Стандарт на живот

В един чешки форум, донякъде подобен на бг-мама, наскоро четох следната тема: някаква жена разказваше, че нейният съпруг няколко пъти месечно ходи по дискотеки и там флиртува с млади момичета, въпреки че тя много пъти го е молила да не го прави и той добре знае, че неговото поведение й е неприятно. Жената питаше дали останалите смятат, че тя е нормална или, както я убеждава съпругът й, патологично ревнива истеричка. Беше добавила, незнайно защо и пълен списък с положителните качества на мъжа си, които накратко бяха следните:

1)  понякога взема малкия си син от градината и дори си играе с него, без никой да го кара;

2)  понякога пазарува, и то без тя да му е написала списък какво трябва да се купи;

3)  само понякога й бучи, че къщата е пълна кочина, но не много често.

Повечето форумки бяха на мнение, че съпругът й е просто мъж-мечта, след като без някой да го гони и да му напомня, благоволява да обърне внимание на собственото си дете и да напазарува за собственото си домакинство. Някои дори изразиха съмнение, че се държи чак подозрително добре и може би компенсира с прекрасното си държание някоя изневяра.

„Надстандарт!“ – повтаряше възторжено една от тях – „това е надстандарт!“ Сериозно се замислих какво ли за тази жена е „стандарт“ – може би съпругът ти всяка вечер като се прибере от работа, първо да се изсере насред хола, а ти да му изчистиш в знак на обич и уважение, преди да преминеш към останалите си домашни задължения.

Колко често чуваме, че някоя жена е капризна, не знае какво иска и има прекалено високи изисквания към мъж, който е прекрасен партньор, тъй като „не е пияница, не я бие, не изневерява и носи пари вкъщи„? Сега си спомнете дали някога сте чували жена да бъде превъзнасяна до небесата, задето не пие (много), не млати партньора си, не изневерява и не е безработна? Изглежда съвсем нормално да обявим за поддържан и добре изглеждащ мъж този, който е винаги чист, гладко избръснат и с подходящо за случая облекло. Но чували ли сте някой да се възхити от външността на жена, тъй като тя не смърди, редовно си сменя дрехите и не изглежда, сякаш се е обличала на тъмно? Или да обяви за майка-героиня жена, която си играе с децата си, когато има настроение и дори понякога сменя пелени?

Мъжете редовно са превъзнасяни до небесата за това, което НЕ правят (не нарушава закона, не е пристрастен към нищо, не се държи като пълен гъз? Ауу, готов принц на бял кон!), докато от една жена се изисква много повече – не за да бъде похвалена, а за да не бъде обвинена че е лоша, или направо „не е истинска“ жена.

„Мъжете сме животни„

Ако максимумът, който се очаква от един мъж е да не сере не килима, а оттам нататък всичко – цивилизовано държание, морални принципи, видимо наличие на интелект – са страхотни, нечувани екстри… не е ли това невероятно обидно за мъжете?

Но мъжете не се обиждат. Напротив, много представители на мъжкия пол с нескрита наслада повтарят при всякакъв повод: „Мъжете сме примитивни същества, ние сме като животни/малки деца, всичко което ни трябва е ядене, пиене и секс, не можем да контролираме нагона си…“ и т.н. Защо ли е така?

Защото веднъж прието като даденост, горното става удобно оправдание за всякакво поведение. „Ние, мъжете сме си такива. На нас ни е в гените да разпръскваме семето си/да лъжем/да решаваме проблемите с насилие/да сме безотговорни… Аз съм просто мъж, при това не най-лошия, я погледнете останалите“. При което автоматично се превръща в отговорност на жените да се приспособят и да се съобразяват със „свободолюбивата мъжка природа“. Ако искат промяна в поведението на някой мъж, съответно е тяхна работа да го насочват, мотивират и ласкаят (за да могат после да бъдат обвинени, че са подмолни манипулаторки), с надеждата желаната промяна да се случи. Ако мъж се прослави с някоя колосална простотия, жените в живота му са виновни, тъй като „не са го предотвратили“ или „не са достатъчно жени“ (стандартните обвинения към съпругите на политици и публични личности, замесени в някакъв скандал). Ако жена бъде нападната или насилена от мъж, вината е нейна, тъй като е „позволила да се случи“ и дори „предизвикала“ горкия мъж, който не носи никаква лична отговорност – просто е следвал инстинктите си, от него нищо повече не може да се очаква.

Също така, както споменахме в началото, при подобни занижени очаквания никак не е трудно за един мъж да се отличи. Както се казва, в царството на слепите и едноокия е цар. Имал е възможност да изневери/да излъже/да открадне и не го е направил? Какъв кавалер, джентълмен, благородник!

Такива „традиционни ценности“ ни пробутва обществото, в което живеем. Жената като кудкудякаща майчица-закрилница, възвишена пазителка на морала, домашна светица. Мъжът като нечистоплътен скот, от когото не може да се очаква нищо друго, освен да проявява брутална агресия или малоумно да точи лиги при вида на цици.

Феминизмът ни предлага по-различна гледна точка. А именно че както мъжете, така и жените са човешки същества, със същите човешки слабости и недостатъци, със същия огромен потенциал – а не два различни животински вида, принудени да съжителстват против волята си, всеки от които се опитва да прегризе гърлото на другия в борбата за надмощие, в която победителят може да бъде само един. Че характерът, моралът и принципите нямат нищо общо с пола. Че едни и същи правила и стандарти важат за всички, независимо дали са жени или мъже. Че никой няма право да изисква специално отношение заради пола си или да го използва като оправдание, за да погазва правата на околните. Че хората не са длъжни да следват предварително написан сценарий за „правилно мъжко“ или „правилно женско“ държание. Че поведението ни не е контролирано от хормони, гени и инстинкти, а от собствения ни разум. Че хората, независимо от пола си, са способни да контролират собственото си поведение и да носят отговорност за своите постъпки –  само и единствено за своите.

Силни женски персонажи – ????

Вече писахме защо разнообразието от персонажи и маниерът на представянето е важен и по какъв начин влияе и рефлектира на реалността и на нашите представи за нея.
Понеже темата се отклони към женските персонажи, нека все пак коментираме концепцията „силни женски персонажи“. Честно казано, не съм много сигурна, че имам идея какво означава… (всъщност знам, но давайте нататък).

Със сигурност знам какво си представя попкултурата под този израз.
Защо има значение какво мисли попкултурата, няма ли за мен инди кино? Ами, факт, има, въпросът е, че поп културата означава точно това – популярна култура. Тя е навсякъде, по всяко време, заливаща ни с „прави това, не прави онова, бъди такъв, не бъди онакъв, купувай това, облечи онова и пр.“ и чрез осмоза ние се просмукваме с писаните и неписаните правила на попкултурата. Тя ни влияе. Независимо дали правим умишлено усилие да я търсим или я избягваме, тя е навсякъде и влияе на нас, на хората около нас и понеже е навсякъде и постоянно, даже не усещаме кога приемаме дадена измислица на попкултурата като истина, просто защото ни е повторено достатъчно пъти, видели сме го достатъчно пъти и сме свикнали…
Затова нейното разбиране и развитие  И критика е важно, защото тя самата има много централна роля в нашите животи. Изяснихме ли тази точка? Добре, да продължим нататък.

За мен силен персонаж е такъв персонаж, който търси някакво развитие и не е просто deus ex machina или стереотип или просто елемент, за стимулиране на друг персонаж. Т.е. силен персонаж е такъв, който има някаква личност и цел, както и някакви недостатъци, а не е самоцелно цопната, колкото да се отчете присъствие.

Все пак, нека поговорим какво си мисли Холивуд (пък и не само те), когато чуят фразата [Силен Женски Персонаж].

Представа им е съвсем буквална. Видимо от женски пол, физически силна… и горе долу това е.
Определено недостатъчно и доста далече от персонаж.

Факт е, женските персонажи са изминали много дълъг път от „героиня в беда“ архетипа, с тяхната склонност да бъдат отвличани през пет минути, да падат от високи сгради, да се оказват сами в сграда с убиец/заплашени от ураган/сами в горяща сграда чакащи главния герой да дойде и да ги спаси, а те с влажен кравешки поглед да го гледат, след което некомфортно да притиснат брадички една в друга. В отделни случаи някои проявяват малко хъс или са по-интелигентни от средната тухла, до момента, в който ги схрабчат за ръката/косата, което ги прави напълно безпомощни или припадащи наоколо.
Такива персонажи често са ужасно досадни за гледане, точно защото са архетип. Знаем какво ще им се случи, кога ще им се случи, как ще им се случи и защо ще им се случи. Наистина, с тях или без тях, историята не губи нищо… но пък има драматизъм и романтика(!!!). Факт споменатите персонажи забърсваха секси (супер) герой, но … това не е достатъчно.

По (не)знайни причини в един момент започват да се промъкват идеи, че на публиката й е писнало от идентичните персонажи и Холивуд се мята в другата крайност, ето, сега ще ни покажат те, ще има [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ], та ушите ни ще шлющят. Разбира се, споменатите персонажи са винаги ужасно секси (не се сещам нито за едно изключение) и много млади, но имат някое качество, което ги прави СИЛНИ – например могат да боравят с оръжие, могат да поправят кола,  интелигентни са, могат да надпият останалите на масата и пр. И воала!!! [СИЛНИ ЖЕНСКИ персонажи]… всички трябва да са доволни!

Или не точно… всъщност тук даже е малко по-досадно. Преди имахме по-скоро карикатура, на която не й стигаше акъла да ходи и дъвче едновременно, но в случая ни се показва уж способен персонаж, която уж може да се грижи за себе си, което прави нуждата от спасяване в трето действие толкова по-неразбираемо и за която върхът на empowermenta е да се съблече по бельо…
Уф.

Не ме разбирайте погрешно, такива персонажи… бол и не е проблем, че ги има. Да, досадно е и да понякога ми разваля удоволствието от дадена история, но това няма значение. Това, което ме нервира е, че ми се рекламират като [СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ] при положение, че всъщност покриват само ЖЕНСКИ персонажи (т.е. 1/3 от изискването).
(скорошен пример – Мегън Фокс и Тайлър Как-й-беше-името в „Трансформърс) -

„Both of the female characters in the movie were very strong characters. Rachel [Taylor]’s character is very intelligent. I thought that they were representing women very well.” – Мегън Фокс, в интервю относно филма.

Фактът, че от желание да покажат мократа фантазия като можеща, така че зрителят да си представя как е на мястото на главния герой и я забива, се стигна до леко безумния момент, в който имаме супер-умна, супер-красива, приличаща на модел, гениална математичка/програмистка/каквото е там/която има перфектни бойни умения помежедудругото. Мда…

Да обясня цялото това хаотично „искаме едно, не всъщност искаме друго, ама искаме и трето едновременно с това“. Като цяло, мисля че всички искаме и ще се радваме на повече „ИНТЕРЕСНИ ПЕРСОНАЖИ“, като „ИНТЕРЕСНИ“ обезсмисля конректизирането на пол и задълбава повече в комплексност на персонажа, имането на проблеми, стремежи, цели, недостатъци. Ако нямат недостатъци, то тези персонажи са просто едни пластмасови кукли, за които не ни интересува, не и наистина.

Просто… може да сравним Сара Конър и героинята на Мегън Фокс… едната е физически силна (до някаква степен), но няма никакви недостатъци и собствени цели, първата е икона в киното неслучайно.

Наистина, крайно време е да стане ясно, че под „СИЛЕН ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖ“ се разбира като персонажи, които имат собствени цели ( да забият главния герой/да се омъжат/да имат бебе НЕ Е достатъчно мотивация, нещо малко по-интересно, моля!), а не просто секси мацка, която искаме зрителят да иска да оправи. Нищо не пречи да е И секси, освен всичко останало, просто нека не е за сметка на „ПЕРСОНАЖА“. Нека е спасена от главния мъжки персонаж (или той е спасен от нея)… въпросът е това да не е ВСИЧКО, което и е позволено да бъде в историята.

И това е, надявам се темата за [ СИЛНИ ЖЕНСКИ ПЕРСОНАЖИ ] и какво точно означава концепцията е изяснена и можем да продължим към малко по-сложните теми?

Църквата и ин витрото – елегия

Препубликувам поста на Майя Маркова по отношение на новото двайсет на Българската Православна Цъкрва.
Тъй като Мадона не се вясва, а празниците свършиха, явно не можаха да измислят какво да заклеймят, затова се насочиха към вечните хитове – контролът над собствените тела и държането на сметката за Българското Семейство.

Предупреждавам, че темата, която Майя дискутира може да ви накара да изпаднете в пристъпи на истеричен смях или искрено отчаяние (особено ако сте вярващ), сред страничните афекти е ярост и желание да докопате някоя по-ячка сурвачка.

_______________________________________________________________________
„Не е лесно да си вярващ в днешно време. Вероятно е като да работиш във фирма, изискваща строга дисциплина и ръководена от освидетелствани идиоти. Точно след коледните празници, когато се чувстваме приобщени към християнското си наследство и размекнати от доброжелателство, синодалните старци ни сурвакаха с шедьовър, който за пореден път ме изпълни със съчувствие към всички православни българи. Имам предвид СТАНОВИЩЕТО на СВЕТИЯ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА-БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ относно МЕТОДИТЕ НА АСИСТИРАНА РЕПРОДУКЦИЯ И ЗАМЕСТВАЩОТО МАЙЧИНСТВО.

В средата на втория абзац пише: „Българската православна църква счита за свой дълг да изрази позицията си относно методите на асистирана репродукция („Ин витро оплождане“ / „In vitro fertilization“-IVF; „Ин виво оплождане“ / „Intracytoplasmic sperm injection“-ICSI) и заместващото (сурогатното) майчинство.“ Т.е. невежеството на въпросните самодоволни изкуфелници стига дотам, че те превеждат intracytoplasmic sperm injection (интрацитоплазмена спермална инжекция, т.е. инжектиране на сперматозоид в цитоплазмата на яйцеклетката – най-тежката артилерия на асистираната репродукция) като „ин виво оплождане“. което е просто купешки израз за, хм, естественото размножаване. Но – както казват руснаците - това са още цветчета, ягодките предстоят.

По-долу четем: „Методът на асистираната репродукция и заместващото майчинство сериозно нарушават благословената среда и богоустановените форми на човешкото зачатие… Православното разбиране за брака поощрява безусловната любов, послушанието и себеотдайността, които по необходимост включват и смиреното приемане на безплодието… Методите на асистираната репродукция и заместващото майчинство са израз на безразсъдно противопоставяне и усъмняване в Божията премъдрост, блага воля и спасяваща любов към нас, човеците. С тяхното прилагане донорите на човешки биологичен материал, лекарите и най-вече бездетните съпрузи показват, че не са познали или че са изгубили християнската надежда, което представлява тежка форма на безбожие, униние или богохулство… Методите на асистирана репродукция и заместващото майчинство се опитват да маскират очевидната заболялост на човешкия род, чиито репродуктивни функции силно намаляват, което без съмнение има връзка с цялостния упадък на духовността, нравствеността и начина на живот на модерния човек.“

Ето ви и два откъса, които, сложени един до друг, могат да спечелят антинаграда по логика. Първи откъс:

„Българската православна църква по крайно снизхождение може да допусне  „ин витро”/„ин виво” оплождане, при което се използва биологичен материал, принадлежащ само на двамата съпрузи за създаване на ембриони, всеки от които се имплантира в съпругата без да се унищожава нито един от тях…“ (получерният шрифт мой – М.М.)

Втори откъс: „Налице е заплаха за здравето и живота на майката / сурогатната майка при възникване на многоплодна бременност вследствие на едновременния трансфер на повече от един ембрион в утробата й.“

А ето и още един бисер, който може да събере очите на специалистите по генетика на човека: „Днес около 60 % от родените чрез метода „ин витро“ са блондини и блондинки, тъй като такива са предпочитанията на повечето родители. Но това се сблъсква с процеса на естественото намаляване на русия генотип, който в момента съставлява едва 2 % от човечеството, тъй като е по-неиздържлив и неадаптивен. А съвременният свят с неговите характеристики – болести, радиация, пестициди, 30 % по-замърсен въздух спрямо 25 години назад, изтъняващ озонов слой, изкуствени ваксини, лекарства и битови удобства – изнежва човешкия организъм, което всъщност води до нуждата от още повече защитни сили за човека, каквито брюнетният генотип притежава в по-голяма степен, но не се избира преимуществено.“

Още нещо интересно: „Методът „ин витро“ позволява неетичната практика за изкуствено зачеване на дете, което да се превърне в донор за някой от членовете на семейството, страдащ от тежко заболяване.“ Може ли някой да ми каже какво пречи за същата цел със същия успех да се използва дете, заченато по естествен път?

И т.н. и т.н., ако имате време, прочетете първоизточника – заслужава си.

Фактът, че православната църква е твърдо против абортите, не изненадва никого – можем ли да очакваме друго предвид на неизживените комплекси на православието спрямо католицизма? С осъждането на асистираната репродукция обаче светите ни отци успяха да ни изненадат и май поизчерпаха дори пословичното българско търпение. Пациенти и лекари вече реагираха остро. Но висшият ни клир едва ли ще се впечатли, като му знаем гьонсуратлъка. Аз вече се питам срещу какво ли ще е следващата фатва. Да се готвят кръвопреливането, упойките, ваксините и антибиотиците.

А бе, сладури, що не си гледате линкълните?

П.С. След като написах горния текст, прочетох напълно съзвучния пост на Павел Николов „И църквата да си знае гьола„, който не мога да се сдържа да не копирам изцяло:

„Всеки път, когато мазните синодални старци ни ощастливят с някоя величествена глупост и здравият разум се изправи срещу нея, все се намират някои витии да възвестят дълбокомъдрено: „Църквата е на вярващите, невярващите да не се месят в нейните дела!“

Ядец обаче, господа!

Църквата получава държавна субсидия от данъците на всички нас, а не само на вярващите, така че докато това е така, всеки данъкоплатец не само че трябва, но е и длъжен да недоволства, виждайки, че с парите си хрантути мракобеси и ретрогради, от които ползата е толкова колкото от пръч мляко.

А дори и да се съгласим с горната препоръка, тогава ще посъветваме църквата също да си знае гьола.

Щом тя е за вярващите, то тогава пък медицината е за лекарите.

И в такъв случай нека владиците с ролексите и лъскавите коли да не си пъхат гагата там, където изобщо не им е работа!..“

Силни персонажи или защо трябва да ни пука?

Телевизията, филмите, книгите, всички те са средство за разтоварване и забавление. Те са и нашият прозорец към света, сблъсък към светa, така, както някой друг го вижда/си го представя и си го обяснява на себе си или нас.

Ако изброя всички сериали и книги, наред с филми, които съм гледала, списъкът ще е засрамващо дълъг.
А ако изброя списъкът с произведения, които са ми повлияли или са ми дали нови идеи за обмисляне, списъкът също няма да е никак кратък. И това са тези, които мога да ги локализирам съзнателно, колко ли са тези, които са ми повлияли неосъзнато за мен?
Ние изграждаме представите си за нормалност чрез изкуството, факт. Тук няма терен за спор или алтернативни гледни точки.

Примери в картинки:

Ние живеем в общество, което основно консумира западно изкуство – музика, литература, комикси, мода и т.н., който си спомня деветдесетте и манията по марковите маратонки и касетофоните, идеализацията на Америка, е наясно за какво говоря. Ние променяхме представата си за нормалност и реалност чрез достъпът до единствените продукти, които стигаха до нас – поп-културата на западния (американския) свят. Факт е, че те не са единствените, но те са най-достъпни. Гледаме ги от билбордовете, по списанията, по новините и клюкарниците, също така. Разбира се, сериалите и филмите вече ги споменахме. И да, алтернатива има, просто, за да я намерим, трябва ние активно да я търсим, а не просто да погледнем през прозореца или да пуснем радиото.

Не е невъзможно да са подредени в такива пози, дрехи, височина и пр. случайно, наистина... може да е случайно, че и двете жени са под ъгъл и гледат Лайтман... главния герой, все пак.

В България все още има малко до липсващо расово и етническо разнообразие и то в никакъв случай не се появява в нашата собствена (поп) култура. Ние не виждаме такива музиканти, художници, писатели, които да НЕ са крайно дефинирани или като token примери на дадената си раса/сексуалност/етнос и прочие. Което ни влияе как приемаме и третираме хората около себе си, а и виждаме как гледат на нас самите и как ще интерпретират нашето поведение също така, в зависимост от контекста на расата ни/пола ни/сексуалността ни/етноса ни/образованието ни/материалното ни положение.
Не случайно вестниците продават със заглавие „Роми/Цигани направиха еди-какво-си“, но няма да срещнем „Българи направиха еди-какво-си“, когато са отразявани национални новини, нали?

Хм, второстепенен и главен герой, активна и пасивна позиция.

Зачекне ли се дискутирането на изкуството като такова, трябва да сме наясно, че абсолютно всяко нещо, което виждаме/чуваме/четем, е специално създадено, с цел да бъде чуто/видяно/прочетено и че всеки един момент е внимателно премислен, оформен от съзнателни и подсъзнателни причини като желание да се привлече внимание чрез стереотипи, вярвания, митове, предположения и символи, които са се наложили в съзнанието на публиката, за която е предназначен даденият продукт (защото така е по-лесно, използването на бързи способи за разпознаване, отколкото изграждане от нулата).
И тъй като в момента цари глобализация, има огромна маса хора, които виждат и възприемат един куп символи, стереотипи, предрасъдъци по един и същи начин, защото са расли/развивали в общо общество и са били облъчени от много строг и идентичен по вид набор послания и тяхното интерпретиране е било конкретно уточнено.

Ако мацката се беше напънала да е още малко по-секси, сигурно щеше да си скъса нещо от напрежението. И двамата са главни герои, все пак, кой е на преден, кой е на заден план, позиция на тялото, дрехи...

Когато гледаме филм, ние виждаме персонажи, дошли от главата на някой, който ги е измислил и ги е поставил в дадена ситуация. Ние не знаем първоначално в какво вярва този човек и как той/тя вижда света и как го интерпретира около себе си. В края на филма вече знаем.
Не случайно ако погледнем някои стари филми, те ще ни се видят расистки и сексистки. Сега ни се виждат пародийно такива, но тогава това отношение е било приемано за напълно нормално, поне от масовото общество, затова когато са създавани, те са били правени умишлено такива, за да се харесат на публиката или защото самите създатели са вярвали искрено в тези неща, което е влияело на публиката, че това е нормата и те са търсили в последствие още от същото. И така нататък.

активен/пасивен/сексуална символика, че и заплаха за физическо насилие, цветова схема

Уж се променяме и обществото ни се развива, осъзнава, че ние не сме ограничени и дефинирани от раса/пол/етнос/сексуалност/възраст, но от друга страна, най-процъфтяващата кино индустрия в западния свят е Холивуд, мястото, където една и съща история се повтаря отново и отново, и отново, и отново… с различни цветове, под различна форма, но казваща накратко едно и също, повтаряща едни и същи изтъркани идеи и клишета, затвърждавайки, че история А може да се развие само по един и същи начин.
Всъщност всички вече са отегчени от този маниер на разказване, а десетките и стотици интелигентни и гениални хора, които въждат света по различен начин, имат различен поглед над нещата… те не получават финансирането, защото макар всички да знаят, че историите, които сега ни се разказват са скучни, те са и по-лесни за правени, по-лесни за снимане, по-лесни за продаване… те са и по-безопасни, защото са познати, та тези чудесни хора, които обичат изкуството виждат, че ако не са конформисти, имат твърде малко шансове, да стигнат до масовата публика. Затова виждаме отново и отново красивата, но куха главна героиня, която си пада по главния мухлю, виждаме тъмнокожият персонаж, който умира първи, виждаме отрицателните герои задължително глупави, говорещи неправилен английски, необразовани, неадекватни, изпълнени с фанатичен плам, който е лесно победен от персонаж с емоционалната и интелектуална сложност на торен бръмбар.
Затова виждаме герой персонажи, чийто китки са толкова чупнати, че напомнят на махало, а всички жени са масово вманиачени да отслабнат, да се омъжат и да си родят деца, а тези, които са работещи, са представени като отчаяни, нещастни и тъжни.

цветова схема, подредба (макар че тук е доста по-приглушено)

И макар да знаем, че това не е света ни, ние го виждаме като символ на реалността отново и отново. Тези представи влияят на интересите ни, на предпочитанията ни, на предрасъдъците ни, ние виждаме дефинираната нормалност и виждаме различаващите се от нея имащи само строго конкретна форма, изглеждащи и звучащи по строго определен начин. Затова, когато видим/чуем хора в реалния ни свят, с които досега не сме се сблъсквали, нашата информация и представа за тях вече е изградена на базата на измислените и строго манипулираните образи, съответно, неосъзната дискриминация и предрасъдъци царят към тях.

И не ми казвайте, че изкуството е само изкуство, защото изкуството е отражение на живота. Не случайно отражение – променено, понякога изкривено, различно, наблягащо на един или друг аспект, влияещо и повлияно.

Могат ли мъжете да бъдат девствени?

Намираме темата за изключително интересна и наистина сме заинтригувана от вашите мнения и коментари по въпроса.

Когато приключи анкетата, ще използвам информацията и събраните отговори, за да поанализираме темата в детайл.

Ако не сте съгласни с възможните отговори или искате да добавите нещо, пишете ни, ако предпочитате коментар или на имейла на блога.

Гласуване

Днес беше денят за гласуване.
Отидох, гласувах.
Да видим какво ще се случи.
Само ми се искаше да вметна, че в България жените имат право да гласуват (независимо от социалното им положение, разведени/омъжени и пр.) от 63г., т.е. от по-малко от един човешки живот**. В България жените получават право на глас 1947 година (макар че първоначалната година е 1938, тя уточнява, че само жени, които са омъжени, разведени или вдовици имат такова право) и то след не малко изтощителни битки.
България е 27-мата държава, която дава това право на гражданите си.
(Ето списък в различните държави кога се появява. Първата стъпка е направена през 18 век*).

А вие гласувахте ли днес?

——–
* Mоя грешка, през 18 век се появяват първите стъпки посока жените да имат право да гласуват.
** Един човешки живот, не едно поколение. Благодаря за поправката.

Angel-A

Отдавна не сме пускали ревюта на тема кино и то не поради липса на желание.
Denia пуликува това ревю преди време в блога си. прочетох го, много ми хареса (ревюто, не филма), мислех си да го споделя с някакви хора и после забравих.
И вчера пак се сетих, когато беше горещо препоръчано от мой приятел като „много красив и романтичен филм“.
Поговорихме си част от вечерта по отношение на филма и аз споменах отделни елементи, които ме притесняват (добре описани и от Denia), дори поспорихме малко, но в края на краищата ме убеди, че препубликуването на този текст е необходим.
Е.

Артистичен черно-бял филм със страхотна камера, чието действие се развива в Париж. Ревютата го описват като красива, сгряваща сърцето приказка, подобна на Амели Пулен. Режисьор е Люк Бесон. Какво може да звучи по-примамливо?

Нека да обобщим фабулата в няколко изречения. Главния герой Андре е смотан сульо, който не жали време и енергия в задачата да си съсипва живота. Главната героиня Анджела е Manic Pixie Dream Girl със свръхестествени способности, която го спасява. Големият, неочакван туист е, че тя е ангел (Angel-A – хаха, схванахте ли хитрата игра на думи) и се отказва от ангелството (ангелствуването?), за да е с него.

Ако не сте запознати с термина Manic Pixie Dream Girl, това е героиня от романтична комедия, която е извънредно луда и нестандартна и спасява от депресия главния герой – единствения важен персонаж във филма. Научава го да обича сам себе си и да се радва на живота, разрешава всичките му проблеми посредством “щури” приключения и пресилен смях, докато той лежи по гръб, безпомощно маха с крачета и мрънка колко е несправедлив живота. Главната черта на Manic Pixie Dream Girl е, че тя не е личност със собствени интереси, стремежи и желания. Единствената й функция в живота е да спасява главния герой, да го развеселява и да му вдъхва самочувствието, че е способен на велики дела. (Всъщност е перфектно описано и илюстрирано от Анита Саркеесиан и ви препоръчвам да погледнете видеото, за да добиете представа за какво точно иде реч и конкретни примери. Е.)

Андре дължи много пари (които безразсъдно е профукал) на някакви мафиоти. И те, наглеците гадни, си ги искат обратно! Нечувано нахалство. Горкия, нещастен Андре решава да се самоубие. Но преди да са ви рукнали сълзите, вече се е появила прекрасна блондинка с безкрайно дълги крака, която също ще скача от моста в Сена. Андре героично я спасява (плувайки с балтон и само една функционираща ръка – не знам как става този номер) и тя решава да му се отблагодари, ставайки негова. Точно така, негова – като робиня. Ще прави всичко, каквото й каже и ще му помага. Оптималната мастурбаторска фантазия.

Започва функцията си на робиня, съблазнявайки злия мафиот, на когото Андре дължи пари. Но той дължи пари и на други мафиоти, тъй че не може да се почувства щастлив и доволен! Как да зарадваме бедния човечец? Анджела намира някакъв бар/клуб/дискотека и започва да се продава на клиентите, за да събере пари. Предполага се, че във всяко заведение персоналът е повече от щастлив да ти предостави възможността да проституираш в тоалетните, докато сутеньорът ти прибира парите на бара.

През това време грабналия сърцето на публиката Андре се напива, буйства, лигави се, врещи – и за десерт, проиграва всички пари на някакво залагане. На красивата Анджела това не й прави никакво впечатление. Уверява го, че е прекрасен, че го обича и че той трябва да се научи да се обича сам, понеже е прекрасен. Прекрасния Андре й крещи да млъкне и при всеки удобен случай я праща по дяволите. После някакви горили го гонят, Анджела ги пребива, понеже е свръх-силна и се оказва, че тя всъщност не е проституирала, къде ти. Нещо в пъти по-почтено – примамвала е мъжете, вземала им парите, след което им блъскала главите в тоалетното гърне. Също така е пребила и окрала злия мафиот.

Тук възникват няколко необяснени въпроса в този иначе така логичен и правдоподобен сценарий – Анджела е показана как влачи в тоалетните десетки мъже, в продължение на часове. Как така в кабинките не са се натрупали купчини пребити? И през цялото време нито един не се е свестил и не вдигнал аларма? Нима в Париж посещават тоалетните само с цел секс – как така никой не е отишъл просто да се изпикае и не е забелязал какво се случва? В една от сцените в бара, клиент тика пари на Андре и той му отказва с репликата: “Не, стига толкова, ти беше с Анджела вече два пъти” – явно на човека толкова му е харесало да го бият по главата, че се е върнал за още.

Но да оставим тези подробности настрана – важното е, че Андре е страхотен, прекрасен и неповторим. Защо точно, не става ясно. Представя се като абсолютно лайно, прави всевъзможни глупости и се държи отвратително с Анджела, от което логично следва, че тя се влюбва в него. И понеже е ангел, падат й крилата, изгубва свръхестествените си сили и остава на земята, за да бъде с него. Бъдещия им съвместен живот се очертава в розови краски – тя ще млати случайни хора и ще им краде парите, той ще ги профуква на залагания и ще я използва като бодигард и проститутка. С две думи – живот-мечта.

Този приказен сюжет подозрително напомня което и да е порно – достатъчно е да имаш пенис и да присъстваш, за да се изпълнят съкровените ти желания. Всеки може да се идентифицира с главния герой (като под “всеки” се разбира истинските, важните хора, т.е. тези, притежаващи пенис). Не е нужно главният герой да притежава някакви качества, достатъчно е смътното подозрение, че в дъното на душата си всъщност е добър, без да е подкрепено с каквито и да е доказателства. Но доказателства не са нужни – той е Главния Герой, следователно всичко, което прави заслужава одобрение. Може да се държи като пълен гъз – това е правилно и се предполага всички да сме на негова страна. Когато има неприятности, те задължително са несправедливи и незаслужени. Ако някой му прави проблеми или просто се изпречва на пътя му, автоматично се превръща в гаден злодей. Главният герой просто има право да се лигави като разглезено дете и да чака решението на всичките му проблеми да падне от небето – и то буквално пада. Героинята не е друго човешко същество, а неговата награда, сбъдната мечта – тя е там, за да му служи.

Жалката лична мастурбаторска фантазия на Люк Бесон по-добре да си беше останала лична. Вместо това е получила бюджет няколко милиона и е заснета. Да видим какво казват зрителите; без да е огромен комерсиален успех, всички превъзнасят този филм до небесата. Вълшебно преживяване, модерна приказка, затрогваща любовна история, очарователна комедия, магичeски романс и определения от този сорт, се нижат до безкрайност. Най-негативните критици се ограничават да кажат, че сюжетът е скучен и не особено оригинален.

В света, в който живеем, вълшебните приказки изглеждат така.

Промяна на името

В България (а и по света) все още е традиция след брака жените да взимат името на съпрузите си.
Традицията е следствие на идеята, че мъжът е носител на фамилията/рода, а жената е прикачваща се към рода му, губеща собствената си родова идентичност, следствие от период, в който фамилията на жените е била символ чия собственост са.

Смяната на имената е тромав и неудобен процес, който твърде често поставя хора, които са изградили име/репутация/да не говорим за документи и собственост, в ситуация да трябва да променят, редактират и да разбъркват сериозно живота си без особено смислена причина зад това. За сега, това основно се случва на жени.

И така, въпросът ми е – какво мислите? Има ли смисъл и нужда от нея?
Нека игнорираме „традиция е“ и „така се прави“, иска ми се да зачекнем днешния смисъл на идеята.
Бихте ли си сменили името (приели името на съпруга с чертичка) след брака?
А бихте ли приели името на съпругата си (приели името с чертичка), както хиляди жени са правели до този момент със съпрузите си?
Или бихте си запазили и двамата собствените имена?

И въпрос с повишена трудност, какво да правят хомосексуалнтие двойки, в които и двмата са мъже/жени?
Да де, при нас още не могат да се женят, но въпросът си остава.

Последните години мен много започна да ме привлича приемането на трето име, напълно различно, индикиращо нова формация, каквато вече не е имала. Не задължително, но ако една двойка иска да си смени фамилното име различно от нейното и неговото, това би бил интересен компромис, не смятате ли? И вместо да имаме А Балова, омъжваща се за Б Лозев и да се казват Лозеви или Балова-Лозева или Лозев-Балова, да имаме семейство АБ Долкови…
Например.

Е?

Квоти по пол, да или не?

Препоръчвам изключително горещо дискусията, която се вихри в „Капитал“ относно наличието или отсъствието на полови квоти (Имайте наум, че съм добавила линкове към всеки от кръговете).

Не мога да се сдържа да го препубликувам, защото дискусията е изключително интересна, а коментарите са ужасно показателни.

Петя Кирилова-Грейди защитава тезата, че ДА, има необходимост от квоти по пол, докато Красимира Джисова смята, че НЕ, такива квоти не са необходими.

Аргументите и на двете са изключително интересни, затова препоръчвам горещо да им хвърлите едно око. За съжаление дискусията е  дълга, за да я цитирам директно, но ще се опитам да сложа конкретни основни точки, които смятам за особено силни.
Предупреждавам, че това са частите, които на мен са ми хванали окото и които ми се струват синтез на позициите им, но определено има какво да прочетете още, затова искрено препоръчвам да разгледате и на сайта.

Петя:
[...]
Отношението към мъжете и жените мениджъри на работното място също е много различно. Едно и също поведение се възприема като положителна черта при мъжете шефове и като краен недостатък при жените. Прословутата „женска емоционалност“ е добър пример за това. В България все още масово цари разбирането, че жените не са добри в бизнеса, защото са прекалено емоционални, а мъжките емоционални изблици (сприхавост, гняв, гордост, прибързаност, инат) се тълкуват като признаци на „бизнес нюх“. С други думи, условията на работа са такива, че жените не само получават по-ниско възнаграждение от полагаемото в сравнение с колегите си мъже, но и нямат възможност да пробият стъкления таван. И точно затова е необходимо да се въвеждат конкретни програми, насочени към постигане на полов баланс, защото очевидно личните качества и възможности на отделните кандидати не са достатъчни.
[...]

Препоръчвам да погледнете остатъкът от коментара й в сайта на Капитал.

Красимира:
[...]
Полът не е гаранция за професионализъм и не трябва да бъде нито пречка, нито предимство. Въвеждането на квотите не само би било самоцелен институционален ход, а и предполага, че жените са неспособни на кариерно развитие. Едва ли не им се налага да се възползват от репресивни мерки спрямо мъжете, като едновременно с това се очаква повишаване на доверието в техните лидерски качества и конкурентноспособност.

Истинските лидери обаче не разчитат на квоти, те са неизбежни. И подобна дадена наготово власт не само не би предизвикала необходимото уважение и сериозна преоценка на йерархичните структури (оттам и на елита), но и жените ще трябва да я приемат като подарък, за който да са благодарни. Не е изключено промените да доведат и до обратен ефект, да предизвикат поредните интелектуални постановки на овластени мъже, които използват жените само като бизнес кукли в корпоративните си витрини, докато продължават да вярват в естествената им суобрдинация спрямо мъжете.

Прилагането на квотния принцип би обезсмислило също така изискваната и дълго отстояваната от феминистичните движения равнопоставеност на половете. С други думи, жените рискуват да повторят основателно критикуваните управленческите модели на онези мъже, които дълго са ги маргинализирали. А и какво следва да се предприеме в случай че кариерното развитие на една жена е възпрепятствано от друга жена?
[...]

Остатъкът от коментара тук.

Има мнение и на два гост-експерта – Роза Димова и Нели Христова.

Роза:
[...]
Статистиката показва, че жените в Европейския съюз все още са слабо представени в сравнение с мъжете на високи позиции във всички области и особено по отношение на представителството им в бордовете на големите компании. Съгласно Доклада на Европейската комисия за напредъка по отношение на равнопоставеността на жените и мъжете, през 2010 г., въпреки че жените са 45.4% от работещите през 2009 година, те представляват по-малко от една трета (32.8%) сред бизнес лидерите.

Последните данни за баланса по пол в бордовете на големите компании* в Европа показват, че типичният борд, състоящ се от десет члена има само една жена член и че в 97% от случаите борда се управлява от мъж. През 2010 г. жените наброяват под 12% от членовете на бордовете на най-големите компании в ЕС и едва 3% от председателите на бордовете. Повече информация може да се намери тук.
[...]
Вторият въпрос, който би поставил основи на дебата „за“ и „против“ квотите са причините за дисбаланса по пол в сферата на вземане на решения. Причините имат значително място в дискусията, тъй като изясняват до каква степен квотите представляват решение и с какви други мерки следва да бъдат комбинирани.

Най-общо причините често се делят на структурни и стереотипи. Към структурните спадат гореизброените законодателство, политики и насърчителни мерки.

Що се отнася до стереотипите по пол, то те следва да бъдат широко дискутирани, тъй като преодоляването им трудно се постига единствено чрез законодателство и санкции, а в същото време те могат да бъдат в основата на „организационната култура“ и „стил на управление“ на компаниите и да възпрепятстват значително женското кариерно развитие. За илюстрация може да послужи възприемането на професиите и работата като предимно „мъжка“ или предимно „женска“, разбирането, че жените имат водеща роля за полагане на грижи за децата, възрастните родители и зависимите членове на семейството. Стереотипите имат особено силно влияние върху изборът за професионално развитие.
[...]

Останалата част от текста: цък.

Нели:
[...]
Аз съм собственик на компания и търся професионалист, който да влезе на ключова позиция във висшия мениджърски екип. Важно е да назнача възможно най-правилния човек, който има качествата и знанията да се справи ефективно с предизвикателствата на работата. Най-подходящият от кандидатите се оказва мъж, но според квотата аз трябва да взема на работа жена. В такава ситуация бих изпаднала пред поне два възможни неблагоприятни сценария:

- да не назначавам директор и да продължавам да търся подходяща жена за позицията. През това време компанията няма лидер на съответната позиция, губи скорост и ефективност и в резултат – влошава финансовите си показатели.

- да назнача жена с компромис. Отново възможните последствия биха били недостатъчно добро представяне на компанията и влошаване на бизнес резултатите.

И двата сценария биха били безотговорни към служителите на компанията, тъй като по-слабите резултати биха довели до нестабилност, несигурност и възможна загуба на работни места. Особено в настоящата икономическа ситуация.
[...]

Остатъкът от мнението на Нели – тук.

Заключението на дискусията.

Петя:
В България, както и на много места по света, жените се трудят при различни условия от колегите си мъже. Учудих се, че доста от коментиращите поставят под въпрос тези ми твърдения, дори някой попита къде са ми статистиките. Това са базисни, не особено противоречиви факти, които са добре документирани. За справка можете да погледнете доклади на International Labour Organization, женската организация на ООН (UN Women), множество доклади и изследвания на ниво Европейски съюз и още, и още. Жените нямат достъп до същите ресурси, позиции и възможности за развитие. Работата им се оценява по-ниско: не само като заплащане, но и като значимост.

В по-лошите случаи става въпрос са откровена, директна дискриминация: „Моето момиче, омъжена ли си? Имаш ли деца? Кой ще ги гледа като се разболеят?!“ Или: „Нашият шеф някак си представяше мъж за тази позиция…“- точен цитат от интервю за работа в счетоводна къща! В добрите случаи, подобно на описаното от читателката, жените трябва да се блъскат многократно повече, за да се докажат и да покажат, че въпреки, че са жени, са сериозни, умни, рационални и могат да си вършат работата. И в двата случая става дума са сериозни загуби: в личен план (пари, време, стрес), от бизнес гледна точка (неефективно управление на човешки ресурс и произтичащите от това негативи) и от морално-етична гледна точка (как можем да се заблуждаваме, че сме цивилизовани, когато си позволяваме да третираме 50% от населението като хора втора ръка).

Точно това е причината за въвеждането на квоти. Предложението цели да промени състава на корпоративните бордове не просто „за цвят“. Целта на програмата е да се промени бизнес средата: да бъде по-демократична, по-балансирана, по-прогресивна и в крайна сметка (доказано) по-успешна.

Преследваната промяна не е диктувана от „криворазбрана еманципация“ или „феминистка жажда за власт“. Тази промяна се търси, защото очевидно настоящите условия за работа са неблагоприятни не само за жените по изброените вече причини, но и за мъжете, върху които се струпват нереалистични очаквания за професионални постижения, парична печалба и тотална отговорност за материалното благополучие на семействата им.
[...]
Подчертавам дебело, че квотният принцип е стратегия за подобряване на работната среда и by default изключва назначаването на неподходящи кандидати.
[...]

Остатъкът от коментара й също го прочетете. Тази част ми направи най-силно впечатление, но това не е всичко, което тя има да каже.

Красимира:
[...]
Разполагаме с твърде много примери за големи падения, но не и с големи примери за израствания (изброимите изключения очевидно не влияят правилото и не се радват на публично внимание). Така че за мен остава неприемливо участието на жените в управлението да се изразява в някакъв семпъл статистически реванш с инсцениран триумф, който ще украси пипалата на олигархията, вместо да се отстояват активно, целенасочено и необратимо платформи и идеи за самостоятелно развитие, противопоставящи се на добре контролирания произвол, привидна конкуренция и притъпяващи социалните рефлекси дози власт.

Заключението на Красимира е изключително интересно и на мен лично ми е много интересно начинът, по който тя гледа на живота и на нещата, особено с реализацията. Определено дочетете тук.

Моето мнение по темата го оставих като коментар в сайта на Капитал, но целта ми сега не е да споделям аз как виждам нещата, а по-скоро да посоча гледните точки, аргументите и основните проблеми. За толкова кратка дискусия, темата не може да се анализира в дълбочина, а по-скоро няколко широки, общи мазки, но целта ми е повече да се привлече вниманието по тази тема, отколкото да твърдя, че дават еднозначен отговор.

Все пак, какво е вашето мнение? В сайта масово се смятат за ненужни квотите, а аргументът, че който го бива винаги ще успее е масов, което е доста интересно, при положение, че повечето го заявили са мъже и е любопитен, най-малкото.

Деца, сексуалност, мода

И преди сме писали на темата за сексуализацията на подрастващите.

През по-голямата част от времето това е игнорирано като маловажно, нищо неозначаващо и просто маркетинг, на който родителите могат сами да решат дали да се поддават или не.
И периодично всички са ужасно изненадани при фотосесии от типа на тези, в които участва Thylane Loubry Blondeau, 10 годишно момиченце.

Независимо, че уж фотосесията цели да критикува свръхсеексуализацията на моделите по принцип, имам чувството, че определено не са се справили по най-добрия възможен начин.

Тежкият вечерен грим, силното червило… бих могла да го приема като критика… стига да изглеждаше поне малко пародийно, а не просто като всяка втора реклама, която виждаме.

Като изключим обувките, които са й малко големи,  тази снимка отново копира класическа фотосесия с възрастен модел. Пасивна поза, отнесено изражение и така нататък.

 

Всъщност, инфантилизацията на зрели жени и състаряването на подрастващи не е нещо никак ново.

„Защото невинността е по-секси, отколкото смятате“

Гримът и прическата, както и липсата на видими дрехи са в крещящ контраст с малката по детски уста и усещането, че момичето едва ли има и 12.

Cover Girl продават козметика насочена към млади (подрастващи) жени и момичета. Рекламата представлява множество женски устни, които целуват, ближат, слагат в устата си, докосват и т.н. разнообразни предмети.
Може да сe спри, че това е демонстрация на цветовете на червилата или издръжливостта им… но явната сексуализация не може да бъде подмината.

В случая имаме зряла жена, която е позиционирана върху легло, полугола… но заобиколена от детски играчки. Иначе казано, нейното инфантилизиране, с цел да се създаде усещане за невинност, но все пак сексуализирането й е на лице, просто защото в нашата култура женско тяло = сексуалност или поне в модната и рекламната индустрия.

Във всеки от приложените примери виждаме изключително специфична сексуализация на моделите, с помощта на едни и същи инструменти и способи, които представят женствеността и сексуалността по твърде ограничен начин, като куп заучени правила (токчета, голи крака, изкуствени пози, разтворени устни, празен поглед).

Разберете ме, тук не говорим за пуританство, тук говорим за публичното конструиране на сексуалността и конкретно женската сексуалност.

Отново и отново в гърлата ни се тика, че женственост е равно на конкретна сексуалност изглеждаща по конкретен начин, а сексуалността е роля, която се играе за пред публика (маниерът на подреждане на сцената и самите участнички, подчертава че това е мъжка публика). Наивно и нелепо звучат претенциите, че това е в името на собствената им сексуалност и личното им себеусещане, при положение че липсват алтернативи модели за самоизява.

Сексуалността е нещо изключително комплексно, но сексуалност не е същото като сексуализация и е особено тъжно, когато това оцветява публичния поглед към жените и малките деца като цяло.

Причината да пиша този текст е, че под публикацията на снимките на Thylene неизвестен коментатор от мъжки пол беше споделил желание да я изчука сега, докато е още малка, преди да бъде „преупотребена“ от всички останали.