми остават без отговор, а по телефона ме препращат в спретнати кръгчета напред и назад.
И после?
_________________
* – изпращането в Бусманци по принцип трябва да е крайна мярка – за чужденци, за които има заповед за принудително отвеждане от страната и сериозни опасения, че могат да се укрият и/или са заплаха за националната сигурност, такива неща. Предполага се, че този „дом“ е просто нещо като депо преди предварителното отвеждане от страната. На практика обаче там се вкарват всякакви чужденци, които по една или друга причина са без документи – например, не са платили такса, за чието съществуване не са знаели и хоп – им взимат документите.
– до преди няколко месеца нямаше максимален срок за задържане в „дома“. Но към края на годината държавата се „сети“, че трябва да спази Директива Директива 2008/115/ЕО, която е приела през май 2009. Според тази директива, максималният срок за задържане не може да надвишава 6 месеца. При изключителни случаи се допускат 18 месеца. Сещаш се, че според тези, от които зависи, повечето случаи в Бусманци са изключителни.
It Looks Like A Feminist Blog 